Директивата "Янсън"

— Тези думи са балсам за сърцето на един янки.

— Да, знаем, че при американците е така.

# Вашингтон, окръг Колумбия

Едрият мъж с жълтеникава вратовръзка спря таксито на ъгъла на улиците „Осемнайсета“ и „М“ близо до закусвалня с неонова табелка на витрината, която рекламираше някаква газирана напитка. Таксиджията имаше на главата си тюрбан и държеше радиостанция. Новият му клиент беше добре облечен, малко широкичък в кръста и пълен в бедрата. Тежеше поне сто и двайсет килограма, но явно обичаше да си похапва и да си пийва бира, а и не виждаше защо трябва да си променя навиците. Биваше го в това, което работеше, не бе получавал оплаквания, а и нямаше намерение да става манекен.

— Ще ме откараш до парка „Кливланд“ — каза той. — Улица „Макоум“, трийсет и четири.

Шофьорът сикх повтори адреса, запомни го и потегли. Оказа се, че на този адрес има нефункциониращ супермаркет, заграден и пуст.

— Сигурен ли сте, че това е мястото? — попита шофьорът.

— Да — отговори той. — Ще имаш ли нещо против да минеш през паркинга и да завиеш отзад? Трябва да взема нещо.

— Няма проблем, сър.

Докато таксито заобикаляше ниската сграда от тухли и стъкло, сърцето на пътника заби по-силно. Трябваше да свърши работата без усложнения. Всеки можеше да го направи. Той обаче можеше да го направи чисто.

— Тук е добре — каза той и се наклони напред.

Със светкавично движение той прехвърли въженцето през главата на шофьора и стисна здраво. Сикхът започна да се задушава, очите му изскочиха, а езикът му надебеля. Скоро щеше да загуби съзнание, както добре знаеше пътникът, но той не можеше да спре дотук. Още малко стягане и щеше да се задуши.

Прибра въженцето в горното си джобче и измъкна отпуснатото тяло на шофьора от колата. Отвори багажника и го пъхна между резервна гума, електрически кабели и изненадващо много одеяла. Тялото трябваше да се махне веднага от шофьорското място. Знаеше го от горчив опит. Понякога при внезапна смърт седалката можеше да се изцапа. Не му беше до това в момента.

Радиостанцията му „Блекбъри“ запращя във вътрешния джоб на сакото. Съобщаваха му новите координати на субекта.

Нямаше много време.

Субектът още по-малко.

Гласът в слушалката му даде точното местонахождение на субекта, докато пътникът, който сега стана шофьор, потегляше с таксито към „Дюпон Съркъл“. Редовно го информираха за движението й. Изборът на момента бе от съществено значение за успеха.

Пред магазина нямаше много хора. Субектът носеше тъмносиньо сако, златист копринен шал, вързан хлабаво около врата, и пазарска торба с елегантното лого на луксозен магазин в едната си ръка.

Единственото, което го интересуваше сега, бе фигурата на чернокожата жена, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато форсираше таксито. Изведнъж завъртя волана рязко надясно.

Когато таксито се качи на тротоара, писъци на изненада изпълниха пространството, а гласовете се съчетаваха така, че се получи нещо като хорова музика.

Каква странна интимност се създаде, уплашеното лице на жената приближаваше все повече и повече към неговото, както любима се навежда за целувка. Когато предницата се блъсна в нея — той караше с близо осемдесет километра в час, — тялото й се притисна към предното стъкло на таксито и чак когато натисна спирачките, литна в обратна посока, преметна се във въздуха и се пльосна върху асфалта на натоварената улица, където пикап „Додж“, макар да удари спирачки, остави следи от гуми върху натрошеното й тяло.

Таксито бе намерено по-късно същия ден, изоставено в югозападен Вашингтон. На една алея, върху която се въргаляха стъкла от счупени бутилки бира, празни ампули от наркотици и пластмасови спринцовки. Местната младеж се отнесе към изоставеното такси като към намерена вещ. Преди полицията да открие колата, тя бе лишена от фаровете, регистрационните табели и радиото. Само тялото в багажника си стоеше необезпокоявано.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Като се изключеше разположението й от другата страна на улицата срещу централата на фондация „Свобода“, почти нищо друго не привличаше погледите към малката къща на брега на канала, или _воорхюйз_. Вътре Ратко Павич гледаше на мебелировката в чисто практически план. Долавяше се слаба, но натрапчива миризма от кухнята. Май от грахова супа. Явно бе останала от предната вечер, но се бе просмукала навсякъде. Смръщи нос с отвращение. Тук вече никой нямаше да готви такива неща. Сети се за двете тела във ваната на горния етаж, кръвта им изтичаше бавно в канала. Не се терзаеше от това, което направи. Двамата възрастни, които се грижеха за къщата, докато собствениците й са в Корфу, просто му се изпречиха на пътя. Без съмнение бяха вярна прислуга, но се наложи да ги очисти. При това в името на важна кауза. Разположен до малък квадратен прозорец в затъмнената стая, Ратко Павич имаше идеална видимост към отсрещната сграда, а с помощта на два параболични микрофона подслушваше разговорите в преддверието с поносима чуваемост.

И въпреки всичко това си беше една досадна утрин. Администрацията и обслужващият персонал пристигнаха между осем и трийсет и девет и трийсет. Посетителите, които имаха предварителни уговорки, идваха в уречения час. Високопоставен служител на холандското външно министерство бе последван от холандския заместник-министър на образованието, културата и науката. След върховния комисар на ООН за бежанците направиха визити директорът на Програмата на ООН за устойчиво развитие и висшестоящ чиновник от Икономическата й комисия за Европа. Останалите от екипа на Ратко също имаха чудесна видимост. Един от тях, Симич, се бе разположил на покрива, три етажа по-нагоре. Никой не бе забелязал до този момент и следа от Пол Янсън. Не беше учудващо. Той едва ли щеше да се опита да проникне през деня, макар че агентът бе известен с непредвидимостта на действията си. Предприемаше неочакваното просто защото беше неочаквано.

Работата беше досадна, тъй като през всичкото време трябваше да се крие, но пък го устройваше най-добре, откакто го белязаха. Грапавият белег от дясното му око до брадичката, който се зачервяваше, когато си позволеше да се вълнува, се запомняше много лесно, за да се захваща с работа на открито. Беше белязан. Тази мисъл не му даваше мира, още повече че нападателят му го подреди така с най-обикновен нож за чистене на риба. По-непоносима от притъпената вече болка от наранената плът беше мисълта, че вече никога нямаше да участва в операции под прикритие. Като стрелец, разбира се, бе невидим колкото заглушената снайперистка пушка „Вейм“, която държеше в готовност да пусне в действие всеки момент. Докато часовете се изнизваха, той започна да се чуди дали въобще такъв момент ще дойде.

За да не му е скучно, Ратко редовно наблюдаваше миньонката на рецепцията, гледаше как бедрата на червенокоската се раздвижват всеки път, когато тя мърдаше, и усещаше топлина в сърцето и слабините си. Желаеше я и още как я желаеше. Спомни си босненките, с които той и другите войници се забавляваха преди няколко години, припомни си лицата им, изкривени от омраза, а той си представяше, че от сексуално желание. Изискваше се съвсем малко въображение. Когато ги обладаваше, най-силно го възбуждаше пълната им безпомощност. Беше преживяване, което не бе изпитвал с други жени. Нямаше значение дали дъхът и тялото му воняха, тъй като те просто не можеха да направят нищо. Знаеха, че ако не се примирят, родителите, съпрузите или децата им ще получат куршум в главата пред очите им, преди самите те да бъдат заклани.

Настройвайки бинокъла си, той си представяше как червенокоската е вързана и притисната към леглото с облещени очи, а бледата й мекота следва поривите на сръбската му плът.

В този случай Ратко не се нуждаеше от бинокъл, за да види малкия конвой от три черни автомобила „Мерцедес Бенц“, които тържествено се носеха по „Стадехоудерскаде“, а после завиха по „Лайдзестраат“ и спряха пред централата на фондация „Свобода“. Униформен шофьор излезе от дългата лимузина, отиде до задната врата и я отвори. Мъж в тъмен костюм, очила с рогови рамки и шапка с периферия се измъкна отвътре и застана за миг до колата, любувайки се на великолепието на „Принсенграхт“. После мъжът с униформата, както изглеждаше, личен довереник на министъра, натисна звънеца на богато резбованата врата. След десет секунди тя се отвори.

Униформеният се обърна към жената на входа.

— Госпожо, министърът на външните работи на Чешката република — каза той. — Ян Кубелик.

Макар че говореха между двата микрофона, гласовете се чуваха добре.

Външният министър каза няколко думи на чешки на своя помощник и го отпрати. Униформеният се обърна и се върна в лимузината.

— Изглежда, не сте ме очаквали — каза мъжът в елегантния тъмносин костюм на жената от рецепцията.

Очите й се разшириха.

— О, няма такова нещо, господин Кубелик. Толкова се радваме да ви приемем.

Ратко се ухили, припомняйки си паниката, в която изпадна обслужващият персонал на фондацията, когато им съобщиха, че назначеният отскоро министър ще спази уговорката за среща с изпълнителния директор. Шашнатите чиновници започнаха да ровят из бележниците си, тъй като предстоящата среща не беше отбелязана никъде. Никой не искаше да си признае, че е допуснал грешка, но все някой бе проявил небрежност. През бинокъла „Шмидт и Бендер“ Ратко видя ясно смаяния поглед на миньонката с червена коса. „Само преди две седмици беше вписала два пъти срещата с шведския външен министър и с представителя на Комисията на ООН по разоръжаване“ — скара се червенокоската на младата секретарка от горния етаж. Тя възрази, че грешката не е нейна, но го направи някак колебливо, което бе равносилно на признание. Друга секретарка се намеси в нейна защита, настоявайки, че издънката вероятно се дължи на чешките чиновници. Но щеше да е в разрез с протокола да им го съобщят.

Ратко гледаше сега как червенокоската от рецепцията придружи министъра до луксозното преддверие, където картината и звукът се влошиха. Сърбинът завъртя копчето за електронна настройка на светлината и превключи микрофона на специална честота за подслушване на звука, за да се подобри качеството на приемане и да се елиминират страничните шумове.

— Нашият изпълнителен директор ще ви приеме всеки момент — чу той гласа на червенокоската, след като сигналът по ефира се възстанови.

— Много сте любезни — отвърна чешкият дипломат вежливо и свали шапката си. — Каква красива сграда. Ще имате ли нещо против, ако я разгледам?

— Сър, за нас ще бъде чест — отговори тя, все едно го издекламира наизуст.

Глупав бюрократ — искаше после да има какво да разкаже на жена си. Щеше да се върне в президентския дворец в Прага и да описва пред приятелите си лукса в амстердамското леговище на Питър Новак.

Ратко беше участвал в учения на Варшавския договор с чешки войници още докато служеше в югославската армия, дълго преди шестте републики на Югославия да се отцепят и да се обърнат една срещу друга. Чехите имаха голямо самочувствие. Той не споделяше мнението им. Вниманието му привлече човек, който се разхождаше бавно пред къщата. Дали Янсън щеше да е толкова дързък? Човекът, явно турист, застана до парапета на канала и внимателно разтвори карта.

Ратко насочи бинокъла към него. Ъгълът не беше идеален, но след като забеляза слабото телосложение и късата коса на туриста, разбра, че се е излъгал. Както и да се маскираше Янсън, не можеше да мине за жена на около двайсет години.

Ратко отново почувства прилив на топлина в слабините си.

Очите на Янсън се плъзнаха из красивата приемна. Картини от холандски майстори от Ренесанса бяха закачени по средата на квадрати, оформени с гипсови рамки с педантична симетричност. Камината беше от издълбан в сложни форми мрамор със сини жилки. Всичко бе точно в стила на холандско имение — далече от любопитните погледи на публиката прехваленият идеал за холандската умереност не важеше.

Дотук добре, помисли си той. Купър се бе изкъпал и след като облече смешната униформа, се държеше, без да създава впечатление за пародия. Движенията му бяха сдържани и официални. Придаваше си северната помпозност на усърден помощник, който е отдаден изцяло в услуга на важна клечка. Янсън разчиташе най-много на предположението, че никой не знае как изглежда чешкият външен министър. Човекът бе на този пост едва от две седмици. А страната му не бе в списъка с размирните райони на фондацията.

Липсата на маскировка беше най-добрата маскировка. Малко сиво на косата, чифт очила в стила, който бе модерен в Източна Европа, костюм, какъвто носят повечето дипломати на континента… и държание, което беше ту любезно, ту властно. Фактът, че майката на Янсън беше чехкиня, бе естествено от полза, тъй като можеше да придаде на своя английски лек чешки акцент. Би било нормално чешки дипломат да говори на английски в страна като Холандия.

Янсън погледна към червенокосата жена от рецепцията над кръглите си очила с рогови рамки.

— А Питър Новак? Той тук ли е?

Дребната жена се засмя замечтано.

— О, не, сър. Той прекарва по-голямата част от времето си на път, прелитайки от едно място на друго. Понякога не го виждаме цели седмици.

Когато дойде, Янсън не знаеше дали във фондацията щеше да тегне печал. Но явно казаното от Ангъс беше вярно. Те действително нямаха идея какво се бе случило с техния почитаем основател.

— Е — отвърна Янсън. — Нали целият свят е в краката му.

— Може да се каже, сър. Но съпругата му е тук днес. Сузана Новак. Тя участва в ръководството на Програмата за подпомагане на развитието.

Янсън кимна. Новак по принцип държеше семейството му да е далече от общественото внимание, опасявайки се явно от отвличания. Неговата публичност беше необходима за успеха на дейността му. Той с неохота допускаше журналистите да отразяват работата му поради тази причина. Но той не беше холивудска звезда и държеше да не закачат семейството му. Това бе посланието му от години и волю-неволю пресата се съобразяваше с тези правила. Фактът, че постоянното му местожителство бе в Амстердам, го улесняваше. Бюргерската чувствителност на града служеше като прикритие за личния живот на известна личност.

Уединеност пред погледите на всички.

— А онова там какво е? — попита той и посочи към вратата вляво от преддверието.

— Кабинетът на господин Новак. Ако беше в града, той щеше да настоява за срещата — Тя отвори вратата и му показа платно върху отсрещната стена. — Това е картина на Ван Дайк. Забележителна, как смятате?

Беше портрет на благородник от седемнайсети век, издържан в бледи кафяви и сини тонове и същевременно много жив.

Янсън включи осветлението и тръгна към платното. Заразглежда го отблизо.

— Изключително — каза той. — Това е един от любимите ми художници между другото. Живописното наследство в Чешката република е богато наистина, но между нас да си остане, не разполагаме с подобно нещо в Прага.

Той бръкна в джоба си и натисна един от бутоните на своя клетъчен телефон „Ериксон“. Беше програмирал предварително номера върху него. Номерът беше на ре-цепцията.

— Ще ме извините ли — каза тя, след като чу телефона да звъни.

— Разбира се — отговори Янсън.

Докато тя бързаше към телефона, той прегледа документите, наредени старателно върху бюрото на Новак. Бяха главно от известни институции със силно присъствие на холандските министерства. Едно писмо обаче предизвика някакъв далечен спомен за товарен кораб, който почти не се забелязва в мъглата. Не краткото съдържание на телеграмата, а заглавката на бланката. „УНИТЕК лимитид“. Името на компанията му напомняше за нещо, но дали бе свързано с консултанта по сигурността Пол Янсън или с Пол Янсън, бившия агент от Консулски операции? Още не можеше да каже със сигурност.

— Господин Кубелик? — каза женски глас.

— Да? — Янсън вдигна очи и видя пред себе си висока руса жена, която се усмихваше.

— Аз съм съпругата на Питър Новак. Бих искала да ви приветствам с добре дошли от негово име. Нашият изпълнителен директор все още разговаря с посланика на Холандия в Обединените нации. Няма да продължи дълго.

Тя говореше с неутрален американски акцент.

Жената бе красива, от типа на Грейс Кели, едновременно чувствена и аристократична. Начервените влажни устни не й придаваха делови вид, но й отиваха, както й стоеше добре бледозеленият костюм, който очертаваше контурите на тялото й малко по-отчетливо, отколкото бе необходимо.

Това не бе жена в траур. Явно не знаеше нищо. Но как беше възможно?

Янсън се доближи до нея и се поклони леко. Дали чешки дипломат би й целунал ръка? Реши, че ръкуване ще е достатъчно. Но не можеше да свали очи от нея. Нещо му се струваше познато. По натрапчив начин. Синьозелените й очи, дългите, елегантни пръсти…

Дали я беше виждал някъде наскоро? Напъваше мозъка си. Къде? В Гърция? Англия? Дали не я бе зърнал случайно и просто да е запечатал образа й в подсъзнанието си? Беше влудяващо.

— Вие американка ли сте? — попита Янсън.

Тя вдигна рамене.

— Аз съм откъде ли не — отговори тя. — Като Питър.

— А как е великият човек? — Леко се запъна, докато й задаваше този въпрос.

— Както винаги — отговори тя след кратка пауза. — Благодаря, че попитахте, доктор Кубелик.

Погледът й бе почти игрив, на границата на флиртуването, можеше да се закълне. Без съмнение това бе просто начинът, по който някои жени бяха свикнали да разговарят със световни знаменитости.

Янсън кимна.

— Както ние, чехите, обичаме да казваме, по-добре да си един и същ, отколкото по-лош. В това има известен народен реализъм според мен.

— Елате — каза тя. — Ще ви придружа до конферентната стая.

Вторият етаж не приличаше толкова на палат, имаше повече интимност. Таваните бяха високи четири метра, не шест, а и мебелировката не беше така бомбастична. Конферентната зала гледаше към канала, а късното утринно слънце падаше косо през прозореца, който се състоеше от множество части, и хвърляше златни паралелограми върху дългата полирана маса от тиково дърво. Янсън бе посрещнат от висок мъж с грижливо сресана сива коса.

— Аз съм доктор Тилсен — представи се мъжът. — Титлата ми неофициално е изпълнителен директор за Европа. Малко подвеждащо, а? — Засмя се сдържано. — Нашата програма за Европа, ако трябва да бъда точен.

— С доктор Тилсен ще сте в сигурни ръце — каза Сузана Новак. — Много по-сигурни от моите — добави тя, оставяйки на посетителя да гадае дали има подтекст в забележката й.

Янсън се настани срещу администратора с блед тен. За какво да говори с него?

— Предполагам знаете защо пожелах да се свържа с вас — започна той.

— Да, мисля, че се досещам — отговори доктор Тилсен. — През годините чешкото правителство подкрепяше до голяма степен някои наши усилия, други по-малко. Ние съзнаваме, че нашите цели не винаги съвпадат с целите на конкретните правителства.

— Така е — потвърди Янсън. — Почти така. Но аз се чудя дали моите предшественици не са били прибързани в преценките си. Вероятно е възможно развитието на по-хармонично сътрудничество.

— Би било чудесно, ако го постигнем — каза доктор Тилсен.

— Разбира се, ако вие ме запознаете в най-едри щрихи с вашите проекти в страната ми, аз бих могъл да ви съдействам по-ефективно пред моите колеги и сътрудници. Наистина съм тук сега да ви изслушам.

— В такъв случай ще си позволя да ви кажа няколко думи по този въпрос — каза доктор Тилсен.

Той се усмихна като за начало. Говоренето бе неговата сила и в следващите трийсет минути Тилсен показа онова, на което е способен, изброявайки цял поменик от инициативи, програми и проекти. Само за няколко минути се изля словесен порой от любимите на всички професионални идеалисти тъпи клишета и лозунги като: неправителствени организациии… вдъхване на нов живот на институциите на осъзнатата демокрация… ангажимент за поощряване на ценностите, институциите и функционирането на отвореното и демократично общество… Излиянията му бяха подробни и многословни и Янсън усети, че очите му се затварят. Със застинала на устните си усмивка той кимаше на интервали, но умът му блуждаеше. Дали жената на Питър Новак имаше нещо общо със заговорниците? Дали не бе организирала лично покушението срещу съпруга си? Хипотезата не звучеше убедително, но иначе как да обясни поведението й?

Ами този господин Тилсен? Изглеждаше искрен, без въображение, добронамерен и малко самонадеян. Можеше ли такъв човек да участва в престъпен заговор за ликвидирането на най-значимия застъпник на прогреса, който този несигурен свят притежаваше? Наблюдаваше го как говори, наблюдаваше малките му, разрушени и пожълтели от кафетата зъби, самодоволния вид, с който придружаваше монолога си, начина, по който кимаше одобрително на собствените си позиции. Това ли бе лицето на злото? Изглеждаше трудно за вярване.

На вратата се почука. Беше червенокосата миньонка от долния етаж.

— Ужасно се извинявам, доктор Тилсен. Търсят ви от кабинета на министър-председателя.

— Разбира се — отговори Янсън.

Останал сам, той проучи внимателно сравнително оскъдната мебелировка на стаята, после се доближи до прозореца и погледна към канала.

Побиха го студени тръпки, сякаш го поляха с леден душ.

Защо? Какво го смути? Той отново реагираше инстинктивно на някаква аномалия, преди да е в състояние да я анализира с разума си или да я опише.

_Каква?_

О, Боже! Зад камбановидния фронтон на отсрещната къща имаше сянка на човек, приведен върху плътно наредените аспидни керемиди. Позната грешка: когато слънцето промени позицията си, се появяват сенки там, където не ги е имало, издавайки прикрития наблюдател… или снайперист. Кое от двете? Отблясъкът от стъклото на оптичния мерник не бе отговор на въпроса.

Очите му зашариха по корнизите и еркерните прозорци на къщата в търсене на нещо необичайно. Ето там. Малка част от огромния двукрилен прозорец беше почистена от някой, който е искал да има по-ясна видимост. Нещо не беше както трябва с рамото, на което се заканваше скрипецът. След миг разбра. Не беше никакво рамо за скрипец, а дуло на пушка.

Или развинтената му фантазия превръщаше въбражаемите образи в реални и сенките в заплахи, както децата възприемат декоративните стълбци на леглата си като нокти на чудовища? Раната отстрани на главата му пулсираше от болка. Дали не му се привиждаха духове?

Точно в този миг едно от стъклата на прозореца се пръсна и се чу звук от разцепване на дърво, тъй като куршумът се заби в паркета на пода. Още едно стъкло се пръсна, после още едно и върху заседателната маса се изсипа дъжд от натрошени стъкла.

Мазилката на стената срещу прозореца се напука от куршумите. Още едно от стъклата на прозореца се пръсна, нов куршум разтроиш мазилката. Този път куршумът мина на сантиметри над главата му. Залегна на пода и залази към вратата.

Изстрели без гърмежи: бяха дошли от оръжие със заглушител. Досега трябваше да свикне.

В следващия миг откъм улицата се чу проглушителен гърмеж като контрапункт на безшумната стрелба. Чу се и още нещо: пищене на автомобилни гуми. Отвори се врата на автомобил и после се затвори.

От всички посоки в сградата се понесоха писъци на уплаха.

Лудница!

Завърза се престрелка и смъртоносни куршуми засвистяха във въздуха, някои се удряха в стъклата, други летяха необезпокоявани през вече счупените прозорци. Забиваха се в стените, таваните, подовете. Блъскаха се в полилея и рикошираха в непредвидими посоки.

Слепоочията му пулсираха толкова силно, че трябваше да се напъне яко, за да фокусира зрението си.

_Мисли!_ Трябваше да мисли! Нещо се бе променило. Какво означаваше нападението, как да си обясни контраста между оръжията и подхода?

_Престрелката се водеше между две групи. Два независими един от друг екипа._

Явно го бе издала госпожа Новак. Да, беше сигурен в това. Тя е знаела за него през всичкото време и е разигравала театър, играела си е с него. Това обясняваше закачливото изражение. Тя бе една от тях.

Единственото спасение от стрелбата бе вътрешността на сградата, някоя от вътрешните стаи. Те обаче щяха да се досетят и да го открият, което означаваше, че се намираше на възможно най-опасното място.

Позвъни на Бари по ериксона.

Купър беше неописуемо шашардисан.

— Ама че работа, Пол! Какво, по дяволите, става? Прилича на битката за Мидуей.

— Виждаш ли някого?

— Хъм-м-м, искаш да кажеш дали виждам някои от тях? От време на време се мярка по някой. Двама във военни униформи. Тия момчета не се шегуват с оръжията, Пол.

— Слушай, Бари. Когато наехме лимузината, изрично я поискахме с бронирани стъкла. Стой вътре. Там ще си в безопасност. Бъди готов да обърнеш веднага щом ти дам сигнал.

Янсън се стрелна към вратата и затича по стълбите към първия етаж. Когато стигна до площадката, видя как човекът от охраната насочи оръжието си през прозореца. Почти в същия миг пистолетът му падна на пода. Той зяпна, а над лявата му вежда се появи червено кръгче. Кръвта бликна и се изля върху немигащото му око. За известно време мъжът се задържа в изправено положение, все едно че се бе превърнал в статуя. Бавно като при танц на мъртвите краката на мъжа се олюляха, после се подгънаха и той рухна върху китайския килим. Янсън се втурна към него и измъкна пистолета му „Глок“.

— Министър Кубелик — извика червенокосата от рецепцията. — Наредиха ни да се изтеглим към задната пристойка. Нямам представа какво става, но…

Изведнъж тя отстъпи назад, слисана от гледката на високопоставен правителствен министър, който стреля, като едновременно с това се придвижва, прикляквайки.

Янсън стигна до входната врата и остана в клекнало положение. Така бе по-бързо, отколкото да лази, а в този момент скоростта бе решаваща.

— Хвърли ми шапката.

— Какво?

— Хвърли ми шапката, за Бога — викна Янсън и после добави по-тихо: — На метър от лявата ти ръка е, хвърли ми я.