Директивата "Янсън"

Лицето на гърка бе строго, когато се обърна към Янсън.

— Аз оставам. Ти тръгваш.

— Не, приятелю мой — отговори Янсън.

— Моля те — настоя Кацарис. — Имат нужда от теб. Ти ръководиш мисията, нали така? Ако нещо се издъни?

— Нищо не може да се издъни — каза Янсън. — Новак е в ръцете на способни хора.

— Сто мили в открито море в надуваема лодка. — Това не е шега — каза Кацарис с каменно изражение.

— Искаш да кажеш, че съм дърт вече за малко плаване?

Кацарис поклати глава, без да се усмихне.

— Моля те, Пол. Аз съм човекът, който трябва да остане.

Черната му коса блестеше на утринната светлина.

— Не, по дяволите! — викна му в изблик на гняв Янсън. — Аз ви извиках, аз забърках кашата, аз ще я сърбам. Никой член от екипа ми не може да поеме риск, който е мой. Разговорът приключи.

Беше въпрос на гордост — онова, което минаваше за мъжество или чест в сенчестия свят на секретните операции. Кацарис преглътна с мъка и изпълни инструкциите. Но не можа да промени изражението си на безпокойство.

Янсън включи двигателя на по-ниски обороти. Умерената скорост щеше да му помогне да изразходва по-ефективно горивото. След това погледна компаса, за да определи посоката.

За три-четири часа щеше да доплава до югоизточното крайбрежие на Шри Ланка. Там имаше връзка, която щеше да му осигури превоз до международното летище в Коломбо, стига районът да не е попаднал отново в ръцете на Тигрите от Фронта за освобождение на Тамил Елам. Не беше идеалният вариант, а най-добрата от съществуващите възможности.

Наблюдаваше как малкият тюркоазен самолет се издига във въздуха зигзагообразно, преди да набере височината, подходяща за продължителния полет до Качал, възползвайки се от попътните ветрове.

Утринното небе беше лазурно и почти се сливаше с бледосиния корпус на самолета. Янсън се изпълваше постепенно с чувство на успокоение и облекчение, наблюдавайки как машината се носи из въздуха.

За миг усети гордост. Беше истински триумф на фона на почти нулевите шансове. Питър Новак беше свободен. Фанатиците убийци бяха лишени от своя пленник и унизени. Янсън се облегна назад и продължи да гледа как самолетът се издига все по-нагоре. Със зигзагообразното си движение приличаше на летящо насекомо.

Малкият размер на лодката изискваше да съсредоточи цялото си внимание, за да стигне до крайбрежните равнини на Шри Ланка. Понякога дебнеха неочаквани опасности. От Коломбо имаше директен полет до Бомбай, а от там — право у дома. Помнеше наизуст телефонния номер на Марта Ланг, Кацарис също го знаеше. Чрез него щяха да се свържат с нея, където и да се намираше. От надуваемата лодка нямаше как да осъществи комуникация, но знаеше, че Кацарис ще се погрижи. До няколко минути Тео щеше да уведоми заместничката на Новак, че задачата е изпълнена. Янсън се бе надявал сам да направи това, но Кацарис също бе в правото си да го стори. Той бе допринесъл в еднаква степен за триумфа с изключителните си качества. Доколкото Янсън бе запознат с фондация „Свобода“, те щяха да съберат въздушна флотилия. Янсън продължаваше да наблюдава как самолетът се издига стремително и величествено.

И точно тогава — _не!_ Не можеше да бъде, сигурно беше игра на светлината! Видя присветване, ярката светлина, избухването и пушека от експлозията във въздуха. Огромно бяло кълбо озари утринното небе, последвано от вторичен взрив в светложълто от запаленото гориво. Малки късове от фюзелажа заваляха към океана.

_Не! О, Исусе, не!_

Няколко секунди Янсън беше като вцепенен. Затвори очи и след това ги отвори. Дали не си въобразяваше?

Една от перките се заизвива мързеливо, преди да падне във водата.

_Мили Боже!_

Беше катастрофа, каквато никога не бе виждал. Сякаш нещо го прободе, чувстваше се все по-зле и по-зле. Тео. Тео Кацарис, най-скъпото му нещо, беше му като син. Човекът, когото обичаше и който го обичаше.

„Нека аз да остана“ — молеше го Тео. А той от суетност ли, от гордост ли му отказа.

Мъртъв. Изгоря пред очите му.

Като в калейдоскоп видя образите на останалите. Мълчаливия, уравновесен Мануел Хонуана. Андресен — предан, методичен, благонадежден, любезен, лишен от самолюбие и затова често подценяван. Шон Хенеси, когото измъкна от английския затвор, за да го прати на сигурна смърт. Дона Хедърман, също — най-злощастната добродушна американка.

Умряха. Заради него.

И Питър Новак. Най-великият благодетел на новия век. Гигант сред хората. Умиротворителят. Човекът, който бе спасил живота на Янсън. И причината за операцията.

Мъртъв.

Изгоряха живи на хиляда и петстотин метра над Индийския океан.

Немислимият триумф се бе превърнал с пукването на зората в кошмар.

Беше сигурен, че не е катастрофа, причинена от повреда. Двойната експлозия — взривът, който предхождаше избухването на резервоара с горивото — беше красноречива. Това, което се случи, бе плод на заговор. Заговор, при който четирима от най-добрите мъже, които познаваше, бяха убити. Заедно с един от най-великите хора, които някога бе срещал.

Какво, по дяволите, се случи? Кой бе планирал подобно злодеяние? Кога?

И защо? За Бога, защо?

Янсън се хвърли на пода на лодката, парализиран от мъка, безсилие и ярост. За миг насред океана се почувства така, сякаш бе в гробница. Не можеше да диша. Кръвта във вените му се бе смразила. Развълнуваното море го приканваше да опита противоотровата на вечната забрава. Беше изтерзан, измъчен, изплашен до смърт и знаеше как да сложи край на това.

Но това не беше изход.

Беше готов да даде собствения си живот за техния.

Но беше невъзможно.

Само той оцеля.

Някаква част от мозъка му защрака усилено, бясно като сметачна машина. Беше вдигнал оръжие срещу цяла армия фанатици, за да бъде победен от нещо много по-сатанинско. Силен изблик на възмущение смрази душата му като с фреон. Емоции като униние и печал дадоха път на по-силна емоция, непреодолима жажда за мъст. Единствено той остана жив, за да разбере какво се бе случило.

И защо.

ВТОРА ЧАСТ

ДЕВЕТА ГЛАВА

Вашингтон, окръг Колумбия

— Най-важната директива тук е секретността — каза мъжът от Военното разузнаване на останалите в стаята. С дебелите си, тъмни вежди, широки рамене и мускулести ръце имаше вид на работник. Всъщност Дъглас Олбрайт се занимаваше изцяло с умствена дейност, отдаден изцяло на размишляване и обсъждания. Имаше докторат по политология и още една научна степен в областта на теорията на игрите. — Секретността е приоритет едно, две и три. По този въпрос не бива да имаме никакви съмнения.

Подобни съмнения бяха малко вероятни, тъй като със същия императив бе съобразен и изборът на необичайното място за набързо свиканото заседание. Международният център „Меридиън“ се намираше на „Кресънт Плейс“, точно след Шестнайсета улица на хълма Меридиън Хил. Приятна, красива сграда в неокласически стил, в който е издържана архитектурата в официален Вашингтон, тя бе всичко друго, но не и набиваща се на очи. Чарът й бе дискретен, подобно на куриозния й статут на сграда, която не е собственост на федералното правителство. Центърът се водеше за образователен и културен институт с нестопанска цел. Но бе изцяло на разположение на правителството за поверителни нужди. Центърът имаше елегантна входна врата от дъбова резба. Особено важен бе страничният й вход, до който се стигаше откъм таен път, което даваше възможност на високопоставените особи да пристигат и да си заминават, без да бъдат забелязани. Макар да се намираше само на миля от Белия дом, центърът имаше редица предимства за някои заседания, особено между представители от различни министерства, за които нямаше официално нареждане. Срещите тук не се документираха, както изискваха процедурите за сигурност в Белия дом, Пентагона, старата правителствена сграда или разузнавателните служби. Те можеха да се състоят, без да остават купища папки и документи след тях. Можеха да се състоят, без никой да научи за тях.

Петимата мъже с мрачни лица, които седяха около малката маса за конференции, работеха в едно и също направление и въпреки това при наличната структура на правителствените учреждения никога не бяха имали повод да работят заедно. Излишно бе да се споменава, че програмата, която ги събра заедно, на първо място, не беше обикновена, а обстоятелствата, пред които бяха изправени, можеше да се окажат катастрофални.

За разлика от висшестоящите им началници техните назначения не бяха политически, а безсрочни. Работеха по проблеми, които излизаха далеч извън сроковете на която и да е администрация. Взаимодействаха си и докладваха на мъже и жени, които идваха и си отиваха през четири години, но хоризонтите на техните отговорности се простираха много по-далеч.

Срещу човека от ДИА беше седнал заместник-директорът на Агенцията за национална сигурност, който беше с високо чело и изпито лице. Гордееше се със способността си да запазва хладнокръвие, независимо какви са обстоятелствата.

— Секретност, да. Естеството на директивата е ясно — каза той спокойно. — Естеството на темата обаче не е.

— Пол Ели Янсън — заяви заместник държавният секретар, който по документи беше директор на Бюрото за разузнаване и анализи към външнополитическото ведомство. Той си бе мълчал до този момент. С гладко лице и атлетична фигура, с разрошена сламеноруса коса, той се правеше на тежкар с очилата си с черни рамки. Заместник държавният секретар беше човек, който винаги оцеляваше. Останалите го знаеха. И защото винаги оцеляваше, те внимателно следяха как ще се нагоди към нещата. — Янсън беше един от нашите, както знаете. Документите, които получихте за него, са леко редактирани. Извинявам се за това, но така ни ги предоставят от архива, а не разполагахме с време за подготовка. Както и да е, смятам, че ще ви дадат обща представа.

— Една от проклетите ти машини за убиване, Дерек, това е той — каза Олбрайт, хвърляйки му кръвнишки поглед. Въпреки високия си ранг Олбрайт бе направил кариерата си като аналитик и никога не се бе занимавал с операции, така че си оставаше аналитик до мозъка на костите. По стар обичай хора като него изпитваха към колегите си от оперативната област недоверие, което често бе оправдано. — Ти създаваш подобни бездушни роботи, изгубваш им дирите по света, а после някой друг трябва да оправя бъркотиите. Въобще не мога да разбера каква игра играе.

Мъжът от Държавния департамент го стрелна гневно.

— Замислял ли си се върху възможността някой друг да си играе с него? — Погледна го втренчено: — Да се изхвърляме със заключения е опасно. Не бих желал да правя извода, че Янсън е ренегат.

— Проблемът е, че не можем да сме сигурни — обади се човекът от СНС, Санфорд Хилдрет. Обърна се към човека, който седеше до него, компютърен специалист, който в младежките си години си бе спечелил славата на вундеркинд, след като съвсем сам, без ничия помощ бе проектирал информационната система на ЦРУ. — Има ли някакви дании, които сме пропуснали, Кац?

Кац Ониши поклати глава. Завършил Техническия в Калифорния и отраснал в Южна Калифорния, той бе придобил характерния за Силиконовата долина акцент, който го правеше по-небрежен, отколкото беше.

— Мога да ви кажа, че някой е успял да пробие защитната система. Но не мога да идентифицирам нарушителя. Във всеки случай не и на този етап.

— Кажи ми, че си прав, Дерек — продължи Хилдрет. — Тогава ще ми станеш симпатичен. Но абсолютно нищо не може да компрометира програмата. Дъг е прав — това е най-важната директива. Иначе можем да кажем чао на мира в Америка. Почти е без значение какво си е въобразявал, че прави. Всичко, което можем да кажем, е, че онзи приятел Янсън няма представа каква непростима грешка е направил. — Той повдигна чашката с кафето и отпи една глътка, надявайки се никой да не е забелязал как му трепери ръката. — И никога няма да узнае.

Думите му прозвучаха по-скоро като декларация, отколкото като наблюдение.

— До голяма степен съм съгласен — каза човекът от Държавния департамент. — Шарлот уведомена ли е?

Шарлот Ейнсли беше съветничката на президента по въпросите на националната сигурност и главната им връзка с Белия дом.

— По-късно днес — каза човекът от СНС. — Но смятате ли, че има някаква смислена алтернатива?

— За момента? Забил се е в плаващи пясъци. Не можем да му помогнем, дори да искахме.

— Ще стане по-лесно, ако не се съпротивлява — каза аналитикът от ДИА.

— Няма спор в това — отговори Дерек Колинс. — Но той ще го направи, доколкото го познавам. До дупка.

— При това положение ще се наложи да предприемем крайни мерки — посочи аналитикът. — Ако програмата изгори, ако дори една стотна от нея бъде изложена на опасност, не само ние сме съсипани, всичко, за което ни е грижа, отива по дяволите. Всичко. Пропада всичко, което сме правили през последните двайсет години. И това е най-добрият сценарий. По-вероятно е да се стигне до нова световна война.

— Нещастно копеле — каза заместник-директорът на СНС, разлиствайки досието на Янсън. — Мъртъв е.

Заместник държавният секретар успя да се сдържи да не трепне.

— Мамка му — каза той. — Иначе ние загиваме.

# Атина

Гърците го наричаха нефос. Смогът бе подаръкът на западната цивилизация за нейната люлка. Притиснат като в капан от планините, надвиснал ниско над земята заради атмосферната инверсия, той окисляваше въздуха и ускоряваше разрушаването на античните паметници, дразнеше очите и дробовете на четирите милиона жители на града. В лоши дни покриваше Атина като пагубен облак дим. Денят беше от лошите.

Янсън взе директен полет от Бомбай до Атина и пристигна на Източния терминал на международното летище „Елиникон“. Чувстваше убийствена празнота. Беше като зомбиран. _Имаш парче гранит на мястото, където трябва да е сърцето ти._ Де да беше истина.

Позвъни на Марта Ланг няколко пъти, но напразно. Това го влудяваше. На номера, който му даде, уж щеше да я открие където и да се намираше. Така поне му каза. Бил свързан директно с офиса й и ако не вдигнели до третия сигнал, щял да превключи на клетъчния й телефон. Само трима души знаели този телефонен номер, бе подчертала тя. Но всеки път, когато позвънеше, му отвръщаше електронният сигнал на свободната линия. Звъня в различни регионални представителства на фондация „Свобода“ — в Ню Йорк, Амстердам, Букурещ. „Госпожа Ланг не е тук“ — информираха го всеки път подчинените й с любезни гласове. Янсън настояваше, че е спешно. Че има уговорка с нея. Че е неин личен приятел. Че въпросът е от изключителна важност. Че се отнася до самия Питър Новак. Опита по всякакъв начин, как ли не се молеше, но нищо не постигна.

„Ще й бъде оставено съобщение“ — казваха му всеки път, използвайки неизменно страдателен залог. Те обаче не можеха да й предадат същинското съобщение, за ужасната и унищожителна истина. Защото какво можеше да им каже Янсън? Че Питър Новак е мъртъв? Хората от фондацията, с които разговаряше, не показваха с нищо, че знаят за това. А Янсън знаеше, но не може да им съобщи.

Докато минаваше през Източния терминал, дочу по музикалната уредба на летището вездесъщата американска поппевица с нейната вездесъща песен от вездесъщия американски композитор. Така бе писано на международния пътник в днешно време: да тъне в еднообразието на културното обезличаване.

_Ще й бъде оставено съобщение._

Беше бесен! Къде можеше да е тя? Дали не беше убита? А да не би… мисълта за това го прониза като острие на бръснач в очите, тя да е част от пъкления заговор? Да не би Новак да е убит от член на собствената си организация? Не можеше да отхвърли автоматично подобна хипотеза, макар да водеше до ужасното заключение, че го бяха използвали като стръв. Че вместо да спаси човека, който някога бе спасил него, беше послужил като инструмент за ликвидирането му. И въпреки всичко беше безумие! Нямаше логика. Защо да убиват човек, осъден на смърт?

Янсън се настани в едно от такситата на летището, което щеше да го закара до атинското предградие Мец, югозападно от Олимпийския стадион. Предстоеше му трудна задача. Трябваше да разкаже на Марина Кацарис какво се бе случило, да й го каже очи в очи, а тази перспектива му тежеше като воденичен камък.

Летището се намираше на около десет километра от центъра на Атина. Разположен на неудобната задна седалка, където нямаше достатъчно място за дългите му крака, Янсън наблюдаваше уморено пътя. Магистралата от предградието Глифада, където се намираше „Елиникон“, до хълмистото място, което Атина представляваше, беше като конвейер с автомобили, чиито ауспуси непрестанно захранваха стелещата се ниско пелена от серен двуокис.

Забеляза на прозорчето на таксиметъра цифрата две и очите му срещнаха очите на шофьора, тумбест мъж, с тъмна набола брада от типа, която никога не може да се избръсне докрай.

— Да не би да има някой в багажника? — попита Янсън.

— Някой в багажника? — повтори шофьорът развеселен. Явно се гордееше, че говори английски. — Ха! Последния път, когато проверих, нямаше никой, господине. Как ви дойде наум да попитате?

— Защото не виждам никой друг в колата. Затова се мъчех да разбера защо таксиметърът е нагласен на двойна такса.

— Грешката е моя — каза шофьорът, веселото му изражение помръкна. Неохотно превъртя таксиметъра, с което не само намали двойно таксата, но и изтри драхмите, които се бяха навъртели до момента.

Янсън вдигна рамене. Беше стар номер на атинските таксиджии. Явно шофьорът бе разбрал, че е изтощен и разсеян и затова се бе опитал да приложи този малък трик.

При трафика в Атина последният километър от пътуването обикновено се изминаваше за повече време, отколкото предишните пет например. Улиците в квартала Мец бяха прокарани през стръмна хълмиста местност, а къщите, които датираха отпреди войната и преди населението да се разрасне, напомняха за по-ранна епоха, когато животът е бил по-лек. Повечето бяха боядисани в пясъчножълто с керемидени покриви и прозорци с червени капаци и закътани зад тях дворове с цветя в саксии и спираловидни външни стълбища. Къщата на Кацарис се намираше на тясна уличка отвъд Вулгарос, на няколко преки от Олимпийския стадион.

Янсън освободи шофьора, след като му плати две хиляди и петстотин драхми, позвъни и зачака, надявайки се да не му отвори никой.

Вратата обаче се отвори след няколко секунди и на прага се появи Марина. Такава, каквато си я спомняше — ако не друго, беше по-красива отвсякога. Янсън видя същите високи скули, сладко лице, спокойни кафяви очи и права копринена черна коса. Издаденото й коремче почти не се забелязваше, просто още една сексапилна извивка под свободната й рокля от естествена коприна.

— Пол! — възкликна тя радостно. Радостта й обаче се изпари, когато забеляза изражението му. Кръвта се дръпна от лицето й. — Не — изстена тя тихо.

Янсън не отговори, но измъченото му изражение говореше красноречиво.

— Не — прошепна тя.

Започна да трепери, лицето й се изкриви от мъка, после от гняв. Последва я вътре, а тя се обърна и го зашлеви. След това го заудря отново и отново, сякаш за да отблъсне истината, която щеше да разруши нейния свят.

Ударите бяха болезнени, макар и не колкото гнева и отчаянието, които се криеха зад тях. Накрая Янсън я сграбчи за китките.

— Марина — каза той с глас, изпълнен с мъка. — Моля те, Марина.

Тя го гледаше втренчено, все едно че се опитваше със силата на волята си да го накара да изчезне, а заедно с него да изчезне и разрушителната новина.

— Марина, нямам думи да изразя съжалението си. — В подобни моменти клишетата идваха сами, макар да не казваха истината. Стисна очи, търсейки подходящите думи за утеха. — Тео беше герой до края. — Думите прозвучаха тъпо на фона на неописуемата мъка, която двамата с Марина изживяваха. — Нямаше равен на себе си. А нещата, които…

— Млъкни! Проклет да си! — Тя се отскубна насила от него и избяга на верандата, която гледаше към задния двор. — Не разбираш ли? Не ми пука вече от подобни глупости. Не ми пука от вашите героични игри на каубои и индианци. За мен те не означават нищо!

— Но не винаги е било така.

— Не — призна тя.

— Мили Боже, онова, което направи в Босфора, беше изключително!

Операцията бе извършена преди шест години, преди Марина да се оттегли от разузнавателната служба на своята страна. Тогава те заловиха голяма пратка оръжие за терористичната група „17 ноември“ и задържаха доставчиците. — Познавам хора от бранша, които още ти се възхищават.

— А запитвал ли си се някога дали това е променило нещо?

— Спаси човешки живот!

— Наистина ли? Една пратка огнестрелно оръжие бе заловена, но много други са стигнали до местоназначението си. Предполагам, че така цените се задържат високи и търговците печелят добре.

— Тео не гледаше на нещата по този начин — каза тихичко Янсън.

— Тео наистина не възприемаше нещата по този начин, а сега никога няма да ги възприема — гласът й започна да трепери.

— Обвиняваш мен.

— Обвинявам себе си.

— Не, Марина.

— Позволих му да дойде, нали така? Ако бях настояла, щеше да остане. Съмняваш ли се? Но аз не настоях. Защото дори този път да ме бе послушал, щеше да има друг и друг, и друг. Ако не беше дошъл, това също щеше да го убие. Тео беше най-добрият. Съзнавам го, Пол. Това го правеше да се чувства горд. Как можех да му го отнема?

— Всички ние правим своя избор.

— Как можех да го убедя, че го бива в много други неща. Беше добър човек. Щеше да е великолепен баща.

— Беше невероятен приятел.

— Към теб, да — каза Марина. — А ти към него?

— Не знам.

— Той те обичаше, Пол. Затова те последва.

— Знам това — отговори Пол. — Наистина.

Янсън замълча за миг.

— Толкова съжалявам, Марина.

— Ти ни събра. А сега ти ни раздели. Това бе единственото нещо, което можеше да ни раздели.

Тъмните очи на Марина го гледаха умолително и изведнъж у нея се отприщи цял язовир. Риданията й бяха животински, диви и необуздани. През следващите няколко минути изригваха като вулкан. Седеше върху черен стол, заобиколена от домашните вещи, които двамата с Тео бяха купували заедно: тъкания килим, току-що изцикления жълт дървен под, уютния дом, където двамата със съпруга си бяха живели и който бяха подготвили, за да посрещнат нов живот. Янсън си помисли, че заради някакъв си размирен остров в Индийския океан Тео бе лишен от бащинство.

— Не исках да заминава — каза тя. — Въобще не исках да го пусна.

Лицето й пламтеше, а когато отвори уста, върху подпухналите й устни се проточи струйка слюнка. Гневът й бе предоставил единствения пристан и когато той рухна, Марина също рухна.

— Знам, Марина — каза Янсън, чиито очи също бяха влажни. Забелязвайки как поспепенно отпада, той я хвана здраво и я прегърна. — Марина.

Произнасяше името й шепнешком. Гледката през прозореца бе нелепо слънчева, а клаксоните на изнервените шофьори звучаха почти утешително, това бе врявата на късния градски следобед. Море от пътуващи хора бързаха да се приберат у дома при семействата си: мъже, жени, синове, дъщери — геометрията на домашния живот.

Когато го погледна отново, очите й бяха премрежени от сълзи.

— Спаси ли поне някого? Освободи ли някого? Кажи ми, че не е загинал напразно. Кажи ми, че е спасил нечий живот. _Кажи ми, Пол!_

Янсън седеше неподвижно в плетения стол.

— Разкажи ми какво се случи — настоя Марина, сякаш подробностите около събитията щяха да я излекуват.

Измина цяла минута, преди да се съвземе и да започне да говори. После й разказа какво се бе случило. В края на краищата за това бе дошъл. Той бе единственият, който знаеше как е умрял Тео. Марина искаше да научи, нуждаеше се да узнае истината и той щеше да й я съобщи. Но още докато разказваше, си даде сметка, че обясненията му не обясняваха нищо. Той на практика не знаеше истинската причина за смъртта на Тео. Нямаше отговор на толкова много въпроси. Единственото, което знаеше, бе, че ще открие тези отговори или ще умре.

Хотел „Спирос“, който се намираше на площад „Синтагма“, бе издържан изцяло в международния курортен стил. Асансьорите бяха облицовани с лакирани плоскости, вратите бяха с махагонов фурнир, мебелировката беше подбрана така, че да изглежда лъскава в рекламните брошури, което съвсем не означаваше, че е уютна.

— Стаята ви ще е готова след пет минути — уведоми го любезно мъжът на рецепцията. — Изчакайте във фоайето, настанете се удобно. Само пет минути, не повече.

Петте минути по атинските стандарти за време се оказаха по-скоро десет, но накрая Янсън си получи ключа и се качи до стаята си на деветия етаж. Действията му бяха автоматични: вмъкна тясната електронна карта в цепката, изчака зелената лампичка да светне, завъртя топката и бутна масивната врата навътре.

Тежеше му, но не от багажа. Раменете и гърбът го боляха. Срещата с Марина му бе причинила болката, която бе очаквал. Чувството им за тежката загуба ги бе обединило, но само за момента. Той бе непосредствената причина за тая загуба и нямаше как да избяга от това, а мъката му бе двойно по-голяма сега, когато остана насаме със себе си. Дали Марина осъзнаваше безутешното му страдание и мъчителното му чувство за вина?

Долови мирис на застояла пот в стаята. Предположи, че е останала от някоя от камериерките. Освен това завесите бяха спуснати в час, когато бе нормално да са дръпнати. Янсън беше толкова разстроен, че въобще не направи изводите, които бе трениран да прави. Мъката бе издигнала между него и света невидима стена.

Едва когато очите му привикнаха с полумрака, забеляза мъжа, който се бе настанил на тапицирания стол с гръб към завесите.

Янсън се сепна и започна да рови за оръжие, каквото нямаше.

— Мина доста време, откакто пихме заедно, Пол — каза седналият мъж.

Янсън позна мъжа по неговия мек и мазен глас, по добре усвоения английски, но с лек гръцки акцент.

Никос Андрос.

В главата му нахлуха спомени. Нито един от тях не беше приятен.

— Обиден съм. Дошъл си в Атина, без да се обадиш — продължи Андрос, стана от стола и пристъпи няколко крачки към него. — Мислех, че сме приятели. Мислех, че съм от хората, с които би искал да пийнеш по чашка, по едно узо. Да ударим по едно за старото време, приятел? Не?

Грапавите му бузи, малките му игриви очи. Никос Андрос принадлежеше към друг етап от живота на Янсън, който той бе изтрил от съзнанието си, след като напусна Отдела за консулски операции.

— Не ми пука как си влязъл тук. Единствено ме интересува как предпочиташ да излезеш — каза Янсън, който нямаше никакво намерение да демонстрира приветливост. — Най-бързо ще стане от деветия етаж през балкона направо долу.

— Така ли се говори с приятел?

Андрос поддържаше черната си коса винаги късо подстригана. Дрехите му, както обикновено, бяха скъпи, добре изгладени, обувките му бяха от мека телешка кожа. Янсън забеляза дългия нокът на малкото му пръстче, контешки обичай при някои атиняни, с който демонстрираха презрението си към ръчния труд.

— Приятел? Някога работехме заедно, Никос. Но това вече е минало. Съмнявам се, че имаш нещо за продан, което да ме интересува.

— Не е време за „показ и продан“? Сигурно много бързаш. Няма значение. Сега съм в благотворителния бизнес. Не съм дошъл да продавам информация. Дошъл съм да ти донеса информация. Абсолютно гратис.

В Гърция Никос Андрос бе известен като защитник на националните богатства. Уредник в археологическия музей в Пирея и борец за опазване на старините, той често бе цитиран да призовава мраморите на Елджин* да бъдат върнати на страната му, откъдето са били изнесени. Живееше в неокласическа къща в китното атинско предградие Кифисия в подножието на планината Пендели и минаваше за колоритна фигура сред елитните среди в Атина. Неговите познания и ерудиция в областта на античната археология го правеха желан и често канен гост в салоните за приеми на богатите и властните хора в цяла Европа. Тъй като живееше охолно и често правеше подмятания за семейно богатство, той минаваше сред гръцките елитни кръгове за антропос калес анатрофес, човек от знатно потекло.

[* Мраморни фрагменти от гръцкия Партенон от V в. пр.н.е., с митологичен и религиозен характер, пренесени във Великобритания през XIX в. от лорд Елджин — британски дипломат и меценат. — Бел. прев.]

Янсън знаеше обаче, че елегантният уредник беше син на бакалин от Солун. Знаеше също, че изграденото с много труд реноме на Андрос бе част от неговата тайна кариера на информатор по време на студената война. Имаше времена, когато Атина бе център на шпионски мрежи, поддържани и от ЦРУ, и от КГБ, когато човешки ресурси често бяха прехвърляни през Босфора, когато сложни операции, включващи съседни държави от Мала Азия, се организираха от Егейския полуостров. Андрос изобщо не вземаше страна в голямата игра на свръхсилите. Той не симпатизираше на никоя от страните, както брокерът не фаворизира един клиент за сметка на друг.

— Ако имаш да казваш нещо, казвай го и се измитай — предупреди го Янсън.

— Разочароваш ме — отговори Андрос. — Винаги съм те смятал за възпитан, светски човек. Винаги съм те уважавал. Бизнесът с теб беше много по-голямо удоволствие, отколкото с повечето други.

За Янсън обаче работата с Андрос бе истинско мъчение. Много по-простичко стояха нещата с онези, които разбираха от цената на стоката и се задоволяваха да я разменят срещу стойността й. За разлика от тях Андрос искаше да го четкат, да му се кланят, а не просто да му плащат. Янсън си спомни за безкрайните му крънкания да му доставят редки марки узо. Ами курвите, младите жени, понякога и мъже, които го придружаваха в най-неподходящи моменти? Въобще не му пукаше дали ще изложи на опасност останалите или мрежите, с които влизаше във връзка, стига той самият да не е застрашен.

Никос Андрос беше забогатял от студената война. Янсън презираше хора като него, но не си позволяваше да показва презрението си, тъй като те отново можеше да му дотрябват. Това време обаче бе отминало.

— Кой те изпраща? — попита Янсън.

— О, Боже — отговори Андрос, — сега пък се държиш като коинос еглиматиас, най-обикновен грубиян, който е опасен за себе си и за околните. Както знаеш, познатите ти се състоят от две групи — едните смятат, че си се променил след Виетнам… а онези, които те познават добре, мислят, че не си.

Янсън се ядоса видимо.

— Нямаш представа за какво говориш.

Лицето му пламна.

— Аз ли нямам? Остави неколцина свои врагове от онова време, някои от които се захванаха с кариера, подобна на твоята. Има такива, за които е трудно да ти простят. По време на мои пътувания съм се засичал с някои от тях, които след една-две бутилки узо си признават, че те смятат за чудовище. Говори се, че си свидетелствал срещу командира си, който бил екзекутиран за престъпления, макар че и ти не падаш по-далеч от него. Какво странно чувство за справедливост имаш, насочено винаги навън, като оръдия на крепост.

Янсън пристъпи, сграбчи Андрос за раменете и го притисна в стената.

— Какво искаш да ми кажеш, Андрос?

В очите на гърка проблясна омраза и Янсън осъзна за първи път, че ненавистта им бе взаимна.

— Бившите ти работодатели искат да те видят.

— Казвай кой?

— Помолиха ме да ти предам това послание. Поискаха от мен да ти кажа, че трябва да говорят с теб. Искат да се явиш.

Да се явиш — термин уловка, чието значение Андрос ценеше не по-малко от останалите. Да се явиш — в някой правителствен щаб, за разпит, за анализ или каквато и да било форма на разговор, която смятаха за целесъобразна.

— Дрънкаш глупости. Ако от Консулски операции искаха да ме видят, нямаше да изпратят такъв социопат като тебе. От теб може да се очаква да работиш за кого ли не. Бих искал да знам кои са днешните ти работодатели, вестоносче.

— Вестоносче, казваш.

— Винаги си бил само това.

Андрос се засмя и около очите му се образуваха ситни бръчици като паяжина.

— Спомняш ли си от историята за битката при Маратон? През пети век преди Христа персите предприели нашествие и акостирали край крайбрежния град Маратон. Вестоносец на име Фидипидес бил натоварен да тича до Атина и да извика войските. Атинската армия, която била четири пъти по-малобройна, предприела изненадваща офанзива и онова, което първоначално приличало на самоубийство, се превърнало в зашеметяваща победа. Хиляди перси били избити. Останалите избягали на корабите си, за да се опитат да атакуват Атина директно. Отново се налагало да се изпрати тайно послание в Атина, за да я предупредят за победата и за предстоящото нападение по морето. Пак натоварили вестоносеца Фидипидес с мисията. Забележи, той цялата сутрин бил на бойното поле и се сражавал. И въпреки това побягнал колкото го държели нозете. Изминал близо четирийсет километра и отнесъл вестта, след това паднал и умрял. Нещо като традиция е да си гръцки вестоносец.

— Изненадващи атаки и тайни послания. Ясно ми е защо тая история ти харесва. Но ти не отговори на въпроса ми, Андрос. Защо изпратиха теб?

— Защото, приятелю, се случи да съм наблизо — Андрос отново се захили. — Обичам да си представям, че младежът от древна Гърция само за това е копнеел, преди да пукне. Не, Янсън, грешиш. В този случай посланието е за онзи, който може да открие получателя. Хиляди пощенски гълъби са разпратени — но само този пристигна. Изглежда, че докато някогашните ти колеги разберат в коя страна си пристигнал, са ти загубили дирите. Сетили са се за мен и за моите връзки. Имам хора във всеки хотел, таверна, кафене или кръчма. Една моя дума е достатъчна и получавам каквото искам. Смяташ ли, че който и да е американски дипломат може да действа толкова бързо? — Андрос показа идеално подредените си остри като на хищник зъби. — Ако бях на твое място, нямаше да ми пука толкова за певеца, колкото за песента. Виж, нямат търпение да си поговорят с теб, тъй като искат да им обясниш някои неща.

— Какви неща?

Андрос въздъхна тежко, театрално.

— Възникнали са някои въпроси във връзка с дейността ти напоследък, които изискват незабавно обяснение. — Той вдигна рамене. — Виж, не знам нищо за това. Предавам ти дословно думите им като застаряващ актьор в нашите епитеориси, сапунени опери.

Янсън се изсмя пренебрежително.

— Лъжеш.

— Държиш се грубо.

— Няма начин бившите ми работодатели да те натоварят с подобна задача.

— Защото съм неангажиран? Но подобно на теб аз също се промених. Нов човек съм.

— Ти нов човек? — присмя се Янсън. — Едва ли нов. Едва ли човек.

Андрос настръхна.

— Бившите ти работодатели… са мои настоящи работодатели.

— Още една лъжа.

— Не е лъжа. Гърците са хора на агората, пазара. Но няма пазар без конкуренция. Свободен пазар, конкуренция, а? Вашите политици често говорят такива неща. Някога конкуренцията беше жива. Сега вие владеете агората за себе си. Владеете пазара и го наричате свободен — наведе глава. — Какво може да направи човек? Моите източни клиенти отварят портфейлите си и от тях излита само някой молец. Единствената им грижа в областта на разузнаването е дали ще осигурят достатъчно гориво да отопляват Москва през зимата. Аз съм за тях лукс, който вече не могат да си позволят.

— Има достатъчно твърдолинейни в КГБ, които биха оценили по достойнство услугите ти.

— Каква полза от твърдолинейни без твърда валута. Идва време, когато човек трябва да определи на чия страна е. Мисля, че често съм чувал това от теб. Аз избрах страната с — как беше онзи чаровен американски израз? — наситено зелен цвят.

— Това винаги е била твойта страна. Само към парите си проявявал лоялност.

— Нараняваш ме, когато ми говориш по този начин. Прави ме да се чувствам евтин.

— Каква игра играеш, Андрос? Опитваш се да убеждаваш хората, че си на заплата в американското разузнаване ли?

Очите на гърка просветнаха от гняв.

— Смяташ ли, че бих казал на някой приятел, че работя за тази червива с пари полицейска суперсила? Представяш ли си, че някой грък би се хвалил с това?

— Защо не? За да се прави на важен, на истински играч…

— Не, Пол. Така ще изглеждам като американофил, почитател на чичо Сам.

— И какво лошо има в това?

Андрос поклати глава съжалително.

— От всеки друг съм очаквал такава самозаблуда, но не и от теб. Гърците не мразят Америка заради това, което прави, а заради това, което е. Тук ненавиждат чичо Сам. Но може би не трябва да се учудвам на наивността ти. Вие, американците, не можете да разберете антиамериканизма. Вие толкова държите да ви обичат, че не можете да разберете защо към вас изпитват толкова малко обич. Запитай се защо Америка е толкова мразена. Човек ходи с тежки обувки и се чуди защо мравките под краката му се страхуват и го мразят, след като той не храни подобни чувства към тях.

Янсън замълча за миг. Ако Андрос наистина имаше взаимоотношения с американското разузнаване, едва ли го правеше, за да се хвали. Това бе повече от сигурно. Но тогава за _какво_?

— Както и да е — продължи Андрос. — Обясних на старите ти колеги, че между нас имаше особено сърдечни отношения на трайно доверие и симпатия, утвърдени през годините.

Беше напълно в стила на Андрос: наглостта, готовите лъжи, празните уверения. Янсън си представяше всичко много добре. Ако Андрос е надушил, че търсят контакт с него, като нищо е предложил услугите си. „Когато чуеш нещо от близък приятел, е по-вероятно да приемеш думите с доверие“ — бе казал той със сигурност на хората от Консулски операции.

Янсън се вторачи в гръцкия натрапник и усети, че го обхваща растящо напрежение. _Искат да им се явиш._

Но защо? Такива думи не се изричаха без причина сред бившите работодатели на Янсън. Това не бяха думи, които можеха да се отминат без последици.

— Нещо криеш — каза раздразнено Янсън.

— Предадох ти това, което ме инструктираха да ти предам — отговори Андрос.

— Казал си каквото си казал. Сега ми кажи какво не си ми казал.

Андрос вдигна рамене.

— Чувам това-онова.

— Какво?

Поклати глава.

— Не работя за теб. Няма пари, няма игра.

— Копеле — избухна Янсън. — Казвай какво знаеш, иначе…

— Иначе какво? Какво ще направиш? Ще ме застреляш? Ще оставиш хотелската си стая, изцапана с кръвта на американски агент с добро положение? Това ще изясни всичко.

Янсън го гледа няколко минути и каза:

— Няма да те застрелям, Никос. Но агент на твоите нови работодатели може да го направи като нищо. След като разберат за връзките ти със „17 ноември“.

Споменаването на прословутата групировка „17 ноември“, неуловимата терористична организация, търсена от американското разузнаване, предизвика незабавна реакция.

— Няма такава връзка! — отсече Андрос.

— Кажи им го. Сигурно ще ти повярват.

— Искаш да ме предизвикаш, нали. Това е пълна измислица. Не е тайна, че бях против полковниците, но да съм свързан с терористите? Това е абсурд. Клевета.

— Точно така — лека усмивка заигра около устните на Янсън.

— Добре — каза той неспокойно. — Само че няма да ти повярват.

— Няма да излезе от мен. Не мислиш ли, че още ме бива да изиграя системата? Работих дълги години в контраразузнаването, знам как се внедрява информация, чийто източник не може да бъде проследен.

— Мисля, че си откачил.

— Член на гръцкия парламент споделя със свой колега, за когото не знае, че работи за ЦРУ. Чрез различни канали информацията най-накрая намира място в меморандум за разговор, доставен на главния агент на ЦРУ. Който впрочем не е забравил, че предшественикът му бе убит от „17 ноември“. Надеждност на източника: напълно достоверен. Надеждност на информацията: напълно достоверна. Отбелязват името ти с чавка. После господарите ти се изправят пред неприятна дилема. Самото споменаване, че човек, свързан със „17 ноември“, получава пари от САЩ, ще предизвика скандал в разузнавателната общност. За когото и да се отнася, това ще е краят на кариерата му. Ако ти си въпросният човек, можеш да поискаш разследване. Но дали ще рискуваш да те разследват? Защото ако резултатът е положителен, агентите от разузнаването ще трябва да прережат собствените си гърла. Ще има вътрешен документ, според който долари на американските данъкоплатци са влизали в джоба на антиамерикански терорист. И каква е алтернативата? — Янсън го гледаше право в очите, докато говореше. — Кое ще е по-безопасно? Катастрофа? Може би някоя от курвите, които влачиш у дома си, ще ти донесе специална играчка и след тая нощ няма да се събудиш. „Уредник и реставратор умира от сърдечен удар“ — така ще гласи заглавието на информацията, а после всички ще дишат по-спокойно. А може да станеш жертва на улично престъпление, насилствен обир или хулиганска проява?

— Невероятно! — каза Андрос неуверено.

— Другият вариант е да те задраскат от списъците и да спрат да ти плащат. Всъщност това е напълно реална възможност. Искаш ли да се обзаложим?

Андрос помълча известно време. На челото му пулсираше вена.

— Говори се — започна той, — че искат да узнаят как са се озовали в сметката ти на Каймановите острови шестнайсет милиона долара. В банка „Монте Верде“. Шестнайсет милиона, които не са били там преди няколко дни.

— Лъжеш — избухна Янсън.

— Не! — възрази Андрос, а страхът в очите му изглеждаше истински. — Вярно или не, те така смятат. А това не е лъжа.

Янсън си пое дълбоко дъх и изгледа строго гърка.

— Махай се — каза той. — Повдига ми се само като те гледам.

Без да чака повече подкани, Андрос бързо напусна хотела на Янсън, видимо притеснен, че бе принуден да направи това разкритие. Той вероятно си даваше също сметка, че Янсън го изгони за негово добро, тъй като гневът му можеше да избие във физическа разправа.

Сам в стаята, Янсън осъзна, че умът му работи трескаво. Беше абсурдно. Андрос бе изпечен лъжец, но споменаването на тайната му сметка говореше, че става дума за друг вид лъжа. Още по-обезпокоително бе безпогрешното споменаване на Каймановите острови. Янсън наистина държеше пари в банка „Монте Верде“, но никой не знаеше за тях. Никъде нямаше данни за наличието на сметката. Тогава как можеше да обясни нейното споменаване?

Какво точно знаеше Никос Андрос?

Янсън включи лаптопа си и вкара цифрите, които щяха да му дадат достъп чрез Интернет до банката му на Каймановите острови. Съобщението беше двойно кодирано. Компютърът щеше сам да състави кодовете, които после никога нямаше да използва отново. Това правеше невъзможно прехващането на съобщението. Кодирането ставаше бавно, но след десетина минути Янсън имаше достъп до своето салдо.

Последния път, когато провери сметката, в нея имаше седемстотин хиляди долара.

Сега съдържаше шестнайсет милиона и седемстотин хиляди долара.

Какво се бе случило? Сметката имаше защита срещу непозволени депозити, както и срещу непозволени тегления.

_Искат от теб да се явиш._

Думите го прободоха като острие на нож.

През следващите трийсет минути Янсън пробва серия от операции чрез собствения си електронен подпис, уникален набор от цифри, които не можеха да се възпроизвеждат, дигитален „ключ“, до който дори банката нямаше достъп. Беше невъзможно. И въпреки това данните говореха сами за себе си: някой бе превел в сметката на Янсън шестнайсет милиона долара. Парите бяха прехвърлени на две вноски по осем милиона. Осем милиона преди четири дни и осем милиона вчера в 7,21 часа източно време. Приблизително петнайсет минути след смъртта на Питър Новак.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Не му достигаше въздух, стените на стаята го притискаха. Янсън се нуждаеше да сложи в ред мислите си, трябваше да излезе. Районът около площад „Синтагма“ бе осеян с павилиончета и магазини, които в близост до самия площад ставаха все по-шикозни. Но дори тук се забелязваха символи на глобализацията като „Уендис“, „Макдоналдс“ и „Арбис“. Янсън продължи нататък покрай неокласическите фасади на сградите от деветнайсети век, останали от османската епоха, повечето от които сега бяха държавни учреждения. Закрачи по улица „Херод Атикус“, после излезе на „Василисис Софиас“ и се поспря пред Вули, сградата на гръцкия парламент, огромна, жълтеникавокафява постройка с малки прозорци и дълга галерия с колони от лицевата страна. Отпред пазеха евзони със своите пушки с щикове, кафеникави шапки с пискюли и надиплени фустанели. Дълга редица бронзови щитове върху фасадата отдаваха почит на вече забравени битки.

Потърси по-хладния и по-чист въздух в Националния парк срещу парламента. Сред храстите и дърветата бяха скътани зацапани бели статуи и езерца с рибки. Из храсталаците се стрелкаха стотици улични котки, изпод рошавите коремчета на много от тях стърчаха набъбнали зърна. Колко странно: човек просто можеше да ги отмине, но когато ги забележеше, му се струваше, че навсякъде гъмжи от тях.

Кимна на беловлас мъж, който седеше на една от пейките в парка и гледаше към него. Мъжът отклони погледа си неестествено бързо, като се имаше предвид непринудеността на повечето гърци. Явно нервите на Янсън се бяха обтегнали. Привиждаха му се сенки.

Направи един кръг и се върна в Омония, до голяма степен западнал квартал северозападно от „Синтагма“. Там познаваше един човек със специален бизнес. Спусна се бързо по улица „Стадиу“ покрай дюкянчета и кафенета. Вниманието му бе привлечено от непознато лице, което отново се извърна прекалено бързо, когато го доближи. Дали не си въобразяваше? Опита се да си припомни сцената. Мъж в обикновени дрехи кривеше очи пред уличен знак, когато Янсън свиваше зад ъгъла, след това веднага обърна поглед към едно от магазинчетата. Според Янсън го направи прекалено бързо, като човек, който знае, че не бива да се изпречва пред обекта на наблюдение.

Янсън съсредоточи максимално вниманието си към околните. Една пряка по-надолу забеляза жена на отсрещната страна на улицата, която се взираше във витрината на бижутерски магазин. Но и тук нещо не бе както трябва. Слънцето светеше свирепо върху плоското стъкло и го правеше по-скоро огледало, отколкото витрина. Ако наистина разглеждаше гривните и герданите, щеше да се завърти обратно, с гръб към слънцето, за да си направи сянка, която да възстанови видимостта към магазина. Само няколко минути преди това друга клиентка беше използвала широката си шапка, за да прекъсне притока на слънчевите лъчи. Ами ако човек се интересуваше само от онова, което се отразява във витрината?

Инстинктите на Янсън от работата на терен заговориха. Следяха го. Сега, като се върнеше малко назад, си даваше сметка, че е трябвало да се усети още когато пред сергията с цветя срещу хотела видя мъжа и жената, които се правеха, че разглеждат огромна карта на града, криейки зад нея лицата си. Нелепо голяма. Повечето туристи се задоволяваха с по-малки карти, джобен формат.

Какво, по дяволите, ставаше?

Шмугна се в пазара за месо на Омония, разположен в наподобяваща пещера сграда от деветнайсети век с орнаментирани железни решетки отпред. Върху купчини от счукан лед лежаха планини от дреболии: сърца, черен дроб, шкембета. Неразфасовани трупове на телета, прасета и невероятно едри птици висяха на куки с главите надолу като подрязани в странни форми дървета от плът.

Янсън се огледа. Вляво от него през няколко сергии клиент разглеждаше купчина свински шкембета — същият човек, който бе отместил погледа си от него в Националния парк. Без да покаже, че е забелязал своя наблюдател, Янсън се прикри зад плътна завеса от заклани овце върху куки, закачени на дълга метална пръчка. Между труповете на две от животните забеляза как беловласият купувач бързо загуби интереса си към свинските шкембета. Мъжът тръгна покрай редицата от висящи овце, напрягайки очи да го открие. Янсън дръпна назад един от по-едрите екземпляри, стискайки го за бутовете, и когато мъжът с бялата коса мина покрай него, го блъсна с огромния труп и го запрати върху сергия, отрупана с телешка карантия.

Вдигна се голяма олелия. Янсън се възползва от суматохата и се измъкна бързо към срещуположния край на пазара, а после на улицата. Добра се до намиращия се наблизо универсален магазин от веригата „Ламбропулис“ на ъгъла на улиците „Еолу“ и „Ликургос“.

Фасадата на триетажната постройка беше почти изцяло от стъкло и релефни бетонни плоскости с декоративна мазилка. Спря се пред сградата и занаднича през витрината, докато забеляза мъж с разкопчано жълто яке, който кибичеше пред отсрещния магазин за кожени изделия. Янсън се вмъкна в универмага и се отправи към щанда за мъжка конфекция в дъното на долния етаж. Той заразглежда костюмите, хвърляйки по едно око към огледалата, разположени стратегически високо до тавана като мярка срещу крадци. Минаха пет минути. Дори да имаха човек на всеки изход, никой член на наблюдателен екип не си позволяваше да изгуби от поглед следения обект. Рискът от непредвидими усложнения бе твърде голям.

Без никакво съмнение мъжът с жълтото яке влезе в магазина, мина покрай щандовете и накрая забеляза Янсън. Зае позиция до стойките от хромиран метал и огледални рафтове с изложени върху тях парфюми. Огледалните повърхности щяха да му помогнат да проследи Янсън, в случай че той се опита да се измъкне от дъното на магазина.

Накрая Янсън откачи един костюм и една риза, влезе в пробната и зачака. Беше очевидно, че персоналът не достига и че щандистът имаше повече клиенти, отколкото можеше да обслужи. Нямаше да забележи липсата на Янсън. Това не важеше обаче за човека, който го следеше. Докато минутите се изнизваха, безпокойството му щеше да расте и той щеше да се зачуди защо Янсън се бави толкова. Можеше да си помисли, че се е измъкнал през някой от служебните входове. Нямаше да има друг избор, освен да провери пробните.

След три минути човекът с жълтото яке направи точно това. През цепката на вратата Янсън видя как се отправи към пробните с чифт панталони в цвят каки върху закачалка. Явно мъжът бе изчакал момент, в който край пробните да няма жив човек. Но това бе обстоятелство, от което и двамата можеха да се възползват. Точно когато минаваше покрай вратата, Янсън я блъсна с всичка сила. Изскочи бързо, завлече стъписания мъж в края на нишата с пробните и го набута в едно от служебните помещения.

Трябваше да действа мигновено, преди някой да дойде да провери откъде се е вдигнал шум.

— Само една дума и умираш — предупреди Янсън тихичко зашеметения мъж с нож, опрян в сънната му артерия от дясната страна на гърлото.

Дори в мрачния склад Янсън успя да забележи слушалката, чийто кабел чезнеше някъде из дрехите на мъжа. Откопча с един замах ризата му и дръпна кабела, който бе свързан с радиостанция „Арекс“ в джоба на панталона му. После забеляза нещо като пластмасова гривна върху китката му. Беше локатор, с който всеки момент можеха да определят местоположението му.

Всъщност системата не беше никак прецизна. Явно цялата операция по наблюдението бе организирана набързо с подръчни средства. Същото важеше и за състава на екипа. Не че не бяха обучени, но или нямаха достатъчно опит, или от дълго време не бяха практикували, или и двете. Това не беше работа за всеки. Огледа внимателно човека пред себе си: умореното му лице и меките му ръце. Познаваше този тип — морски пехотинец, който е седял зад бюро дълги години, извикан набързо поради липса на подходящи хора.

— Защо ме следите? — попита Янсън.

— Не знам — отговори мъжът с широко отворени очи.

Беше малко над трийсетте години.

— Защо?

— Така ми наредиха. Но не ми казаха защо. Инструктираха ме да наблюдавам, без да се намесвам.

— Кои са те?

— И аз като теб не знам.

— Шефът по сигурността в консулството — каза Янсън, измервайки с поглед пленника си. — Ти си от наряда морски пехотинци.

Мъжът кимна.

— Колко души сте?

— Само аз.

— Опитваш се да ме преметнеш — изсъска му Янсън и стисна яко подезичния му нерв точно под ченето. Знаеше, че болката е непоносима, затова закри устата на мъжа, за да не извика. — Колко сте? — попита отново.

След миг отмести ръката си, за да му даде възможност да отговори.

— Шест — изпъшка мъжът с изкривено от болка и страх лице.

Янсън можеше да продължи разпита, ако имаше време. Но ако забележеха, че дълго време няма движение, останалите щяха да пристигнат да проверят защо. Освен това подозираше, че мъжът няма какво повече да му съобщи. Пехотинецът беше прикрепен към отдела за борба с тероризма. Едва ли бяха сметнали за нужно да го информират или да му обясняват. Така обикновено постъпваха при извънредни ситуации.

Какво им бе издрънкал Никос Андрос?

Разкъса оксфордската му риза на ленти, завърза китките и глезените му и му запуши устата. Взе със себе си гривната за засичане.

Знаеше как действа този уред. Използваха го като допълнение към радиостанциите „Арекс“, които бяха прословути със своята ненадеждност, особено на градски терен. Да не говорим, че устното комуникиране беше изцяло неприемливо. Тоя тип локатори се използваха от шефа на екипа, за да следи хората си. Всеки от тях сигнализираше за себе си чрез светеща точка върху плосък екран. Ако някой от тях се впуснеше да следи обекта, останалите щяха да разберат със или без устна инструкция.

Янсън навлече жълтото яке на мъжа, нахлупи сивата му шапка и се измъкна през централния вход на универсалния магазин с бързи крачки.

Човекът, който го следеше, беше с почти същия ръст и тегло като неговите, така че отдалеч нямаше да го разпознаят.

Но не биваше да скъсява разстоянието. Янсън побягна по улица „Еолу“ към „Праксителос“, след това сви по „Лека“, знаейки, че движението му се проследява върху светещия екран.

_Какво им бе казал Андрос?_

Какво беше обяснението за парите в банковата му сметка на Каймановите острови? Кой искаше да го натопи? Не беше ли прекалено скъп метод? Кой имаше на разположение толкова много пари? Във всеки случай не и правителствена служба. Не така стояха нещата обаче с някой високопоставен служител във фондация „Свобода“. Вечният въпрос: Cui bono? Кой имаше полза от това?

Сега, когато Новак бе отстранен, кой във фондация „Свобода“ печелеше? Дали Новак не бе убит, тъй като е надушил някаква грандиозна злоупотреба в собствената си организация, злоупотреба, която преди това бе убягнала от неговото внимание и от вниманието на Марта Ланг?

На тротоара изскочи малко улично коте. Янсън явно наближаваше котешкото царство на Атина, Националния парк. Втурна се да хване котето. Няколко минувачи го гледаха учудено.

— Грета — викна той, грабвайки сивото коте за врата. — Изгубила си си каишката.

Нагласи пластмасовата гривна с локатора около шията на животното. Беше стегнато, но не и неудобно. Доближи парка и пусна бясно съскащото животинче, което се шмугна в храсталаците да търси мишки. После Янсън влезе в кафявата дървена постройка с тоалетните. Свали жълтото яке и шапката и ги изхвърли в коша за отпадъци.

След няколко минути се возеше в тролей единица. Нямаше признаци някой да го следи. Членовете на екипа скоро щяха да пристигнат в парка с котките. Доколкото познаваше сектора Атина, съвсем скоро щяха да пишат обяснения, опитвайки се да се оправдаят за некадърността си.

Секторът Атина. Тук бе прекарал по-голямата част от седемдесетте години. Опита се да си спомни за някой, когото познаваше и който можеше да му обясни какво става и разполагаше с информация отвътре. Много хора му дължаха услуги. Време беше да поиска отплата.

Припомни си образа, преди да се сети за името. Мошеник на средна възраст от екипа на ЦРУ в Атина. Работеше в малък кабинет на третия етаж в американското посолство на улица „Василисис Софиас“ 91 недалеч от Музея за византийско изкуство.

Нелсън Агър беше от познатия вид. Кариерист с нервен стомах и малко встрани от големите идеи. Беше завършил Северозападния университет с магистратура по политология. Макар че успехът и препоръките му бяха подходящи за докторат, не му достигаха, за да се докопа до стипендия или намаляване на таксата. Нуждаеше се за това от подкрепа отвън — фондация, ръководена от Държавния департамент, в неговия случай.

След като се дипломира, стана аналитик, демонстрирайки владеенето до съвършенство на неписаните правила за правене на анализи. Докладите му, някои от които Янсън бе чел, бяха без изключение празнословни, а тяхната безсъдържателност се прикриваше с високопарни фрази. Бяха изпълнени с изрази като „сегашните тенденции е много вероятно да се запазят“ и с такива хитроумни думички като „нарастващо“. По този начин тенденциите се определяха така, че да не се обвързват с резултатите. „Крал Фахд ще се сблъсква с все по-нарастващи трудности да държи нещата под свой контрол“ — прогнозираше той всеки месец за бъдещето на саудитския лидер. Фактът, че владетелят продължаваше да държи властта година след година и че отстъпи от нея след двайсетгодишно управление, вследствие на сърдечен удар, ни най-малко не го притесни. В края на краищата той никъде не бе конкретизирал срок, в който крал Фахд ще загуби контрола. За Сомалия веднъж Агър бе написал следното: „Ситуацията и обстоятелствата все още не са се развили в достатъчна степен, за да е възможно да се определи със сигурност кой ще поеме властта и каква политика ще следва.“ Анализът наистина беше железен — абсолютно необорим и лишен от всякакъв смисъл.

Слаб, оплешивяващ, върлинест, Нелсън Агър беше от типа хора, към които оперативните агенти се отнасяха с пренебрежение. Липсата на физически качества обаче той компенсираше с невероятна вещина в канцеларската работа. Каквито и други качества да притежаваше този бюрократ, той бе преди всичко майстор в оцеляването.

Той беше негова пълна противоположност и Янсън нямаше приемливо обяснение защо двамата се разбираха толкова добре. Донякъде това се дължеше на факта, че Агър не си правеше никакви илюзии за себе си. Беше циник, да, но не като надутите нравоучителни кретени във Фоги Ботъм* и никога не си придаваше важности, поне не в присъствието на Янсън. Опитът на Янсън му бе показал, че най-опасни са некадърниците с идеи и грандиозни планове. Агър, макар да не беше гордост за професията, правеше повече добрини, отколкото злини.

[* Държавният департамент. — Бел. прев.]

Но ако Янсън беше честен пред себе си, трябваше да признае още една причина, поради която двамата се разбираха. Чисто и просто Агър го харесваше и му се възхищаваше. Писарушките, бранейки със зъби и нокти мястото си в системата, обикновено се отнасяха с високомерие към оперативните. За разлика от тях Агър, който веднъж шеговито нарече себе си „безгръбначно мекотело“, никога не криеше възхищението си.

Или своята благодарност. Преди години Янсън понякога му пращаше тайно по някое разузнавателно сведение, за да може Агър да стъкми аналитичния си доклад, преди разузнавателната информация да пристигне по официалните канали. Посредствеността в аналйтичната дейност бе толкова голяма, че един служител се нуждаеше от няколко подобни удара, за да си спечели репутацията на отличен аналитик.

Нелсън Агър бе човекът, към когото можеше да се обърне за помощ. Каквито и слабости да имаше той в света на международното разузнаване, по отношение на разузнаването в рамките на собствената си служба беше ненадминат. Той бе наясно кой е любимец и кой е в немилост, кой на кого има зъб, кой е на път да се издигне. Трябваше да му се признае също, че макар да се бе превърнал в разпространител на клюки, самият той никога не ставаше обект на клюки. Нелсън Агър можеше да хвърли светлина върху онова, което ставаше, ако въобще някой можеше. Нищо в сектора Атина не се случваше без знанието на малкия, но сплотен колектив на ЦРУ.

Янсън се настани в кафенето на улица „Василисис Софиас“ точно срещу американското посолство. Докато пиеше силното и сладко кафе, както жителите на Атина го обичаха, той набра номера на телефонната централа на главната агентура върху своя двучестотен „Ериксон“.

— Търговският протокол — отговори гласът.

— Агър, ако обичате.

Минаха няколко секунди, през които чу три сигнала, разговорът се записваше.

— За кого да предам?

— Александър — отговори Янсън. — Ричард Александър.

Минаха още няколко секунди, преди да чуе гласа на Агър.

— Отдавна не сме се чували — каза той. Гласът му звучеше неутрално, без грам емоция. — Радвам се, че ми се обаждаш.

— Какво ще кажеш за по една чашка? — Каза го с умишлено безизразен глас. — Можеш ли да излезеш? Ще те чакам в кръчмата на „Лакитос“…

— Имам по-добра идея — отвърна Агър. — Кафенето на „Пападима“. „Каладза“. Помниш ли го? Малко по-далече, но храната там е превъзходна.

Янсън усети прилив на адреналин. Контрапредложението дойде някак много бързо. А и двамата знаеха много добре, че в „Каладза“ храната беше отвратителна. Бяха го обсъждали последния път, когато се видяха преди четири години.

— Най-гадната в града — беше казал тогава Агър, след като опита хапка от съмнително на вид ястие от калмари.

— Чудесно — отговори му Янсън сърдечно за пред онзи, който ги подслушваше или щеше да прослуша разговора. — Имаш ли клетъчен телефон?

— Кой в Атина няма?

— Вземи го. Ако нещо ме задържи, ще те уведомя.

— Добра идея — отговори Агър. — Добра идея.

От кафенето на „Василисис Софиас“ Янсън видя как Агър излезе през страничния вход и тръгна надолу по улицата в посока към военноморската болница, откъдето щеше да излезе на улицата към „Каладза“.

След това забеляза и онова, което се опасяваше, че може да забележи. Малко след Агър от сивата тухлена пристройка към посолството изскочиха мъж и жена и тръгнаха в същата посока. Имаше опашка.

А писарушката не притежаваше и най-елементарни умения да я забележи.

Който и да бе подслушвал разговора им, бе разпознал псевдонима му и бе реагирал незабавно. Явно бяха предвидили възможността Янсън да се свърже с аналитика заради взаимоотношенията им.

Агър се смеси с тълпата пешеходци, които се носеха към парка „Еутериас“. Скоро върху тротоара се появиха мъжът и жената.

В „Каладза“ щеше да е прекалено рисковано. Срещата щеше да се състои на място по негов избор. Янсън пъхна няколко драхми под чашата с кафето и тръгна към Ликавитос. Ликавитос беше най-високият хълм в Атина. Обраслите му с гори склонове се издигаха над града като зелен купол. Ликавитос беше най-предпочитаното място за необичайни срещи. Той привличаше посетителите с гледката към града, от която на човек му спираше дъхът. За него бе привлекателен, тъй като високият терен изключваше възможността екип за наблюдение да заеме позиции незабелязано. Разполагаше само с малък бинокъл. Дали не беше параноя усещането му, че няма да му е достатъчен?

Въжената железница тръгваше на всеки двайсет минути от булевард „Плутарику“ във височинния район Колонаки. Отваряйки си очите на четири, Янсън се изкачи с въжената железница до върха на хълма, където на височина близо хиляда стъпки те обземаше благодатното чувство, че си избягал от непоносимия смог. Върхът бе осеян с обсерватории и кафенета. На най-високото място се издигаше малкият бял параклис „Свети Георги“ от деветнайсети век.

Янсън телефонира на Агър от клетъчния телефон.

— Промяна в плановете, старче — каза му той.

— Казват, че промяната е хубаво нещо — отвърна Агър.

Янсън замълча за миг. Дали да му каже за опашката? Слабият трепет в гласа на Агър му подсказа, че е по-добре да не го прави. Агър не знаеше как да се изплъзне от преследвачите, а всеки аматьорски опит да го направи щеше да привлече още повече вниманието им. Освен това можеше да се изнерви, да се уплаши и дори да реши да се върне в кабинета си. За предпочитане бе да му посочи маршрут, който щеше да накара преследвачите му волю-неволю да се откажат.

— Имаш ли писалка? — попита Янсън.

— Самият аз съм писалка — въздъхна аналитикът.

— Слушай внимателно, приятелю. Искам от теб да се качиш последователно на следните трамваи.

Янсън му даде подробни инструкции.

— Доста заобиколен път — каза Агър.

— Довери ми се — отговори Янсън.

Онова, което щеше да разколебае професионален преследвач, не беше физическото усилие, а малките шансове да остане незабелязан. В подобни ситуации тайните агенти предпочитаха да прекратят наблюдението, отколкото да рискуват да се изложат на показ.

— Добре — примири се Агър с глас на човек, който съзнава, че няма друг избор. — Разбира се.

— Сега слушай, след като се качиш на Ликавитос, ще тръгнеш по пътеката към театъра. Ще се срещнем пред фонтана.

— Ще ми трябва, да речем, един час?

— Добре, ще се срещнем след час.

Янсън се опита да изглежда спокоен. Гласът на Агър звучеше нервно, много по-нервно от обикновено, а това не беше хубаво. Можеше да го направи излишно предпазлив и непродуктивен до такава степен, че да се взира прекалено в несъществените неща, да притъпи способността му да разсъждава трезво.

Янсън мина покрай много приятно кафене на склона с бежови пластмасови столове, покривки с цвят на праскова и тераса с тъмносини плочки. Наблизо имаше градина с мраморни скулптури в модерен стил. В нея се разхождаха двама тийнейджъри, облечени в бели мъжки ризи, които падаха свободно около немъжествените им все още тела и се вееха насам-натам от лекия ветрец. Изкуфяла старица, която стискаше в ръка торба, пълна със стар хляб, хранеше претъпканите вече гълъби.

Янсън зае позиция в боровата гора и започна да проучва подробно хората наоколо. В неработните дни атиняните търсеха убежище тук от жегата и задушливия смог. Забеляза японско семейство. Мъжът държеше миниатюрна видеокамера с размера на апаратите за моментални снимки, свидетелство за изобретателността на битовата електроника. Мъжът снимаше съпругата си на изключителен фон — цяла Атина в краката й.

Минаха пет минути, десет, после петнайсет, все повече хора идваха и си отиваха, както изглеждаше, в случаен порядък. И все пак не всичко бе случайно. На около трийсет метра вляво под него мъж с шарена риза рисуваше пейзаж върху голям скицник с широк размах и кръгообразни движения. Янсън фокусира бинокъла си върху яките му ръце. В едната ръка държеше пастел, с който нанасяше върху скицника щрихи напосоки. Каквото и да го интересуваше, това не беше пейзажът пред очите му. Янсън се съсредоточи върху лицето му и нещо го жегна. Този човек въобще не приличаше на американците, които срещна преди това. Якият му врат, напращял през яката на ризата, студените очи подсказваха, че мъжът е професионален убиец, оръдие за стрелба. Тръпки полазиха Янсън.

Диагонално в срещуположната посока друг мъж четеше вестник. Беше облечен като бизнесмен, с очила и светлосив костюм. Янсън го разгледа внимателно: устните му мърдаха. Не четеше на глас, тъй като продължи да говори и когато погледът му се отмести. Установяваше връзка с някого. Микрофонът бе нагласен или във вратовръзката му, или на ревера. Разговаряше с някой, който имаше слушалка в ухото.

С кого?

Червенокосата жена със зелена памучна рокля? Не. След нея вървяха десет деца. Явно беше учителка и беше довела децата на излет. Никой оперативен агент не би изложил себе си на хаоса и непредвидимостта на група дечурлига.

На стотина стъпки над фонтана, където си бяха определили среща с Агър към четири часа, Янсън продължи да оглежда внимателно околността. Очите му шареха из покритите с чакъл пътеки, занемарените тревни площи и шубраците.

Изводът му бе, че вместо неопитен американски екип бяха пратили местни таланти, хора, които познаваха терена и можеха да реагират бързо.

Но какво им бяха наредили?

Продължи да наблюдава фигурите върху полегатия хълм, внимавайки за всякакви аномалии. Сега бизнесменът похъркваше с подпряна брадичка върху гърдите си, правейки се, че се е унесъл в следобедна дрямка. Само периодичното раздвижване на устните му — явно от време на време осъществяваше връзка, мърморейки в микрофона, най-малкото, за да разсейва скуката — разваляше илюзията.

Двете лица, които идентифицира, бизнесменът с вестника и художникът със скицника, без съмнение бяха гърци, а не американци. Личеше много ясно от физиономиите им, от облеклото, дори от държането им. А също по езика, на който говореше бизнесменът. Янсън не можеше да чете много добре по устните, но бе сигурен, че мъжът говореше на гръцки, не на английски.

Но, за Бога, защо го следяха? Наличието на уличаващи данни не обясняваше само по себе си предприетите действия. Янсън бе работил като агент на една от най-секретните разузнавателни служби на САЩ в продължение на двайсет и пет години. Знаеха всичко за него и внимателно го бяха наблюдавали. Ако наистина се стремеше да натрупа пари, отдавна да го е направил, при това по сто различни начина. И въпреки това явно си бяха помислили най-лошото за него.

Какво ги бе променило? Нещо, което бе направил, или което мислеха, че е направил? Дали му бе известно? Нещо, което го правеше заплаха за стратезите във Вашингтон, намиращ се на половин свят разстояние от този античен хълм в центъра на Атина.

Дали още някой го следеше? Слънцето блестеше ярко и му пречеше да вижда добре, но въпреки това Янсън огледа внимателно всяка педя земя пред себе си, докато накрая го заболяха очите от напрягане.

В четири часа се появи Агър, видимо неспокоен. Беше свалил лененото си сако и го носеше метнато през рамо, а синята му риза на райета бе подгизнала от пот. За свикналия на заседнал живот аналитик, който рядко се отдалечаваше от кабинета си с климатик, идването на хълма бе тежко изпитание.

От прикритието си под боровете Янсън видя как Агър се настани върху дългата мраморна пейка около фонтана и дишайки тежко, започна да търси с очи някогашния си приятел по чашка.

Янсън се снижи към земята.

Съсредоточи се към мъжа, който се правеше на художник. Сплашване? Само наблюдение? Фактът, че беше грък, го притесняваше. Хората, които го следяха на улицата, бяха американци от разузнавателния екип към посолството. Не бяха аматьори, но и не показаха кой знае какви професионални умения. Явно бяха най-доброто, което са можели да съберат за краткото време, с което са разполагали след получаването на заповедта. В секцията в Атина не са знаели предварително, че той ще се появи в града. В края на краищата той сам бе взел решението, при това импулсивно, само дванайсет часа преди да пристигне.

Но тези гърци? Кои бяха? Не вярваше да са служители на ЦРУ. Бяха професионалисти, на които бяха възложили поръчка. От типа хора, които гледаш да са ти подръка, в случай че ти дотрябват. Често те се нагърбваха с наказателни мисии, каквито официалните членове на екипите по сигурността нямаха право да изпълняват.

Но Янсън осъзнаваше, че се увлича. Едва ли имаха заповед да го убият. Не още.

Запълзя по корем, прикривайки се зад дивата растителност и зад дългата каменна ограда. Гъсталакът забавяше движението му. Острите стръкове трева го гъделичкаха по носа. Високи бурени растяха на групи през няколко стъпки и Янсън внимаваше да не ги разклаща, за да не се издаде. След две минути вдигна бързо глава зад прикритието си, за да се увери, че е стигнал на няколко крачки от човека със скицника. Мъжът стоеше прав, пастелът бе захвърлен небрежно на земята като фас.

Беше с гръб към него и Янсън ясно виждаше якото телосложение на „художника“. Мъжът без никакво съмнение бе насочил очи към Агър, който седеше върху мраморната пейка до фонтана. Янсън напрегна мускулите си, за да е готов да реагира веднага. Забеляза, че гъркът бръкна за нещо под шарената си риза.

Янсън грабна един камък от скалистата тераса, като внимаваше да пази абсолютна тишина. Всеки неочакван шум, като например почукване между два камъка, щеше да накара мъжа да се обърне веднага. Янсън вдигна камъка над главата си и го метна с всичка сила, целейки се в тила му. Мъжът тъкмо се обръщаше, когато бе цапардосан. Олюля се и се просна на земята. Янсън скочи върху него и го сграбчи за косата, запушвайки с ръка устата му. Притисна го с гръб към оградата.

Измъкна от колана на панталона му плоско оръжие — мощен автоматичен пистолет „Валтер“ Р99 — и забеляза, че е с перфориран цилиндър, здраво закрепен. Оръжие със заглушител: предназначено за стрелба, не за сплашване, Мъжът беше професионален убиец с професионална екипировка. Янсън прокара пръсти по бродираната яка, за да открие микрофона и да се увери, че радиостанцията не е включена. Измъкна малкото тъмносиньо пластмасово дискче с меден кабел, който излизаше изпод ризата.

— Кажи на приятеля си, че има тревога! — нареди той, шепнейки в ухото му. Знаеше, че не биха поверили задачата на човек, който не говори английски и може да разбере грешно заповедите. — Уведоми го, че си предаден! Каквато е истината.

— _Ден омило, тин Аглики_ — каза мъжът.

Янсън започна да натиска гърлото на мъжа с коленете си, докато той започна да се дави.

— Не говориш английски, така ли? Тогава нямам никаква причина да не те убия.

Очите на мъжа се разтвориха широко.

— Не! Моля ви, ще направя каквото искате.

— И запомни — _каталавено елиника — разбирам гръцки_.

Беше почти вярно.

Гъркът включи микрофона и заговори, без повече да се опъва, тъй като Янсън опря собствения му валтер към слепоочието му.

След като съобщението бе предадено, той блъсна убиеца в каменната ограда. Тъй като по-голямата част от силата на удара пое черепът му, гъркът щеше да е в безсъзнание поне час или дори два.

През бинокъла Янсън видя как бизнесменът със светлосивия костюм стана рязко и закрачи към гората. Начинът, по който носеше вестника си, показваше ясно, че той му служеше да крие нещо в него. Очилатият бизнесмен се огледа внимателно и се мушна в залесената площ, а ръката му все още бе увита в екземпляр на атинския всекидневник „Елефтеротипия“.

Янсън погледна часовника си. Доста време бе минало и Агър можеше да се притесни и да реши да се върне в посолството. Беше стандартна процедура в случай на неявяване. Не бива да чакаш повече от определен период от време.

Янсън бързо зае позиция в края на пътеката. Когато бизнесменът се появи, Янсън изскочи и го блъсна с валтера по лицето, изпочупвайки зъбите и костите му. От устата му бликна кръв, която оплиска бялата риза и сакото му. Вестникът падна и пистолетът със заглушител дрънна върху каменната настилка. Без да губи време, Янсън обърна ревера на сакото и видя малкия тъмносин диск — същия като на другия грък.

Янсън мушна валтера в колана си и избърса от ръката си малко петно кръв. Почувства вътрешна пустота. През последните няколко дни се върна към всичко онова, което се бе зарекъл да изостави — насилието, рискованата игра, смъртоносните хватки, попрището на закоравелия убиец. Но сега не разполагаше с време да се вглежда в празнотата в себе си. Трябваше да се съсредоточи, да анализира, да действа.

Кои бяха другите? Не бе успял да ги открие. Японският турист? Възможно, но малко вероятно.

Трябваше да рискува.

Янсън тръгна към Агър, който продължаваше да седи на мраморната пейка и да се поти яко.