Директивата "Янсън" - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Joro (ч. 13)

Внезапно Янсън се нахвърли върху него, изви дясната му ръка пред устата, а лявата зад врата. Паднаха на земята, звукът от тупването се заглуши от пясъка. Скърцането се загуби сред крясъците на чайките и шумоленето на вълните. Още преди да се изтърколят долу, Янсън успя да промуши ръката си в кобура и да измъкне пистолета М9.

— Никой не си пада по умните задници — каза той тихо, вече без акцент и притискайки беретата М9 към трахеята му. Очите на младежа се разшириха от ужас. — Получаваш нова заповед и ще е най-добре да се подчиниш. Само един звук и си мъртъв, новобранец.

С бързи движения Янсън свали колана на войника и върза с него китките и глезените му. После раздра няколко ивици от камуфлажната риза и ги пъхна в устата му, най-накрая подсигури запушкалката с връзките от кубинките на войника. Прибра в джоба си пистолета и радиостанцията „Моторола“, повдигна на ръце младежа и го скри в един от храстите.

Янсън продължи напред, а когато плажът свърши, тръгна през тревата. Трябваше да има поне още един патрул — явно вилата на заместник държавния секретар се използваше за представителни цели, — но пък с помощта на радиостанцията „Моторола“ Т6220 сигурно щеше да разбере, ако откриеха някакви нередности.

След пет минути на бърз ход Янсън стигна до южната страна на пясъчна дюна с рядка трева, но вилата още не се виждаше. Вървежът му се забави, тъй като обувките му започнаха да затъват в мекия пясък. Добре, че оставаше малко.

Огледа се отново и забеляза спокойните води на залива Чесапийк — подвеждащо спокойни, тъй като в тях кипеше невидим живот. В далечината, на няколко мили на юг, се виждаха очертанията на остров Танджайър. През 1812 година по време на единствената в историята на страната война, когато чужди войски са стъпвали на територията на САЩ, той е бил база за британски операции. Корабостроителниците на Сейнт Майкълс бяха наблизо, край пристанището кръстосваха ветроходи. Янсън си спомни част от историческите събития. Именно в Сейнт Майкълс беше извършена една от най-големите хитрости във военното дело през деветнайсети век. Чувайки за предстоящата британска атака, жителите от околността запалили фенерите си високо по дърветата. Британците стреляли срещу града, но били заблудени от светлините и се прицелили прекалено високо. Снарядите им отишли напразно, отнасяйки само върховете на дърветата.

Такова бе източното крайбрежие: ведрината прикриваше толкова много кръв. Три века на конфликти и на спокойствие. Много подходящо място бе избрал Дерек Колинс за вилата си.

— Съпругата ми Джанис много обичаше това място. — Познатият глас прозвуча изненадващо и Янсън се обърна, за да види Колинс.

Янсън сложи пръста си върху спусъка на пистолета М9 в джоба, за да изпробва напрежението, докато се взираше в своя враг.

Единствено облеклото на висшия чиновник беше необичайно. Вместо в тъмносиния или бежовокафяв костюм Дерек беше облечен в зелени панталони, шарена риза и мокасини — като за уикенд.

— Поставяше статива си там, където си ти в момента, изваждаше водните бои и се опитваше да хване светлината. Тя винаги казваше, че се опитва да хване светлината. — Очите му бяха замъглени, обичайният хищен и пресметлив поглед беше заменен с мрачно и уморено изражение. — Страдаше от полицитемия. Нали знаеш какво е, а може би не знаеш. Заболяване на гръбначния мозък, вследствие на което се произвеждат твърде много кръвни клетки. Джанис беше втората ми жена, предполагам знаеш. Ново начало и неща от тоя род. Няколко години след женитбата тя започна да получава сърбежи след гореща баня и това бе един от първите симптоми. Не е ли странно? Прогресираше бавно, но накрая дойдоха главоболието, сънливостта и чувството на немощ. Тогава й поставиха диагнозата. Към края повечето време прекарваше тук, на Фипс. Непрекъснато седеше пред статива и се опитваше да нарисува с акварелите си залеза. Бореше се с цветовете. Често казваше, че й изглеждат кървави. Сякаш нещо вътре в нея се мъчеше яростно да излезе. — Колинс стоеше само на десет крачки от Янсън, но гласът му се чуваше отдалеч. Беше с ръце в джобовете и наблюдаваше притъмняващия залив. — Тя обичаше да гледа също птиците. Не смяташе, че може да ги нарисува, но все пак ги наблюдаваше. Виждаш ли оная там, на портокаловото дърво? Перленосиво, бяло отстрани, черна маска като домино около очите?

Беше с размерите на червеношийка и скачаше от едно клонче на друго.

— Морска сврака — каза Колинс. — Една от местните видове птици. Смяташе, че е красива. _Lanius Ludovicianus._

— По-известна като сврака месар.

Птицата изпя своята песен от два тона.

— Може да мисли, знаеш ли? — продължи Колинс. — Необикновена е, защото ловува други птици. Но само гледай. Въобще няма нокти. Това е най-забавното. Тя използва околната среда — подмамва плячката си на трън или бодлива тел, преди да я разкъса. Не се нуждае от големи нокти. Знае, че светът е пълен с изкуствени нокти. Използва подръчни средства.

Птицата издаде остър писък и отлетя.

Колинс се обърна и погледна Янсън.

— Защо не влезем вътре?

— Няма ли да ме претърсиш? — попита Янсън с безразличен тон. Той бе учуден от това, че Колинс изглежда толкова спокоен, но се опитваше да не му отстъпва. — Да ме претърсиш за оръжие?

Колинс се засмя и за миг наруши официалностите.

— Янсън, ти самият си оръжие — каза той. — Какво мога да направя? Да ти отрежа крайниците и да те сложа във витрина ли? — Поклати глава. — Забравяш колко добре те познавам. Освен това стоя срещу човек, който си е напъхал ръцете в сакото и тази издутина на четирийсет сантиметра под рамото е най-вероятно пистолет, насочен срещу мен. Предполагам, че си го отнел от Амброуз. Младо момче, прилично обучено, но не е най-острият нож в чекмеджето.

Янсън не отговори нищо, но не свали пръст от спусъка. Куршумът щеше да излезе съвсем лесно през плата на сакото му. Колинс бе на едно дръпване с пръст от смъртта и бе наясно с това.

— Ела — каза той. — Ще вървим заедно. Ще бъдем миролюбива двойка, свързана чрез уязвимост. Двоен пример за взаимно гарантирана гибел и за успокоението, което може да донесе балансът на страха.

Янсън си замълча. Колинс не беше оперативен агент, но не беше по-малко смъртоносен, макар и по косвен начин. Затътриха се заедно по дъсчената пътека от излъскан потъмнял кедър и влязоха в къщата. Беше класическа морска вила от началото на двайсети век с малки спални на втория етаж. Нищо не привличаше вниманието, поне не от пръв поглед.

— Вилата ти е подсигурена с федерална охрана — каза Янсън. — Добър ход.

— Да, обект с подсигурена охрана клас „А“ — четири е целият код. След издънката с Джон Дойч никой не желае да бъде сгащен, докато си е занесъл работа вкъщи и е заредил секретни файлове на персоналния си компютър в спалнята. Затова реших да превърна къщата в офис.

— Това обяснява охраната от Националната гвардия.

— Две хлапета патрулират в района. Днес следобед са дежурни Амброуз и Бамфорд. Внимават никой да не лови риба, където не му е мястото, общо взето, това им е работата през повечето време.

— Тук си съвсем сам, така ли?

Колинс се усмихна мрачно.

— Подозрителен човек би възприел въпроса като заплаха. — Той отиде до кухнята, която блестеше с долапи от неръждаем метал и супермодерни уреди. — Но, да, предпочитам да съм сам. Така мисля по-добре.

— От собствен опит знам, че колкото повече мислят хората като теб, толкова повече неприятности създават — заяде се Янсън.

Беретата все още беше в дясната му ръка, а пръстът — на спусъка.

Когато Колинс се скри зад отдушника на готварската печка „Викинг“, Янсън смени местоположението си. Колинс никъде не можеше да се скрие от деветмилиметровия пистолет в ръката му.

Сега Колинс поднесе черно кафе на Янсън. Движенията му бяха премерени, така че да не носят заплаха. Чаша с гореща течност можеше да бъде оръжие. Той внимаваше посетителят му да не си извади грешния извод, че се кани да плисне кафето в лицето му, а той съответно да предприеме контрамерки. По такъв начин се отнасяше с уважение към госта си и си спестяваше евентуално насилие. Колинс се бе издигнал през десетилетията до върховете на една от елитните разузнавателни служби, без дори да си нарани пръста. Явно се стараеше да не наруши това правило.

— Когато Джанис подреди всичко това — Колинс показа с ръка мебелировката, — доколкото си спомням, го нарече „приятно кътче“. Кът за вечеря или за закуска или нещо от тоя род. — Настаниха се заедно пред плота от черен полиран гранит върху високи метални столове с кожени седалки. Колинс отпи от кафето. — Суперавтоматичната кафеварка „Фийма“ на Джанис. Измишльотина от неръждаем метал с мощност, по-голяма от мощността на лунния модул, и всичко това изчислено за направата на две чаши кафе. Нямаш ли чувството, че Пентагонът има пръст в тая работа? — През големите слънчеви очила светлосивите му очи изглеждаха едновременно питащи и весели. — Вероятно си задаваш въпроса защо не те помолих да махнеш пистолета. В подобни ситуации хората обикновено казват: „Махни пистолета и да поговорим“, нещо такова.

— Винаги искаш да си умникът в класа, нали?

Погледът на Янсън беше напрегнат, докато отпиваше кафе. Колинс се бе погрижил да налее кафето пред очите му, за да не би да си помисли, че е добавил вътре алкохол или отрова. По същата причина, когато остави чашите върху плота, изчака Янсън сам да избере едната. Янсън трябваше да признае, че действията на бюрократа бяха изчислени до последната подробност, за да разсеят всяка проява на параноя от страна на бившия му подчинен.

Колинс не обърна внимание на язвителната забележка.

— Истината е, че като държиш пистолета насочен срещу мен, ще се чувстваш по-спокоен. Убеден съм, че това ще ти действа много по-успокоително от всяка дума, която аз бих могъл да изрека. Съответно така се намалява вероятността да действаш грубо — той вдигна рамене. — Както виждаш, споделям с теб тактиката си. Колкото по-откровени сме един с друг, толкова по-спокоен ще се чувстваш.

— Интересен начин на мислене — измърмори Янсън.

Заместник държавният секретар явно бе решил, че е по-вероятно да се отърве от телесни повреди, като даде да се разбере ясно и недвусмислено, че животът му е в ръцете на агента. _Ако можеш да ме убиеш, защо да ме нараняваш_ — това бе логиката, която Колинс следваше.

— В събота си позволявам по едно ирландско — каза Колинс и си наля бърбън в чашата с кафето — Искаш ли? — Янсън се намръщи и Колинс продължи: — Знам. Ти си на работа, нали така?

Той си сложи също малко сметана.

— Винаги е на твоята, а?

Колинс пусна смирена полуусмивка.

— Свраката, която видяхме преди малко, всъщност е ястреб, който се мисли за пойна птичка. Смятам, че и двамата не сме забравили един предишен разговор в тоя дух. Един от разпитите при напускането ти. Казах ти, че си ястреб. Не пожела да чуеш. Мисля, че ти се бе приискало да станеш пойна птичка. Но никога не си бил и няма да бъдеш. Ти си ястреб, Янсън, защото това е в природата ти. Същото като при свраката. — Отпи от чашата. — Един ден идвам тук и заварвам Джанис пред статива й, опитва се да рисува. Тя плачеше. Хълцаше. Помислих си, всъщност не знам какво си помислих. Оказа се, че въпросната пойна птичка, тя така си мислеше за нея, примамила малко птиче върху един от бодливите храсти и го зарязала там да виси. По-късно се върнала и започнала да го разкъсва с клюна си. Птицата месар направила онова, което прави една птица месар, от клюна й капела червена кръв от плътта на друга птица. За нея е било ужасна гледка, покъртителна. Нещо като предателство. Някак си тя не можеше да се примири със закона на природата. Възприемаше света по друг начин. Какво можех да й кажа? Че ястреб, който пее, си остава ястреб.

— А може да е и двете, Дерек. Не пойна птица, която претендира, че е ястреб, а ястреб, който е също и пойна птица. Пойна птица, която се превръща в ястреб, когато е наложително. Защо трябва да избираме?

— Защото трябва. — Той блъсна чашата си върху гранитния плот и дрънченето на дебела керамика върху камък подчерта промяната в тона му. — Ти също трябва да избираш. На чия страна си?

— А ти на чия страна си?

— Никога не съм се променял — отговори Колинс.

— Опита се да ме убиеш.

Колинс поклати глава:

— Е, и да, и не — каза той, а равнодушието му обърка Янсън още повече, отколкото ако бе започнал да отрича.

Никакво ежене, никакво оправдаване. По същия начин Колинс щеше да обсъжда факторите, допринасящи за ерозията на брега.

— Радвам се, че си толкова мек — каза Янсън с леден глас. — Петима от убийците ти приключиха кариерата си в долината на Тиса, но не изглеждаха така философски настроени.

— Не са били моите — отговори Колинс. — Виж, това наистина е странно.

— Не искам да се чувстваш задължен да ми даваш обяснения — Янсън говореше със смразяваща ярост — за Питър Новак. За мен. За причините, поради които искаш да ме убият.

— Виж, беше грешка, че изпратихме хората от „Ламбда“, и се чувстваме ужасно заради заповедта за ликвидиране на всяка цена. Грешка, грешка, грешка. Но на каквито и вражески действия да си се натъкнал в Унгария, те не са от нас. Само веднъж го направихме. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Значи да смятам, че всичко е пито-платено — каза Янсън саркастично.

Колинс си свали очилата и примигна няколко пъти.

— Не ме разбирай погрешно. Сигурен съм, че бихме постъпили отново така. Виж, аз не съм издал заповедта, просто не й се противопоставих. Всички оперативни служби — да не говорим за шпионите от ЦРУ и другите агенции — сметнаха, че си станал предател, че си взел подкуп от шестнайсет милиона и прочие. Искам да кажа, че доказателствата бяха ясни като бял ден. За известно време и аз мислех така.

— След това си размислил.

— Само че не можех да отменя заповедта, без да дам обяснения. В противен случай хората ще си помислят, че или аз съм загубил, или че някой ме е подкупил. Не може да стане, без да се компрометира тайна от най-висш порядък. Тайна, която при никакви обстоятелства не бива да се компрометира. Ти едва ли ще можеш да погледнеш обективно на подобно съображение, тъй като става дума за собствения ти живот… Но моята работа е свързана с приоритетите, а когато има приоритети, си принуден да правиш жертви.

— Жертви? — прекъсна го Янсън с присмехулен тон. — Искаш да кажеш, че се налага да пожертваш мен. Че аз съм проклетата жертва. — Той се наведе напред, а лицето му се бе изкривило от гняв.

— Можеш да отместиш клюна си от разкъсаната ми плът. Аз не споря.

— Смяташ ли, че аз съм убил Питър Новак?

— Знам, че не си.

— Нека да ти задам простичък въпрос — започна Янсън. — Питър Новак мъртъв ли е?

Колинс въздъхна.

— Отново отговорът ми е и да, и не.

— Мамка му! — избухна Янсън. — Искам отговор.

— Казвай — прекъсна го Колинс. — Или да перефразирам: питай.

— Да започнем с едно мое смущаващо откритие. Проучих десетки снимки на Питър Новак в най-големи подробности. Нямам намерение да интерпретирам данните, а само да ти ги съобщя. Имаше разнобой, незначителен, но подлежащ на измерване, имам предвид във физическите размери. Съотношението между дължините на пръстите, между трапецовидната кост и лопатката. Дължината на ръката. Разстоянието между брадичката и адамовата ябълка.

— Изводът: на снимките не се вижда един и същи човек.

— Посетих родното му място. Имало е Питър Новак, син на Янош и Илона Ференци-Новак. Умрял е пет години след като се е родил, през 1942 година.

Колинс кимна и отново липсата на реакция беше по-смразяваща, отколкото би била каквато и да е реакция.

— Отлична работа, Янсън.

— Кажи ми истината — настоя Янсън. — Не съм луд. _Видях с очите си един човек да загива._

— Така е — отвърна Колинс.

— Не кой да е човек. Става дума за Питър Новак — жива легенда.

— Бинго! — Колинс цъкна с език. — Сам го каза. Жива легенда.

Янсън усети как му се свива стомахът. Жива легенда. Измислена от служители на разузнаването.

_Питър Новак беше легенда на службите._

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Колинс се изхлузи от стола и се изправи.

— Искам да ти покажа нещо.

Заведе го до кабинета си, който гледаше към залива. Върху груби дървени лавици бяха наредени стари копия на „Лекции по разузнаване“, секретно списание на американските тайни служби. Монографии за международни конфликти бяха мушнати между популярни романи и разръфани книжки на списание „Форин Афеърс“. Компютърна система „Сън Майкросистемс Ултра СПАРК“ беше свързана към цяла редица сървъри.

— Помниш ли „Вълшебникът от Оз“? Обзалагам се, че са те питали за него, докато си бил в плен. Предполагам, че северновиетнамците са били обсебени от американската попкултура.

— Не им се уреди — отбеляза Янсън.

— Разбира се, ти си бил твърд като задник и не си проронил нито дума. Не си искал да застрашиш националната сигурност по този начин… Извинявай. Това беше глупаво. Има едно нещо, което ни отличава. Каквото и да се случи, ти ще си останеш герой от войната, а аз винаги ще си бъда цивилна писарушка, а според някои хора това те издига над мен. Иронията е, че между тези хора съм и аз. Завиждам ти. Аз съм от ония, дето винаги им се е искало да са страдали, без да се подлагат на страдания. Същото като да ти се иска да си написал книга, но да не ти се налага да пишеш.

— Може ли да караме по същество?

— Виж, винаги съм си мислил за момента, когато губим своята невинност. Там горе е великият и всесилен Оз, а долу под завесата тъпакът. Но не е само той, а всички проклети измишльотини, машинариите, шумовете, лостовете, парните дюзи, дизеловите двигатели и какво ли още не. Мислиш си, че е лесно всичко това да се сглоби и да се задвижи? А когато тръгне, няма никакво значение кой е зад завесата или така поне мислехме. Машинката, а не човекът е от значение.

Директорът на Консулски операции дрънкаше празни приказки. Безпокойството, което той никъде другаде не си позволяваше да проявява, го правеше необикновено словоохотлив.

— Подлагаш на изпитание търпението ми — предупреди го Янсън. — Един съвет. Никога не се опитвай да изкараш от търпение човек, който държи оръжие.

— Всеки момент ще стигнем до _най-важната сцена_ и не бих искал да пропуснеш вълнението. — Колинс посочи към тихо бръмчащата компютърна система. — Готов ли си? Защото стигаме до нещо, с което знам, че ще те убия.

Янсън нагласи мерника на пистолета М9 точно между очите на Колинс и директорът на Консулски операции бързо добави:

— Нямам предвид _буквално_. Минахме този етап — имам предвид онези от нас, които са в програмата. Сега играем друга игра. Той също.

— Започва да придобива смисъл — процеди Янсън през зъби.

— Дебела работа — Колинс отново посочи с глава компютърната система. — Може да се каже, че това е Питър Новак. Това и още стотина свързани една с друга компютърни системи с максимално ниво на защита. Питър Новак в Действителност е смесица от байтове и битове, както и дигитално преносими сигнали без начало и без край. Питър Новак не е човек. Той е проект. Измислица. Легенда, да. И за дълъг период от време доста успешна.

Умът на Янсън се замъгли, все едно че попадна в ненадейна пясъчна буря, но почти веднага след това нещата започнаха да му се изясняват.

Беше лудост — лудост, в която обаче имаше ужасяваща логика.

— Моля, продължавай — подкани той тихичко високопоставения чиновник.

— По-добре да седнем другаде — каза Колинс. — Системата е така подсигурена и има толкова много капани и уловки, че само да духнеш срещу нея, се включва моментално автоматично изтриване. Веднъж на екрана беше кацнал молец и това ми струваше няколко часа работа.

Двамата се преместиха в дневната. Мебелите бяха тапицирани с онази дамаска на цветчета, която през седемдесетте години сигурно беше наложена със закон като задължителна във вилите.

— Виж, идеята беше гениална. Толкова гениална, че дълго време хората се бореха кой да си припише заслугите за нея. Нали знаеш, като спора кой е открил радиото. Само че броят на хората, които знаят за нея, е много малък, нищожен. Иначе няма как. Без съмнение моят предшественик Даниъл Конгдън е имал много общо с нея. Също и Дъг Олбрайт и неговото протеже Дейвид Абът.

— За Олбрайт съм чувал, но кой е Абът?

— Оня тип, който в края на седемдесетте години измисли операцията „Каин“, за да подмами Карлос. Подобно мислене бе и в основата на „Мобиъс“. Има конфликти, при които държави са изправени срещу индивидуални актьори. Неравностойни, но не по начина, по който си го представяш. Представи си слон и комар. Ако комарът пренася енцефалит, слонът ще умре и никой не може да му помогне. Проблемът с индивидуалните актьори е подобен. Голямото прозрение на Абът бе, че наистина можеш да мобилизираш лесно всяко нещо, което не е тромаво като държавата, срещу лошите. Противодействаш с подобаваща хитрина: измисляш индивидуални актьори, които в рамките на широки пълномощия се радват на значителна степен на автономност.

— „Мобиъс“?

— Програмата „Мобиъс“. Отначало всичко започва с ограничен екип в Държавния департамент. Скоро излиза извън департамента, тъй като без взаимодействие с други служби не може да стане на практика. В института „Хъдсън“ имаше един дебеланко, който отговаряше за оперативния сектор във военното разузнаване. Неговата идея беше продължена, след като умря. От Дъг. Компютърно генийче от Централното разузнаване. Посредник между Овалния кабинет и Съвета за национална сигурност. Но преди седемнайсет години наистина всичко бе ограничено до малка група в Държавния департамент. Всеки започва да дава идеи и така се стига до сценария. Какво лошо има в това да събереш малък таен екип от аналитици и експерти, който да създаде въображаем милиардер чужденец? Колкото повече обмислят идеята, толкова повече им се струва изпълнима. Може да се направи. След това започват да мислят как да я осъществят на практика, тя става неустоима. Могат да направят много добрини. Могат да прокарат американските интереси по начин, по който Америка не би могла. Могат да направят от света по-добро място. Всички печелят. Така се ражда програмата „Мобиъс“.

— „Мобиъс“ — повтори Янсън. — Като примка, но външният край е отвътре.

— В този случай външният човек е вътрешен. Магнатът се превръща в независима фигура в очите на света, без връзка със САЩ. Нейните врагове не са негови врагове. Те могат да му бъдат дори съюзници. Той може да посредничи за решаване на конфликти на места, където ние не сме в състояние да припарим. Но първо трябва да създадеш биография на този човек. Това беше истинско предизвикателство. За родно място хората от програмата избраха малко унгарско селце, ликвидирано напълно през четирийсетте години.

— Защото са били избити всички жители и унищожени всички архиви.

— Молнар беше като Божи дар. Искам да кажа, макар да бе преживяло онова ужасно клане, селото пасна идеално с целите на програмата, особено като се прибави към всичко останало нерадостната съдба на граф Ференци-Новак. Беше идеално като замисъл нашият човек да е преживял смътни детски години. Всичките му роднини са мъртви. Баща му се е страхувал, че неговите врагове може да му отнемат сина, поради което го е криел, наемал е частни учители. Малко ексцентрично наистина, но достоверно.

— Но все някъде трябва да е работил? — намеси се Янсън. — Само че това е лесно разрешим проблем. Ограничавате „кариерата“ му до няколко организации, които можете да контролирате.

— Когато някой задава въпроси, винаги се намира шеф на отдел с побеляла коса, вече пенсиониран, който да каже: „О, да, спомням си младия Питър. Блестящ финансов аналитик. Работеше толкова добре, че нямах нищо против да върши работата си вкъщи. Беше малко затворен, но при такова тежко детство човек не може да го обвинява.“ Неща от този род.

Янсън знаеше, че мъжете и жените, които пускаха по някоя и друга лъжа пред любопитните журналисти, бяха щедро компенсирани. Е, те нямаше как да са наясно, че телефоните им се подслушват двайсет и четири часа в денонощие, че ги следят, но това не можеше да ги притесни, защото не знаеха за него.

— А това сензационно издигане? Как се обяснява?

— Да, тук нещата малко загрубяват. Но както ги казах, имаше много печен екип от експерти към програмата „Мобиъс“. Те — би трябвало да кажа ние, макар че аз участвам едва от седем години — подготвиха почвата. И ето, получи се човек, който отговаря за цяла империя. Човек, който манипулира световните събития, както ние не бихме могли.

— Манипулира…? Какво означава това? — попита Янсън.

— Мисля, че знаеш. Фондация „Свобода“. Идеята за решаване на конфликти. За „направляваната демокрация“. Всичко това.

— И така този велик хуманист финансист, „умиротворител“…

— За първи път му лепнаха това прозвище в телевизионното предаване „60 минути“ и то стана популярно. Умиротворителят създаде фондация с представителства в почти всяка столица в света.

— Ами невероятната хуманитарна помощ?

— Нашата страна не е ли най-щедрата? И не е ли истина, че колкото и добрини да правим, мнозина по света ни мразят в червата си. Да, налагаше се да предложим някаква утеха за най-размирните места в света. До Световната банка, както знаеш, се прибягва в краен случай. Докато този приятел е заемодател от първа ръка, което му осигурява огромно влияние сред правителствата по целия свят. Питър Новак: странстващият посланик за мир и стабилност.

— Нещо като балсам за душата.

— Скъп балсам, не се заблуждавай. Но „Новак“ можеше да посредничи, да разрешава конфликти, което ние не бяхме в състояние да правим открито. Поддържаше ефективни и тайни контакти с режими, които ни смятат за Големия сатана. Той беше човекът външна политика. И онова, което му помагаше да постига невероятни резултати, беше фактът, че не е свързан с нас.

На Янсън му се зави свят, в главата му прокънтяха познати гласове — доверителни, предупредителни, заплашителни. Никос Андрос: „Вие, американците, не можете да проумеете антиамериканизма. Вие толкова държите да ви обичат, че не можете да разберете защо изпитват към вас толкова малко обич. Човек ходи с тежки обувки и се чуди защо мравките под краката му го мразят.“ Ангъс Фийлдинг: „Едно от нещата, което вие, американците, няма да разберете никога, е колко е дълбок антиамериканизмът…“ Сърбинът с очилата със златни рамки: „Вие, американците, винаги искате онова, което го няма в менюто, нали? Никога не сте доволни от избора.“ И унгарският кръчмар: „Вие, американците, се оплаквате от контрабандата на наркотици в Азия, а същевременно наводнявате света с техния електронен еквивалент… Където и да отидете, откривате собствените си следи. Змийската отрова е навсякъде.“

Какофонията се сля накрая в един-единствен рефрен, друг вид църковно песнопение:

_Вие, американците._

_Вие, американците_.

Янсън едвам не се разтрепери.

— Но кой е — беше — Питър Новак? — попита той.

— Нещо от сорта на „Човек за шест милиона долара“: „Господа, ние можем да го преправим, разполагаме с технологията за това. По-добър. По-силен. По-бърз.“ — Той млъкна за момент. — Във всеки случай, по-богат. Всъщност трима агенти поеха тази роля. На първо място, и тримата си приличаха по структура и ръст. А с помощта на пластичната хирургия станаха дяволски еднакви. Бяха използвани всякакъв род компютърни измервания — много изтощителна процедура. Но се нуждаехме от копия, имайки предвид огромните инвестиции, не можехме да позволим да го бутне автобус или да умре от сърдечен удар. Затова се подсигурихме с трима души.

Янсън погледна Колинс странно.

— И кой би се съгласил на подобно нещо? Да бъде заличена самоличността му, да бъде мъртъв за хората, с които е бил близък, и да промени външния си вид…

— Някой, който няма друг избор — отвърна Колинс със задгробен глас.

Янсън се изпълни с гняв. Той знаеше, че хладнокръвието, което Колинс демонстрираше, беше само повърхностно, но безсърдечието на аргументите казваше всичко: стратезите бяха проявили чудовищна арогантност. Представителите на стратегическите елити със старателно изрязаните кожички от ноктите и безгрижна самоувереност, че онова, което е на хартия, може да се приложи в истинския свят, гледаха на света като на шахматна дъска, забравяха, че хора, направени от плът и кръв, страдат от последиците на техните планове. Не можеше да гледа бюрократа пред себе си и очите му се отместиха към великолепния залив и рибарското корабче, което се носеше зад забранената зона, простираща се на половин миля от брега и обозначена с предупредителни шамандури.

— Някой, който няма избор? — Поклати глава. — Искаш да кажеш по начина, по който аз нямам избор, след като съм нарочен да бъда убит.

— Това също. — Колинс примигна. — Както ти казах, ако отменя заповедта за ликвидирането ти, ще възникнат много въпроси. Каубоите в ЦРУ имат сведения, че Новак е убит и че ти имаш пръст в това. В Консулски операции получихме същите сведения. Последното нещо, което някой от нас в „Мобиъс“ би искал да се разчуе. Но човек играе с картите, с които разполага. Освен това направих онова, което смятах за най-добро. — Думите, които изрече, бяха само думи, без да изразяват жестокост или съжаление.

За миг погледът на Янсън се замъгли: кое беше по-голяма обида, да бъдеш екзекутиран като предател или да те жертват като пешка? Рибарското корабче отново привлече вниманието му, но този път гледката предизвика у него усещане за опасност. Беше твърде малък съд, за да е за лов на раци, и прекалено близо до брега, за да преследва пасажи от скални риби или костур.

А и дебелият прът, който стърчеше откъм развяващото се платно на палубата, не беше рибарски.

Янсън виждаше, че устните на Колинс мърдат, но вече не слушаше какво говори, защото цялото му внимание бе насочено към непосредствената и смъртна опасност. Да, вилата на Колинс бе построена върху тясна ивица земя с дължина две мили, но чувството за сигурност от нейната изолираност беше илюзия.

Илюзия, която стана на пух и прах още с първия артилерийски изстрел, който разтресе дневната на Колинс.

Прилив на адреналин изостри сетивата на Янсън до краен предел. Снарядът разби прозореца и проби отсрещната стена, а из стаята се разхвърчаха трески, откъртена мазилка и стъкла. Взривът беше толкова силен, че ушите им го възприеха не като звук, а като болка. Черен дим се разнесе наоколо и Янсън разбра, че са се спасили по една щастлива случайност. Гаубиците, както знаеше, имаха скорост на въртене триста оборота в секунда. Вследствие на силата и бързината на въртене снарядът се бе забил дълбоко в стената, преди да се взриви. Единствено това им бе спестило смъртоносното избухване на някой шрапнел. Съзнавайки, че всяка частица от секундата е от значение, Янсън си даде сметка, че първите няколко снаряда от артилерийското оръдие обикновено се изстрелваха за маркиране на мишената. Вторият снаряд нямаше да мине на два метра над главите им, ако останеха на мястото, където бяха в момента, и нямаше да имат възможността да изчисляват скоростта на въртене или времето за детонация.

Старата къща с дървена конструкция не можеше да им предложи защита.

Янсън скочи от дивана и се втурна към гаража. Беше единствената му надежда. Вратата беше отключена и той скочи върху циментовия под, където бе паркиран малък жълт автомобил „Корвет“ последен модел.

— Чакай малко — извика Колинс, останал без дъх. Лицето му бе почерняло от саждите от експлозията. Беше се запъхтял, следвайки спринта на Янсън. — Това е моят автомобил. Ето, ключовете са у мен — Той ги вдигна с многозначителен жест, изтъквайки превъзходството на собствеността.

Янсън ги грабна от ръката му и скочи зад волана.

— Приятелите никога не оставят своите приятели да карат пияни — отговори той, избутвайки шашнатия заместник държавен секретар от пътя си. — Ако искаш, идвай с мен.

Колинс бързо мина от другата страна, натисна дистанционното за вратата на гаража и се настани бързо до Янсън, който пришпори двигателя на задна и изхвърча от гаража на милиметър разстояние от все още плъзгащата се врата.

— За малко се разминахме, а — каза Колинс, целият плувнал в пот.

Янсън не отговори нищо.

Използвайки последователно спирачките, волана и амбриажа с бързината и ловкостта на органист, Янсън направи остър завой и форсира колата по тесния асфалтиран път.

— Мисля, че това не беше най-умният ход — каза Колинс. — Сега сме изцяло на мушка.

— Мрежестите заграждения опасват целия остров, нали така?

— Около половин миля, да.

— Тогава използвай мозъка си. Тези заграждения ще оплетат всеки, който се опита да мине през тях. Така че за да си осигури удобна позиция за стрелба, корабът трябва да измине известно разстояние и тъй като е бавен, няма да успее да ни догони. Освен това къщата ще ни служи за прикритие.

— Разбрах — каза Колинс. — Но сега, ако обичаш, завий към моторната лодка надясно. Там ще сме извън полезрението им. Освен това ще стигнем до крайбрежието по-бързо — гласът му беше спокоен и заповеднически. — Виждаш ли тясната пътека вдясно? Завий по нея. Сега.

Янсън я отмина.

— По дяволите, Янсън! — изкрещя Колинс. — Беше най-добрият ни шанс.

— Най-добрият шанс да станем на парчета. Да не си въобразяваш, че те не са предвидили подобна възможност? Няма начин да не са сложили експлозив с дистанционно.

— Обърни! — кресна отново Колинс. — По дяволите, Янсън. Познавам това място, живея тук, чуваш ли какво ти казвам…

Силна експлозия зад тях заглуши края на изречението му. Скутерът бе вдигнат във въздуха. Част от гумената лодка излетя нагоре и после падна отстрани на пътя.

Янсън натисна газта до дупка и колата се понесе по тесния път доста по-бързо, отколкото бе безопасно. При сто и двайсет километра в час високата трева и бодливите храсти удряха стъклата. Бученето на двигателите се засили, сякаш педалът щеше да излезе от строя. На Янсън му се струваше, че плават в залива, тъй като ивицата земя се стесни до два метра и половина. Пътят беше покрит с ниска растителност и пясък, който намаляваше движещата сила, и той започна да кара по-бавно.

Бученето на двигателя обаче не намаля.

_Не беше от колата им._

Янсън погледна надясно и видя всъдеход, военен модел.

Носеше се над водната повърхност на залива, а мощната перка го държеше съвсем леко над водата и над загражденията от мрежи. Нищо не можеше да го спре.

Янсън се почувства така, сякаш бе погълнал лед. Ниските брегове на Чесапийк бяха идеални за възможностите на всъдехода. Земята не можеше да им осигури убежище: за разлика от лодката всъдеходът се движеше еднакво добре и над сухи, и над водни повърхности. А мощният му двигател позволяваше да следва по петите корвета. Беше много по-опасен враг от корабчето, а сега ги доближаваше! Шумът от перката беше оглушителен, а малкият спортен автомобил се люлееше нестабилно от вихрушката.

Хвърли отново поглед към машината. Отстрани приличаше много на яхта с малка, изнесена напред остъклена кабина. В срещуположния край се издигаше мощна перка. По диаметралата на корпуса бяха прикрепени въздушни възглавници. Докато се носеше над спокойния океан, всъдеходът създаваше впечатление за невероятна лекота.

Янсън натисна газта, но още в същия миг забеляза с ужас, че всъдеходът не ги следваше със същата скорост, той ги задминаваше. А от лявата му страна, точно под обвивката на задната перка, беше застанал човек със слушалки на ушите и се прицелваше с нещо, което приличаше на картечница М60.

Янсън извади пистолета М9 и изпразни пълнителя, но неравномерното движение на колата и на мишената правеше невъзможна точната стрелба. Куршумите просто се удариха в масивните метални остриета на перката.

Не му останаха никакви муниции.

Лентата с патроните тракаше тихо, а звукът напомняше на квичене и Янсън си спомни, че във Виетнам наричаха картечницата М60 „прасето“. Той се наведе максимално ниско на седалката, без да загуби контрол над автомобила. Върху бронята се сипеше дъжд от олово, който я удряше като с пневматичен чук, по двеста 7,62-милиметрови куршума в минута.

Последва пауза, сигурно бяха свършили патроните в лентата. А може би бе прегряла цевта? Беше нормално тя да се сменя след всеки петстотин изстрела. Но този превъзбуден стрелец явно не беше наясно колко бързо цевите се нажежаваха. За малко си отдъхнаха. Пилотът се възползва от прекъсването, за да смени посоката. Всъдеходът намали скоростта си дори под тази на корвета, после се насочи към плажа, а от там — към пътя.

Беше само на няколкостотин метра зад тях и мощните му перки сякаш всмукваха малката спортна кола. Дочу нов шум като думкане върху тъпан. Това можеше да означава само едно, че помощният двигател „Ротекс“ и изтласкващата перка току-що бяха включени. В огледалото за обратно виждане Янсън наблюдаваше с ужас как пластмасовите перки се завъртаха все по-силно и как всъдеходът, който досега се носеше съвсем близко над земята, започна да набира височина и да се издига все по-високо! Ревът на двигателите „Ротекс“ се смени със свистенето на въздуха, а зад тях се изви пясъчна вихрушка.

Дишането щеше да става все по-трудно, ако не запушеше решетката на отдушника. Всъдеходът се скри отчасти от пясъчната пелена, но през задното стъкло той успя да мерне як мъж с очила.

Забеляза също, че мъжът се хилеше.

Сега всъдеходът сякаш подскочи с още един метър във въздуха, вдигна рязко предницата си като кон, който се изправя на задните си крака, и острите върхове на шейната, към която бяха прикачени въздушните възглавници, се забиха в задната броня на колата. Янсън разбра ужасния замисъл. _Опитваше се да се изкачи върху тях._

Погледна вдясно от себе си и видя Колинс, който се бе свил на две върху седалката с притиснати длани към ушите, опитвайки се да заглуши ужасния трясък.

Всъдеходът отново се издигна и после се килна напред, а въртящите се остриета превръщаха въздуха в силна струя като вода от водно оръдие. В огледалото за обратно виждане през вихрушката от пясък Янсън мерна въртящите се спомагателни изтласкващи витла на всъдехода. Убийците искаха да им подскажат, че ако стрелбата от картечницата М60 не свършеше работа, лесно можеха да снижат машината и с помощта на мощните витла на долната перка да пометат колата като с гигантска косачка за трева и да обезглавят обитателите й.

Докато всъдеходът се насочваше към задната част на корвета, Янсън завъртя рязко волана наляво и колата сви извън асфалтовата настилка, гумите забуксуваха върху пясъка и треволяка и машината загуби скорост.

Всъдеходът прелетя покрай тях с лекотата на хокейна шайба, после спря и рязко смени курса, без да се обръща.

Беше брилянтна маневра. За първи път мъжът с картечницата имаше директна видимост към шофьора и неговия спътник. Докато наблюдаваше как пъха нова лента с патрони в стрелящия механизъм на М60, Янсън дочу бученето на още една машина — моторна лодка, която се доближаваше шеметно към брега.

_О, Боже, не!_

А от лодката стърчеше фигура в позиция за стрелба и пушка, насочена срещу тях.

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Моторната лодка явно беше съоръжена със самолетен турбодвигател, тъй като се носеше поне със сто и петдесет мили в час. Тя се плъзгаше по водата, оставяйки след себе си двойна диря от пяна. Малката лодка ставаше постепенно все по-голяма. Беше като хипнотизиращ танц на смъртта. На две мили от вилата нямаше повече заграждения с мрежи. Нищо не можеше да ги спаси от връхлитащия стрелец. Нищо.

Къде да се скрие? _Къде беше безопасно?_

Янсън обърна корвета и отново излязоха на пътя. Шасито скърцаше, автомобилът се измъкваше от размекнатата пръст върху твърдата настилка. Дали да не удареше силно всъдехода, натискайки до дупка педала на газта, и да пробва да пробие корпуса му от олекотено фибростъкло с железната броня на корвета? Само че почти нямаше шанс дори да се доближи до машината, преди картечницата М60 да надупчи двигателя и него.

Приведен под перката, стрелецът се хилеше злобно. Лентата с патроните вече бе нагласена и оставаха секунди, преди да ги засипе с дъжд от смъртоносно олово. Изведнъж мъжът увисна напред с отпуснато тяло, а главата му клюмна върху картечницата с патронната лента.

Мъртъв.

Откъм водите на залива Чесапийк се чу слаб екот като от отваряне на тапа, а после още един и всъдеходът спря само на няколко метра от колата между пътя и банкета. Никой не паркираше нарочно всъдеход по този начин.

Както на повечето бойни машини и механизми, уредите за управление явно бяха конструирани така, че да изискват непрекъснат натиск, простичко казано, човешка ръка върху лоста. Ако в бойна обстановка войникът, който я управлява, бъде убит, безконтролната машина — подобно на самострелящо оръжие — може да нарани случайно не когото трябва. Всъдеходът спря, двигателите угаснаха, витлата на перките се въртяха все по-бавно и по-бавно, а шейната се застопори плътно върху земята. Янсън забеляза, че пилотът също се бе отпуснал безжизнено върху предното стъкло.

Два изстрела, двама убити.

Откъм водите на залива Чесапийк се чу вик, когато моторната лодка спря да буботи.

— _Пол!_ Добре ли си?

Глас на жена, която ги спаси. Джесика Кинкейд.

Янсън излезе от колата и забърза към брега. Видя Джеси в лодката само на десетина метра навътре. Това бе най-близкото разстояние, на което моторната лодка можеше да се доближи до брега, без да заседне.

— Джеси! — извика той.

— Кажи ми, че се справих страхотно! — изфука се тя триумфално.

— Два изстрела в главите им, и то от движеща се лодка? Това, мамка му, е достойно за книгата за рекорди! — похвали я Янсън. Изведнъж се почувства олекнал. — Е, естествено аз държах всичко под контрол.

— Да бе, забелязах — отвърна тя шеговито.

Дерек Колинс се появи. Дишаше тежко, а по потното му лице бяха полепнали пясък и сажди и му придаваха вид на мумия.

Янсън се извърна бавно и погледна лице в лице своя враг.

— Идеята за тази шега твоя ли беше?

— _Какво?_

— Ония двамата от твоите хора ли бяха? Или отново ще ме убеждаваш, че нямаш нищо общо с това?

— По дяволите, наистина нямам нищо общо. Как можа да си го помислиш? Те едва не ме убиха, за Бога! Толкова ли си сляп да видиш истината, която е пред теб? Опитаха се да убият и двама ни!

Той повиши тон, а гласът му издаваше същия неукротим ужас, както и цялото му тяло. Вероятно казваше истината, реши Янсън. Но ако беше така, тогава кой стоеше зад опита за убийство?

Нещо в държанието на Колинс притесни Янсън. Въпреки откровеността му той все пак криеше нещо.

— Може и така да е. Но имам чувството, че знаеш кои са нападателите.

Колинс отмести поглед.

— По дяволите, Колинс. Ако имаш нещо да казваш, кажи го сега!

Янсън отново почувства отвращение, докато наблюдаваше уплашения и все пак коравосърдечен чиновник, човека с калкулатор вместо душа. Нямаше как да забрави онова, което Колинс му разказа — че е стоял безучастно, докато са взимали решението за ликвидирането му, без да му пука, че ще жертва пешка в името на голямата игра. Но нямаше никакво желание за саморазправа с този човек.

— Ти изгуби — каза спокойно Янсън. — Отново. Ако ме искаш мъртъв, ще трябва да се потрудиш по-здраво.

— Казах ти, Янсън. Това беше преди. Сега е различно. Планът на играта е променен. Затова ти разказах за програмата, мамка му, съобщих ти една от най-опасните тайни в САЩ. Нямам право да ти разкривам повече.

— Повече от твоите глупости ли? — изсумтя Янсън.

— Не, вярно е. Не мога да ти съобщя повече, но има много неща, които трябва да знаеш. За Бога, ела с мен до Вашингтон да се срещнеш с екипа на „Мобиъс“. Имаме нужда от теб да се присъединиш към програмата.

Той сложи ръката си върху рамото на Янсън. Но Янсън го изблъска.

— Искаш ме в програмата? Нека да те питам нещо. Но искам верен отговор, защото веднага ще разбера, ако излъжеш.

— Казах ти, не съм упълномощен да разкривам…

— Не е въпрос по същество. Само детайл. Каза ми, че екип от опитни хирурзи е извършил три пластични операции на агенти. Чудя се какво ли е станало с тия доктори? Къде са сега?

Колинс примигна с мъка.

— Майната ти, Янсън. Задаваш ми въпрос, чийто отговор знаеш.

— Искам да го чуя от теб.

— Секретността на операцията е от най-висш порядък. Хората, които знаят за нея, се броят на пръстите на двете ръце. Всеки е бил проверен за благонадеждност и е получил одобрение от най-високо равнище.

— Но сте се нуждаели от високопрофесионални пластични хирурзи. Екип от външни хора, по неволя.

— Защо го обсъждаме? Разбираш логиката отлично. Сам каза: всеки един от тях беше нужен за успеха на програмата. Всеки един, което се разбира от само себе си, беше потенциален риск. Това не можеше да се допусне.

— И така програмата „Мобиъс“ спази протокола. Стратезите ви поръчаха да ги убият. Всички до един.

Колинс кимна мълчаливо.

Нещо у Янсън кипна, макар че Колинс само потвърди подозренията му. Сигурно бяха изчакали около дванайсет месеца, преди да ги ликвидират. Едва ли е било трудно. Автомобилна катастрофа, случайно удавяне, може би неочаквано смъртоносно падане на някоя ски писта — повечето известни хирурзи си падаха по спортуването. Не, въобще не е било трудно. Агентите, които са инсценирали смъртта им, без съмнение са смятали предварително задачата си за изпълнена. Поредното зачеркване в списъка с бъдещите жертви. _Човешкото_ измерение — тежката загуба за съпругите, близките, синовете; дъщерите, разбитите семейства, помраченото детство, съкрушителните последици от мъката и отчаянието — това не бяха фактори, които си струваше да се взимат предвид от хората, издали заповедите.

Янсън впери очи в очите на Колинс.

— Малките жертви в името на голямото добро, нали? Не, Колинс, нямам намерение да участвам в програмата ви. Не и във вашата програма. Знаеш ли, Колинс? Ти не си нито пойна птичка, нито ястреб. Ти си змия и винаги си бил.

Янсън погледна към Джеси Кинкейд в лодката, видя как бризът рошеше косата й и изведнъж усети, че сърцето му ще се пръсне. Вероятно Колинс казваше истината, а можеше и да лъже. Единствената истина обаче бе, че Янсън не му вярваше. _Има много неща, които трябва да узнаеш. Ела с мен._ По този начин Колинс искаше да го примами към смъртта му.

Янсън отново погледна към тихо бръмчащата моторна лодка на десет метра от брега. Изборът не беше труден. Внезапно той тръгна към плажа, без да поглежда назад, потопи се във водата и заплува към Джеси и лодката. Водата нахлу под дрехите му и охлади тялото му.

Когато се изкачи в лодката, Джеси се протегна към него и хвана ръката му.

— Ей, мислех, че си в Амстердам — каза Янсън.

— Да кажем, че ми омръзна. Особено след като две хлапета едва не ме събориха от кораба, но така ми спасиха живота.

— Разказвай.

— Дълга история. По-късно.

Той я прегърна и почувства топлината й с тялото си.

— Добре, въпросите ми може да почакат. Ти сигурно също имаш въпроси.

— Ще започна с един от тях — каза тя. — Партньори ли сме?

Той я притисна силно към себе си.

— Партньори сме.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Ти нищо не разбираш — каза куриерът, хърбав младеж в края на двайсетте си години, с ромбоидни очила без рамки. — Може да си загубя работата заради това и да ме дадат под съд. — Той посочи значката върху тъмносиньото си сако с красиво изписаното лого на своята компания: „Каслън Куриърс“, изключително скъпа, престижна и сигурна куриерска служба, на която определени лица и корпорации поверяваха секретни документи. Нейната репутация за безпогрешна благонадеждност и дискретност й бяха спечелили доверието на специалната й клиентела. — Тия братлета не се шегуват.

Седеше на малка маса в „Старбъкс“ на ъгъла на Трийсет и девета улица и „Бродуей“ в Манхатън, а мъжът с посивяла коса, който се присъедини към него, настояваше учтиво. Обясни, че бил старши служител във фондация „Свобода“, а жена му работела в нейния офис в Манхатън. Молбата му наистина била нередна, но не знаел какво друго да направи. Имал основания да подозира, че жена му получавала пратки от ухажор.

— А аз дори не знам кой е тоя тип.

Куриерът се чувстваше видимо все по-неловко, докато Янсън не започна да вади стотачки. Когато банкнотите станаха двайсет, очите на куриера се оживиха под очилата.

— Около шейсет на сто от времето си прекарвам на път и разбирам много добре причината, поради която тя кръшка — заобяснява мъжът с посивялата коса. — Но не мога да се преборя с някого, когото не познавам, схващаш ли? А тя няма да си признае. Виждам, че получава малки подаръци, а твърди, че сама си ги купува. Но аз много добре знам за какво става дума. Това не са неща, които човек купува сам. Това са неща, които един мъж подарява на жена. Самият аз съм го правил. Съвсем не искам да кажа, че съм изряден или нещо такова. Но искам двамата с жена ми да си изясним отношенията. Виж, не мога дори да повярвам, че правя това, което правя в момента. Не съм такъв човек, повярвай ми.

Куриерът кимна съчувствено и после си погледна часовника.

— Знаеш ли, това, което ти казах за съдебното преследване, е самата истина. Предупреждават ни още като постъпим на работа по десетки начини. Подписваме разни договори и декларации и ако те хванат в нарушение, ти изпържват задника.

Богатият рогоносец се държеше на положение и беше много внимателен.

— Няма да разберат. Не те карам да свиеш нещо или да направиш нещо лошо. Всичко, което искам от теб, е да погледна фактурите. Не да ги получа, а само да ги видя. И ако открия нещо, ако тоя тип е онзи, когото подозирам, никой никога няма да научи как съм разбрал. Но те умолявам да ни дадеш на двамата с Марта още един шанс. А това е единственият начин.

Куриерът кимна енергично.

— Ако не тръгна веднага, ще изостана с графика. Какво ще кажеш да се срещнем в преддверието на „Сони“ на Петдесет и пета и „Медисън“ след четири часа?

— Постъпваш правилно, приятел — увери го мъжът разпалено, без да спомене за двете хилядарки, които даде като подкуп на куриера. Щеше да е под достойнството и на двамата.

След няколко часа в преддверието на „Сони“, седнал върху тръбен стол близо до циментов фонтан, той най-после можа да прегледа фактурите. Оказа се, че е бил прекален оптимист. На доставките не бяха отбелязани адресите на изпращачите, а само пощенските кодове. Но той продължи да упорства, търсейки някакъв модел. Имаше десетки пратки, които пристигаха в повечето случаи от очаквани места — градовете, в които фондация „Свобода“ имаше клонове. Но няколко пакета бяха адресирани до Марта Ланг от място, което нищо не му говореше. Защо ли „Каслън Куриърс“ доставяха редовно пратки от малко градче в планината Блу Ридж?

— Да — сподели той с погребален тон с куриера. — Точно както предполагах. — Огледа разсеяно мястото — градски терариум с растителност и вяли водопади, аранжирани в остъклено „публично пространство“, за което явно някоя от комисиите по благоустройството беше настояла, за да разреши повече етажи. — Уж ми се кълнеше, че са скъсали, но очевидно е било за кратко и сега са подновили връзката си. Е, както изглежда, ще трябва да се върнем към семейните консултации.

С опечалено изражение Пол Янсън подаде ръка, а в дланта му имаше още една пачка банкноти с голям номинал. Куриерът я пое с готовност.

— Съчувствам ти, човече — каза му той.

Малко допълнително проучване — няколко часа в обществената библиотека в Ню Йорк, свърши работа. Милингтън, щата Вирджиния, се оказа най-близкото селище до огромно живописно имение, построено от Джон Винсънт Астър през 1890 година, място, което с няколко допълнителни архитектурни намеси съперничеше по елегантност и изпипаност до най-малката подробност на легендарното имение в Балтимор. Някъде през петдесетте години негов собственик беше станал Морис Хемпъл, таен магнат от Южна Африка, до смъртта му. А сега кой ли беше собственикът? Кой ли живееше в него?

Налагаше се едно-единствено заключение — човекът, известен на света като Питър Новак. Сигурен факт? Съвсем не. И все пак имаше логика в предположенията, които насочиха вниманието му към това отдалечено място. Ако този последен оцелял „Новак“ все още управляваше империята си, той трябваше да поддържа връзка със заместниците си. Хора като Марта Ланг. Планът на Янсън предвиждаше проникване в каналите за връзка. Ако проследеше отделните нишки в мрежата, можеше да стигне и до паяка.

След като прекара следващата сутрин на път, Янсън започна силно да се съмнява в предположенията си. Възможно ли бе да е толкова лесно? Опънатите му нерви съвсем не се отпуснаха от монотонното шофиране. През по-голямата част от пътя поддържаше постоянна скорост, избягвайки шосетата с бариери за събиране на такси, отбелязани със знак „Шосе Клас А“. Караше по страничните пътища, които опасваха като мрежа Блу Ридж и приличаха на реки, прокарани от човешка ръка. Зелените земеделски площи отстъпиха място на синкавозелени гледки с издигащи се хълмове, хребети и падини зад хоризонта. Разположени откъм безветрената страна, образите пред очите му се отличаваха с банална красота. Изпочупени предпазни парапети ограждаха местата с оголени сиви скали, покрити с мъх. Самият път беше неравен, с дупки, запълнени грубо с черен асфалт, със зигзагообразни следи от спирачки, прекъснати бели линии, на места изтрити от пороите.

На няколко мили след изхода от къмпинга Янсън видя отбивка, а табелката му показа, че води към градчето Кастълтън. Той знаеше, че Милингтън е малко по-нататък. „Гараж Джед Сипърли — Купете си следващата кола от тук“ — гласеше надписът пред крайпътен гараж. Беше изписан с бяла и синя автомобилна боя върху метална табела, закачена върху висок стълб. По ъглите тук-таме имаше следи от ръжда. Янсън спря на паркинга.

За втори път, откакто тръгна на път, щеше да смени колата. В Мериленд си купи последен модел „Алтима“ направо от собственика. Смяната на превозните средства беше стандартна процедура по време на дълги пътувания. Беше сигурен, че не го следяха, но винаги имаше възможност да го наблюдават отдалече — пасивна система за наблюдение, при която агентите имаха задължението само да отбелязват местонахождението на обекта, а не да го следват по петите. Млада жена с ловджийска пушка, която пътуваше в джип „Дожд“, отмести за миг поглед от вестника си към регистрационните табели. Дебел мъж беше спрял прегрелия си автомобил край шосето, явно чакаше пътна помощ. Беше сигурен, че бяха случайни хора, но никога нямаше гаранции. Наблюдението отдалече, без да е кой знае колко ефективно, имаше предимството, че трудно може да се установи. Така че периодично се налагаше да сменя автомобилите. Ако някой следеше маршрута му, това щеше да го затрудни.

Огромно куче се хвърли няколко пъти към телената ограда, когато Янсън слезе от своята „Алтима“ и се отправи към приличащия на ремарке офис. Върху витрината имаше надпис „ПРИЕМАМЕ ВСЯКАКВИ ОФЕРТИ“. Огромното животно — беше смесена порода, чиито предци включваха по всяка вероятност питбул, доберман и мастиф — беше вързано в единия ъгъл на паркинга и още веднъж се хвърли към оградата. Като се изключеше размерът, клетият мелез беше пълен антипод на древния и чистокръвен кувас с бяла козина, помисли си Янсън. Но вероятно животните се различаваха, подобно на стопаните, на които служеха.

Трийсетинагодишен мъж с цигара в ъгъла на устата се измъкна от ремаркето и подаде ръка на Янсън доста неочаквано. Малко остана Янсън да му нанесе съкрушителен удар по главата, но пое ръката му и се здрависа с мъжа. Притесняваше се, че рефлексите му се проявяваха и в чисто житейски ситуации, но все пак именно те му бяха спасявали живота безброй пъти. Насилието, когато се проявяваше извън съответния контекст, често беше неуместно. Но важното бе, че Янсън контролираше напълно тези вътрешни импулси. Нямаше намерение да просне младия мъж върху асфалта и да го остави да се превива от болка. Щеше да му достави удоволствие, като сключи изгодна за него сделка и му напълни джоба с пари в брой.

— Аз съм Джед Сипърли — представи му се мъжът и раздруса малко силничко ръката му.

Вероятно някой му бе казал, че здравото ръкостискане подтиква към доверие. Лицето му бе месесто, но строго под кичурите сламеноруса коса. Зачервена от слънцето ивица кожа минаваше от върха на носа му нагоре към веждите и продължаваше от двете страни точно под очите. Вероятно беше шофирал дълго срещу слънцето, но Янсън си представи на какво щеше да прилича търговецът след няколко десетилетия. Месестите устни и издутите му бузи щяха да провиснат. Изложените на слънце контури на лицето щяха да станат на бразди. Това, което сега изглеждаше като здравословна руменина, щеше да загрубее и да се превърне в мрежа от подкожни капиляри като пресечени щрихи на гравюра. Жълтеникавата му коса щеше да побелее и да опада около темето и слепоочията в типичната шушулкообразна форма.

Върху масата, имитация на дърво, в сенчестия офис Янсън забеляза отворена бутилка бира „Будвайзер“ и почти пълен с фасове пепелник. Тези неща също щяха да допринесат и да ускорят промените, които в интерес на истината бяха започнали.

— Какво мога да направя за вас? — попита Джед. Дъхът му миришеше на бира, а когато дойде по-близо, слънцето освети ясно радиалните бръчки около очите. Кучето отново се хвърли срещу оградата и я разтърси цялата.

— Чиба, Бъч — каза мъжът. — Мисля, че му харесвате. Ще ме извините ли за момент?

Джед Сипърли излезе отвън до телената ограда и се наведе да вдигне от асфалта парцалена кукла. Хвърли я в заграденото пространство. Оказа се, че точно от нея се бе интересувало кучето. То клекна до нея, сграбчи я между големите си лапи и с дългия си розов език изблиза прахоляка от направените от копчета очи на парцалената кукла.

Джед се върна при клиента си и извинително вдигна рамене.

— Виж само как се лигави с нея. Толкова е привързан към куклата, че нямам думи — каза той. — Предполагам, че всеки има нужда от някого. Добро куче пазач, само дето не лае. Което понякога е за предпочитане. — Джед пусна професионална усмивка. Устните му се разтегнаха безизразно, а погледът му остана напрегнат и безчувствен. По този начин търговците се усмихват на клиентите си. — Този „Нисан-Алтима“ твой ли е?

— Мисля да го заменя — отговори Янсън.

Джед го изгледа леко засегнат, все едно че му бяха поискали да даде нещо с благотворителна цел.

— Имаме доста от тези коли. Аз лично си падам по тях. Но повечето хора не харесват японските коли, особено този модел. На колко мили е?

— Петдесет хиляди — отвърна Янсън. — Малко над.

Още едно примигване.

— В такъв случай й е дошло времето да я продадеш, защото тоя тип нисани започват да ти създават проблеми след шейсет. Нищо не струва. Всеки ще го потвърди.

— Благодаря за информацията — каза Янсън, кимайки в знак на съгласие с лъжите на търговеца на коли втора употреба. Имаше нещо много мило в начина, по който той се опитваше да го метне.

— Аз лично ги харесвам, нищо, че се развалят често. Имам предвид, че ги харесвам външно. А и ремонтът не е проблем за мен, тъй като имаме техник на повикване. Ако търсиш нещо надеждно, мога да ти предложа един-два модела, които ще те надживеят — той посочи към бежов седан. — Виж оная таврия. Направо е бижу. Някои от най-новите модели имат всякакви измишльотини и които човек никога не използва. Колкото повече измишльотини екстри, толкова повече проблеми. Тази тук е пълен автоматик, има радио, климатик, върви безупречно. Сменяш маслото на три хиляди мили, пълниш с безоловен и пееш. Караш и пееш, приятелю.

Янсън се направи на благодарен за това, че търговецът го оскуба, като му пробута раздрънкана таврия срещу чисто нов модел алтима и на всичкото отгоре го накара да доплати още четиристотин долара.

— Много изгодна сделка — увери го Джед Сипърли. — Просто имам слабост към алтимата, като Бъч към своята кукла. Неразумно е, но в любовта няма разум, нали така? Идваш тук с една от тях, а аз те пускам с една от най-хубавите си коли в гаража. След това всички ще ми кажат: „Джед, ти си луд. Това японско тенеке не струва дори колкото купето на таврията.“ Е, сигурно съм луд — Той мигна малко пресилено. — Давай да сключваме сделката, докато не съм си променил мнението. Или ще съжаляваш.

— Благодаря ти, много си щедър — каза Янсън.

— Чуй какво ще ти река — продължи търговецът, подписвайки квитанцията, — даваш ми една петачка и можеш да вземеш проклетото куче — След което се заля от смях. — Или може би аз трябва да ти платя да ме отървеш от него.

Янсън се усмихна и докато влизаше в седемгодишната таврия, чу съскащия звук от отварянето на нова бутилка „Будвайзер“ — този път за отпразнуване на сделката.

Съмненията, които Янсън изпитваше, се засилиха, след като пристигна. Районът около Милингтън беше неравен, безличен и лишен от красота. Въобще не приличаше на място, което милиардер би избрал за къща в провинцията.

По на север имаше още градове, като например Литъл Вашингтон, встрани от шосе Двеста и единайсет, където туризмът се бе превърнал в основен поминък. Това бяха селища музеи, селища, чиито белосани селскостопански сгради бяха натъпкани с двойно маркирани порцеланови съдове от „колониално време“, „автентични“ кани за мляко и стъкленици, както и с „местни“ свещници, произведени във фабрика в Трентън. Фермите бяха превърнати в ресторанти с безбожни цени. Дъщерите на дървосекачи и фермери, онези, които все още не се бяха изселили, облечени в дантелени рокли от „колониалната епоха“, посрещаха посетителите с думите: „Казвам се Линда, тази вечер ще бъда вашата сервитьорка.“ Местните поздравяваха туристите със заучени усмивки и сърдечност, които се подхранваха от тяхната алчност. _Какво мога да направя за вас?_

Модата на екотуризма още не бе достигнала до Милингтън. На Янсън не му трябваше много време, за да обиколи мястото. Макар че трудно можеше да се определи като нещо по-различно от село, беше твърде истинско, за да е живописно. Разположено върху скалистия склон на планината Смит, то гледаше на природата като на нещо, което трябва да бъде победено, а не пакетирано и продадено срещу естетическата му стойност. Никой в околността не предлагаше легла и закуска. Най-близките мотели бяха обичайните дървени бунгала от народен тип, които се обслужваха главно от имигранти от индийския субконтинент. Клиентелата им се състоеше главно от шофьори на тирове, които се отбиваха за по една нощ. Тук никой не търсеше да наеме помещение за „конференция на бизнесмени“. Беше селище, където в десет часа всички гасяха лампите. Единствените светлини, които се виждаха, идваха откъм долината на десетки мили по-надолу, където град Монтвейл блестеше като лъскава и развратна метрополия. Най-големият работодател тук беше бивша хартиена фабрика, която сега произвеждаше стъклени тухли и като допълнителен бизнес преработваше нерафинирани минерални отпадъци. Десетина мъже прекарваха работното си време в духане на поташ. Малко по-далеч имаше още една, по-малка фабрика, специализирана в декоративна дърворезба. Закусвалнята в центъра, на ъгъла на улиците „Мейн“ и „Пембълтън“, предлагаше яйца, пържени картофи и кафе през целия ден, а ако човек си поръчаше и трите неща наведнъж, му се полагаше безплатен доматен или портокалов сок, макар и в малка чашка. Към бензиностанцията имаше павилион, по чиито рафтове бяха наредени опакованите в целофан закуски, предлагани по всички пътища на САЩ. Горчицата в местната бакалия беше два вида — жълта френска и кафява холандска. Нищо едрозърнесто или с добавка от естрагон не обременяваше рафтовете с подправките като в големите градове, с които Янсън беше свикнал.

И все пак, ако сметките му излезеха верни, някъде скрито сред хълмовете трябваше да се намира голямо имение, частна резиденция, за каквато човек само може да си мечтае — и в юридическо, и във физическо отношение. Беше ли възможно „Новак“ — миражът, който се наричаше така — да бъде наблизо? Янсън го стегна главата само при мисълта за това.

По-късно същата сутрин той влезе в закусвалнята на ъгъла на „Мейн“ и „Пембълтън“ и се заговори със съдържателя, чието изпъкнало чело, тесни очи и квадратни скули издаваха азиатски произход. Когато започна да говори обаче, се оказа учудващо умен.

— Значи мислите да се установите тук някъде? — съдържателят доля още кафе в чашата на Янсън от кана „Силекс“. Нека отгатна. Спечелили сте пари в големия град и сега търсите спокойствието и тишината в провинцията?

— Нещо такова — отговори Янсън.

На стената точно над тезгяха беше закачена табела с бели букви в курсив на черен фон: _Кафенето на Кени: тук властват качеството и доброто обслужване._

— Не вярвам да търсите място, което да не отговаря на високата ви класа. Има една жена, която се занимава с продажби на недвижими имоти на „Ламбъртън“, но не съм сигурен, че ще откриете в района къща, каквато търсите.

— Мисля да строя — уведоми го Янсън.

Кафето киселееше, тъй като явно бе престояло дълго в каната термос. Той се загледа с празен поглед в покривката на тезгяха, която към средата беше доста избеляла, тъй като там най-често слагаха тежките чинии и чаши.

— Звучи като развлечение. Ако може човек да си позволи такова нещо.

Афтършейвът на мъжа, явно купен от бакалията, смесваше неприятно тежкия си аромат с миризмата на свинска мас и масло.

— Иначе няма смисъл.

— Не, няма смисъл — съгласи се съдържателят. — Моето момче си въобразяваше, че може да забогатее лесно с нещо като точка-ком. Опитваше се да стане човек от средната класа, като продава дреболии по интернет. Месеци наред говореше за „бизнес планове“, „добавена стойност“, „електронна търговия“ и подобни щуротии. Казваше, че номерът в новата икономика бил в „скъсяването на разстоянията“. Нямало значение къде се намираш. Ние всички сме били само точки и тирета в световната мрежа, независимо дали сме в Милингтън, или в Роуаноук, или Далас. Заедно с двама приятели от гимназията изпукаха всичко, което имаха в банката, до декември, след което се върнаха и сега кръстосват шосетата. Жена ми казва, че това трябва да им послужи като обеца на ухото. Успокоява ме и вика да съм доволен, че не е започнал да взима наркотици. Казвам й, че не съм много сигурен в това. Че не всеки наркотик е нещо, което се пие или пуши. Парите или жаждата за тях също може да е наркотик.

— Да спечелиш пари е едно нещо, а съвсем друго да ги харчиш — каза Янсън. — Тук има ли възможност да се строи?

— Както казват хората, навсякъде може да се строи, дори на луната.

— Ами транспортът?

— Е, нали си стигнал до тук?

— Така е.

— Пътищата тук са в добро състояние.

Очите на съдържателя се извърнаха към някаква гледка на улицата. Млада руса жена миеше тротоара пред железарията. Когато се навеждаше, полата й разголваше бедрата и й се виждаше чаталът. Явно това бе събитието на деня.

— Летище има ли? — попита Янсън.

— Най-близкото се намира в Роуаноук.

Янсън отпи от кафето, което залепна на езика му като олио.

— Истинско летище? Някакви други няма ли по-наблизо?

— Не. Е, имаше някога през четирийсетге и петдесетте години. Малко военно летище. На около три мили нагоре по пътя за Кландъртън и след това вляво. Обучаваха пилотите как да летят из планините на Румъния, когато отиват да бомбардират петролните полета. Така че тъдява летяха самолети. По-късно неколцина души от дърводобива го използваха за известно време, но индустрията им замря. Така че в момента едва ли е останало нещо повече от писта. Човек не пренася строителен материал със самолет, а с камион.

— И какво стана с пистата? Използва ли се някога?

— Някога? Никога? Аз не използвам такива думи. — Той не сваляше очи от блондинката с късата пола на тротоара отсреща.

— Причината да те питам е един мой стар бизнес партньор, който живее наблизо и ми спомена нещо такова.

Съдържателят изглеждаше неспокоен. Янсън бутна празната чаша, за да я долее, но мъжът нарочно се разсея.

— Тогава по-добре да попиташ него, нали така? — каза мъжът и отново насочи поглед към недостижимия рай оттатък улицата.

Бакалницата се намираше малко по-надолу на същата улица. Янсън влезе вътре и се представи на собственика, приятен на вид човек със светлокестенява коса. Янсън му разказа същото, което току-що бе споделил със съдържателя на закусвалнята. Бакалинът явно намери перспективата за новопришълец примамлива, така че направо го окуражи.

— Това е великолепна идея, човече — каза той. — Тези хълмове тук са много красиви. Изкачваш се само на няколко мили в планината, а там природата е непокътната. Има къде да отидеш на лов, риболов и… — Той спря, тъй като явно не можеше да измисли повече аргументи. Не очакваше този човек да се интересува от бойлинг или от видеотеката, която отскоро беше отворил във вестибюла до касовия апарат. В края на краищата в града хората бяха преситени от тоя род неща.

— А нещо за всеки ден? — подръчна го Янсън.

— Имаме видеотека — осмели се той да го каже. — Пералня. В съседния магазин. Изпълнявам и някои специални поръчки за редовни клиенти.

— Имаш ли такива поръчки?

— О, да. Наоколо има всякакви. Има някаква рядка птица — никога не сме го виждали, но изпраща през няколко дни свой помощник да пазарува. Притежава къща някъде в планината. Хората виждат малък самолет да излита и да каца почти всеки ден. Но иначе пазарува при нас. Какъв живот, а? Някой друг да напазарува вместо теб.

— И ти изпълняваш за него специални поръчки.

— Да, разбира се — отговори бакалинът. — Може да го е шубе да не го отрови някой — Той се захили при тази мисъл. — Каквото и да поиска, не е проблем. Поръчвам го и камион от Сиско докарва доставката. Човекът му идва да си я получи и въобще не го интересува колко струва.

— Наистина ли?

— Мога да се закълна. Както обичам да казвам, падам си по специалните поръчки. Майк Нюджънт във видеотеката също може да ти достави каквото пожелаеш. Не е никакъв проблем. Тук ще си прекарваш чудесно. Няма друго място като това. Е, понякога младежите са буйни, но, общо взето, повечето хора са приятелски настроени. Ще си прекарваш чудесно наистина, ако се установиш тук. Искаш ли да се обзаложим. Никога няма да пожелаеш да си тръгнеш.

Жена с посивяла коса до хладилната секция го викаше:

— Кейт, Кейт, скъпи.

Мъжът се извини и отиде при нея.

— Тази риба прясна ли е или замразена? — попита тя.

— Прясно замразена — обясни Кейт.

Двамата подхванаха сърдечен разговор за това дали указанието означаваше, че рибата е прясна или замразена. Янсън се разходи до дъното на бакалията. Вратата на склада беше отворена и той се вмъкна вътре съвсем спокойно. Върху метална маса имаше купчина сини фактури от Сиско. Прехвърли ги набързо и стигна до специалните поръчки. Към края на списъка със стоките с дебел флумастер бе включена поръчка за овесени ядки.

Минаха няколко секунди, преди да включи. От овесените ядки се правеше каша. Янсън усети прилив на възбуда, когато си спомни, че сред хилядите редове от вестниците и списания, които изчете, имаше следното изречение: „Всяка сутрин той започва деня със спартанска закуска, която се състои от купичка каша…“ Незначителен детайл сред десетките други като „изискан гардероб“, „аристократични обноски“… _Всеки ден закусва каша…_

Следователно беше вярно. Някъде в планината Смит живееше човек, известен на света под името Питър Новак.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

В сърцето на Манхатън просякинята ровеше в металната кофа за смет в „Брайънт Парк“ със старанието на пощаджия в пощенска кутия. Дрехите й като на повечето бездомници бяха изпокъсани, мръсни и прекалено дебели за сезона. Трябваше да са достатъчно дебели, за да я предпазват нощно време от студа по алеите в парка. Топлите слънчеви лъчи не бяха причина да се разсъблече, тъй като дрехите и торбата, пълна с бутилки и консервени кутии, бяха единственият знак за нейната самоличност. По китките и глезените й изпод износено дънково облекло се подаваха разръфаните ръбове на кирливо ватирано бельо. Беше обута във възголеми маратонки с изпокъсани подметки и връзки, съединени след това с небрежни възли. Ниско над челото й беше нахлупена изподупчена бейзболна шапка, която не рекламираше спортен тим, а фалиралия година по-рано инвестиционен фонд „Силикън Али“, който преди това бе хвърчал нависоко. Не изпускаше от ръце мърлявата си торба, сякаш вътре имаше съкровище. Здравото стискане беше израз на основния повик на професията: Това е всичко, което имам на този свят. Това е мое. Това съм аз. За хора като нея времето се измерваше с нощите, в които се бе отървала невредима, с консервите и бутилките, които бе събрала и продала срещу дребни монети, с малките ценни неща, които случайно намираше — недокоснат сандвич, все още мек и предпазен от целофановата опаковка, оцелял от плъховете. На ръцете си имаше памучни ръкавици, които сега бяха сиви и мръсни, но някога може би бяха принадлежали на дама от висшето общество, а докато ровеше из пластмасовите бутилки и целофанови опаковки, бананови и ябълкови кори и смачкани рекламни листовки, те ставаха все по-мръсни.

Очите на Джесика Кинкейд обаче не гледаха към отпадъците. Те бяха насочени към малкото огледалце, което беше пъхнала пред кофата за смет и което й позволяваше да наблюдава кой влиза и кой излиза от офисите на фондация „Свобода“ оттатък улицата. След няколко дни на безплодно следене приятелят на Янсън — Корнелиъс Ивс — му звънна предната нощ да го осведоми, че Марта Ланг най-после се е появила.

Джеси сама се убеди, че той не се е припознал. Сред хората, които пристигнаха сутринта, имаше жена, отговаряща на подробното описание, което Янсън бе дал за заместник-директорката Марта Ланг. Докараха я с автомобил „Линкълн“ със затъмнени стъкла точно в осем сутринта. В следващите часове от нея нямаше ни вест, ни кост, но Джесика не биваше да рискува да напуска поста си. Дегизирана като клошарка, Джесика не привличаше вниманието, тъй като отдавна жителите на града се бяха научили да не забелязват подобни несретници. Периодично тя се преместваше до намиращите се наблизо две кофи за отпадъци, където също имаше видимост към сградата на Четиринайсета улица, но всеки път се връщаше до най-близкостоящата. Към обед двама работници от службата за поддържане на парка „Брайънт“ се опитаха да я изгонят, но без да се престарават, тъй като минималните им заплати не ги вдъхновяваха да служат безрезервно на интересите на парка. По-късно уличен търговец от Сенегал със сгъваема сергия и фалшиви ролекси се опита да се установи близо до нея. Тя обаче два пъти „случайно“ се бутна в сергията му, разпилявайки стоката на земята. След втория инцидент той реши да премести бизнеса си на друго място, като преди това пусна по неин адрес няколко цветисти псувни на своя език.

Наближаваше шест часа, когато елегантната белокоса жена се появи отново през въртящата се врата на фоайето. Лицето й бе като непробиваема маска. Докато жената се качваше на задната седалка на линкълна, който потегли към кръстовището на Пето авеню, Джесика запомни номера на регистрационните табели. Тихичко се обади на Корнилиъс Ивс, който чакаше в жълто такси със загасена лампичка пред хотел в края на улицата.

Ивс не знаеше каква е целта на задачата му, но беше наясно, че не му е работа да пита дали мисията е официална. На свой ред Джесика си траеше и не даваше никакви обяснения дали двамата с Янсън преследваха лично отмъщение, или изпълняваха строго секретна задача, изискваща привличане на таланти на свободна практика. Ивс, който се бе оттеглил от активна служба преди няколко години и сега се нуждаеше от нещо, с което да запълва времето си, не искаше и да знае. Това, че Янсън го извика лично, му бе достатъчно, а също и изражението върху лицето на младата жена, нейната увереност, че върши нещо важно.

Джесика се мушна в таксито на Ивс, където свали от себе си шапката и парцалите и се преоблече във всекидневни дрехи: тесни дънки, памучен пуловер в пастелен тон и евтини маратонки. Тя изчисти мръсотията от лицето си с тоалетни кърпички, среса косата си и след няколко минути придоби приличен вид или по-точно казано, неподозрителен.

След десетина минути вече разполагаха с адрес: Пето авеню 1060. Това бе строена преди войната жилищна сграда, чиято бяла фасада бе станала сивкава от мръсния въздух в града. Зеленикав навес се издигаше над входа, който не беше откъм улицата, а зад ъгъла, на Осемдесет и девета улица. Погледна си часовника.

Изведнъж се сепна. _Часовникът!_ Беше на ръката й, докато стоеше на наблюдателния си пост в „Брайънт Парк“. Много добре знаеше, че охраната на фондацията щеше да се разтревожи от всяка аномалия, всеки детайл, който не пасва. Часовникът беше елегантен „Хамилтън“, принадлежал някога на майка й. Никоя клошарка не би носила такъв часовник. Обзе я дълбоко безпокойство, когато се опита да си представи как е изглеждала отстрани и дали пазач с бинокъл би забелязал лъскавия предмет на китката й. На негово място тя щеше да забележи. Трябваше да приеме, че и на тях им е направило впечатление.

Тя си представи как тършуваше с протегнати ръце из кофата за смет като археолог… Видя образа на ръката си в ръкавица, разръфаните маншети на фланелата с дълги ръкави. Да, ръкавите бяха с няколко номера по-дълги, така че китката с часовника е била покрита. Възелът в стомаха й се поотпусна. Щом няма щети, няма фал, нали така? И все пак си даваше сметка, че подобни грешки по невнимание бяха последното нещо, което можеха да си позволят.

— Завий покрай кооперацията, Корн — каза тя. — _Бавно_.

Янсън караше бежовата таврия по криволичащия планински път, известен като „Клангъртън Роуд“, и след известно време намери немаркираното отклонение, за което му спомена съдържателят на закусвалнята. Сви вляво по него, след няколко мили спря колата, колкото бе възможно встрани от пътя, и я мушна в естествената зелена пещера от храсти и фиданки. Не знаеше какво да очаква, но предпазливостта диктуваше пристигането му да остане незабелязано.

Навлезе в гората, под краката му почвата беше рохка, покрита с опадали борови иглички и клонки. После свърна към малката полянка, покрай която мина на идване. Въздухът беше изпълнен със смолистия аромат на стара борова гора, аромат, който по нищо не приличаше на дезинфектантите и освежителите, които се опитваха да го имитират. Гората изглеждаше недокосната от човешка ръка, напълно девствена. През такива гори именно европейските заселници бяха пътували преди четири века и се бяха установили върху девствената територия, отвоювайки я с помощта на кремъклийки, мускети и ножове от местните племена, които ги бяха превъзхождали както по брой, така и по познания за тайните на тия земи. Така бе възникнала страната, която впоследствие се бе превърнала в най-мощната сила на планетата. Днес местността изглеждаше приказно красива и колкото по-малък бе отпечатъкът от онези, които я населяваха, толкова по-красива изглеждаше.

Точно в този миг той се натъкна на пистата. Представляваше изсечен участък от гората и беше смущаващо добре поддържана: храсталаците и буренаците бяха подрязвани скоро, а тревата върху продълговатата и с форма на овал писта беше старателно окосена. Наоколо не се виждаше никой и беше празна с изключение на автомобил, покрит с брезентово платнище. Как автомобилът се бе озовал тук, беше загадка, тъй като нямаше друг достъп освен по въздуха.

Самата писта бе добре скрита от гъстите гори, които я заобикаляха. Дърветата можеха да осигурят на Янсън подходящо скривалище.

Той се разположи зад стар бор и се прикри зад дебелия му ствол и буйните надвиснали към земята клони с борови иглички. Закрепи бинокъла си върху малък клон и зачака.

Часовете се изнизваха, а единствените посетители бяха комарите и по-рядко гъсеници.

На Янсън едва ли му правеше впечатление колко време е минало, тъй като в момента той играеше ролята на снайперист. Умът му, по-точно част от него, блуждаеше из зоната на полусъзнателното мислене, макар че част от съзнанието му оставаше в състояние на остра бдителност.

Беше убеден, че днес ще има полет не само заради това, което му бе споменал бакалинът, но и защото бе наясно, че за пълния контрол не можеше да се разчита само на електронното предаване на информация. Тук трябваше да идват и да си отиват също пратки, куриери, хора. Ами ако грешеше и само си губеше времето, което му беше толкова ценно?

Не беше сгрешил. Отначало дочу нещо като жужене на насекомо, после шумът се усили и той веднага разбра, че над пистата кръжи самолет и захожда за приземяване. Всеки нерв и всяко мускулче на тялото му се напрегна.

Самолетът беше нов модел „Чесна“, серия 340, с два двигателя, а от плавното и грациозно приземяване му стана ясно, че пилотът е изключително печен професионалист, а не селски летец, който разпръсква препарати срещу вредители на реколтата. Пилотът в бяла униформа се измъкна от кабината и слезе по шестте алуминиеви стъпала. Слънцето блестеше върху лъскавия фюзелаж и пречеше на Янсън да вижда добре. Всичко, което можа да забележи, бе, че от самолета се измъкна бързо пътник и заедно с втория пилот, който носеше синя униформа, се отправи към автомобила. Помощник-летецът отметна брезента, под който се показа джип „Рейндж Роувър“ — брониран, предположи Янсън, тъй като забеляза, че купето падаше ниско над шасито. Помощникът отвори задната врата за пътника и няколко мига по-късно джипът потегли.

_По дяволите!_ Янсън се напрягаше през бинокъла, за да разбере кой е пътникът, но слънцето блестеше и тъмнината в колата осуети всичките му усилия. У него се надигна чувство на безсилие като живачен стълб в прегрял термометър. Кой беше тоя човек? „Питър Новак“? Някой от помощниците му? Беше невъзможно да се каже.

Освен това джипът изчезна.

_Къде?_

Сякаш потъна вдън земя. Янсън се измъкна от скривалището си и огледа с бинокъла околността от различни ъгли, преди да разгадае какво се бе случило. Черният път, който бе точно толкова широк, че да позволи на джипа да мине по него, се губеше между дърветата под тъп ъгъл, а околната растителност го правеше невидим. Замисълът беше гениален, тъй като не само не се забелязваше, но и никой не би заподозрял за съществуването му от пръв поглед. Двигателите на самолета „Чесна“ отново зареваха, той обърна, потегли и почти веднага започна да се издига. Докато изгорелите газове се разнасяха из гората, Янсън се промъкна към пътя. Беше широк около три метра с надвиснали над него клони, на около два метра над земята, което позволяваше на рейндж роувъра да минава спокойно. Тройно закътаният път за коли беше асфалтиран неотдавна — шофьор, който го познаваше, можеше да си спести много време, при това без някой да го забележи отгоре.

Той обаче трябваше да разузнае пеша.

Задачата на Янсън беше да следва пътя, без да излиза от него. Вървеше паралелно на около десет метра разстояние, за да не задейства алармено съоръжение, монтирано на платното. Пътят беше дълъг, а не след известно време се оказа и уморителен. Наложи се да прескача остри скали, да минава през гъсти шубраци и по стръмни ерозирали склонове. След двайсетина минути мускулите му започнаха да се съпротивляват, но той не си позволи да забави ход. Когато сграбчи поредния клон за опора, болката му подсказа, че ръцете му, някога по-твърди от гьон, се бяха изнежили от прекалено дългото висене в кабинета. Боровата смола лепнеше върху дланите му като клей. Под кожата му се забиваха иглички и тресчици от кората на дърветата. От напрягането му стана толкова горещо, че плувна целият в пот. Опитваше се да не обръща внимание и се съсредоточаваше в следващата стъпка. Стъпка след стъпка, това бе единственият път напред. В същото време се опитваше да се движи максимално безшумно, като избираше оголените камъни вместо горската почва, за да избегне пукота от счупени съчки. Колата отдавна беше изчезнала, разбира се, и той вече имаше предчувствие докъде ще го изведе дългият път, но нищо не можеше да замени прякото наблюдение. Стъпка след стъпка. Скоро движенията му станаха автоматични и той се унесе в мислите си.

Стъпка след стъпка.

Приличащият на скелет американец наведе глава, докато се предаваше в ръцете на новите си похитители. Явно се бе разчуло из околността, че е избягал военнопленник, тъй като и планинците, и другите селяни знаеха кой е и къде да го отведат.

С огромна мъка бе вървял из джунглата цели два дни, напрягайки всяка фибра на тялото си, и за какво? Толкова близо и всъщност толкова далеч. Сега всичко започваше отначало, само че по-лошо. Бягството на затворник от лагера означаваше позор за командира. Сега офицерът щеше да го изкорми с голи ръце, за да укроти гнева си. Дали Янсън въобще щеше да оживее при първата среща, зависеше от това колко е бесен командирът. Янсън започна да се поддава на отчаянието, което го заливаше като мощно течение на река.

_Не!_ Не и след всичко, което преживя. Не и докато Димаръст е жив. Няма да му отстъпи победата.

Двамата бойци на Виетконг водеха Янсън по калната пътека с насочени оръжия. Единият вървеше пред него, другият — отзад, нямаше никакъв шанс. Селяните се блещеха, като го видяха, и сигурно се чудеха как е възможно някой толкова изтощен и измършавял все още да е в състояние да ходи. Самият той се чудеше. Но не можеше да знае предела на силите си, докато не ги надхвърлеше.

Може би нямаше да окаже съпротива, ако двамата виетнамци не му бяха закопчали окова на врата, изнервени, че се движи твърде бавно. Това унижение му дойде в повече, на Янсън му причерня, не издържа и се остави на инстинктите си да го водят. „Твоят ум не се ръководи от някакъв свой ум“ — му казваше Димаръст по време на тренировките им. По този начин той искаше да подчертае, че трябва да упражнява пълен контрол над съзнанието си. След многото тренировки обаче обучените рефлекси взимаха връх над обикновените инстинкти.

Янсън се обърна, стъпалата му се плъзнаха по пътеката като върху лед, и извъртя задните си части надясно, без да помръдва рамене, за да не разбере пазачът какво ще последва: саблен удар с пръстите на ръката, изпънати и силно доближени един до друг, а палецът притиснат към дланта. Превърнатата в острие ръка потъна в гърлото на виетнамеца, прекърши хрущяла на трахеята и главата му клюмна назад. След това Янсън погледна през рамо другия пазач и се възползва от ужаса и объркването му. Подскочи леко и го изрита с всичка сила със стъпалото си в слабините. Силата на удара дойде от скоростта, а и опитът на виетнамеца да му се нахвърли го направи по-ефективен. Виетнамецът се преви на две, а Янсън го изрита с дъговидно движение на крака отстрани по главата. Когато кракът му се удари в черепа на мъжа, по цялата му дължина премина вибрираща болка и Янсън си помисли, че е счупил собствената си кост. После грабна автомата АК-47 от ръцете на виетнамеца и го заудря с него, докато той се отпусна безжизнено на земята.

— _Ксин лой_ — измърмори Янсън. — Съжалявам.

Втурна се към джунглата и реши, че няма да спре да се бори, докато не стигне до брега. Вече не беше сам, имаше автомат, чийто приклад беше изпоцапан с кръвта на друг човек. Щеше да продължи напред стъпка след стъпка и ако някой се опиташе да го спре, щеше да го убие. Никаква милост за враговете му, само смърт.