Директивата "Янсън"

Янсън измъкна четирийсет и пет сантиметрова алуминиева тръбичка за духане от един от джобовете на черната си униформа. Джобовете и закопчалките бяха истинско оперативно предизвикателство. Не можеха да позволят да се чуе звукът от отваряне на цип или щракане на метална закопчалка. Беше ги заменил с безшумни механизми. Чифт магнитни плочки, облечени в мек вълнен плат, вършеха идеална работа: магнитите държаха джобовете плътно затворени, а се отместваха безшумно.

Янсън прошепна плана си в микрофона. Той щеше да се заеме с високия мъж и с часовия от дясната му страна. Кацарис трябваше да се справи с останалите. Янсън пъхна гуменото отверстие на тръбичката между устните си, а другия й край нагласи на височината на очите си. Стреличката беше от онези, които използваха при тайни операции, с тънка игла трийсет и трети номер и болус, пъхнат в имитация на оса от пластмасова материя. Изкуственото насекомо щеше да ги заблуди само на пръв поглед, но ако всичко минеше добре, то сигурно щеше да бъде удостоено само с един поглед. Духна силно, след което бързо пъхна нова стреличка и отново духна. После се сви обратно в сянката.

Високият мъж се хвана за врата, измъкна стреличката и я погледна на слабата светлина. Дали я бе измъкнал, преди да се изпразни съдържанието на болуса? Изкуственото насекомо приличаше досущ на истинско жилещо насекомо, с твърда обвивка и раирана окраска. Но теглото не отговаряше на естественото, особено ако упойващата течност — карфентанил цитрат, бе още в него. Мъжът със сбръчканото лице се втренчи в насекомото ядосано и след това насочи погледа си в посоката, където стоеше Янсън. От начина, по който се взираше, беше ясно, че е доловил очертанията му в тъмния ъгъл.

Ръката на войника докопа револвера, втъкнат отстрани в колана му, след което се катурна напред и падна на верандата. Янсън чу ясно как тялото му се пльосна върху чакълестата настилка два метра под него. Още двама постови се свлякоха на земята, загубвайки съзнание.

Двама от по-младите войници в далечния ляв край бързо си размениха някакви реплики. Бяха разбрали, че нещо не е наред. Да не би Кацарис да не ги бе улучил?

Използването на упойващи вещества не беше само опит за проява на хуманност. Малко бяха човешките същества, които бяха изпитвали въздействието на стреличката с карфентанил. Минаваха десетина секунди, преди човек да усети, че е ухапан от насекомо. Докато в стрелбата нямаше нищо мистериозно: ако изстрел със заглушител не причини моментална загуба на съзнание, т.е. ако куршумът не засегне средния мозък, жертвата може да огласи нощта с неистови писъци и така да предупреди всички останали. При близка схватка работа вършеше и удушването, което спира не само притока на въздух, но и на кръв, но в този случай беше изключено. При използването на стрелички с упойващо вещество също имаше рискове, но тактическата оптимизация означаваше да се избере не най-добрият подход въобще, а най-добрият съобразно конкретните условия.

Янсън насочи тръбичката към двамата бръщолевещи войници и тъкмо се приготвяше да изпрати нова стреличка, когато те бавно се свлякоха. Кацарис се бе погрижил за тях.

Тишината се възстанови. Нарушаваше я само граченето на свраките, писъкът на чайките и жуженето на бръмбарите и цикадите. Шумовете бяха естествените. Изглеждаше така, сякаш проблемът е бил отстранен и войниците се бяха върнали на поста си.

Но спокойствието, което си бяха осигурили, можеше да се наруши всеки момент. От разговорите, които бяха доловили, и от наблюденията предполагаха, че следващата смяна ще пристигне до един час. Освен това нямаше никакви гаранции, че графикът не е променен. Всяка минута беше безценна.

Янсън и Кацарис се втурнаха напред под прикритието на северната веранда, промъквайки се между масивните колони, които я поддържаха и бяха разположени на половин метър една от друга. Според чертежите кръглият каменен капак към тъмницата се намираше по средата на северната стена точно до главната постройка. Янсън опипа основите на мястото, където се срещаха сградата и земята. Изведнъж усети нещо хлъзгаво в ръката си, което приличаше на гумен маркуч. Отдръпна се. Беше змия. Повечето от животинските видове на острова бяха безвредни, но често се срещаха отровни змии като пепелянка и анурийска кобра. Извади бойния нож от униформата си и го хвърли по посока към змията. Ножът срещна съпротивление, докато летеше във въздуха, явно бе ударил нещо и го бе свалил безшумно до каменната стена. Нещо жилаво и плътно се изпречи на острието.

— Намерих го — прошепна Тео на няколко крачки от него.

Янсън включи миниатюрно фенерче и пренастрои очилата за нощно виждане от положение звездна светлина на пълен мрак.

Тео беше клекнал до огромен каменен диск. Тъмницата под краката им бе използвана за най-различни цели през годините. Главното й предназначение, разбира се, беше за затворници. Но по различно време я бяха използвали като склад за храни или муниции. Под иззиданото кръгло отверстие имаше вертикален проход, който водеше към подземието. Каменният капак беше направен така, че да се отваря лесно, но с годините бяха настъпили някои изменения, така че щеше да е успех само да го помръднат.

От двете страни на капака имаше дръжки. Тео натисна едната и използвайки като опора силните си крака, се опита да вдигне плоския кръгъл камък. Нищо не се получи. Единственият звук бе собственото му пъшкане.

Янсън се присъедини към него и клекна на срещуположната страна, хващайки здраво с две ръце дръжката. Подпирайки се на колене, той дръпна с всичка сила. Чу как Тео издиша бавно, напрягайки се докрай.

Нищо.

— Завърти го — прошепна Янсън.

— Да не би да е буркан с маслини — отговори Тео, но зае съответната стойка.

Подпря краката си на перпендикулярната стена, хвана здраво с ръце дръжката и завъртя капака. От другата страна Янсън натисна също в посока на часовниковата стрелка.

Най-после се помръдна. Стържещият звук от триене между два камъка беше слаб, но безпогрешен. Янсън осъзна с какъв проблем се бяха сблъскали. Кръглото легло, в което лягаше камъкът, беше направено от някакъв вид печена глина, а с годините, докато варовикът бе ерозирал под влияние на тропическата влага, отронените парченца от двата материала се бяха съединили и образували естествен хоросан. Като резултат капакът се бе зациментирал на мястото си. Сега, след като раздробиха свързващия материал, задачата им се улесняваше.

Двамата с Тео отново се надвесиха над капака и направиха нов опит да го повдигнат, координирайки движенията си. Капакът беше с дебелина около двайсет и пет санитиметра и ужасно тежък. За преместването му бяха нужни четирима, не двама души. Но можеше да се направи. Напрегнаха всички сили и го отместиха към единия край, поставяйки го внимателно на земята.

Янсън надникна в дупката, която се откри. Точно под капака имаше решетка. През нея долови слаби гласове откъм подземието.

Нищо не се разбираше, но без съмнение гласовете бяха спокойни. Онова, което издава човешкото състояние — гняв, страх, радост, укор, притеснение, — е тонът. Думите често са украсени или подвеждащи. Изискваше се голям опит, за да се научи човек да различава зад думите характерните тоналности, издаващи истинското състояние. Янсън много го биваше в това. Гласовете, които чу, не бяха на затворници. А ако някой се намираше в тъмница, без да е затворник, не остава нищо друго, освен да е надзирател. Явно бяха пазачите, непосредствените им врагове.

Притиснат плътно към земята, Янсън надвеси глава точно над решетката. Въздухът в подземието беше прохладен, долови и мирис на цигари. Отначало шумът бе като ромолене на ручей, сега обаче започна да различава отделните гласове. Колко ли надзиратели имаше долу? Още не можеше да каже със сигурност. Нито пък имаше гаранция, че броят на гласовете съвпада с броя на хората.

Знаеха от чертежите, че тунелът се спуска надолу под ъгъл четирийсет и пет градуса в по-голямата си част, след което се накланяше и продължаваше фуниевидно под по-голям ъгъл. През мъждукащата светлина, която се процеждаше нагоре, не можеше да различи нищо.

Кацарис подаде на Янсън фиброоптичната миникамера, която приличаше на пудриера с дълъг шнур, прикачен към нея. Облегнат върху грубо издялания варовик, Янсън започна да спуска кабела през една от цепките на решетката, бавно, сантиметър по сантиметър, внимавайки да не вдига шум. Беше с дебелината на обикновен телефонен кабел, а върхът му беше с размерите на главичката на кибритена клечка. В кабела имаше двуслойна оптична нишка, по която се предаваха образите върху екрана с размери три на пет инча. Янсън не сваляше очи от миниатюрния цифров дисплей, докато бавно спускаше кабела надолу. Ако някой от надзирателите го забележеше, мисията щеше да е дотук. Върху екрана се появиха сивкави ивици, които ставаха все по-светли. Изведнъж той се изпълни с образа на слабо осветена стая. Янсън дръпна кабела малко нагоре. Сега екранът вече не играеше. Вероятно върхът бе на милиметри от края на тунела и трудно щяха да го забележат. След пет секунди автоматичната настройка избистри образите, избирайки оптималната светлина и контраст.

— Колко са? — попита Кацарис.

— Не е на добро — отговори Янсън.

— Колко?

Янсън хвана копчето, с което върхът на камерата можеше да се върти, преди да отговори.

— Седемнайсет войници. Въоръжени до зъби.

— Мамка му — измърмори Кацарис.

— Точно толкова са — каза Янсън.

— Ако имахме добра видимост, щяхме да сгащим копелетата.

— Но нямаме.

— Дали да не им пуснем осколочна граната точно сега?

— Достатъчно е един да оцелее и пленникът е мъртъв — възрази Янсън. — Всичко, което направихме дотук, ще бъде безполезно. По-добре си завлечи задника до вход А.

Вход А, както беше отбелязан на чертежите, отдавна не се използваше и водеше към задната част на подземието. Беше ключовият момент в плана. Докато отвеждаха затворника бързо към вътрешноста на древната постройка, щяха да обезвредят пазачите с граната с бял фосфор през тунела.

— Слушай — каза Кацарис. — Ако входът е там, където се предполага, че е, би трябвало да се върна до три минути. Надявам се през това време да се погрижиш за тях.

— Връщай се бързо — отговори разсеяно Янсън, който настройваше ръчно образа, въртейки върха на камерата под различни ъгли.

През гъстия цигарен дим забеляза, че мъжете седяха около две маси и играеха карти. Така правеха всички войници. Силни, въоръжени мъже, в чиято власт беше да взимат решения кой да умре и кой да живее, се бореха срещу най-върлия враг, времето, убивайки го с несериозни занимания като игра с карти. Самият той беше играл карти, докато носеше бойна униформа, много повече, отколкото смееше да си признае.

Янсън наблюдаваше внимателно познатите движения, раздаването и разиграването. Знаеше как се играе. Беше го правил с часове някога в джунглите на Мавриций. Наричаше се протер, индийския варирант на руми.

И тъй като познаваше играта, погледът му бе привлечен от младеж, осемнайсет или деветнайсетгодишен, който седеше на по-голямата маса и когото другите наблюдаваха — полудебнещо, полувъзхитени.

Младежът се оглеждаше гордо, на пъпчивото му лице грееше усмивка, която разкриваше бели зъби и му придаваше лукавия вид на победител.

Янсън знаеше играта. Не само играта на протер. Знаеше играта, която играеше младежът: поемаш максимален риск, за да спечелиш максимално. Това всъщност бе игра, която играеха и двамата.

През рамото му бе опасан патрондаш със седеммилиметрови патрони. Автоматичен пистолет RM14 бе привързан с ремък за кръста му. По-тежко автоматично оръжие — Янсън не виждаше достатъчно добре каква марка беше — се мъдреше на стола срещу него и не оставяше никакво съмнение за какво му трябваше патрондашът. Комплектът оръжия подсказваше, че младежът заема по-висока позиция в йерархията.

Младежът изтри пръстите си в синята чалма, увита около главата му, и с един замах прибра всички карти. Янсън успя да чуе няколко подсвирквания — характерното при игра на карти недоверие.

Това беше невероятно самоунищожителен ход на този етап на разиграването, освен ако картоиграчът не беше сигурен, че ще успее да се отърве от всичките карти. Подобна увереност изискваше изключителна наблюдателност и самообладание.

Спряха да играят. Дори войниците от по-малката маса станаха и наобиколиха играчите, за да разберат какво ще последва. Всеки от тях имаше пушка и поне още едно оръжие на кръста. Екипировката изглеждаше стара, но добре поддържана.

Младежът сложи картите една по една, всички бяха последователни. Беше като мач по водна топка, при който шампионът вкарва гол след гол, все едно си играе сам. Когато младежът приключи, не му остана нито една карта. Отметна назад глава и се разсмя. Тринайсетица: явно никой от другарите му не беше виждал такова нещо, тъй като нададоха бурни възгласи — ядът от загубата отстъпи място на възхищението от вещината, с която ги бяха победили.

Проста игра. Бунтовник от Кагама, който беше майстор на протер. Беше ли толкова добър и с картечницата на стола?

През фиброоптичната шпионска камера Янсън долови допълнително напрежение върху лицето на младежа, докато раздаваха отново картите. Вече знаеше кой ще победи, ако играта въобще завърши.

Знаеше също, че това не бяха прости селяни, а добре обучени войници. Забелязваше се дори от начина, по който оръжията им висяха върху бойните им дрехи. Знаеха какво правят. Ако попаднеха в засада и разполагаха с няколко секунди за прегрупиране, всеки от тях можеше да застреля затворника. От онова, което видя, му стана ясно, че такива бяха инструкциите.

Хвана в едър план пъпчивия младеж и после премести отново камерата. Седемнайсет опитни бойци и поне един от тях притежаваше свръхнаблюдателност и самообладание.

— _Прецакани сме_ — чу в слушалката гласа на Кацарис без грам емоция и по същество.

— Веднага идвам — каза Янсън, след което повдигна малко камерата към вътрешността на тунела.

В корема му се заби малко остро камъче.

Янсън се изправи, доколкото позволяваше пространството. Ставите го боляха от свитата стойка. Истината беше, че е вече стар за подобни авантюри, поне с десет години по-стар, отколкото трябваше. Защо ли се нави да се захване с тая работа? Защото съзнаваше, че беше единственият, който би се съгласил да се изправи пред неизвестността. Или по-точно казано, ако той не бе приел, никой друг нямаше да го стори. Знаеше също, че опитът му го правеше най-подходящ за мисията. Беше убеден, че в случай на необходимост само той можеше да промени първоначалния план. Но дали не бе проява на суетност? Дали не искаше да докаже на себе си, че още го бива? Или чувството му за дълг към Питър Новак бе толкова отчаяно, че да вземе решение, с което сега можеше да застраши живота на Новак, както и собствения си живот? Съмненията го човъркаха като иглички. Наложи се да се успокои. _Чисто като вода, студено като лед._ Това бе девиз, който често си бе повтарял през дългите дни и нощи на терор и агония, които преживя по време на пленничеството си във Виетнам.

Кацарис бе застанал точно на мястото, където според чертежите трябваше да се намира вторият вход — входът, от който зависеше успехът на операцията.

— Ето, това е мястото — каза Кацарис. — Все още личи къде е била вратата.

— Това е добра новина. Обичам добрите новини.

— Само че е зазидана.

— Това вече е лоша новина.

— Зидарията е яка. Вероятно на не повече от трийсет години. Може би някога са ставали наводнения и затова са решили да зазидат входа. Кой знае? Знам само, че вход А вече не съществува.

Душата на Янсън се сви още повече. _Чисто като вода, студено като лед._

— Няма проблем — каза Янсън. — Ще се справим някак.

Но проблем имаше, а той нямаше никаква идея как да се справят. Знаеше само, че един командир не бива да допусне хората му да изпаднат в паника.

Започнаха мисията с оскъдна информация. Знаеха само — а това се потвърди от собствените им наблюдения, — че държат Питър Новак в тъмницата от колониално време. Беше близко до ума, че го охраняват строго. Десантът им по въздуха беше успешен. А сега накъде? От самото начало на Янсън съвсем не му допадаше идеята да атакуват фронтално и да изложат на риск спасителната операция и живота на човека, когото се опитваха да спасят. Онова, което правеше предварителния план надежден, беше перспективата да измъкнат пленника, докато обезсилват охраната му. Заден вход нямаше. Следователно нямаше и работещ план.

— Ела — каза Янсън. — Ще ти покажа нещо.

Умът му работеше трескаво, докато заедно с Кацарис се връщаха към отвора на тунела. Беше забелязал нещо. Изпълнението на мисията бе стигнало до задънена улица, но нещо бе по-добро от нищо, надеждата бе по-добра от липсата на надежда.

Обърна фиброоптичната камера и намести зрителното поле от насядалите около масите войници към изроненото стълбище в дъното на стаята.

— Стълби — каза той. — Площадка. Проходима част. Корниз. — Откъм средната площадка стърчеше издатина, излята от бетон. — Явно е правено скоро — последните няколко десетилетия, предполагам, когато са модернизирали водопроводната система.

— Не можем да стигнем до там, без да ни забележат.

— Не е задължително. Времето, през което ще сме изложени на показ, докато се доберем от площадката до циментованата издатина, ще е кратко. Стаята е задимена от цигарите, а войниците са погълнати изцяло от играта на карти. Така че принципът за едновременност още важи. Само че трябва да прибегнем до главния вход и до отвора към тунела.

— Това ли е резервният план? — засече го Кацарис. — Ти импровизираш повече и от квинтета на Майлс Дейвис. Господи, Пол, това операция ли е или джазов концерт?

— Тео?

Беше молба за проява на разбиране.

— А къде е гаранцията, че в самия затвор няма пазачи?

— Всякакъв близък контакт с Питър Новак е опасен. От ФОК разбират това — ще го охраняват, но ще го държат изолиран от бунтовниците.

— И от какво се страхуват, че може да цапардоса някой пазач с белезниците?

— От думите му се страхуват, Тео. В бедна страна думите на един плутократ са опасно нещо. Много по-страшен инструмент за бягство и от ножовка. Затова пазачите седят на групи далеч от пленника. Ако допуснат затворникът да се сближи и с един от охраната, кой знае какви усложнения може да се получат. Помни, Тео, в Анура доходът на глава от населението е по-малко от седемстотин долара на година. Представи си какво може да стане, ако някой пазач се сближи с човек, който струва десет милиарда. Представи си, че си кагамски бунтовник и той ти обещае да направи теб и семейството ти богати. Не може да не се замислиш върху подобно предложение. Това е напълно в човешката природа. Идеологическото заслепение на някои от тези мъже вероятно служи като имунитет срещу изкушението, както стоят нещата с Халифа. Но никой от ръководителите им не би разчитал на това. Така че го пазят, но са го изолирали. Така е по-безопасно.

Неочаквано Кацарис се засмя.

— Добре, шефе, чакам заповедите ти — каза той.

И двамата бяха надмогнали страха. Обзе ги странно спокойствие, поне за момента. За отместването на решетката щяха да са необходими усилията и на двамата, още повече че трябваше да стане безшумно. Докато се подготвяха да действат, Янсън усети, че мускулите му се съпротивляват яростно. Беше станал кекав. Това бе печалната истина. Беретата, която висеше в кобура на хълбока му, сякаш пробождаше плътта му. Върху лицето му, намазано с водоустойчива боя, се стичаше пот, влизаше в очите му и пареше. Стана му ясно, че мускулите му вече не са така еластични, както в миналото. Сякаш се бяха свили на възли и го боляха, а в момента болките бяха последното нещо, от което имаше нужда. Преди години в разгара на боя усещаше себе си като оръжие, все едно че беше автомат. Сега се чувстваше прекалено човешки. От обилното потене униформата от изкуствена материя беше започнала да залепва около коленете му, чатала, под мишниците и по лактите.

През главата му мина унизителната мисъл дали да не изчака в тунела, а Кацарис сам да свърши останалото. Изкатери се с мъка по иззиданата от неодялан камък подпорна стена към тесния правоъгълен отвор, който водеше към вътрешната страна на верандата. Правоъгълното пространство, едно от няколкото по протежение на покрива, служеше за оттичане на водата и предпазваше от наводняване първия етаж в сезона на проливните мусонни дъждове. Докато пълзеше през широкия около петдесет сантиметра дренажен отвор, усети, че диша трудно. Напрежение? Страх? Кацарис му каза, че планът му е хитър. Но и двамата знаеха, че излъга. Планът съвсем не бе хитър, а единственият възможен. Янсън все още усещаше спазмите в мускулите си, докато се придвижваше бавно по черен коридор, който се съединяваше с приемната в северното крило. Освети чертежа: до края на коридора имаше около шест метра. Вратата трябваше да е в дъното му. Дискретна. Облицована с дърво. Незабележима врата, която водеше към отвратителната дупка. Столовете от двете й страни бяха празни. Пазачите, които бяха привлечени от суматохата на верандата, още бяха в безсъзнание. Същото важеше за двойката часови, които явно са пазели в другия край на коридора. Седмина бяха на пода. Оставаха седемнайсет.

Пулсът на Янсън се ускори, докато стоеше пред вратата. Ключалката беше на няколко десетилетия и от нея почти нямаше полза. Ако някой нарушител се добереше до тук, тя не можеше да го спре. От бързия оглед установи, че е от тънък метал с обръщач, вероятно от средата на века. Подобни ключалки, както Янсън знаеше, имаха плоски четириъгълни метални пластини, а не щифтове, и пружините им се намираха в самия цилиндър, а не в патрона. Пъхна шперц. Имаше формата на клечка за зъби, но беше по-голям от кибритена клечка. Мушна извития край на шперца в ключалката и натисна далечния край, за да превърти максимално. Една по една издърпа запънките. След десет секунди бяха отключени. Но бравата още не беше готова да се отвори. Сега пъхна втори инструмент от карбидна стомана, който беше тънък, но не се огъваше, и започна да върти в посока на часовниковата стрелка.

Задържайки дъха си, той превъртя за последно и чу как резецът се прибра. Използва напрежението да открехне леко вратата към себе си, само няколко сантиметра. Тя се отмести лесно на добре смазаните си панти. Тоя вид панти трябваше да се смазват добре. Вратата бе дебела близо четирийсет сантиметра. Генерал-губернаторът беше превърнал подземието под краката си в тъмница, но явно е искал да си спести и най-слабия вик на ужас.

Янсън отвори вратата още няколко сантиметра, но се бе отдръпнал една крачка от отвора, в случай че някой го дебнеше.

Бавно, внимателно огледа и установи, че в коридора е чисто. Мина през вратата и стигна до каменна площадка, излъскана с годините. С помощта на изолирбанд притисна месинговия език, за да не се заключи вратата.

След това заслиза бавно по стълбите. Добре поне, че бяха каменни, а не от скърцащо дърво. След още няколко стъпала стигна до ново препятствие, желязна решетка.

Решетката поддаде на натиска на инструментите и се отвори с лекота за разлика от вратата горе, само че съвсем не безшумно, а с характерния стържещ звук при триене на метал върху камък. Нямаше начин пазачите да не са чули.

Янсън застина на място и мозъкът му заработи трескаво. В този момент долови думата „тейлай“.

От анурийския речник знаеше, че означава чай. Пазачите очакваха някой да им занесе самовар с чай. Затова не скочиха на крака при звука. От друга страна, ако чаят не дойдеше скоро, щяха да заподозрат, че има нещо нередно.

Сега можеше да види отблизо онова, което бе наблюдавал с камерата. Една-единствена гола крушка осветяваше стаята. Чу, че се върнаха към разговора си и играта на карти, която бе в разгара си. Димът, който се носеше на вълни из стълбището, подсказваше, че едновременно димят поне десет цигари.

Седемнайсет пазачи срещу един човек. Не беше чудно, че нехаят за сигурността на пленника.

Янсън се сети за младия шампион по протер, който играеше, поемайки най-големите рискове — или всичко, или нищо. Средно положение нямаше.

Сега всичко бе въпрос на време. Янсън бе наясно, че Кацарис чака командата му с безшумна термограната в ръка. При обикновен бой гранатата щеше да е бойна, но силната експлозия щеше да предупреди останалите. Ако войниците, които спяха в бараките, се вдигнеха на крак, шансовете за успешно измъкване на пленника ставаха от малки на нулеви.

Кацарис и Янсън разполагаха с модифицирани полуавтоматични пистолети МР5К, произведени от „Хеклер и Кох“, с къси цеви, с подвижен ударник и заглушител. Пълнителят събираше по трийсет патрона с кухи върхове, предназначени за вътрешни помещения. Деветмилиметровите куршуми „Хидра Шок“ не рикошираха. Освен това разрушаваха всяка тъкан, в която попаднеха. По-скоро разкъсваха, а не проникваха. Колегите на Янсън от отряда на „тюлените“ не случайно бяха лепнали на това оръжие, чиято огнева мощ бе деветстотин изстрела в минута, прозвището „стайна метла“. Онова, което не можеше да усмири, бяха само писъците на жертвите. Но масивната врата щеше да послужи като изолатор на звука, а освен това няколко метра камък разделяха подземието от първия етаж.

Янсън слезе шест стъпки надолу, след което бързо скочи върху дълбоката четири стъпки циментова издатина. Както очакваше, в нея имаше водопроводни тръби и електрически жици, но успя да скочи безшумно. Дотук добре. Войниците гледаха картите си, никой не вдигаше очи към тавана.

Притисна тялото си към стената и започна да се придвижва стъпка по стъпка внимателно. Колкото повече се отдалечаваше от стълбището, толкова по-малко уязвим щеше да е на изстрели и толкова по-скоро щеше да стигне до килията на Питър Новак. Прикритието на Янсън обаче съвсем не беше безопасно. Войниците от единия край на голямата маса можеха да го видят, ако вдигнеха очи към тъмната площадка. Но нямаха причини да го правят.

— Веда тейлан? — попита шампионът на протер, а в гласа му имаше нотка на раздразнителност. Той вдигна очи. Дали го забеляза?

След миг погледна отново нагоре, взирайки се в тъмната ниша. Ръцете му хванаха револвера.

Янсън не се бе излъгал за наблюдателните способности на младежа. _Беше го забелязал._

— _Сега_ — прошепна Янсън в микрофона, отдръпна се към най-далечния край на циментовата издатина и си сложи тъмните очила. Дръпна предпазителя на оръжието и се приготви за стрелба.

Младият мъж скочи на крака, крещейки нещо на своя език. Стреля към мястото, където бе мернал Янсън, а куршумът се заби в цимента на няколко сантиметра от главата му. Втори куршум се вряза в намиращия се наблизо водопровод.

Изведнъж полутъмното помещение се изпълни с ярка светлина и жега. Бавногорящата термограната беше пристигнала: малко жарещо слънце, заслепяващо дори онези, които не се опитваха да гледат към него. Яркостта му беше с пъти повече от тази на оксижен, а това, че очите на пазачите бяха привикнали към слабо осветената стая, правеше слепотата пълна. Последва стрелба в посока към Янсън, но ъгълът не позволяваше да го улучат, а и оръжията не бяха добре насочени.

През почти черните стъкла на очилата Янсън забеляза, че войниците бяха изпаднали в паника, някои търкаха очите си с длани, други стреляха напосоки към тавана. Все пак и заблуден куршум можеше да е смъртоносен. Той отвърна на стрелбата в ярко осветената стая с автоматична канонада, като внимателно насочваше откосите. Изпразни цял пълнител с трийсет патрона и мушна втори. Виковете на войниците кънтяха из помещението.

В този миг се появи Кацарис. Леко приведен и с тъмни очила, той слизаше по стълбите, стреляйки със своя МР5К срещу бунтовниците от друг ъгъл.

След секунди всичко свърши. Малцина от войниците успяха да зърнат своите врагове. Избиха ги до крак, хладнокръвно, с отличните си оръжия, които изстрелваха куршумите със скорост петнайсет за секунда. Заради заглушителите изстрелите от МР5К бяха не само смъртоносни, но и зловещо тихи. Не мина много време и Янсън осъзна, че звукът му напомня на разбъркването на колода карти. „Убийството не би трябвало да звучи така“ — каза си Янсън. Беше прекалено обикновен звук за толкова тежко деяние.

Възцари се пълна тишина. Когато осветлението се върна в предишния си вид, Кацарис и Янсън свалиха очилата. Голата четирийсетватова крушка беше непокътната, забеляза Янсън. Пазачите не бяха имали същия късмет. Телата им лежаха проснати на пода, все едно че куршумите с кухи върхове ги бяха приковали с игли. Бяха свършили работата, както се очакваше от тях, изпразвайки цялата си мощ в телата, които удряха, спирайки на няколко сантиметра в тези тела, разрушавайки всички вътрешни органи, които срещнеха. Янсън се приближи и забеляза, че някои от войниците бяха убити, преди да успеят да дръпнат предпазителите на карабините си Ml6.

Сякаш долови някакво движение. След няколко мига го видя. Пълзейки по пода, младежът, който беше изиграл блестящата тринайсетица на карти, мъжът, който вдигна очи към циментовата издатина. Беше подгизнал от кръв, но се мъчеше да докопа револвера на безжизнения войник до себе си.

Янсън даде още един откос и младият мъж застина.

Подземието заприлича на касапница, изпълни се с тежкото и противно зловоние на кръв и разкъсана карантия. Янсън познаваше много добре тази воня: това бе вонята на отнетия живот.

О, Исусе! О, Господи! Това си беше истинско клане, _касапница_. Не беше ли точно това? _Не направи ли точно това?_ Сети се за една фраза в стар доклад за неговата пригодност. Наистина ли това бе „в природата му“? Отново се върна към един от разговорите, когато напускаше:

— _Ти нямаш сърце, Янсън. Затова вършиш това, което вършиш. Мамка му, затова си този, който си._

— _Може би. А може би не съм този, за когото ме мислиш?_

— _Твърдиш, че ти е писнало от убийства. Аз обаче ще ти кажа какво ще разбереш един ден: това е единственият начин да се чувстваш жив._

— _Какъв трябва да е човек, за да се чувства жив само когато убива?_

_Какъв човек беше той?_

Повдигаше му се. Какво се бе случило с него? Дали не се бе променил до такава степен, че да не може да се справи със задачата, която бе приел? Или просто се бе откъснал твърде дълго и бе изгубил хладнокръвието си? Искаше му се да се откаже. Но знаеше, че няма да го направи. Най-малкото заради Тео, когото толкова обичаше. Не и по средата на мисията. Не сега. Не можеше да си позволи подобен лукс.

В главата му прозвуча отрезвяващ глас: в края на краищата жертвите са войници. Те са знаели, че излагат живота си на опасност. Принадлежаха към терористично движение и бяха заловили международно известна личност, бяха се заклели тържествено да екзекутират пленника си. Охранявайки невинен човек, те са знаели, че си играят с огъня. Бяха дали обет да дадат живота си за Ахмад Табари Халифа. Янсън просто бе приел предложението им.

— Да тръгваме — викна Янсън на Кацарис.

Можеше да си повтаря до безкрайност всичките тия извинения, можеше да си мисли колкото си ще, че не са лишени от основания, и все пак касапницата пред очите му бе непоносима.

Единственото, което го утешаваше, бе чувството му на отвращение. Само терорист, екстремист или фанатик можеше да съзерцава подобно насилие с безразличие, а това бяха хора, срещу които бе водил битка цял живот и на които се опасяваше, че започва да прилича. Каквото и да беше извършил, фактът, че предизвикваше у него ужас, показваше, че все още не се бе превърнал в чудовище.

Слезе от циментовата площадка и се присъедини към Кацарис, който стоеше пред желязната врата, водеща към тъмницата. Забеляза, че и неговите подметки бяха изцапани с кръв. Бързо отмести поглед.

— Аз ще отключа — каза Кацарис и му показа връзка с огромни, старовремски ключове, която бе взел от един от убитите пазачи.

Три ключа. Отвори вратата и двамата се вмъкнаха в тясно и тъмно пространство. Въздухът беше влажен, застоял и пропит с миризмата на човешки нечистотии. Нищо не се виждаше в мрака.

Кацарис включи фенерчето си от инфрачервена на обикновена светлина. Мощният лъч разцепи тъмнината.

Ослушаха се мълчаливо.

Някъде откъм дъното се чуваше как някой диша.

Тесният проход се разшири постепенно и пред очите им се откри построена преди двеста години тъмница. Тя представляваше продълговата масивна метална решетка, разположена само на метър от каменните стени и разделена на килии с прегради от каменни блокове и хоросан. Нямаше никакви прозорци, никакво осветление. Само няколко газови фенера, които обаче не бяха светили от последния път, когато затворът е бил действащ.

Янсън потрепери, сякаш усети ужаса отпреди век. Какви ли престъпления бяха извършили хората, хвърлени в тази тъмница? Не обичайните посегателства, тъй като по традиция разприте между местните жители се разрешаваха от селските водачи, които проявяваха склонност по-скоро към „цивилизовани“ наказания. Не, онези, които се озоваваха в тъмницата на колониалния владетел, бяха непокорните люде. Хората, които се опълчваха на чуждото владичество, които вярваха, че местните могат сами да ръководят съдбините си, без намесата на холандската империя.

А сега нова група бунтовници беше завладяла тъмницата и подобно на мнозина други като тях не се опитваха да я разрушат, а да я използват за свои цели. Беше печална и необорима истина: онези, които атакуват Бастилията, неизбежно намираха начин отново да я използват.

В килиите цареше пълен мрак. Кацарис мина с фенерчето покрай дългата решетка и накрая го видяха.

Мъж.

Мъж, който съвсем не се зарадва, когато ги забеляза. Стоеше облегнат на стената на килията и трепереше от страх. Когато лъчът от фенерчето се насочи към него, той се свлече на земята и се сви в ъгъла като уплашено животно, което иска да се скрие.

— Питър Новак? — попита внимателно Янсън.

Мъжът зарови лице в двете си длани като дете, което си мисли, че щом то не може да вижда, и него не могат да го видят.

Изведнъж Янсън се досети как ли изглеждаше в очите му с наплесканото с черна боя лице, бойна униформа и обувки, изцапани с кръв? Като спасител или като _нападател_?

Кацарис освети уплашения мъж и Янсън забеляза елегантната му риза, втвърдена не от френска марка кола, а от мръсотия и засъхнала кръв.

Янсън си пое дълбоко дъх и изрече думите, които предварително си бе наумил да изрече:

— Господин Новак, името ми е Пол Янсън. Веднъж вие ми спасихте живота. Тук съм да ви върна жеста.

СЕДМА ГЛАВА

Няколко дълги мига мъжът стоя неподвижен. След това вдигна глава, все още свит в ъгъла, и погледна право към светлината. Кацарис веднага пренасочи лъча, за да не го заслепява.

Янсън бе поразен.

На няколко стъпки от него се намираше образът, който бе украсявал кориците на безброй списания. Образ, обичан почти колкото този на папата, а може би и повече, тъй като живееха в нерелигиозна епоха. Падащата на кичури върху челото му гъста коса все още беше по-скоро черна, отколкото сива, високите скули — почти азиатски. Питър Новак. Носителят на Нобеловата награда за мир от предната година. Хуманист, какъвто светът не бе познавал досега.

Известността на Новак правеше състоянието му още по-шокиращо. Торбичките под очите му бяха тъмни, почти виолетови. Решителният му някога поглед излъчваше сега ужас. Докато бавно се изправяше на крака, Янсън забеляза конвулсиите на тялото му. Ръцете на Новак трепереха. Дори тъмните му вежди потрепваха.

На Янсън това състояние му бе познато. Така изглеждаше човек, загубил всяка надежда. Познато му бе, защото някога и той бе изпадал в подобно състояние. В Бааклина. Прашен град в Ливан. Похитители, които бяха загубили човешкото си подобие от омраза. Никога нямаше да забрави коравите им като антрацит погледи и сърца. Бааклина. Съдбата бе отредила да се превърне в лобното му място. Беше твърдо убеден в това. Накрая обаче бе освободен след намесата на фондация „Свобода“. Дали бяха платили за него? Никога нямаше да узнае. Дори след като го освободиха, дълго време продължаваше да се чуди дали наистина му се бе разминало, или съдбата му беше дала само отсрочка. Тези терзания бяха дълбоко безразсъдни и Янсън не ги споделяше с никого. Но някой ден сигурно щеше да ги разкрие пред Питър Новак. Новак щеше да разбере, че и други бяха преживели това, което той преживяваше сега, и може би щеше да му послужи като утеха. Дължеше много на Новак. Не, дължеше му всичко. Същото важеше за хиляди други, дори милиони.

Питър Новак беше пътувал из целия свят, за да посредничи за решаване на кървави конфликти. Сега някой го бе въвлякъл в кървав конфликт. Някой, който щеше да си плати.

Янсън изпита прилив на топлота към Питър Новак и едновременно гняв към онези, които се бяха опитали да го сломят. Янсън почти през целия си живот бе бягал от подобни чувства. Той имаше репутацията на човек, който се владее изцяло, проявява олимпийско спокойствие и е лишен от емоции. Бяха му лепнали прякора „Машината“. Нравът му караше някои хора да се чувстват неудобно, у други вдъхваше решителност и доверие. Но Янсън знаеше, че не е направен от камък. Той просто никога не се издаваше. Рядко показваше страха си, тъй като се страхуваше прекалено. Криеше чувствата си, тъй като изгаряше от чувства. Особено след атентата в Калиго, който му отне единствения смисъл в живота. Беше толкова трудно да обичаш, след като знаеш колко лесно се отнема любовта. Трудно е да вярваш, когато си разбрал колко лесно се руши доверието. Някога, преди десетилетия, имаше един човек, от когото се бе възхищавал, но този човек го предаде. Не само него, а цялото човечество.

Веднъж Хелън му каза, че е вечно търсещият човек. А той й отговори, че вече не търси нищо, тъй като е намерил нея. После я целуна нежно по челото, по очите, носа, устните, шията. Но тя бе искала да каже друго: тя бе искала да му каже, че вечно търси смисъл и нещо или някой по-голям от него. Сега си даваше сметка, че този някой е човек като Питър Новак.

Питър Новак в момента бе развалина. Развалина на човек, който бе едновременно и светец. Беше невероятен икономист и трудовете му се цитираха навсякъде. Можеше да бъде Мидас* на двайсет и първи век, разглезен плейбой или прероденият Шах Джахан, императора на могулите, който бе построил Тадж Махал**. Но единственото, което го интересуваше, бе да направи света по-добро място, отколкото го бе заварил. Със сигурност по-добър от мястото, което е бил, когато оцеля на смъртоносните полета на Втората световна война.

[* Легендарен цар на Фригия, който превръща в злато всичко, до което се докосне. — Бел. прев.]

[** Гробницата Тадж Махал (Дворецът на короната), построена в чест на съпругата на Шах Джахан, е най-запазеният и най-красивият гробен монумент в света от XVII век, строен цели 22 години. — Бел. прев.]

— Дошли сме за вас — каза му Янсън.

Отстъпвайки внимателно от каменната стена, Питър Новак дръпна назад раменете си, сякаш за да напълни белите си дробове. Дори говоренето му струваше огромни усилия.

— Дошли сте за мен — повтори той с дрезгав глас.

Вероятно това бяха първите думи, които изричаше от няколко дни.

_Какво са му сторили?_ Дали бе отпаднал тялом или духом? От опит Янсън знаеше, че физиката се възстановява много по-бързо. Дишането на Новак подсказваше, че е болен от пневмония, събиране на течност в белите дробове, което се дължеше на влажния, спарен и пълен с бактерии въздух в тъмницата. Следващите му думи бяха до голяма степен несвързани.

— Вие работите за _него_ — каза Новак. — Разбира се, че е така. Той казва, че може да има само _един_! Той знае, че когато ме отстрани от пътя си, _няма да има кой да го спре_!

Интонацията, с която изрече тези думи, бе толкова настойчива, че изцяло заместваше смисъла им.

— Ние работим за вас — отвърна Янсън. — Дойдохме да ви отведем.

Святкащите очи на този велик мъж изразяваха смущение.

— Вие не можете да го спрете!

— За кого говорите?

— Питър Новак!

— Вие сте Питър Новак.

— Да! Естествено! — Той сви ръце пред гърдите си и се изпъна като дипломат на официален прием.

_Дали не беше изгубил ума си?_

— Дойдохме за вас — повтори Янсън, докато Кацарис изпробваше един от ключовете от връзката на решетката пред килията на Питър Новак. Решетката се отвори. В първия миг Новак не се помръдна. Янсън огледа зениците му, за да разбере дали не е дрогиран, и стигна до заключение, че единствената дрога, на която бе станал жертва, беше травмата от пленничеството. Човекът бе държан на тъмно три дни. Сигурно не бе лишаван от вода и храна, но му бяха отнели надеждата.

Янсън позна синдрома, позна елемените на посттравматичната психоза. В прашния ливански град и на него не му се размина. Хората очакваха от пленниците да паднат на колене от благодарност или да се вкопчат в ръцете на спасителите си като по филмите. В реалния живот обаче рядко ставаше така.

Кацарис хвърли на Янсън нервен поглед и почука върху своя брайтлинг. С всяка изминала минута се излагаха на допълнителен риск.

— Можете ли да ходите? — попита Янсън с по-остър тон, отколкото възнамеряваше.

Последва пауза, преди Новак да отговори.

— Да — каза той. — Мисля, че да.

— Трябва да тръгваме.

— Не — възрази Питър Новак.

— Моля ви. Не можем повече да чакаме.

По всичко личеше, че Новак изпитва обичайното объркване и дезориентация на току-що освободен пленник. Но дали нямаше и друго? Дали не се проявяваше стокхолмският синдром*? Дали Новак не бе станал жертва на прословутата си склонност да проявява съчувствие?

[* Състояние, при което жертвата започва да изпитва симпатии към похитителите си. — Бел. прев.]

— Не, има още един човек — прошепна той.

— За какво говорите? — прикъсна го Кацарис.

— Тук има още някой — Закашля се. — Още един затворник.

— Кой? — тросна се Кацарис.

— Американка — отговори той и посочи към килията в края на коридора. — Няма да тръгна без нея.

— Невъзможно — прекъсна го пак Кацарис.

— Ако остане тук, ще я убият. Веднага ще я убият! — Отначало очите на човеколюбеца гледаха умолително, а след това заповеднически. Прочисти гърлото си, овлажни изсъхналите си устни и пое отново дъх. — Ще тежи на моята съвест. — Английският му беше изискан, премерен, с почти незабележим унгарски акцент. Дишаше тежко. — Не на вашата.

Янсън разбираше, че затворникът малко по малко се съвзема и възвръща самообладанието си. Проницателните му тъмни очи напомняха на Янсън, че Новак не беше обикновен човек. Той беше аристократ по природа, свикнал да подрежда света според собствените си виждания. Беше надарен от Бога за това и използваше дарбата си изключително за милосърдни цели.

Янсън се загледа в немигащите очи на Новак.

— А ако не можем…

— Тогава ще се наложи да ме оставите тук. — Докато говореше, се запъваше, но думите прозвучаха недвусмислено.

Янсън го изгледа невярващо.

Лицето на Новак трепна леко, преди да продължи:

— Съмнявам се, че спасителният ви план изключва да се съобразите с желанието на пленника.

Явно умът му сечеше както преди. Той изигра картата си веднага, оставяйки у Янсън впечатлението, че по-нататъшните спорове са излишни.

Янсън и Кацарис се спогледаха.

— Тео — каза Янсън тихо, — изведи я.

Кацарис кимна неохотно. След това и двамата застинаха на място.

_Шумът._

Триене на желязо в камък.

Познат звук: на металната врата, която бяха отворили, за да влязат в тъмницата.

Янсън си спомни, че единият от войниците произнесе думата тейлай.

Явно беше човекът, когото пазачите очакваха да им донесе чай.

Янсън и Тео се втурнаха към подгизналата от кръв стая, откъдето чуха дрънкането на връзка с ключове, след което видяха подноса с кана от ковано желязо и наредени малки порцеланови чаши.

Забелязаха ръцете, които държаха подноса — съвсем малки ръце. След това се появи и мъжът, който съвсем не беше мъж. Беше момче. Ако трябваше да гадае, Янсън би казал, че беше на осем години. Големи очи, мургава кожа, късо подстригана черна коса. Беше голо до кръста и обуто в сини къси панталонки. Гуменките изглеждаха прекалено големи за тънките му крачета и му придаваха нахакан вид. Очите на момчето се бяха вторачили внимателно в стъпалата. Бяха му поверили важна задача и той внимаваше къде стъпва. Не биваше да изпусне подноса или да разлее чая.

Беше изминал половината от пътя, когато спря рязко. Вероятно бе подушило миризмата или необичайната тишина му бе подсказала, че нещо не е наред.

Момчето погледна стаята. Пазачите лежаха на пода сред локви кръв. Янсън го чу как ахна. Без да иска, момчето изпусна подноса. Ценния поднос. Подноса, който пазачите щяха да посрещнат с благодарност и радост. Той се изтъркаля по стълбите като обръч, чашите се счупиха върху стъпалата пред него, а горещото съдържание на чайника се разля върху краката на момчето. Янсън наблюдаваше неподвижно.

Всичко падаше. Всичко се разливаше. Включително кръв. Янсън съзнаваше какво трябва да направи. Ако го оставеха, момчето щеше да избяга и да предупреди останалите. Онова, което трябваше да направи, бе достойно за съжаление, но неизбежно. Нямаше друг избор. Със светкавично движение той насочи пистолета със заглушителя към момчето.

Момче, което го погледна с разширени от ужас очи.

Осемгодишно момче с тънки крачета, невинно същество, на което животът бе отнел правото да избира.

Не боец. Не конспиратор. Не бунтовник.

Момче. При това въоръжено не с друго, а с кана горещ ментов чай.

Но това нямаше значение. В наръчниците за работа на терен имаше термин за такива лица — невъоръжени помагачи. Янсън знаеше какво трябва да направи.

Но ръката му отказваше да се подчини. _Пръстът му не искаше да натисне спусъка._

Янсън беше шокиран, смразен, както никога през живота си, макар че умът му работеше трескаво. Отвращението му към „стандартния оперативен протокол“, според който жертвите не можеха да се избягнат, го завладя изцяло, парализира го.

Момчето се обърна и побягна, взимайки по две стъпала наведнъж, назад към сигурността.

Но неговата сигурност означаваше за тях гибел! Самообвиненията изригнаха у Янсън като лава: заради проявената за две секунди сантименталност компрометира фатално мисията.

Момчето щеше да вдигне врява. Като му позволи да избяга, Янсън подписа смъртната присъда на Питър Новак. На Тео Кацарис. На себе си. А вероятно и на останалите участници в мисията.

Беше допуснал непростима грешка, необяснима, непоправима грешка. Сега на практика той се бе превърнал в убиец на много повече хора, спасявайки детето. Покрусен, той извърна очи от Новак към Кацарис, когото обичаше повече от всеки друг на света, като син. Мисията приключи. Саботирана от пагубна сила, която не бе предвидил — самият той.

Забеляза, че Кацарис се втурна през локвите кръв към стълбите, прескачайки труповете и столовете. Момчето вече посягаше към дръжката на вратата, когато Кацарис го застреля в сърцето. Дори след като дулото просветна, Кацарис остана в позиция за стрелба с ръка върху спусъка, поза на човек, който не можеше да си позволи да пропусне целта. Поза на войник, който стреля по човек, от когото не очаква ответен огън, но чието по-нататъшно оцеляване е смъртна заплаха само по себе си.

На Янсън му притъмня за миг, а когато се окопити, видя как безжизненото тяло на детето се изтърколи по каменното стълбище през глава. После се просна до последното стъпало. Като небрежно захвърлена парцалена кукла.

Янсън се доближи няколко стъпки и забеляза, че главата на момчето бе застанала върху подноса, който малко преди това носеше гордо. Кървава пяна се бе образувала върху меките детски устни.

Сърцето на Янсън биеше бавно и силно. Гадеше му се от самия него и от онова, което позволи да се случи и което бе неизбежно да се случи. Беше похабено единственото нещо, което имаше смисъл на тази земя, човешкият живот. Хора като Дерек Колинс никога нямаше да го разберат. Припомни си защо се оттегли. Защото трябваше да се взимат решения като това. Той обаче не желаеше да взима вече такива решения.

Кацарис го погледна с питащи очи: Защо се гипсира така? Какво ти стана?

Трогна се от това, че изражението на Кацарис издаваше по-скоро удивление, отколкото укор. Кацарис трябваше да е бесен от него, както той беше бесен от себе си. Само обичта на войника към командира можеше да преобрази възмущението в недоумение и скептичност.

— Да се изпаряваме от тук — каза Янсън.

Кацарис посочи към стълбите, но условията налагаха да се промени планът.

Янсън знаеше кога планът трябва да се промени заради успеха на мисията.

— От тук вече е опасно. Да потърсим друг изход.

Дали Кацарис щеше да се доверява от тук нататък на преценките му? Мисия без командир беше най-сигурният път към провала. Трябваше да покаже, че владее положението.

— Да караме поред. Да измъкнем американката — каза му той.

След две минути Кацарис превърташе ключалката на другата желязна решетка, докато Янсън и Новак го наблюдаваха. Вратата се отвори със скърцане.

Лъчът на фенерчето освети сплъстена коса, която някога е била руса.

— Моля ви, не ме наранявайте — изстена жената, свивайки се в килията. — _Моля ви, недейте!_

— Ще ви отведем у дома — каза Тео, осветявайки я цялата, за да прецени физическото й състояние.

Беше Дона Хедърман, студентката по антропология. Янсън разпозна лицето й. Явно след като бяха завзели Каменния дворец, бунтовниците от ФОК бяха преместили американката в тъмницата. Бяха сметнали, че ще им е по-лесно да охраняват пленниците си, ако ги държат на едно място.

Дона Хедърман беше едра жена, с широк нос и валчести бузи. Някога трябва да е била по-пълна, но и след седемдесет дни в плен не изглеждаше слаба. Всички терористични групи като ФОК се грижеха за затворниците си и ги хранеха добре. Причината беше брутална сама по себе си. Пленник, оставен да гладува, можеше да се разболее и да умре. А да умре от болест бе равносилно на бягство от ФОК. Умрелият пленник не можеше да бъде екзекутиран.

Въпреки това Дона Хедърман бе минала през ада: личеше си по бледата кожа, сплъстената коса, облещения поглед. Янсън бе гледал нейни снимки по вестниците след отвличането й. На тях беше закръглена, сияеща като ангелче. „С висок дух“ — така бяха писали за нея. Но продължилото със седмици пленничество я беше сломило. От ФОК я бяха обявили за агент на американското разузнаване, което беше абсурдно най-малкото заради левите й убеждания. Тя изпитваше искрено съчувствие към положението на кагамския народ, но ФОК смяташе съчувствието за несъвместимо с революцията. Съчувствието беше пречка пред страха, а Халифа се стремеше преди всичко да всява страх.

Дълга пауза.

— За кого работите? — попита тя с треперещ глас.

— За господин Новак — отвърна Янсън и замълча.

След няколко мига Новак кимна.

— Да — потвърди той. — Те са наши приятели.

Дона Хедърман стана и се измъкна през отворената врата. Глезените й бяха подути и ходеше трудно.

Янсън обсъди нещо с Кацарис.

— Има още един изход и в момента изглежда по-подходящ. Но ще трябва да комбинираме ресурсите, с които разполагаме. И двамата имаме по трийсет грама взрив „Семтекс“. Нуждаем се и от двете количества.

Оборудването им включваше по едно пакетче „Семтекс“ и по един детонатор, което беше стандартна практика при спецоперации в непредвидими условия.

Кацарис го изгледа внимателно и кимна. Тонът на Янсън, съдържанието на инструкциите му бяха независимо по каква причина убедителни. Янсън не бе изгубил самоувереността си. Може би само за миг. Сега Янсън беше истинският Янсън.

— Газените фенери — Янсън посочи към тях. — Преди мястото да бъде електрифицирано, са били единственият източник на светлина. В дворцовия комплекс на губернатора трябва да има резервоар с керосин. Вероятно в приземието на място, където да може да се пълни отвън. Сигурно е държал големи запаси.

— Може да е изхвърлен — отбеляза Кацарис. — Да са го циментирали.

— Възможно е. Но е по-вероятно да са го зарязали и да е ръждясал. Пространството под основите е огромно, едва ли са се нуждаели от цялото.

— Че е огромно, си прав. А как ще го открием?

— Според чертежите горе-долу на двеста метра от северозападната подпорна стена има резервоар. Не се бях запитал за какво е служел, но сега е очевидно.

— До там има известно разстояние — каза Кацарис. — Жената ще издържи ли?

Дона Хедърман се хвана за желязната решетка, за да се задържи на крака. Обездвижването бе отслабило мускулите й.

Новак я погледна и отвърна очи притеснено. Янсън разбра, че между двамата уплашени затворници се бе създало силно приятелство. Те не са били в състояние да се виждат, но са можели да контактуват, шепнейки през тръбите, почуквайки по металните решетки, подхвърляйки си бележки, писани с мръсотия върху парчета плат или хартия.

— Тръгваш напред, Тео. Уведоми ме, когато откриеш резервоара, и аз ще ги доведа.

Минаха три напрегнати минути, преди Кацарис победоносно да прошепне в слушалката му:

— Открих го.

Янсън погледна часовника си: всяко по-нататъшно отлагане беше опасно. Кога ли щеше да пристигне следващата смяна пазачи? Кога ли щяха да чуят пак скърцането на металната врата?

Поведе Питър Новак и Дона Хедърман по влажния подземен коридор, който стигаше до резервоара с керосин. Хедърман се подпираше на рамото на Янсън, докато вървеше, но дори и при това положение едвам пристъпваше. Той не бе избрал точно тези карти, такива му се паднаха.

Резервоарът, който явно бе изоставен на произвола на съдбата, имаше метална врата с оловни фланци, за да го държат плътно затворен.

— Нямаме време — каза Янсън. — Да избием с ритници проклетото нещо. Пантите са достатъчно ръждясали и имат нужда от много малко помощ.

Той се засили към вратата и я ритна със стъпало. Тя падна сред облак прах и окислени метални частички.

Янсън се закашля.

— Давай „Семтекса“ — каза той.

Янсън се промъкна в това, което някога бе служило като резервоар за керосин. Облицованата с мед камера все още миришеше на газ. Отворът за пълнене беше почти скрит от втвърдената катранообразна утайка, с която бяха покрити стените — нечистотии, трупани с десетилетия.

Почука с цевта на пистолета си външната стена. Чу се глухото дрънчене на медно тенеке. Явно беше тук. Издатината вероятно беше около метър и половина над земята, освен ако не се бе слегнала с времето.

Кацарис постави пакетчето с цвят на слонова кост и големина колкото дъвка в ръждясалата дупка за канелката и напъха двойните жички, тънки като влакна. Другия край на жиците прикачи към малка, кръгла литиева батерия, каквито се използваха за часовници. Батерията увисна надолу и Кацарис реши да я притисне към взрива, за да я стабилизира.

Докато той работеше, Янсън извади своето пакетче „Семтекс“ и огледа няколко секунди, за да реши коя е най-добрата позиция за втория взрив. Поставянето на пластичния експлозив беше от решаващо значение за постигането на желания резултат, а те не можеха да си позволят провал. Досега бяха защитени от изолираната тъмница и няколкото слоя камък, отделящи я от останалата част на северното крило.

Бяха вдигнали голяма дандания, но никой друг освен жертвите не беше чул. Нямаше обаче начин да се измъкнат безшумно. Без съмнение взривната вълна щеше да се разнесе из целия Каменен дворец и да събуди всички в комплекса. Бунтовниците въобще нямаше да се чудят откъде е дошъл взривът и къде да изпратят бойците си. Пътят им за бягство трябваше да е напълно чист, иначе всички усилия отиваха на вятъра.

Янсън пъхна пакетчето „Семтекс“ в ъгъла на далечната стена, където тя се съединяваше с медното покритие, на метър и половина над експлозива на Кацарис. То се отлепи и Янсън го сграбчи, преди да се удари в земята. Пакетчето не можеше да прилепне към хлъзгавата повърхност.

Ами сега? Измъкна бойния си нож и изстърга леко утайката в ъгъла на резервоара. Острието се нарани, но много скоро фенерчето освети мястото, откъдето се провиждаше сребристият метал.

Притисна неизцапания край на „Семтекса“ към почистената площ. Тя залепна, но имаше чувството, че ще падне всеки момент.

Двамата с Тео излязоха от резервоара, като Янсън хвърли още едно око към експлозива, за да се убеди, че още е на мястото си. След като се върнаха при пленниците до едно от разклоненията на коридора, те натиснаха дистанционното устройство, за да активират батериите.

Експлозията беше оглушителна, сякаш едновременно гръмнаха цяла камара четирийсет хиляди ватови тонколони. Ударната вълна ги застигна и дори очите им започнаха да вибрират. Бял пушек се засмука навътре, донасяйки характерния мирис на пластичен експлозив и още нещо — соления дъх на морския бриз. Имаха път за бягство от дворцовия комплекс.

Ако оживееха да го използват.

ОСМА ГЛАВА

Колко време щеше да мине, преди ФОК да се мобилизира напълно? Сто и двайсет секунди? По-малко? Колко бяха дежурните пазачи? Колко хора охраняваха бойниците?

Скоро щяха да разберат.

Част от масивната каменна стена се бе срутила при взрива, наоколо се въргаляха нащърбени тенекиени късове. Фенерчето на Тео потвърди, че влажният морски бриз не е измамен. Отворът беше достатъчно голям, така че можеха да се измъкнат от сградата. Пръв се изкачи Кацарис. Янсън щеше да е последен. Двамата трябваше да помогнат на омаломощените пленници да се проврат през развалините и да излязат.

След осемдесет секунди и четиримата бяха отвън. Морският бриз духаше по-силно, а нощното небе бе по-ясно отпреди. Облачната покривка се разкъсваше. Провиждаха се звезди и кръпки луна.

Проясняването на нощта не беше в тяхна полза. Измъкнаха се от тъмницата, но не бяха на свобода.

Не още.

Застанаха плътно до стената от варовикови блокове, а Янсън се опитваше да установи точното им местоположение. Бризът прочисти ноздрите му от натрапчивия мирис на кръв от жертвите и от животинската воня на пленниците, които не се бяха къпали отдавна.

Районът в непосредствена близост до каменната стена беше по-безопасен за тях. Забеляза, че бойниците край морския бряг гъмжат от въоръжени мъже. Някои от тях стояха до тежките оръдия. Бойниците бяха издигнати, за да обстрелват от тях корветите и шхуните на съперническите колониални империи. Отдалечавайки се от крепостта, те щяха да се изложат на още по-голяма опасност.

— Можете ли да тичате? — обърна се Янсън към Новак.

— За малко разстояние ли става дума?

— Съвсем малко — увери го той.

— Ще се постарая — отвърна решително милиардерът, издавайки напред челюстта си.

Беше минал шейсетте години, беше стоял в плен при ужасни условия, но със силата на волята щеше да се справи.

Янсън се почувства по-спокоен след проявеното от него хладнокръвие. Дона Хедърман му вдъхваше по-малко увереност. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в истерия. А беше прекалено тежка да я носят.

Хвана я за ръката.

— Ей — каза той, — никой няма да иска от теб повече, отколкото си в състояние да направиш. Разбираш ли?

Тя изхленчи, а очите й гледаха умолително. Командос с наплескано с черна боя лице не беше успокоителна гледка за нея.

— Искам от теб да се съсредоточиш, нали?

Посочи към скалите на петдесет метра пред тях, където носът падаше стръмно надолу. Ниска телена ограда, боядисана с бяла боя, излющена на места, очертаваше стръмнината и служеше по-скоро за предупреждение, отколкото като предпазна мярка.

— Ето там трябва да стигнем.

Спести й подробностите от плана. Не й каза, че ще се спуснат с въжета до лодката, която ги очакваше на осемдесет метра под стръмните скали, където вълните се разбиваха на пяна.

Кацарис и Новак побягнаха към скалистия нос. Янсън ги последва, съобразявайки се с темпото на американеца, който едвам дишаше.

На фона на нощта скалният нос създаваше чувството, че там е краят на света, по-нататък беше нищото.

А нищото бе тяхната посока, единственото им спасение.

Ако стигнат навреме.

— Намери подходящо място! — викна Янсън на Кацарис.

Скалите бяха метаморфни образувания от гнайс с формата на неравномерни зъбери. Два скални рога стърчаха над морската бездна. Щеше да е по-бързо и по-безопасно да използват единия от тях, вместо да забиват клинове в цепнатините. Със сигурни и сръчни движения Кацарис привърза въжетата около по-изпъкналата скала и ги спусна надолу, като преди това ги подсигури с двоен възел. Ако някое от въжетата се скъсаше от триенето в острите скали или от заблуден куршум, щяха да се прехвърлят на другото. Янсън беше приготвил въже с дебелина 9,4 милиметра, полуеластично, за да се контролира скоростта на спускането. Беше пресовано, но достатъчно здраво.

Докато Кацарис подготвяше въжетата, Янсън постави на Новак алпинистки пояс, като внимаваше клуповете около краката и коланът около кръста да са здраво закопчани. Спускането по въже щеше да стане с подходящ уред, който не беше сложен, тъй като те трябваше да разчитат на екипировка, лесна за носене. Плъзгач с формата на осмица щеше да регулира скоростта на падането. Той беше изработен от полирана стомана и бе по-малък от дланта му. Нямаше подвижни части и можеше да се направлява лесно и бързо.

Кацарис направи примка от въжето и я промуши през голямата халка, след това я върза на клуп около столчето. Закопча малката халка към пояса на Питър Новак. Беше просто устройство, но позволяваше достатъчно триене и безопасно контролиране на скоростта на спускане.

От ъгловата кула над бойниците един от войниците изстреля откос с автомата си към тях.

_Бяха забелязани._

— За Бога, Янсън, нямаме време — извика Кацарис.

Той обаче щеше да осигури известно време — вероятно около минута или по-малко.

Янсън измъкна от бойната си жилетка зашеметяваща граната и я метна бързо към кулата. Тя прелетя дъгообразно и падна върху караулката на охраната.

В същото време Янсън хвърли намотаното въже към пропастта. Колкото по-бързо се спуснеше Новак, толкова по-голям бе шансът да го измъкнат. Спускането по въжето бе единственото му спасение.

За нещастие кагамецът на кулата се оказа бърз и сръчен. Той грабна гранатата и я метна обратно. Тя избухна във въздуха и освети четиримата бегълци на ръба на скалистия нос.

— Ами сега? — попита Новак — Аз не съм алпинист.

— Скачай — изкрещя Кацарис. — Веднага!

— Ти си луд! — викна му Новак, втрещен и ужасен от черната бездна пред себе си.

Кацарис внезапно повдигна великия мъж и като внимаваше да не загуби равновесие, го засили надолу.

Беше доста грубо. Но нямаше друг начин. Благодетелят не беше в състояние да разбере или да следва и най-елементарните инструкции: контролираното вертикално падане бе единственият му шанс. Зъберът, върху който бе закрепено въжето, осигуряваше достатъчно безопасно разстояние от скалите.

Янсън чу триенето на плъзгача по 9,4-милиметровото въже, уверявайки се, че то ще го издържи, докато се спускаше с регулирана скорост до морето. Сега скалният нос беше най-доброто прикритие за Новак, защитавайки го от въоръжените мъже на бойниците. Куршумите можеха само да минават покрай него, нямаше как да го достигнат. От Новак не се очакваше да прави каквото и да било. Гравитацията щеше да свърши работата.

Вторият екип, който чакаше в лодката в основата на скалите, щеше да се погрижи за останалото.

Скалният нос служеше като защита срещу нападения откъм морето от векове. Подводните рифове не позволяваха на корабите да доближат брега. Разположението на крепостта бе идеално избрано. Но същите естествени прегради предпазваха и самите нашественици.

Питър Новак скоро щеше да си е у дома.

За останалите нямаше да е толкова просто.

Янсън и Кацарис можеха да се спуснат по скалите с лекота. Но какво щяха да правят с Дона Хедърман? Спогледаха се продължително и без да промълвят нито дума, съставиха план, основан на отчаянието.

Докато правеше двоен клуп върху друг скален рог, изражението на Тео бе красноречиво. Мамка му на американеца. Но не можеха да я изоставят.

Нов автоматичен откос придизвика дъжд от раздробени каменни късове.

_Нямаше време._

Все повече и повече войници щяха да се включват към стрелбата. Нямаше съмнение, че мракът и мъглата пречеха за точното прицелване. Разстоянието също не даваше гаранции. Бунтовниците обаче компенсираха тези неудобства с интензивност на стрелбата. Последва още по-силен огън. Колко ли време щеше да мине, докато някой куршум ги застигне?

— Тръгвай — нареди Янсън на Кацарис.

През това време намъкна върху жената собствената си екипировка за спускане, найлоновите въжета се впиха в бедрата и мощната й снага. Без да губи време, прикачи плъзгача и след едно съвсем леко побутване тя пое надолу към бездната.

Така Янсън остана без алпинистки пояс и без плъзгач. С лице към скалата Янсън привърза въжето през левия си бут и около бедрото, после през гърдите и покрай главата през дясното си рамо, прекара го през гърба надолу до лявата си ръка. Така въжето бе омотано под формата на буквата „S“ през горната част на тялото му. Щеше да го направлява с дясната ръка, а да регулира скоростта — с лявата. Придърпвайки въжето с длан нагоре, щеше да го отмества от гърба си и да увеличава скоростта, а с придърпване към бедрото щеше да я намалява. Дрехите му от изкуствена материя щяха да го предпазят от нараняване. И все пак не си правеше никакви илюзии. Досега се бе спускал без екипировка само веднъж по време на тренировка. Беше доста болезнено.

— Наистина ли ще се получи? — попита недоверчиво Кацарис.

— Със сигурност — отвърна Янсън. — Правил съм го и преди.

Беше се надявал да не му се налага повече.

Няколко нови изстрела засипаха с дъжд от олово скалата. Камъкът под краката им се разхвърча и едно парче удари Янсън по лицето. _Нямаше време._

— Заклещих се — чуха гласа на Дона Хедърман от около трийсет метра под скалистия нос.

— Идваме веднага — викна й Янсън, докато двамата с Кацарис се спускаха към пропастта. Присвити в кръста, двамата мъже държаха краката си перпендикулярно на назъбената повърхност, като опираха стъпалата си там, където беше възможно. За Янсън слизането бе истинско мъчение. Найлоновата обвивка беше стабилна, но въжето се врязваше в плътта му. Единственият начин да омекоти болката бе, като напрегне още повече мускулите си, които вече го боляха.

— Помощ — прокънтя треперещият глас на жената.

На една трета от пътя те я застигнаха и разбраха какво се е случило. Дългата й коса се бе заплела в плъзгача. Трябваше да го предвидят. Кацарис извади ножа си и опирайки стъпалата си върху скалите, се доближи до нея. Тя нададе пронизителен писък. С един замах оплетената й коса бе освободена. Но все още бе прекалено дълга и отново можеше да се случи. Кацарис освободи ръката си, с която задържаше скоростта, и омота парче лента около въжето си, за да спре спускането.

— Стой мирно! — нареди той.

Доближавайки се още малко до нея, той хвана кичури от косата й и ги отряза, без да обръща ни най-малко внимание на отчаяните й протести. Прическата й не бе никак елегантна, но като превантивна мярка бе идеална.

Янсън напъваше всички сили да достигне останалите, стискайки зъби от болката, която му причиняваше въжето. В един момент то се уви около гърдите му като питон, пречейки му да диша. В следващия миг се впи в мускулите на бедрата му. Спускането с въже бе естествено, мислеше си той, колкото бе естествено раждането на дете. Агонията го правеше истинско. Ръцете му бяха изтръпнали, но ако пуснеше въжето, щеше да се премаже върху скалите.

Трябваше да издържи съвсем малко още. Непрекъснато си напомняше, че в дъното на скалите ги чакат хората от другия екип в суперлеката надуваема лодка, която бяха натоварили на самолета ВА609. Със сигурност ги чакаха. Янсън и останалите щяха да са в безопасност в техни ръце. Само ако успееха да стигнат до там.

_Чисто като вода, студено като лед._

Секундите се влачеха, все едно че бяха часове. Чу съвсем ясно как хората от екипа във водата свалиха екипировката от Питър Новак и го настаниха в лодката.

Това състезание щяха да спечелят по-бързите. Ако все още не бяха разбрали закъде са се запътили, превързаните през скалите въжета щяха да подскажат на бунтовниците всичко, което искаха да знаят. А ако те отрежеха въжетата в следващите няколко минути, трима души щяха да намерят смъртта си в пропастта. Единствените им съюзници бяха мракът и мъглата.

Надеждата им за оцеляване се криеше в скоростта. Трябваше час по-скоро да се спуснат по въжетата и да стигнат до лодката.

Колко ли време мина? Четирийсет секунди? Петдесет? Шейсет?

Точно когато мускулите му се схванаха напълно, Янсън усети как нечии ръце го поемат. Най-после се отърва от въжето, което спаси живота му, но се превърна в инструмент за мъчение. Седна в плоската лодка и се огледа. Бяха шестима. Новак. Хедърман. Кацарис. Андресен. Хонуана. Хенеси щеше да пилотира самолета ВА609.

Моторът забуча и надуваемата лодка „Сий Форс 490“ се стрелна покрай скалите и измина около половин миля покрай брега, преди да завие на юг и да продължи навътре в обгърнатото от мъгла море. Лошата видимост щеше да попречи на бунтовниците да видят лодката, а и те бяха избрали курс, който да ги държи извън обсега на артилерията им.

— Всички са тук — уведоми Андресен по радиостанцията Хенеси. — Плюс един гост.

Няколко куршума цопнаха във водата на известно разстояние от тях. Това бяха куршуми от отчаяни изстрели. Но се случваше понякога заблудени куршуми да постигнат същия резултат като добре премерените.

Чак когато се отдалечиха на половин миля, престанаха да чуват стрелбата на бунтовниците от ФОК, която без съмнение продължаваше най-малкото от чувство за безсилие, но звукът се разсейваше и се губеше сред неспокойния океан. Лодката се носеше с ритъма на вълните, моторът й се напрягаше да се пребори с разбунтувалите се от мусоните води. Докато бреговете на Анура изчезваха в мъглата, Янсън се замисли колко нищожна беше лодката им, миниатюрно нещо от гума и метал, което се носеше през огромния безлюден океан. И все пак за онези, които се вълнуваха от хуманността в света, товарът й бе наистина ценен.

Питър Новак седеше с лице към посоката, в която се движеха. От увисналата му челюст Янсън разбра, че той продължаваше да възвръща чувството си за самоличност, усещането за собственото аз. Погледът му все още бе празен. Умът му блуждаеше другаде. Пръски и пяна от океана блестяха по косата и върху лицето му. Широката му риза беше подгизнала от морска вода. От време на време прокарваше пръсти през гъстата си коса.

Хедърман бе захлупила лицето си с длан. Беше се свила на топка. Янсън знаеше, че ще й трябва доста време, за да се съвземе. Двамата бяха попаднали в ръцете на ФОК при коренно различни обстоятелства.

Хората на Янсън също мълчаха, потънали в мислите си, а може би си повтаряха следващите стъпки на операцията.

Дали бунтовниците щяха да ги последват с моторна лодка? Беше възможно, но малко вероятно. Ако човек не умееше да слиза по въже, Хълмът на Адам беше непреодолимо препятствие.

Шестимата пътници на лодката чуха как роторите заглъхват, преди да забележат самолета. До него оставаше още четвърт миля океан. Андресен погледна часовника си, преди да намали газта. Бяха прескочили времето за операцията. Измъкването на пленника бе отнело по-дълго от предвиденото време. Малката лодка се издигаше и снижаваше с вълните като плавей, макар че мощният двигател на борда й помагаше малко или повече да се движи в права линия. Сега вече самолетът можеше да се види. Той се държеше над водата върху надуваема плаваща платформа от черна гума. От вибрациите на двигателите се образуваха кръгове около него. Хенеси, който щеше да пилотира на връщане, за да си почине Хонуана, почти бе подготвил хидравликата.

Корпусът на самолета се очертаваше смътно от първите проблясъци на новия ден. На хоризонта се появи розовиникава ивица като ластар. След няколко минути ластарът се превърна в нещо, което нямаше определена форма, но бе по-плътно, като светла дъга, която проблясва през свити пръсти. Развиделяваше се, а небето се бе прояснило. От тъмновиолетово постепенно изсветляваше до бледосиньо. Зора сред Индийския океан. Първата зора, на която Питър Новак стана свидетел от дни.

Хенеси отвори прозореца на кабината и викна на Янсън:

— Коя е жената?

Гласът му бе напрегнат.

— Чувал ли си за Дона Хедърман?

— Пресвета Дево. Янсън, ставаше дума за измъкване на един човек. Този самолет не може да поеме повече хора. По дяволите, и без това горивото е на привършване. Ако поемем още осемдесет килограма товар, ще останем без гориво, преди да стигнем до мястото за кацане. Всичко е изчислено до последния грам.

— Разбирам.

— Би трябвало. Планът беше твой. Измисли друго място за кацане.

Янсън поклати глава.

— Наблизо няма нито едно безопасно място.

— Тогава какво ще правим? — попита ирландецът.

— Аз оставам — каза Янсън. — Има достатъчно гориво в лодката да доплавам до Шри Ланка. — Хенеси го погледна недоверчиво и Янсън добави: — Повярвай ми, знам какво правя.

— В Шри Ланка не е безопасно. Сам го каза.

— Не е безопасно за Новак. Аз ще се оправя. Имам резервен план.

Блъфираше само донякъде. Планът, за който спомена, бе истински, само дето не бе очаквал да опре до него.

Качиха Дона Хедърман, която дишаше тежко и говореше несвързано, на самолета. Лицето й пламтеше, от дрехите й капеше вода.

— Господин Янсън? — Гласът на унгареца беше писклив и ясен и се чуваше въпреки бученето на двигателите. — Вие сте много смел човек. — Стисна Янсън за ръката. — Никога няма да забравя това.

Янсън наведе глава, после погледна Питър Новак в кафявите му очи.

— Моля ви, забравете го. Трябва да го забравите заради сигурността на моя екип и моята собствена сигурност.

Професионален отговор. А Янсън беше професионалист.

Последва пауза.

— Вие сте добър човек — каза благодетелят.

Кацарис помогна на Питър Новак да се качи в самолета и след това се върна.