Директивата "Янсън"

Парчето, което Берман измъкна от раната си, го доказваше. Беше изстрел от далечно разстояние, а куршумът бе стигнал в крайната точка на траекторията си. Ако беше изстрелян от стотина метра, щеше да проникне в тялото на Берман и да причини изходна рана. Деформацията и размерът на куршума съдържаха нужната информация.

Наведе се и го вдигна. Какъв ли беше? Трийсет-четирийсет грама, със зърнест строеж и месингово покритие. Проникването беше около пет сантиметра, ако беше улучил главата на Берман, смъртта щеше да настъпи мигновено. Но и кръвоизливът в белия дроб най-вероятно щеше да доведе до фатален изход. Каква ли бе силата на удара — един-два килограма на сантиметър?

Поради съпротивлението на въздуха силата на удара намаляваше обратно пропорционално на изминатото разстояние. Колкото по-голяма беше скоростта, толкова по-голямо бе съпротивлението на въздуха, т.е. обратната сила, следователно нямаше правопропорционална зависимост. Съотношението скорост-разстояние можеше да се изчисли с диференциално уравнение от първа степен и числото на Рейнолдс — нещо, което Димаръст можеше да реши наум. Вероятно и Берман, но разчитайки на интуицията и опита си, Янсън прецени, че бе стреляно от около километър.

Янсън си припомни високите сгради в околността, островърхия покрив на джамията в центъра на Лондон… и минарето, високата и тясна кула с малък балкон, използван от ходжата да събира вярващите за молитва. Най-вероятно минарето не се охраняваше и професионалист нямаше да срещне никакви проблеми да проникне там. Ако грубите изчисления на Янсън бяха верни, точно това се бе случило.

Сатанинска работа. Снайперистът се бе разположил на балкона на минарето, което откъм Бъртуик Хаус приличаше на малка точица, изчаквайки мишената да се появи на прозореца. Сигурно е разполагал с достатъчно време, за да изчисли ъглите и траекториите. Но колцина бяха способни на такъв изстрел? Дали имаше и четирийсет в света? Двама руснаци. Един норвежец, които спечелиха първо място на световното състезание в Москва предната година. Двама израелци с техните 7,62-милиметрови пушки „Галил“. Шепа американци.

Майсторът снайперист притежаваше изключителни умения, но и изключително търпение. Трябваше да е в състояние да реагира на всяко непредвидимо усложнение. При изстрел от голямо разстояние дори неочакван лек ветрец можеше да отклони траекторията на куршума. Целта можеше да помръдне неочаквано. В този случай Берман бе вдигнал нагоре ръката си, след като изстрелът бе произведен. Снайперистът трябваше да се съобразява с подобни възможности и да е много търпелив.

И все пак коя бе мишената?

Икономът предположи, че е неговият работодател Берман. Естествено предположение. И опасно. Припомни си, че Берман го прегърна през рамото и го придърпа към себе си. Куршумът, който улучи руснака, мина само на трийсетина сантиметра от главата на Янсън.

Трийсет сантиметра. Неконтролируемо отклонение от километър разстояние. Независимо дали бе поразил целта, или бе пропуснал истинската мишена, точността на изстрела бе невероятна. Но интуицията му подсказваше, че именно той бе мишената.

Дочу сирената на линейката, която Туейт извика. Усети леко докосване по крака. Берман се опитваше да му привлече вниманието.

— Янсън — прошепна той, сякаш устата му бе пълна с вода.

Закръгленото му лице бе станало мъртвешки бледо. От ъгълчето на устата му изтичаше тънка струйка кръв. Въздухът се процеждаеше през раната на гърдите му и той я притисна с дясната си ръка. След това повдигна леко лявата си ръка, облята в кръв, и поклати показалеца си.

— Кажи ми истината. Съсипаха ли ми ризата „Търнбул енд Асър“?

Вместо обичайния кикот се чу задавена кашлица. Поне единият му бял дроб се бе напълнил с кръв и скоро щеше да колабира.

— Изглеждала е и по-добре — каза му Янсън нежно в изблик на обич към жизнерадостния, ексцентричен мошеник.

— Ще намериш копелето, което направи това, нали? — попита Берман.

— Непременно — обеща без колебание Янсън.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Туейт дръпна Янсън настрана и му заговори тихичко:

— Който и да сте, господин Берман явно е имал доверие у вас, иначе нямаше да ви покани тук. Но искам да ви помоля да изчезвате — каза той и го изгледа накриво. — Чупката.

Янсън тръгна бързо по дъбовия паркет, покрай френската дървена ламперия, която някоя от наследничките на Улуърт бе сложила преди десетилетия, и се измъкна през задния вход. След няколко минути се промъкна през желязната ограда и се шмугна в парка „Риджънтс“.

— Две хиляди и четиристотин акра в центъра на Лондон, колкото е задният ми двор — му бе казал Берман.

_Беше ли безопасно?_

Нямаше никакви гаранции. Освен че бе единственото място, откъдето смяташе да се измъкне. Снайперистът на минарето можеше лесно да се прицели във всеки, който излезеше от другите входове на Бъртуик Хаус. Височината на къщата затулваше гледката към повечето райони на парка.

Освен това Янсън познаваше това място. Докато следваше в Кеймбридж, имаше приятел, който живееше в Мерилбоун, и двамата често се разхождаха из огромната зелена площ, която бе три пъти по-голяма от Сентръл Парк в Ню Йорк. Част от парка се виждаше откъм великолепните неокласически сгради на улица „Ханоуър“ с техните аристократични интериори и кремави фасади със сини фризове. Но паркът сам по себе си бе истински свят. Водните канали завършваха с езера, населени с редки птици, внесени от чужбина. На някои места бяха обградени с бетонни прегради, на други преливаха в гъстата мочурлива растителност. Върху асфалтираните алеи гълъби се състезаваха с лебедите кой пръв да изкълве трохите. По-навътре редици от подкастрен жив плет осигуряваха гъста зелена преграда. Над малка дървена барака се вееше червеното знаме на спасителната служба.

За него тази огромна площ с дървета и трева, игрища и тенис кортове винаги бе изглеждала като убежище. Езерото с лодките се разстилаше като амеба, стеснявайки се в поток, който бе обграден от двете страни с цветни лехи и течеше под моста „Йорк“ към южната част на парка. В средата се намираше градината на кралица Мери с екзотични растения и редки птици — светилище за диви птици и самотни хора. „Риджънтс Парк“ беше проектиран от кралския архитект Джон Наш, който се бе опитал да създаде една идилична версия на Англия, каквато тя никога не е била, в сърцето на метрополията, едновременно естествена и внимателно оформена.

Янсън стигна на бегом до езерото с лодките покрай дърветата, опитвайки се да въведе ред в мислите си и да разбере смисъла на шокиращото нападение. Докато тичаше, внимателно оглеждаше околността.

_Беше ли безопасно?_

Дали си имаше работа само с един снайперист? Едва ли. При такава старателна подготовка сигурно бяха изпратили стрелци, покриващи различни ъгли към къщата. Нямаше никакво съмнение, че единственото сигурно място бе това, което бе посочил Туейт. Но местността предлагаше ограничена защита срещу майсторска стрелба от далечно разстояние.

Ако снайперистите бяха наблизо, къде биха се разположили?

И _кои_ бяха те?

Само мисълта за наличие на заплаха на това идилично място се струваше на Янсън като сквернословие. Той забави ход и се загледа в огромната върба пред себе си, чиито клони падаха в езерото с лодките. Това дърво вероятно бе на сто години. Сигурно го бе видял и преди двайсет и пет години, когато посети парка за първи път. То беше надживяло и лейбъристки, и консервативни правителства. Беше надживяло Лойд Джордж и Маргарет Тачър, бомбардировките на нацистите над Лондон и купонната система по време на войната, епохи на величие и падение.

Янсън тъкмо доближи дървото, когато от дебелия дънер изхвърча бяло парче, а преди това се чу мек, приглушен звук от удар на олово в напуканата кора.

Изстрел, който едва не го улучи и отново бе въпрос на сантиметри. Непогрешимата точност на снайперска пушка.

Извиваше врата си, докато бягаше, но не забеляза нищо. Единствено звукът от удара на куршума в дървото, без придружаващата експлозия в патронника на оръжието. Вероятно бе използван заглушител. Но дори при наличие на заглушител летящият със свръхзвукова скорост куршум издаваше шум, когато излизаше от дулото — не силен, но все пак шум, като свистене на камшик. Янсън познаваше добре този шум. Фактът, че не го долови, подсказваше, че изстрелът отново бе произведен от далечно разстояние. Ако стрелецът беше на повече от сто метра, звукът се заглушаваше от шумоленето на листата и на останалите шумове в парка. Налагаше се изводът, че си има работа с изключително добър преследвач.

Или екип преследвачи?

Къде да намери безопасно място? Беше невъзможно да се каже. Стомахът му се сви.

На няколко стъпки от него се заби нов куршум в земята. Нов пропуск. Изстрелът беше дошъл от голямо разстояние, а мишената се движеше.

Ако куршумът бе стигнал на десетина метра от него, щеше да е впечатляваща техника, а той се заби само на няколко стъпки. Беше нечувано. И ужасяващо.

„Продължавай да се движиш“ — си каза Янсън. Когато човек е изправен пред невидими преследвачи, единственото, което може да го направи трудна мишена, е движението. Но то само по себе си не е достатъчно. Скоростта му не биваше да е равномерна, защото опитният стрелец можеше да изчисли мястото, до което би стигнал след определено време. Беше фасулска работа да стреляш по мишена, която се движи в определена посока с равномерна скорост. Имайки предвид разстоянието и скоростта, просто изчисляваш няколко градуса вляво от целта и стреляш там, където тя ще се намира при пристигането на куршума, а не където е била при дърпането на спусъка.

Имаше още едно важно условие — позицията на снайпериста. Страничното движение беше едно. А движението, при което целта се приближава или отдалечава от снайпера, практически нямаше значение, при всички случаи това нямаше да попречи на куршума да я застигне.

Янсън не беше наясно колко снайперисти бяха заели позиции и къде бяха тези позиции. Така че нямаше как да знае в каква посока се движи. Правилата на фланкиращия и продолния огън изискваха аксиално придвижване. Опитни стреци като тези бяха наясно, че има опасност заблуден куршум да удари член на екипа или случаен минувач.

Къде ли се намираха снайперистите? Последните два изстрела бяха дошли откъм югозапад, където не виждаше нищо освен дъбове.

Започна да бяга, а очите му шареха наоколо. Нормалността бе най-зловещото в цялата работа. Паркът не беше препълнен с хора, но не беше и празен. Ето един младеж, който се кълчеше на музиката от своя уокмен. Там две жени се разхождаха и си говореха, бяха приятелки, което личеше от начина, по който се гледаха. Долавяше виковете на децата от водните колела, които се возеха в ограденото със стена езеро. Както можеше да се очаква, влюбени двойки се разхождаха, хванати за ръце, между дъбовете и белите брези. Те бяха в своя собствен свят. Янсън беше в своя. Само използваха същия терен, без дори да подозират, че нещо не е наред. Как можеха?

В това се състоеше хитростта на операцията. Стрелбата бе почти безшумна Слабите експлозии в торфа или в кората на дърветата не биха привлекли вниманието на случайни хора, които не бяха обучени да забелязват подобни неща.

„Риджънтс Парк“ — това царство на спокойствието — бе превърнат в бойно поле, без никой да подозира.

С изключение естествено на потенциалната жертва.

Къде да открие безопасно място? Въпросът завладя съзнанието на Янсън, напираше със своята неотложност.

Той разполагаше с единствената възможност да действа, изпреварвайки противодействието. Само той знаеше каква ще е следващата му стъпка. Те трябваше да се съобразяват с онова, което той предприемаше. Ако допуснеше те да определят правилата, да го принудят да действа, съобразявайки се с техните действия, щеше да изгуби предимствата си.

Той се щураше насам-натам в посока, която според предположението му бе перпендикулярна на позициите на снайперистите.

— Тренираш ли? — подвикна му шеговито беловлас старец с прическа като на римски император. — Добре изглежда. Някой ден може да те вземат в „Манчестър Юнайтед“.

Подобни закачки обикновено хората отправяха към себеподобни, които смятаха за не съвсем с всичкия си. Как по друг начин можеха да се обяснят странните движения на Янсън ту наляво, ту надясно, които сякаш бяха напосоки и изглеждаха безсмислени. Приличаше на зигзагообразното пърхане на колибрите.

Изведнъж увеличи скоростта и се шмугна в тълпата пешеходци, които вървяха към моста „Йорк“. Мостът го прикриваше: щеше да му осигури прикритие срещу снайперистите.

Тичаше по брега на езерото с лодките, мина покрай възрастна жена, която ронеше трохи на ненаситните гълъби. Огромният орляк птици литна нагоре, когато мина по средата му. Приличаше на експлозия от пера. Един от гълъбите, който летеше на няколко метра пред него, изведнъж падна като камък и тупна почти в краката му. Кървавото петно върху гушката на птицата му подсказа, че тя е била простреляна с куршум, предназначен за него.

И пак никой нищо не забеляза. За всички останали, освен за него, това бе един прелестен ден в парка.

Шепа трески се разхвърчаха на равнището на кръста му, когато нов куршум уцели желязната релса на дървения мост и цопна във водата. Майсторството на стрелбата беше забележително. Беше въпрос на съвсем кратко време да го застрелят.

Направи грешка, когато тръгна към моста „Йорк“: двата изстрела го доказваха. Това означаваше, че от позицията на убийците му беше променил посоката, но не и ъгъла на движението, който те трудно можеха да коригират. Това бе допълнителна информация, от която трябваше да се възползва, ако искаше да остане жив още някоя и друга минута.

Сега обиколи от двете страни тенис кортовете, които бяха отделени с обща ограда. Пред него имаше осмоъгълен белведер, направен от пресован дървен материал и с издигната платформа, която изглеждаше груба и стара. Беше възможност, но криеше също риск. Ако той беше снайперист, щеше да предвиди, че обектът ще потърси временно убежище там и щеше да насочи стрелбата в тази посока. Не биваше да стига до там директно. Заобиколи го, отклонявайки се от него, и след като се отдалечи на известно разстояние, се стрелна обратно и се скри под платформата. Можеше да я използва като щит между себе си и гората, където се намираха стрелците.

На по-малко от метър от него в тревата се заби нов куршум. _Невъзможно!_

Всъщност беше напълно възможно. Той се бе заблудил, смятайки, че снайперистите ще се ограничат до дърветата зад плавателното езеро. Беше логично да се разположат там. Професионалните стрелци обичаха слънцето да е зад гърбовете им, отчасти за да виждат добре целта си, но преди всичко да не допуснат да бъдат заслепени. Гейзерът от кал предполагаше, че куршумът е пристигнал приблизително от същото разстояние, само че от обратната посока. Белведерът го прикриваше поне от стрелците сред дърветата. Огледа хоризонта с чувство на отчаяние.

Зад него, доста далеч зад него, забеляза стълбата на двайсет или трийсететажен кран от строежа на „Росмор Роуд“. Разстояние около километър.

Исусе. Възможно ли бе това?

Видимостта беше пряка. С добри оптически уреди беше възможно, стига стрелецът да е шампион. Побягна обратно към белведера, но знаеше, че това бе само временно убежище. Колкото по-дълго останеше тук, толкова по-добра позиция щеше да заеме снайперистът и щеше да го застреля в мига, в който се опита да се измъкне. Сега целият екип знаеше точното му местонахождение. Щяха да чакат. Не че бе необходимо. Можеха да се свържат по радиостанцията и да повикат пешеходец, както наричаха в техния занаят онези, които се маскираха като обикновени минувачи. Пешеходец със сако от туид и обикновен пистолет със заглушител можеше да го гръмне, да скрие оръжието и да продължи разходката си, без никой да забележи. Не, тази позиция изглеждаше измамно безопасна.

_Мисли!_ Трябваше да действа. В душата му се надигаше чувство на раздразнение. Умори се да го използват като мишена, мамка му! За да увеличи максимално шансовете си да оцелее, трябваше да рискува в следващите минути. Неподвижността бе сигурна смърт. Нямаше да позволи да умре прикрит зад белведер в парка, превръщайки се в сигурна жертва от въздуха или земята.

Преследваният трябваше да се превърне в преследвач. Сърната трябваше да се преобрази в хищник или да умре. Това бе единствената възможност.

Фактите: стрелците бяха изключително добри, но разположени по такъв начин, че уменията им бяха подложени на изпитание. Всички изстрели бяха от далечно разстояние и колкото и да е печен снайперистът, имаше десетки фактори, които не се поддаваха на контрол — лек ветрец, развяно клонче. Тези неща можеха да отклонят куршума от траекторията му. На такива разстояния и най-дребните фактори можеха да се окажат решаващи. А и стрелбата не беше безразборна. Те очевидно се стараеха да избягват случайните минувачи. На Берман без съмнение бяха гледали като на негов съучастник. Смъртта му можеше да се окаже без значение, но можеше да е и от полза за мисията.

Въпрос: защо екипът се държеше на толкова голямо разстояние от него? Онова което правеше преследването му така изнервящо, бе, че не виждаше преследвачите си. Те се пазеха. Но _защо_?

Защото те или хората, които ги контролираха, не искаха да рискуват. _Защото се страхуваха от него._

Мили Боже. Беше вярно. Това бе причината. Явно им бяха наредили да избягват пряк досег с него на всяка цена. Обектът бе оценен като напредвидим и опасен отблизо. Щяха да го ликвидират отдалече. Заключението се налагаше от само себе си: увеличаването на дистанцията между него и нападателите му бе грешен отговор.

Трябваше да пипне враговете си, да се _доближи_ до нападателите. Имаше ли начин да го направи и да остане _жив_?

В центъра на градината една жена с дънкова пола подаде бинокъл на малко момиченце. Кожата на лицето й беше бледа, но на червени петна, заради които в тийнейджърската й възраст нейните ухажьори вероятно са я наричали „английска роза“, но с годините бяха загрубели и останали за постоянно.

— Видя ли онази със синьото на крилото? Това значи, че е синя птица.

Момиченцето, което изглеждаше на седем години, погледна неразбиращо през бинокъла, който беше автентичен с размери 10 на 50. Явно жената бе истинска любителка на птиците като повечето британци и искаше да запознае детето си с чудесата на птичия свят.

— Мамо, не виждам нищо — провикна се момиченцето.

Майката с крака като диреци се наведе и нагласи бинокъла, доближавайки окулярите.

— Сега опитай пак.

— Мамо! Ето я птичката!

Появи се още един спасителен фактор. Задуха лек ветрец, който разклати листата на дърветата. Далечният стрелец винаги се съобразява с вятъра, особено когато той духа с непостоянни пориви, знаейки, че може да наруши траекторията. При стрелба в такива условия има начини за „изчисляване на вятъра“. Оценяването на скоростта му на око следва строги правила. При шест километра в час вятърът се усеща по лицето. Между седем и половина и десет километра в час листата на дърветата се клатят постоянно. При петнайсет километра в час се разклащат малките дръвчета. Трябваше да се има предвид и ъгълът на духане. Насрещният вятър се срещаше рядко. По-често духаше под непостоянен ъгъл спрямо посоката на стрелбата. Освен това често в зоната на вятъра скоростта в далечния край се отличаваше от скоростта в близост до стрелеца. Така че беше почти невъзможно да се направят необходимите изчисления, преди вятърът да промени посоката и скоростта си. Така неизбежно точността на стрелбата намаляваше. Ако имаха избор, а те имаха, стрелците щяха да изчакат да утихне.

Янсън приближи до майката и дъщерята, а сърцето му биеше силно. За да остане жив, трябваше да разчита на самообладанието на снайперистите. Стрелците от такъв калибър се гордееха със своята точност и за тях бе проява на аматьорство да убият случаен минувач. Освен това и вятърът не бе утихнал.

— Извинете, госпожо — обърна се той към жената. — Чудех се дали ще ми услужите с вашия бинокъл.

Той намигна на малкото момиченце, което моментално избухна в сълзи.

— Не, мами! — запищя то. — Той си е мой, мой, _мой_!

— Само за минутка — усмихна му се Янсън, потискайки нетърпението си.

За него секундите бяха изключително ценни.

— Не плачи, съкровище — каза майката и замилва зачервеното лице на девойчето. — Мама ще ти купи захарно петле. Не е ли чудесно! — След това се обърна към Янсън: — Виола е много чувствителна — предупреди го тя хладно. — Не виждате ли, че я разтройвате?

— Съжалявам…

— Тогава, ако обичате, ни оставете на мира.

— А ако ви кажа, че е въпрос на живот и смърт? — отговори Янсън и пусна усмивка на победител.

— Боже, вие, янките, си въобразявате, че владеете шибания свят. Отговорът ми е „не“ и точка.

Прекалено много секунди се бяха изнизали. Вятърът бе утихнал. Янсън си представяше снайпериста, когото не можеше да види. Прикрит зад листата или в клоните на някое голямо дърво, или зад телескоп върху рамото на строителен кран, чиято метална конструкция и хидравлична основа свеждаха до минимум възможността за разклащане. Където и да се намираше снайперистът, най-важното му прикритие беше да остане незабелязан.

Янсън познаваше от собствен опит манталитета на снайпериста. Той бе получил солидна подготовка в Литъл Крийк, а след това бе изпробвал наученото на терен. Беше прекарал дълги следобеди със своя „Ремингтън“ 700 върху два чувала с пясък, без да има на какво да опре цевта, дебнейки за трепването в оптичния мерник, което щеше да му подскаже, че целта се е появила. Все още чуваше в слушалката гласа на Димаръст, който го поучаваше, увещаваше, успокояваше.

— Ще я почувстваш, преди да я видиш, Янсън. Остави се на усета си. Довери се на интуицията си.

После не можеше да се начуди на себе си, когато удареше мишената. Никога не бе достигнал нивото на стрелците, които сега го преследваха, но въпреки това се справяше добре, защото се налагаше. Но сега, когато се намираше от другата страна на мерника, се чувстваше много по-изнервен. Знаеше какво виждат. Знаеше какво си мислят.

Светът на снайпериста се свеждаше до образа в кръглото прозорче на оптичния мерник, а после до връзката между движещата се цел и разграфения екран. Оръжието беше или „Ремингтън“ 700, или „Галил“, или М40А1. Трябваше първо да засече целта, после да намери пресечната точка между приклада и лицето си. Така пушката щеше да се превърне в продължение на тялото му. След това да поеме дълбоко дъх и да го изпусне докрай, после още веднъж и да го изпусне наполовина. Лазерен търсач щеше да му съобщи точното разстояние, а той да нагласи мерника така, че да компенсира спада при освобождаването на куршума. Кръстчето върху екрана щеше да се фиксира върху правоъгълника, който представляваше тялото на жертвата. Щеше да изпусне още малко въздух, остатъка да задържи и пръстът да погали спусъка…

Янсън клекна до плачещото момиченце.

— Хей — каза му той. — Всичко е наред, успокой се.

— Ние не ви харесваме — отвърна детето, но не уточни дали не харесваше него или американците като цяло.

Кой можеше да разгадае какво си представя едно седемгодишно хлапе.

Янсън хвана внимателно бинокъла, измъкна каишката от раменете му, след което бързо побягна.

— _Мами_! — изписка момиченцето.

— Какво, по дяволите, правите? — извика жената, а лицето й бе почервеняло от гняв.

Стискайки бинокъла, Янсън се отдалечи на бегом към дърветата. Всеки път, когато сменяше позициите си, снайперистите нагласяха отново мерниците. Жената го подгони, задъхвайки се. Остави детето си само и се втурна след него с флакон, който извади от ръчната си чанта.

Аерозолна опаковка с лютив спрей. Носеше се към него с изражение, което едновременно издаваше неодобрение и гняв — Мери Попинс, болна от луда крава.

— Върви по дяволите! — крещеше тя. — Върви по дяволите!

Имаше безброй британки като нея, обути в ботуши за езда и с наръчници за птици в бездънните им чанти. Те неизменно събираха връвчици, ядяха масло „Мърмайт“ и миришеха на препечени филии.

Обърна се и видя да държи флакона с лютивия спрей на една ръка разстояние от него. Чертите й се бяха събрали в злобна усмивка, докато се готвеше да пръсне в лицето му от лютивия втечнен газ.

В този миг се чу леко дрънчене, флаконът се пръсна в ръката й и лютивият аерозол се разпръсна от пробитата метална кутия.

Не можеше да повярва, никога не й се бе случвало куршум да пробие метален контейнер под налягане. Облакът с лютивия газ се вдигна към лицето й.

— Предполагам, че е дефектна — каза Янсън.

От очите й рукнаха сълзи. Жената си плю на петите и побягна назад, кихайки и кашляйки, дишайки тежко като при бронхиална астма. После се хвърли в езерото с надеждата да облекчи изгарящата лютивина.

_Пук._ Нов куршум се заби в едно от дърветата съвсем близо до него. Това бе най-точният удар досега.

Снайперистите, които използваха оръжия с високопрецизни уреди, стреляха рядко за сметка на точността. Янсън допълзя до близката дървена естрада, пред която бяха наредени празни пластмасови столове за предстоящия вечерен концерт.

Издигнатата платформа не можеше да го спаси от куршумите, но щеше да затрудни прицелването. И да му спечели малко време, от което в момента се нуждаеше най-много.

Започна да върти бинокъла, пробвайки различни точки за фиксиране, опитвайки се да избегне заслепяването от късното следобедно слънце.

Беше влудяващо. Слънцето огряваше силно крана като пламък от кибрит. Осветяваше и пространството над дърветата.

Дърветата, дърветата. Дъбове, брези, кестени, ясен. Короните им бяха неравномерни, листното покритие също. Кои бяха най-високите и най-гъстите? Първият оглед спря погледа му на две-три дървета. Янсън уголеми на максимален образ бинокъла и внимателно ги огледа.

Листа. Вейки. Клони И…

Движение. Косата му настръхна.

Духаше вятър и люлееше листата, както и тънките клончета, естествено бе да има движение. И все пак трябваше да се довери на инстинкта си. Скоро разумът му разгада онова, което бе доловил с интуицията си. Клонът, който се помръдна, бе дебел, твърде дебел, за да реагира на вятъра. Но се помръдна. Защо? Дали някое животно не бе натежало? Катеричка? Или човек? Или защото не беше никакъв клон? Ярката светлина му пречеше да различи подробностите. Макар да настрои максимално бинокъла, обектът си остана дразнещо неясен. Той се опита да си го представи мислено — стар трик, който бе усвоил, докато служеше при „дяволите“ на Димаръст. Клон с вейки и листа. Възможно, но не и задоволително. А дали не беше пушка, маскирана с растителност? Когато сравни образа от бинокъла с мисления образ, всичко си дойде на мястото. Оптическа измама.

Клонът изглеждаше неестествено прав, защото не беше клон, а пушка. Вейките бяха прикачени към нея с метална жица. Тъмната точка в края на клона не беше запълнена със смола дупка в дървесината, а дулото на пушката.

На петстотин метра от него някакъв мъж се взираше през оптичния мерник, готов всеки момент да го убие.

„Идвам за теб — помисли си Янсън. — Няма да ме видиш, когато стигна при теб, но аз ще дойда.“

Група футболисти се носеха към игрището. Той се шмугна сред тях, съзнавайки, че отдалече трудно можеха да го различат сред тълпата от високи, атлетични мъже.

Езерото се стесняваше в поток и точно когато мъжете преминаваха дървения мост, той се гмурна във водата. Дали снайперистите го забелязаха? Възможността да не са го видели бе голяма. Изпусна всичкия въздух от дробовете си и заплува в тинестата, застояла вода, придържайки се към дъното. Ако бе успял да ги заблуди, снайперистите все още трябваше да оглеждат тълпата спортисти. Високочувствителните оптични мерници имаха тясно зрително поле. Беше невъзможно да следват групата футболисти и едновременно да държат околноста под око. Но след колко ли време щяха да разберат, че го няма там?

Доплува до южния бряг на езерото, изкачи се през бетонната преграда и се шмугна в участък, залесен с букове. Дори да им се бе изплъзнал, убежището му бе временно. И най-малката грешка можеше да му струва живота. Това бе най-гъсто залесената част на „Риджънтс Парк“. Напомни му за тренировките сред тропическата растителност край Тхон Док Кин.

Беше проучил формата на дърветата предварително и бе определил най-високото от тях. Сега трябваше да пренесе мислено картата отдалеч върху самия терен под краката си.

Беше онзи час от деня, когато паркът се обезлюдява. В това имаше и предимства, и недостатъци, но той бе длъжен да използва всичко като предимство. Нямаше избор. Оптимизмът бе единственият му шанс. Всяка трезва преценка на вероятностите можеше да го подтикне към пораженчество, да парализира волята му и така да ускори нежелания изход.

Побягна към едно от дърветата, след това до друго. Стомахът му се свиваше. Дали се придвижваше достатъчно тихо?

Ако инстинктът му не го лъжеше, той вече бе под дървото, на което се намираше поне един от снайперистите. Техният занаят изискваше максимална концентрация, която на свой ред изключваше периферното зрително поле, както знаеше от собствен опит. Трябваше да се възползва от това.

Футболистите тъкмо пресякоха моста и минаха покрай червена тухлена сграда, колежа „Риджънтс“, баптистка институция. Ако беше част от екипа на стрелците и бе забелязал, че обектът не е в тълпата, щеше да си помисли, че се е вмъкнал незабелязано в сградата. Това не беше причина за безпокойство, щяха да го изчакат.

Стрелците щяха да огледат внимателно всеки квадратен метър от парка в обсега на мерниците им. Но никой нямаше да гледа в крака си. Освен това снайперистите щяха да поддържат радиовръзка с командирите си, което щеше да намали чувствителността им към околните шумове. Така че съществуваха елементи в негова полза.

Започна да се катери по дървото. Тихо. Напредваше бавно, но сигурно. След като измина три-четири метра, видя нещо, което го шашна. Не само пушката със снайпера беше съвършено замаскирана. Короната от клони, върху която се бе разположил стрелецът, също бе изкуствена. Изработката беше съвършена като восъчните фигури на мадам Тюсо. Но отблизо личеше, че е изкуствена конструкция, прикрепена към дървото с помощта на метални скоби, въжета, халки и болтове, боядисани в зелено. С подобни съоръжения разполагаха само няколко служби. Една от тях бе Отделът за консулски операции.

Протегна се и с бързо движение освободи централния болт. Металната жица се освободи и цялото гнездо се размърда.

Дочу приглушена псувня, а миг по-късно гнездото падна надолу, прекършвайки клони, докато се свличаше на земята.

Янсън забеляза облеченото в зелена униформа тяло на снайпериста. Беше строен младеж, явно вундеркинд, но изглеждаше стъписан от неочакваното падане. Янсън скочи върху него, притискайки го плътно към земята, след което измъкна пушката от ръцете му.

— По дяволите — прошепна снайперистът.

Беше с висок тембър.

Янсън стисна пушката, която бе прекалено тежка, за да се използва отблизо. Модифицирана версия на М40А1 със снайпер, ръчна изработка. Правеха ги в оръжейната на морската пехота в Куонтико.

— Сменихме ролите — каза тихичко Янсън.

Протегна се и хвана снайпериста за яката, стискайки я яко около врата му, след това изтръгна слушалката. Още бе проснат по очи. Янсън забеляза късата кестенява коса, слабите крайници и ръце. Не беше от най-едрите екземпляри на мъжката порода. Опипа внимателно тялото на снайпериста и измъкна от колана му малък пистолет „Берета Томкет“, тридесет и втори калибър.

— Махни си смрадливите ръце от мен — изсъска снайперистът и се преобърна, хвърляйки на Янсън убийствен поглед.

— Исусе — извика неволно Янсън. — Ти си…

Поклати глава. Снайперистът се опита да се изправи и той го притисна към земята. След това погледите им отново се срещнаха.

Снайперистът бе с тънко тяло, но учудващо силен. Освен това се оказа… жена.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тя отново се вкопчи в него като диво животно, опитвайки се да изтръгне беретата от ръката му. Янсън бързо отстъпи назад и придърпа затвора с палеца си.

Погледът й продължаваше да се връща към пистолета.

— Превъзхождаме те, Янсън — каза тя. — Никое посолство няма да те приюти вече. Виж, този път си направиха труда да изпратят най-добрите.

Носовият й глас издаваше, че е родена някъде из Апалачите, и макар да се опитваше да звучи разговорно, напрежението й личеше.

Дали тирадата бе предназначена за него, или за самата нея? Дали се мъчеше да го деморализира, или да си вдъхне кураж?

Усмихна й се мило.

— Сега нека ти направя разумно предложение. Или приемаш, или те убивам.

Тя изсумтя.

— Да не си мечтаеш за номер четирийсет и седем, старче?

— Какви ги дрънкаш?

— Че ще съм четирийсет и седмата ти бройка — Той не отговори и тя продължи: — Досега си ликвидирал четирийсет и шест души, нали? Имам предвид на терена.

Лицето на Янсън стана сериозно. Бройката, от която той не се гордееше и която се бе превърнала в повод за угризения, беше точна. Малцина я знаеха.

— Да караме поред — каза й той. — Коя си ти?

— А ти как смяташ? — отговори снайперистката.

— Не искам игрички — предупреди Янсън и притисна дулото на нейната М40А1 в диафрагмата й.

Тя се закашля.

— Същата като теб. Какъвто беше.

— Консулски операции — предположи Янсън.

— Позна.

Той провери теглото на М40А1. С дължината си от метър и половина и тежина над седем килограма беше твърде голяма и неудобна пушка, ако се налагаше стрелецът да сменя позициите си. Беше предназначена за неподвижен стрелец.

— Значи си от снайперисткия екип „Ламбда“.

Жената кимна.

— А „Ламбда“ никога не пропуска.

Тя казваше истината. И можеше да означава само едно: бяха им наредили да го ликвидират на всяка цена. Отделът за консулски операции беше възложил заповедта на елитна група специалисти, заповед за убийство. Ликвидация без предразсъдъци.

Пушката бе поддържана много добре и по свой начин красива. Магазинът побираше пет пачки. Отвори патронника и извади патрона. След това подсвирна.

Мистерията му се изясни. Патронът беше „Уиспър“ 458, произведен от „ССК Индъстрис“, с куршум „Уинчестър магнъм“ с влакнест строеж и много ниско съпротивление. Тоя тип куршуми, специална изработка, губеха скоростта бавно и задържаха максималната ударна сила дори на разстояние над километър и половина. Ниското съпротивление се дължеше на това, че се изстрелваха със свръхзвукова скорост. То елиминираше свистенето, а малкото съдържание на барут намаляваше вътрешната детонация. Оттук и името на куршума — „Уиспър“*. В радиус от няколкостотин метра не се чуваше нищо.

[* Whisper (англ.) — шепот. — Бел. прев.]

— Добре, не се опъвай — каза Янсън, впечатлен от нейното хладнокръвие. — Трябва да ми съобщиш местоположението на останалите. И не ме будалкай.

С няколко бързи движения Янсън извади магазина на пушката и го хвърли високо в сплетените клони, където той застана така, че в очите на обикновен наблюдател щеше да изглежда като клонче. След това опря беретата в главата й.

Вторачи се в него. Той отвърна на погледа й напълно безизразно: щеше да я убие, без да му мигне окото. Само късметът му й бе попречил да го застреля.

— Има още един тип — започна тя.

Янсън я погледна изучаващо. Беше негов противник, но с повече шанс можеше да я използва като щит и източник на информация. Тя знаеше къде бяха укрепените позиции и разположението на останалите членове на снайперисткия екип.

Беше също нагла и безочлива лъжкиня.

Притисна още по-силно пистолета към главата й.

— Да не започваме отношенията си с лъжи, скъпа — каза й той. — От моя гледна точка ти си убийца. Едва не ме застреля и освен това застраши живота на невинни хора.

— Глупости — отговори тя провлачено. — През всичкото време бях наясно с възможното отклонение. Около метър и половина от центъра на тялото ти във всички посоки. Нито един от изстрелите ми не излезе извън този периметър, а и теренът бе чист при всяко дръпване на спусъка. Никой не беше застрашен освен теб.

Описанието й съвпадаше напълно с неговите наблюдения и можеше да се приеме, че тя казва истината. Но да се постигне подобна точност от повече от половин километър беше наистина чудо. Феномен.

— Добре. Кръгово разположение. Знам, че би било разхищение на човешка сила още един стрелец да стои на петдесетина метра от теб. Но знам също, че има поне още трима в околността. Без да включвам онзи върху строителния кран „Уилмът-Диксън“… Плюс още двама, които използват дърветата като прикритие.

— Щом казваш.

— Възхищавам се на дискретността ти — продължи Янсън. — Но ако не си ми от полза жива, не мога да си позволя да те оставя да се мотаеш наоколо.

Той вдигна нагоре беретата, а пръстът му изпробва съпротивлението на спусъка.

— Добре, добре — съгласи се тя. — Ще ти сътруднича.

Прекалено бързо отстъпи.

— Забрави, маце. Не ти вярвам.

Той вдигна дулото още веднъж и сложи пръста си върху спусъка. — Готова ли си за последния си път?

— Не, почакай — каза тя, а словоохотливостта й се изпари. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Ако излъжа, ще разбереш и тогава може да ме убиеш.

— Аз определям правилата на играта. Съобщаваш ми местоположението на най-близкия снайперист. Доближаваме. Ако грешиш, умираш. А ако стрелецът е променил позицията, без да уведоми екипа, много лошо. Пак умираш. Ако се опиташ да избягаш, отново умираш. Запомни, познавам цялата система, правилата, процедурите. Поне половината съм ги измислил аз.

Тя се изправи, олюлявайки се.

— Добре, човече. Играта е твоя, правилата също. Първото, което трябва да знаеш, е, че работим поединично. Изискванията за прикритие изключват партньорството, така че всеки покрива собствен периметър. Второто нещо е, че има един човек на покрива на Ханоуерската тераса.

Той хвърли поглед на величествената неокласическа постройка срещу парка, където се намираха домовете на много от видните английски граждани. Боядисаният в бяло и синьо фриз, белите колони и кремавите стени. Стрелците трябваше да се прикрият зад балюстрадата. Дали бе вярно? Не, още една лъжа. Досега щеше да е мъртъв.

— Продължаваш да ме баламосваш, маце — сопна й се той. — Ако зад балюстрадата имаше снайперист, досега да ме е уцелил. Освен това ще бъде изложен на показ пред строителите, които ремонтират покривите на „Къмбърленд“. Сигурно сте обсъждали местоположението, но сте го отхвърлили.

Отново я притисна здраво и тя отстъпи няколко крачки назад.

— Две измислици. Още една и стрелям.

Тя наведе глава.

— Не можеш да обвиняваш едно момиче за това, че поне е опитало да излъже.

— Има ли някой на „Парк Роуд“?

Тя бе наясно, че той знае. Щеше да е глупаво да шикалкави.

— Единият е на минарето — призна тя.

Той кимна.

— А вляво от теб?

— Вземи телескопа — предложи му тя. — Така и така не ми вярваш, виж сам. Стрелец Бе е на позиция триста метра на северозапад. — Беше ниска постройка с телекомуникационни съоръжения на покрива й. — Височината не е оптимална. Затова още не е стрелял. Но ако бе опитал да се измъкнеш през „Джубили Гейт“, щеше да си мъртъв. Има стрелци на улица „Бейкър“, „Глостър“ и на „Йорк“. Пешеходци. Двама стрелци покриват канала „Риджънтс“. Един мъж на покрива на колежа „Риджънтс“. Надявахме се да се опиташ да се скриеш вътре.

_Надявахме се да се опиташ да се скриеш вътре._ За малко да го направи.

Янсън си представи мислено местата, които тя му изброи. Имаше логика. По същия начин и той би разположил снайперистите.

Стискайки здраво пистолета в ръка, той погледна през телескопа й „Сваровски“ 12 на 50, с двоен обсег. Бетонният бункер, за който тя спомена, беше от типа сгради, които се сливат с околната среда и които хората не забелязваха. Дали наистина имаше някой там? Нямаше почти никаква видимост през гъстия листак, но все пак мярна няколко сантиметра бетон. Снайперист? Увеличи образа, докато различи нещо. Ръкавица? Част от кубинка? Беше невъзможно да се определи.

— Идваш с мен — съобщи й Янсън и я дръпна за китката.

Колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше вероятността стрелците да преоценят ситуацията. Ако стигнеха до извода, че той е напуснал периметъра, който в момента покриваха, щяха да сменят позициите си.

— Разбрах — каза тя. — Като при операцията в лагера на „Хамас“ в Сирия. Взе един от постовите като заложник и го принуди да ти разкрие местоположението на останалите. Повтори и потрети. И така за двайсет минути обезвреди охраната.

— Кой, по дяволите, ти е разказал тия неща? — попита Янсън, после се сети.

Подробностите по операцията бяха широко известни дори на хора извън организацията.

— О, учуден си, че знам много неща за теб — каза тя.

Отправи се по пътеката между дърветата, теглейки я след себе си. Тя стъпваше шумно, при това умишлено.

— Върви безшумно или ще си помисля, че не искаш да ми сътрудничиш — предупреди я той.

Тя веднага започна да стъпва внимателно, избирайки местата, където нямаше нападали листа и клони. Беше обучена как да върви тихо. Всички членове от екипа й бяха минали такава подготовка.

Наближавайки края на парка „Риджънтс“, чуваха все по-силно шума от уличното движение и усещаха миризмата на изгорелите газове. Намираха се в сърцето на Лондон, на зелено островче, създадено преди повече от два века и поддържано с много любов и грижи. Дали идеално подстриганата трева щеше да се напои с кръвта му?

Стигнаха до бетонния бункер и Янсън сложи пръст върху устите си.

— Нито звук — прошепна той, стискайки здраво беретата.

Той се наведе и й даде знак да направи същото. На покрива на ниската постройка стрелецът бе заел легнало положение. Задният край на пушката придържаше с лявата си ръка. Никой снайперист не подпира цевта на оръжието си върху каквото и да било. Иначе се деформираше откатът и изстрелът губеше от точността си. Беше образец на съсредоточеност. Наблюдаваше през оптичния мерник, използвайки левия си лакът като опорна точка, докато местеше бавно зрителното поле. Раменете му бяха в изправено положение, прикладът на пушката бе опрян леко на ключицата. Самата пушка стоеше във V-образно положение спрямо левия му палец и показалеца, а теглото й поемаше дланта. Перфектна стойка.

— Виктор! — извика ненадейно жената.

Стрелецът трепна при звука, вдигна пушката и стреля. Янсън отскочи встрани, дръпвайки жената. След това се хвърли към бункера и със светкавично движение изтегли пушката откъм цевта от ръцете на стрелеца. Докато той посягаше към пистолета на хълбока му, Янсън го удари по главата с приклада на пушката. Той се просна по корем, както го завариха, но сега бе в безсъзнание.

Жената се метна с всичка сила към ръката, в която Янсън държеше пистолета. Искаше да му измъкне беретата, така всичко щеше да се промени. За част от секундата Янсън се изплъзна от протегнатата й ръка. Тя обаче го хвана за сакото и заби коляното си в слабините му. Докато той извиваше назад таза си, за да се предпази, тя стегна ръката си и с помощта на китката си изби беретата. Пистолетът излетя във въздуха.

И двамата отстъпиха назад.

Жената зае класическа бойна поза: изнесе лявата си ръка перпендикулярно на тялото като бариера срещу нахвърляне. Саблен удар върху ръката щеше да нарани само кожата и да рикошира от коста. Най-важните мускули, артерии и сухожилия бяха от вътрешната страна, предпазени от атака. Дясната й ръка висеше надолу и държеше малка кама. Явно е била скрита в обувката й, а той не забеляза кога я бе извадила. Беше добра, по-бърза и по-гъвкава от него.

Ако се нахвърлеше върху нея, от позата й личеше, че ще прободе с камата ръката му — ефективен контраудар. Като по учебник.

Беше добре обучена, а това му подейства, колкото и да бе странно, успокоително. В следващите десет секунди разигра наум възможните й ходове, подготвяйки се за контраатака. Нейната тренираност бе и слабостта й. Той знаеше на какво я бяха учили. Самият той бе учил достатъчно хора на същите маневри. Но след двайсет и пет години на терена той разполагаше с много по-богат репертоар, опит и рефлекси. В това бе неговото предимство.

— Командирът обичаше да казва никога да не носим нож, когато борбата е с огнестрелно оръжие — каза тя. — Но аз не исках и да знам. Никога не съм имала нищо против да разполагам за всеки случай с кама.

Тя държеше ножа като лък на цигулка, свободно, но здраво. Явно знаеше как да го използва като оръдие за съсичане.

Ненадейно той падна напред, хвана протегнатата й ръка. Тя вдигна ръката си с ножа, както бе предвидил, и той нанесе съкрушителен удар върху китката й. Средният нерв беше уязвим около два и половина сантиметра откъм основата на дланта. Точният му удар накара пръстите й да се разтворят неволно.

Сега той изтръгна ножа й, но в същия миг другата й ръка се стовари с всичка сила върху рамото му. Тя заби палеца си дълбоко в трапецовидния нерв и парализира временно ръката и рамото му. Янсън усети неистова болка. Бойните й умения бяха невероятни. Триумф на тренировките над инстинкта. Сега той изрита дясното й коляно, причинявайки й силна болка и дестабилизирайки стойката й. Тя се претърколи назад, но му подложи крак и той се строполи върху нея.

Усети биенето на сърцето й под запотеното тяло, стегнатите мускули. Тя се извърна и го преметна като професионален борец. С мощните си бедра той притисна краката й, но ръцете й бяха свободни и с тях можеше да го нарани сериозно. Усети удара й върху снопа от нерви, които отиваха от рамото към прешлените на врата. Изнесе напред лактите си и притисна ръцете й към земята, разчитайки на по-голямото си тегло и сила.

Лицето й, само на няколко сантиметра от неговото, беше разкривено от яд и както му се стори, от погнуса за това, че му бе позволила да я надвие.

Видя как се раздвижиха мускулите на врата й и разбра, че се кани да разбие носа му с челото си. Затисна челото й със собственото си чело и я обездвижи. Усещаще топлия й дъх върху лицето си.

— Ти наистина искаш да ме убиеш, нали — каза Янсън развеселен.

Не беше въпрос.

— Мамка му, не — отвърна с остър сарказъм. — Това е просто загрявка, що се отнася до мен.

Борейки се с всички сили, тя се гърчеше под него и той едвам задържаше позата.

— И така, какво са ти казали за мен?

Тя вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои.

— Ти си мръсник — каза му тя. — Човек, продал всичко, което е било смисълът на живота му, човек, който убива за пари. Човек от най-долен вид.

— Глупости.

— Ти си глупости. Прецакал си всичко и всеки, до когото си се докопал. Продал си службата си, страната си. Добри агенти са мъртви заради тебе.

— Наистина? А казаха ли ти защо станах лош?

— Защото, мамка ти, си откачил. А може би винаги си бил лайно. Няма значение. Докато ти си жив, животът на всички ни е в опасност.

— Това ли ти казаха?

— Самата истина е — Тя се изплю. Направи още един опит да преобърне тялото си — Лайно. Добре поне, че не смърдиш. Трябва да съм благодарна за това. Е, какви са плановете ти? Ще ме убиеш ли или не си в настроение да убиваш в момента?

— Не се самозалъгвай — каза той. — Толкова ти сече пипето, а им вярваш — Той измърмори: — Не е срамно. Аз също им вярвах някога.

Челата им бяха притиснати здраво едно в друго, носовете и устите им също: странна интимност между двама смъртни врагове.

Тя присви очи.

— Имаш друга версия? Слушам те. И без това не мога да правя друго.

Но все пак направи нов опит да го преобърне.

— Слушай тогава. Служих в Консулски операции две десетилетия. Виж, стори ми се, че знаеш много неща за мен. Опитай се да разбереш дали онова, което са ти казали, отговаря на истината.

Тя замълча за миг.

— Изложи ми фактите. Ако не си извършил нещата, за които се твърди, че си извършил, ми дай факти, за да се убедя, че казваш истината. Давам си сметка, че не съм в позицията да преговарям. Искам само да чуя истината.

За първи път гласът й не звучеше враждебно или язвително. Дали нещо в тона му й бе въздействало и я бе накарало да се замисли дали наистина бе извергът, за когото го представяха?

Пое дълбоко дъх. Гърдите му се впиха в нейните. Отново странна, нежелана близост. Почувства как тя се отпуска под него.

— Добре — каза тя. — Стани от мен. Няма да бягам. Знам, че ти пръв ще стигнеш до оръжието. Искам само да чуя разказа ти.

Той се увери, че тялото й бе напълно отпуснато — съдбоносно решение, миг на доверие посред смъртоносна битка, — и се изтърколи от нея с рязко движение. Предварително си бе наумил да вземе беретата, която досега лежеше захвърлена под дървото. Грабна пистолета и го вмъкна в колана на панталона си.

Жената се изправи на крака, гледайки все още колебливо и недоверчиво. След това се усмихна хладно.

— Ей, това в джоба ти пищов ли е или…

— В джоба ми има пищов — отряза я той. — Слушай. Някога бях като теб. Оръдие. Насочвано и използвано от някой друг. Въобразявах си, че имам собствен мозък в главата си и взимам сам решенията си. Но истината бе друга. Бях оръдие в ръцете на други хора.

— Само врели-некипели, бих казала. Искам конкретни факти — възрази тя.

— Добре. — Пое дълбоко дъх, преди да се зарови в спомените си. — В Стокхолм бяха заподозрели, че има проникване…

Представи си много добре мъжа. Тъповато, топчесто лице, мекушав. И уплашен, толкова уплашен. Тъмните торбички под очите му бяха признак за безсъние и изтощение. През бинокъла на Янсън тези черти говореха за притеснение. Субектът издаваше тихи, пукащи звуци с устните си — абсурден нервен тик. Защо ще е толкова уплашен, ако наистина беше агент? Той беше виждал много агенти, хора, които правеха поредния голям удар, двайсетия или трийсетия за годината, с отегчени и празни лица. Лицето на този човек бе различно — издаваше страх и отвращение. А когато шведът се обърна към другия мъж, предполагаемата му руска връзка, в изражението му не личеше алчност, а погнуса.

— Стокхолм — каза тя. — Май 1983 година. Ти си наблюдавал субекта как влиза в контакт с агент на КГБ и си го ликвидирал. За неспециалист е бил сносен изстрел от покрива на жилищна сграда до пейка в парка, на която са седели двама души.

— Би ли млъкнала — прекъсна я той. — Все едно четеш от доклада ми. Откъде мислиш съм знаел, че е агент? Така ми казаха. Познах лицето му, но и тази информация получих от оперативния щаб. Ами ако е била невярна?

— Искаш да кажеш, че не е бил от КГБ?

— Всъщност беше. Казваше се Сергей Кузмин. Но човекът, който се срещна с него, е бил заплашван и изнудван да се яви на срещата. Той не е имал никакъв интерес да предоставя на КГБ сведения, които да са от полза. Възнамерявал е да убеди руснака, че няма какво да предложи, че дипломатическият му ранг е твърде нисък, за да е ценен агент. Отишъл е с намерението да скъса с тях, без да му пука за последиците.

— Откъде знаеш?

— Говорих с жена му. Нямах инструкции за това.

— Но това е твърде несигурно. Откъде знаеш, че тя е казала истината?

— Просто го направих — отвърна той и вдигна рамене. Никой опитен оперативен агент нямаше да зададе подобен въпрос. — Тренирана интуиция го наречи, ако искаш. Не е сто процента сигурно, но е достатъчно надеждно.

— А как така този момент е изпуснат от доклада ти?

— Тъй като не беше новина за онези, които ръководеха операцията — каза той студено. — Техният замисъл е бил друг. Преследвали са две цели. И двете бяха постигнати. Първо, да послужи като предупреждение към членовете на дипломатическия корпус, че всяко заиграване с врага може да им струва скъпо. Аз просто трябваше да демонстрирам каква е цената.

— Каза, че целите са били две. Коя е втората?

— Младият швед вече беше доставял информация на КГБ. С ликвидирането му бе изпратен сигнал, че сме взели на сериозно изтичането на сведения, с други думи, че информацията е била ценна. Всъщност беше фалшива. Внимателно подготвена дезинформация. Но с кръвта на дипломата един вид бе потвърдена и аналитиците на КГБ я приеха за чиста монета.

— Това също е било удар.

— Да, в строго определени граници. Кузмин получи повишение. Но ако се върне назад човек, си задава въпроса какъв е смисълът? КГБ беше подведен в този конкретен случай, но каква е ползата от всичко това, ако въобще има? Струваше ли си да се отнеме човешки живот? Човекът имаше жена. Ако бе останал жив, вероятно щяха да имат деца, а после и внуци. Десетки коледи и ваканции в ски курорти и на морето… — Янсън млъкна. — Извинявай — каза той. — Не исках да те обременявам. Тези неща едва ли имат значение на твоята възраст. Но има случаи, когато инструкциите, които получаваш, се основават на куп лъжи. Понякога дори човекът, който издава заповедите, не е наясно с фактите. В нашия случай нещата стоят по този начин.

— Господи — каза тя тихо. — Мисля, че разбирам. Искаш да кажеш, че са ти заповядали да убиеш онзи човек, без дори да ти съобщят истинските причини за акцията.

— Накараха ме да убия човека, който се свърза с Кузмин, като част от една манипулация. Аз също бях сред манипулираните. Какво съдържа заповедта е едно нещо, а каква е целта й — съвсем различно.

— Господи, от това ми се зави свят повече, отколкото от шибаното кроше.

— Не исках да те обърквам, а да те накарам да мислиш.

— Все тая — отвърна тя — Но защо? Защо искат да те ликвидират?

— Да не смяташ, че аз не си задавам същия въпрос?

— Ти беше легенда в Консулски операции, особено за младите. Нямаш представа, Янсън. Нямаш представа колко деморализиращо ни подейства, когато ни казаха, че си станал предател. Едва ли е било прищявка от тяхна страна.

— Прищявка? Не, те никога не действат по този начин. Повечето хора лъжат, за да спасят собствените си кожи. Или се доверяват на идеи, които не споделят, или прехвърлят вината от себе си върху други. Или не разсъждават и си мислят, че просто това им е работата. Този тип лъжа не ме тревожи. Тревожи ме „благородната лъжа“. Лъжата, която се разпространява в името на по-висши цели. Жертването на хора заради възвишени идеи. — Той говореше с огорчение. — Лъжците, които мамят в името на висшето благо или това, което определят за висше благо.

— Чакай малко — каза тя и подсвирна. — Направо ме шашкаш. Ако някой иска да те принесе в жертва, трябва да има основания за това.

— Те смятат, че имат основания и че могат да се разпореждат с нас, както намерят за добре.

— Виж — каза тя. — Преди това говорехме за досието ти. Знам много неща. Но си прав. Нещо в тая история не е наред. Или не си бил толкова добър, колкото се предполага, че си бил, или не си бил толкова лош, колкото се говори, че си.

Тя пристъпи към него.

— Нека те попитам нещо. „Ламбда“ има ли официално позволение за операцията от Уайтхол?

— Не беше подходящ моментът за уреждане на дипломатическите подробности. Операцията е екстериториална.

— Ясно — каза Янсън. — Тогава трябва да решиш.

— Но заповедта ни е…

— Става дума за моя живот, разбира се. Това засяга мен. Но засяга и твоя живот. Това е нещо, което научих от горчивия си опит.

Изглеждаше объркана.

— Добре, погледни през телескопа. Снайперист номер три е на високото дърво близо до Примроуз Хил Гейт.

Когато вдигна телескопа „Сваровски“ пред очите си, за да огледа листака, в ушите му прокънтяха думите на Ангъс Фийлдинг: „Сигурен ли си, че собственото ти правителство не е замесено?“ В това имаше известна логика. Ами ако Консулски операции бяха организирали убийството на Новак с помощта на свой агент сред персонала му? Това не обясняваше ли официалния отказ на Америка да участва в операцията за спасяването? Но тогава кой е прехвърлил шестнайсетте милиона в банковата му сметка? Ако Консулски операции или друга правителствена агенция на САЩ е организирала убийството на Новак, с каква цел? Защо смятат Новак за най-важния елемент на загадката — загадка, която той трябваше да разреши не само заради чувството си за справедливост, но и заради физическото си оцеляване.

Мислите му бяха прекъснати от неочакван удар по главата му. Той се олюля назад зашеметен и изненадан.

Беше жената, която държеше в ръка парче желязо от онези, които се използват в бетонните конструкции. В единия край бе изцапано със собствената му кръв. Беше го измъкнала от купчината строителни материали зад бункера.

— Както казват дамите, всеки инструмент може да послужи като оръжие, стига да знаеш как да го използваш.

Още един удар, този път зад ухото. Желязото го цапардоса с глухия звук, който се получава при съприкосновение с кост. Зави му се свят.

— Предупредиха ни за лъжите ти — изръмжа тя.

Погледът му се замъгли, но разпозна безпогрешно израза на лицето й: неприкрита омраза. По дяволите! Точно когато трябваше да си отваря очите на четири, й позволи да го забаламоса с лъжите си, с престореното си съчувствие. Тя просто е печелела време, изчаквайки удобен момент. Направи го на глупак.

Проснат на земята, той чуваше как кръвта пулсира в главата му като парен локомотив. Протегна се за беретата. Желязото му бе причинило поне мозъчно сътресение. Щяха да минат няколко минути, преди да успее да се изправи на крака. А дотогава тя щеше да избяга.

Повдигаше му се. Почувства празнота. На кого да се довери? Кой бе вдигнал оръжие срещу него?

На чия страна беше той?

На този етап можеше да каже само, че е на своя страна. Можеше ли да разчита на нечия подкрепа? Заслужаваше ли да има съюзници? Снайперистката смяташе, че е виновен. Ако беше на нейно място, щеше ли да постъпи по друг начин?

Погледна си часовника, опита се да стане й му причерня.

— Проверка на радиовръзката.

— Всичко е наред. Край.

Във Виетнам рядко биваше тихо. Бойните полета представляваха каскади от звуци и гледки. Артилерийска стрелба, сигнални ракети, които свистят, озарявайки небето като стотици светулки, светещите дири от трасиращи снаряди, бученето на хеликоптерите, мигащите светлини на изтребителите. Скоро всичко това преставаше да прави впечатление, както никому не правят впечатление клаксоните на автомобилите и бученето на двигателите по улиците в най-натовареното време. Командирът им обаче бе-успял да развие у тях чувство за необичайните неща.

Оглеждайки с бинокъла блатистата местност и палмите, Янсън забеляза ясно двама виетнамци, които клечаха пред запален огън и готвеха нещо. Дали бяха заложили на пътя сигнални ракети? Преди три дни Мендес бе закачил една. Само за секунди ракетата се изстреля автоматично, магнезият се възпламени със съскащ звук и освети цялата група. Янсън се свърза с Димаръст по радиостанцията и му съобщи, че са засекли поне двама виетнамци на триста метра от тях. Попита за инструкции.

Чакам инструкции.

Чакам инструкции.

Слушалката изпука и гласът на Димаръст се чу по линията:

— Искам да пипате внимателно. Доведете ми ги и двамата, но ги искам чисти като кристал. Никакви счупвания, никакви рани и драскотини. Ще се справиш ли?

— Сър?

— Да ги плениш чисто, лейтенант. Не говориш ли английски? Мога да ти го кажа още на седем езика, ако предпочиташ.

— Не, сър. Разбрано, сър. Но не съм сигурен, че ще мога…

— Ще намериш начин, Янсън.

— Поласкан съм от доверието ви, сър, но…

— Никакво но. Виж, знам, че аз бих намерил начин. А както вече ти казах, имам чувството, че двамата с теб си приличаме.

Пръстите му разровиха земята: градинска трева, не тропическа растителност. Насили се отново да отвори очи, забеляза зеленината на парка „Риджънтс“ и си погледна часовника. Бяха минали две минути. Възстановяването на съзнанието му щеше да му струва огромно усилие, но се налагаше да се напъне.

Мислите, които минаваха през главата му, бяха заменени от една-единствена: „Няма време.“

Снайперистите със сигурност бяха разбрали, че нещо не е наред, най-малкото заради изгубената радиовръзка. Скоро тук щяха да се появят другите стрелци. Всичко пред очите му играеше, главата му щеше да се пръсне, но все пак успя да се промъкне край конусовидните тисове и да си проправи път до изхода.

На улицата бе спряло черно такси, от което слизаха двама възрастни. Бяха американци и се туткаха.

— Не — мръщеше се кисело жената. — Не трябва да оставяш бакшиш. Тук е Англия. Тук не дават бакшиши.

Крещящото оранжевочервено червило на устните й подчертаваше вертикалните бръчки на лицето.

— Не може да не оставят бакшиш — изрепчи се съпругът й. — Какви ги дрънкаш? Какво знаеш ти? Нищо не знаеш. Винаги се месиш там, където не ти е работа — Той немощно ровеше в портфейла си и се взираше в непознатата валута съсредоточено и внимателно като археолог, който проучва древен папирус. — Силвия, имаш ли банкнота от десет лири?

Жената си отвори чантата и бавно започна да ровичка.

Янсън ги наблюдаваше с нетърпение, тъй като наоколо нямаше други таксита.

— Хей — каза той на американците. — Аз ще платя.

Двамата старци го изгледаха с искрена подозрителност.

— Наистина — потвърди Янсън. Американците му се размазваха пред очите. — Няма проблем. Днес съм в щедро настроение. Само ми направете път.

Двамата си размениха погледи.

— Силвия, мъжът каза, че ще плати…

— Чух какво каза мъжът — отговори заядливо жената. — Благодари му.

— Каква е уловката? — попита възрастният мъж и почти се нацупи с тънките си устни.

— Уловката е да слезете веднага.

Двамата се затътриха до тротоара, застанаха там и запримигваха. Янсън се вмъкна в широката кола, която бе класическо такси, произведено от „Манганиз Бронз Холдингс“.

— Момент — провикна се жената. — Торбите ми. Носех две пазарски торби. — Говореше бавно и раздразнително.

Янсън намери торбите с логото на „Марк енд Спенсър“, отвори вратата и ги хвърли в краката й.

— Накъде ще караме, началство? — попита шофьорът, след това погледна Янсън в огледалото за обратно виждане и изтръпна. — Ей, имаш рана на главата.

— По-зле е, отколкото изглежда — измърмори Янсън.

— Гледай да не ми изцапаш тапицерията — намръщи се таксиджията.

Янсън му подаде банкнота от сто лири.

— Така е по-добре — каза шофьорът с изцяло променен тон. — Където кажеш, там карам. Ти си шефът.

Янсън му съобщи двете места, където трябваше да спрат.

— Гледай сега какво може чичо ти — отговори шофьорът.

Главата го цепеше така, все едно че го удряха периодично с чук. Янсън извади от джоба си носна кърпа и я върза около черепа си, опитвайки се да спре кървенето.

— Няма ли да потегляме?

Той погледна през задното стъкло, което изведнъж се напука като паяжина в долния ляв ъгъл, близо до главата му. Куршумът остана заклещен в ламинираното стъкло.

— Мама миа — извика шофьорът.

— Тръгвай — нареди Янсън и се снижи надолу.

— Чичо ти си знае работата — отговори шофьорът и натисна газта до дупка.

— Щом казваш — каза Янсън и му подаде още една стотачка.

— Ще имаме ли още проблеми? — попита шофьорът, поглеждайки подозрително банкнотата.

— Ни най-малко — увери го Янсън. — Повярвай ми. Ще е като разходка в парка.

Тя го наблюдаваше. Не можеше да повярва.

Кацуо Ониши огледа полупразния задимен бар и после се вторачи в дебелата два и половина сантиметра пяна в халбата с бира пред себе си. Изглеждаше зашеметяваща — дълга руса коса, чипо носле, пакостлива усмивка. Какво ли правеше сама в бара?

— Кац, онова сладуранче на бара теб ли мярка?

Явно беше истина, след като и приятелят му Дакстър забеляза.

Ониши се захили.

— Какво чудно има? — каза той самодоволно. — Момичетата разпознават расовия бик, щом го зърнат.

— Сигурно затова последните десетина пъти, когато сме били тук, се прибираше все сам вкъщи — каза Декстър Филмор, очилат чернокож мъж, чийто късмет с жените не беше по-голям.

Двамата се познаваха още от политехническия институт в Калифорния. Никога не обсъждаха работата си, тъй като онова, което вършеха, беше секретно. Но що се отнася до сърдечните проблеми, почти нямаха тайни.

— Аз съм добра партия за женитба, печеля добре и жените би трябвало да ме търсят непрекъснато по телефона — оплакваше се често Ониши.

— А номерът ирационален ли е или въображаем? — бъзикаше се Филмор.

Този път май му се отвори парашутът.

Жената му хвърли за трети път поглед.

— Викай рефера — каза Ониши. — Някой иска да ни нокаутира.

— Стига, нали винаги казваш колко е важен за тебе характерът на момичето — пошегува се Декстър. — Как разбра какъв й е характерът отдалече?

— А, характерът й е страхотен — отговори на шегата му Ониши. — Веднага си личи.

— Да, бе. Обзалагам се че най-много ти харесва как характерът й изпълва тесния пуловер.

Жената тръгна към тях, носейки изящно питието си. Определено можеше да се каже, че късметът му се променяше.

— Свободно ли е? — попита тя, посочвайки празния стол до Ониши. Настани се и постави коктейла си до неговата халба с бира, след това даде знак на сервитьорката да й донесе ново питие. — Добре, обикновено не правя така, но чаках бившия си приятел, който отново се оказа, че е зает, ако разбирате какво искам да кажа. Кълна се, че барманът е започнал да се чуди. Имам предвид да се чуди какво правя тук сама.

— Нямам представа — каза Ониши с невинно изражение. — Е, и къде е приятелят ти?

— Бившият — натърти тя. — Току-що ми се обади по клетъчния телефон да ме уведоми, че се появила спешна работа. Както винаги. Повярвайте ми, въобще не съм очаквала, че ще дойде. Мисля, че единственият начин да спре да ми досажда, е, като си намери нова приятелка. — Тя се обърна към Ониши и му пусна закачлива усмивка. — Или ако аз си намеря нов приятел.

Декстър Филмор си допи бирата и се закашля.

— Ще изляза да си купя пакет „Кемъл“. Вие искате ли нещо?

— Донеси и на мен един — отговори Ониши.

След като Филмор излезе, блондинката се обърна към Ониши и му направи физиономия.

— Ти пушиш „Кемъл“?

— Не съм голям пушач, а?

— Няма значение. Ще ти предложа нещо много по-добро от тия лайна. Опитвал ли си „балкански букет“? Това е цигара.

— Какво?

Тя отвори чантата си и извади отвътре метална табакера с наредени в нея черни цигари без филтър.

— Току-що докарани с дипломатическа поща — каза тя и му подаде една. — Опитай.

В ръката й се появи и запалка.

„Момиче със сръчни ръце“, помисли си Ониши, вдишвайки дълбоко. Не беше зле. Чувстваше облекчение, че тя още не бе попитала с какво се занимава. Той винаги отговаряше, че работи в държавната администрация. Обикновено не задаваха повече въпроси, но имаше отговор за всеки случай, а именно, че е експерт в Министерството на транспорта. Но истинската причина, поради която се радваше, че тя не го попита за работата му, бе, че не му се мислеше за нея. За истинската му работа. Напоследък беше толкова напрегнато, че още с влизането в кабинета го заболяваше главата. Какъв шибан късмет. Направо не беше за разправяне. Толкова пот, толкова години бачкане, а проклетата програма „Мобиъс“ се разкапваше. Имаше нужда да му се случи нещо хубаво в живота. По дяволите, заслужаваше малко късмет.

Красивите очи на блондинката го милваха, докато изпълваше дробовете си с гъстия дим. Нещо у него я привличаше. В ушите му зазвуча песента от оня нов филм за Втората световна война. Ониши много я харесваше. За миг си помисли, че ще литне от щастие.

Закашля се.

— Силничка е — каза той.

— Това е истинска цигара — отговори тя. Говореше с лек акцент, но той не можеше да определи какъв. — Бъди мъж. Дръпни яко.

Той отново дръпна.

— Специална е, а? — попита тя.

— Малко е остра — отговори той колебливо.

— Не е остра, а хубава. Сигурна съм, че в американските цигари има хартия за пишеща машина.

Ониши кимна, но ако трябваше да бъде честен, малко се замая. Явно беше силен тютюн. Започна да се поти.

— О, горкото момче, я се погледни — каза блондинката. — Май че имаш нужда от чист въздух.

— Няма да ми се отрази зле — съгласи се Ониши.

— Ела — каза тя. — Да излезем да се поразтъпчем.

Той се опита да си извади портфейла, но тя пусна една двайсетачка на масата, а той се чувстваше твърде премалял да възрази. Декстър имаше да се чуди какво е станало. Щеше да му обясни по-късно.

И след като излязоха навън, не го напусна сънливостта.

Тя протегна ръка и го хвана под ръка. На уличното осветление изгледаше още по-красива, освен ако не му се струваше така заради замаяността му.

— Не те държат краката, а? — попита тя.

— Не — призна той, давайки си сметка, че е направил глупава физиономия, но не можеше да се контролира.

Тя зацъка с език.

— Толкова яко момче, а го свали един „балкански букет“.

Блондинката го смяташе за як, това беше обнадеждаващо. Най-после една добра новина за пълната каша, която представляваше сексуалният му живот. Захили се още по-тъпо.

Даде си сметка, че мислите му блуждаят някак странно, а също, че не му пукаше особено.

— Да влезем в колата ми за една разходка — каза тя, а гласът й сякаш се чуваше от километри разстояние.

Някакъв вътрешен глас му нашепваше: „Това не е добра идея, Кац“, но той не можа да каже нищо друго освен „да“.

Щеше да тръгне с красивата непозната. Щеше да направи каквото тя поиска. Щеше да бъде неин.

Съвсем смътно виждаше как тя сменя плавно скоростите на синия си спортен автомобил и как шофира съсредоточено с премерените движения на човек, който трябва да се вмести в определен график.

— Ще ти покажа какво е животът, Кацуо — каза му тя и притисна дюкяна му, докато се протягаше да заключи вратата.

В съзнанието му проблясна мисълта: „Не съм й казвал името си.“ Тя бе последвана от още една: „Нещо не е наред с мен.“ След това всичките му мисли потънаха в тъмната бездна, в каквато се превърна съзнанието му.

ТРЕТА ЧАСТ

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Хасидът* стискаше неспокойно очукания си куфар с твърди стени и вървеше покрай парапета на горната палуба, влачейки краката си, както правят повечето старци. Погледът му издаваше неопределен страх, който по-скоро се дължеше на характера му, отколкото на обстановката на „Стена Лайн“. Гигантският двукорпусен ферибот стигаше за четири часа от Харуич до Хьок ван Холанд, откъдето специални влакове отвеждаха пътниците до централната гара на Амстердам. Високоскоростният кораб правеше каквото може да осигури удобно пътуване. На борда му имаше няколко бара, два ресторанта, магазини и киносалон. Еврейският духовник с очукания куфар нямаше вид на човек, който би се възползвал от тези забавления. Беше от предвидимия тип хора, в когото никой не би се усъмнил. Като търговец на диаманти, който не би проявил интерес към скъпоценности, тъй като сам ги доставя, или въздържател, от когото никой не очаква да произвежда спиртни напитки. Останалите пътници му хвърляха по едно око и отстраняваха погледите си. Нямаше нищо за гледане. Никой не искаше да оставя грешно впечатление у еврейския духовник.

[* Поклонник на еврейски религиозен култ. — Бел. прев.]

Свежият бриз рошеше дългата бяла брада и огромните бакенбарди на мъжа, черното му вълнено палто и панталони. Кръглата черна шапчица бе здраво закрепена на главата му и не помръдваше, докато той продължаваше да се взира в оловното небе и сивозелената морска шир. Гледката не беше вдъхновяваща, но той сякаш намираше утешение в нея.

Янсън знаеше, че фигура като него остава незабележима именно благодарение на това, че изпъкваше. Ако бузите те сърбят от лепилото, а от вълнените дрехи ти е възтопло, не е никак трудно да пресъздадеш леката загриженост, която произтича от ролята ти. Остави се на бриза да го разхлади и да изсуши потта му. Нямаше никаква причина за съмнение, че е точно този, за когото го представяше паспортът му. От време на време изваждаше малка снимка в найлонова подвързия с лика на покойния равин Шнеерсон, смятан от мнозина хасиди за месия, и я съзерцаваше с любов. Тоя тип подробности имаха значение, когато човек пресъздава нечий образ.

Обърна се бавно, тъй като дочу нечии стъпки да приближават. Стомахът му се сви, когато видя мъж с кръгла шапчица и строги черни дрехи. Беше хасид — _истински_. Хасид колега, каза си той настойчиво. _Ти си този, за когото се представяш_ — това бе закон на честта в шпионското изкуство. Макар че друг закон гласеше да не се правиш на идиот.

Другият мъж, по-нисък от Янсън, в началото на четиридесетте години, му се усмихна.

— Воос хурст зих*? — каза той и направи лек поклон с глава.

[* Как сте? — Бел. прев.]

Косата му бе червеникава, очите прозрачносини под очилата с пластмасови рамки, каквито раздаваха от националната здравна служба. Под мишницата му бе пъхната малка кожена папка.

Янсън му кимна, стисна още по-здраво куфара и му пусна предпазлива, приятелска усмивка, която се затрудняваше от залепените върху лицето му изкуствени атрибути. Как да му отговори? Имаше хора с невероятна дарба за чужди езици, които научаваха да говорят безупречно. Алън Димаръст бе един от тях. Янсън обаче не спадаше към тази група, макар да бе научил прилично немски и френски в студентските си години и да поназнайваше чешки от своята майка чехкиня. Напъна си мозъка да си спомни някой израз на иврит. Трябваше да предвиди подобна възможност.

Вместо да рискува да се преструва, поздравявайки го с „шалом“, беше по-безопасно да отклони всякакъв разговор. Имаше развинтена фантазия как да се отърве от неудобен натрапник. Само след миг посочи към гърлото си и поклати глава.

— Ларингит — прошепна той с приблизителния акцент, характерен за Ист Енд*.

[* Работнически квартал в източен Лондон. — Бел. прев.]

— Ир филт зих бесер*? — попита мъжът любезно.

[* Зле ли се чувствате? — Бел. прев.]

Беше самотна душа и нямаше нищо против да установи контакт с човек, когото взе за свой духовен събрат.

Янсън силно се разкашля.

— Съжалявам. Много съм болен — прошепна той.

Човекът отстъпи притеснено няколко крачки. Отново се поклони и стисна ръцете си.

— Шалом алейхем. Бъди благословен и мир тебе — каза той и му махна за довиждане, оттегляйки се любезно, но без да губи време.

Янсън се остави отново на хладния вятър. „Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем“ — обичаше да напомня Димаръст. Янсън смяташе, че в конкретния случай беше самата истина и че щеше да постигне напредък, стига да успее да съедини правилно данните, с които разполагаше.

Знаеше, че тайна служба на американското правителство се опитва да го убие. Че крупна сума е депозирана в банковата му сметка чрез сложни електронни манипулации с идеята да се създаде впечатлението, че му е платено да убие Новак.

Дали можеше да използва тези пари по някакъв начин? Вътрешен глас го предупреди да не го прави — още не.

Не и докато точният произход на парите не бъде установен, което щеше да му предостави важни доказателства. А и не бе изключено това да е някакъв високотехнологичен капан, за да могат неговите врагове да разберат местонахождението му, ако изтегли пари. Което отново го върна към въпроса кои са тия врагове?

_На чия страна си, Марта Ланг?_ Преди да се качи на ферибота, опита пак да се свърже с нея, без успех. Дали тя бе част от заговора за убийство? Или я бяха отвлекли, дори убили? Жертва на интрига, която бе коствала живота на Питър Новак? Янсън се обади на стар приятел в Манхатън, ветеран от разузнаването, сега пенсионер, и го помоли да следи дали тя ще се появи в представителството на фондация „Свобода“ в Ню Йорк. Доколкото успя да разбере, постоянната месторабота на Ланг беше там. Досега нямаше признаци да е влизала в сградата на Четирийсета улица. Все някъде трябваше да се намира, но къде?

Освен това, подобно на Фийлдинг, Янсън смяташе за странно, че новината за смъртта на Новак все още не е разгласена. Широката публика не знаеше нищо за отвличането и убийството. Дали беше умишлено, част от план с участието на вътрешни хора от фондацията, които смятаха, че моментът не е подходящ да се оповести огромната трагедия? И все пак колко дълго си въобразяваха, че могат да крият подобно нещо? Янсън бе чувал слухове, че смъртта на Дън Сяопин е била укривана повече от осем години, докато се реши въпросът за неговия наследник, тъй като режимът е смятал, че не може да позволи, дори за кратко, несигурност в обществото. Дали нещо подобно не се случваше и във фондация „Свобода“? Огромното богатство на Новак беше обвързано вече с фондацията, следователно не бе ясно дали смъртта му би засегнала пряко нейните финанси. В същото време Григорий Берман му каза, че транзакцията е била направена от Амстердам, и то от сметката на Питър Новак. Кой от фондацията би могъл да уреди подобно нещо?

Новак беше влиятелен човек, следователно и враговете му трябваше да са влиятелни. Трябваше да приеме, че враговете на Новак са и негови врагове. А най-неприятното в цялата работа бе, че врагът можеше да е всеки. Преди да се обърне срещу него, Фийлдинг се изказа остро за опонентите на Новак. Не беше изключено „олигарсите“ от корумпираните плутократски режими, особено в Източна Европа, да са намерили общи интереси със заговорници в Съединените щати, които са гледали на растящото влияние на Новак с ужас и завист. „Запитвал ли си се защо Америка е толкова мразена“ — му каза Андрос. Отговорите бяха сложни и обхващаха злобата и ненавистта на онези, които се чувстваха изместени от нейното господство. Но и самата Америка не беше беззъба и невинна. Понякога усилията й да опази световното си надмощие бяха наистина безмилостни. Представители на дипломатическите й кръгове наистина можеха да се чувстват застрашени от действията на една искрено благодетелна фигура просто защото тези действия бяха извън техния контрол. Припомни си думите на Фийлдинг: „Всеки знае, че той се отнасяше с презрение към ходовете на Америка, че беше разгневил външнополитическите й кръгове с независимото си поведение. Единственото му мерило бе неговата съвест.“ Кой можеше да предвиди докъде стига умопомрачението на плановиците от Вашингтон, на тези късогледи унилатералисти, заслепени от жаждата за контрол, която те погрешно взимаха за патриотизъм? Това не бе истинският образ на Америка, още по-малко те бяха истинските ангели хранители на нейната същност. Но беше пълна наивност да се смята, че тези хора не са способни на подобни действия. Лейтенант Алън Димаръст смяташе себе си за истински американец. Янсън отдавна бе стигнал до извода, че това е плод на самоизмама с пагубни последици. Ами ако хората като Димаръст бяха прави? Ако те представляваха не точно Америка, но част от нея, една Америка, с която чужденците в размирните райони се сблъскваха най-често? Янсън притвори очи, но не успя да изгони натрапчивите живи спомени, които го пронизваха и спохождаха дори сега.

— Не, не ги води — нареди лейтенантът на Янсън, който долови в слушалката звучащия хорал. — Сам ще дойда.

— Сър — отговори Янсън. — Не е необходимо. Здраво са вързани, както наредихте. Затворниците са недокоснати, но обездвижени.

— Което е изисквало малко да се понапрегнеш. Не съм учуден, че си се справил с предизвикателството, Янсън.

— Транспортирането им няма да е проблем, сър — настоя Янсън.

— Знаеш ли какво — каза му Димаръст. — Заведи ги в Кендъл Бог.

Американците бяха кръстили Кендъл Бог сечище в джунглата на четири изстрела северно от главния лагер на армията. Три месеца по-рано там бе станала престрелка, когато американски караул се натъкна на наблюдателници и трима мъже, които се оказаха куриери на Виетконг. Единият от американците загина при стрелбата. Тримата виетконгци в крайна сметка бяха убити. Ранен американски войник изопачи виетнамското име на района Куан Хо Бок в Кендъл Бог и прозвището много пасваше.

Транспортирането на пленниците до Кендъл Бог отне два часа. Димаръст ги очакваше, когато пристигнаха. Беше в джипа заедно със своя помощник Том Биуик, който караше.

Янсън разбра, че пленниците са жадни и тъй като ръцете им бяха завързани, поднесе манерката си до устните им, разделяйки съдържанието между двамата. Виетнамците бяха уплашени, но приеха водата с благодарност. Той им позволи да седнат на земята.

— Отлично, Янсън — похвали го Димаръст.

— Хуманно отношение към пленниците, както повелява Женевската конвенция — отвърна Янсън. — Ако и врагът следваше нашия пример. Благодаря, сър.

Димаръст се захили.

— Ти си смешен, момче. — Обърна се към помощника си:

— Том, ще им… засвидетелстваш ли нашата почит?

Светлокафявото лице на Биуик изглеждаше като издялано от дърво, с грубо изрязани цепки вместо очи и уста. Носът му бе малък, тесен и сякаш подострен. Ефектът се подсилваше от неравномерния му тен, който напомняше за линии на дърво. Движенията му бяха бързи и точни, по-скоро резки, отколкото плавни. Янсън имаше чувството, че Биуик е творение на Димаръст.

Биуик се доближи до пленниците, извади голям нож и разряза въжетата, с които бяха вързани.

— Трябва да се чувстват удобно — обясни Димаръст. Много скоро обаче се оказа, че целта на Биуик не беше точно удобството им. Помощник-офицерът завърза стегнато с найлоново въже китките и глезените на пленниците и после го прекара през централния дирек на всяка от наблюдателниците. Телата им бяха леко извити, ръцете разтворени като крила, крайниците им изпънати навън от стегнатото въже. Бяха напълно безпомощни и го съзнаваха. Усещането за безпомощност бе замислено за психологически ефект.

Стомахът на Янсън се сви.

— Сър? — започна той.

— Не говори — прекъсна го Димаръст. — Само гледай. Гледай и се учи. Старо правило.

Сега Димаръст застана до пленника, който лежеше върху земята откъм по-близкия край. Той погали по бузите младежа и каза:

— Той мен бан. — Притисна двете длани към сърцето си и повтори на английски: — Харесваш ми.

Двамата виетнамци изглеждаха шашнати.

— Говориш ли английски? Всъщност няма значение, защото аз говоря виетнамски.

— Да — каза единият с напрегнат глас.

Димаръст го възнагради с усмивка.

— Знаех си, че говориш. — Той прокара показалеца си по челото на мъжа, после по носа и го спря върху устните му.

— Харесваш ми. Вие, момчета, ме вдъхновявате. Защото наистина ви пука. Това за мен е много важно. Имате идеали и ще се биете за тях до последен дъх. Колко нгой ми сте убили, а? Колко американци?

Другият пленник се обади.

— Ние не убивали!

— Не сте убивали, защото сте селяни, нали така? Почтени, обикновени, отрудени рибари, така ли?

— Дунг. Правилно.

— Или може би сте земеделци?

Двамата се спогледаха смутено.

— Не сме Виетконг — каза първият умолително.

— Той не е твой боен другар, така ли? — попита Димаръст, сочейки към лежащия до него виетнамец.

— Просто приятел.

— О, той е твой приятел.

— Да.

— Той те харесва. Вие си помагате.

— Помагаме си.

— Вие, момчета, сте страдали много, нали?

— Много страдали.

— Като нашия спасител Исус Христос. Знаете ли, че той е умрял заради греховете ни? Искате ли да научите как е умрял? Да? Защо не казахте по-рано. Ще ви разкажа. Не. Имам по-добра идея. Ще ви покажа.

— Моля?

Димаръст се обърна към Биуик.

— Биуик, направо е нецивилизовано да държиш тия клети момчета на земята.

Биуик кимна и пусна усмивка върху дървеното си лице. След това с помощта на пръчка затегна още по-здраво въжето и повдигна пленниците от земята. Тежестта на телата им падаше върху яко вързаните китки и глезени. И двамата извикаха уплашено.

— Ксин Лой — каза Димаръст. — Съжалявам.

Те агонизираха, крайниците им бяха свръхразтеглени, ръцете им щяха да изскочат от раменните стави. Положението на телата им затрудняваше неимоверно дишането, изисквайки огромни усилия. Да движат гръдния си кош и диафрагмата — усилия, които допълнително опъваха крайниците им.

Янсън се зачерви от гняв.

— Сър — викна той с остър тон. — Може ли да поговорим, насаме?

Димаръст се доближи до него.

— Може да се наложи да свикнеш с тази гледка — каза му той тихичко. — Но няма да те товаря с изпълнението.

— Вие ги изтезавате — възмути се Янсън.

— Смяташ това за изтезание? — Димаръст поклати глава с отвращение. — Лейтенант Биуик, младши лейтенант Янсън е разстроен. За негово добро ти заповядвам да го успокоиш, както намериш за добре. Нещо против?

— Не, сър — отвърна Биуик и опря пистолета си в главата на Янсън.

Димаръст отиде до джипа и натисна копчето „плей“ върху касетофона. Разнесе се нежен хорал.

— Хилдегард фон Бинген — каза той неясно на кого. — Прекарала по-голямата част от живота си в манастир, който сама основала през дванайсети век. Един ден, когато била на четирийсет и две години, й се явил Бог и оттогава тя се превърнала в един от най-големите композитори на своето време. Всеки път, преди да седне да твори, тя се самобичувала, докато болката я докара до халюцинации. Тогава от нея извирали антифони, черковни напеви и религиозни трактати. Болката карала света Хилдегард да твори. Болката я карала да пее — той се обърна към втория пленник, който бе плувнал в пот и дишаше на пресекулки като умиращо животно. — Мислех си, че музиката ще ви успокои — каза му Димаръст и се заслуша в черковния напев:

Sanctus es unguendo

Perculose fractos:

Sanctus es tergendo

Fetida vulnera.*

[* Свещен си, когато помазваш

опасно сломените духом,

свещен си, когато очистваш

зловонните рани.]

След това застана до другия пленник.

— Погледни ме в очите — нареди му Димаръст. Той извади от калъфа на колана си малка кама и резна корема на мъжа. Кожата и тъканта под нея веднага се разтвориха от напрежението на въжетата. — Болката ще те накара да пееш.

Мъжът заквича.

— Ето това е мъчение — каза Димаръст на Янсън. — Какво искаш да ти кажа? Че и мен ме боли, колкото тях ги боли? — След това се обърна към пищящия виетнамец: — Мислиш си, че ще бъдеш герой в очите на сънародниците си, като се съпротивляваш срещу мен? Никакъв шанс. Дори да си герой, ще се погрижа никой да не научи за това. Героизмът ти ще отиде на вятъра. Знаеш ли, аз съм много лош човек. Мислиш си, че американците са мекушави. Мислиш си, че можете да ни устройвате засади? Мислиш си, че можете да ни се присмивате, докато ние се балтавим с тъпите си бюрократични разпоредби като гиганти, омотани в собствените си кълчища? Но ти си мислиш така, защото досега не си се сблъсквал никога с Алън Димаръст. От всички сатанински форми на лъжа и измама най-голямата е да убедиш някого, че не съществува. Погледни ме в очите, рибарю мой, тъй като аз съществувам. Рибарче мило. Рибарю на човешки души.

Алън Димаръст беше луд. Не, всъщност бе по-лошо. Беше с разума си, контролираше напълно действията си и техните последствия. В същото време бе напълно лишен от най-елементарно чувство за съвест. Беше чудовище. Умно и харизматично чудовище.

— Погледни ме в очите — повиши тона Димаръст и се наведе близо до лицето на мъжа, който агонизираше неописуемо. — С кого трябваше да се свържете? Коя е южновиетнамската ти връзка?

— Аз земеделец! — прошепна мъжът, едвам дишайки. Очите му бяха кръвясали, бузите му влажни. — Не Виетконг!

Димаръст смъкна панталоните му, излагайки половите му органи.

— Извъртането се наказва — каза той отегчено. — Време е да включим проводниците.

На Янсън му се доповдига, наведе се напред, от гърлото му изригна пареща струя и той повърна на земята пред себе си.

— Няма нищо срамно, синко. Като хирургическа операция е — успокои го Димаръст. — Първия път, като го видиш, е малко шокиращо. Но после се свиква. Както е казал Емерсон, когато човек се сблъска с трудности, когато се измъчва и търпи поражения, натрупва опит.

Обърна се към Биуик.

— Отивам да включа мотора, погрижи се за проводниците. Даваме му шанс да говори. Щом не иска, ще умре по най-мъчителния начин.

Димаръст погледна Янсън, който имаше измъчен вид.

— Не се притеснявай — продължи той. — Другарчето му ще оставим живо. Много е важно да оставиш някого жив, за да разкаже на другите от Виетконг, та да знаят, че това ги очаква, когато се ебават с нгой ми.

После намигна на Янсън, сякаш го канеше да участва в тая поквара. Колко ли войници, претръпнали и закоравели от дългото време, прекарано на бойното поле, бяха отвръщали положително на тази покана и се бяха превърнали в негови последователи, изгубвайки душите си? Някъде в главата му прозвуча познат рефрен. _Къде отиваш? Хайде, не искаш ли да дойдеш?_

Не искаш ли да дойдеш?

„Принсенграхт“, една от най-елегантните улици с канали в старата част на Амстердам, датираше от седемнайсети век. Фасадите на сградите на пръв поглед приличаха на нагънати като хармоника хартиени замъци. Когато човек се вгледаше по-отблизо, забелязваше, че все пак всяка от високите и тесни тухлени къщи се различава от съседната. Фронтонът в горната част на всичките бе старателно проектиран: стъпаловидни фронтони, от зигзагообразни до плоски фронтони, редуващи се с триъгълни и четириъгълни фронтони. Тъй като вътрешните стълбища бяха тесни и стръмни, повечето от къщите имаха издадени площадки, които позволяваха мебелите да се качват до по-горните етажи с помощта на скрипец. Много от сградите се гордееха с корнизите и сложните си антаблементи. Обикновените тухли бяха украсени с гирлянди. Зад къщите се криеха дискретни хофйес или вътрешни дворове. Доколкото бюргерите от златната епоха на Амстердам са се гордеели със своята семплост, семплостта стигаше до показност.

Янсън вървеше по улицата, облечен в яке с цип и дебели панталони като повечето минувачи. Беше пъхнал ръце в джобовете си, а очите му внимателно оглеждаха наоколо. Дали някой го следеше? Досега не бе забелязал никакъв признак за това. Но знаеше от опит, че ако са го открили, много бързо могат да съберат и изпратят екип. „Винаги трябва да имаш резервен план“ — поучаваше го Димаръст и колкото и противен да бе източникът на тази максима, тя му служеше добре. Запомни това предписание като една от тайните на Чингис хан.

На две преки от така наречената златна дъга мярна струпаните едно до друго корабчета къщи, закотвени в ръждивата на цвят тинеста вода на канала. Тези плаващи домове бяха характерна особеност за Амстердам от петдесетте години и резултат от недостига на жилища. Няколко десетилетия по-късно градският съвет ги забрани, но съществуващите бяха оставени на доизживяване и властите проявяваха търпимост, когато собствениците им си плащаха годишната такса.

Янсън си отваряше очите на четири и внимателно огледа всяко от тях. Най-близкото приличаше на продълговато бунгало от кафяви дъски с малък кръгъл комин от червен нагънат метал на покрива. Следващото изглеждаше като висока плаваща оранжерия. От вътрешната страна стъклените панели бяха покрити с пердета, които осигуряваха на обитателите някаква интимност.

Карабчето къща до него имаше перила от дървени решетки със сложни плетеници около кабина с плосък покрив. Чифт фенери стърчаха от нещо, което приличаше на каменни хранилки за птици. Сандъчета с мушкато говореха за грижовен стопанин.

Накрая стигна до познатата боядисана в синьо кабина със запуснат вид. Саксиите и сандъчетата за цветя бяха предимно празни. Прозорците — малки и зацапани. На палубата до кабината имаше дървена пейка, излъскана от употреба. Дъските на долната широка палуба бяха изкорубени и неравни. Корабчето бе закотвено точно до малък вълнолом. Докато Янсън доближаваше, сърцето му заби силно. Много години минаха, откакто беше тук за последен път. Ами ако имаше нов собственик? Долови характерния мирис на канабис и веднага разбра, че не е нов. Стъпи на борда и влезе през вратата на кабината. Както очакваше, не беше заключено.

В единия ъгъл на помещението мъж с дълга мръсносива коса се бе надвесил над голямо парче картон. Държеше пастелите и в двете си ръце и шаркаше върху хартията ту с единия, ту с другия. Цигара марихуана димеше до червена ароматизирана свещ.

— Замръзни, кучи сине — каза тихичко Янсън.

Бари Купър се обърна бавно, хилейки се на нещо свое. След това позна своя посетител и поизтрезня.

— Хей, ние сме върхът, а? Двамата с теб сме върхът, нали?

На лицето му бе застинала леко тъповата усмивка, но във въпроса му имаше нещо като изненада.

— Да, Бари, ние сме върхът.

Облекчението му бе видимо. Разтвори широко ръцете си, които бяха изцапани с боя.

— Покажи ми малко обич, бейби. Покажи ми малко обич. Откога не сме се виждали? Хип-хип.

Речта на Купър от край време представляваше странна смесица от рокерски и ученически жаргон, а това, че американецът живееше в чужбина вече четвърт век, служеше като езикова спойка.

— От много дълго — отговори Янсън, — а може би недостатъчно дълго. Как мислиш?

Историята на познанството им бе сложна. Никой от двамата не разбираше напълно другия, но се разбираха достатъчно за делово сътрудничество.

— Мога да ти направя кафе — каза Купър.

— Едно кафе ще ми дойде добре — отвърна Янсън и се настани на изтърбушен кафяв диван, след което се огледа.

Почти нищо не се бе променило. Купър беше остарял, но точно както можеше да се очаква от него. Вързаната му на опашка кестенява коса беше посивяла. Под очите му имаше огромни торбички, ъглите на устните и носа се съединяваха с тънки бръчици. Разстоянието между веждите му бе набраздено с дълбоки вертикални бръчки, а челото с хоризонтални линии. Но беше Бари Купър, същият Бари Купър, малко боязлив и донякъде смахнат, но нито едно от двете изцяло. В младостта му съотношението беше друго. В началото на седемдесетте години той скъса с колежанския радикализъм и премина към по-суровата, по-грубата действителност и накрая стана член на тайната организация „Време“. Лозунгът й „Да смачкаме системата!“ се бе превърнал в нещо като поздрав. Мотаейки се из студентския град Мадисън в щата Уисконсин, той бе попаднал на по-умни и по-убедени от него хора, които бяха приели неосъзнатото му недоволство от политиката на властите за чист екстремизъм. Невинните лудории, замислени като предизвикателство към силите на реда, повлякоха след себе си по-крайни действия.

Един ден в Ню Йорк се бе озовал в къща в Гринич Вилидж по време, когато взривно устройство, подготвено от негов съмишленик, гръмна преждевременно.

В този момент той беше под душа. И както бе още мокър и насапунисан, но невредим, избяга и известно време се кри, преди да бъде арестуван. Пуснаха го под гаранция, но полицията установи, че пръстовите му отпечатъци съвпадат с отпечатъците, открити на мястото на друг бомбен атентат в университетската лаборатория в Евънстън. Експлозията бе станала през нощта и нямаше жертви, но това бе по-скоро късмет, тъй като на мястото спокойно е можело да има пазач. Обвиниха го в опит за убийство и участие в конспирация и отмениха освобождаването под гаранция. По това време обаче Купър бе успял да избяга в чужбина, отначало в Канада, а после в Западна Европа.

В Европа започна нова глава в смахнатата му кариера. Преувеличените слухове, разпространявани от властите по негов адрес, бяха взети за чиста монета от радикалните групировки на европейската левица. По-специално от кръговете, свързани с Андреас Баадер и Улрике Майнхоф, известни официално като фракция „Червена армия“, а неофициално като бандата „Баадер-Майнхоф“. Също и от близката до нея организация, наричаща себе си Движение 2 юни, и от „Червените бригади“ в Италия. Отровени от романтизма на революционното насилие, тези екстремисти сметнаха рошавия американец за съвременен вариант на радетеля за революция след Джеси Джаксън. Те го приеха в своите редици и дискусионни клубове и му искаха тактически и технически съвети. Бари Купър беше доволен от вниманието, но същевременно се чувстваше малко притеснен. Беше много сведущ по разните видове марихуана, като например по какво се отличава Мауи сенсимила от Червено Акапулко, но нито познаваше, нито му пукаше за практическите аспекти на революцията. Той бе твърде далеч от престъпните намерения, които му приписваше Интерпол, най-обикновен наркоман, отдаден единствено на секса и наркотиците. Непрекъснато бе друсан, за да е в състояние да разбере жестокостта на новите си приятели, да схване, че онова, което той смяташе за студентски лудории, за тях бе прелюдия към насилствено сваляне на съществуващия ред. Криеше тази подробност от революционерите зад дидактически отговори. Неговата сдържаност и липса на интерес към тяхната дейност ги притесняваше. Мислеха си, че американецът не им се доверява или не ги взима на сериозно за революционен авангард. В отговор те му доверяваха своите амбициозни планове, опитваха се да го впечатлят, като му разкриваха подробности за своите човешки и материални ресурси: за тайната квартира в Източен Берлин, за организацията в Мюнхен, която ги финансираше, за офицера в националната гвардия на Федерална република Германия, който снабдяваше своята любовница радикалистка с огромно количество секретна военна информация.

С течение на времето Бари Купър се чувстваше все по-неловко не само заради маскарада. Нямаше нерви да слуша подробните им описания за насилието. Един ден малко след атентата в метрото в Щутгарт, организиран от „Революционни ядра“, той видя списъка на жертвите във вестниците. Посети майката на една от жертвите на терористичния акт, като се представи за репортер. Непосредственият му досег с човешките измерения на славното революционно насилие го разтърси и отврати.

Янсън го посети не след дълго. Опитвайки се да установи контакти със сенчестия свят на терористичните организации, той издирваше техни представители, чиято чувствителност към цивилизоваността не бе ерозирала напълно и които не бяха изцяло изстинали за така наречения буржоазен морал. Винаги бе смятал връзките на Бари Купър с тези организации за странни. Познаваше подробно досието му и знаеше, че той е по-скоро чешит, фукльо и клоун, а не убиец. Тип, който я караше ден за ден и който случайно се бе озовал в лоша компания.

Купър се бе установил по това време в Амстердам в същото корабче къща и си изкарваше прехраната, като продаваше на туристите цветни графики на стария град. Имаше вид на човек, който бе пушил трева твърде дълго. Дори когато не беше друсан, изглеждаше разконцентриран и простодушен. Двамата не се харесаха от пръв поглед, а и не беше възможно да си представи човек две души, толкова различни една от друга. Накрая обаче Купър оцени по достойнство факта, че представител на американското правителство нито се опита да му се мазни, нито да го заплашва. Приличаше на тежкар, но не се правеше на такъв. Янсън реши да не увърта и премина направо на въпроса. Купър се опита да отклони разговора към неравенството на Запад, а Янсън, който беше печен в политологията, с готовност се съгласи с него. Той без колебание призна, че много неща в западните демокрации търпят критика, но веднага след това разобличи нечовешкия характер на тероризма, с думи право в целта. _Нашето общество върши измяна към човечеството винаги когато не се придържа към собствените си идеали. А какъв свят искат да създадат твоите приятели? Свят, който върши предателство към човечеството винаги когато се придържа към идеалите си._ Толкова ли е трудно човек да направи избор?

— _Дълбокомислено_ — каза Бари Купър искрено. — _Дълбокомислено_, не е за тъпоумни.

Но ако Купър беше тъпоумен, неговото тъпоумие го бе предпазило от най-опасните изкушения на революционната левица. А сведенията, които му предостави, се оказаха пагубни за десетки революционни ядра. Тайните им квартири бяха затворени, лидерите им вкарани в затвора, източниците на финансиране прекъснати. И всичко това стана с помощта на тая откачалка от синьото корабче къща. В едно отношение коравосърдечните позьори на революционния авангард се оказаха прави: понякога малкият човек може да допринесе за нещо голямо.

Като отплата Държавният департамент тихомълком се отказа от опитите си да иска екстрадицията му.

Янсън отпи горещо кафе от канчето, по което имаше следи от блажни бои.

— Знам, че не си дошъл току-така — каза му Купър. — Нещо ще искаш от мен.

Беше намек за първите им разговори преди четвърт век.

— Хей — възрази Янсън. — Не мога ли просто да се отбия за малко?

— _Mi casa es su casa, amigo._ Моята къща е и твоя къща, приятел — отговори Купър. Той поднесе малката цигара от марихуана към устните си. Янсън не беше сигурен дали тревата все още действаше на Купър, или обичайната доза просто го връщаше към състоянието, което минаваше за нормално. От пушека гласът му стана дрезгав. — Ще се възползвам от компанията ти да споделя с теб, че Дорис ме напусна. Казах ли ти?

— Никога не си ми казвал, че Дорис е живяла при теб — отговори Янсън. — Бари, нямам представа коя е Дорис.

— О-о-о — каза Купър и смръщи чело, опитвайки се да се концентрира. Явно се мъчеше да се сети за последователността на събитията. — _Значи… значи… значи._ — Мозъкът му работеше трескаво, но нищо не се получаваше. Накрая вдигна показалеца си. — В такъв случай… няма значение.

Той вероятно бе стигнал до заключението, че човек, когото не бе виждал осем години, едва ли би се интересувал от прекъсването на една шестседмична връзка. Купър бе видимо доволен, че е успял да съобрази. Облегна се назад и се захили.

— Хей, човече, наистина ми е приятно да те видя — Тупна Янсън по ръката. — Съквартирант — каза той. — Все едно, че отново си имам съквартирант. Феликс и Оскар.

Янсън потрепна, ръката го болеше от боя в парка „Риджънтс“.

— Добре ли си, човече? — Очите на Купър станаха загрижени.

— Добре, всичко е наред — отговори Янсън — Но този път посещението ми ще си остане между нас. _Comprende?_

— _Comprando mio maximo_ — отговори Купър на любимия си език, който бе миш-маш между испански, италиански и латински, но с наклонения, глаголни времена и словоред негово собствено изобретение. Янсън понякога си мислеше, че той бе много подходящ герой за приключенските разкази на Хънтър С. Томсън. В някои отношения се бе променил, но в други се бе съхранил същия.

— Да се поразходим — предложи Янсън.

— Върхът — отвърна Купър.

Уличните лампи светеха ярко, отпъждайки вечерното небе, докато двамата мъже вървяха по улица „Херенграхт“. Някога тя е била любимият адрес на корабостроителите и търговците, които бяха просперирали преди триста години в златната епоха на Амстердам. Повечето от разкошните огромни къщи сега принадлежаха на банки, музеи, издателства, консулства. Окъпани от сребристата светлина, тези постройки от седемнайсети век сякаш сияеха с особен отблясък, който подчертаваше разликите между тях. Ето една къща с подчертано френско влияние, чиято фасада от пясъчник бе украсена с листа от акант и волути. Една друга пък бе мрачна на глед, от тъмни тухли, а единствената й декорация бе фронтонът. Накъдето и да се насочеше погледът, попадаше на заоблени корнизи, декоративни подпори под стрехите, шпилове, декоративни конзоли и кръгли прозорчета с безчет дупки и цепки, от които можеше да се възползва скрит наблюдател.

— Значи всеки ден си по тия улици — каза Янсън.

— Всеки ден, човече — отвърна Купър. — Изкуството ми. Рисувам онова, което виждам. Но на различни места. Улични сцени, къщи, църкви. Туристите наистина си падат по църкви.

— Може ли да си поръчам картина?

Купър го погледна развълнувано.

— Наистина ли, човече?

— Има една къща на „Принсенграхт“, на ъгъла с „Лайдзестраат“. Сещаш ли се за коя става дума?

— Имаш добър вкус. Истинска красавица.

Сградата се състоеше от три отделни къщи, но фасадата й бе реконструирана така, че създаваше впечатлението за едно цяло. Осем колони с канелюри в коринтски стил подпираха фронтона. Седем еркерни прозореца гледаха към улицата. Ивици от червена зидария се редуваха с декоративен камък. Централата на фондация „Свобода“ имаше богата история, изписана върху всяка тухла.

— Ще я нарисуваш ли веднага? Колкото можеш по-подробно.

Край тях профуча велосипедист в обратната посока на еднопосочната улица и едва не ги бутна.

— Бре! Никога не съм си представял, че се интересуваш от работата ми. Винаги си бил някак безразличен. Дори си мислех, че не си падаш по рисуването.

— Колкото можеш по-подробно, Бари — подчерта Янсън. — Опитай също и задната част. Би трябвало да има видимост откъм „Лайдзедварсстраат“.

— Ще си взема новите пастели — отговори му Купър. — Заради теб.

Велосипедистите и уличните художници никога не се набиваха на очи в старата част на Амстердам. Купър можеше да застане на тротоара точно срещу сградата и никой нямаше да му обърне внимание. Той го правеше от десетилетия. Губеше се сред пейзажа, тъй като беше част от него.

Час по-късно в корабчето къща на Купър Янсън разглеждаше рисунките. Не остана обнадежден. Много бяха местата, откъдето можеше да се проникне, но нито едно не беше защитено от външни погледи. Освен това сградата със сигурност се наблюдаваше с камери. А тъй като задната й част гледаше към улица „Лайдзедварсстраат“, нямаше таен излаз и от там.

Като правило имаше два начина да се гарантира сигурността. По-често срещаният беше да се избере изолирано място, например някой замък върху планински склон. При другия се разчиташе на публичността. Когато сградата е обществено достъпна, всяко съмнително проникване се изключва от само себе си. В случая с фондация „Свобода“ най-хитрото бе, че вместо да разчита единствено на мерки за сигурност, тя превръщаше стотиците минувачи — и местни, и гости на града — в охранители. Тя бе защитена просто защото изцяло се набиваше на очи.

Янсън се ядосваше на себе си. Как можеше да мисли с клишета. Решенията, които си беше наумил, му бяха вършили работа в миналото, сега обаче не бяха подходящи. Трябваше да погледне на нещата по различен начин.

Спомни си съветите на Димаръст. _Не виждаш начин да се измъкнеш, а? Опитай се да видиш нещата по друг начин. Виж двата бели лебеда, вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк вместо към кейка с отрязаното парче. Изнеси лактите напред, не назад. Усъвършенствай движенията, ще се чувстваш свободен._

Затвори очи за няколко секунди. Трябваше да мисли като тях. По тяхната логика публичността и излагането на показ бяха най-ефикасните щитове срещу подмолни действия. Същата логика трябваше да възприеме и Янсън. Тайното промъкване бе нещо, срещу което бяха взели защитни мерки. Тогава нямаше да се промъкне тайно. Щеше да влезе вътре открито, и то през главния вход. Тази операция не изискваше дискретност, а безочливост.

Янсън мерна постланите на пода вестници.

— Имаш ли вестник?

Купър се затътри до ъгъла и победоносно се върна с последния брой на „Де Фолксрант“. Първата страница беше изпоцапана с бои и пастели.

— Нещо на английски?

— Холандските вестници са на холандски, мой човек — отговори той със забавен говор под въздействието на марихуаната. — Макар че така се преебават.

— Ясно — отвърна Янсън.

Той огледа заглавията и благодарение на познанията си по английски и немски успя да схване смисъла. Обърна на другата страница, където вниманието му привлече малка статия.

— Ето — каза Янсън, почуквайки с пръст. — Ще ми преведеш ли това?

— Няма да ме иззори, човече. — Купър напрегна всичките си сили да се съсредоточи. — Не е на музикална тема, каквато аз бих избрал. Я чакай малко. Веднъж май ми каза, че майка ти е чехкиня.

— Беше. Почина.

— Не е моя работа, но е ужасно, нали? А внезапно ли стана?

— Умря, когато бях на петнайсет, Бари. Имах известно време да го преживея.

Купър помисли за миг, опитвайки се да асимилира фактите.

— Върхът — каза той. — Мама почина миналата година. Не можах да отида дори на проклетото погребение. Това ме съсипа. Бях закопчан в затвора и нямаше как. Но бях съсипан.

— Съжалявам — каза му Янсън.

Купър започна да чете статията, мъчейки се да я преведе на английски заради Янсън. Не че беше кой знае колко интересна. Чешкият външен министър, който беше на посещение в Холандия за разговори с правителството, щеше да дойде в Амстердам. Тук щеше да се срещне с представители на борсата и водещи фигури във финансовите среди, за да обсъди с тях смесени холандско-чешки проекти. Поредното безсмислено пътуване на човек, чиято работа е да пътува, с надеждата да увеличи нивото на чуждите инвестиции в страна, която силно се нуждаеше от тях. Холандия беше богата. Чехия не. Беше пътуване, което можеше да се състои и преди век, дори преди два или три века, и вероятно се бе състояло. Човек спокойно можеше да се обзаложи, че то няма да реши проблемите на Чешката република. Но щеше да реши проблемите на Янсън.

— Да отидем на пазар — каза Янсън и стана.

Внезапната смяна на темата ни най-малко не смути Купър. Той беше толкова отнесен от канабиса, че животът бе за него непредвидим като хвърлянето на заровете.

— Върхът — каза той. — Кльопачка?

— Дрехи. Елегантни. Последна мода.

— О — каза той разочаровано. — Добре, има едно място, което никога не посещавам, но знам, че е много скъпо. На „Нювезайдс Воорбургвал“ на няколко преки от канала.

— Отлично — каза Янсън. — Ще дойдеш ли с мен? Ще имам нужда от преводач.

Истинската причина бе, че ако някой го следеше, нямаше да очаква да се движи с компания.

— Ще ми е приятно — отговори Купър. — Но всеки разбира от „Мастър Кард“.

Сградата на площада „Магна“ беше построена преди сто години като пощенска станция, макар че богатата декорация, извитите тавани, пиластрите, первазите, корнизите и арковидните галерии не я правеха много подходяща за целта. След като бе превърната в търговски център, прекалената й натруфеност вече си идваше на мястото. Сега тя приютяваше четирийсет бутика. В един от луксозните магазини за мъжко облекло Янсън пробва костюм номер петдесет и три. Беше марка „Унгаро“ и етикетът му сочеше цена две хиляди долара. Янсън имаше правилно телосложение и готовите дрехи му ставаха. Костюмът му бе по мярка.

Продавач със зализана с гел коса се понесе леко по лъскавия под и тутакси се лепна за американския си клиент.

— Ако позволите, трябва да ви кажа, че ви стои отлично — каза той.

Беше мазен и учтив, което можеше да се очаква при такива цени.

— Платът е с изключително качество. Красив костюм. Много елегантен, меко казано.

Като повечето холандци той говореше английски с почти недоловим акцент.

Янсън се обърна към Купър. Кръвясалите очи и разсеяният му поглед подсказваха, че мъглата в мозъка му още не се бе разсеяла.

— Казва, че ти стои добре — каза Купър.

— Когато ми говорят на английски, Бари, няма нужда да превеждаш — напомни му Янсън. След това се обърна към продавача. — Предполагам, че приемате пари в брой. Ако можете да направите подгъва сега, вземам го. Ако не, няма да го купя.

— Всъщност имаме тук ателие, но шивашките услуги ги правим другаде. Утре ще ви го изпратим…

— Съжалявам — каза Янсън и тръгна към вратата.

— Почакайте — викна продавачът, виждайки как му се изплъзва процентът от продажбата. — Ще го направим. Ако почакате, ще го отнеса. На отсрещната страна на улицата е. Както казвате вие в Щатите, клиентът винаги е прав.