Директивата "Янсън"

— Раят е дори извън моите възможности. Защо не подадеш оплакване, когато отидеш там? Ще чакам доклада ти до свети Петър при Небесните порти. — Без да издава емоциите си, той доближи пистолета до челото на Янсън. — Приятно пътуване — каза той, а пръстът му се изви около спусъка.

В същия миг Янсън усети струя топла течност върху лицето си. Примигвайки, забеляза, че тя извираше от огнестрелна рана върху главата на Димаръст. Снайперският изстрел беше прецизен като стрелба от упор.

Янсън се протегна и хвана главата на Димаръст, задържайки го в изправено положение.

— _Ксин лой_ — излъга той. — _Съжалявам._

Само за миг лицето на Димаръст стана безизразно Сякаш медитираше, или сияеше дълбоко.

Янсън го пусна и той рухна на пода безжизнено.

Янсън погледна през старинния телескоп на генералния секретар и забеляза Джеси, която продължаваше да стои на мястото, където я бе изпратил: отвъд Ист Ривър с пушка, опряна върху покрива на стария завод за бутилиране, точно под огромните неонови букви. Тя тъкмо бе започнала да разглобява оръжието си с ловки, отработени движения. Вдигна очи към него, сякаш усети погледа му. Изведнъж Янсън бе обзет от чувство, по-ефирно и по-леко от въздуха, че всичко ще е наред.

Отмести се от телескопа и продължи да гледа с невъоръжени очи, вятърът разхлади лицето му. „Хънтърс Пойнт“, ловджийски пункт. Името пасваше идеално.

Над неговата любима огромният надпис на кока-кола разпръскваше червена светлина сред настъпващия мрак. Янсън погледна надолу и забеляза отражението от неоновата светлина върху искрящата повърхност на водата. За миг му се стори, че в реката тече кръв.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

— Искам да ви благодаря за това, че ни помогнахте, господин Янсън — заяви президентът Чарлс У. Бъркуист от председателското място на овалната маса.

Шепата хора около масата, главно старши служители и аналитици от разузнавателните служби на страната, бяха пристигнали поотделно в ослепително красивата сграда на Шестнайсета улица, използвайки страничния вход, към който имаше достъп през частна алея, гарантираща, че лицата, които влизаха и излизаха, ще останат незабелязани. Никакви записи, никаква документация. Това беше поредната среща, която официално не се бе състояла.

— Страната ни ви дължи огромна благодарност, но никога няма да узнае за това. Аз обаче знам. Не вярвам някой да се изненада от това, че ще получите поредния медал за приноса ви в разузнаването.

Янсън вдигна рамене.

— Може би трябва да се насоча към търговията със скрап.

— Искам също да ви съобщя още една добра новина. Благодарение на вас ще можем да възкресим програмата „Мобиъс“. Дъг и останалите ми изложиха аргументите за това и успяха да ме убедят.

— Наистина ли? — попита безпристрастно Янсън.

— Не изглеждате учуден — добави президентът Бъркуист малко напрегнато. — Предполагам, че сте предвидили тази възможност.

— Когато си имаш работа с бюрократи толкова дълго като мен, преставаш да се учудваш на комбинацията от интелигентност и простотия.

Президентът се намръщи, недоволен от тона на оперативния агент.

— Говорите за някакви необикновени хора, доколкото разбирам.

— Да. Необикновено арогантни — Янсън поклати бавно глава. — Но забравете за това.

— Въпросът е къде си се научил да разговаряш по този начин с един президент — намеси се Дъглас Олбрайт, заместник-директорът на военното разузнаване.

— Въпросът е дали вие, момчета, въобще някога си вадите поуки — отряза го Янсън.

— Много неща научихме — отговори Олбрайт. — Няма никога да повторим грешките си.

— Вярно е. Грешките ще са различни.

Думата взе държавният секретар.

— Да се откажем от програмата на този етап, ще е равносилно да зачеркнем десетки хиляди часове човешки труд, както казва Дъг. Да не говорим, че за света Питър Новак все още съществува.

— Можем да го възкресим, да го извадим на сцената, като вземем допълнителни мерки за сигурност — обади се Олбрайт и хвърли на държавния секретар окуражителен поглед. — Има стотици начини да не допуснем да се повтори онова, което Димаръст направи.

— Не ти вярвам — каза Янсън. — Преди няколко дни всички бяхте на мнение, че сте извършили колосална грешка. Лоша преценка от политическа и морална гледна точка. Разбрахте или поне изглеждаше, че сте разбрали, че един план, основан на огромна измама, е обречен на провал. И че никога не може да се предвиди какво точно ще се случи.

— Бяхме паникьосани — отговори държавният секретар. — Не мислехме разумно. Искахме всичко това да приключи. Но Дъг ни отвори очите и обсъдихме всичко отново спокойно. Потенциалът на програмата е огромен. Като при ядрената енергия — винаги има риск от случайна злополука. Никой от нас не оспорва това. И все пак потенциалните облаги за човечеството са огромни — докато говореше, гласът му ставаше все по-спокоен. Гласът на човек, свикнал да говори на пресконференции и пред телевизионните камери. Въобще не приличаше на уплашения човек от имението Хемпъл. — Да обърнем гръб на програмата само _заради нещо, което дори не се случи_, е равносилно да абдикираме от отговорностите си на политически лидери. Разбираш ли? До една и съща страница ли сме стигнали?

— Ние не четем една и съща проклета книга!

— Успокой се — озъби се Олбрайт. — Вярно е, че дължим всичко на теб, ти се справи чудесно. Ти си човекът, който направи възкресението възможно. — Не беше нужно да обяснява, че от сградата на Секретариата бяха изнесени набързо двама мъже, покрити в чаршафи, но в различни посоки. — Дубльорът се възстановява бързо. Държим го в една от тайните ни квартири, където го лекуват. Както сам можеш да се досетиш, той е уплашен и е готов да ни сътрудничи безусловно. Димаръст не му е доверил кодовете, разбира се. Но всичко е наред. Без Димаръст да ни се пречка наоколо, нашите техници успяха да проникнат в системата. Сега контролираме всичко.

— Грешката ви е била, че сте си въобразявали, че вие контролирате всичко — възрази Янсън, поклащайки бавно глава.

— Установихме пълен контрол върху двойника на Димаръст — обади се техникът със сивкав тен, когото Янсън си спомняше от имението Хемпъл. — Човек на име Ласло Кошич. Преподавал английски в техническо училище в Унгария. Минал под ножа преди осемнайсет месеца. Положението е като при моркова и тоягата. Ако продължи, ще получи десет милиона долара. Ако откаже, семейството му ще бъде ликвидирано. Няма особено силна воля. Съгласи се с нас.

— Както сам можеш да предположиш — каза човекът от ДИА, — ще му предложим малък остров в Карибско море. Ще отговаря напълно на отшелническия му живот. Ще е нещо като затворник в позлатена килия. Няма да може да напуска острова. Екип на Консулски операции ще го наблюдава денонощно. Използвахме част от парите на фондация „Свобода“, за да уредим всичко.

— Но да не навлизаме в подробности — прекъсна го президентът с усмивка. — С една дума, всичко е наред.

— И програмата „Мобиъс“ отново функционира — каза Янсън.

— Благодарение на вас — отговори Бъркуист. — Благодарение на поуките, които си извлякохме.

— По-добре от преди — обади се Олбрайт.

— Разбираш ли логиката на позицията ни? — попита държавният секретар.

Янсън се огледа и видя онова, което президентът виждаше: самодоволните физиономии на мъже и жени, събрани в „Меридиън Интърнешънъл Сентър“ — високопоставени държавни служители и аналитици, представители на официален Вашингтон. Останките от програмата „Мобиъс“. Те бяха най-добрите и най-умните, винаги са били. От детските си години бяха свикнали да получават отлични оценки. Цял живот бяха получавали похвали от началниците си. Не вярваха на нищо по-велико от самите себе си. Смятаха, че целта оправдава средствата. Бяха убедени, че вероятностите може да се изчислят, че неяснотите може да се сведат до точно определелен риск.

И въпреки обстоятелството, че редиците им бяха оредели вследствие на непредвидими обрати на човешката природа, не бяха научили нищо.

— Играта е моя, правилата също — каза Янсън. — Господа, програма „Мобиъс“ приключи.

— По чия заповед? — изсумтя президентът.

— По ваша.

— Какво ти става, Пол? — попита той, а лицето му помръкна. — Да не си откачил?

— Съвсем в ред съм — отговори Янсън, гледайки го право в очите — Нали знаете любимата поговорка във Вашингтон: Няма постоянни съюзници, има само постоянни интереси. Тази програма не е измислена от вас. Вие сте я наследили от предшественика си, който я е наследил от своя предшественик и така нататък…

— Това се отнася до редица други неща, от отбранителната програма до валутната ни политика.

— Сигурно. За това се полагат специални грижи.

— Нужно е да се мисли в перспектива — отговори президентът, вдигайки рамене.

— Един въпрос, господин президент. Току-що сте получили и сте приели незаконно дарение от един и половина милиона долара. — Докато говореше, Янсън си представяше как Григорий Берман се кикоти в Бъртуик Хаус. Той изпитваше неизразимо удоволствие да прави подобни пакости. — Как ще обясните това пред Конгреса и пред американския народ?

— Какво говорите, по дяволите?

— Говоря за грандиозен скандал — десет пъти по-голям от „Уотъргейт“. Говоря за това, че ще наблюдавам как политическата ви кариера изчезва в пламъците. Обадете се на банкера си. Седемцифрена сума е била прехвърлена в личната ви сметка от сметка на Питър Новак в „Интърнешънъл Недърландс Груп Банк“. Електронните подписи не могат да се подправят — или поне не е лесно. Така че, както изглежда, чужд плутократ ви е подкупил. Някой подозрителен член на опозицията може да започне да се чуди дали не е свързано по някакъв начин със закона за банковата тайна, който подписахте неотдавна? Дали не е свързано с много други неща. Достатъчни да създадат работа на специален прокурор за години. Още сега мога да прочета заглавието на статия от пет колони във „Вашингтон Поуст“: ПРЕЗИДЕНТЪТ ПОЛУЧАВА ПОДКУПИ ОТ ПЛУТОКРАТ. ПРЕДСТОИ СЛЕДСТВИЕ. Нещо от тоя род. Да не говорим за жълтите медии, на които ще им капне мед на сърцето. Ще се вдигне такъв шум, че няма да сте в състояние да чуете собствения си глас.

— Това са измислици — избухна президентът.

— И всички ще се радваме да чуем обяснението ви пред Конгреса. Подробностите ще бъдат изпратени утре с електронна поща до Министерството на правосъдието и съответните комисии в Камарата на представителите и Сената.

— Но Питър Новак…

— Новак? Не бих насочвал вниманието към него, ако бях на ваше място. Не мисля, че някой от присъстващите тук ще се отърве с неопетнена репутация.

— Ти ме будалкаш — каза президентът.

— Обадете се на банкера си — повтори Янсън.

Президентът се вторачи в Янсън. Неговите лични и политически инстинкти го бяха издигнали на най-високата позиция. Те му подсказаха сега, че Янсън не блъфира.

— Правиш огромна грешка — каза Бъркуист.

— Мога да я поправя — отговори Янсън. — Още не е късно.

— Благодаря.

— Макар че не след дълго ще бъде. Ето защо трябва да вземете решение за програмата „Мобиъс“.

— Но…

— Обадете се на банкера си.

Президентът излезе от стаята. След няколко минути се върна и си седна на мястото.

— Смятам, че това е под достойнството ми. — Лицето му със скандинавски черти почервеня от гняв. — А също и под твоето достойнство! Господи, ти винаги си служил на страната си с безрезервна лоялност.

— И затова бях възнаграден със заповед за ликвидиране на всяка цена.

— Вече говорихме за това — каза Бъркуист. — Онова, което предлагаш, намирисва на изнудване.

— Да не се увличаме в подробности — отряза го Янсън.

Президентът се изправи, лицето му бе мъртвешки бледо, примигваше с усилие. Без да промълви нито дума, отново седна. И преди беше разговарял с непокорни опоненти, но с помощта на своя неустоим чар бе успявал да убеди недоволните и да ги привлече на своя страна. Биваше го за това.

— Посветих живота си в служба на страната — обърна се той към Янсън, плътният му баритон бе преизпълнен с искреност. — Благото на страната е моят живот. Искам от теб да го разбереш. Решенията, които взимаме в тази стая, не са безотговорни и цинични. Когато положих клетва при встъпването си в длъжност, обещах _да пазя и защитавам_ народа си — същата клетва даде и моят баща преди двайсет години. Това е дълг, към който се отнасям изключително сериозно…

Янсън се прозя.

— Дерек — каза президентът, обръщайки се към директора на Консулски операции, единствения човек на масата, който досега не се бе обадил. — Поговори с твоя човек. Накарай го да разбере.

Заместник държавият секретар Дерек Колинс свали тежките си слънчеви очила и разтри червените белези, които те бяха оставили върху носа му. Имаше вид на човек, който се кани да направи нещо, за което вероятно щеше да съжалява.

— Опитах се да ви накарам да разберете, че не познавате този човек — започна Колинс. — Никой от вас.

— Дерек? — Гласът на президента бе умоляващ.

— Да пазите и защитавате — продължи Колинс. — Тежки думи. Тежко бреме. Красив идеал, който понякога изисква да се правят грозни неща. Тежка е царската корона, нали? — Той погледна към Янсън. — В тази стая няма нито един светец, не се заблуждавай. Но да проявим уважение към основните идеали на демокрацията. В тази стая има един човек, който е запазил у себе си някакви останки от разум и почтеност. Той е едновременно упорит кучи син и истински патриот…

— Благодаря, Дерек — каза президентът Бъркуист, без да скрие задоволството си.

— Говоря за Пол Янсън — прекъсна го заместник държавният секретар, гледайки го право в очите. — И ако не се вслушате в онова, което ви казва, господин президент, ще се окажете по-голям глупак и от баща си.

— Заместник държавен секретар Колинс — избухна президентът, — ще бъда щастлив да приема оставката ви.

— Господин президент — отговори Колинс със спокоен тон, — ще бъда щастлив да приема вашата оставка.

Президентът Бъркуист замръзна на място.

— По дяволите, Янсън. Видя ли какво направи?

Янсън се вторачи в Колинс.

— Хубава песен като за ястреб — каза той полуусмихнат. После се обърна към президента: — Нали знаете правилото: „Прецени източника.“ Съветът, който са ви дали, е свързан повече с онова, което засяга съветниците ви, отколкото вас. Вие наистина трябва да прецените кой какъв интерес преследва. Същото важи и за вас, господин държавен секретар. — Той погледна към държавния секретар, който имаше вид на човек, готов всеки момент да повърне, и отново се обърна към президента. — Както вече споменах, за повечето присъстващи вие само минавате от тук. Те са били тук преди вас и ще останат и след вас. Вашите непосредствени, лични интереси не ги вълнуват ни най-малко. Те просто очакват от вас да „мислите в перспектива“.

Бъркуист мълчеше. Прагматик по душа, той явно се мъчеше да пресметне трезво от какво зависи политическото му оцеляване. Всичко останало бе второстепенно за собствената му аритметична сметка. По челото му избиха капчици пот. Усмихна се насила.

— Пол — каза той, — страхувам се, че срещата не започна добре. Наистина бих искал да те послушам.

— Господин президент — протестира Дъглас Олбрайт, — това е изцяло погрешен ход. Обсъдихме всичко толкова подробно, отново и отново…

— Добре, Дъг. А можеш ли да ми кажеш как да предотвратя онова, с което ме заплаши Пол Янсън? Не чух никой тук да се е загрижил по този проблем.

— Двете неща са несравними — избухна Олбрайт. — Говорим за дългосрочни геополитически интереси, а не за славата на втората администрация на Бъркуист. Не може да се прави никакво сравнение. Програмата „Мобиъс“ е по-голяма от всички ни. Има само едно правилно решение.

— И какво е то? Грандиозен политически скандал?

— Трябва да го преглътнете, господин президент — каза Олбрайт спокойно. — Съжалявам, сър. Но се налага да го смелите. Това е нещо, в което вие, политиците, специализирате, нали така? Намалявате данъци, водите благоприлични кампании срещу Холивуд, обявявате война на Колумбия, правите каквото ви кажат имиджмейкърите. Американците много си падат по преструвките. Извинявам се за своята прямота, но ще ви кажа, че не можете да жертвате програмата върху олтара на политическите си амбиции.

— Винаги ми е било любопитно да чуя какво според теб мога да правя и какво не мога да правя, Дъг — отговори Бъркуист и се наведе напред. — Но смятам, че за днес каза достатъчно.

— Моля ви, господин президент…

— Би ли млъкнал, Дъг — прекъсна го Бъркуист. — В момента мисля. Обмислям важни президентски решения.

— Говорим за съживяване на перспективи за глобална политика — повиши тон Олбрайт, а гласът му трепереше от възмущение. — Вие обаче мислите за шансовете си за преизбиране.

— Съвсем правилно си схванал. Ако искаш ме наречи боклук, но аз мисля за сценария, при който ще продължавам да изпълнявам президентските функции. — После се обърна към Янсън: — Играта е твоя, правилата също.

— Отличен избор, господин президент — каза Янсън с неутрален тон.

Бъркуист му хвърли усмивка, която беше едновременно властна и умолителна:

— А сега ми върни проклетото президентство.

# Ню Йорк Таймс

# Питър Новак се отказва от фондация „Свобода“

# Милиардерът филантроп предава фондацията на

# международен попечителен борд.

# Новият директор е Матю Жинсу

# От Яасон Стайнхарт

АМСТЕРДАМ — На пресконференция в централата на фондация „Свобода“ в Амстердам легендарният финансист и хуманист Питър Новак обяви, че се отказва от фондация „Свобода“, световната организация, която създаде и ръководи повече от петнайсет години. Същевременно той изтъкна, че фондацията няма да има никакви финансови проблеми, тъй като й прехвърля всичките си капитали, които ще бъдат реорганизирани в публичен тръст. Международен директорски борд ще поеме управлението и в него ще участват изтъкнати личности от цял свят начело с генералния секретар на ООН Матю Жинсу. „Свърших своята работа“ — заяви господин Новак, четейки от предварително подготвен текст. — „Фондация „Свобода“ е по-голяма от всяка отделна личност и затова реших да делегирам контрола върху организацията на обществен борд, чиито директори да имат широки пълномощия. Сега, когато фондацията навлиза в нов етап, главният принцип ще стане прозрачността.“

Реакциите бяха като цяло положителни. Някои наблюдатели изразиха изненада, но други казаха, че са очаквали подобна стъпка. Източници, близки до господин Новак, казаха, че неотдавнашната смърт на съпругата му е изиграла решаваща роля за решението му да се оттегли от фондацията. Други посочиха, че склонността на финансиста към уединение противоречи на прекалената публичност, която работата във фондацията изисква. Новак не пожела да разкрие какви са плановете за бъдещето му, но негови помощници казаха, че той възнамерява да се оттегли изцяло от общественото полезрение. „Питър Новак няма да се мотае повече в краката ви“ — пошегува се един от заместниците му пред журналистите шеговито. Но тъй като тайнственият плутократ има вкус към неочакваното, онези, които го познават, предупреждават да не бъде отписван изцяло. „Ще се върне“ — заяви Ян Кубелик, външният министър на Чехия, който е в града за конференцията на Г-7. — „Бъдете сигурни. Вие още не сте видели на какво е способен Питър Новак.“

ЕПИЛОГ

Гъвкавата жена с остра кафява коса лежеше по очи напълно неподвижно, дългата й пушка беше подпряна върху чували с пясък по цялата й дължина. Сенките, които камбанарията пускаше, я правеха напълно незабележима от всякакво разстояние. Когато отмести очи от мерника, градският пейзаж на Дубровник й се стори странно еднообразен. Покривите с червени керемиди пред погледа й приличаха на късчета от антична керамика. Под камбанарията, където се бе разположила от няколко часа, се виждаше море от физиономии, което стигаше до издигната на няколкостотин метра от нея дървена платформа в центъра на стария град.

Това бяха вярващите, отдадените на Бога. На никого от тях не бе убягнало, че папата е решил да започне посещението си в Хърватия с обръщение към жителите на Дубровник, който се бе превърнал в символ на страданията на народа. Бяха изминали повече от десет години, откакто югославската армия обсади адриатическия пристанищен град, но споменът за нападението бе още жив у неговите жители.

Мнозина от тях носеха снимки на любимия Свети отец. Обичта към него не се дължеше само на това, че той винаги казваше истината, а на непреодолимия му чар и преди всичко състрадание. Той не само осъждаше насилието и тероризма от безопасно разстояние във Ватикана. Той отнасяше посланията си за мир на място, там, където има конфликти и сепаратизъм. Беше се разчуло, че папата смята да говори за исторически събития, които повечето хървати предпочитаха да забравят. В този древен конфликт между католицизма и православието имаше много място за разкаяние и от двете страни. Освен това Светият отец смяташе да се изправи очи в очи с бруталното фашистко наследство от усташкия режим по време на Втората световна война.

Макар да се очакваше хърватското ръководство и видните граждани да реагират смутено, духовната му смелост, както изглеждаше, му бе спечелила още повече привърженици. Тя бе станала също причина — подозренията на Янсън се потвърдиха от негови източници в столицата Загреб — за внимателно организиран заговор за убийство. Озлобеното, сепаратистки настроено движение на сръбското малцинство щеше да отмъсти за своите страдания, като ликвидира фигурата, почитана от тази преобладаващо католическа нация. Техни негласни съучастици бяха крайните хърватски националисти, които се стахуваха от реформистката политика на папата и които търсеха повод да изтребят коварните малцинства, пуснали корени сред тях. След подобна чудовищна провокация — а каква по-голяма провокация от убийството на многообичания папа — никой нямаше да им се изпречи на пътя. Дори обикновените хора щяха да се присъединят към кървавата им кауза за етническо прочистване на Хърватия.

Като всички екстремисти обаче те не можеха да предвидят последиците от действията си извън осъществяването на целите си. Сръбският убийствен акт щеше наистина да бъде отмъстен хилядократно с кръвта на етническите сърби. Но тези кланета неизбежно щяха да подтикнат сръбското правителство да се намеси със сила. Дубровник и останалите хърватски градове отново щяха да бъдат бомбардирани от сръбските сили, което на свой ред щеше да подтикне Хърватия да обяви война на своя сръбски враг. В този нестабилен ъгъл на Европа отново щеше да пламне пожар, разделяйки съседните страни на съюзници и врагове, а какъв щеше да е крайният резултат, никой не можеше да предвиди. Един световен конфликт веднъж бе избухнал след убийство на Балканите. Можеше да се случи отново.

Лек ветрец проникваше през средновековните сгради на стария град, а по улица „Божардар Филипович“ крачеше мъж с най-обикновена външност и къса сива коса. Никой не се обръщаше да го погледне втори път.

— Четири градуса встрани от медианата — каза той тихичко. — Жилищната сграда в средата на улицата. На горния етаж. Имаш ли видимост?

Жената отговори лаконично и нагласи своя бинокъл „Сваровски“ 12 на 50: стрелецът, който лежеше в очакване, изпълни екрана. Набразденото лице й бе познато от албума със снимки: Милич Павлович. Не беше от средите на сръбските фанатици от Дубровник, а професионален, изключително опитен убиец, който им бе спечелил доверието.

Терористите бяха изпратили най-добрия. Но същото се отнасяше и за Ватикана, който пожела убиецът да бъде ликвидиран, без светът да научи за това.

Охранителният бизнес беше само формално ново занимание за Янсън и Кинкейд. По тази причина само формално можеше да се нарече бизнес. Както Джесика обичаше да казва, Янсън си бе заслужил милионите в сметката на Каймановите острови. Ако той не ги заслужаваше, тогава кой? Янсън обаче възразяваше, че са твърде млади да се оттеглят. Той веднъж опита, опита се да избяга от себе си. Но това не бе отговор за него, а и за двама им. Беше го осъзнал. Той се бунтуваше срещу лицемерието и арогантността на бюрократите. За добро или за лошо, и двамата не бяха създадени да си живуркат кротко. Парите на малкия карибски остров им позволяваха да си подбират клиентелата и да не се скъпят за разходите по операциите.

Кинкейд заговори съвсем тихичко, тъй като знаеше, че чувствителният микрофон насочваше думите й право в ухото на Янсън.

— Проклета бронирана жилетка — каза тя и протегна стройното си тяло. Тя винаги се оплакваше, че умира от жега, и се чувстваше адски неудобно, когато той настояваше да носи противокуршумната дреха. — Признай, не ме ли прави дебела?

— Очакваш да ти отговоря, докато държиш в ръцете си пушка?

Тя зае позиция, когато забеляза, че убиецът освободи затвора на дългата си пушка.

Папата щеше да се появи след няколко минути.

Дочу гласа на Янсън в слушалката:

— Всичко наред ли е?

— Като по часовник.

— Ще внимаваш много, нали? Не забравяй, че вторият убиец е в склада на местоположение „Бе“. Внимавай да не те надушат, тъй като си в неговия обсег.

— Аз съм над тях — каза тя със спокойствието на стрелец, заел перфектна позиция.

— Знам — отговори той. — Само те моля да внимаваш.

— Не се безпокой, любов моя — успокои го тя. — Ще е като разходка в парка.