Директивата "Янсън"

— Чакай малко — прекъсна го човекът от ДИА. — Едно стайно цвете като него каква работа има при „мръсната дузина“? Психологическо несъответствие.

— Целият му живот е „психологическо несъответствие“ — отвърна Дерек Колинс. — Наистина ли искате да прегледате докладите с психологическия му профил? Може би се е бунтувал срещу баща си? Двамата не са били много близки. Може да е чул прекалено много истории за чешкия си чичо, герой от съпротивата, партизанин, който трепел нацистите из долините и горите на Шумава. Таткото също не е бил ангелче. През Втората световна война старият Алек също е служил във флота, истински морски лъв, преди да се заеме с бизнес. Да кажем, че Пол е наследил неговите гени. Освен това нали знаете какво казват за битката при Ватерло — че е спечелена на игрището в Итън. Или това също е „психологическо несъответствие“, а, Дъг?

Аналитикът от ДИА се зачерви.

— Опитвам се да разбера това-онова за човек, който се е измъкнал от цял екип агенти на ЦРУ като с шапка невидимка.

— Разполагахме с твърде малко време. Цялата операция трябваше да се подготви за нула време. Момчетата имаха няколко минути да се съберат — каза Клейтън Окърли от оперативната дирекция на ЦРУ. — При дадените обстоятелства съм убеден, че са направили най-доброто, което са могли.

— Сега не е време за взаимни обвинения — прекъсна ги Шарлот Ейнсли със строг, поучителен поглед. — Продължавай, Дерек. Все още не съм наясно с цялата картина.

— Служил е при „тюлените“. Четвърти взвод, още при първата си операция е бил награден с кръст на флота — каза заместник държавият секретар.

Погледът му се спря на пожълтял лист в досието и той им го показа.

Доклад от отдела за обучение

20 ноември 1970 година

Младши лейтенант Янсън се справя забележително добре в отделение А-8 на специалните сили „Тюлени“. Отличната му преценка, тактически познания, изобретателност и въображение му позволяват да планира операции за бързи удари срещу вражески части, бунтовници и съоръжения с минимални загуби. Младши лейтенант Янсън демонстрира изключителни способности да се приспособява и да реагира при бързо променящи се обстоятелства, без да се влияе от несгодите при полеви условия на живот. Като офицер той показва и вродени лидерски умения: той не изисква да го уважават, а предизвиква уважение.

Лейтенант Харолд Бренди, офицер по атестациите.

Младши лейтенант Янсън демонстрира потенциал от най-висок калибър: полевите му умения и способността му да импровизира при променливи условия са повече от забележителни. Лично ще следя пълният му потенциал да бъде използван рационално.

Командващ офицер.

— Има десетки такива. Участва в бойна операция след операция, без прекъсване. След това изпада в голяма дупка. Не може да се пренастрои като военнопленник. Заловен е през пролетта на 1971 година от бойци на Виетконг. Държали са го осемнайсет месеца при ужасни условия.

— Би ли уточнил? — попита Шарлот Ейнсли.

— Измъчван многократно. Подложен на глад. Част от времето са го държали в клетка, не килия, а клетка като за птици, висока метър и петдесет и широка около осемдесет сантиметра. Когато го открихме, тежеше петдесет килограма. Толкова отслабнал, че дори оковите му паднали от краката един ден. Правил е три опита да избяга. Последния път успява.

— Подобно отношение нормална практика ли е?

— Не — отговори заместник държавният секретар. — Но и подобна упоритост в опитите за бягство е нетипична. Те са знаели, че е от контраразузнаването и са го подлагали на изтощителни разпити. Отказали са се в крайна сметка, тъй като не успели да го пречупят. Извадил е голям късмет, че е оживял. Невероятен късмет.

— Едва ли е късмет това, че са го пленили — каза съветничката по национална сигурност.

— Е, тук нещата се усложняват. Янсън смята, че му е бил скроен номер. Че на Виетконг е била предоставена информация за него и умишлено е бил изпратен да попадне в засада.

— Предаден? От кого? — попита Ейнсли, повишавайки глас.

— От неговия командир.

— Чието мнение за любимото му протеже, изглежда, междувременно е охладняло.

Тя пое последната страница от досието, озаглавена ДОКЛАД ЗА ФИЗИЧЕСКАТА ПОДГОТОВКА НА ОФИЦЕРА, и я прочете на глас:

Макар професионалните качества на лейтенант Янсън да остават впечатляващи, започна да проявява известни отклонения в командирската си практика: и в тренировъчния процес, и по време на служба той не изисква от подчинените си същото ниво на компетентност като своето и подминава очевидните им пропуски. Изглежда по-загрижен за живота на своите подчинени, отколкото за способността им да изпълняват мисиите си. Лоялността му към тях излиза извън рамките на военните задачи, поставени от командващите офицери.

— Тук се крие нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед — каза Колинс. — Охладняването в отношенията им бе неизбежно.

— Защо?

— Защото той е заплашил командира си, че ще докладва за него пред висшестоящите за извършени военни престъпления.

— Прощавай, би трябвало да се досетя. Но за какво става дума? Боецът вундеркинд да не е преживял психологически срив?

— Не. Подозренията на Янсън се оправдаха. И след като се върна в цивилния живот, се разприказва. Искаше да види командира си изправен пред военен съд.

— А изправиха ли го?

Заместник държавният секретар се обърна и се облещи:

— Ти наистина ли не знаеш?

— Хайде да си спестим предисловията. Ако имаш да казваш нещо, казвай го — отговори жената със закръгленото лице.

— Не знаеш кой е бил командирът на Янсън?

Тя поклати глава, погледът й бе съсредоточен, пронизващ.

— Мъж на име Алън Димаръст — отговори заместник държавният секретар. — Или по-точно лейтенант Димаръст.

— „Виждам“, казал слепецът — южняшкият й акцент, който потискаше, се прояви, както ставаше с нея в мигове на напрежение. — Източникът от Нил.

— След това нашият човек Янсън учи в Кеймбриджкия университет с държавна стипендия. После попада в Консулски операции.

Заместник държавният секретар претупа набързо последната част от досието.

— При вас — обади се Шарлот Ейнсли.

— Да. И така може да се каже.

Тонът на Колинс бе по-красноречив от думите му. Присъстващите схванаха подтекста. От подчинените му Янсън се подчиняваше най-малко.

— Да се върнем малко назад — каза Ейнсли. — Времето, прекарано от него като военнопленник, сигурно му се е отразило зле. Вероятно никога не е успял да се съвземе…

— Физически беше по-силен отвсякога…

— Не говоря за физическата форма или умствените способности, а за психиката. Подобни преживявания обикновено оставят следи. Склонност към рисковани действия, гафове, неуравновесеност. Като пукнатина върху керамичен съд. Не забелязваш пукнатината, докато не се случи нещо и съдът не се счупи. В такива моменти човек превърта и дори да е добър, става лош.

Заместник държавният секретар повдигна скептично вежди.

— Приемам, че всичко това е в областта на догадките — продължи тя. — Но можем ли да си позволим да сбъркаме? Ясно е, че има много неизвестни. Съгласна съм с Дъг. Нещата опират до това дали той работи за нас или срещу нас. Това поне ни е известно. Той работи срещу нас.

— Вярно е — каза Колинс. — И все пак…

— Винаги има място за „все пак“ — прекъсна го Ейнсли. — Но не и в този случай.

— Този човек е променлива величина, която не можем да контролираме — обади се Олбрайт. — В една и бездруго сложна и объркана схема. За нейното оптимизиране се налага да изключим въпросната променлива величина.

— „Променлива величина“, която е посветила три десетилетия от живота си в служба на страната си — възрази Колинс. — Има нещо много смешно в нашата работа — колкото по-високопарен е езикът, толкова по-мръсни са делата.

— Стига, Дерек. Ничии други ръце не са по-изцапани от твоите, с изключение на ръцете на твоето момче Янсън. Една от шибаните ти машини за убиване — човекът от ДИА се втренчи в заместник държавния секретар. — Не е зле да опита от онова, което причинява на другите. Ясно ли се изразих?

Заместник държавният секретар свали тъмните си очила, за да отговори на погледа на аналитика. Въпреки всичко бе ясно накъде духа вятърът.

— Трудно ще се справим с него — подчерта човекът от оперативната дирекция на ЦРУ, който още не можеше да преживее провала в Атина. — Никой не е по-добър от него в преките схватки. Янсън може да причини доста жертви.

— Всички в разузнавателната общност получиха сведенията и слуховете за Анура, макар и да са непотвърдени — напомни им Колинс. — Това се отнася както до моите, така и до твоите хора — Той погледна първо към човека от ЦРУ, а после към Олбрайт. — Защо не наредите на вашите каубои да опитат отново?

— Дерек, знаеш правилата — отвърна Ейнсли. — Всеки сам си чисти къщата. Не искам втора Атина. Никой не познава по-добре методите му на действие от онези, които са го обучили. Хайде, твоите старши оперативни служители сигурно вече са изготвили план за действие.

— Така е — каза Колинс. — Но те не знаят какво става.

— Да не мислиш, че ние знаем?

— Добре, ще се съглася с вас — каза Колинс, с което бе сложен край на споровете. — Планът предвижда да изпратим екип от снайперисти. Само те могат да свършат работата, при това дискретно. Никой не може да им се опре. — Сивите му очи примигнаха зад очилата, докато си припомняше, че досега не бяха пропускали целта си. След това добави тихо: — Никой не е успял.

— Значи, заповедта за елиминиране влиза в сила?

— В момента им е наредено да го издирят, да го наблюдават и да чакат следващата заповед.

— Уведомете ги — каза тя. — Това е колективно решение. Господин Янсън не може да бъде озаптен. Зелена светлина за елиминиране. Сега.

— Не споря, но искам да ви обърна внимание, че рисковете са големи — продължи да упорства заместник държавният секретар.

— Само не ми разправяй за рискове — каза аналитикът от ДИА. — Ти си създателят на тези рискове.

— Всички сме в голям стрес — опита се да успокои топката Хилдрет.

Аналитикът от ДИА хвърли още един съкрушителен поглед към заместник държавния секретар Дерек Колинс.

— Ти го направи — каза Олбрайт. — За всички ни ще е най-добре да го унищожиш.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тротоарите на лондонската улица „Джърмин“ гъмжаха от хора, които нямаха време, и такива, които се чудеха как да убият времето. Помощник-мениджър от банка „Натуест“ препускаше с максималната скорост, която позволяваше постът му, закъснявайки за обяд с новоназначения вицепрезидент на международен доверителен тръст. Съзнаваше, че направи грешка, като отговори на последното телефонно позвъняване. Ако закъснееше, щеше да се прости с работата си…

Мускулест търговски представител на „Уайтхол Робинс“ бе подранил за среща с жена, която бе имал неблагоразумието да заговори в бара „Одетс Уайн“ предната нощ, подготвяйки се за поредното разочарование. Дневната светлина обикновено добавяше десетина години отгоре на тия дърти курви, които изглеждаха толкова знойни и апетитни в полузатъмнените подземия на нощните заведения. Но един мъж трябваше да излезе с достойство от ситуацията, нали така? Може би щеше да е в реда на нещата да се отбие до будката за вестници. Ако отиде навреме, ще създаде впечатлението, че няма търпение да я види… Пренебрегваната съпруга на американски бизнесмен, влюбен в работата си, мъкнеше три претъпкани торби със скъпи, но старомодни дрехи, за които предварително знаеше, че никога няма да облече в Щатите: минавайки ги за сметка на кредитната му карта „Америкън Експрес“, тя донякъде си отмъщаваше, задето я бе домъкнал тук. Имаше да убие още седем часа, докато отидеха със съпруга си да гледат „Капан за мишки“ за трети път… Главният експерт по оценките на уестминстърския клон на Данъчното управление си проправяше път през тълпите, поглеждайки често часовника си: човек никога не можеше да разчита на уважение от страна на ония тежкари от „Лойдс“, ако закъснее за среща. Така твърдяха всички.

Крачейки бързо по улица „Джърмин“, Пол Янсън се губеше сред зяпачите на витрини, чиновниците и бизнесмените, които се носеха по тротоарите. Беше облечен в тъмносин костюм, риза с висока яка и вратовръзка на точки. Имаше забързан, но не изнервен вид. Напълно се сливаше с тълпите и по външност, и като излъчване.

От време на време хвърляше по едно око на стърчащите над главата му кръгли и правоъгълни табели. Старите имена на старите фирми „Флорис“, „Хилдич енд Кий“, „Ъруин“ се смесваха с новоизлюпени като „Ерминджилдо Зигна“. Автомобилният трафик бе почти парализиран от задръстванията. За високите червени автобуси, ниските спортни коли и камионите за доставки участието в движението се свеждаше до наличието на колела. „ИНТЕГРОН“: РЕШЕНИЕТО НА ВСИЧКИТЕ ВИ ПРОБЛЕМИ. „ВОДА-ФОН“: ДОБРЕ ДОШЛИ В СВЕТА НА МОБИЛНАТА ОБЩНОСТ. Сви наляво по улица „Сейнт Джеймс“, мина покрай „Брукс“ и „Уайтс“ и после свърна отново вляво към улица „Пол Мол“. Не спря веднага пред мястото, закъдето се беше запътил, само мина покрай него, а през това време очите му внимателно оглеждаха за признаци за нещо нередно. Познатите табели: Военният клуб, наричан шеговито „Раг“*, Реформисткият клуб, Кралският клуб на автомобилистите. На площад „Ватерлоо“ видя познатите бронзови статуи. Статуята на Едуард Седми на кон с цял куп мотоциклети, паркирани до пиедестала й като непредубеден признак за променящите се представи за личен транспорт. На мястото си беше и статуята на Джон Лорд Лорънс, вицекрал на Индия от викторианската епоха, гордо изправен като човек, който съзнава, че е добре известен на малцината, които знаеха кой е. Величествено седеше на стола си и сър Джон Фокс Бъргойн, фелдмаршал и герой от войната на Пиренейския полуостров**. „Подкрепата за войната е неочаквано голяма“ — беше казала кралица Виктория за конфликта на Крим, а думите й по-късно се превърнаха в синоним за безсмислено страдание. Всъщност какво означаваше да си герой от Кримската война? Това бе конфликт, чието избухване се дължеше на дипломатическа некомпетентност, а по-късно стана символ на военна некомпетентност.

[* Място за лудуване и веселие. — Бел. прев.]

[** Войната на Англия и Португалия срещу Наполеон 1808–1814 г. — Бел. прев.]

На ъгъла на площад „Ватерлоо“ си позволи да хвърли едно око на мястото, където отиваше — „Атиниън Клъб“. С огромните каменни блокове в кремав цвят, галерия от високи колони и фриз, напомнящ за Партенона, той беше образец на неокласическия архитектурен стил от началото на деветнайсети век. В единия край стърчеше една от камерите за наблюдение. Над централната колона се извисяваше богинята Атина, боядисана в златно. Богинята на Мъдростта — едно от най-дефицитните неща. Янсън обходи още веднъж улицата в обратна посока, задминавайки един от червените камиони на Кралската поща, консулската служба на Папуа-Нова Гвинея и някаква офис сграда. В далечината се извисяваше червенооранжев кран над невидим строителен обект.

Връщаше се мислено отново и отново към онова, което се случи в колежа „Тринити“. Накрая реши, че е по-вероятно старият му учител да е бил под наблюдение, отколкото да са го проследили. Но и при това положение мащабите на следенето и бързината, с която реагираха, бяха плашещи. Вече не биваше да приема нещата такива, каквито са.

Трябваше да си отваря очите на четири и да внимава за всичко, което му се стори необичайно — камиони, паркирани където не им е мястото, автомобили, които карат прекалено бавно или прекалено бързо. Поглед на минувач, който се е задържал по-дълго, отколкото е нормално, или се е отклонил твърде бързо. Строителни съоръжения, където няма строежи. Нищо не биваше да му се изплъзва от вниманието.

Беше ли в безопасност? Не можеше да се каже със сигурност. Беше невъзможно да определи дори дали пощенският камион е това, което изглежда. Инстинктите му подсказваха обаче, че може да влезе в клуба, без да го забележат. Не беше място, което той би избрал за среща. Но за момента щеше да му е от полза да се види с Григорий Берман. От друга страна, като се замислеше, мястото имаше много предимства. Обществените паркове предлагаха свобода на движение, но от тази свобода можеха да се възползват и наблюдателите. В един старомоден клуб за джентълмени беше трудно непознато лице да остане незабелязано. Янсън щеше да мине за гост на някой от членовете на клуба. Съмняваше се, че хората от наблюдателния екип можеха да получат подобен достъп.

Влезе в клуба, представи себе си и члена на клуба, когото чакаше, на неуниформения охранител, който седеше на рецепцията до входната врата. След това се отправи към мраморното стълбище във фоайето с четири огромни позлатени колони в коринтски стил. Вдясно се намираше салонът за пушачи с малки кръгли маси и надвесени ниско полилеи със свещи. Вляво беше големият ресторант. Пред него по огромен килим в червено и златисто се стигаше до мраморно стълбище, което водеше към библиотеката. Там сервираха кафе, а върху дълга маса бяха струпани издания от цял свят. Настани се върху кожено канапе до една от колоните под портретите на Матю Арнолд и сър Хъмфри Дейви.

„Атиниън Клъб“ — място за срещи на представители на политическия и културния елит.

Необичайно място за необичаен посетител.

Григорий Берман беше човек, който никога не забравяше моралния си дълг към хората, които му бяха правили услуга. Бивш счетоводител от Съветския съюз, той беше натрупал състояние, работейки за руската мафия като специалист в сложния механизъм за пране на пари. През годините той бе създал мрежа от международни корпорации, през които въртеше мръсните печалби на мафията, укривайки ги от властите. Преди няколко години Янсън умишлено го остави да се изплъзне от акция на Консулски операции. Десетки международни престъпници паднаха в мрежата, но Янсън, навличайки си гнева на някои от своите колеги, позволи на техния финансов мозък да се измъкне.

Направи го с конкретна цел, а не просто като прищявка. Берман нямаше да забрави дълга си към служителя на Консулски операции. Руснакът щеше да се превърне от враг в сътрудник. А да имаш на разположение някой, запознат с тънкостите на международните схеми за пране на пари, беше от голяма полза. Още повече, че Берман пипаше много умно и властите много трудно можеха да го пратят на съд. Така или иначе щеше да се измъкне и Янсън реши, че ще е по-добре в случай на нужда да си поиска обратно дълга.

Имаше и още нещо. Янсън проучи стотици страници информация и разгада принципите на схемата. Мнозина от участниците в нея бяха хладнокръвни, опасни престъпни фигури. Берман беше също аморален тип, но не и грубиян. Той изпитваше огромно удоволствие да мами хората и да им прибира парите, но същевременно беше щедър. И неусетно Янсън започна да изпитва симпатия към жизнерадостния мошеник.

— Поли! — засия приличащият на мечок мъж и разтвори широко ръце.

Янсън се остави в прегръдките на руснака. Берман не се вместваше в стереотипите за повечето мъже. Той преливаше от емоционалност, смесвайки страстта си към вещите със страстта към живота.

— Прегръщам те и те целувам — каза той на Янсън, притискайки устни към двете му бузи последователно.

Той никога не издаваше предпазливостта на човек, който живее под непрекъснато напрежение, а демонстрираше небрежността на бонвивана, който е над нещата в живота.

Раираният костюм по поръчка на Берман приличаше на пипане на кашмир, а той ухаеше дискретно на „Део Тръмпърс“, парфюм с дъх на липа, за който се твърдеше, че е любимият на уелския принц. По карикатурен начин Берман се стремеше да подражава по всичко на английски джентълмен. Езикът му бе водопад от британизми, смехории и както Янсън ги определяше, берманизми. При целия абсурд обаче Янсън не можеше да устои на чара му. Имаше нещо привлекателно в начина, по който си противоречеше и успяваше да бъде едновременно непочтен и искрен. Той винаги имаше план за поредното мошеничество и винаги с удоволствие го споделяше.

— Загладил си косъма, Григорий — каза Янсън.

Григорий се потупа по закръгленото коремче.

— Отвътре обаче нещо ме яде. Ела да хапнем.

Той прегърна през рамо Янсън и го поведе към ресторанта.

Сервитьорите в сутрешни костюми засияха и се поклониха, когато превъзбуденият руснак се появи. Веднага ги придружиха до масата. Макар че по това време правилата им забраняваха да се сервира алкохол, светналите им погледи показаха, че Берман бе намерил начин да демонстрира своята щедрост.

— Студено пушената сьомга е най-превъзходната в света — каза той, настанявайки се на мекия стол. После Берман похвали още много неща като най-превъзходни в света и всеки път говореше със суперлативи. — Но ти препоръчвам раци а ла наж. Върхът са. Препоръчвам ти също печена яребица. А може би и двете. Толкова си слаб. Като Виолета в трето действие на „Травиата“. Трябва да те поохраним.

Повика с поглед келнера, който предлагаше вино.

— Донеси бутилка от онова „Пюлини-Монтраше“, което ни доставиха вчера. Ще видиш, че по-хубаво от него няма.

— Признавам, че съм учуден да те намеря тук, сред цвета на британското общество.

— Бандит като мен, искаш да кажеш, как въобще ме допускат при себе си? — Берман се заля от смях, коремът му се разтресе под широките дрехи по поръчка. После добави с по-тих глас: — Знаменита история. Преди две години бях поканен да организирам парти за лорд Шъруин, което завърши с игра на билярд с неколцина изискани джентълмени…

Берман имаше навика да подпомага изпаднали в затруднение хора с краткосрочни заеми, като предпочиташе безпътните издънки на аристократични родове. Берман смяташе, че тези хора имат влияние в света. Според неговите правила това беше инвестиция.

— Ще трябва да ми разкажеш за това някой ден — каза Янсън любезно.

Това бе единственото, което можеше да направи, за да не забарабани с пръстите по масата. Берман не можеше да бъде възпрян.

— Мисля, че той доста си пийна, но въпреки това започна да печели големи суми от мен и аз го поканих на още една игра за реванш…

Янсън поклати глава. Сценарият бе предвидим. Порядъчно пийнал британски джентълмен, който печели невероятни суми от пиян като кютук руснак, фрашкан с пари. Пиян-залян руснак, който дори не знае от кой край се държи щеката. Последна игра и британският джентълмен ще натрупа истинско състояние от спечелените съществени суми. Той вероятно си мисли как ще купи съседния апартамент в Кенсингтън или къщата в провинцията, за която семейството му плаща от толкова време наем. Не може да повярва на късмета си. Как не си знаел по-рано за тия неща? Покана, приета с неохота — издънката е западнала, но с фамилия, която все още отваря вратите, — донася пари, спечелени по смешен начин.

Но идва последната, съдбоносната игра, когато руснакът неочаквано се оказва трезвен, грабва щеката и започва да я движи, както виртуоз цигулар движи лъка. И мечтите за лесните пари се изпаряват в грубата действителност.

— Но, Пол, няма никога да познаеш кой е този баламурник. Гай Баскъртън.

Баскъртън беше виден адвокат, съветник на кралицата, който бе оглавявал Комисията за изкуство и култура, създадена от Уайтхол. Надменен мъж с тънки мустачки и онзи характерен за хората от неговата класа разсеян поглед. Нямаше как да не се превърне в неустоима цел на Берман.

— Започвам да се сещам за края — каза Янсън, звучейки по-спокойно, отколкото се чувстваше. Предстоеше му да поиска голяма услуга от Берман. Не биваше да се надува. Не биваше да изглежда и отчаян, иначе Берман щеше да се възползва от предимството си и да превърне своя дълг в кредит. — Чакай да отгатна. Той е член на комисията, която одобрява кандидатите за членство в „Атиниън“.

— Още по-хубаво. Той е президент на клуба.

— И така той задлъжнява към теб със сто хиляди лири, които никога не може да ти върне — продължи Янсън, опитвайки се да съкрати разказа на руснака. — Но това е без значение, тъй като ти великодушно настояваш да му опростиш дълга. Той ти е безкрайно благодарен и не знае как да постъпи. Тогава на следващия ден се озоваваш случайно до него в „Шийки“…

Докато Янсън говореше, оглеждаше посетителите и сервитьорите за признаци за потенциална заплаха.

— Григорий не ходи в „Шийки“. Не яде риба. Само пие като риба! Беше в „Айви“. Можеш ли да повярваш на по-добно съвпадение?

— О, обзалагам се, че е било съвпадение. Не вярвам да си подкупил управителя на „Айви“, за да те настани на съседната маса.

Берман плесна с ръце.

— Разкри ме!

Усмихна се широко, тъй като много обичаше машинациите му да бъдат оценявани по достойнство, а Янсън много го биваше в това.

— Е, Григорий — каза Янсън, опитвайки се да бъде хладнокръвен. — Идвам при теб с проблем, който смятам, че ще те заинтригува.

Руснакът го погледна и зачака.

— Григорий е целият в слух — каза той, поднасяйки към устата си вилица с парче пилешко с гъби.

Янсън му разказа накратко какво се бе случило и за шестнайсетте милиона долара, които се бяха озовали в банковата му сметка на Каймановите острови без знанието на притежателя, но с валиден елекронен подпис, за който се предполагаше, че е известен единствено на него. Умен ход. И все пак можеше ли да се окаже ключ? Имаше ли възможност при изпращането на електронните сигнали някой да е оставил дигитални отпечатъци от пръсти?

Докато Янсън говореше, Берман изглеждаше все едно че е изцяло погълнат от храната си, като редките му обаждания също бяха на кулинарна тема: ризотото е вълшебно, сладкият сос е невероятен, колко са несправедливи хората, които ругаят английската кухня.

Но колкото и разсеян да изглеждаше външно Берман, умът му работеше трескаво, както Янсън забеляза.

Най-накрая спецът по мангизите остави вилицата.

— Какво знае Григорий за прането на пари? — попита той с невинно изражение. След това се захили. — Какво ли Григорий не знае за прането на пари? Ха! Онова, което знае, може да напълни британската библиотека. Вие, американците, си мислите, че знаете. — Нищо не знаете. Американците живеят в големи къщи, но термити разяждат основите им. Както ние в Москва казваме, положението е отчайващо, но не сериозно. Знаеш ли колко мръсни пари влизат и излизат от Америка всяка година? Може би триста милиарда. Повече от брутния вътрешен продукт на повечето държави. Банкови транзакции по електронен път, да? Как се откриват? Знаеш ли колко пари влизат и излизат от американските банки на ден?

— Очаквам ти да ми кажеш.

— Два трилиона долара. Скоро ще разбереш какво са истински пари! — Берман тропна развеселен по масата. — Всички банки правят парични преводи. Къде можеш да скриеш зрънце пясък, което никой да не успее да открие? На плажа. Преди десет години ти сгащи старите ми приятели. Всички бяха безсърдечни и некултурни, не пролях сълза за тях, но какво наистина предотврати? Григорий Берман основа повече компании от американския предприемач Джим Кларк.

— Фантоми, Григорий. Твоите компании съществуват само на хартия.

— Днес тоя тип хора стигнаха по-далеч. Купуват истински компании. Застрахователни дружества в Австрия, банки в Русия, компании за превози в Чили. Пари в брой влизат и излизат, кой може да каже кога и къде? Кой може да ги спре? Твоето правителство? Министерството на финансите? Вашето министерство на финансите има служба за финансови престъпления. В търговския център във Вирджиния. — Пухкавото коремче на Берман отново се разтресе. — Наричат я „сградата с кенефите“. Кой я взима насериозно. Службата за финансови престъпления? Помниш ли историята на Сун Минг? Идва в Америка и казва, че е от дърводобива. Взима назаем сто и шейсет милиона долара от „Банк ъф Чайна“. Елементарна схема. Отпечатва тесте договори за внос, гаранции за заемите, експортни сертификати, фокус-мокус препаратос и готово! Трансферът е разрешен. Депозира парите в банки. На един от банкерите казва: „Играя на борсата в Хонконг.“ На друг: „Продавам цигари.“ На трети банкер казва: „Текстил!“ Хоп — хоп — хоп. От Китай през Америка до Австралия. Всичко се смесва. Смесва се с редовния търговски поток. И така зрънце пясък на плажа. Американците не успяха да го хванат. Отделът за финансови престъпления на Министерството на финансите следи паричния поток, но не получава отникъде пари. Министърът на финансите не желае да дестабилизира банковата система! Във вашата страна се правят четиристотин хиляди банкови превода всеки ден, навън и отвън. Дигитални преводи от един банков компютър на друг. Американците не успяват да заловят Сун Минг. Австралийците обаче го хващат.

— По-малък плаж?

— По-добри компютри. Търси характерния модел в самия модел. Гледай за нещо смехотворно. Така тайната излиза наяве.

— Смехотворно в смисъл на ха-ха или смехотворно в смисъл на особено?

— Има ли разлика? — попита Берман, пъхайки в устата си лъжица със сладък сос. Изохка от наслада. — Знаеш ли, миналата седмица бях в Канъри Уорф Тауър. Бил ли си там? Има петдесет етажа. Най-високата сграда в Лондон. Беше на банкрутиралите „Братя Райхман“, но не се притеснявай. Григорий не държеше там пари. Отидох да се видя с една приятелка рускиня, Людмила, ще ти хареса, невероятна жена. На четирийсет и не знам кой етаж сме и аз гледам през прозореца. Изведнъж виждам да лети във въздуха познай какво?

— Банкнота.

— Пеперуда — отговори Берман натъртено. — Как така пеперуда? Какво прави пеперуда на четирийсет етажа височина в центъра на града? Изумително. Толкова високо няма дори мухи. Какво остава за пеперуда — вдигна показалеца си, за да наблегне на това.

— Благодаря, Григорий, знаех, че мога да разчитам на теб да ми изясниш нещата.

— Значи, винаги се оглеждаш за пеперуди. Посред нищото. Сред потока от дигитални кодове. Там има ли пеперуди? Да. Винаги има пеперуди. Летят, летят, летят. Така че трябва да знаеш какво да търсиш.

— Разбирам — отвърна Янсън. — А ще ми помогнеш ли да потърсим заедно?

Берман погледна съкрушено опразненото блюдо от сладкия сос, след което лицето му светна.

— Ще дойдеш ли да поиграем на билярд? Знам едно място наблизо.

— Нет.

— Защо не?

— Защото мамиш.

Руснакът вдигна рамене щастливо.

— Така играта става по-интересна, смята Григорий. Билярдът е игра на сръчност. Маменето изисква сръчност. Защо маменето да е измама? — Тази логика бе квинтесенция за Берман. — Добре, добре. Ще те заведа у дома, да? Имам фантастичен Ай Би Ем. Суперкомпютър. Ще потърсим пеперуда.

— Ще открием пеперуда — отговори Янсън спокойно, но без съмнение оказвайки натиск.

Берман живееше сред разкош в Лондон, след като бе успял да натрупа състояние, надхвърлящо многократно състоянието на престъпните си съдружници, с които бе започнал в началото. Но това нямаше да е възможно, ако Янсън не го беше оставил да се измъкне. Не беше нужно да му го напомня. Берман знаеше какво му дължи. Никой друг не притежаваше толкова тънък усет за дългове и кредити като кипящия от енергия бивш счетоводител.

# Форт Мийд, Мериланд

Санфорд Хилдрет нямаше време, както винаги. От три години негов шофьор беше Дани Калахан, който би се изненадал само ако шефът му не закъснееше.

Калахан беше част от ограничен кръг шофьори, които обслужваха топразузнавачите на Съединените щати. Всеки от тях беше проверен до девето коляно. Никой нямаше жена и деца. Всички бяха преминали бойна подготовка, както и курсове по охрана и диверсионна тактика. Инструкциите бяха безапелационни: да пазят пътниците си с цената на собствения си живот. Хората, които возеха, съхраняваха в главите си най-важните тайни на страната и от тях зависеше до голяма степен сигурността на цялата държава.

Дългата черна лимузина, която обслужваше трима пътници, беше бронирана. Отстрани бронята беше подсилена с метални обкови, тъмните стъкла можеха да издържат куршуми четиридесет и пети калибър, изстреляни от упор. Гумите бяха специална изработка, херметически затворени, с отделни клетки, за да не може въздухът да издиша прекалено бързо. Но от решаващо значение за сигурноста на пътниците беше не автомобилът, а уменията на шофьорите.

Калахан бе един от тримата мъже, прикрепени към заместник-директора на Службата за национална сигурност Санфорд „Санди“ Хилдрет, който не криеше, че предпочита именно него. Дани познаваше преките пътища, беше наясно кога може да увеличи скоростта малко повече от позволеното. Дани можеше да го закара от Форт Мийд до вкъщи десет-петнайсет минути по-бързо от останалите. Фактът, че имаше медал за войната в Персийския залив вероятно също бе от значение за Хилдрет. Хилдрет никога не бе воювал, но харесваше мъжете, които бяха участвали в битки. Двамата не разговаряха много-много, макар че обикновено преградата между шофьорската кабина и отделението за пътниците не стоеше вдигната.

Но веднъж преди година Хилдрет се почувства напрегнат, а може би от желание да се поразсее се отпусна и го заговори. Дани му разказа как е играл футбол в гимназията и как училищният отбор се е класирал за шампионата в Индиана. Той можеше да се закълне, че на Хилдрет му бе интересно.

— Защитник, а? Все още приличаш на такъв — му каза Хилдрет. — Някой път трябва да ми разкажеш как се поддържаш във форма.

Хилдрет беше дребно човече, но обичаше да е заобиколен от яки мъже. Вероятно му доставяше удоволствие усещането, че един дребосък може да командва някой бабанка, който да му прислугва. А може би се чувстваше сигурен.

Дани Калахан погледна часовника на таблото. Хилдрет му бе казал, че ще тръгнат към шест и половина. Беше седем и петнайсет. Нищо ново. Той често закъсняваше с повече от четирийсет и пет минути. Дори цял час не беше необичайно.

Калахан чу в слушалката гласа на диспечера.

— _Козирогът слиза._

Хилдрет идваше.

Калахан спря колата пред изхода от лявата страна на огромната стъклена кутия, на каквато приличаше сградата на Службата за национална сигурност. Заваля дъжд, отначало съвсем ситно. Калахан изчака Хилдрет да се появи, след което излезе и застана до колата.

— Дани — кимна му Хилдрет, халогенните външни лампи осветиха огромното му чело, а дребното му личице се събра в широка усмивка.

— Доктор Хилдрет — поздрави го Дани.

Веднъж той бе прочел във „Вашингтон Поуст“ статия за Хилдрет, в която се споменаваше, че той е доктор по международни отношения. Оттогава започна да се обръща към него с титлата „доктор“ и имаше усещането, че на шефа му харесва. Калахан отвори задната врата и след това я затвори с доста силен трясък.

Дъждът се усили и започна да се стеле като пелена, развявана от вятъра, размазвайки по странен начин светлините на другите автомобили. Мейзън Фолс се намираше на около четирийсет и пет километра, но Калахан можеше да съкрати пътя почти наполовина, като свие от „Савидж Роуд“ по шосе 295, а оттам — по шосе 395, през реката Потомак и после по булевард „Арлингтън“.

След петнайсет минути забеляза светещия буркан на полицейска патрулка в огледалото за обратно виждане. Отначало Калахан реши, че полицаят просто ще го задмине, но след това разбра, че всъщност му дава знак да спре.

Не можеше да бъде. И въпреки това, доколкото се виждаше през дъждовната пелена, техният автомобил бе единствен на пътя. Какво, по дяволите?

Вярно, че караше с около петнайсет километра над позволената скорост, но се предполагаше, че пътните ченгета виждат много ясно табелките. Някой новобранец, който се правеше на интересен? Калахан щеше да се изкефи да го постави на мястото му. Но Хилдрет беше непредвидим, можеше да му се ядоса и да го обвини, че кара с непозволена скорост, макар всеки път да показваше колко е доволен, задето Дани го откарва до дома толкова бързо и че му харесват „високите скорости“. Точно така се изрази веднъж Хилдрет. Но никой не обичаше да го спират полицаи. Не беше изключено Хилдрет да хвърли вината върху него и да му пише черна точка.

Калахан отклони в асфалтираната отбивка. Патрулката спря точно зад него. Когато полицаят със син дъждобран над униформата се появи, Дани свали стъклото.

— Знаеш ли с каква скорост караш?

Калахан му подаде две ламинирани пластмасови карти.

— Може да ги провериш. И по-бързо. Мисля, че не би искал да си тук.

— О, извинявай, човече. Нямах представа.

Полицаят звучеше истински притеснен, но имаше нещо странно. Не можеше да е новобранец, тъй като беше най-малко на четирийсет години, със смачкан нос като на боксьор и тънък белег на бузата.

— Следващия път гледай внимателно табелите — каза му Калахан с официален и в същото време отегчен тон. — Щом забележиш SXT, това означава, че транспортът е свързан с федералната сигурност.

Ченгето скъса лист от кочана си.

— Заличавам това нарушение. Вие също ще ми простите, а?

— Ще се разберем, офицер.

— Надявам се да няма последици — каза ченгето с леко паникьосан тон. — Уважавам работата, която вършите, момчета.

Калахан въздъхна и стисна ръката на полицая. Усети внезапно бодване.

— Мамка му!

— Съжалявам, приятел — каза полицаят. — Викат ме по радиостанцията.

Той обаче не помръдна.

— Какво, по дяволите, става? — извика Калахан и изведнъж усети странна слабост.

Човекът в синия дъждобран се протегна през прозореца и отключи вратата. После натисна дръжката.

Калахан беше шашардисан. Искаше да каже нещо… Но нищо не се получи. Искаше да изблъска мъжа… но не можеше да си помръдне ръката. А когато вратата се отвори, се наклони към шосето като чувал с картофи. Не можеше да мръдне.

— Спокойно, момче — изхили се мъжът с дъждобрана и хвана Калахан точно преди да се изтърколи върху пътя.

После избута Калахан на седалката за пътниците и седна на шофьорското място.

Дани се блещеше, но не можеше да реагира.

Върху таблото светна лампичка и през малкия говорител се чу глас:

— Дани? Какво, по дяволите, става?

От другата страна на стъклената преграда Хилдрет бе започнал да губи търпение.

Мъжът със синия дъждобран натисна копчетата, така че задните врати да се заключат. После бавно подкара към моста край военния мемориал „Арлингтън“.

— Обзалагам се, че и ти се чудиш какво става — обърна се мъжът към Калахан дружелюбно. — Нарича се „Анектин“. Обездвижва мускулите. Използва се при хирургически операции. Понякога инжектират с него пациенти на изкуствено дишане, за да не мърдат. Човек се чувства много странно, нали? В съзнание си, но не можеш да се помръднеш. Диафрагмата се движи нагоре-надолу, сърцето изпомпва кръв, дори можеш да мигаш. Но мускулите ти са извън контрол.

Мъжът натисна копчето за прозорците, отваряйки наполовина задните стъкла. Откъм интеркома се чу ново прашене и мъжът изключи звука.

— Твоят пътник се чуди защо свалихме стъклата в тоя проливен дъжд.

_Какво, по дяволите, ставаше?_

Калахан се опита да се съсредоточи, за да помръдне пръста си. Той напрегна всичките си сили, сякаш се канеше да вдигне гира, три пъти по-тежка от теглото му. Пръстът само леко се помръдна и това бе всичко. Беше безпомощен. Безнадеждно безпомощен. Виждаше. Чуваше. Но не можеше да се помръдне.

Наближиха моста, по който не се движеха никакви коли, и мъжът натисна газта. Мощният двигател от триста конски сили форсира и колата се понесе стремително напред по моста, пресичайки по диагонал двете платна. Шофьорът не обърна никакво внимание на неистовото блъскане по преградата, докато мощният брониран автомобил се врязваше в едно от страничните метални ограждения, след което полятя във въздуха и цопна във водата.

Силата от удара във водата бе по-голяма, отколкото Калахан очакваше. Той се блъсна в предното стъкло и чу някакво пукване. Вероятно се счупи някое от ребрата му. Шофьорското място на бронираната кола имаше четворен колан, каквито използваха автомобилните състезатели, и Калахан знаеше, че силата на удара ще се разпредели равномерно върху човека със синия дъждобран. Докато колата потъваше бавно към дълбините на Потомак, видя как той откопча коланите и се измъкна през прозореца. След това освободи Калахан от колана му и го закрепи на шофьорското място.

Калахан се чувстваше като парцалена кукла. Но можеше да вижда. Можеше да мисли. Сега му стана ясно защо мъжът отвори само наполовина задните стъкла.

Полицаят, който всъщност не беше никакъв полицай, спря двигателя и после се издигна бързо на повърхността.

Двамата с Хилдрет обаче нямаха подобна възможност — Калахан беше парализиран, а Хилдрет заключен в задната част на колата. Стъклата бяха застопорени и съвсем леко отворени просто за да се ускори нахлуването на водата. Суперобезопасеният автомобил се бе превърнал в гробница.

Колата потъваше към дъното с издигната нагоре предница вероятно защото задната част бе натежала във водата, която вече изпълваше и шофьорската кабина, влизайки през прозореца и през хилядите невидими цепки. Нивото се покачваше бързо. Стигна до кръста му, после до шията, до брадичката и още по-високо.

Все още дишаше през носа, но колко секунди му оставаха?

Внезапно всичките му въпроси се разтвориха в един: кой може да направи подобно нещо?

Водата влезе в ноздрите и в гърлото му, после в белите дробове и предизвика ужасно усещане, може би най-ужасното, което човешкото тяло познаваше, задушаването. Той се давеше. Не му достигаше въздух. Сети се за своя чичо Джими, който почина от емфизема, както си седеше в инвалидната количка с кислородната маска, през която вкарваха през ноздрите му чист кислород през прозрачни тръбички. Кислородният апарат го следваше навсякъде, както някога го следваше неотклонно жълтият му лабрадор. Представи си как се издига свободен във водата към повърхността на реката. След това се опита да си внуши, че диша чист въздух, че тича по сгуриената пътека в училищния двор в Уест Лафайет, Индиана, но откри, че е започнал да вдишва все по-бързо вода. Въздухът излезе през носа и устата му като пулсираща струйка мехурчета.

Агонията му стана още по-мъчителна.

Налягането в тъпанчетата му — той потъваше ли, потъваше — стана болезнено и направи чувството, че се задушава, още по-страшно. Но все още значеше нещо. Значеше, че не е мъртъв. Смъртта не болеше. Онова, което чувстваше, бе последният напън на живота му, отчаяните му усилия да не си отиде.

Искаше му се да се отмести, да заплува. Представи си мислено как гребе водата с ръце, но само мислено. Напъните отслабнаха и това бе всичко.

Спомни си какво му каза мъжът и някои неща му се изясниха. Пази пътника си с цената на собствения си живот. Това сега бе нелепо. Когато колата потънеше, и двамата щяха да умрат. Да се удавят. Шофьорът, зашеметен от удара. Пътникът, жертва на мерките за сигурност. Единственият въпрос щеше да е как Калахан се е озовал в реката.

Но беше мокро, настилката — хлъзгава, а Калахан бе превишил скоростта, нали така?

Разбира се, щяха да обвинят него.

_Значи така щеше да свърши._ Замисли се за всичко, което не бе направил както трябва в живота си. Помисли си за спортната титла, която не успя да получи, тъй като бе с контузия на коляното и треньорът не го пусна в игра. Сети се за апартамента, който двамата с Айрин искаха да си купят, но не можаха, тъй като след това Айрин го напусна, а той не можеше да я обвинява, макар че се бе постарал да постигне най-доброто, на което е способен. Той си спомни колко пъти бе подавал молба за работа и колко пъти му отказваха. Не подлежи на по-нататъшно издигане. _Това бе етикетът, който му лепнаха_, и колкото да се мъчеше, никога не го свалиха от него. Като самозалепващ се стикер — опитваш се да го махнеш, но лепилото все си остава. Хората само като го погледнеха, и го забелязваха.

Сега Калахан нямаше сили дори да си фантазира, че е някъде другаде. Той беше там… където беше.

Беше вкочанен от студ, подгизнал от вода, не можеше да диша, уплашен, съзнанието му постепенно се губеше, замъгляваше се, само няколко последни мисли.

Помисли си: _Всеки ще умре. Но никой не бива да умре по този начин._

Помисли си: _Едва ли ще продължи дълго, няма как да продължи дълго._

И накрая си помисли: _Защо?_

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бъртуик Хаус, която руснакът нарече „моята скромна обител“, се оказа огромна къща от червени тухли точно до парка „Риджънтс“. Триетажна сграда с капандури върху абсидния покрив и три комина. Мерките за сигурност бяха едновременно дискретни и открити. Четириметровата черна метална ограда се състоеше от пръти, заострени на върховете като пики. Алеята за автомобили се наблюдаваше с видеокамера в метална кутия, закачена високо. До портата имаше малка кабинка с пазач, който махна към малиново-червеното бентли на Берман с нужното уважение.

Просторният салон за гости беше боядисан в червен цвят и наблъскан с копия на старинни мебели. Кресла с извити крака, скринове с чекмеджета и масички за шах в стил Шеридън и Чипъндейл*: само че бяха полирани с дебело покритие на шеллак и докарани в особения, оранжевиникав оттенък на старинните мебели. Две огромни ловни сцени в позлатени рамки се набиваха на очи още като се влезеше в салона, и отдалеч приличаха на платна от осемнайсети век, но погледнати отблизо, създаваха впечатлението, че са купени от някой универсален магазин. Имаха вид на копия, нарисувани набързо от студент по живопис.

[* Известни дизайнери на мебели от XVIII в. — Бел. прев.]

— Харесва ли ти? — попита Берман със самодоволен вид, показвайки с ръка сбирщината, резултат от англофилските му мераци.

— Нямам думи — отговори Янсън.

— Прилича на реквизит за филм, а? — добави руснакът и още веднъж обходи с ръка пространството.

— Да.

— Мебелите наистина са филмов реквизит — каза Берман със задоволство, пляскайки с ръце. — Григорий се появи в последния снимачен ден на филмовата продукция „Търговецът на слонова кост“, написа чек на продуцента и купи всичко. Отнесе го у дома. Сега живее сред реквизита на „Търговецът на слонова кост“. Всички казват, че „Търговецът на слонова кост“ пресъздава най-сполучливо живота на английската висша класа. Висша устройва Григорий Берман.

Последва самодоволна усмивка.

— От Григорий Берман не може да се очаква нещо по-малко.

Сега му стана ясно. Всичко беше в повече, преувеличено, тъй като бе предназначено за филм и съобразено със светлините, обективите и филтрите.

— Имам и иконом. Аз, Григорий Берман, беден московчанин, прекарал детството си по опашки в универсалния магазин ГУМ, имам иконом.

Мъжът, за когото говореше, стоеше тихо в дъното на салона, облечен в черен редингот и колосана риза от пике. Имаше гръден кош като варел, беше снажен, с гъста брада и изтъняваща, гладко сресана коса. Розовите му бузи придаваха известна приветливост на иначе мрачното му изражение.

— Това е господин Джилс Френч — каза Берман. — Джентълменът на джентълмените. Господин Френч се грижи за удобството ни.

— Това истинското му име ли е?

— Не, не е истинското. Истинското му име е Тони Туейт. На кой му пука? Аз не харесвам истинските имена. Избрах му името от най-хубавия американски телевизионен сериал.

Обраслият в растителност слуга се поклони тържествено.

— На вашите услуги — каза той угоднически.

— Господин Френч — обърна се към него Берман, — донесете ни чай. И… — Замисли се или защото не знаеше какво му се иска, или защото се мъчеше да си спомни какво се сервира с чай. — Севруга — гласът му прозвуча колебливо и молбата му бе посрещната с почти недоловимо поклащане на глава от иконома. — Не, чакай — коригира се Берман. Отново засия: — Сандвичи с краставички.

— Веднага, сър — отговори икономът.

— Още по-добра идея. Донеси ни кифлички. От онези с бита сметана и ягодов конфитюр.

— Отлично, сър. Веднага, сър.

Берман стана лъчезарен като дете, на което предстои да си играе с екшънгерой, когото боготвори. За него Бъртуик Хаус беше като детска къщичка, в която бе пресъздал фантастична пародия на английския начин на живот, при това с изобилие от лош вкус, в който обаче имаше нещо много симпатично.

— Кажи ми честно, какво ти е мнението? — попита отново Берман, сочейки наоколо.

— Нямам думи.

— Не може да се опише с думи, това ли искаш да кажеш? — Берман се пощипа по бузата. — Нямаш предвид това. Сладурче! Трябва да те представя на Людмила. По това си приличате като две капки вода. Тя ще ти покаже как се пътува, без да ставаш от леглото.

Минавайки покрай малка стая встрани от главния коридор, Янсън се спря пред огромна, лъскава машина с внушителен вид, с вграден монитор, клавиатура и черни квадратни решетки от двете страни. Той кимна възхитено.

— Това ли е РС/6000?

— Това? Това е машина за караоке. Компютърната система е в мазето.

Берман го поведе по криволичещо стълбище до помещение, където имаше няколко компютъра. От топлината, която излъчваха, в стаята без прозорци беше задушно. Два малки електрически вентилатора проветряваха въздуха. Икономът дойде с чая и кифличките, подредени върху чинии от бристолски порцелан. Постави ги върху малка ъглова масичка заедно с две керамични купички с бита сметана и конфитюр. След това се изниза.

След като изгледа лакомо кифличките, Берман седна пред една от клавиатурите и започна да активира серия програми за пробиване на защитата. Провери резултата за няколко минути и се обърна към Янсън.

— Кажи сега на Григорий къде искаш да го отведеш.

Янсън помълча известно време, двоумейки се, преди да му разкаже основните елементи на затрудненото си положение. Бъбривци като Берман можеха понякога да мълчат като гроб в зависимост от мотивацията и той много добре го знаеше. Григорий го изслуша без коментар или видима реакция, след това вдигна рамене и напечата алгебрична матрица в програмата, с която работеше.

Минаха няколко минути. Обърна се към Янсън.

— Григорий не е обнадежден. Ще оставим програмата да действа и ще чакаме.

— Колко време?

— Машината ще търси двайсет и четири часа, после ще се свърже със световни паралелни процесорни мрежи от други компютри, а тогава може би… — Берман свали погледа си от него. — Осем месеца? Не, мисля, че по-скоро девет месеца. Като при раждането на бебе.

— Ти се шегуваш.

— Искаш ли от Григорий да направи нещо, което другите не могат? Тогава му кажи числата, които другите не знаят. Знаеш открития код на сметката, нали? Ако го използваме, ще сме с предимство. Иначе ще се върнем към правенето на бебе — девет месеца.

Неохотно Янсън му издиктува открития код — кода, който банката използваше за получаване на информация. Той беше известен само на банката и на титуляра на сметката.

Десетина секунди след като руснакът вкара открития код, екранът се изпълни с цифри, които вървяха по монитора като заключителните надписи на филм.

— Числата са без стойност — каза Берман. — Сега трябва да внимаваме за пеперуда.

— Да открием пеперуда — подчерта Янсън.

— Пфу-у. Ти, мой друг, си като Аляска, огряна от слънце, отвън разтопена и мека, а отвътре твърда и студена. Б-р-р! Б-р-р!

Обгърна с ръце тялото си, разигравайки арктически студ. Но в следващите пет минути Берман се съсредоточи върху редиците от цифри и се изключи напълно от околния свят.

Най-накрая той прочете на глас цифрите.

— Ето я пеперудата — 5464–001–0087. Това е пеперуда.

— Тия числа не ми говорят нищо.

— Но на мен ми говорят — отговори Берман. — Числата говорят за красиви блондинки и мръсни канали, кафенета, където може да се пуши хашиш, също за жени от Източна Европа, изправени до витрини като манекенки.

Янсън примигна.

— Амстердам. Искаш да ми кажеш, че това е трансферният код на Амстердам.

— Да! — потвърди Берман. — Трансферният код на Амстердам — появява се многократно, за да е съвпадение. Твоята фея кръстница използва банка в Амстердам.

— Можеш ли да кажеш коя?

— Ти го пускаш под одъра, той се качва отгоре — заяви укорително Берман. — Невъзможно е да открия точната сметка, освен ако… Нет, невъзможно!

— Освен какво?

— Личният ти код? — Берман се отдръпна, сякаш очакваше Янсън да го цапардоса, задето изрече тия думи. — Цифрите са като отварачка за консерва. Въртиш, въртиш, въртиш. Много мощно.

За да се преведат или теглят пари от нечия сметка, беше нужен личен код, поредица от цифри, известни само на титуляра на сметката. Кодът не се появяваше никога при прехвърлянето. Тази уникална, ултразащитена дигитална пътека пазеше и клиента, и банката.

— Ти очакваш от мен да ти доверя личния си банков код?

— Нет — отговори той и вдигна рамене.

— Мога ли да ти се доверя?

Сияйна усмивка.

— Разбира се, че нет! За какво ме мислиш? За скаут? Личният код трябва да си остане личен и да не се съобщава на никого. Затова не се използват имена. Всички хора са смъртни. Григорий е най-смъртен от всички. — Той погледна Янсън. — Моля те, не ми казвай кода си.

Янсън замълча за миг. Берман обичаше да казва, че може да устои на всичко друго освен на изкушение. Ако му кажеше личния си код, наистина щеше да го изправи пред грандиозно изкушение — можеше да източи парите с няколко натискания върху клавиатурата. Но какво щеше да спечели? Той харесваше живота си тук. Знаеше, че ако Янсън му стане враг, ще изложи на риск всичко, което имаше и което беше постигнал. Не беше нужно дори да го заплашва. Това не обясняваше ли нежеланието му да узнае кода, тъй като бе наясно, че не може да си позволи да се остави на изкушението, но не искаше да се събуди на другия ден с ужасната мисъл, че е позволил да му се изплъзнат купища пари.

Янсън продиктува кода от петнайсет цифри и наблюдаваше как Берман го печата. Лицето на руснака бе напрегнато, явно се бореше със себе си. За няколко секунди той успя да установи връзки с десетки финансови институции, използвайки като изходна точка вътрешната мрежа на банка „Монте Верде“, за да открие дигиталните подписи, идентифициращи участниците във всяка транзакция.

Минаха няколко минути, тишината се нарушаваше единствено от ударите върху клавишите и тихото бръмчене на вентилаторите. Най-накрая Берман се изправи.

— Да! — каза той. — Ай Ен Джи, което е съкращение от „Интърнашънъл Недърландс Груп Банк“. Най-вероятно ти е била известна под името „Недерландсхе Миденстандсбанк“.

— Какво знаеш за нея?

— Красива нова централа в Амстердам. Изключително енергична и ефективна. Не всеки може да издържи да работи там. Втората по големина банка в страната. А жените в Амстердам са най-красивите в света.

— Григорий — започна Янсън.

— Трябва да те запозная с Гретхен. Ще ти се завие свят, гарантирам ти, че ще паднеш по гръб. Или тя на нейния. Гретхен е приятелка на Григорий. Приятелка на всички, които копнеят за пътешествия. Приема само обаждания от вън, но цените са разумни. Кажи й, че си приятел на Григорий. Ще ти дам нейния телефонен номер. Много по-лесно се помни от кодовете за връзка с Ай Ен Джи. Ха!

— Не съм убеден, че сме ударили на камък. След като успя да идентифицираш банката, не можеш ли да стесниш кръга още повече?

— Много трудно — отговори Григорий, отхапвайки внимателно от кифличката си, сякаш тя можеше да го захапе. След това добави с доверителен тон: — Тия кифлички не ги приготвя готвачката. Тя твърди обратното. Но аз знам, че ги купува от „Сейнсбъри“. Веднъж видях опаковката в кофата за смет. Но не й казах нищо. Всеки човек на света трябва да се чувства победител, иначе никой няма да е щастлив.

— Нека се съсредоточим към това аз да се почувствам щастлив. Казваш, че да се проследи от чия сметка са прехвърлени парите ще е „трудно“. Но трудно не означава невъзможно. Няма ли някой, който би могъл да се справи?

Приличащият на мечок домакин се засегна.

— За Григорий няма невъзможни неща. — Той се огледа, след това загреба с лъжичката си щедро количество ягодов конфитюр и го разбърка в чая си. — Така руснаците си пият чая. Господин Френч не би го разбрал. Ще се шокира.

Янсън присви очи. Горкичкият Берман, пленник на собствената си прислуга.

— Опасявам се, че нямам време — подкани го той.

С обидено изражение Берман се изправи и се върна с тежка походка до компютъра.

— Много е досадно — каза той като възрастно хлапе, откъснато насила от играчките си, за да научи таблицата за умножение.

Междувременно Янсън установи директна връзка с банка „Монте Верде“ чрез своя PDA.

След петнайсет минути Берман, който се бе изпотил от зор, вдигна глава и се обърна.

— Всичко е готово. — Забеляза уреда в ръцете на Янсън. — Сменяш личния си банков код ли?

Янсън натисна едно копче и направи точно това.

— Слава Богу! — Берман скочи на крака. — Иначе можех да откача и да направя беля — днес, утре, идния месец, посред нощ, ходейки насън! Кой може да каже кога? Да знаеш нечий личен банков код и да не се възползваш е като…

Той си нагласи панталоните.

— Да, Григорий — прекъсна го Янсън. — Наясно съм, общо взето, с това. Сега ми кажи какво стана. Откри ли кой е платецът?

— Голям цирк — отговори Берман с усмивка.

— Какво искаш да кажеш? — попита Янсън, видимо разтревожен.

— Проследих източника на парите. Много трудна операция дори с ножче за отваряне на консерви. Поиска няколко кода, които се самоунищожават, за да ме вкара през задната врата. Като в американско поппарче „Какво ли не бих направил от любов“. — Изтананика няколко ноти, докато Янсън го зяпаше. След това се върна към темата. — Реверсен асиметричен алгоритъм. Софтуерна програма, която изравя заглушени сигнали. Много сложно…

— Григорий, приятелю, не е нужно да ми разказваш „Война и мир“. Спести ми подробностите, моля те.

Берман вдигна рамене и се нацупи леко.

— Една мощна компютърна програма извършва дигиталната операция, която се равнява на цяло състезание по триатлон на олимпийски игри. Е, без помощта на стероиди от Източна Германия. Но успя да идентифицира сметката на платеца.

Янсън усети как сърцето му бие лудо.

— Ти си гений!

— Голям цирк — повтори Берман.

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката на руснака стана още по-широка.

— Мъжът, който ти е платил да убиеш Питър Новак, е самият Питър Новак.

Когато пристигна с малкия си конвой в тренировъчния лагер, Ахмад Табари изпита голямо облекчение. Знаеше от собствен опит, че пътуването съвсем не е прехваленото преживяване, криещо изненади. Макар да прекара дълги часове в транс, медитирайки, се умори от дългия път. Халифа първо отиде със самолет в Асмара, Еритрея. На никой нямаше дори да му хрумне да търси лидера на Фронта за освобождение на Кагама там. После със скутер по северното крайбрежие на Червено море стигна до Нубийската пустиня в Северен Судан. Няколко часа след като излязоха на сушата, суданските му водачи го откараха по дългия и неравен път през пустинята до лагера на границата с Еритрея. Мека беше само на няколкостотин километра на север, Медина в същата посока, малко по-далеч. Много го болеше от това, че е толкова близо до свещените места, а не можеше да отиде там, където бе стъпвал Пророкът, да бъде благословен, докато е бил на земята. Но той както винаги се примиряваше с волята на Аллах и черпеше сила от правотата на своята кауза. Въпреки неотдавнашните неуспехи в провинция Кена Халифа не се отказа да ръководи борбата срещу развалата на Запада, срещу бруталния и грабителски световен ред, който Западът смяташе за напълно „естествен“. Молеше се с всяко свое решение и всяко свое действие да доближи страната си до деня, когато народът му ще стане част от имма, народа на Исляма, който Халифа щеше да води не само на думи.

В лагера го посрещнаха голобради момчета и мъже с посивели бради. Той почувства силните братски връзки с единоверците си. Изсушената сивкава земя се различаваше коренно от неговата родина с буйна тропическа растителност и все пак пустинните му братя притежаваха такъв мощен плам и вяра, с които мнозина от последователите му кагамци не можеха да се мерят. Безплодна земя наистина, но земя. Лидерите от пустинята бяха впримчени в своите собствени битки, в битките в Чечения, в Казахстан, в Алжир, на Филипините. Те знаеха, че всяка от тези битки бе схватка от една по-голяма борба. Той знаеше, че те ще му помогнат, както той им бе помагал в миналото. С Божията воля, работейки заедно, един ден те щяха да завладеят цялата земя за Аллах.

Първо трябваше да позволи на своите домакини да го впечатлят с тренировъчния лагер. Беше чувал, че такъв е редът. Всеки лидер от световното им братство знаеше за този университет по терор. Докато правителството в Хартум си затваряше очите, тук членовете на това тайно братство изучаваха техниките на новия вид война. В бункери, издълбани в скалите, компютри съхраняваха планове на ядрени централи, петролни рафинерии, летища, железопътни линии, военни бази в десетки страни. Всеки божи ден те търсеха в световната мрежа още и още от откритите тайни на Запада, който така небрежно ги правеше леснодостъпни. Тук човек научаваше върху модел на американски град как да блокира пътища, да превзема сгради. Тук се усвояваха също уменията на търпеливото наблюдение, методи за покушение, стотици начини за приготвяне на експлозиви с материали, достъпни във всяка американска железария. Докато го развеждаха из лагера, той се усмихваше студено. Отнасяха се с него като към висопопоставен посетител по начина, по който се отнасяха към президента на Судан по време на тайните му визити. И те като него знаеха, че той е определен от съдбата да ръководи родината си. Беше само въпрос на време.

Чувстваше се уморен, разбира се. Но нямаше време за почивка. Вечерната молитва беше свършила. Настана часът за срещата.

В една от шатрите се настаниха върху възглавниците, наредени на постлания върху земята килим, и пиха чай от обикновени глинени съдове. Разговаряха сърдечно, но не и по същество. Всички знаеха изключително тежката ситуация на Халифа — удивителните му успехи в последно време, както и факта, че бойците му бяха подложени на непрестанни атаки от войските на Република Анура. Имаше и унизителни обрати. И щеше още да има, ако не му окажеха външна подкрепа. Многократните опити на ФОК да получи помощ от Посредника срещнаха отказ. Посредникът не само отклоняваше исканията да предостави необходимата подкрепа, но и настояваше все повече и повече Халифа да се откаже от намеренията си за мъст! Вероломството на неверника! Всичките по-нататъшни усилия на Халифа да възстанови контактите с Посредника, за да го убеди в неумолимата си воля за справедливост, се провалиха, напълно и мистериозно. Ето защо Халифа бе тук.

Най-после дочуха бръмченето на военен хеликоптер и въртенето на перките му. Лидерите на лагера се спогледаха.

Беше посетителят, когото очакваха. Мъжът, когото наричаха ал-мусташар, съветника.

Полковник Ибрахим Магхур беше известна фигура и връзките му с въстаниците из лагерите се пазеха в тайна. В края на краищата той беше високопоставен служител от либийското разузнаване, а Триполи официално бе обявил, че не поддържа връзки с терористи. В същото време редица влиятелни членове на режима хранеха симпатии към своите братя, борещи се срещу западния империализъм, и правеха каквото можеха, за да им оказват дискретна подкрепа. Ибрахим Магхур бе един от тях. При честите си визити в лагера той донасяше ценна информация от либийското разузнаване. Предоставяше сведения за местонахождението на враговете и дори предлагаше конкретни техники за ликвидирането им. Беше снабдил борците за свобода с ценни карти и подробни сателитни снимки, които им даваха важно стратегическо предимство. Пращаше им също сандъци с артилерийски оръдия и леко стрелково оръжие. За разлика от мнозина корумпирани и развратени представители на елита в Либия Ибрахим Магхур беше истински правоверен. Беше ги насърчавал в миналото да постигат целите си, ако трябва с цената на живота си, щеше да го прави и в бъдеще.

Полковникът слезе от хеликоптера, измъкна се от изкуствено предизвиканата пясъчна вихрушка и се поклони на ръководителите на „Ислямски джихад“, които го посрещнаха на крака.

Очите му срещнаха погледа на Ахмад Табари и той отново се поклони, преди да му подаде ръка.

Погледът на либиеца беше едновременно проницателен и изпълнен с уважение.

— За мен наистина е чест да се запозная с теб — каза той.

— Пророкът сигурно се радва, че ние двамата най-после се срещнахме — отвърна Табари.

— Вашите военни успехи са поразителни, невероятни, достойни да бъдат описани в учебниците — заяви полковникът. — Аз съм човек, който се учи от историята.

— Аз също се уча от историята — отговори кагамският бунтовнически лидер. Скулестото му лице изглеждаше черно като въглища сред вечерния мрак на пустинята. — Според моите уроци териториите се превземат бързо, но и бързо се губят. Какво казват твоите уроци?

— Казват ми, че историята се прави от велики мъже. А нещо у теб ми подсказва, че ти си велик мъж — истински Халиф.

— Пророкът е щедър — отговори кагамецът, който разполагаше с твърде малко време да се преструва на скромен.

— Но великите мъже имат големи врагове — каза полковникът от либийското разузнаване. — Трябва да си много внимателен. Наистина трябва да си предпазлив. Ти си заплаха за сили, които няма да се спрат пред нищо, за да те унищожат.

— Предпазливостта обаче може да направи човека бездеен — възрази Табари.

— Вярно е — съгласи се либиецът. — Но тази опасност се отнася за по-малките хора. Твоята смелост е тази, която те прави велик и която гарантира сигурността и оцеляването на вашата кауза, крайната победа. Вашият халифат ще го бъде. Но всичко зависи от времето и целите — той огледа замечтаните лица на петимата най-високопоставени лидери на „Ислямски джихад“ и после се обърна към легендарния водач на Фронта за освобождение на Кагама. — Ела — подкани го той. — Да се поразходим, Халифе. Само двамата.

— Съветите на ал-мусташар са безценни — увери един от домакините Ахмад Табари. — Последвай го.

Докато двамата мъже крачеха из района на лагера в пустинята, задуха хладен вятър, който издуваше широката, дълга дреха на Халифа.

— Мога да те уверя, че вашите неуспехи ще са само временни — каза тихичко либийският полковник. — Има много неща, с които съм в състояние да ви помогна, както и съюзниците ни в Ислямска република Мансур. Много скоро вашата кауза ще изплува.

— И в какво ще плува? — попита островитянинът с мрачна усмивка боеца на пустинята.

— Много просто — отвърна Ибрахим Магхур със сериозно изражение. — В кръв. В кръвта на неверниците.

— Кръвта на неверниците — повтори Халифа.

Думите бяха едновременно изпълнени с вяра и високопарност.

— Откъде, по дяволите, си сигурен? — настоя Янсън.

— Засякох данните от две места — отвърна Берман, разбърквайки енергично конфитюра в чашата с чай. — Първоначалните кодове не може да са измислени.

— Повтори.

— Шестнайсет милиона долара са прехвърлени от сметка на името на Питър Новак.

— Как? Къде?

— Където казах. Амстердам. „Интърнашънъл Недерландс Груп“. Къде се намира централата на фондация „Свобода“?

— В Амстердам.

— В такъв случай няма нищо чудно.

— Искаш да ме убедиш, че докато Питър Новак е бил затворен в тъмницата на Анура, е позволил да бъдат прехвърлени шестнайсет милиона долара на мое име? Как стават тия работи?

— Може да го е направил предварително. Предварително е възможно. Следварително не е възможно.

— Не ми е до шеги, Григорий. Това е лудост.

— Просто ти съобщих първоначалния код.

— Възможно ли е някой друг да е сложил ръка на сметката на Новак и да я контролира по някакъв начин?

Руснакът вдигна рамене.

— Първоначалният код показва само чия е сметката. Що се отнася до достъпа до нея, има много варианти. Това не бих могъл да ти кажа. Тази информация не върви от модем на модем. Институцията следва законовата процедура. Банката в Амстердам действа по инструкции на собственика. Разширението на сметката показва, че тя е свързана с фондация. Документация в банката, документация в централата.

Берман произнесе думата документация с отвращението, което изпитваше към по-старите финансови инструменти като указания и договори, които не можеха да се сведат до редици от цифри и нули.

— Няма никаква логика.

— Но има долари! — каза весело Берман — Ако някой внесе шестнайсет милиона долара в сметката на Григорий, Григорий няма да настоява да идентифицира зъбите на дарителя. — Той вдигна ръце. — Бих искал да ти кажа повече, но не мога.

Дали Питър Новак бе предаден от някой свой приближен или скъп за него човек? Ако е така, от кого? Високопоставен служител на организацията му? Марта Ланг? Тя говореше за него, както му се стори, с истинска привързаност и уважение. Но какво доказваше това, да не говорим, че можеше да притежава актьорски талант. Единственото неоспоримо нещо бе, че който и да е предал Новак, се е ползвал с доверието му. А това означаваше, че човекът е майстор на лъжите, виртуоз в изкуството на хитруването, измяната и дебненето. Но с каква цел?

— Ела с мен — каза Берман. — Ще те разведа из къщата. — Той прегърна през рамо Янсън и го поведе нагоре по стълбите в просторната светла кухня. Сложи показалеца си на устните. — Господин Френч не обича да се влиза в кухнята. Но за нас, руснаците, тя е сърцето на дома. Берман се доближи до блестящата мивка от неръждаема стомана, над която се намираше прозорецът с красива гледка към розовата градина. — Той измъкна струйника от чешмата и го вдигна пред устата си като микрофон: — Някой е забравил кифличките под дъжда — запя той с дебел руски бас. — Не мисля, че мога да го преживея….

Приближи се плътно до Янсън и се опита да направи с него дует. Вдигна изразително ръката си във въздуха като оперен певец на сцената.

Чу се пукване на стъкло и Берман спря да пее, издавайки хриптене. След миг се просна на пода.

Малка червена дупка едвам личеше отпред на ръката му. В горната лява част на гърдите му имаше още една рана от куршум с оцветени в червено ръбчета.

— Мили Боже! — извика Янсън.

Времето сякаш спря.

Янсън погледна към Берман, който лежеше смаян и неподвижен върху облицования със сиви плочки под, а след това през прозореца. Навън не се забелязваше никакъв признак за безпокойство. Следобедното слънце огряваше добре подрязаните розови храсти, чиито розови и бели цветове се показваха измежду гъстите листа. Небето беше синьо, осеяно тук-таме с малки ивички бели облаци.

Изглеждаше абсурдно, но се бе случило и мозъкът му се мъчеше да проумее смисъла на всичко това. Чу стъпките на иконома, който явно се бе стреснал от неговия вик. Още с влизането икономът изтегли проснатото тяло извън обсега на прозореца, плъзгайки го по пода. Беше правилна реакция. Той също провери гледката през прозореца, държейки в едната си ръка пистолет П7. Ако беше аматьор, сигурно щеше да стреля един-два пъти през прозореца, но не го направи. Той видя същото, което преди него бе видял и Янсън. Размениха си погледи, от които стана ясно колко е смаян. Минаха две секунди, преди двамата да се изтеглят в коридора на безопасно разстояние от прозореца. Откъм пода Берман издаваше хриптящи звуци, докато дъхът му си проправяше път през наранената трахея. Пръстите му започнаха да ровят в раната на гърдите.

— Мамка ти — каза той сподавено. — Твоя мать!

Пръстите на дясната му ръка трепереха от усилието, с което руснакът опипваше раната си със забележително самообладание. Търсеше куршума. Поемайки с мъка въздух, той измъкна смачкано парче месинг и олово.

— Вижте — обърна се Янсън към иконома. — Знам, че сте шокиран, но трябва да се успокоите, господин…

— Туейт. Работил съм петнайсет години в САС. И двамата знаем, че куршумът не е изстрелян отблизо. Търсим нещо друго.

— САС, виж ти.

— Господин Берман може да е откачен, но не е глупак. Човек като него има врагове. Бяхме подготвени за подобно нещо. Но този изстрел дойде от неизвестността. Нямам обяснение.

Как се бе случило?

Главата на Янсън бе сякаш празна, но постепенно започна да се изпълва с елипсовидни криви и прави ъгли. Ужасната сцена на кръвопролитието, която се разигра пред очите му, се превърна в геометрична диаграма.

Нужен му бе всеки наличен факт. Свърза точката на проникване върху протегнатата ръка на Берман с горния ляв квадрант на гръдната рана. Отклонение от около трийсет и пет градуса спрямо хоризонталата. Но не се виждаше нищо в околността под този ъгъл.

Явно куршумът не бе изстрелян отблизо.