Директивата "Янсън"

Ученият започна да вие — силен, смразяващ кръвта вой, докато не му остана дъх.

— Усещането е невероятно, нали? — попита Димаръст, прекъсвайки притока на ток.

— Казах ти всичко, което знам — задъхваше се ученият.

Димаръст отново пусна тока.

— Казах всичко — извика Ангъс, а болката заля цялото му тяло и предизвика конвулсии на агония. — Казах ти!

Трепкащи и неземни, радостните звуци на хорала се носеха далече над агонията, която го поглъщаше.

Sanctus es unguendo

Periculose fractos:

Sanctus es tergendo

fetida vulnera.

Не, нямаше никаква милост в черните бездни, които представляваха очите на мъжа. В тях се четеше само параноя: убеждението, че враговете му са навсякъде.

— Говориш така — каза му Димаръст, — говориш така, защото си мислиш, че болката ще спре, ако успееш да ме убедиш, че си ми казал цялата истина. Но болката няма да спре, защото знам, че не е така. Янсън те потърси. Потърси те, защото е знаел, че си му приятел. Че си му предан. Как да те накарам да разбереш, че дължиш лоялност на мен. Боли те, нали? А това значи, че си жив, нали така? Това не е ли дар? Цялото ти съществуване ще се превърне в усещане за болка. Мисля, че ако успея да те убедя в това, ще постигнем напредък.

— О, мили Боже, не! — изкрещя ученият, когато през тялото му премина нов поток електричество.

— Изключително, а? — попита Димаръст. — Всяка нишка в тялото ти, всеки нерв, пренасящ болка, завършва в този нервен възел, който стимулираме в момента. Мога да прикача електроди по цялото ти тяло, но те няма да предизвикат толкова силна болка.

Из стаята прокънтя още един ужасен писък, който спря само защото и дъхът му бе свършил.

— Искам да знаеш, че болката не е същото като изтезанието — продължи Димаръст. — Като учен се надявам да правиш разлика. Изтезанието изисква елемент на преднамереност. Трябва да има смисъл. По-простичко казано, да бъдеш изяден от акула не е изтезание, освен ако някой умишлено не те е хвърлил в устата на акулата, тогава е изтезание. Може да възразиш, че това е подробност, но аз бих те помолил да правиш разлика. Измъчването изисква също субектът на изтезанието да разпознава тази умисъл. Ти трябва да разбереш, че имам намерение да ти причиня болка. Още по-точно, трябва да разбереш, че аз искам от теб да разбереш, че имам намерение да ти причиня болка. Ситуацията трябва да отговаря на тази схема на регресивно признаване. Ти как мислиш, това условие налице ли е?

— Да — изкрещя възрастният мъж. — Да! Да! Да!

Вратът му започна да се извива във всички посоки, тъй като нов прилив на електрически ток нахлу в тялото му. Болката го разкъсваше, имаше чувството, че всяка фибра на тялото му е нарушена.

— Или ще предложиш друг анализ?

— Не — изстена Фийлдинг от болка.

Агонията му беше невъобразима.

— Знаеш ли какво е казал Емерсон за големия човек: „Когато го притискат, когато го изтезават, когато му нанасят поражение, той има шанс да научи нещо. Тогава проявява своята съобразителност, своето мъжество. Обогатява познанията си. Разбира своето невежество. Избавя се от своята самонадеяност.“ Съгласен ли си?

— Да! — крещеше ученият. — Да! Не! Да!

Конвулсиите на мускулите, които вървяха на вълни по гръбнака му, увеличаваха и без това непоносимата болка.

— Любопитен ли си да узнаеш колко болка можеш да понесеш? Как въобще съзнанието ти е в състояние да приема болка с такива мащаби? Хубаво е да проявяваш любопитство. Онова, което не е зле да запомниш, е, че днешните човешки същества не се отличават по нищо от предшествениците си преди двайсет хиляди години. Усещанията за удоволствие и болка не са се променили. Така може да стигнеш до извода, че няма разлика в това да бъдеш измъчван до смърт по време на, да речем, испанската инквизиция и онова, което аз мога да ти предложа. Може да си го помислиш, нали? Но ще сгрешиш. Обикновено човешкият организъм притежава нещо като защитна клапа: когато болката достигне определено ниво, произвежда ендорфини, които притъпяват болката. С други думи, изпада в безсъзнание. Господ ми е свидетел, че се вбесявам, когато се случи подобно нещо. Та, феноменологията на болката е ограничена. Подобно на яркостта. Човек може да понесе само определена степен яркост. След като ретината бъде стимулирана до краен предел, усещането за яркост не се променя. Но по отношение на болката съвременната неврология може да промени всичко. Това, което вливаме във вените ти, допринася за този ефект, Ангъс. Ти го знаеш, нали? Слагаме ти субстанция, известна под името налтрексон. Това е опиат антагонист — блокира естествените убийци на болка в мозъка ти, легендарните ендорфини. Така обичайните граници на болката може да бъдат увеличавани. Не до естествено състояние.

Нов писък на агония, почти пронизителен, прекъсна беседата му, но Димаръст не се обезпокои.

— Само помисли — продължи той, — заради налтрексона, който ти вливаме, ще можеш да понесеш равнище на болка, каквото никое човешко тяло не познава. Равнище на болка, каквото никой от предците ти не си е представял, дори да е имал нещастието да бъде разкъсан жив от тигър с остри зъби. Тази субстанция наистина може да повиши равнището неограничено. Единственото ограничение е търпението на мъчителя. Правя ли ти впечатление на търпелив човек? Аз мога да бъда много търпелив, Ангъс. Сам ще се увериш. Мога да бъда много търпелив, когато се налага.

Ангъс Фийлдинг, изтъкнатият ректор на „Тринити Колидж“, започна да прави нещо, което не бе правил, откакто е бил осемгодишен: разплака се.

— О, скоро ще копнееш да изпаднеш в безсъзнание. Но системата съдържа също психостимуланти — внимателно подбрана комбинация от дексметилфенидат, атомоксетин и адрафинил, които ще те държат буден до безкрайност. Няма да пропуснеш нищо. Онова, което тялото ти ще изпита, ще е изключително, невероятно. Мислиш си, че вече си издържал непоносима, немислима агония. Но аз мога да я увелича десетократно, стократно, хилядократно. Това, което усети досега, не е нищо в сравнение с онова, което те очаква. Ако, разбира се, продължиш да упорстваш. — Ръката на Димаръст се протегна към устройството за електрически ток. — За мен наистина е важно да получа задоволителни отговори.

— Всичко — изхълца Фийлдинг, а бузите му бяха мокри от сълзи. — _Всичко._

Димаръст се усмихна, а черните му очи се вторачиха в ректора.

— Погледни ме в очите, Ангъс. Погледни ме в очите. А сега се изповядвай. _Какво каза на Пол Янсън?_

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Ето виж, имам един човек, който наблюдава входа — каза Джесика Кинкейд на Янсън от задната седалка на жълто такси, което задигнаха малко преди това. — Той си мисли, че е нещо като тренировка. Но ако тя реши да се отправи към някой от частните им самолети в Тийтърбъро, можем да й загубим следите завинаги.

Джеси беше облечена в памучна тениска с логото на телефонната компания „Върайзън“.

— Добре ли проучи обитателите?

— Цялата сбирщина.

Наистина поредица от дискретни телефонни обаждания потвърдиха наблюденията и тя узна дори повече, отколкото й бе необходимо. Обитателите на жилищната сграда включваха асове на финансовия капитализъм, директори на фондации и разни типове от Ню Йорк, известни като филантропи, но с незнаен произход на богатството си, което им позволяваше да се изживяват в такава роля. Дребни душици с бляскава външност, които горяха от желание да харчат новоспечелените пари, готови да живеят в апартамент, ако ще и на последния етаж, в някой от палатите на Доналд Тръмп, където всяка повърхност беше лъскава и блестеше. На Пето авеню 1060 асансьорите все още бяха с вратите хармоники от 1910 година, а облицовките — от тъмна кожа и дърво. Собствениците на кооперацията съперничеха на хунтата в Бирма по липса на гъвкавост и по авторитаризъм. От тях можеше да се очаква да отхвърлят молбата на всеки кандидат, който искаше да се настани там, ако го намереха за „скандален“, любимата дума за уронен престиж. На Пето авеню 1060 приемаха с отворени обятия благодетели на изкуството, но не и артисти. Приемаха спонсори на операта, но не и оперни певци. Онези, които спонсорираха културата, водени от своя цивилизован дух, бяха почитани. Създателите на културата — отбягвани.

— На етажа над нея живее някоя си Агнес Камерън — каза Кинкейд. — Участва в борда на музея за изящни изкуства „Метрополитън“, в социално отношение безукорна. Обадих се в дирекцията и се представих като журналистка. Първо ми съобщиха, че е на заседание. Но аз реших да се уверя и пак звъннах и някаква противна жена ме уведоми, че било невъзможно, тъй като госпожа Камерън била в момента в Париж.

— Най-добрият кандидат ли е?

— Така изглежда, според сведения от телефонната компания има високоскоростна интернет връзка, инсталирана миналата година.

Тя подаде на Янсън памучна тениска с черно-бялото лого на „Върайзън“, точно като нейната.

— Оказа се, че твоят приятел Корнелиъс има брат, който работи във „Върайзън“ — обясни тя. — Уредих с него всичко.

После Джеси му подаде кожен колан с инструменти да го закопчае на кръста си и накрая яркооранжев телефон за проби, който беше най-обемната част от оборудването.

Когато доближиха портиера, заговори Джеси Кинкейд.

— Имаме клиентка, доколкото знам тя е извън страната в момента, но интернет връзката й не е наред и ни помоли да я оправим, докато я няма. — Тя измъкна ламинирана карта за самоличност и му я показа. — Името на клиентката е Камерън.

— Агнес Камерън, на осмия етаж — потвърди портиерът с албански акцент, както установи Янсън. Бузите му бяха покрити със слаби белези от акне, а шапката му с козирка седеше високо върху къдравата му кафява коса. Той влезе вътре и се консултира с охраната. — Техници от телефонната компания. Дошли са за госпожа Камерън.

Последваха го в елегантното фоайе с гипсови корнизи с овални орнаменти в дорийски стил и облицовка в черен и бял мрамор на жилки.

— С какво мога да ви помогна? — попита вторият портиер, плещест мъж също от албански произход, който седеше върху кръгъл тапициран стол и разговаряше с охраната. Той стана на крака. Явно беше по-старши от другия и искаше да стане ясно, че решенията се взимат от него.

Няколко мига той ги оглеждаше внимателно, мръщейки се. После вдигна стар бакелитен телефон и натисна няколко копчета. Янсън изгледа Кинкейд: госпожа Камерън се предполагаше да е извън страната. Тя вдигна леко рамене.

— Техници от „Върайзън“ — каза той. — „Върайзън“. За телефонната линия. Защо? Не знам защо.

Той закри слушалката с ръка и се обърна към двамата посетители.

— Прислужницата на госпожа Камерън пита защо не дойдете, когато се върне. Другата седмица.

Джеси театрално се опули.

— Изчезваме — каза Янсън през зъби. — Една услуга, съобщете на госпожа Камерън, когато я видите, че едва ли ще можем да дойдем по-рано от няколко месеца.

— Няколко _месеца_?

— Четири вероятно — потвърди Янсън с непреклонно професионално хладнокръвие. — Може и по-рано, може и по-късно. Опашката е невероятна. Опитваме се да обслужим всички максимално бързо. Но когато някой клиент се откаже от насрочения час, отива в края на списъка. Казаха ни, че тя много държала да оправим проблема, докато се върне в града. Шефът каза, че са се обадили за нея от три-четири места. И той й направи специална отстъпка. А вие казвате да се чупим. На мен не ми пука, но да не забравите да обясните на госпожа Камерън, че вината не е моя.

Досада и наранена гордост си съперничеха в гласа на претрупания с работа телефонен техник. Той работеше за ужасна бюрокрация, която ужасно ненавиждаше, и беше свикнал да хвърлят върху него вината за издънките в системата. Беше свикнал, но това не означаваше, че се е примирил.

„Вината не е моя.“ Старши портиерът се сепна. Ами ако нещата наистина опрат до търсене на виновник? По-добре да се избегне такава ситуация. Той отново заговори в слушалката.

— Знаеш ли какво? Мисля, че е по-добре да пуснем тия хора да си свършат работата. — После кимна в посока на асансьорната площадка. — По коридора и после вляво. Осмият етаж. Прислужницата ще ви отвори.

— Сигурен ли си? Тъй като имах тежък ден и нямам нищо против да приключвам вече.

— Тръгвайте към осмия етаж, тя ще ви пусне — повтори портиерът, а под безизразното му уж изражение прозираше молба.

Янсън и Кинкейд тръгнаха по лъскавия под към асансьорите. Старата врата хармоника беше непокътната, но кабината вече не се обслужваше от специален човек. Нямаше също камера за наблюдение — при наличието на двама портиери и охрана във фоайето не беше необходимо. Съветът на кооперацията явно беше отхвърлил допълнителните мерки за сигурност като натрапчив и излишен технически способ за наблюдение в жилищна сграда, построена от господин Тръмп. Мъж и жена би трябвало да могат да разменят по някой закачлив бърз поглед в асансьора, без да се притесняват от досадни зрители.

Натиснаха копчето за осмия етаж. Изчакаха нетърпеливо малката кабина да се издигне и после бавно да спре, клатушкайки се. Имайки предвид състоятелността на наемателите в сградата, това, че асансьорите не бяха обновени, говореше за нещо като привързаност.

Накрая вратите се отвориха бавно точно срещу площадката пред апартамента.

Къде ли беше Марта Ланг? Дали беше чула как се отваря и затваря вратата на асансьора? Янсън и Кинкейд пристъпваха тихо в коридора, ослушвайки се.

Дрънчене на порцелан, но в далечината.

Наляво от края на тъмния коридор извито стълбище водеше към долния етаж. Вдясно имаше още една входна врата, която водеше вероятно към спалня или няколко спални. Главният етаж изглеждаше да е този под тях. Ланг трябваше да е там. Провериха внимателно района за камери и нещо друго, което да говори за наблюдателно оборудване. Не откриха нищо.

— Добре — прошепна Янсън. — Сега да действаме по учебник.

— Чий учебник?

— Моя.

— Готово.

Ново потракване на порцелан — на чаша върху чинийка. Янсън надникна през стълбището. Не се виждаше никой, а и слава Богу, стълбите бяха от мрамор, а не със скърцащо покритие, което би послужило като непреднамерена алармена система.

Янсън даде знак на Джеси да остане зад него. После бързо слезе по стълбите, притискайки гръб към стената. В ръката си държеше малък пистолет.

Пред него се откри огромна стая с дебели спуснати завеси. Вляво имаше още една стая, нещо като двоен вестибюл. Стените бяха облицовани с боядисано в бяло дърво. Картини и гравюри, не особено изящни, висяха на еднакво разстояние една от друга. Мебелите изглеждаха така, сякаш бяха предназначени за човек, който само понякога пребивава в Ню Йорк, например бизнесмен от Токио, елегантни и скъпи, но без индивидуалност. Янсън бързо сведе мислено пространството около себе си до разположение на врати и нива — едното беше свързано с излагане на опасност, другото — с измъкване и прикриване.

Придвижвайки се плътно опрян към стените, Янсън бавно напредваше през двойния вестибюл. Върху пода имаше лакиран паркет, покрит почти изцяло с огромни килими в пастелни тонове. Килимите обаче не премахваха изцяло лекото скърцане на паркета под краката му. Внезапно нервите му се изопнаха, сякаш през тях мина електрически ток, тъй като видя пред себе си прислужница в памучна бледосиня престилка.

Тя се обърна към него, държейки в ръка старомодна пръчка с пера за обиране на прах. Беше като вцепенена, а на закръгленото й лице имаше застинала усмивка. Може би от страх.

— Пол, внимавай!

Гласът на Джеси. Не беше чул кога е слязла, но стоеше точно зад него.

Изведнъж гърдите на прислужницата се оцветиха в алено и тя падна върху килима, чиято мека вълнена материя притъпи шума.

Янсън се извърна и видя в ръката на Джеси пистолета със заглушител, от чийто перфориран цилиндър излизаше тънка струйка барутен дим.

— Господи — промълви Янсън ужасено, — съзнаваш ли какво направи?

— А ти?

Джеси се приближи до тялото и разрови с крак перата за обиране на прах, които бяха останали в ръката на прислужницата. Не беше никакъв инструмент за почистване на къщата, безобиден в буквалния смисъл. Между перата беше скрит изкусно пистолет „Зиг Зауър“, закрепен към ръката на мъртвата жена с ластик.

Джеси съвсем правилно беше решила да стреля. Затворът на автоматичния пистолет беше освободен, а в цевта имаше патрон. Беше се разминал на косъм от смъртта.

Марта Ланг не беше сама и без охрана.

Дали все още не подозираше за присъствието им? В края на втория вестибюл имаше още една врата, която най-вероятно водеше към столовата.

Отново се чуха стъпки откъм вътрешността.

Янсън се притисна към стената до рамката на вратата и вдигна беретата пред себе си, готов да натисне спусъка или да нанесе удар, според ситуацията. Як мъжага с пистолет влетя през вратата, изпратен явно да провери какво става. Янсън го удари с беретата по тила. Той се олюля, а Джеси го прихвана, помагайки на тялото да падне тихо върху килима.

Янсън се ослуша за миг, възвръщайки самообладанието си. Неочакваното насилие го беше изкарало от равновесие и трябваше да се съсредоточи.

Изведнъж прокънтя серия от силни изстрели и вратата стана на дупки от няколко патрона магнум. Наоколо се разхвърчаха трески. Дали самата Марта Ланг не беше стреляла? Имаше предчувствие, че е била точно тя. Янсън погледна към Кинкейд да се увери, че и тя като него е извън обсега на стрелбата, встрани от входа.

За миг се възцари тишина, а после отново се чуха стъпки. Янсън се досети какво правеше Марта Ланг или онзи, който беше в стаята, и какво той самият трябва да направи. Тя щеше да надзърне през дупките, които оръжието й бе пробило в дървената врата, за да оцени загубите. Беше си осигурила пространство за стрелба. Едва ли някой щеше да дръзне да стои там, където току-що бяха летели куршуми.

Всичко беше въпрос на време и Янсън не можеше да си позволи да се мотае. Сега! С всичка сила той се обърна и се хвърли към вратата с раменете напред. Това беше неговото оръжие — стенобойна машина. Вратата се отвори лесно, но след това се блъсна в някого, изпращайки го в другия край на стаята.

След като вратата зейна, видя, че това наистина беше Марта Ланг. Беше я изблъскал върху маса за хранене в стил „Хепълуайт“. Тежкото автоматично оръжие беше отхвърчало, удряйки се в масата на няколко сантиметра от ръката й.

С ловкостта на котка Ланг скочи на крака, заобиколи масата и се протегна за черното лъскаво оръжие.

— Дори не си го помисляй — предупреди я Джеси.

Марта Ланг погледна в посока към гласа и видя Джеси, заела идеална позиция за стрелба, държейки пистолета си с двете ръце. Позата й подсказваше, че не би пропуснала. Изражението й показваше, че няма да се поколебае да стреля.

Дишайки тежко, Ланг остана безмълвна известно време, сякаш не знаеше какво да стори. Най-после тя се изпъна и хвърли един поглед към оръжието си с крайчеца на окото.

— С вас не е интересно — промълви тя. Долната част на лицете й бе зачервена от удара в масата. — Никога ли не поемате рискове, за да стане по-интересно?

Янсън тръгна към нея и в момента, в който тялото му се изпречи между двете жени, Ланг с бързо движение на ръката докопа оръжието си. Янсън бе предвидил действията й и веднага го изби.

— Финландска помпа. Впечатляващо. Имаш ли разрешително за тая играчка?

— Нахлухте в дома ми — каза тя, — причинихте телесни повреди на персонала ми. Бих го нарекла самоотбрана.

Марта Ланг прокара пръсти през бялата си коса, сресана в идеална прическа. Янсън се напрегна в очакване, но ръцете й се върнаха празни. Откри нещо различно у нея. Говорът й беше по-равен, липсваше финесът. Какво всъщност знаеше за тази жена?

— Не ни губи времето и ние ще се опитаме да не губим твоето време — предупреди я Янсън — Знаем истината за Питър Новак. Няма смисъл да се опъваш. Той е мъртъв. Всичко свърши, по дяволите!

— Нещастен мускулест идиот — изрепчи се Марта Ланг. — Мислиш си, че всичко става, както си наумиш. Но и преди смяташе така, нали? Това не те ли кара да се замислиш?

— Откажи се от него, Марта — процеди Янсън през зъби. — Това е единственият ти шанс. Взели са му мерника. Заповедта е лично на президента на Съединените щати.

Белокосата жена го погледна презрително.

— Питър Новак е по-силен от него. Президентът на САЩ е само лидер на свободния свят. — Тя замълча, за да позволи да асимилират думите й. — Схващаш ли цялостната картина или чакаш да ти я покажат на видео?

— Ти си заблудена. Той е успял по някакъв начин да те оплете в собствената си лудост. И ако не се осъзнаеш, си загубена.

— Тежки думи от шибаняк, който е напълно зависим. Погледни ме в очите, Янсън. Ще ми се да разбера дали вярваш в това, което казваш. Сигурно вярваш, толкова по-зле за теб. Хей, както пееше оная дебелана, свободата е само още една дума за „нямам какво да губя“. Съжалявам те, знаеш ли? Няма свобода за хора като теб. Някой винаги те манипулира. Ако не съм аз, ще е друг с по-малко въображение. — Тя се обърна към Джеси — Вярно е. Твоят приятел е като пиано. Най-обикновена мебел, докато някой не засвири на него. А винаги някой свири на него. — На лицето й се появи нещо средно между усмивка и гримаса. — Никога ли не ти е идвало наум, че той винаги е бил три крачки пред теб? Ти си толкова предвидим. Предполагам, че на това му викат характер. Той знае точно как да те задейства, какво можеш да правиш и точно какво ще направиш. Цялото ти бабаитство в Каменния дворец беше под негов контрол, той си играеше с теб като дете с кукла на екшън герой. Наблюдавахме те през всичкото време естествено. Следяхме всяка твоя стъпка. Знаехме всеки елемент от плана ти и се бяхме подготвили за всеки възможен вариант. Естествено Хигинс — това бе мъжът, когото ти спаси — беше инструктиран да настоява да измъкнеш и американката. Знаехме, че ще отстъпиш мястото си на дамата. Какъв кавалер си само. Напълно предвидим. Не е нужно да уточнявам, че в самолета имаше взривно устройство с дистанционно управление. Питър Новак на практика размахваше диригентската палка. Той направляваше цялата шибана операция. Както виждаш, Янсън, той те направи, не ти него. Той дърпаше конците преди, дърпа конците и сега. И винаги ще ги дърпа.

— Позволявате ли да гръмна кучката, сър — попита Джесика и козирува с лявата си ръка като нетърпелив кадет.

— Задай си въпроса по-късно — каза й Янсън. — Има толкова много възможности в света, Марта Ланг. Впрочем това ли е истинското ти име?

— Какво значение има името? — попита тя с тон на човек, който е обръгнал на всичко. — Докато той приключи с теб, ще си мислиш, че това е твоето име. Нека да те попитам нещо. Мислиш ли, че когато ловът продължи твърде дълго, лисицата не започва да си въобразява, че тя преследва хрътките?

— Ти как смяташ?

— Този свят е на Питър Новак. Ти само живееш в него.

Тя пусна странна, неземна усмивка. Когато Янсън се срещна с нея в Чикаго, тя изглеждаше като еталон за високообразован чужденец. Акцентът й сега определено беше американски.

— Няма никакъв Питър Новак — намеси се Джеси.

— Спомни си, скъпа, какво говорят за Дявола. Най-големият му номер е да убеди хората, че не съществува.

Някакъв спомен замъчи Янсън. Той се вгледа внимателно в Марта Ланг, внимавайки за проява на колебание.

— Алън Димаръст — къде е той?

— Тук. Там. Навсякъде. Би трябвало да го наричаш Питър Новак все пак. Иначе е доста грубо.

— Къде е, по дяволите?

— Не казвам — отговори тя спокойно.

— По какъв начин те е обсебил? — избухна Янсън.

— Тъжно ми е да го кажа, но ти не знаеш какво приказваш.

— Той те притежава по някаква причина.

— Ти не разбираш нищо — отвърна тя със смразяващ глас. — _Питър Новак притежава бъдещето._

Янсън погледна гневно.

— Ако знаеш къде е, Бог ми е свидетел, че ще изтръгна тази информация от теб. Вярвай ми. След няколко часа на система със скополамин няма да знаеш кога говориш и кога изричаш на глас мислите си. Каквото и да ти мине през главата, излиза през устата. Ако е в главата ти, ще го изтръгнем. Ще узнаем още много гадости. Предпочитам да ти спестя намесата на химията. Но по един или друг начин ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем.

— Много си сигурен — каза тя и се обърна към Джесика. — Хей, няма ли да ме защитиш? Няма ли да проявиш малко женска солидарност? Не си ли чувала колко силно е сестринството? — После доближи лицето си само на няколко сантиметра от неговото. — Пол, наистина съжалявам, че приятелите ти бяха гръмнати в небето над Анура. — Тя изимитира с пръстите си летене и със злобен глас добави: — Знам как те съсипа смъртта на малкото ти гръцко приятелче — пусна ехидна усмивка. — Какво да ти кажа? Случва се.

Янсън усети как запулсира вената на челото му. Знаеше, че лицето му се е зачервило от гняв. Представи си как смачква физиономията й, счупените лицеви кости, как с къс саблен удар натиква костите на носа й в мозъка. Но почти толкова бързо гневът му отмина.

— Не ти предлагам три възможности — напомни й той. — Само две. Ако не решиш сама, аз ще реша вместо теб.

— И колко време ще отнеме? — продължи да го дразни тя.

Янсън си даде сметка, че някъде от дъното на стаята звучи хорова музика. Хилдегард фон Бинген. Косата му настръхна.

— „Химн на екстаза“ — каза той. — Дългата сянка на Алън Димаръст.

— А? Аз го научих да слуша тази музика — уведоми го тя, вдигайки рамене. — Докато бяхме малки.

Янсън се вторачи в нея, сякаш я виждаше за първи път. Изведнъж няколко малки подробности си дойдоха по местата. Начинът, по който движеше главата си, внезапните, озадачаващи промени в настроенията и тона, възрастта й, някои черти.

— Мили Боже — възкликна той. — Ти си…

— Негова сестра близнак. Казах ти, че сестринството е нещо силно — започна да масажира лявото си слепоочие. — Прословутите близнаци Димаръст. Двойна беля. Тероризирахме всички във Феърфийлд, докато растяхме. Ония слабоумници от „Мобиъс“ дори не знаеха, че Алън ме е включил в играта — докато тя говореше, разтриваше все по-силно и по-силно главата си, сякаш нещо я сърбеше под кожата. — Ако си въобразяваш, че аз ще го предам, както се изрази, по-добре си помисли още веднъж.

— Нямаш избор — напомни й Янсън.

— Какво прави тя? — попита Джесика тихичко.

— Винаги имаме избор. — Движенията на Ланг станаха по-леки, по-съсредоточени. С пръстите си тя започна да рови нещо в областта на ключицата си. — А — каза тя, — ето го. Така е по-добре.

— Пол! — изкрещя Джесика и се намеси в момента, в който реагира и той. — Спри я!

Беше късно. Чу се отчупването на подкожна ампула и после жената отпусна назад главата си, все едно изпадна в екстаз, а лицето й стана кървавочервено. Издаде леко гърлен звук, който прерасна в хъркане. После очите й се изцъклиха и изпод полузатворените клепачи се показа само бялото.

От тонколоните призрачните гласове пееха:

Gaudete in ilio,

Quem no viderunt in terris multi,

Qui ipsum ardenter vocaverunt.

Gaudete in capite vestro.*

[* Радвайте се в Илион,

който мнозина не видяха на земята,

и който пламенно зовяха.

Радвайте се във вашата столица.]

Янсън сложи ръка върху дългата шия на Марта Ланг да провери за пулс, макар да знаеше, че няма да намери. Симптомите на отравяне с цианид се набиваха на очи. Тя избра смъртта пред отстъплението и Янсън се затрудняваше да определи дали беше израз на смелост или на страхливост.

_Винаги имаме избор_ — им каза мъртвата жена. _Винаги имаме избор._ Друг глас, от преди десетилетия, се обади в главата му. На човек от Виетконг, който го разпитваше, човека с очила с метални рамки: _Да не вземеш решение е равносилно на решение._

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Телефонната конзола на бюрото на генералния секретар звънна. Гласът на Хелга.

— Извинете за безпокойството, но господин Новак ви търси отново.

Матю Жинсу се обърна към върховния комисар за бежанците, бивша ирландска политичка, чийто буен нрав се съчетаваше с прекалена бъбривост. Тя беше в конфликт със заместник генералния секретар по хуманитарните въпроси, който водеше подмолни битки с непреклонна и нехуманна страст.

— Мадам Маккейб, ужасно съжалявам, но имам много важен разговор по телефона. Мисля, че разбрах притесненията ви, свързани с Отдела по политическите въпроси. Вярвам, че можем да се справим _с обща воля_. Помолете Хелга да насрочи среща на шефовете.

Той стана и направи лек поклон с глава, отпращайки я любезно. После вдигна телефона.

— Моля, говорете с господин Новак — каза женски глас.

Последваха няколко щраквания и елекронни сигнали и до него достигна гласът на Питър Новак.

— _Скъпи_, Матю — започна той.

— _Скъпи_, Питър — отвърна Жинсу, — твоята щедрост не подлежи на _обсъждане_ и е достойна за уважение. Откакто Рокфелер дариха земята, върху която беше построен комплексът на ООН, никой частен индивид не е предлагал…

— Да, да — прекъсна го Новак. — Страхувам се обаче, че се налага да отклоня поканата ти за вечеря.

— О-о-о?

— Имам нещо _по-церемониално_ предвид. Надявам се да се съгласиш с идеята ми. Ние нямаме тайни, нали? Прозрачността винаги е била водеща ценност на ООН.

— Е, казвай, Питър.

— Ще ти предложа нещо, а ти ще ми кажеш дали е разумно.

— Моля.

— Разбрах, че ще има заседание на Общото събрание този петък. Моя отдавнашна мечта е да говоря пред този внушителен орган.

— Разбира се, че не е разумно — бързо отговори Жинсу. — Много малко са частните лица, които са говорили от тази трибуна…

— Не вярвам на някой да му се свиди да ми предостави това право и привилегия. Мисля, че мога да го заявя с пълна увереност.

— _Разбира се._

— Като се има предвид, че ще присъстват мнозина държавни глави, равнището на сигурност ще е високо. Може да ме наречеш параноик, но го намирам за успокоително. Ако присъства президентът на САЩ, без съмнение ще има охрана от Сикрет Сървис. Вероятно ще ме придружава кметът на Ню Йорк, който винаги е бил толкова приятелски настроен към мен.

— В такъв случай ще се покажеш съвсем явно и ще попаднеш под светлините на прожекторите, а това не е в твоя стил — каза Жинсу. — Далеч от уединението си?

— Точно това предлагам — отговори гласът. — Знаеш какъв е основният ми принцип: карай другите да гадаят.

— Ами нашият… диалог? — Обзе го смут и безпокойство, но се опита да ги прикрие.

— Не се притеснявай. Мисля, че никой не може да си осигури по-голямо уединение от това да е на публично място.

— По дяволите — извика Янсън, прослушвайки записа с телефонното обаждане на Димаръст.

— Какво друго можех да направя? — попита Жинсу, а гласът му издаваше страх и самообвинение.

— Нищо. Ако бяхте настоявали, у него щеше да се породи подозрение. Той страда от дълбока параноя.

— Как намираш искането му? Не е ли озадачаващо?

— Много находчиво — отговори рязко Янсън. — Тоя тип има повече резервни ходове и от Боби Фишер.

— Но ако някой реши да го очисти?

— Мислил е за това и е взел мерки. Той знае, че враговете му са с вързани ръце. Няма начин истината да бъде доверена на Сикрет Сървис. Той ще използва собствените ни хора като щит. И това не е всичко. Ще се движи из сградата на ООН с кмета на Ню Йорк под ръка. Всеки опит за посегателство срещу живота му ще изложи на опасност известни политици. Ще бъде в район с невероятно строги мерки за сигурност. Към всички световни лидери ще бъдат прикрепени агенти с орлови погледи. По всяко време ще е заобиколен от сили за охрана, равняващи се на цяла армия. Ако американски агент се опита да го застреля, ще последва скандал до небето. Докато е на заседанието на Общото събрание, не можем да го пипнем. Не можем. Само помисли, ще е заобиколен от тълпи. Имайки предвид неговата щедрост, присъствието му ще бъде сметнато за чест от международната общност.

— Да посрещнем човека, който е светлина за всички народи — каза Жинсу, правейки гримаси.

— Типично в стила на Димаръст. „Скрит на открито“ беше един от любимите му изрази. Обичаше да казва, че понякога най-доброто скривалище е да си пред очите на всички.

— На практика точно това ми каза — измърмори Жинсу. Той погледна писалката си, опитвайки се да я превърне в цигара със силата на мисълта си. — А сега какво?

Янсън отпи от хладкото кафе.

— Или ще измисля нещо…

— Или?

Погледът му беше напрегнат.

— Или няма да мога.

Той излезе от кабинета на генералния секретар, без да промълви нито дума повече, оставяйки дипломата сам с мислите му.

Жинсу чувстваше стягане в гръдния кош. В интерес на истината не можеше да спи добре, откакто бе информиран за кризата от президента на Съединените щати, който неохотно отстъпи пред настояването на Янсън. Жинсу все още не можеше да повярва. Как бе възможно Съединените щати да са толкова безразсъдни? Всъщност не точно Съединените щати, а малката съзаклятническа група създатели на програмата. Стратези, както ги наричаше Янсън. Тайната е била предавана от една президентска администрация на друга, подобно на кодовете за ядрените арсенали на страната, при това не по-малко опасна от тях.

Жинсу познаваше лично повечето държавни глави като никой друг на земята. Той знаеше, че президентът подценява ужасната врява, която щеше да се вдигне, ако истината за програмата „Мобиъс“ излезеше наяве. Представи си премиерите, президентите, партийните секретари, емирите и кралете на измамената планета. Целият ред, установен след войната, щеше да рухне. В размирните райони по света десетки договори и харти за решаване на конфликтите щяха да бъдат отменени, тъй като техният автор щеше да бъде демаскиран като измамник, агент на американците. Мирното споразумение, договорено от Питър Новак в Кипър, щеше да бъде скъсано на парчета за няколко часа след взаимни обвинения между турците и гърците. Всяка от страните щеше да обвини другата, че е знаела истината през всичкото време. Договор, смятан някога за безпристрастен, щеше да се интерпретира като облагодетелстващ врага. Ами в другите райони?

_Ами валутната криза в Малайзия? Ужасно съжаляваме, стари приятелю. Ние я предизвикахме. Ами обезценяването на английската лира преди няколко години, в резултат на което Великобритания загуби няколко процента от брутния си вътрешен продукт? Да, това, че се възползвахме, влоши още повече положението. Ужасно съжаляваме, просто не знаем какво сме си представяли…_

Ерата на относителен мир и благоденствие щеше да рухне. Ами представителствата на фондация „Свобода“ в развиващите се страни и в Източна Европа? Щяха да бъдат разобличени като прикритие за американски разузнавателни операции. Много правителства, които сега бяха готови да сътрудничат, нямаше да преглътнат унижението. Други, за да опазят доверието на гражданите си, щяха да прекъснат връзките си със САЩ и да заклеймят бившия си съюзник като враг. Собствеността на американските бизнесмени, дори на онези, които не са свързани с фондация „Свобода“, щеше да бъде отнета от правителствата, а авоарите им — замразени. Световната търговия щеше да понесе унищожителен удар. Междувременно онеправданите и бедните на планетата щяха да получат основание за война. Подозренията щяха да намерят катализатор. И сред официалните политически кръгове, и в средите на съпротивителните движения разкритието щеше да послужи като обединителна кауза срещу американския империализъм. Полуобединена Европа най-после щеше да стане едно цяло пред лицето на общия враг — Съединените щати.

Кой би ги защитил? Кой би дръзнал? Това бе страна, измамила своите най-близки и верни съюзници. Страна, която тайно бе манипулирала властите по цялата планета. Страна, която щеше да си навлече гнева на милиарди. Дори организации, посветили себе си на международното сътрудничество, щяха да попаднат под подозрение. Най-вероятно всичко това щеше да доведе до разпадане на ООН, ако не веднага, то в краткосрочен план, тъй като организацията щеше да бъде повлечена от вълната на омраза и подозрение.

А това щеше да направи, както се изразяваха американците, света размирен.

Халифа прочете още веднъж телеграмата, която току-що получи, и го обзе приятно предчувствие. Сякаш небесата се бяха разтворили, за да го озарят с чистия лъч на слънчевата светлина. Питър Новак щеше да говори на годишната сесия на Общото събрание на ООН. Този човек, а той не беше нищо повече от един човек, щеше да се покаже най-после. Щяха да го посрещнат с блудкави благодарности, почести и акламации. И ако Халифа успееше да изпълни намеренията си, и с още нещо.

Той се обърна към министъра на сигурноста на Мансур, който не беше нищо повече от жалък търговец на килими въпреки помпозната титла, и му заговори с тон, който беше едновременно любезен и заповеднически.

— Тази среща на международната общност ще се превърне във велик момент от историята на Ислямска република Мансур — каза той.

— Разбира се — отвърна министърът, малко, грозновато човече с най-обикновен бял парцал на главата.

За всичко, което не се отнасяше до правоверността на исляма, ръководството на тази малка, нещастна страна, лесно можеше да бъде впечатлено.

— Вашата делегация ще бъде оценявана по професионализма, обноските и дисциплината. Не бива да се допуска нито една грешна стъпка, дори пред лицето на неизвестни и неочаквани зложелатели. Ще са необходими най-строги мерки за сигурност.

Мансурският министър поклати глава. Той знаеше, че за него това бяха дълбоки води. Трябваше да му се признае, че дори не се опитваше да претендира за обратното, не и в присъствието на един от най-големите тактици.

— Затова аз ще придружа делегацията. Вие само трябва да ми осигурите дипломатическо прикритие и аз лично ще гарантирам, че всичко ще мине, както подобава.

— Слава на Аллах — каза дребното човече. — Не можехме да се надяваме на по-добро. Твоята отдаденост ще е вдъхновение за останалите.

Халифа кимна бавно, приемайки хвалебствието.

— Онова, което правя — потвърди той, — просто трябва да се направи.

Тясната градска къща беше елегантна, но не биеше на очи — сграда от кафяви тухли като стотици други в нюйоркския квартал Търтъл Бей. Малката веранда беше сиво-кафява с черни постелки на диагонални черти върху стълбите. Те предпазваха от подхлъзване, когато валеше дъжд или сняг, а електронните сензори под тях издаваха присъствието на посетители. Слънчевите лъчи се отразяваха от дебелите стъкла на всекидневната. На външен вид те изглеждаха като декорация, но всъщност не можеха да се пробият дори от тежкокалибрени куршуми. Заместник-директорът на военното разузнаване нарече къщата „стерилен дом номер седем“. Беше тайна квартира, използвана понякога от стратезите на програмата „Мобиъс“, една от десетината из страната. Янсън щеше да е в безопасност в нея, както го увериха. Еднакво важно бе и обстоятелството, че щеше да има достъп до комуникационното оборудване, включително пряка връзка с огромната база данни на разузнавателните служби на Съединените щати.

Янсън седеше в кабинета на втория етаж и четеше от жълт бележник. Очите му бяха кръвясали от безсъние, главата го цепеше от умора. Той под държаше постоянна връзка с оцелелите от програмата „Мобиъс“. Никой не беше оптимист, нито се правеше на такъв.

Ако Новак наистина пристигнеше в страната, как щеше да го направи? Какви бяха шансовете да бъдат уведомени от граничния контрол за пристигането му? До всички летища, частни и държавни, бяха разпратени предупреждения. Служителите им бяха уведомени, че тъй като има сведения за „заплахи“ за живота на Питър Новак, беше от изключителна важност да се съобщава за местонахождението му на специалните сили за охрана на дипломатически величия под ръководството на Държавния департамент.

Той звънна на Дерек Колинс, който беше на остров Фипс с утроена охрана. В слушалката се чу дрънчене на кучешки нашийник.

— Трябва да ти кажа, че Бъч вече свиква с къщата — съобщи му Колинс. — Започвам да се привързвам към нещастния помияр. На фона на всичко, което се случва, ми действа някак успокоително. Е, вчера имаше работници да поправят някои неща и той като че ли не ги хареса. През всичкото време ги наблюдаваше, все едно че бяха храна. Но се обзалагам, че ми звъниш по друг повод.

— Нещо ново?

— Добрата новина е, че кобрата е на път, сигурни сме. Лошата новина е, че тялото на Нел Пиърсън е било намерено вчера. Госпожа Новак. Предполага се, че е самоубийство. Прерязала си е вените във ваната.

— Господи — възкликна Янсън. — Мислиш ли, че са я убили?

— Не, било вик за помощ. Разбира се, че е била убита. Но никой никога няма да може да го докаже.

— Каква ужасна загуба — измърмори Янсън с леден глас.

— Продължаваме да следим, но никой не е мернал досега Пума. Получиха се четири съобщения, но бяха опровергани. Изглежда, ще се окаже, че нашият приятел няма да пристигне от чужбина. Най-вероятно е в страната. А и за него ще е детска игра да се появи инкогнито. Страната ни е огромна, пренаселена, с повече от петстотин летища. Границите ни са поначало високопропускливи. Не е нужно да ти припомням всичко това.

— Не е време да говорим за невъзможните неща, Дерек — отвърна му Янсън.

— Благодаря за успокоителните думи, старче. Да не мислиш, че всички ние не се изтрепваме да работим по това? Никой не знае кой ще е следващата жертва. Но ако все пак искаш да поговорим за невъзможни неща, сигурно ще ти е любопитно да узнаеш какво мислят във Фоги Ботъм.

След пет минути Янсън остави слушалката с противоречиви чувства.

Почти веднага след това металносивият телефон върху покритото със зелена мушама бюро отново звънна съвсем тихичко, което правеше обаждането да изглежда още по-важно. Беше пряката линия с Белия дом.

Той вдигна слушалката. Обаждаше се президентът.

— Слушай, Пол. Двамата с Дъг премисляме отново и отново всичко. Това обръщение на Димаръст пред Общото събрание може да съдържа косвен ултиматум.

— Сър?

— Както знаеш, той поиска кодовете на системата „Ешелон“. Отказах му.

— Отказахте?

— Отрязах го и сега си мисля, че ни изпраща завоалирано послание. Ако не получи онова, което иска, ще се появи пред Общото събрание и ще предизвика експлозия. Ще разкрие всичко пред целия свят, който вярва на всяка негова дума. Това е само предположение. Може да грешим. Но колкото повече мислим, толкова повече го намираме за реална опасност.

— И какво ще правим?

— Надявам се Господ да го порази с мълния, преди да произнесе речта си.

— Звучи като истински план.

— Като изключим това, реших да се срещна с него предварително. Да капитулирам. Да удовлетворя искането му.

— Вие ще говорите ли пред Общото събрание?

— Засега не съм поемал твърд ангажимент. Държавният секретар ще присъства на сесията заедно с постоянния представител, търговския представител и останалите служители, които обикновено пращаме. Но ако решим да изтъргуваме мълчанието, ще трябва да го направя лично. Аз единствен имам подобни пълномощия.

— Така ще се изложите на опасност.

— Пол, аз вече съм се изложил на опасност. Ти също.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Ню Йорк Таймс

Предстои сесия на Общото събрание на ООН

Стотици държавни лидери от цял свят

ще се съберат за „диалог между цивилизациите“

От Барбара Корлет

НЮ ЙОРК — У повечето местни нюйоркчани пристигането на стотици чуждестранни държавни глави и високопоставени служители буди сериозно безпокойство. Дали автомобилните кортежи ще предизвикат още по-големи задръствания? За Държавния департамент на САЩ и за дипломатическите среди, от друга страна, грижите са от по-възвишено естество. Възлагат се големи надежди, че Петдесет и осмата сесия на Общото събрание ще доведе до съществени реформи и по-високо равнище на международно сътрудничество. Генералният секретар на ООН Матю Жинсу прогнозира, че сесията ще се превърне във „вододел“ в историята на изпадналата в затруднение организация.

Очакванията бяха подсилени и от слуховете, че на трибуната на Общото събрание може да се появи почитаният филантроп и хуманист Питър Новак, чиято фондация „Свобода“ се сравнява по влияние в света и дори по дипломатически постижения с Обединените нации. Към ООН са задлъжнели с милиарди долари редица страни членове, включително Съединените щати, и генералният секретар не крие, че дължащите се на това ниски заплати и икономии затрудняват набирането на висококвалифицирани служители. Господин Новак, за чиято щедрост се разказват легенди, може да излезе с конкретни предложения как да се облекчи финансовата криза на ООН. Високопоставени служители на организацията намекнаха също, че директорът на фондация „Свобода“ може да предложи да обедини усилията си с ООН в координирането на помощта за засегнатите от бедност и конфликти райони. Господин Новак, който обича уединението, не беше открит за коментар.

_Продължава на страница В4._

Всичко щеше да се случи на следващия ден, а какво точно щеше да се случи, зависеше от това колко добра е подготовката им.

_Стъпка след стъпка._

Янсън, който бе нает официално от изпълнителното бюро на генералния секретар като външен консултант по сигурността, прекара последните четири часа, обхождайки комплекса на Обединените нации. Какво ли бяха забравили? Янсън се опитваше да се съсредоточи, но умът му бе отнесен.

Беше спал съвсем малко през последните дни, поддържайки се с чисто кафе и аспирин. Стъпка след стъпка. Това беше цивилната разузнавателна мисия, от която зависеше всичко.

Комплексът на ООН се простираше покрай Ист Ривър от Четирийсет и втора до Петдесет и осма улица и беше сам по себе си нещо като остров. Сградата на Секретариата се издигаше на трийсет и девет етажа високо в небето над града. Прочути постройки като Крайслер Билдинг и Емпайър Стейт Билдинг бледнееха в сравнение с нея като дървета, изправени до планина. Онова, което отличаваше сградата на Секретариата, не беше толкова височината, колкото широчината, която заема цяла градска улица. Фасадата и задната стена на сградата приличаха на завеси от синьозелено стъкло и алуминий, а всеки етаж бе маркиран с черна редица от ниши, чиято симетрия се нарушаваше само от неравномерно разположените решетки на етажите с техническо предназначение. Двете странични стени бяха облицовани с мрамор от Вермонт, припомни си Янсън, по настояване на бившия вермонтски сенатор, който председателстваше консултативната комисия в щаб-квартирата и беше постоянен представител на Америка в ООН. В една по-невинна епоха Франк Лойд Райт беше нарекъл Секретариата „суперщайга за пренос на провали по пътя към ада“. Тези думи сега звучаха заплашително далновидно.

По-ниската сграда на Общото събрание, разположена северно от Секретариата, беше по-разчленена като дизайн. Тя представляваше странно извит правоъгълник с чупка в средата, който се разширяваше в двата края. В центъра на покрива също като отстъпка пред сенатора имаше неуместен купол, който приличаше на огромна клапа на турбина. В момента сградата на Общото събрание беше празна и той се възползва да я обиколи неколкократно, като всеки път очите му оглеждаха внимателно педя по педя. Южната стена беше изцяло от стъкло, правейки светло и просторно фоайето за делегатите, над което се издигаха широки бели балкони в три редици. Заседателната зала в центъра на сградата представляваше огромен полукръгъл атриум с тапицирани в зелена кожа седалки, подредени около централния подиум, който приличаше на голям олтар от зелен мрамор, на върха — черен. Над него върху огромна позлатена стена се издигаше кръглото лого на ООН — двете гирлянди от пшеница под стилизирано земно кълбо. По някаква причина логото със своите паралели и меридиани му се видя като образ в центъра на разграфен мерник: земята като мишена.

— „Някои хора искат да напълнят света с глупави любовни песни“ — изтананика фалшиво руснакът.

— Григорий? — извика Янсън в клетъчния телефон. Разбира се, че беше Григорий. Янсън огледа огромния атриум, спирайки погледа си върху големите видеоекрани от двете страни на трибуната. — Добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре — отговори Григорий Берман без колебание. — Вече съм вкъщи. Имам частна сестра на име Ингрид. От два дни непрекъснато изпускам термометъра, за да я наблюдавам как се навежда. Какви бедра има само тази млада кобилка — Венера в бели одежди. Ингрид, викам й аз, защо не поиграем на сестри? А тя ми отговаря шокирана: „Меестър Берман, та аз съм сестра.“

— Слушай, Григорий. Имам една молба към теб. Ако не си съгласен, само ми кажи — Янсън му изложи подробностите за няколко минути. Останалото зависеше от Берман.

Руснакът помълча известно време, след като Янсън спря да говори.

— Сега Григорий Берман е шокиран. Това, което предлагаш, господине, е неетично, неморално и незаконно. Това е драстично нарушение на стандартите и практиката в международната банкова система — последва пауза. — Обичам те.

— И аз така мислех — въздъхна с облекчение Янсън. — Ще се справиш ли?

— „Ще се справя с малко помощ от моите приятели“ — изтананика отново Берман.

— Сигурен си, че ще се справиш?

— Попитай _Ингрид_ на какво е способен Григорий Берман — отговори той възмутено. — Какво може Григорий? Какво не може Григорий?

Янсън изключи ериксона и продължи да крачи из залата. Разходи се зад трибуната от зелен мрамор, където стояха ораторите, когато произнасяха речите си, и погледна към редиците от седалки, където щяха да се съберат делегатите. Главните представители на отделните страни щяха да заемат първите петнайсет реда от столове и маси. Върху кръглите маси бяха поставени плакарди с имената на държавите, изписани с бели букви на черен фон. От едната страна бяха подредени табелките с имената на: Перу, Мексико, Индия, Салвадор, Колумбия, Боливия и други, които той не успя да прочете заради сумрака. От другата страна: Парагвай, Люксембург, Исландия, Египет, Китай, Белгия, Йемен, Обединеното кралство и прочие. Редът изглеждаше произволен, но плакардите продължаваха ли продължаваха, знаци на един безкрайно разнообразен и безкрайно разпокъсан свят. Върху дългите маси имаше бутони, които делегатите можеха да натиснат, за да изразят желанието си да вземат думата, както и аудиоустройства за слушалки, по които се осигуряваше симултантен превод на всякакви езици. Зад масите на официалните делегации бяха разположени хоризонтално редиците със седалки за останалите членове на дипломатическите екипи. На тавана от вдлъбнат овал висяха множество лампи, заобиколени от прожектори. Извитите стени бяха облицовани с дърво и изрисувани със стенописи от Фернан Леже. Малък часовник беше закачен точно под балкона, за да се вижда от онези, които говорят. Над балкона имаше още редове със седалки. А зад тях, дискретно отделени със завеси, бяха разположени серия стъклени клетки за преводачите, техниците и членовете на сигурността.

Приличаше на величествен театър и в много огношения беше точно такъв.

Янсън излезе от залата и тръгна към стаите, които се намираха непосредствено до подиума: кабинет на разположение на генералния секретар и „апартамент“ за ръководството. Имайки предвид разположението на охраната и мерките за сигурност, беше невъзможно да се извърши нападение в тези пространства. При третия обход Янсън забеляза нещо, което приличаше на рядко използван параклис или както напоследък го наричаха, стая за медитация. Беше малко тясно помещение със стенописи на Шагал и се намираше надолу по коридора след главния вход на конферентната зала.

Накрая Янсън обиколи западния край на сградата, откъдето щяха да прииждат делегатите. Сигурността беше впечатляваща. Огромните размери на самия Секретариат служеха като щит и предлагаха защита от всички ъгли. Околните улици се затваряха за неофициално движение. Само акредитираните журналисти и членовете на дипломатическите мисии можеха да припарват в района.

Алън Димаръст не можеше да избере по-безопасно място, та дори да се окопаеше в бункер на Антарктида.

Колкото повече проучваше обстановката, толкова повече Янсън се възхищаваше на гениалната тактика в плана за отмъщение. Трябваше да се случи нещо наистина извънредно, за да бъде осуетен, което означаваше, че те разчитаха на нещо, което не можеше да се предвиди.

„Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината“?

Но Янсън съзираше основанието за подобна връзка по-ясно от всеки друг. За унищожаването на този майстор на лъжата и измамата се изискваше нещо повече от хладнокръвни, пресметнати действия и контрадействия от страна на стратезите. Изискваше се необузданата, неутолимата, безумната и, да, безграничната омраза на истински фанатик. По този въпрос спор не можеше да има: най-добрият им шанс да сразят Димаръст беше да прибягнат към единственото, което не можеше да се контролира.

Със сигурност стратезите си въобразяваха, че могат да контролират това нещо. Но те нямаха контрол над него и не можеха да имат. Играеха си с огъня и трябваше да са готови да изгорят.

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Автоколоните започнаха да пристигат на площада пред ООН в седем часа на следващата сутрин, ескортирайки хора с всякаква културна и политическа принадлежност. Лидери на военни режими в парадни униформи крачеха към входа така, сякаш правеха преглед на войските си, чувствайки се защитени и овластени от пагоните и нашивките, с които сами се бяха удостоили. Те гледаха на хърбавите лидери на така наречените демокрации като на нищо повече от надути банкери: тъмните костюми и стегнатите им вратовръзки не бяха ли сигнал за вярност по-скоро към меркантилните класи, отколкото към величието на националния дух? На свой ред избираемите ръководители на свободните демокрации се отнасяха към шарените символи, с които тези генерали бяха окичени, с презрение и неодобрение: тези каудильо* заграбваха властта благодарение на бедността и социалната изостаналост. Мършавите лидери наблюдаваха дебелите лидери и си мислеха, че им липсва всякакъв самоконтрол, нищо чудно, че бяха натрупали огромни външни дългове. Яките лидери на свой ред смятаха своите слаботелесни западни колеги за безцветни и студени висшистчета, по-скоро административни сухари, отколкото истински лидери мъжкари. Такива мисли се криеха зад широките усмивки. Като молекули рояците от хора се смесваха и отблъскваха, събираха се и се разминаваха. Празнословни закачки заместваха сърцераздирателните оплаквания. Топчест президент на централноамериканска държава прегърна дългурестия германски външен министър, като и двамата бяха наясно какво означава прегръдката им: _Не можем ли да побързаме с преструктурирането на дълговете? Защо трябва да ми го начукваш да обслужвам заемите на моя предшественик? В края на краищата аз го застрелях!_ Безвкусно натруфен властелин от Централна Азия поздрави премиера на Великобритания с ослепителна усмивка и мълчалив протест: _Граничният спор с войнствения ни съсед не е международен проблем._ Президентът на преживяваща смутни времена страна от НАТО, която някога е била част от огромна империя, издири своята пълна противоположност от стабилната и просперираща Швеция и си размени с него салонни приказки за неотдавнашното си посещение в Стокхолм. Неизреченото послание беше: _Действията ни срещу кюрдските села в границите на държавата ни може да притесняват вашите разглезени правозащитници, но ние нямаме друг избор, освен да се защитим от сепаратистките сили._ Зад всяко ръкостискане, прегръдка и потупване по гърба се криеше несправедливост, тъй като несправедливостта бе гръбнакът на международнатна общност.

[* Вождове (исп.). — Бел. прев.]

Сред членовете на делегациите се мотаеше мъж с кафийе, дълга брада и слънчеви очила — типичната премяна за представителите на управляващата класа в арабските страни. С други думи, той изглеждаше като стотиците дипломатически представители от Йордания, Саудитска Арабия, Йемен, Мансур, Оман и Обединените арабски емирства. Мъжът имаше хладнокръвен и леко самодоволен вид. Без съмнение се радваше, че е в Ню Йорк и се надяваше да мръдне към „Хари Уинстън“ или по-простичко казано, да огледа сексуалната чаршия на големия метрополис.

Всъщност рунтавата брада имаше двойно предназначение: тя не само променяше външността на Янсън, но и служеше за укритие на малкия микрофон, който се активираше с устройството в предния джоб на панталоните му. За всеки случай беше поставил микрофон и на генералния секретар. Той беше скрит в яката на ризата му и изцяло под четворния възел на вратовръзката.

Продълговатата рампа водеше до пешеходна алея, свързана непосредствено със сградата на Общото събрание, където през седем входа се влизаше във вътрешността на ниската мраморна сграда. Янсън продължаваше да се движи сред пристигащите тълпи, като през всичкото време се правеше, че е забелязал свой стар приятел. Погледна часовника си. Петдесет и осмата годишна сесия на Общото събрание щеше да започне след пет минути. Дали Алън Димаръст щеше да дойде? Въобще имал ли е такова намерение?

Първият сигнал за пристигането на легендата дойде от баража от фотографските светкавици. Телевизионните екипи, които надлежно снимаха до този момент пристигането на величия и знаменитости, управници и пълномощници, сега насочиха видеокамерите, микрофоните и прожекторите към неуловимия благодетел. Беше много трудно да го хванат в стълпотворението от хора, които го заобикаляха. До него наистина вървеше кметът на Ню Йорк, прегърнал през рамо хуманиста, докато му шепнеше нещо, което явно забавляваше плутократа. От другата му страна се носеше сенаторът на щата Ню Йорк, който беше заместник-председател на Сенатската комисия по външните работи. Малък антураж от старши съветници и граждански знаменитости ги следваха плътно. Агентите на Сикрет Сървис бяха разположени на стратегически места, за да следят за снайперисти или други потенциални злодеи.

След като човекът, известен на света като Питър Новак, влезе в западното фоайе, той бързо бе отведен от антуража му в апартамента на ръководството на ООН зад конферентната зала. Отвън подметките и токчетата на стотици скъпи обувки закънтяха върху пода от италиански мрамор, докато фоайето се изпразваше, а залата се изпълваше.

Това подсети Янсън да се оттегли в централната кабина на хората от сигурността, разположена в дъното на главния балкон в конферентната зала. Редици от малки квадратни монитори заобикаляха огромен монитор. Те показваха залата от различни ъгли. По настояване на Янсън скрити камери бяха разположени и в помещенията зад подиума. Консултантът по сигурността на генералния секретар искаше да държи под око всички лидери.

Нагласявайки контролния панел, той размести камерите така, че да наблюдава масата, на която щеше да седи делегацията от Ислямска република Мансур. Не се наложи да чака дълго.

Ето там, точно до пътеката, се настани красив мъж в дълга дреха, която приличаше на онези, които носеха останалите членове на делегацията от Мансур. Янсън натисна няколко бутона върху конзолата и образът се появи върху големия монитор в центъра, измествайки кадъра със залата в широк план, гледана отгоре. Той уголеми още повече образа, с помощта на дигиталната апаратура изчисти сенките и се загледа, почти хипнотизиран, в огромния плосък екран на монитора, изпълнен с образ, когото Янсън не можеше да сбърка.

Ахмад Табари. Човекът, когото наричаха Халифа.

През тялото на Янсън премина ярост като електрически ток, докато се взираше внимателно в скулите на абаносовото лице, орловия нос и силната, изваяна брадичка. Халифа излъчваше чар дори когато бе в покой.

Янсън натисна няколко бутона и централният екран се изпълни с образите, които излъчваше скритата камера в апартамента.

Различно лице, различен вид харизматичност: харизматичността на човек, който не се домогва, човек, който има всичко, без бял косъм на главата, с високи скули и елегантен костюм — Питър Новак. Да, той се бе превърнал в мъж на име Питър Новак и Янсън трябваше да мисли за него по този начин. Беше седнал в единия край на жълтеникавата дървена маса близо до телефон, свързан пряко с телефонната система на мраморния подиум в конферентната зала, както и с кабините на техническия персонал. Мониторът в ъгъла даваше възможност на важните персони в апартамента да наблюдават какво става в залата.

Вратата се отвори и двама членове на Сикрет Сървис с навити жици, които излизаха от слушалките в ушите им, влязоха, за да инспектират стаята.

Янсън натисна друг бутон, сменяйки ъгъла на камерата.

Питър Новак се изправи. Усмихна се на своя посетител.

Президентът на Съединените щати.

Този човек, който обикновено излъчваше самоувереност, сега бе пребледнял. Нямаше аудиовръзка, но явно президентът поиска от охраната да излезе и да ги остави насаме.

Без да промълви, президентът извади запечатан плик от предния джоб на сакото си и го подаде на Питър Новак. Ръцете му трепереха.

Психологически двамата бяха пример за пълна противоположност. Единият, лидерът на свободния свят, изглеждаше сломен и унижен, а другият — самоуверен и триумфиращ.

Президентът кимна и погледна за миг, сякаш искаше да каже нещо, но явно премисли.

После си излезе.

Камера номер две. Новак пъхна плика в джоба на сакото си. Този плик, както Янсън вече знаеше, можеше да обърне света с главата надолу.

И това бе само началото.

Халифа си погледна часовника. Времето беше всичко. Металните детектори правеха невъзможно да се внесе огнестрелно оръжие. Но да се снабди с такова оръжие беше елементарна задача. В сградата имаше стотици, притежание на хората от сигурността на ООН и от другите служби за охрана. Той не се притесняваше от тях. Нито от уменията им. Халифа се бе сблъсквал с най-страховитите бойци в света. Проявеното лично от него безстрашие му бе спечелило вечната почит на неговите парцаливи и невежи последователи. Владеенето на идеологията или на стиховете от Корана не беше достатъчно само по себе си. Тези хора имаха потребност да знаят, че лидерите им притежават физически кураж, не само духовна, но и физическа сила.

Славата му за непобедимост, която помръкна след оная ужасна нощ в Каменния дворец, щеше да се върне, дори да се удвои, ако изпълнеше дръзкия си план. Нямаше да се поколебае да го извърши, а сред суматохата, която щеше да настане, щеше да избяга с моторна лодка, завързана на доковете на Ист Ривър, само на стотина метра от сградата на ООН. Светът щеше да разбере, че не може да пренебрегва праведната им кауза.

Да, да се докопа до оръжие щеше да е почти толкова лесно, колкото да го свали от рафта в склада. Предпазливостта изискваше да изчака до последния момент, преди да се снабди с него. Колкото по-дълго време минеше след като го отнеме, толкова по-дълго щеше да е изложен на опасност. В крайна сметка осигуряването на оръжие означаваше да се обезвреди притежателят му.

Според предварителния дневен ред, за който бе уведомен посланикът на Мансур в ООН, Питър Новак щеше да започне изказването си след пет минути. Налагаше се да отиде набързо до тоалетната. Той бутна незаключената врата, през която се излизаше от залата, и свърна към параклиса.

Халифа вървеше много бързо, сандалите му отекваха по мраморния под. Накрая привлече вниманието на агент от американската Сикрет Сървис с квадратна брадичка и къса подстрижка. Дори беше за предпочитане пред служител от охраната на ООН, тъй като оръжието му щеше да е по-качествено.

— Сър — обърна се той към агента в тъмен костюм. — Охранявам лидера на Ислямска република Мансур.

Агентът на Сикрет Сървис се направи на разсеян. Чуждестранните държавни глави не му влизаха в задълженията.

— Получихме сведение, че някой се укрива ей там! — Той посочи към параклиса.

— Ще се обадя да проверят — каза американецът равнодушно. — Не мога да напускам поста сй.

— Съвсем близо е. Аз самият смятам, че там няма никой.

— Преди няколко часа обърнахме надолу с главата цялата сграда. Склонен съм да се съглася с вас.

— Но ще погледнете, нали? Трийсет секунди работа. Съобщението без съмнение е безпочвено, но ако грешим, и двамата ще бъдем притиснати яко да обясним защо не сме направили нищо.

Агентът въздъхна недоволно.

— Покажете ми пътя.

Халифа отвори малката дървена врата към параклиса и изчака, докато човекът от Сикрет Сървис влезе вътре. Параклисът представляваше тясно и дълго помещение с нисък таван и слабо осветление от двете страни. В дъното му аплик осветяваше боядисан с черен лак сандък, покрит отгоре с лъскаво стъкло — някакво хрумване на дизайнер, свързано с представата му за нещо като светска религиозност. Върху стената срещу вратата имаше стенопис с полумесеци, кръгчета, квадрати, триъгълници, които се преплитаха в амалгама от вероизповедания. Тази пълна измишльотина беше толкова типично западна и приличаше на украса върху сандвич „Биг Мак“. Не беше нужно да се уточнява, че тази духовна хармония можеше да съществува единствено под неоспоримата протекция на западното благоволение. В другия край близо до входа бяха наредени пейки с плетени седалки. На пода имаше мозайка на неправилни триъгълници.

— Тук няма къде да се скрие — каза мъжът. — Няма никой.

Тежката, шумоизолирана врата се затвори зад него, заглушавайки врявата във фоайето.

— Какво значение има — отвърна Халифа. — И без това нямате оръжие. Ще сте безпомощен срещу убиец.

Агентът от Сикрет Сървис се подсмихна и разтвори тъмносиньото си сако, сложи ръце на кръста си, за да покаже револвера с дълга цев в кобура под мишницата му.

— Извинявам се — каза Халифа и се обърна с гръб към американеца, правейки се, че е заинтригуван от стенописите. След това отстъпи назад.

— Губите ми времето — оплака се американецът.

Халифа рязко изви назад главата си и я заби в брадичката му. Плещестият агент се замая и Халифа се възползва да измъкне от кобура под мишницата му револвера „Магнум“, модел „Руджер“ SP101, снабден с четириинчов барабан за увеличаване на точността. Удари агента по главата с дръжката, за да е сигурен, че самодоволният неверник ще е в безсъзнание поне няколко часа.

После пъхна оръжието в коженото си куфарче и изтегли отпуснатото тяло на американеца зад лакирания дървен сандък, където никой нямаше да го забележи.

Беше време да се върне в конферентната зала. Време да отмъсти за униженията. Време за правене на история.

Щеше да докаже, че е достоен за титлата, с която неговите последователи го дариха. Той беше истински Халиф.

И нямаше да се провали.

В апартамента лампичката върху черния телефон започна да свети. Това бе знак за оратора, че скоро му идва редът на трибуната — стандартна процедура, с която го уведомяваха няколко минути преди да се изправи пред насъбралите се световни лидери.

Новак се протегна за телефона и отговори:

— Благодаря.

Докато го наблюдаваше, Янсън усети някакво жегване.

_Нещо не беше наред._

Той бързо натисна копчето за пренавиване и пусна последните десетина секунди от видеозаписа.

Лампичката на телефона светна, Новак се протегна за телефонната слушалка и я вдигна до ухото си…

_Нещо не беше наред._

Но _какво_? Подсъзнанието на Янсън биеше тревога, но той беше уморен, толкова уморен, че от изтощение умът му бе замъглен.

Пусна още веднъж последните десет секунди от записа.

Светещата лампичка върху вътрешния телефон.

Питър Новак, пазен от цяла батарея охранители, но в момента съвсем сам в апартамента на ръководството, вдига слушалката, за да чуе инструкциите кога да се покаже пред света.

Вдига слушалката с дясната ръка.

Питър Новак доближава слушалката до ухото си.

Дясното ухо.

Изведнъж Янсън се смрази, сякаш кожата му се покри с ледена кора. С ужасна, болезнена яснота в главата му нахлуха каскади от образи. Беше влудяващо, лица и гласове, които се смесваха. Димаръст на бюрото си в Кхе Сан, вдига телефона. _Тия съобщения са безполезни!_ Държи слушалката до ухото си дълго време. Накрая казва: _Много неща може да се случат в зоната за свободна стрелба._

Димаръст на блатистия терен близо до Хам Луонг, вдига радиотелефона, слуша внимателно, изрича серия от команди. Протяга _лявата_ си ръка, държи слушалката до _лявото_ си ухо.

Алън Димаръст беше левак. Спор нямаше. Категорично.

Човекът в апартамента не беше Алън Димаръст. _Всесилни Боже!_ Янсън усети, че кръвта му нахлу в главата, слепоочията му започнаха да пулсират.

Беше изпратил двойник. Янсън непрекъснато предупреждаваше останалите да не подценяват опонента си. А ето че самият той го бе направил.

А и стратегическият замисъл пасваше. „Ако врагът ти има добра идея, открадни я“ — го съветваше Димаръст на смъртоносните бойни полета във Виетнам. Сега стратезите на програма „Мобиъс“ бяха врагове на Димаръст. Той бе извоювал свободата си, ликвидирайки двойниците си, явно бе планирал удара си от години. През всичкото това време той си беше създал привърженици и съюзници, беше създал свой собствен двойник, който беше под негов контрол.

Защо Янсън не се сети по-рано за тази възможност? Измамникът, който седеше в апартамента, не беше Питър Новак, а работеше за него. Да, това бе точно в стила на Димаръст. Той винаги… обръщаше нещата в своя полза. _Виж двата бели лебеда, вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк, вместо към кейка с отрязаното парче. Усъвършенствай движенията._

Мъжът, който всеки момент щеше да говори пред Общото събрание, беше жертвено агне, което ги водеше към собственото им заколение. Той беше машата, с чиято помощ щеше да ги изиграе.

След няколко минути този човек, копие на копието, този двоен ерзац Новак, щеше да застане на зеления мраморен подиум.

И щяха да го застрелят.

Това нямаше да е гибелта на Новак, а тяхната собствена гибел. Алън Димаръст щеше да потвърди параноичните си подозрения: щеше да нанесе удар на враговете си, щеше да разбере, че поканата наистина е била заговор.

В същото време те щяха да унищожат последната си пряка връзка с Алън Димаръст. Нел Пиърсън беше мъртва. Марта Ланг, както тя наричаше себе си, също беше мъртва. Всяка човешка нишка, която можеше да ги отведе до него, беше прекъсната с изключение на мъжа в апартамента. Този човек явно бе прежалил половин година от живота си, за да се възстанови след пластичната операция. Беше жертвал — доброволно или недоброволно — самоличността си за гениалния маниак, в чиито ръце бе бъдещето на света. Ако го убиеха, Янсън щеше да се лиши от единствената връзка с Димаръст.

Ако се изправеше на подиума, щяха да го убият.

Планът, който бяха пуснали в действие, не можеше да се спре. Беше извън техния контрол. В това се състоеше най-голямото му предимство, а вероятно и най-голямата опасност за провал.

Янсън бързо насочи камерата към делегацията от Мансур. Ето я седалката до пътеката, на която седеше Халифа.

Празна.

_Къде ли беше отишъл?_

Янсън трябваше да го открие. Това бе единствената възможност да предотврати катастрофата.

Той включи микрофона и се свърза с генералния секретар.

— Трябва да отложите речта на Новак. Нуждая се от десет минути.

Генералният секретар седеше на високата мраморна пейка зад подиума, усмихваше се и кимаше.

— Невъзможно — прошепна той, без да промени изражението си.

— Направете го! — настоя Янсън. — Вие сте генералният секретар, по дяволите! Вие решавате.

После той бързо затича по стълбището към фоайето. Трябваше да открие онзи фанатик от Анура. Това убийство нямаше да спаси света, щеше да го обрече.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Янсън в обувки с гумени подметки тичаше по облицования с бял мрамор коридор. Халифа беше изчезнал от конферентната зала, което означаваше, че най-вероятно е отишъл да прибере оръжието, внесено по някакъв начин от него или от негов съучастник преди сесията. Южното фоайе, великолепно осветено от огромната стъклена стена, беше празно. В гигантския асансьор нямаше жива душа. Отправи се към салона за делегатите. Върху бял кожен диван се бяха разположили две блондинки, унесени в задълбочен разговор. От пръв поглед личеше, че са прикрепени към някоя от скандинавските делегации, които бяха установили, че местата не достигат за тях. Иначе нямаше нищо друго особено.

Къде ли бе отишъл? Янсън трескаво обмисляше различни възможности.

_Задай въпроса по друг начин: Ти къде би отишъл, Янсън?_

В параклиса. Продълговатото, тясно помещение почти никога не се използваше, но бе непрекъснато отворено. Намираше се в съседство с апартамента на генералния секретар срещу конферентната зала. Едно от помещенията в сградата, където човек можеше да остане незабелязан.

Янсън си плю отново на петите и макар гумените му подметки да не вдигаха шум, се задъхваше от притеснение.

Той бутна тежката шумоизолирана врата и видя мъж в бели одежди да се навежда зад огромен полиран сандък. Вратата тракна и мъжът се обърна.

Халифа.

За миг Янсън бе обзет от такава омраза, че едвам дишаше. Но си придаде изражение на приятелска изненада.

Халифа заговори пръв.

— _Хайф халяк я ахи._

Янсън си спомни, че е с огромна брада и арабски дрехи и се насили да се усмихне. Знаеше, че мъжът му каза нещо на арабски, вероятно го поздрави, но можеше само да предполага. На възможно най-добрия оксбриджки английски* — един арабски монарх, който най-вероятно е получил образованието си в подобна институция, обикновено възприемаше нейните традиции — той отговори:

[* Литературен език, който се говори в университетите в Оксфорд и Кеймбридж. — Бел. прев.]

— Братко мой, надявам се да не съм прекъснал заниманията ти. Имам толкова ужасна мигрена, надявах се да пообщувам със самия Пророк.

Халифа се доближи до него.

— Но и двамата съжаляваме за пропуснатото от заседанието, предполагам — гласът му приличаше на съскането на змия.

— Предположението ти е правилно, братко мой — отвърна Янсън.

Докато Халифа вървеше към него, изучавайки го внимателно с поглед, кожата на Янсън започна да настръхва. Той идваше все по-близо и по-близо, докато накрая спря на крачка от него. Янсън си спомни, че при различните култури допустимата физическа дистанция при социалното общуване се различаваше — за арабите беше типично да застават съвсем близо един до друг за разлика от западняците. Халифът потупа Янсън по рамото.

Беше любезен, приятелски жест от човека, който бе убил жена му.

Неволно Янсън се дръпна.

В главата му нахлуха спомените: разрушената, рухнала сграда в центъра на Калиго, телефонното обаждане, с което го уведомиха за смъртта на жена му.

Халифа изведнъж стана резервиран.

Янсън осъзна, че се е издал.

_Убиецът разбра всичко._

Дулото на револвер с дълга цев се опря в гърдите на Янсън. Халифа беше решил да не допусне посетителят да избяга.

Матю Жинсу огледа ред по ред препълнената зала и забеляза, че повечето от тези облечени във власт жени и мъже се отегчаваха вече до смърт. Обеща, че встъпителните му думи ще са кратки, а на практика се получи нетипично разпокъсано и досадно изказване. Но той нямаше друг избор освен да протака. Видя как посланикът на САЩ в ООН се спогледа със своя колега постоянен представител. Как бе възможно такъв майстор на дипломатическото ораторско изкуство да е толкова скучен?

Генералният секретар погледна към листовете с предварително нахвърляното изказване. Четири абзаца, които вече прочете. Нямаше повече подготвен текст, а в момента беше толкова напрегнат, че не му идваше в главата никаква идея какво още да каже. Човек трябваше да го познава отблизо, за да забележи, че кръвта се бе отдръпнала от тъмнокафявото му лице.

— Напредък бе постигнат по целия свят — каза той високопарно, а думите му прозвучаха неудобно банално. — Видяхме значителни постижения в развитието на Европа, от Испания до Турция, от Румъния до Германия, от Швейцария, Франция и Италия до Унгария, България и Словакия, да не говорим за Чехия, Словакия, разбира се, Полша. Истински прогрес беше отбелязан също в Латинска Америка — от Перу до Венецуела, от Еквадор до Парагвай, от Чили до Гвиана и Френска Гвиана, от Колумбия до Уругвай и Боливия, от Аржентина… — Докато говореше, той надраска върху празен лист: _Ще изкараш страните в Южна Америка най-малко сто, човече._ Генералният секретар местеше погледа си от плакард на плакард. — Разбира се_, Суринам!_ — Чувство на облекчение просветна у него като светулка. — Събитията в Суринам са най-насърчителни, най-насърчителни наистина.

Още колко ли можеше да продължи в същия дух? Какви ги вършеше Янсън?

Жинсу прочисти гърлото си. Той много рядко се потеше, но сега бе плувнал в пот.

— Разбира се, би било несправедливо да не обърна вниманието ви върху прогреса, който постигнаха страните от Тихоокеанския регион…

Янсън се бе вторачил в човека, който ограби щастието му, човека, който открадна съкровището на неговия живот.

Той присви леко крака, разкрачвайки ги на разстояние, отговарящо на ширината на раменете му.

— Май те обидих — каза Янсън съжалително.

Внезапно той изблъска Халифа в дясното рамо с левия си лакът и стисна здраво китката на ръката му, в която бе оръжието. После го повали с крак на пода. Халифа го заудря с лявата си ръка по главата. Ако се отдръпнеше, за да се предпази, Янсън щеше да му даде възможност да се откопчи от хватката му, така че се опита да издържи на болезнените удари. Единственият начин да се отбранява беше нападението. Стисна силно китката на ануриеца и изви дланите му нагоре. Халифа последва посоката на натиска и насочи револвера към тялото на Янсън.

Само миг го делеше от смъртоносното натискане на спусъка.

Янсън бързо притисна към пода ръката, в която ануриецът стискаше оръжието, причинявайки му болка. То се изплъзна от пръстите му. С мълниеносно движение Янсън го грабна и скочи на крака. Ануриецът се отпусна върху излъскания каменен под.

_Оръжието сега бе в ръцете на Янсън._

Той веднага включи микрофона и уведоми генералния секретар:

— Заплахата е неутрализирана.

После усети зашеметяващ удар изотзад. Гъвкавият като кобра убиец беше скочил от пода. Той стисна Янсън за гърлото, изкарвайки въздуха му. Янсън се дърпаше яростно, извиваше се и му нанасяше удари, надявайки се да се откопчи от по-младия и по-лек мъж, но терористът беше като кълбо мускули. Янсън се почувства тромав и бавен в сравнение с него, като мечка, заплашена от пантера.

Сега, вместо до продължи опитите да се освободи от ръцете на Халифа, той притисна по-плътно гърба си към тялото му. После го изрита с всичка сила и го повали на земята, просвайки се тежко върху него и омекотявайки ефекта от падането в тялото на убиеца.

Усети дъха на Халифа във врата си и разбра, че врагът му се е ударил при падането.

Янсън изви тялото си и успя да се преобърне, след което се опита да се изправи на крака. Халифа също се изправи с невероятно усилие и се хвърли към него, сграбчвайки го с ръцете си като в менгеме.

Ако разстоянието между телата им беше по-голямо, Янсън щеше да отскочи назад, но беше невъзможно. Липсваше му бързина. Липсваше му гъвкавост.

_Мечка._

Така да бъде. Хвана го с двете си ръце като в прегръдка, напъна всичките си сили и стисна здраво тялото на Халифа, сключвайки ръцете си около гърдите му. Здраво. По-здраво. Още по-здраво.

Но дори докато го стискаше, убиецът продължаваше да му нанася силни удари по врата. Янсън знаеше, че той няма да издържи дълго. Мълниеносно го освободи от хватката си и го повдигна хоризонтално във въздуха, а той се заизвива като змиорка. После със светкавична бързина клекна, опря лявото си коляно в пода, а дясното повдигна нагоре под ъгъл и блъсна в него тялото на ануриеца.

Гърбът на Халифа изпука силно, а от устата му се изтръгна нещо като стон.

Янсън го сграбчи за раменете и го заудря в пода. Отново и отново. Главата на Халифа се отпусна, тъй като гръбнакът му се бе счупил. Очите му се обърнаха и погледът му стана безжизнен. Смяташе се, че очите са прозорецът към душата на човека, този човек обаче нямаше душа. Вече не.

Янсън пъхна револвера в кобура под мишницата си, пооправи брадата си, огледа се в малко огледалце за следи от кръв. После излезе от параклиса и се върна в конферентната зала.

От години си мечтаеше да убие човека, който бе убил жена му. Сега желанието му се бе сбъднало.

Но той се чувстваше зле.

Чернокосият мъж стоеше на подиума и произнасяше реч за предизвикателствата пред новия век. Янсън изучаваше всяка гънка и контур по тялото и лицето му. Беше досущ като Питър Новак. Щяха да го възприемат като Питър Новак. Но все пак му липсваше самоувереността, характерна за легендарния хуманист. Гласът му бе тънък и треперещ. Изглеждаше нервен, като в небрано лозе. Янсън знаеше какъв ще е коментарът след това: Много съдържателна реч, но горкият господин Новак изглеждаше малко уморен, не мислите ли?

— Преди половин век — говореше мъжът на подиума — земята под нозете ни, мястото, на което се издига сградата на ООН, беше дарена от семейство Рокфелер. Историята на частното подпомагане на тази най-прозрачна организация в света води началото си от самото зараждане на институцията. Ако и аз мога да дам своя скромен принос, ще бъда безкрайно благодарен. Хората говорят за „връщане към общността“. Моята общност винаги е била общността на нациите. Помогнете ми да ви окажа помощ. Покажете ми как мога да допринеса по най-добрия начин. За мен това би било удоволствие и чест, нещо повече, мой дълг. Светът винаги е бил добър към мен. Надявам се да мога да му отвърна със същото.

Думите отговаряха на класата на Новак, едновременно омайващи и чепати, смирени и арогантни, но като цяло обаятелни. Но начинът, по който ги произнесе, беше нетипично колеблив и нерешителен.

Но само Янсън знаеше защо.

Майсторът на измъкването отново бе успял да се измъкне. Никога не си бе представял, че ще може да надиграе своя велик учител. „Ръцете ти са твърде къси, за да се биеш с Господа“ — му каза веднъж Димаръст полу на шега. Но в това имаше неприятна истина. Протежето се перчеше срещу наставника си. Ученикът изпробваше своя ум срещу учителя си. Само суетата не му бе позволила да разбере, че провалът е предопределен.

След като мъжът на подиума приключи изказването си, всички в залата станаха на крака и заръкопляскаха. Липсата на стил при произнасянето се компенсира напълно от риториката в съдържанието. Освен това в подобни случаи на кого ще му досвидее да не отдаде заслуженото на един велик човек? Янсън излезе от залата с каменно изражение, а шумът от овациите стихна чак след като затвори вратата след себе си.

Ако Димаръст не беше в ООН, тогава къде можеше да е?

Генералният секретар се отдалечи от подиума заедно с бурно аплодирания оратор. Двамата щяха да се оттеглят в стаята зад залата по време на двайсетминутната почивка.

Янсън се сети, че слушалката му се бе откачила по време на схватката с Халифа. Той я нагласи отново и дочу откъслеци от разговор. Спомни си за скрития микрофон в яката на ризата на генералния секретар.

— Не, благодаря. Но аз бих искал да осъществим срещата на четири очи, за която спомена. — Гласът бе слаб, но все пак се разбираше.

— Разбира се — отвърна Жинсу, чийто глас бе по-ясен, тъй като говореше близо до микрофона.

— Защо не се качим в кабинета ти в Секретариата?

— Имаш предвид веднага?

— Времето ме притиска и мисля, че сега моментът е подходящ.

Жинсу замълча за миг.

— Тогава ме последвайте. Трийсет и осмият етаж. — Янсън се зачуди дали генералният секретар не конкретизира заради него.

Нещо ставаше. Но какво?

Янсън забърза към източното крило на сградата на Общото събрание и от там бързо се измъкна към Секретариата. Дясното му коляно го болеше при всяко стъпване, а раните по тялото му бяха започнали да се подуват и да смъдят. Ударите на ануриеца бяха не само яки, но и добре премерени. Но сега трябваше да изтрие всичко това от съзнанието си.

Вътре в сградата на Секретариата той показа картата си за самоличност, която му бяха подготвили, и охраната му махна да влиза. Той натисна копчето за трийсет и осмия етаж и потегли. Матю Жинсу и човекът на Алън Димаръст, който и да беше той, щяха да го последват след минути.

Докато се изкачваше към върха на небостъргача, сигналът в слушалката му заглъхна. Металният асансьор го блокираше.

Минута по-късно асансьорът спря на трийсет и осмия етаж. Янсън си припомни плана. Асансьорната площадка се намираше по средата на дългия четириъгълен етаж. Кабинетите на заместник генералния секретар и на специалните заместници бяха подредени на срещуположната стена. На север се намираха две големи конферентни зали без прозорци. На юг — тясна библиотека. Кабинетът на генералния секретар беше на източната стена. Заради сесията на Общото събрание етажът бе напълно безлюден. Всички сътрудници бяха заети с делегациите.

Янсън свали перуката и брадата и зачака в ъгъла зад асансьорната площадка. Скрит в коридора, който водеше към библиотеката, той можеше да наблюдава площадката и коридора към кабинета на генералния секретар.

Знаеше, че няма да му се наложи да чака дълго.

Асансьорът спря.

— Това е нашият етаж — каза Матю Жинсу, докато вратите се отваряха. Той махна с ръка към човека, когото светът смяташе за Питър Новак, да го последва.

Дали Янсън беше прав, чудеше се Жинсу. Или напрежението си бе казало думата и американският агент, който се бе нагърбил с отговорност, каквато никой човек на света не бе поемал, се бе объркал?

— Трябва да ме извиниш, тъй като всичките ми сътрудници, които обикновено се въртят около кабинета ми, са в сградата на Общото събрание. Или по други задачи. Годишната сесия на Общото събрание е нещо като официален празник за персонала на ООН.

— Разбира се, давам си сметка за това — отвърна безразлично събеседникът му.

Жинсу отвори вратата на кабинета си и остана силно изненадан, когато забеляза човешка фигура, седнала зад собственото му бюро.

_Какво ставаше, по дяволите?_

Обърна се към събеседника си.

— Не знам какво да кажа. Изглежда, имам неочакван посетител.

Мъжът зад бюрото на Жинсу стана и пристъпи към тях, а генералният секретар зяпна от недоумение.

Гъста черна коса, само тук-таме посивяла, високи, почти азиатски скули. Лицето беше известно на света като Питър Новак.

Жинсу се обърна към мъжа до себе си.

Същото лице и все пак имаше някаква разлика, помисли си Жинсу, не физическа. Имаше разлика в излъчването и в осанката. У мъжа до него се усещаше някаква колебливост и предпазливост. Мъжът срещу него излъчваше непреклонност и високомерие. Господарят на марионетките. На Жинсу не му се зави свят само защото Янсън се бе досетил и го бе предупредил.

Мъжът до Жинсу подаде плик на мъжа, който бе негов огледален образ.

Леко кимване.

— Благодаря, Ласло — каза човекът, който ги бе очаквал. — Можеш да тръгваш вече.

Измамникът до Жинсу се обърна и си излезе, без да пророни нито дума.

— _Скъпи мой_, Матю — каза мъжът, който стана и му подаде ръка. — _Скъпи приятелю._

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Янсън чу съвсем ясно Жинсу в слушалката:

— Мили Боже!

В същото време забеляза Питър Новак, който не беше Питър Новак, да натиска копчето на асансьора за слизане.

Той си отиваше.

В слушалката на Янсън прозвуча друг мъжки глас:

— Трябва да се извиня за объркването.

Янсън забърза към асансьора и влезе вътре. Мъжът, който не беше Питър Новак, изглеждаше притеснен.

— Кой си ти _всъщност_? — попита Янсън.

Отговорът му бе леден и надут:

— Срещали ли сме се?

— Не разбирам нищо — каза генералният секретар.

Другият мъж беше магнетичен, самоуверен, спокоен.

— Трябва да ме извиниш за извънредните мерки за сигурност. Това беше моят двойник, както вероятно вече си се досетил.

— Изпратил си свой _двойник_?

— Чувал си за ролята, която играел „сутрешният Сталин“? Съветският диктатор пращал на някои публични прояви човек, който приличал на него, за да държи враговете си в напрежение. Страхувам се, че имаше слухове за готвено покушение в Общото събрание. Достоверни сведения от моите хора. Не можех да рискувам.

— Разбирам — отговори Жинсу. — Но ти вероятно знаеш, че руският премиер и премиерът на Китай също имат врагове. Те обаче говориха пред Общото събрание. Президентът на САЩ също ни удостои с присъствието си днес. Институцията се ползва със славата за абсолютна сигурност, най-малкото на това парче земя край Ист Ривър.

— Оценявам това, скъпи Жинсу. Но моите врагове са съвсем различни. Държавните глави, за които спомена, поне са сигурни, че генералният секретар не участва в заговор срещу тях. Не ми убягна, че първият, който обитаваше твоя кабинет и заемаше този пост, беше човек на име Лъжа.

Кръвта във вените на Жинсу замръзна. След напрегнат миг на мълчание той каза простичко:

— Съжалявам, че мислиш така.

Питър Новак потупа Жинсу по рамото и се усмихна подкупващо.

— Разбра ме погрешно. Вече не мисля така. Но трябваше да се уверя.

Върху челото на генералния секретар избиха капки пот. Всичко, което се случи, бе неочаквано и не по плана.

— Желаеш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Аз ще си поръчам — отговори Жинсу и се протегна към телефона.

— Предпочитам да не си поръчваш.

— Добре — каза Жинсу, без да отмества погледа си. — Чай тогава? Защо не извикам Хелга да й поръчам…

— Знаеш ли, предпочитам да не звъниш по телефона и да не разговаряш с никого. Може да ме сметнеш за параноик, но не разполагаме с много време. След няколко минути ще си тръгна с хеликоптер от покрива. Всичко е уредено.

— Разбирам — каза Жинсу, макар да не разбираше нищо.

— Така че нека да си свършим работата — подкани го елегантният мъж с лъскава черна коса. — Ето инструкции как да се свързваш с мен. — Той подаде на генералния секретар бяла визитка. — След като позвъниш на този номер, час по-късно ще ти се обаждам. Както се развиват плановете, ще се наложи да сме в постоянен контакт. Ще откриеш, че в швейцарската ти сметка вече има известна сума като аванс срещу бъдещата ни съвместна работа, която ще уточним по-късно. Всеки месец ще получаваш пари, докато партньорството ни продължи.

Жинсу преглътна с мъка.

— Много добре измислено.

— Просто за да се успокоиш, тъй като е много важно да съсредоточиш енергията си към съществените въпроси и да не предприемаш погрешни стъпки.

— Разбирам.

— Важно е да го разбереш. В речите си непрекъснато подчертавам, че има много тънка граница между цивилизованост и диващина. Да не подлагаме тази теза на изпитание.

Янсън държеше крака си до вратата на асансьора в обсега на електронната клетка, пречейки му да потегли.

— Дай ми плика — нареди той.

— Не разбирам за какво говорите — отговори мъжът, чийто унгарски акцент не убягна на Янсън. Думите бяха предизвикателни, но тонът загрижен.

Янсън събра пръстите на дясната си ръка и му нанесе удар в гърлото. Мъжът падна на пода, давейки се безпомощно, и той го измъкна от асансьора. Мъжът замахна, но ударът му бе неточен. Янсън избягна юмрука му и в същия миг го удари с револвера по слепоочието. Мнимият Новак се отпусна в безсъзнание. Бързо претърсване установи, че пликът не беше у него.

Янсън се отправи към кабинета на Жинсу и поспря пред вратата. Чуваше разговора и през слушалката, и през вратата.

В ушите му прозвуча ясният, звънлив глас на Жинсу:

— Всичко това е малко неочаквано.

Янсън завъртя топката на бравата, отвори вратата и се втурна вътре с насочено оръжие. Реакцията на Димаръст беше незабавна и ловка: той застана непосредствено зад Жинсу. Нямаше начин някой да стреля, без да улучи генералния секретар.

Въпреки това Янсън стреля напосоки. Три изстрела над главите им. Куршумите се забиха в прозореца и цялото стъкло рухна на пода, счупвайки се на малки парченца.

Пълна тишина.

— Алън Димаръст — извика Янсън, — много ми харесва косата ти.

— Лошо попадение, Пол. Посрами учителя си. — Гласът на Димаръст, едновременно плътен и стегнат, прокънтя из стаята по начина, по който бе кънтял в спомените му в продължение на години.

Студен порив на вятъра разпиля купчина жълти листове хартия от бюрото на генералния секретар, сякаш за да напомни какво е да няма стъкла на трийсет и осмия етаж, а само алуминиева дограма. Шумът от автомобилния трафик долу се смесваше с писъка на чайките, които летяха на равнището на очите им. Носеха се тъмни облаци, скоро щеше да завали.

Янсън гледаше към Алън Димаръст, който надничаше зад Жинсу, опитвайки се да запази самообладание, и успяваше, както друг на негово място не би могъл. Под черните бездни, на каквито приличаха очите на Димаръст, той забеляза дулото на пистолет „Смит енд Уесън“, четиридесет и пети калибър.

— Пусни генералния секретар — каза Янсън.

— Политиката ми винаги е била да наказвам машите — отвърна Димаръст.

— Имаш пистолет, аз също. Неговото място не е тук.

— Разочароваш ме. Очаквах да си по-страшен враг.

— Жинсу! Излез! Веднага! _Махай се оттук!_ — инструкциите на Янсън бяха отсечени. Генералният секретар го погледна и след това се отмести, оставяйки един срещу друг двамата смъртни врагове. След това Янсън се обърна към Димаръст: — Ако го застреляш, аз ще застрелям теб. Няма да пропусна _тази възможност_. Вярваш ми, нали?

— Да, Пол, вярвам ти — Димаръст говореше напълно спокойно.

Янсън изчака с насочен пистолет, докато вратата се хлопна.

Погледът на Димаръст беше неумолим и едновременно насмешлив.

— Треньорът по футбол Уди Хейс беше запитан веднъж защо неговите отбори толкова рядко подават топката към центъра. Той отговори: „Ако подхвърлиш топката във въздуха, може да се случат три неща и две от тях са неприемливи.“

Ни в клин, ни в ръкав Янсън си спомни любопитството, което Фан Нгуен проявяваше към американския футбол.

— Ти ме прати по дяволите — каза той. — Мисля, че е време да ти върна жеста.

— Защо си толкова ядосан, Пол? Откъде толкова много омраза в сърцето ти?

— Знаеш откъде.

— Някога нещата стояха по друг начин. Някога нещо ни свързваше, нещо дълбоко. Можеш да отречеш, ако желаеш. Но знаеш, че е вярно.

— Не мога да твърдя вече, че знам кое е вярно. Дължа го на теб.

— Дължиш ми много неща. Аз те направих това, което си. Не си забравил, нали? Никога не бих отрекъл, че ти беше моят любимец. Беше толкова умен, смел и съобразителен. Схващаше невероятно бързо. Беше създаден да станеш нещо голямо. Ти обаче… — Той поклати глава. — Можех да направя от теб нещо изключително, ако ми бе позволил. Разбирах те както никой друг. Бях наясно на какво си способен. Може би затова ме отхвърли. Отхвърляйки мен, ти отхвърли и себе си, отхвърли истинската си същност.

— Така ли смяташ наистина? — попита Янсън.

— Ние с теб сме по-различни от другите, и двамата. Знаем истини, които останалите не осъзнават. Скитите са го казали най-добре: Законите са като паяжините — достатъчно силни, за да ловят на тях слабите, но твърде слаби, за да хващат силните.

— Това са глупости.

— Ние сме силни. По-силни от другите. А заедно щяхме да сме още по-силни. Ще ми се да признаеш пред себе си истината за това кой си. Затова те примамих в Анура и те въвлякох в последната за мен мисия. Огледай се, Пол. Помисли само в какъв свят живееш. Погледни истината в очите. И ти като мен не можеш да понасяш посредствеността, самодоволните бюрократи, тромавите писарушки, които никога не пропускат възможността да пропуснат всяка възможност. Посредствените люде, на които позволихме да ръководят света. Съмняваш ли се в собствените си способности да се справиш по-добре от тях, да взимаш по-добри решения? Обичаш страната си, нали? Аз също я обичах, Пол. Но и ти като мен би трябвало да си разбрал за какво става дума. Само помисли, Пол. Ти жертва по-голямата част от живота си в служба на правителството, на което бяха достатъчни пет секунди да реши, че трябва да бъдеш убит. Трябваше да ти демонстрирам това. Трябваше да ти покажа истинското лице на твоите работодатели, на правителството, за което едва не даде живота си. Трябваше да ти покажа, че те не биха се поколебали да те ликвидират. И го направиха. Някога ти настрои американското правителство срещу мен. Единственият начин да те накарам да разбереш истината беше, като направя същото с теб.

На Янсън му се повдигаше от начина, по който той извъртя нещата, но сякаш думите не му достигаха.

— Изпълнен си с омраза. Разбирам те. Господ изостави собствения си син в Гетсиманската градина. Аз също те предадох. Ти се нуждаеше от помощ, а аз те предадох. През повечето време всички ние живеем в свой собствен свят, всеки, зает със собствените си грижи, и когато ти имаше нужда от мен, аз не се отзовах. И ти се смути. Ти толкова бързо схващаше, че аз се заблудих. Опитах се да те науча на неща, за които не беше готов. И те оставих да си отидеш. Ти сигурно си си помислил, че съм заслужил онова, което получих от теб.

— И какво е то?

— Предателството — Димаръст присви очи. — Ти си въобрази, че можеш да ме съсипеш. Но те имаха нужда от мен. Те винаги са се нуждаели от хора като мен. Както винаги са имали нужда от хора като теб. Направих каквото трябваше. Винаги съм правил каквото трябва. Понякога хора като мен се възприемат като пречка и тогава се предприемат съответни действия. Аз се превърнах в пречка за теб. Пречех ти, защото ти виждаше у мен себе си. И как можеше да е другояче? Аз те научих на всичко, което знаеше. Дадох ти умения, които ти спасиха живота десетки пъти. _Какво те накара да си въобразиш, че можеш да ме съдиш?_ — Най-после в монотонния му глас се прокрадна нотка гняв.

— Ти злоупотреби с правата, които имаше, чрез собствените си действия — каза Янсън. — Видях какво вършеше. Видях какво представляваш. Чудовище.

— О, моля те. Показах ти какво представляваш, но на теб не ти хареса.

— Не.

— Ние бяхме еднакви, ти и аз, но ти не можа да го приемеш.

— Никога не сме били еднакви.

— О, бяхме. В много отношения все още сме. Не си мисли, че не съм следил какво правеше в следващите години. Наричаха те „машина“. И знаеш ли какво пропускаха да добавят: „машина за убиване“. Защото ти беше именно това. И още как. И си въобрази, че можеш да ме съдиш. О, Пол, наистина ли не знаеш какво те подтикна да ме унищожиш? Наистина ли си лишен от възможността да си направиш самооценка? Колко ли е самоуспокоително да си казваш, че аз съм чудовище, а ти си светец. Ти се страхуваш от онова, което ти показах.

— Да — един изцяло разстроен индивид.

— Не се самозаблуждавай, Пол. Говоря за теб, за онова, което ти представляваш. Ние с теб бяхме еднакви.

— Не! — Лицето на Янсън пламна от гняв и възмущение. Насилието наистина беше нещо, към което прибягваше. То обаче не беше за него цел само по себе си, по-скоро насилието бе крайното средство да се сведе до минимум по-голямо насилие.

— Както често ти казвах, ние знаем повече, отколкото си мислим, че знаем. Наистина ли си забравил какво правеше във Виетнам? Наистина ли си успял да изтриеш спомените с магическа пръчка?

— Не ме будалкай с твоите извъртания — изръмжа Янсън.

— Прочетох показанията ти срещу мен — продължи Димаръст самодоволно. — В тях някак си си пропуснал да споменеш за собствените си деяния.

— Значи ти си онзи, който разпространява лъжите за мен — всичките тия изопачени истории.

Димаръст запази хладнокръвие.

— Твоите жертви са все още там, някои от тях сакати, но все пак живи. Защо не изпратиш някой при тях да ги разпита. Те още те помнят. Помнят те с ужас.

— _Това е лъжа! Гнусна лъжа!_

— Сигурен ли си? — Въпросът на Димаръст му подейства като електрически ток. — Не, не си сигурен. Въобще не си сигурен. — Замълча за миг. — Сякаш част от теб никога не си е отишла от там, защото си обладан от спомени. Не е ли вярно? Повтарящи се кошмари?

Янсън кимна, не можеше да се овладее.

— През всичките десетилетия след това и сега разтройват съня ти. И кое прави тези спомени така натрапчиви?

— Какво те интересува?

— Дали пък не е чувството за вина? Вгледай се в себе си, Пол, погледни вътре в себе си и изнеси всичко на повърхността.

— Млъкни, копеле.

— _Какво ти казват спомените, Пол?_

— Престани! — кресна Янсън, но гласът му трепереше. — Нямам намерение да слушам повече.

Димаръст повтори въпроса си, само че по-тихичко.

— Какво ти казват спомените?

Образите отново го споходиха, този път като застинали мигове във времето, не с плавността на запомнените движения, а кадър по кадър. Те бяха обгърнати в призрачна нереалност и се наслагваха върху онова, което виждаше пред себе си.

Още една измината със зор миля. Още една. Още една. Провирайки се през джунглата с помощта на нож, избягвайки села и паланки, където симпатизанти на Виетконг можеха да пратят всичките му усилия на вятъра.

Преминавайки една сутрин с мъка през изключително гъсто сплетени лозя и дървета, за да попадне на изгорен участък.

Миризмите му подсказаха какво се бе случило — не толкова смесицата от миризми на рибен сос, огнище и гниещи екскременти от човешки същества, крави и пилета, колкото нетърпимата смрад на изгоряло от напалм.

Въздухът бе просмукан с нея. Навсякъде пепел и сажди и остатъци от химически пожар. Мина бавно през обгорената земя, а нозете му станаха черни от пепелта. Сякаш Господ бе надвесил огромна лупа над това място и го бе изпепелил с лъчите на слънцето. А когато свикна с миризмата на напалм, усети още по-ужасната миризма на опечена човешка плът. Когато изстинеше, щеше да се превърне в храна за животни, птици и насекоми. Но още не беше изстинала.

От овъглените останки успя да разбере, че някога на това място е имало дванайсет колиби със сламени покриви. А точно пред тях по някакво чудо недокоснат от пламъците, стоеше кухненски навес, покрит с палмови листа, с ястия, приготвени не повече от трийсет минути преди това. Огромна камара ориз. Задушени скариди и юфка. Пържени банани на колелца с къри. Купа с плодове. Не бяха всекидневни ястия. След няколко мига се досети.

Сватбено пиршество.

На няколко метра по-нататък лежаха телата на младоженците и на техните роднини, а от тях се вдигаше пушек. По щастлива случайност яденето беше оцеляло. Той остави автомата АК-47 на земята и се нахвърли върху храната, тъпчейки с ръце ориз и скариди в устата си. Отпиваше затоплена вода от тенджера, в която е трябвало да приготвят още ориз. Ядеше, повръщаше и пак ядеше, а после се отпусна тежко върху земята. Колко странно — от него беше останало толкова малко, а се усещеше толкова тежък.

След като възстанови част от силите си, продължи напред през необитаемата джунгла. Стъпка по стъпка. Само така можеше да се спаси, като върви, без да мисли, като се движи машинално, без да разсъждава.

И изведнъж в съзнанието му просветна ясна мисъл, нахлу в главата му заедно с полъха на вятъра.

Морето!

Той усещаше мириса на морето!

Зад следващия растителен пояс беше бреговата ивица. А след това свободата, тъй като американски кораби патрулираха в този район съвсем близо до брега, а той го знаеше. А надолу по брега, недалеч от мястото, където се намираше, имаше малка база на флота, това също му бе известно. Щом стигнеше до брега, щеше да е свободен. Щяха да го посрещнат неговите събратя от флота, да го приберат, да го отведат у дома, на безопасно място.

Свободен!

_Така мисля, Фан Нгуен, така мисля!_

Дали не халюцинираше? Дълго време, твърде дълго време бе минало, преди да успее да намери вода за пиене. Зрението му често се замъгляваше и беше нестабилно, симптом на обезводняване. Недохранването също бе притъпило сетивата му. Но той вдиша дълбоко и дробовете му се напълниха с въздух с мирис на сол, морски водорасли и слънце. Беше сигурен. Свободата му беше съвсем близо.

_Никога вече няма да се срещнем, Фан Нгуен._

Вървеше по полегатия склон, растителността ставаше все по-рядка, земята се оголваше и изведнъж се стресна.

Недалеч от него се стрелна фигура. Животно? Убиец? Зрението му изневеряваше. Всички сетива му изневеряваха, и то в неподходящ момент. Беше близо, толкова близо. Мършавите му пръсти се вкопчиха в спусъка на полуавтоматичната пушка. Да бъде погубен от враговете си, когато е толкова близо до дома, беше невъобразимо.

Отново нещо помръдна. Той стреля три пъти. Три куршума. Откатът и звукът от стрелбата му се сториха по-силни от всякога. Втурна се напред, за да провери какво е уцелил.

Нищо. Нищо не виждаше. Облегна се на разклоненото мангово дърво и се заоглежда, проточвайки шия. Не видя нищо. После погледна надолу и разбра какво се бе случило.

Голо до кръста момченце. С износени кафяви панталонки и тънки сандали на краката. Държеше в ръка бутилка „кока-кола“, чието пенесто съдържание се изливаше в земята.

Беше около седемгодишно. В какво се състоеше престъплението му? Че си бе играло на криеница или бе гонило пеперуда?

Момченцето лежеше проснато на земята. Красиво дете, най-красивото, което някога Янсън бе виждал. Изглеждаше странно спокойно, като се изключеха трите дупки върху гърдите му, от които изтичаше животът му.

Погледна към мършавия американец, меките му очички не помръдваха.

И се усмихна.

_Момчето се усмихна._

Образите нахлуха в съзнанието на Янсън, нахлуха за първи път, защото той винаги ги пропъждаше, на следващия ден и във всички следващи дни. Но дори изхвърлени от паметта му, те го притискаха, тежаха му, понякога го приковаваха. Помисли си за малкото момче на стълбите в подземието на Каменния дворец, за собствената си ръка, която замръзна на спусъка, и проумя силата на потискащите го спомени.

Сега всичко се избистри пред очите му.

Спомни си как се наведе и взе детето в ръце, прегръдка между мъртвец и полумъртвец, жертва и убиец. _Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината?_

И направи нещо, което никога не бе правил. Заплака. От спомена, който последва, нямаше как да се избави. Родителите на детето скоро дойдоха, привлечени от стрелбата. Виждаше сломените им лица, скръбта им бе толкова силна, че заглушаваше дори гнева. Те поеха детето от ръцете му, мъжът и жената, мъжът ридаеше, ридаеше… Майката клатеше глава, клатеше глава така неистово, сякаш за да отпъди истината. И както държеше безжизненото тяло на детето си, се обърна към измършавелия войник, но каквото и да кажеше, щеше да е без значение. Единственото, което промълви, беше: _Американци такива._

Образите избледняха, остана само напрегнатият поглед на Алън Димаръст.

Димаръст говореше.

— Миналото е друга страна. Страна, която никога не си напускал изцяло.

Беше вярно.

— Не — каза Янсън със сподавен шепот.

— За какво е всичко това? Та връзката между нас беше истинска. Беше силна. „Противоположностите се привличат“, казва Уилям Блейк. Ех, Пол, преживяхме заедно толкова неща. Спомените не те ли преследват?

Янсън не отговори.

— Един ден правителството на Съединените щати ми връчи ключовете за царството, позволи ми да създам империя, каквато светът не е виждал. Би било естествено тя да стане моя. Но колкото и съкровища да притежава човек, не винаги е лесно да уреди сметките си. За мен беше важно да установя истината между мен и теб. Аз те направих, Пол. Моделирах те от кал, както Господ е създал човека.

— Не — думата се изтръгна като стон някъде от дълбоко.

Пристъпи една крачка.

— Време е да бъдеш честен спрямо себе си — каза той нежно. — Между нас двамата винаги е имало нещо. Нещо близко до обич.

Янсън го загледа внимателно, мислено наслагвайки чертите на Димаръст върху популярния образ на легендарния хуманист, и забеляза приликите дори върху преобразеното лице. Потрепери.

— И нещо още по-близко до омраза — отговори най-после той.

Очите на Димаръст го изгаряха като въглени.

— Аз те направих и нищо не може да промени този факт. Приеми го. Приеми истината за себе си. Когато го направиш, всичко ще се промени. _Кошмарите ще престанат_, Пол. Животът ще стане изведнъж по-лек. Вземи пример от мен. Аз винаги спя спокойно. Само си представи — това малко ли е, Пол?

Янсън пое дълбоко въздух и усети, че отново се съсредоточава.

— Аз не го желая.

— Какво? Не желаеш да се отървеш от кошмарите? Лъжеш себе си, _лейтенант_.

— Не съм ти никакъв лейтенант. И няма да изтъргувам кошмарите си за нищо.

— Никога не се излекува, защото не пожела да се излекуваш.

— На това ли му казваш лечение? Спиш добре, защото нещо у теб — наречи го душа или каквото ти харесва — е мъртво. Нещо се е случило и един ден то е издъхнало, а може би никога не си го притежавал, но това нещо ни прави човеци.

— _Човеци?_ Искаш да кажеш _слаби_. Хората бъркат тези две думи.

— Моите кошмари са това, което съм — каза Янсън с ясен, спокоен глас. — Налага се да живея с онова, което съм направил на тази земя. Не е задължително да ми харесва. Направил съм добрини, направил съм и злини. Що се отнася до злините, не желая да се помирявам със злото. Твърдиш, че мога да се отърва от болката? Тази болка ми казва кой съм и кой не съм. _Тази болка ми показва, че не съм като теб._

Изведнъж Димаръст се хвърли върху него и изби пистолета от ръката на Янсън. Оръжието падна с трясък върху мраморния под.

Димаръст изглеждаше почти опечален, когато насочи своя пистолет.

— Опитах се да те вразумя. _Опитах се да стигна до теб._ Направих толкова много да стигна до теб, да те върна към твоята същност. Всичко, което исках от теб, беше да признаеш истината — истината за нас двамата.

— Истината? Ти си чудовище. Ти трябваше да умреш в Меса Гранде.

— Невероятно е колко много знаеш и колко много не знаеш. Колко си силен и колко си безпомощен. — Той поклати глава. — Мъжът убива нечие дете, а не може да защити собственото си…

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Атентатът срещу посолството в Калиго не промени ли твоя свят? Предполагах, че ще го промени, когато го замислих преди пет години. Прости ми, но идеята да имаш дете не ми харесваше. Пол-младши, не, не можех да си го представя. Въобще не е трудно да се организира нещо такова с помощта на местни таланти, онези въстаници с диви погледи, които си мечтаят за Аллах и девиците в рая. Страхувам се, че съм единственият, който може да оцени възхитителната ирония, постигната с една бомба от изкуствена тор. Но наистина какъв баща щеше да излезе от теб, от убиец на деца като теб?

Янсън имаше чувството, че се е превърнал в камък.

Димаръст въздъхна тежко.

— За мен е време да тръгвам. Имам големи планове за света, както знаеш. Истината е, че ми писна да се занимавам само с решаването на конфликти. _Предизвикването_ на конфликти е новият дневен ред. Човешките същества обичат битките и кръвопролитията. Остави човека да бъде човек, казвам аз.

— Това не се отнася за теб — каза Янсън, а думите му излизаха с мъка.

Той се усмихна.

— _Carpe diem_ — възползвай се от деня. _Carpe mundum_ — завладей света.

— Те направиха от теб Господ — спомни си Янсън думите на президента, — без да притежават рая.