Директивата "Янсън"

Уплашената жена се подчини, както човек се подчинява на заповед на опасен луд, и после избяга към задната пристройка.

Почистеното пространство върху двукрилия прозорец. Снайперистът трябваше да е там.

Трябваше да използва дебелата дървена врата като подвижен щит. Скочи, завъртя топката и отвори.

Два изстрела. Куршумите се забиха във вратата. Ако беше излязъл навън, щяха да ударят него.

Остави вратата открехната само около четирийсет сантиметра, което беше достатъчно да се прицели добре.

С малко късмет можеше да улучи и с пистолет стрелеца през почистената част от стъклото.

Враговете му се виждаха през оптичния мерник. Него нямаше да го видят, защото колкото по-голямо бе увеличението на образа, толкова повече се стесняваше зрителният периметър. А и бяха нужни десет-двайсет секунди да се пренастрои оптичният мерник, когато мишената си смени местоположението рязко.

Долази до убития охранител върху светлосиния килим, който сега бе потъмнял от кръв, и придърпа тялото до фоайето, разчитайки на дебелия тухлен перваз под прозореца за прикритие. Извади носна кърпа и бързо избърса кръвта от лицето на мъжа. Намъкна върху трупа сакото от костюма си и му нахлупи шапката с периферия. Сграбчи го за косата откъм тила и нагласи главата му в изправено положение. Със светкавично движение мушна главата през открехната врата и я раздвижи, симулирайки движение на човек, който се оглежда.

Два страховити откоса потвърдиха най-лошите му подозрения. В главата на убития мъж се забиха тежкокалибрени куршуми от две посоки.

Щяха да минат една-две секунди, преди автоматичното оръжие да е готово отново за стрелба. Янсън се изправи. Оптичните мерници на снайперистите щяха да са насочени към мястото, където се бе появила главата на пазача. Янсън щеше да се появи на няколко стъпки по-високо. Трябваше почти едновременно да се премери и да стреля.

Показа се, откри почистената част от стъклото и изстреля три куршума. Ако имаше късмет, би трябвало поне да е повредил уредите на снайпериста. Пистолетът отскочи в ръката му при стрелбата. Янсън веднага се прикри зад дебелата врата.

Порой от ругатни се чуваше през счупеното стъкло, което му подсказа, че е улучил нещо. Може би беше обезвредил една от позициите за стрелба. Още колко ли имаше? Разгледа внимателно другите две рани на главата на пазача. Единият от куршумите беше долетял отвисоко, вероятно от отсрещната къща. Другият беше влязъл през горната част на бузата му под остър ъгъл, което подсказваше, че е от снайперист вдясно от мъртвия.

Можеше да накара Купър да спре лимузината плътно пред входа, но няколкото стъпки от вратата до нея щяха да са смъртоносни. Поне един от стрелците бе насочил оръжието си към прага.

Янсън повдигна трупа и го раздвижи пред вратата на предната стая, за да провери реакцията. Изстрел направи на парчета онова, което беше останало от прозореца, последван от няколко откоса, които бяха заглушени, но същевременно смъртоносни. Колко ли бяха? Колко пушки бяха насочени към къщата? Колко стрелци чакаха да се появи? Най-малко пет, а нищо чудно и повече. О, мили Боже! Срещу щаба на Питър Новак беше в ход пълномащабна атака. Дали той я бе предизвикал с появата си? Не беше изключено, но тогава всичко си губеше смисъла. Беше сигурен единствено в това, че трябваше да се измъкне от къщата и че за целта не може да използва вратите. Взе на бегом стълбите до горния етаж, а от там още по-бързо стигна до третия, където се намери пред затворена врата. Имаше ли време? Трябваше да се измъкне, да си осигури време. Натисна дръжката. Беше заключена. Янсън отвори със силен ритник и се намери в нечий кабинет.

Бюро. Шкаф, пълен с квитанции от изключително надеждната и изключително скъпа служба за експресни доставки „Каслън Куриърс“. До шкафа имаше черна метална кутия. Беше заключена, но той лесно се справи. Вътре имаше доклади за неправителствени организации и библиотеки в Словения и Румъния, както и кореспонденция с „Унитек Лтд.“ Съдържанието на писмата не беше нищо особено. „Унитек“, да, напомняше му за нещо, но сега нямаше време да мисли за това. Единствената му задача бе да оцелее и върху това трябваше да се съсредоточи. Забави се трийсет секунди. Изкачи на бегом следващите два етажа и се изкатери по груба дървена стълба, която водеше до таванското помещение. Беше много задушно, но трябваше да има изход към покрива, където можеше да се прикрие зад еркерните прозорци. Беше единственият му шанс. След минута го откри, излезе на покрива и залитна. Беше по-стръмно, отколкото очакваше. Хвана се за близкия комин, сякаш беше огромно дърво в джунглата, предлагащо защита. Но не беше нищо такова. Огледа съседните покриви за стрелци.

Върху покрива щеше да е извън обсега на заетите от тях позиции.

Но не на всички.

По диагонала вдясно от него върху по-висок покрив бе залегнала убийствената брюнетка от парка „Риджънтс“. Там го бе пропуснала от голямо разстояние. Сега обаче бе само на двеста метра от него. Нямаше начин да не го улучи. Не бе пропуснала нелепото чучело, което той направи от мъртвия пазач. Вече знаеше, че единият от изстрелите бе дошъл от нея.

Обърна глава и за свой ужас установи, че на съседния покрив, на стотина метра вляво от нея, имаше още един снайперист. Той явно бе дочул съпките му върху хлъзгавия покрив и сега насочваше оръжието си срещу него.

Предупредена от стрелеца в бозавосив костюм, убийствената брюнетка нагласяше оптичния мерник на равнището на покрива. Раненото му слепоочие го преряза с почти парализираща болка.

Беше сгащен между двама снайперисти само с пистолет за защита. Забеляза как жената гледа през мерника, видя черната дупка в кухото дуло на пушката. Гледаше собствената си смърт.

Нямаше начин тя да пропусне.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Насили се да се съсредоточи в лицето на убийцата си. Искаше да гледа смъртта в очите.

Но онова, което видя, бе объркване, изписано на физиономията й. Тя премести оръжието си няколко градуса наляво и натисна спусъка.

Стрелецът на съседния покрив се олюля назад и се катурна от покрива.

_Какво, по дяволите, ставаше?_

Незабавно последва проглушителен тътен на автоматично оръжие, насочено не срещу него, а срещу нея. От декоративния корниз, зад който тя се бе прикрила, се отчупи парче, оставяйки след себе си облак прах.

Да не би някой да го спасяваше от убийцата от парка „Риджънтс“?

Опита се да разгадае сложната ситуация. Явно имаше два екипа. Единият използваше американско снайперистко оборудване, екипът от Консулски операции. А другият? Някакъв странен вид оръжие. Нередовни войници. Наемници. Ако се съдеше по куршумите и екипировката, източноевропейски.

Кой ги бе наел?

_Врагът на моя враг е мой приятел._ Ако старата поговорка бе вярна в този случай, онзи, за когото работеха, наистина не беше неприятел. Но беше ли вярно?

Мъжът с автомата, руски модел АКС-74, сега се показваше над парапета и се опитваше да си осигури по-добър ъгъл към жената.

— Хей — викна му Янсън.

Мъжът — Янсън беше достатъчно близо, за да забележи грубите му черти, присвитите очи и брадата му на два дни — му се ухили и се обърна към него.

Пусна в действие автомата.

Когато огънят застигна покрива, Янсън се претърколи и полетя по наклонения плочник. Отломък от камък профуча край ухото му, а мястото, откъдето се премести миг преди това, бе пометено от мощна стрелба. Изподра челото си на разкъртената мазилка и поряза дланта си върху нащърбена керемида. Накрая тялото му се блъсна в балюстрадата. Целият се разтресе и му прималя. И все пак можеше да е и по-лошо — да се пльосне от високия покрив право върху асфалта.

Дочу викове от всички посоки. Замаяният му мозък се напъваше да асимилира звуците, които ту кънтяха, ту заглъхваха.

Какво се случи? Жената го държеше на мушката си. _Беше й в ръцете._

Защо се отказа да стреля?

А другият екип, кои бяха хората в него? Ангъс Фийлдинг спомена за сенчестите врагове, които Новак си бе създал сред корумпираните източноевропейски олигарси. Дали не беше частна милиция? Всички признаци говореха за нещо подобно.

Той беше тяхна мишена. Но същото се отнасяше за екипа от Консулски операции. Как беше възможно това?

Не разполагаше с никакво време. Промуши пистолета между богато украсените перила от варовик и даде два бързи изстрела. Мъжът с АКС-74 се олюля и издаде гърлен звук. Единият от куршумите бе пробил гърлото му, от което бликна като фонтан артериална кръв. Той падна върху керемидите, а с него падна и оръжието, закачено с пластмасов ремък през рамото му.

Автоматът можеше да се окаже спасението за Янсън, стига да успееше да го достигне.

Сега Янсън се изправи върху балюстрадата и прескочи късото разстояние до съседната къща. Имаше цел. АКС-74: смъртоносен автомат. Не успя да стъпи добре на краката си и през левия му глезен премина болка като електрически ток. Куршум прелетя през въздуха само на сантиметри от главата му и той се хвърли върху керемидите на няколко стъпки от човека, когото току-що бе застрелял. Блъсна го познатата миризма на кръв. Протегна се и измъкна автомата, като преряза ремъка с джобно ножче. Без да променя позицията си, проточи шия, за да се огледа и да се намести по-добре. Геометричната структура на покривите беше измамна, както вече разбра. Върховете се издигаха перпендикулярно един спрямо друг, но ъглите не бяха наистина прави. Парапетите изглеждаха паралелни, но не бяха паралелни. Стрехите изглеждаха на едно ниво, но не бяха на едно ниво. Корнизите и балюстрадите, строени и престроявани през вековете, се бяха слегнали или изместили тук-таме, което не се забелязваше на пръв поглед. Янсън знаеше, че човешкият мозък има силната нагласа да пренебрегва подобни несъвършенства. Зрителното възприятие обикновено се адаптираше според представите. Но когато нещата опрат до траекторията на куршум, незначителните несъвършенства можеха да се окажат решаващи. Интуицията трябваше да се превъзмогне отново и отново с безпристрастните данни на оптичните уреди.

Янсън опипа мъртвия мъж, докато откри и измъкна от джоба му малък прибор с две огледала под ъгъл, прикачени към продълговат телескоп, който приличаше на антена за транзистор. С тях си служеха командосите при градски условия. Нагласи внимателно огледалата и изтегли нагоре металната пръчка. Издигайки я над корниза, той щеше да прецени какви други заплахи го дебнат, без да излага себе си на опасност.

Оръжието, което Янсън държеше в ръцете си, трудно можеше да се определи като прецизно, тъй като не беше лазерно, а помпа.

Онова, което видя, не беше окуражаващо. Убийствената брюнетка не бе мръднала от позицията си. Стрехите, върховете и подпорните греди го прикриваха засега, но тя щеше да реагира на всяко движение и той не можеше да смени местоположението си, без да се покаже.

Един куршум се заби в комина, откъртвайки парче от вековните тухли. Янсън завъртя наподобяващия перископ прибор, за да разбере откъде е дошла стрелбата. През един покрив с карабина М40, притисната към раменете му, бе заел позиция негов бивш колега от Консулски операции. Позна го по широкия нос и живите очички: специалист от старата школа на име Стивън Холмс.

Янсън се придвижи внимателно, прикривайки се от жената зад стърчащия тухлен фронтон, докато пълзеше по наклонения покрив. Трябваше да изпълни следващата стъпка прецизно, иначе щеше да е мъртъв. Държейки главата си приведена, той издигна дулото на АКС-74 над покрива. Разчиташе на паметта си за видяното през перископа, когато изстреля един откос към дългата цев на пушката. Метален звук, предизвикан от удара на куршум върху цев, направена от твърда сплав, му подсказа, че е успял.

Сега повдигна главата си над равнището на покрива и стреля отново, като този път се прицели по-точно. Куршумите със стоманени върхове се забиха в цевта на карабината М40 на Холмс и тъмнозелената тръба се раздроби на парчета.

Холмс беше беззащитен и когато очите му срещнаха очите на Янсън, имаше отчаяния поглед на човек, който е сигурен, че ще умре.

Янсън поклати глава с отвращение. Холмс не му беше враг, дори той да си мислеше обратното. Янсън се обърна и надникна през една от пролуките в полукръглия фронтон. Забеляза брюнетката по диагонал на срещуположната страна. Дали щеше да приложи един от своите специалитети, двоен изстрел? Беше видяла всичко и знаеше, че колегата й е обезвреден и сега трябва да покрива по-голям периметър. Дали щеше да изчака, докато той се измъкне от прикритието си? Приличащата на цепнатина пролука беше твърде тясна и дълбока, за да позволява точен изстрел от диагонал. Налагаше се да чака. Времето беше най-добрият приятел на снайпериста, както и негов смъртен враг.

Той присви очи и взе лицето й на фокус. Тя не беше в позиция за стрелба. Беше се отместила от мястото, където преди това лежеше като прикована, и гледаше неспокойно към колегата си. Миг по-късно Янсън долови някакво движение зад нея, а после видя как една от капандурите на тавана се отвори с трясък и отвътре изкочи грамаден мъж. Той удари брюнетката по главата с нещо, което Янсън не можа да различи. Вероятно с приклада на пушката си. Тъмнокосата жена се отпусна безжизнено върху парапета, явно в безсъзнание. Гигантът грабна снайперската й пушка и стреля два-три пъти вдясно от себе си. Пронизителният писък откъм съседния покрив му подсказа, че поне единият от изстрелите бе улучил целта — Стивън Холмс.

Янсън хвърли едно око и му призля от това, което видя. Изстрелите му се бяха сторили напосоки, но се оказа, че са били точно премерени. Тежкокалибрените куршуми бяха отнесли челюста на Холмс. От разбитата долна част на лицето му кръвта се стичаше върху куртката му. Последният му дъх се изтръгна като шумна гаргара, полукашлица, полустон. Холмс се свлече и се търкулна по наклонения покрив, докато накрая се блъсна в парапета. През богато украсения каменен парапет безжизнените му кафяви очи се вторачиха в Янсън.

Всичко, което Янсън знаеше, бе, че гигантът не е негов спасител. Той стреля продължително в посока на огромния мъж, който се бе изправил на мястото на снайперистите от Консулски операции. Така щеше да го принуди да заеме отбранителна поза поне за кратко. После, използвайки каменните орнаменти като дръжки, Янсън бързо слезе от покрива откъм страната на къщата, която бе извън обсега на стрелбата. Скочи върху сенчестата асфалтова алея възможно най-безшумно, скри се зад два метални контейнера за смет и огледа вниматено улицата пред себе си.

Гигантът се оказа бърз, а ловкостта му бе учудваща за човек с неговите размери. Той вече се измъкваше през предната врата на сградата, влачейки изпадналата в безсъзнание брюнетка като торба. Мъжът имаше върху бузата си противен, грапав белег, спомен от неспокойно минало. Сините му очички бяха малки и гледаха мръсно.

Още един мъж, облечен в същата униформа, се появи изневиделица и Янсън ги чу да разговарят. Езикът му бе непознат, но не изцяло. Напъна се и успя да разбере част от репликите им. Беше славянски, по-точно сърбохърватски. Далечен братовчед на чешкия, но достатъчно близък, за да схване най-важното.

В тоя миг се появи малък, мощен автомобил седан и след още една размяна на реплики двамата мъже се мушнаха на задната седалка. В далечината се чуха сирените на полицейски коли.

Напуснаха полесражението, тъй като насам идваше полиция. Още няколко униформени стрелци скочиха в друг автомобил седан и също отпрашиха.

Целият изподран и изпоцапан с кръв, Янсън се промъкна в страничната уличка, където Бари Купър го чакаше зад волана в бронираната лимузина, плувнал в пот и облещен.

— Трябва да отидеш в болница — каза разтревожен Купър.

За миг Янсън остана безмълвен и затвори очи. Напъна се да си спомни думите, които бе чул. _Корте Принсенграхт… централната гара… Вестердок… Оостердок…

— Карай към централната гара — каза Янсън.

— Половината ченгета в Амстердам ще тръгнат след нас.

Ръмеше леко и Купър включи чистачките.

— Газ до дупка.

Купър кимна и потегли на север по „Принсенграхт“, гумите свистяха по гладкия асфалт. Когато стигнаха моста над Броуверсграхт, се убедиха, че не ги следва полиция. Но дали имаше други преследвачи?

— Сръбски нередовни войници — измърмори Янсън. — Напоследък служат като наемници. Но на кого?

— Сръбски наемници? Не ме шашкай, мой човек. Все едно не съм чул.

Корте Принсенграхт бе отделен от Вестердок, където се намираха огромни изоставени складове, от изкуствен остров, върху който бе издигната централната гара. Но не за там се бяха запътили гигантът и приятелите му. Сигурно отиваха към огромните депа на юг от гарата, които бяха скрити от външни погледи. Нощно време наркоманите ходеха там да се боцкат, но през деня бе почти празно.

— Продължавай напред! — викна Янсън.

— Нали каза да карам към централната гара…

— Вдясно от нея има депа, на около шестстотин метра по-надолу. Точно срещу кейовете на Оостердок. Сега _влизай_.

Лимузината мина покрай паркинга пред гарата и сви по натрошената настилка на изоставения железопътен парк, където преди много години тук бе процъфтявала търговията. Сега търговските пристани се бяха изнесли в северен Амстердам, а тук бяха останали само купчини тухли, бетон и ръждясали железа.

Пред тях неочаквано се изпречи телена ограда със заключени врати. Купър спря колата и Янсън излезе. Оградата беше стара и ръждясала, но ключалката, монтирана върху голяма четириъгълна пластина, блестеше, явно бе нова.

В далечината се чуваха гласове.

Янсън извади светкавично малък шперц от джоба си и се залови за работа. Вмъкна края на шперца в ключалката, след което рязко го натика до края и превъртя с едно-единствено непрекъснато движение. Скоростта на завъртането бе решаваща. Ключът трябваше да се превърти, преди пружината на ключалката да притисне най-горния щифт.

Усети с пръстите си, че най-горният щифт се бе повдигнал достатъчно високо и бе останал свободен, което означаваше, че той бе улучил частицата от секундата, при която редиците от щифтове се бяха разместили. Вратата се отвори.

Махна на Купър да вкара колата вътре и да паркира на стотина метра зад изоставен вагон.

През това време Янсън се втурна към огромен метален навес и ослушвайки се, бързо се отправи в посоката, от която идваха виковете.

Накрая видя в полумрака нещо, от което му се повдигна.

Жената от Консулски операции беше завързана за циментов стълб с дебели корабни въжета, а дрехите й бяха грубо разкъсани.

— Мръсно копеле — крещеше тя, но в очите й не бе трудно да се прочете страх.

Пред нея гигантът с гадния белег се хилеше. Той я удари с ръка и главата й се блъсна в цимента. Извади нож и разкъса бельото й.

— Не ме докосквай, мамицата ти — викаше тя.

— И какво ще ми направиш? — гласът му беше ужасно противен.

Гигантът се заливаше от смях, докато си откопчаваше колана.

— Не бих дразнил Ратко, ако бях на твое място — каза другият мъж, който държеше дълъг тънък бръснач, който проблясваше в мрака. — Предпочита ги живи, но не държи на това чак толкова.

Жената издаде писък, който можеше да смрази кръвта на човек. Животински страх? Янсън подозираше, че има и още нещо, тя се надяваше някой да я чуе.

Но вятърът и грохотът от баржите в далечината заглушаваха всички останали звуци.

От мрака на депото той забеляза очертанията на седана, с който беше потеглила втората група мъже, моторът постепенно загасна.

Мъжът отново я удари, след това ударите станаха ритмични. Целта му не беше да я накара да говори. Явно беше част от сексуален ритуал, осъзна Янсън с ужас. Панталоните на мъжа паднаха и половият му орган се очерта в мрака. Смъртта на жената щеше да бъде предшествана от изнасилване.

Янсън замръзна, когато чу тих глас със силен сръбски акцент зад себе си:

— Хвърли оръжието.

Янсън се обърна и се намери лице в лице със слаб мъж с очила със златни рамки над орловия му нос. Беше облечен в зелени панталони и бяла риза, добре изгладени. Доближи се плътно до него и опря револвера в челото му.

_Беше подкрепление._

— Пусни оръжието — повтори мъжът.

Янсън пусна пистолета си на цимента. Плътно притиснатият револвер към челото му изключваше всякакви пазарлъци. Още един пронизителен писък прокънтя във въздуха, този път придружен с треперене, което говореше за ужасен страх или гняв.

Мъжът с очилата със златни рамки се захили.

— Американската кучка пее. Ратко обича да ги чука, преди да ги убие. Писъците го възбуждат. Това, което очаква теб обаче, няма да е толкова приятно. Сам ще се убедиш в това. Той скоро ще приключи. Тя също. Ако имаш късмет, ти също.

— Защо? За Бога, защо? — попита Янсън с тих, настойчив глас.

— Типичен американски въпрос — отговори мъжът, чийто глас бе по-култивиран от гласа на гиганта, но еднакво безизразен. Вероятно той беше ръководителят на операцията. — Въпросите ще задаваме ние. И ако не отговориш задоволително, ще умреш по възможно най-болезнения начин, преди тялото ти да изчезне във водите на Оостердок.

— А ако ви отговоря?

— Смъртта ти ще бъде по-бърза и по-милостива. О, извинявай. Да не би да си очаквал да имаш по-голям избор? — Тънките устни на мъжа се изкривиха от презрение. — Вие, американците, винаги искате онова, което го няма в менюто, нали? Никога не сте доволни от избора. Само че аз не съм американец, господин Янсън. Предлагам ви само един избор. Смърт с агония или смърт без агония.

Спокойният му тон имаше ефект на леден вятър.

Жената нададе нов писък, а Янсън изкриви лицето си от ужас.

— Моля ви — каза той, почти хленчейки. — Ще направя каквото поискате.

Янсън отстъпи по-навътре и започна да трепери.

Доволна, садистична усмивка се появи върху лицето на мъжа с очилата със златни рамки.

Изведнъж треперещите колене на Янсън се олюляха и той падна върху тях, задържайки тялото си изправено. В същия миг сграбчи с дясната си ръка мъжа за китката.

Усмивката му изчезна, когато Янсън издърпа със сила ръката му и я изви под остър ъгъл към лакета. От разтягането сухожилията се скъсаха и мъжът изрева от болка, но Янсън беше безмилостен. Отстъпи крачка назад с левия крак и свали нападателя на земята. Отново издърпа ръката му с всичка сила. Чу се пукане, когато раменната става излезе от легенчето си. Мъжът изрева отново не само от болка, но и защото не можеше да повярва, че всичко това се случва. Янсън се хвърли върху него и съсредоточвайки цялата си тежест върху дясното си коляно, притисна гръдния кош на мъжа. Чу как се счупиха поне две ребра. Мъжът започна да се задушава, а под очилата със златни рамки рукнаха сълзи. Счупените ребра направиха дишането му изключително болезнено.

Дочувайки приближащите стъпки на своите хора, мъжът се обнадежди и се опита да си освободи ръката с оръжието, въпреки че ставата му бе изкълчена. Янсън обаче я притисна между гърдите му и лявото си коляно, след което го сграбчи с дясната си ръка за гърлото и започна да удря главата му в пода, докато той се отпусна безжизнено. След миг Янсън стана, държейки пистолети и в двете си ръце.

Изстреля два куршума — единия срещу мъж с груби черти, който тичаше срещу него с автоматичен пистолет, а втория срещу брадат мъж на няколко крачки зад първия с полуавтоматична пушка под мишница. И двамата се проснаха на пода.

Янсън се отправи към мястото, където се намираше мъжът, на когото викаха Ратко, но го пресрещна флангови огън от АКС-74. Върху циментовия под се сипеше порой от искри, придружени от миниексплозии. Стрелбата идваше от металните конструкции над него и препречваше пътя му към Ратко, който бързо бе вдигнал панталоните си и тъкмо се обръщаше с лице към Янсън. Пистолетът, четирийсет и пети калибър, изглеждаше прекалено малък в огромната лапа на сръбския гигант.

Янсън се прикри бързо зад един от циментовите стълбове. Както можеше да се очаква, над главата му мъжът с полуавтоматичната пушка сега се опитваше да заеме удобна позиция за стрелба срещу него. Така обаче се показа и Янсън за миг успя да зърне от прикритието си нисък, набит мъж с кръгло като луна лице, който държеше пушката АКС-74 така, сякаш беше част от него. Колоната, зад която се бе скрил, бе обсипана с дъжд от куршуми. Янсън изви ръката си покрай нея и стреля напосоки. Чу как куршумът се удари в една от металните релси и разбра, че не е улучил. Бързи стъпки по металната конструкция му помогнаха да установи местонахождението на мъжа и той даде още три изстрела.

Отново пропусна. По дяволите, какво си бе въобразявал? Нямаше как да разбере къде е мъжът с полуавтоматичното оръжие, без да се изложи на смъртоносния огън.

В депото изведнъж нахлу светлина, тъй като някой отвори една от страничните врати.

Нов автоматичен откос на АКС-74, насочен не срещу Янсън, а срещу новодошлия.

— О, мамка му! О, мамка му!

Беше гласът на Бари Купър.

Не можеше да повярва. Бари Купър се бе промъкнал в изоставеното депо.

— Бари, какво, по дяволите, правиш тук? — извика му Янсън.

— И аз си задавам същия въпрос. Чух стрелбата, докато бях в колата, уплаших се и побягнах насам да се скрия. Ужасно глупаво, нали?

— Истината ли искаш да чуеш? Да.

Нов автоматичен откос разпръсна искри по циментовия под.

Янсън отстъпи назад от колоната и видя какво става. Бари Купър се бе скрил зад огромен метален бидон, а мъжът върху металната конструкция сменяше местоположението си.

— Не знам какво да правя — извика Купър, почти разплакан.

— Бари, прави това, което аз ще направя.

— Разбрах.

Чу се изстрел и ниският, набит мъж над главите им изведнъж замлъкна.

— Точно така, бейби. Прави любов, не война, кучи сине — извика Купър и изпразни пълнителя си в стрелеца.

Сега Янсън излезе иззад колоната и веднага стреля срещу спътника на Ратко, който бе насочил нож срещу завързаната жена.

— Сранье! Лайно! — изкрещя мъжът.

Куршумът бе засегнал рамото му и той изпусна ножа. Мъжът се свлече на земята, стенейки.

Янсън видя как жената изви едното си стъпало към ножа и го придърпа към себе си. След това го подхвана с двете си пети и постепенно го вдигна от земята. Краката й трепереха от усилието.

Сърбинът гигант се колебаеше между две мишени, Купър и Янсън.

— Пусни пистолета, Ратко — викна му Янсън.

— Да ти еба майката! — изкрещя сърбинът, изплю се и стреля по Бари Купър.

— По дяволите! — изпъшка Купър.

Куршумът бе пронизал ръката и долната част на гръдния му кош. Оръжието му падна на земята и той се промъкна с усилие зад редицата метални варели близо до страничния вход.

— Добре ли си, Бари? — извика Янсън, прикривайки се зад другата колона.

— Ще се оправя, Пол — отговори той едва-едва. — Боли, мамка му. Чувствам се така, сякаш съдбата ме е изоставила. Изглежда, трябва да стана вегетарианец, та кармата ми да бъде поправена.

— Добър изстрел беше. Да не е от времето на нелегалната ти дейност?

— От летните ученически лагери — отговори Купър.

— Можеш ли да шофираш?

— Състезателен автомобил „Инди“ 500 едва ли, но мисля, че с друго ще се справя.

— Успокой се и ме изслушай. Влизаш в колата и отиваш в болница. Веднага!

— Ами ти…

— Не се безпокой за мен! Веднага си вдигай задника!

Куршумът от пистолета на сръбския гигант изсвистя в огромното пространство и парче цимент падна съвсем близо до краката на Янсън.

Останаха само двамата.

Двама мъже, които нямаше какво друго да загубят освен живота си.

Янсън не посмя да стреля напосоки, за да не би да улучи пленничката. Остъпи няколко крачки назад, докато си осигури ясна видимост към целта. Ратко държеше пистолета пред очите си с двете ръце и се прицелваше с гръб към жената. Проблясване на метал подсказа на Янсън, че тя не бе толкова безпомощна, както сърбинът си мислеше.

Със свободната си ръка тя се присегна, колкото можа, и докопа дръжката на ножа, който с невероятни усилия бе успяла да повдигне до средата на бедрата си. После го вдигна високо, внимавайки острието да е хоризонтално, за да избегне ребрата, и…

Заби го в гърба на гиганта.

Изненада замени заплашителното изражение върху лицето му с противен белег. Янсън пристъпи напред, а през това време гигантът даде още един изстрел, но по-високо, отколкото трябваше. На Янсън му бе останал само един патрон. Не можеше да си позволи да пропусне. Той зае удобна позиция и изпрати единствения куршум в сърцето на мъжа.

— Да ти еба майката — избуботи сърбинът и се строполи като отсечено дърво мъртъв на земята.

Янсън се доближи до жената. Обзе го гняв и възмущение, когато видя разкъсаните й дрехи, наранената плът, червените белези от пръсти, които бяха мачкали и драскали нейната плът, все едно че е глина за моделиране.

Без да продума, Янсън измъкна ножа от гърба на сърбина и разряза въжетата, за да я освободи.

Тя се свлече на земята, опря се с гръб към колоната. Явно не можеше да стане. После се сви и обгърна с ръце колене, притискайки ги към тялото си, след което отпусна глава върху ръцете си.

Янсън изчезна за малко, след което се върна с бялата риза и зелените панталони на мъжа с очилата със златни рамки.

— Облечи ги — каза й той.

Най-после тя вдигна глава и той забеляза, че очите й са влажни от сълзи.

— Не разбирам — каза тя едва.

— Има генерално консулство на САЩ на „Музеумплейн“. Ако можеш да стигнеш до там, ще се погрижат за теб.

— Защо ме спаси? — попита тя със странен глас. — Дойде за мен. Защо, по дяволите, го направи?

— Не дойдох за теб — прекъсна я той. — Дойдох за тях.

— Недей да лъжеш — каза тя. — Моля те, недей да ме лъжеш. — Гласът й трепереше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне, но продължи да говори през сълзи, опитвайки се отчаяно да се придържа към останките на своя професионализъм. — Ако искаше да ги разпиташ, можеше да хванеш някой жив и да си тръгнеш с него. Но не го направи. Не го направи, защото иначе щяха да ме убият.

— Добери се до консулството — каза й той. — Напиши си доклада. Знаеш правилата.

— Отговори ми, за Бога!

Тя избърса сълзите от лицето си отчаяно, неистово с дланите на двете си ръце. Колкото и наранена и съсипана да беше, изпитваше ужасен срам от своето безсилие и уязвимост. Опита се да се изправи на крака, но мускулите й се разбунтуваха и тя отново се свлече на земята.

— Защо не ликвидира Стив Холмс? — попита тя, дишайки тежко. — Видях какво се случи. Ти не го уби. Трябваше да го убиеш. Стандартна бойна практика, просто очистваш човека. А ти само го обезоръжи. Защо? — Тя се закашля и се опита да се усмихне, но се получи само леко трепване. — Никой не прилага бойни хватки по време на престрелка.

— Може да съм пропуснал. Може да не съм имал патрони.

Лицето й пламтеше. Тя бавно поклати глава.

— Мислиш си, че не мога да схвана истината? Е, не знам дали мога. Знам само, че не желая да слушам повече лъжи.

— „Музеумплейн“ 19 — повтори Янсън.

— Не ме зарязвай тук — помоли се тя, а гласът й трепереше от уплаха и смущение. — Страх ме е, разбираш ли? Тия копелета не влизаха в първоначалните сметки. Не знам кои са, какво искат и откъде са. Знам само, че имам нужда от помощ.

— В консулството ще ти помогнат — каза й Янсън и понечи да си ходи.

— Не ми обръщай гръб, Пол Янсън! Едва не те убих на три пъти. Дължиш ми поне обяснение.

— Връщай се на работа — отговори Янсън. — Върши си работата.

— Не мога. Не разбираш ли? — Гласът й прегракна. Жената, която се опитваше да го убие, се задави. — Моята работа, моята работа е да те ликвидирам. А не мога да го направя в момента, не мога да си свърша работата — каза тя с горчива усмивка.

Бавно, бавно успя да се изправи на крака, подпирайки се на колоната.

— Чуй ме. Срещам един американец в парка „Риджънтс“ и той ми разказва налудничавата история, че в момента от Консулски операции са ни оплели в някаква голяма… манипулация. Че лошото момче, което са ни наредили да очистим, всъщност не е лошо. Не се вслушах, тъй като иначе всичко щеше да се обърне с главата надолу за мен. Разбираш ли? Ако не можеш да вярваш на хората, които ти дават заповедите, тогава всичко става безсмислено. По-късно им предадох доклад за разговора, както изискват правилата, и ми се обажда не прекият ми шеф, а неговият шеф. И ми напомня, че Пол Янсън е гениален лъжец и ме подпитва дали не съм се поддала на лъжите му. А сега треперя в тоя изоставен от бога склад и си мисля, че ако искам да разбера нещо на тоя свят, едва ли ще го разбера от моите шефове. Сега вече смятам, че единственият, който може да ми обясни какво става, е човекът, когото преследвам. — Треперейки, тя започна да облича дрехите, които той й донесе. — Същият тип, когото се опитвам да утрепя през последните четирийсет и осем часа.

— Току-що преживя голяма травма. Не си на себе си. Това е всичко.

— Не съм свършила с теб, Пол Янсън.

Тя облиза напуканите си устни. Раните върху лицето й бяха започнали да се зачервяват.

— Какво искаш от мен?

— Нуждая се от помощ. Нуждая се… да разбера какво става. Искам да знам кое е лъжа и кое не. — Очите й отново се напълниха със сълзи и тя ги избърса. — Трябва да стигна до безопасно място.

Янсън примигна.

— Искаш да си в безопасност? Тогава стой далеч от мен. С мен не е безопасно. В това съм сигурен. Искаш ли да те закарам в болница?

Хвърли му гневен поглед.

— Ще ме открият там. Ще ме намерят и още как.

Янсън вдигна рамене безпомощно. Тя беше права.

— Искам да ми кажеш какво, по дяволите, става. — Походката й бе несигурна, но тя пристъпи няколко крачки към него.

— И аз се опитвам да разбера същото.

— Мога да ти помогна. Не можеш да си представиш колко много знам. Познавам хората, плановете, лицата, знам кои са пратени да те убият.

— Не влошавай още повече положението си — каза й Янсън с доста мил тон.

— Моля те — извика жената, гледайки го безнадеждно в очите.

Имаше вид на човек, който никога не бе изпитвал колебание в кариерата си до този момент, който нямаше представа как да се справи с несигурното положение, в което бе изпаднал.

— Забрави — каза Янсън. — След минути ще ми се наложи да открадна кола. Това е незаконно, а всеки, който е с мен в момента на кражбата, се смята за съучастник. Харесва ли ти подобна перспектива?

— Аз лично ще открадна кола за теб — отговори тя без колебание. — Виж, не знам къде отиваш. Не ми пука. Но ако ме изоставиш, никога няма да узная истината. Искам да разбера кое е истината и кое не.

— Отговорът ми е не — отряза я Янсън.

— Моля те.

Слепоочието отново го преряза. Ако я вземеше със себе си, щеше да е лудост, очевидна лудост.

Но пък вероятно в лудостта имаше смисъл.

— О, Исусе! О, Исусе! — нареждаше като над умрял Крейтън Акърли, човекът от Дирекцията за операции на ЦРУ, а безопасната телефонна линия ни най-малко не намаляваше ужаса в гласа му. — Те, мамка му, са решили да ни очистят.

— За какво говориш? — попита Дъглас Олбрайт. Тонът му бе рязък, но неспокоен.

— Не знаеш ли?

— Чух за Шарлот. Ужасно. Ужасен инцидент и ужасен удар.

— Не знаеш!

— Успокой се и ми го кажи на английски.

— Санди Хилдрет.

— Не!

— Извадиха лимузината му от дъното на Потомак. Шибаната бронирана лимузина. Бил е на задната седалка. Удавен!

Последва дълга тишина.

— О, Исусе! Не е възможно.

— В момента чета полицейския доклад.

— Да не би да е катастрофирал все пак? Някакво ужасно, нелепо съвпадение?

— Катастрофа? Със сигурност са искали да изглежда така. Шофьорът карал с превишена скорост, очевидци са видели как колата се е преобърнала през моста. Като при Шарлот Ейнсли. Някакъв си шофьор изгубил контрол. Удря я и се измъква. А сега и Ониши.

— _Какво?_

— Намерили са тялото на Кац тази сутрин.

— Мили Боже.

— На ъгъла на „Четиринайсета“ и улица „Д“ в североизточния район.

— Какво, по дяволите, е правил там?

— Според доклада на патолога в кръвта му е имало фенциклидин. Това е нещо като райски газ. Официално е умрял от свръхдоза на улицата точно пред къща, пълна с наркомани. „Всеки ден сме свидетели на подобни случаи.“ Това казва един от градските полицаи.

— Кац? Това е _лудост_!

— _Разбира се_, че е лудост. Но е направено да изглежда така. Истината е, че трима от най-важните участници в програмата ни са убити само за двайсет и четири часа.

— Боже, вярно е, те ни трепят един след друг. Кой ли е следващият? Аз? Ти? Дерек? Държавният секретар? Самият президент?

— Говорих с тях по телефона. Всички се опитват да не изпадат в паника и да не го превръщат в трагедия. Но истината е, че са ни нарочили всичките. Току-що са ни включили в списъка на застрашените видове.

— Но няма логика! — избухна Олбрайт. — Никой не знае кои сме. Нищо не ни свързва! Нищо освен една от най-строго пазените тайни в САЩ.

— Да бъдем по-точни. Дори никой друг да не знае кои са участниците в програмата, той знае…

— Чакай малко…

— Знаеш за кого говоря.

— Исусе. Искам да кажа, какво сме направили? Какво сме направили?

— Той не само реже конците. Убива всеки, който ги е дърпал.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Слънцето проникваше през черниците и високите борове, които разстилаха защитните си корони над хижата. Докато влизаше вътре в нея, Янсън установи със задоволство, че тя се слива с околността невероятно добре. Току-що се бе върнал пеша от малкото селце на няколко мили надолу от планината, носеше покупки и цяла купчина вестници: „Пиколо“, „Кориере деле Алпи“, „Република“. Вътре в хижата аскетичният каменен екстериор се компенсираше от полирана дървена облицовка и мекотата на теракотените подове. Фреските и изрисуваните тавани сякаш принадлежаха на друга епоха и различен начин на живот.

Янсън влезе в спалнята, където жената все още спеше, и сложи на челото й студена, влажна кърпа. Треската й намаляваше. Времето и антибиотиците бяха дали резултат. Времето бе оказало лечебен ефект и върху него. Шофирането до Ломбардия отне цялата нощ и голяма част от сутринта. Почти през всичкия път тя не бе в съзнание с изключение на последните няколко километра. Гледката бе като от картинка, на която е сниман селски пейзаж в Северна Италия — жълтите полета с изсъхнали царевични стебла, дъбравите от кестени и тополи, старите църкви с модерни куполи, лозята, ломбардските замъци сред чукарите. Зад тях сивосиният силует на Алпите се извисяваше на хоризонта като стена. Когато пристигнаха, стана ясно, че жената е пострадала много по-сериозно, отколкото си мислеше в началото.

Наглеждаше я, докато спи, и всеки път виждаше жена, която се върти и мята в прегръдките на неспокоен и смущаващ сън. От време на време простенваше и размахваше ръце.

Натопи кърпата в студената вода и я сложи на челото й. Тя се помръдна леко, а от гърлото й се изтръгна слабо стенание. Не след дълго тя се закашля и отвори очи. Той бързо наля чаша вода от каната до леглото и я накара да я изпие. Предния път, когато й даде вода, тя веднага след това потъна отново в дълбок и неспокоен сън. Този път обаче очите й останаха отворени. Гледаше втренчено.

— Още — прошепна тя.

Наля още една чаша вода. Тя я изпи съвсем сама, без негова помощ. Постепенно силите й се възстановяваха. Насочи погледа си към него.

— Къде? — попита тя не без усилие, макар въпросът да се състоеше само от една дума.

— Намираме се в къщата на мой приятел — отговори той. — В Ломбардия. Провинция Брианца. Лаго ди Комо е на петнайсетина километра оттук. Мястото е напълно изолирано и наоколо няма никой.

Докато й говореше, забеляза, че раните й, макар да изглеждаха още по-грозни, заздравяваха. Но дори синкаво-червените подутини не можеха да скрият красотата й.

— От кога съм… тук?

— От три дни — каза той.

Очите й се изпълниха с недоверие, тревога и страх. После лицето й придоби по-спокоен вид и тя отново изгуби съзнание.

След няколко часа той отново се върна до леглото й и се загледа в нея. _Тя се чуди къде е. Чуди се защо е тук._ Трябваше да зададе същия въпрос и на себе си. Защо я взе? Решението му бе придружено с угризения. Студеният, здравият разум му бе гарантирал досега оцеляването. Без съмнение жената можеше да се окаже от полза за него. Но студеният, здравият разум му подсказваше също, че присъствието й можеше да се окаже фатално и че бе действал по-скоро под влияние на чувствата. Чувства, които можеха да струват нечий живот. Какво му пукаше, че щяха да я открият в Амстердам? В края на краищата няколко пъти тя се бе опитала да го убие. „Искам да знам кое е лъжа и кое истина!“ — каза тя и той бе наясно, че не го излъга.

Жената бе преживяла голямо сътресение, което се подсилваше от самозаблудата й, че е неуязвима. Познаваше това чувство, познаваше го от собствен опит. Онова, което я притесняваше, не бе толкова нараненото й тяло, а чувството, че не знае това коя е.

Смени компреса на челото й и тя отново се размърда. Този път тя прокара пръсти по лицето си и опипа подутите рани. В очите й се четеше срам.

— Предполагам, че нямаш спомени за онова, което се случи след Амстердам — каза Янсън. — Съвсем нормално е след преживените контузии и сътресения. Не помага нищо друго освен времето.

Подаде й чаша вода.

— Чувствам се отвратително — отвърна тя и изпи водата на един дъх.

— Виждал съм и по-лоши неща — успокои я той.

Тя покри лицето си с ръце и се обърна с гръб към него, сякаш се притесняваше да я гледат. След няколко минути попита:

— С лимузината ли дойдохме до тук?

— Не. Остана в Амстердам. Не помниш ли?

— Сложихме й уред за проследяване — обясни тя.

Очите й обходиха тавана, върху който имаше натруфена барокова рисунка на летящи херувимчета сред облаци.

— Предположих — каза Янсън.

— Не искам да ни открият — прошепна тя.

Янсън я докосна нежно по бузата.

— Напълно те разбирам.

Тя помълча известно време. После бавно се надигна в седнало положение. Нараненото й лице излъчваше гняв.

— Те излъгаха — промълви тихо. — Те излъгаха — повтори тя и този път в тона й имаше решителност.

— Лъжи винаги ще има — каза Янсън.

— Копелетата ме прецакаха — добави тя, треперейки от студ или от гняв.

— Не, смятам, че аз съм прецаканият — опита се да я успокои Янсън.

Той отново напълни чашата, а после я наблюдава как тя я поднесе към напуканите си устни и изпи водата на един дъх.

— Става дума за едно и също нещо — възрази тя. Гласът й сякаш идваше отдалече. — Когато собствените ти хора ти сторят нещо такова, може да се нарече само с една дума. Предателство.

— Чувстваш се предадена, така ли?

Тя покри лицето си с ръце и заговори:

— Накараха ме да те убия, но някак си не се чувствам виновна. По-скоро се чувствам… ядосана. Толкова съм ядосана. — Гласът й пресипна. — И толкова засрамена. Като шибана глупачка. Започвам да се съмнявам във всичко, което си въобразявам, че знам. Да се чудя кое е истина и кое не. Имаш ли представа какво е това чувство?

— Да — отвърна Янсън.

Тя млъкна и след известно време пак проговори:

— Гледаш ме, сякаш съм ранено животно.

— Може би и двамата сме точно това — каза нежно Янсън. — И няма нищо по-опасно.

Докато жената си почиваше, Янсън се усамоти на долния етаж в стаята, която собственикът на къщата Аласдър Сиуфт използваше за кабинет. Пред него имаше купчина от статии, които беше извадил от електронните страници на редица вестници и списания. Отнасяха се за живота на Питър Новак — стотици случки от живота и делото на големия филантроп.

Янсън четеше внимателно, търсейки нещо, което предварително знаеше, че вероятно няма да намери — ключ, знак, късче от информация, която да е от значение. Нещо, каквото и да е то, което да му подскаже защо бяха убили този велик човек. Нещо, което да стесни кръга. Търсеше дума, някакъв детайл, който за повечето хора нямаше да означава нищо, но пък можеше да събуди нещо, което подсъзнанието му беше запечатало. „Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем“ — обичаше да казва Димаръст. Мозъкът ни възприема факти, които често не можем да осмислим. Янсън се остави на възприятията си. Не се опитваше да разгадае проблема, а просто да долови нещо, каквото и да е то, без предварителна идея или очаквания. Да направи асоциация с някаква прикрита враждебност във финансовите среди или международната общност. С конфликт, в който да са замесени негови сътрудници. Някой неподозиран враг. Той не знаеше точно какво търси и не искаше предварително да прави предположения, тъй като те можеха да го направят сляп за нещо, което трябваше да забележи.

Враговете на Новак бяха негови врагове. Дали не се самоласкаеше да мисли така? Ако това бе вярно, какво друго ги обединяваше? _Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем._ Но колкото повече четеше — очите му започнаха да парят, — Янсън имаше чувството, че знае все по-малко и по-малко. От време на време подчертаваше някоя подробност, макар че подробностите се различаваха поразително малко една от друга. Имаше безброй съобщения за финансовите успехи на Питър Новак, сума ти разкази за детството му в Унгария по време на войната, безчет хвалби за хуманитарните му благодеяния. Във „Фар Истърн Икономик Ривю“ прочете:

През декември 1992 година той оповести поредната си амбициозна програма, дарявайки сто милиона долара в подкрепа на учените от бившия Съветски съюз. Програмата му имаше за цел да намали изтичането на мозъци от страната и да разколебае съветските учени да приемат по-добре заплатената работа на места като Ирак, Сирия и Либия. Няма по-добър пример за начина, по който Новак действа. Докато Европа и Съединените щати чупят ръце и се чудят какво да направят, за да спрат изтичането на талантливи учени от бившата свръхсила, Новак просто го прави.

„За мен е много по-лесно да печеля пари, отколкото да ги харча, ако трябва да си призная честно“ — казва Новак с широка усмивка. Той се задоволява с най-обикновени неща. Всяка сутрин започва деня си със спартанска закуска, която се състои от купичка каша, и умишлено избягва луксозните курорти и начина на живот, предпочитан от плутократите.

Дори дребните, ексцентрични навици като неизменната каша за закуска се повтаряха във всяко писание, нещо като постоянна утайка от личен „колорит“ в журналистическото речно корито. Тук-таме се споменаваше за разследването на дейността на Новак след „Черната сряда“ във Великобритания, а резултатът от него се резюмираше с казаното от шефа на МИ-6, което бе цитирал и Фийлдинг: „Единственият закон, който този приятел е нарушил, е законът за разпределение на загубите.“ В друг цитат, който се повтаряше често, Питър Новак обясняваше относителната си сдържаност по отношение на журналистите: „Да си имаш работа с журналист е като да танцуваш с доберман. Никога не знаеш дали ще те близне по лицето, или ще ти прегризе гърлото.“ Във всяка статия имаше оценки от стари държавници за ролята му в изграждането на гражданското общество и в решаването на редица конфликти. Цели абзаци от статиите се препокриваха. Цитатите се повтаряха отново и отново с малки разлики, все едно че бяха извадени от чиния с варени зеленчуци. Ето какво пишеше лондонският „Гардиън“:

„Имаше време, когато Питър Новак можеше да се пренебрегне — казва Уолтър Хороуиц, бивш посланик на САЩ в Русия. — Сега той е играч, при това от големите. Действа напълно самостоятелно. Просто решава нещо и го прави. И е доста нетърпелив към правителството. Той е единственото частно лице, което води собствена външна политика.“ Хороуиц обръща внимание на тенденция, която се споделя все повече сред външнополитическите кръгове, а именно, че тъй като правителствата не разполагат с ресурсите и волята да предприемат някои видове инициативи, вакуумът ще се запълва от представители на частния сектор като Питър Новак.

Заместник генералният секретар на ООН, който отговаря за политическите въпроси и за Съвета за сигурност, Яако Турвалдс казва: „Същото е като да работиш с приятелска, миролюбива, независима общност, макар да не е правителство. В ООН се опитваме да координираме подхода си към различните райони с Германия, Франция, Великобритания, Русия и с Питър Новак.“

В „Нюзуик“ също можеха да се прочетат подобни оценки:

С какво се отличава унгарският магнат? Като начало с огромната си самоувереност и абсолютна решителност, които се забелязват и в поведението му, и в неговите изявления. „Аз не се занимавам с държавни дела заради тръпката“ — казва Новак, чийто изискан гардероб не отвлича вниманието от физическата му енергичност. Той така често печели битките си със световните пазари, че играта за него не е никакво предизвикателство. В усилията да се подпомогне изграждането на гражданско общество в нестабилни райони като Босна или Централна Азия има обаче толкова голямо предизвикателство, на каквото никой човек не може да се надява, дори Питър Новак.

След няколко часа дочу леки стъпки от боси крака върху теракотения под. Жената, облечена в кафяв памучен халат, най-после се бе измъкнала от леглото. Янсън се изправи, в главата му бе пълна каша от имена и дати, мъгла от факти, от които все още не бе извлякъл онова, което щеше да му помогне да открие истината.

— Доста тежкарско място — каза тя.

Янсън се зарадва, че го откъсна от заниманията му.

— Преди три века тук е имало планински манастир. По-късно бил разрушен, а мястото обрасло с гора. Моят приятел купи земята и хвърли доста пари да превърне останките в колиба.

На Янсън му харесваше не толкова къщата, колкото местоположението й, това, че бе в дълбоката провинция. През предните прозорци се виждаше скалист планински връх, който се издигаше иззад близката гора. Ивици от сив, гол камък прекъсваха нейната зеленина. Разстоянието правеше дърветата да изглеждат като залепнал към камъка мъх. И всичко това на фона на синьото небе, където малки черни птички се издигаха, кръжаха и се спускаха надолу с координирани движения, които обаче изглеждаха безцелни. Желязна пергола, обрасла с рози, се виждаше недалеч от старата няколко века камбанария, една от малкото останки от някогашния манастир.

— Там, откъдето идвам, не викаме на това нещо колиба — каза тя.

— Е, той откри доста фрески по време на обновлението. Сложи и някои картини, които купи от съседни вили. Малко се изсили с рисунките на таваните.

— През цялото време сънувах прилепчета.

— Трябвало е да бъдат ангелчета. Мисли за тях по този начин. По-успокоително е.

— Кой е тоя приятел?

— Бизнесмен от Монреал. „Приятел“ е малко пресилено. Ако ми беше близък приятел, нямаше да припаря до тук, тъй като рискът щеше да е огромен. Аласдър Суифт е човек, на когото съм правил услуги. Отдавна ме кани да отсядам тук, когато имам път към Северна Италия. Прекарва по няколко седмици в къщата през юни, иначе през останалото време е празно. Мисля, че ще свърши работа. Оборудвано е с всякакви комуникации. Сателитна чиния, високочестотна интернет връзка, всичко, от което се нуждае един съвременен бизнесмен.

— Всичко без кафе — каза тя.

— Има пакет кафе в кухнята. Защо не направиш по една чаша?

— Повярвай ми. Идеята ти не е добра.

— Не съм придирчив.

Тя го погледна накриво.

— Не готвя и не правя кафе. Не поради феминистки принципи. Истината е, че не мога. Не ме бива. Сигурно се дължи на това, че мама почина, когато бях малка.

— Това не те ли накара да се научиш да готвиш?

— Не знаеш какъв беше баща ми. Не ми даваше да му се бъркам в кухнята. Приемаше го като неуважение към паметта на мама може би, нещо такова. Научи ме само как да пъхам полуфабрикати в микровълновата фурна и след това да изваждам съдържанието от опаковката и да го слагам в чинии.

Той вдигна рамене.

— Гореща вода. Смляно кафе. Какво толкова.

— Обаче — продължи тя с пламнали бузи — съм дяволски добра с пушката. Освен това всички казват, че ме бива в тактиката на терен, вие му викате наблюдение. Така че, ако имаш поне малко ум в главата, можеш да се възползваш от мен. Вместо това се държиш така, сякаш нямаш нищо друго в главата освен бръмбари и шушулки от фъстъци.

Янсън избухна в смях.

Тя не очакваше подобна реакция.

— Така ми говореше татко — обясни младата жена смутено. — Но всичко, което ти казах, го мисля. Не ме подценявай. Може да ти дотрябвам. Много добре знаеш.

— Дори не те познавам.

— Казвам се Джесика Кинкейд — отговори тя и му подаде ръка. — Защо не направиш по едно кафе и ще седнем да си поприказваме като хората.

След като цяла кана кафе се намери в чашите, а после в стомасите им заедно с пържени яйца и селски хляб, отчупен от кръгъл самун, Янсън научи някои подробности за своята провалила се екзекуторка. Беше отраснала в Ред Крийк, щата Кентъки, селище в планината Кюмбърланд, където баща й бил собственик на единствената бензиностанция в околността. Харчел парите си главно за ловджийски принадлежности.

— Винаги си бе мечтал да има син — обясни тя. — И често забравяше, че аз съм момиче. Заведе ме на лов, когато бях още на пет или на шест години. Мислеше си, че трябва да спортувам, да умея да поправям автомобили и да застрелям патица само с един куршум, а не с цяла пачка патрони.

— Малката Ани Оукли*.

[* Сираче от Охайо, която стреля безпогрешно. Веднъж тя простреляла пепелта от пурата на кайзер Вилхелм Първи, докато пушел. — Бел. прев.]

— Стига — каза тя с усмивка. — Точно така ми викаха момчетата в гимназията. Знаеш ли, те се притесняваха от мен.

— Представям си. Някоя кола се разваля, гаджето ти започва да се тюхка и тръгва да търси телефонна кабина на шосето, а през това време ти се справяш с карбуратора и двигателят забръмчава.

— Нещо такова — отговори тя, усмихвайки се на спомените, които неговите думи съживиха у нея.

— Надявам се да не се обидиш, ако ти кажа, че не си стандартният тип от Консулски операции.

— Не бях от стандартните и в Ред Крийк. Завърших гимназия на шестнайсет години. На следващия ден свих дебела пачка от касата на бензиностанцията, качих се на автобуса и тръгнах. Носех със себе си сак, пълен с романи за агенти на ФБР и подобни щуротии. Слязох чак в Ленсингтън. Можеш ли да повярваш, че никога не бях ходила там? Никъде не бях пътувала, баща ми не ми позволяваше. Най-големият град, който бях виждала. Отидох право в офиса на ФБР. На пропуска седеше една дебелана. Забаламосах я със сладки приказки и тя ми даде да попълня молба за постъпване на работа. Представи си, аз съм една глупава тийнейджърка, само кожа и кости, главно кости. Появява се млад агент, а на мен ще ми изтекат очите. Пита ме дали съм повикана за интервю. А аз му отговарям, че нямам нищо против да ме разпита и че ако ме вземат на работа, няма да сбъркат. — Тя се изчерви, докато си припомняше този епизод. — Ами, бях млада. Дори не знаех, че за да станеш агент, трябва да си завършил колеж. Та той заедно с още един в тъмносин костюм започнаха да се бъзикат с мен, за да убиват времето, а аз им казвам, че мога да стрелям безпогрешно. За майтап ме заведоха на стрелбището в мазето. През всичкото време ми говорят, че се опитвам да ги метна, но главно се шегуват с мен. И така застанах аз пред мишените, сложих си предпазните очила и заглушителите на ушите. Ти правил ли си някога двайсет и две?

— И не ми казвай, че си пропуснала.

— Глупости. Един изстрел — в центъра на мишената, четири изстрела — четири пъти в центъра на мишената. Няма празно. Зяпнаха. Продължаваха да слагат нови и нови мишени, а аз продължавах да стрелям без грешка. Увеличиха разстоянието, дадоха ми пушка и аз им показах какво мога.

— И така отличният стрелец получава работа.

— Не съвсем. Взеха ме на обучение. Трябваше да завърша колеж. Изчетох цял куп книги. Не беше толкова трудно.

— Не и за такова умно момиче със смазка под ноктите и барут по косата.

— А в Куонтико беше песен. Никой не можеше да се изкачи по въже по-бързо от мен. Катерене по стена, промъкване през трудни места, прехвърляне през ограда, каквото се сетиш. Никой не можеше да се мери с мен на футболното игрище. Подадох молба в Отдела за национална сигурност на Бюрото и ме взеха. След няколко години някакъв шпионин от Консулски операции ме забелязал и така ме взеха.

— Като Лана Търнър*, дето я открили в дрогерията в Шуоб — каза Янсън. — А защо ми се струва, че пропускаш най-интересното?

[* Известна американска актриса. — Бел. прев.]

— Да, ами добре, подробностите са гадни — отговори тя. — Заела съм позиция за стрелба със снайперистка пушка в Чикаго. Засада. Смешна случка беше, корпоративен шпионаж, но шпионинът работи за Китайската народна република. Акцията е на Консулски операции, но местните от ФБР ни помагат. Задачата ми е само да наблюдавам. Но нещата излизат от контрол. Оня тип успява да се изплъзне. Носи у себе си микрофилми и ние естествено не искаме да го изпуснем. Някак си успя да се измъкне от фоайето и бърза към колата си. Ако успее да се вмъкне в колата, ще ни избяга, тъй като не сме предвидили следене с автомобили. Никой не беше очаквал, че той ще стигне толкова далече. И така, искам разрешение да стрелям в дръжката на колата. Оперативният началник категорично забранява. Смятат, че е опасно, че може да улуча субекта и да стане международен скандал. Аз обаче знам какво мога с пушката. Рискът е нулев. Началникът не ме познава и ми казва да не стрелям. Само да стоя. Да си трая.

— Ти обаче стреля въпреки всичко.

— Треснах един откос и дръжката на вратата се пръсна. Той вече не смее да се доближи до колата, гипсирал се е от шубе и си казва молитвите на председателя, а нашите момчета го гепват. Откриха у него микрофилми, технически спецификации за всякакво телекомуникационно оборудване, каквото се сетиш.

— И така спасяваш операцията.

— И за благодарност ми го зачукаха. „Неизпълнение на заповед“, някаква такава простотия. Отстраниха ме за шейсет дни, а после дисциплинарно наказание. Въпреки това ония шпиони дойдоха при мен и ме попитаха дали ще ми хареса да пътувам и всякакви там приключения.

— Мисля, че се досещам какво следва — каза Янсън и това бе вярно.

Нещо подобно бе станало и с него. Знаеше от собствен опит, че в Консулски операции първо са проверили досието й и докладите за работата й на терен. Явно са били много впечатляващи, тъй като хората от Консулски операции имаха като цяло лошо мнение за федералните. След като я бяха оценили като талант, някой от отдела най-вероятно беше пуснал връзките си във ФБР и беше уредил да я отстранят, за да стане по-лесно прехвърлянето. Когато в Консулски операции искаха да привлекат някого, го постигаха. Без съмнение бяха наредили така нещата, че предложението им за назначаването да бъде прието с готовност. Сценарият, който Джесика Кинкейд му разказа, звучеше правдоподобно, но не беше пълен.

— Това не е всичко — каза тя донякъде срамежливо. — Преминах тежка подготовка, след като постъпих в Консулски операции. Всеки от класа трябваше да подготви курсова работа за нещо или някого.

— А, да, курсова работа на шпионска тема. И ти кого избра? Мата Хари?

— Нищо подобно. Легендарен оперативен агент на име Пол Янсън. Направих цялостен анализ на техниките и тактиките, които е използвал.

— Шегуваш се.

Янсън стъкми камината. Под дървата накъса част от италианските вестници. Сухите подпалки пламнаха веднага и огънят бързо се разгоря.

— Ти си голяма работа, трябва да ти призная. Но открих и някои грешни ходове, които си допуснал. Известни… слабости.

Погледът й беше игрив, но не и гласът.

Янсън отпи от горещото кафе.

— Малко преди Рик Фрейзър да изиграе мача с Майкъл Спринкс през 1986 година, треньорът на Фрейзър уведоми света на бокса, че е установил „слабите места“ в играта на Спринкс. Последваха много коментари и спекулации на тази тема. След това Фрейзър излезе на ринга. След два рунда бе нокаутиран. — Усмихна се. — Какво ще кажеш за слабите места сега?

Джесика Кинкейд се нацупи.

— Затова избраха мен. Имам предвид за стрелбата.

— Защото си била истинска ученичка на Пол Янсън. Човек, който би предвидил действията ми по-добре от всеки друг. Да, има логика. Представям си директора по операциите как се смята за много умен, че го е измислил.

— Без съмнение. Между другото идеята за къщата на Григорий Берман беше моя. Бях сигурна след това, че ще те открием в Амстердам. Повечето хора смятаха, че ще се върнеш в САЩ. Без мен.

— Разбира се, че без теб. С твоя истински докторат по Янсъновите науки.

Тя се умълча и се загледа в чашата с кафето.

— Винаги съм искала да ти задам един въпрос.

— Казвай.

— Нещо, за което винаги съм се чудела. През 1990 година хващаш дирите на Джамал Наду, терорист от голям калибър. Разполагаш с надеждна информация от собствени източници, добираш се до тайната му квартира в Аман и автомобила, с който ще пътува. Парцалив, мърляв просяк се доближава до колата, гонят го, а той пада на колене и моли за милостиня, после се пръждосва. Този просяк не е никой друг, а Пол Янсън, самият доктор Янсън, който успява да пъхне експлозив под колата, докато се мотае.

Янсън я изгледа безизразно.

— Час по-късно Джамал Наду наистина влиза в колата. Но заедно с него се вмъкват и четири мадами — йордански курви, които е наел. Уведомяваш за промяната на обстановката. Заповедта обаче е да действаш. В доклада си пишеш, че си се опитал да взривиш колата, но детонаторът не се е задействал. Операцията се проваля по технически причини.

— Случва се.

— Не и при теб — прекъсна го тя. — Виж, това е причината, поради която не се доверявам на официалните доклади. Винаги си бил перфекционист. Детонаторът е бил направен от теб собственоръчно. Два дни по-късно Джамал Наду се връща от среща с група либийци, когато ненадейно мозъкът му изтича върху яката на ризата, тъй като някой го е уцелил в главата само с един точен изстрел. Пишеш доклад, че по всяка вероятност го е застрелял някой от съперниците му в „Хамас“.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че е много ясно какво се е случило. Четири жени в колата. На агента сърце не му е дало да ги убие. Сигурно е решил, че не е необходимо да ги жертва. Помислил си е, че след като е по петите на онова копеле, ще намери друг начин да го премахне, без да отнема живота и на други. Но явно в отдела за планиране не са мислели по този начин. Те са искали убийството да стане веднага и не им е пукало за курвите. Но ти си действал така, както си смятал, че трябва да се действа.

— Ти обаче си била на друго мнение, нали?

— По-интересното според мен е друго. В света на тайните операции ликвидирането на супергадняр като Наду е нещо, от което зависи кариерата на много хора. Какъв трябва да е човек, за да направи подобно нещо и след това да не се възползва?

— Ти ми кажи.

— Може би някой, който не желае шефът му да натрупа точки.

— Кажи ми нещо друго, щом толкова знаеш. Кой ръководеше операцията?

— Директорът Дерек Колинс — отговори тя. — По онова време той оглавяваше сектора за Близкия изток.

— В такъв случай, ако имаш някакви въпроси по процедурите, можеш да се обърнеш към него.

Тя му показа среден пръст.

— Как ли пък не — каза тя начумерено. — Истината е, че ми беше трудно да те разбера.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е една от причините, поради която историята с Джамал Наду беше загадка. Трудно е да се каже какво те мотивира. Има разминаване между онова, което съм видяла и което чувам. Без съмнение не си хрисимо ангелче. И съм чувала доста брутални истории за нещата, които си вършил във Виетнам…

— Повечето от онова, което дрънкат, са глупости — прекъсна я той рязко, установявайки с почуда, че в гласа му се прокрадна гняв.

— Добре де, искам да кажа, че се носят доста противни слухове. Представят така нещата, сякаш наистина си забъркан в лайната там.

— Хората си измислят какво ли не — каза Янсън, опитвайки се да говори спокойно, но не успя. Така и не разбра защо.

Тя го погледна учудено.

— Добре, човече. Вярвам ти. Ти си единственият, който знае какво точно се е случило, нали така?

Янсън разрови огъня с ръжена, боровите клони започнаха да пукат и да свистят. Слънцето залязваше зад далечния планински връх.

— Надявам се, че няма да се разсърдиш, ако те попитам на колко си години, мис Кинкейд? — каза той, наблюдавайки как мрачното й изражение се разсея на светлината на камината.

— Можеш да ме наричаш Джеси — каза тя. — На двайсет и девет години съм.

— Можеш да ми бъдеш дъщеря.

— Хей, човек е на толкова, на колкото се чувства.

— Да не съм от ония новооткрити организми, които не остаряват.

— Възрастта е само едно число.

— В твоя случай, но не и в моя. — Той отново разрови с ръжена червената жарава, от която се вдигаше пушек, и от нея избухнаха жълти пламъци.

— Един въпрос. Чувала ли си за компания на име „Унитек Лтд.“?

— Разбира се. Това е една от нашите фирми. Предполага се обаче, че е независима.

— Но се използва от Консулски операции.

— Независима е колкото кучешки крак — каза тя и прокара длан по късата си, остра коса.

— Или като котешка лапа*. — Смътните спомени се върнаха. Компанията „Унитек“ бе играла през годините известна роля в няколко начинания. Понякога я използваха за създаване на легенда на някой таен агент, снабдявайки го с фалшиво удостоверение за местоработата му. Понякога чрез нея прехвърляха пари на лица, вербувани за някоя операция. — Някой от „Унитек“ си кореспондира с изпълнителния директор на фондация „Свобода“, предлагайки подкрепа за образователните й програми в Източна Европа. С каква цел?

[* Игра на думи, изразът означава „маша“, „оръдие на чужди интереси“. — Бел. прев.]

— Хвана ме натясно.

— Да си представим, че някой, някаква организация, иска да се добере до Питър Новак. Да разбере къде се намира.

— Някой? Искаш да кажеш Консулски операции са му видели сметката. Моите работодатели.

— Организирали са онова, което се случи, ако трябва да бъдем по-точни. Организирали са обстоятелствата около ликвидирането му.

— Но защо? — попита тя. — Защо? Няма никакъв смисъл?

Малко неща имаха. Дали наистина от Консулски операции бяха организирали убийството на Новак? И защо нямаше съобщение за смъртта му? Ставаше все по-странно. Хората, които бяха негови близки сътрудници, не знаеха нищо за трагичната случка.

— Какво четеше? — попита Джеси, сочейки към купчината принтове.

Янсън й обясни.

— Наистина ли смяташ, че може да се открие нещо ценно в статиите за него?

— Не се самозаблуждавай за тайнството на „разузнавателните сведения“. Половината от нещата, които се съдържат в докладите от чужбина, са преписани от местните вестници.

— Така кажи. Но ти имаш само две очи…

— Това казва жената, която искаше да ми пробие трето.

Тя не се хвана на шегата.

— Не можеш да прочетеш всичко това сам. Дай да ти помогна. Ще прегледам част от тях. Още един чифт очи не са излишни. Няма да навредят.

Двамата четоха, докато той усети, че умората го наляга. Трябваше да поспи, едвам различаваше буквите върху плътно принтираните страници. Изправи се и се протегна.

— Мисля да си легна — каза той.

— През нощта става студено. Сигурен ли си, че не искаш грейка? — попита тя. — Тя протегна ръцете си. Тонът й предполагаше, че се шегува, но очите й показваха друго.

Той повдигна вежди.

— Ще ми трябва много повече от грейка да стопля тия кокали — отговори й той. — Мисля, че трябва да вървя.

— Да. Най-добре ще направиш. В гласа й имаше известно разочарование. — Всъщност аз смятам да поостана още малко и да почета.

— Добро момиче — отговори той и й намигна, след което се завлече горе.

Беше уморен, толкова уморен. Щеше да заспи лесно, но сънят му нямаше да е спокоен.

В джунглата имаше база. В базата — кабинет. В кабинета — бюро. До бюрото седеше един мъж.

Неговият командващ офицер. Мъжът, който го бе научил на почти всичко, което знаеше.

Мъжът, когото гледаше в очите.

Песен от дванайсети век се носеше от колоните на осемпистовия магнетофон на лейтенанта.

Света Хилдегард.

— За какво искаш да ме видиш, синко?

Изражението върху месестото лице на Димаръст беше любезно. Той изглеждаше така, сякаш наистина нямаше представа защо Янсън бе тук.

— Ще подам рапорт — каза Янсън. — Сър.

— Разбира се, както правим винаги след операция.

— Не, сър. Рапорт за вас. С изложение за лошо поведение в нарушение на член петнайсет — три, свързан с отношението към военнопленниците.

— А-а-а. Това ли било — Димаръст млъкна за миг. — Мислиш, че съм малко грубичък с „Виктор Чарли“*.

[* Прякор, с който американците наричат движението Виетконг. — Бел. прев.]

— Сър? — В гласа на Янсън пролича недоверчивост.

— И не можеш да си обясниш защо, така ли? Е, давай. Имам си достатъчно грижи в момента. Докато ти попълваш формулярите, аз трябва да измисля как да спася живота на шестима мъже, които виетнамците заловиха. Шестима мъже, които ти познаваш много добре, тъй като те са под твое командване или бяха.

— Какво говорите, сър?

— Опитвам се да ти кажа, че членовете на твоята група са заловени в околностите на Лон Дък Тхан. Бяха на разузнавателна мисия заедно със специалните части на морските пехотинци. Сякаш всичко се повтаря, както виждаш. Това място е прокълнато.

— Защо не съм уведомен за операцията, сър?

— Никой не успя да те намери цял следобед — нарушение на член петнайсети. Времето и събитията не чакат никого. Накрая се появяваш и единственото, което те интересува, е да намериш най-близката острилка за молив.

— Позволете да говоря свободно, сър.

— Искането отхвърлено — тросна се Димаръст. — Можеш да правиш каквото си щеш, по дяволите. — Но твоите хора са пленени, мъже, които повериха живота си в твоите ръце, а ти си човекът, който трябва да организира освобождаването им. Или би трябвало, ако ти пукаше за тях. О, ясно, ти си мислиш, че съм безчувствен, нехуманен към Виктор Чарлитата в джунглата. Но каквото правя, си има причини. Изгубих вече много хора заради изтичане на информация между северновиетнамската армия и нейните братовчеди от Виетконг. Помниш ли какво ти се случи при Нок Ло? Засада по твоите думи. Причакване. Точно така е било, по дяволите. Операцията беше докладвана на военното командване за Виетнам (ВКВ), стандартна процедура, и пътьом някой подшушва на Чарли. Случва се отново и отново и всеки път, когато се случи, някой умира. Ти самият стана свидетел на смъртта на Хардуей, нали така? Държеше го в ръцете си, докато кръвта му изтичаше в джунглата. Хардуей беше застрелян само няколко дни преди да се уволни. Разкъсаха го на парчета пред очите ти. Кажи ми, войниче, как се чувстваш при подобна ситуация? Уютно, свежо, стабилно? Или ти прекипява? Случайно да имаш чифт топки или си ги загубил, докато си играел футбол в Мичиган? Може да си забравил, но ние сме контраразузнаването, Янсън, и аз няма да позволя куриерите на Виетконг, които са превърнали ВКВ в шибана телеграфна служба на Ханой, да се ебават с моите хора! — Димаръст никога не повишаваше тон, когато говореше, но това още повече подсилваше ефекта от думите му. — Първото задължение на офицера е да се грижи за живота на хората под негово командване. А когато животът им е изложен на опасност, аз лично съм готов да направя всичко — всичко в рамките на мисията ни, — за да ги опазя. Не ми пука въобще какви формуляри ще попълваш, но ако си войник, ако си мъж, първо ще спасиш хората си. Твой дълг е. След това може да се захванеш с дисциплинарните процедури, които сърцето ти на бюрократ желае. — Той скръсти ръце. — Е?

— Очаквам да получа координатите, сър.

Димаръст кимна мрачно и подаде на Янсън лист синя хартия с напечатани върху него данни за операцията.

— Хеликоптер „Хюи“ вече чака. — Той погледна големия кръгъл часовник на стената срещу себе си. — Екипажът е готов да замине в петнайсет часа. Надявам се да се продъниш в ада.

Гласове.

Не, _един_ глас.

Тих глас, който не искаше да бъде чут. И въпреки това долови шептящите звуци.

Янсън отвори очи, тъмнината в стаята се разсейваше благодарение на ломбардската луна. Обзе го безпокойство.

Посетител? В Генералното консулство на САЩ в Милано имаше оперативно звено на Консулски операции — на улица „Амадео“, само на петнайсет минути път с кола от тук. Дали Джеси не се бе свързала по някакъв начин с тях? Стана и си взе сакото, опипа джобовете за клетъчния си телефон. Нямаше го.

Сигурно го е взела, докато е спял. А да го е оставил долу? Навлече халата от банята, измъкна пистолета изпод възглавницата и тръгна по посока на гласа.

Гласът на Джеси. На долния етаж.

Слезе до средата на каменното стълбище и се огледа. В кабинета светеше, а светлинният контраст щеше да му осигури прикритието, от което се нуждаеше — ярката светлина вътре и тъмнината отвън. Слезе още няколко стъпала. Сега вече виждаше Джеси, която стоеше в кабинета с лице към стената и с клетъчния му телефон, притиснат до ухото й. Говореше тихичко.

Усети стягане под лъжичката, сякаш се бе уплашил.

От откъслечните думи, които различаваше през отворената врата, разбра, че говори със свой колега от Консулски операции във Вашингтон. Доближи се още малко до стаята и вече чуваше гласа й по-отчетливо.

— Значи, още е в сила заповедта за незабавно ликвидиране. В момента, в който бъде забелязан.

_Тя проверяваше дали заповедта за неговото убийство продължава да важи._

Тръпки го полазиха по гърба. Нямаше друг избор, освен да направи онова, което отдавна трябваше да направи. Да убие или да бъде убит. Жената беше професионален убиец. Тя имаше професията, която той бе имал някога, работодателите й бяха негови работодатели някога. Нямаше друг начин, освен да се отърве от нея. Емоциите и самозаблудата, както и нейните сладки приказки бяха отклонили вниманието му от тази проста истина.

Докато нощният ветрец разнасяше скрибуцането на щурците, в кабинета се отвори прозорец. Той премести пистолета в дясната си ръка и започна да следи крачещата й фигура с дулото. Мисълта за онова, което трябваше да направи, го изпълваше с отвращение. Но нямаше друг начин. Убиваш или те убиват. Това бе ужасната истина за живота, който той се бе надявал да остави в миналото. Тя ни най-малко не смекчаваше по-голямата истина, единствената истина на кариерата му: да убиеш или да бъдеш убит.

— Какво казват разузнавателните сведения? — питаше тя. — Последните данни какви са? Само не ми разправяйте, че работите на сляпо, момчета.

Янсън наблюдаваше хладнокръвно жената с дребно телосложение, закръглени бедра и гърди, които компенсираха стегнатите мускулести очертания. По свой начин беше наистина красива. Беше наясно на какво е способна, сам стана свидетел на поразителното й майсторство в стрелбата, изключителната й сила, сръчност и пъргавост, на остротата на нейния ум. Беше създадена да убива и нищо не можеше да я разколебае.

— Момчетата заели ли са позиция, илй си седят на задниците? — говореше тихо, но разпалено, почти надуто. — Господи! Няма никакво извинение за това. Така всички изглеждаме смешни. Мамка му, хората правилно говорят, че на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата. Искам да кажа, че точно така се чувствам в момента. Къде отиде ефективността на екипа?

Поредният глух и бездушен изстрел и нечий череп е пробит, нечий живот е отнет, затрит, превърнат във вонящата плът, от която е произлязъл. Това не беше напредък, а точно обратното. Спомни си за Тео и другите, които загинаха, и за какво? Част от гнева, който го изпълни, бе насочен и към самия него, да. Но какво от това? Жената щеше да умре в планинския имот за пет милиона долара в алпийската част на Ломбардия, земя, която тя виждаше за първи път през живота си. Щеше да умре в неговите ръце — първата и последната проява на близост между тях.

— _Къде е той? Къде?_ По дяволите, само това мога да ти кажа — Джеси Кинкейд отново говореше на невидимия си събеседник след известна пауза. — Големи сте тъпанари. Никога ли не ви е минавало през ума? Монако, човече. Нямам никакво колебание за това. Както знаете, Питър Новак има там къща. — Последва нова пауза. — Янсън не го каза с толкова много думи. Но го чух да се шегува с малкия си приятел, че ще играят бакара. Сам си направи изводите. Хей, момчета, след като работите в разузнаването, се предполага да сте интелигентни.

Тя лъжеше.

Лъжеше заради него.

Янсън върна пистолета обратно в кобура и въздъхна с облекчение. Силата на напрежението му го озадачи. Питаха я дали знае местонахождението му, а тя излъга, за да го предпази. Тя бе избрала на чия страна е.

— Не — продължаваше да говори тя, — не казвай на никого, че съм се обадила. Това е личен разговор, разбра ли? Само между мен и теб, глупчо. Не, можеш да си припишеш заслугите, нямам нищо против. Кажи им, че съм в кома някъде из Холандия и че здравната им каса е поела скъпоструващото ми лечение, тъй като не са открили у мен документи. Кажи им го и те въобще няма да бързат да ме върнат в Щатите.

След няколко минути тя затвори, обърна се и се сепна, когато видя Янсън на прага на вратата.

— Кой е „глупчото“? — попита той с отегчен глас.

— Мътните да те вземат — избухна тя. — Шпионираш ме, а? Прочутият Пол Янсън се оказва най-обикновен любопитко.

— Дойдох да си взема мляко — каза той.

— Пълни глупости — изсъска тя нечленоразделно. Накрая каза: — Той е дебелогъз писарушка в Държавния департамент, Бюрото за анализи и разузнаване. Сладък тип. Мисля, че ме харесва, защото когато съм до него, езикът му работи, както Майкъл Джордан дриблира. Странни неща, нали? Но най-странно е онова, което ми каза за Пума.

— Пума?

— Псевдоним на Питър Новак. Между другото ти си Сокол. Но информацията за Пума е наистина шокираща. Те смятат, че не е умрял.

— Какво, да не би да чакат некролог в „Ню Йорк Таймс“?

— Твърди се, че си взел пари да организираш убийството му, но си се провалил.

— Видях го как умира — каза Янсън натъжено, поклащайки глава. — Бог ми е свидетел, че ми се иска да беше истина. Не мога да опиша с думи колко много ми се иска.

— Какво, да не би да искаш да си припишеш заслуги за убийството му?

— Страхувам се, че връзката ти или иска да те преметне, или по-вероятно не разполага с доказателства.

— Спомена, че днес са го показали по новините на Си Ен Ен. Хваща ли се тук Си Ен Ен? Вероятно пак ще го покажат в повторението на водещите новини.

Тя отиде до телевизора с огромен екран и включи на Си Ен Ен. След това пъхна празна видеокасета в свързания с телевизора видеорекордер и натисна ЗАПИС.

Специален репортаж за намаляващото влияние на Федералния резерв. Подновяване на напрежението между Северна и Южна Корея. Последните новости в модата, по които японските младежи са полудели. Протести срещу генетично модифицираните храни във Великобритания. Записа близо четирийсет минути. Най-после пуснаха репортаж за индийка, която отворила клиника за болни от СПИН нейни сънародници. Някой я определи като доморасла майка Тереза. И поводът за репортажа — церемонията в чест на усилията на жената. Мъж с познато лице й връчи специална награда за заслуги в хуманитарната област. Същият мъж, който бе финансирал отварянето на клиниката.

Питър Новак.

Покойният велик Питър Новак.

Янсън наблюдаваше огромния телевизионен екран с нарастващо учудване. Или беше техническа измама, или най-вероятно репортажът беше заснет доста по-рано.

По-внимателното разучаване щеше да помогне да се изясни.

Заедно с Джеси върнаха обратно видеозаписа. Наистина беше Питър Новак, с познатата фигура, нямаше никаква грешка. Усмихваше се и говореше пред микрофон.

— Любимата ми унгарска поговорка е: Сок киши сокра меги. Което значи: и малките неща могат да допринесат за успеха. За мен е привилегия да поздравя тази забележителна жена, която чрез безброй малки прояви на милосърдие и състрадание предостави на света нещо наистина голямо…

Трябваше да има някакво обяснение. Трябваше.

Изгледаха репортажа отново и отново, кадър по кадър.

— Спри тук — каза Джеси в един момент.

Бяха върнали записа за трети път. Тя посочи към списание, което се виждаше върху сергия, докато Новак даваше интервю след церемонията. Изтича до кухнята и донесе броя на „Икономист“, който Янсън беше купил предния ден.

— Същият брой — каза тя.

Върху корицата се виждаше същият образ, а от датата ставаше ясно, че броят изтича следващия понеделник. Записът, който излъчиха, не беше стар. Беше направен, нямаше друг начин, след катастрофата в Анура.

Ако Питър Новак беше жив, кой беше загинал в Анура?

А ако Питър Новак беше мъртъв, кого бяха снимали?

Янсън усети, че главата му се замайва.

_Беше някаква лудост!_

Кого бяха видели? Близнак? _Самозванец?_

Дали Новак беше убит и… заменен с двойник? Беше сатанинско, почти невъобразимо. Кой би направил подобно нещо?

Кой друг знаеше? Протегна се за клетъчния телефон и се опита да се свърже със служителите на Новак в Ню Йорк и в Амстердам. Спешно съобщение за Питър Новак. Свързано със собствената му сигурност.

Използва всяка дума, по която можеше да се съди, че е близък с Питър Новак — никаква полза. Все един и същ отговор: ще му оставим съобщение; не знаем кога ще се върне. Нито дума за местонахождението на господин Новак. Марта Ланг, ако въобще това бе истинското й име, оставаше все така неуловима.

След петнайсетина минути Янсън усети, че си блъска мозъка, опитвайки се да въведе в ред разхвърляните си мисли. Какво бе станало с Питър Новак? Какво ставаше със самия него? Когато вдигна очи, забеляза, че Джеси Кинкейд го наблюдава с поглед на наранен човек.

— Искам да те помоля само за едно — каза тя. — Знам, че е прекалено, но моля те, не ме лъжи. Чух вече достатъчно лъжи, по дяволите, и аз изрекох твърде много лъжи. За това, което е станало в Анура, знам само от теб. Кажи ми на какво да вярвам? — Очите й бяха влажни и примигваше с мъка. — На кого би трябвало да вярвам?

— Знам само онова, което видях — каза й нежно Янсън.

— Така ставаме двама — отговори му тя и кимна с глава към телевизора.

— Какво искаш да ми кажеш? Че не ми вярваш?

— Искам да ти повярвам. — Пое дълбоко дъх. — Искам да вярвам на някого.

Янсън мълча доста дълго.

— Добре — каза той накрая. — Не те обвинявам. Слушай, ще извикам такси да те откара до секцията на Консулски операции в Милано. Ще се върнеш. Повярвай ми, такъв печен стрелец като теб ще е добре дошъл за тях. Ще се зарадват да те видят. А докато екипът им дойде тук, аз ще съм се измъкнал.

— Задръж топката — каза рязко тя. — Спокойно.

— Мисля, че така ще е най-добре.

— За кого?

— За двама ни.

— Няма нужда да говориш от името на двама ни. Говори само от свое име. — Тя млъкна и се заразхожда из стаята. — Добре, шибано копеле. Видял си каквото си видял. Привидял ти се е Христос на сал. — Усмихна се саркастично. — На това му викам да ти го начукат в мозъка. Само не го прави при първа среща, иначе няма да те уважават на сутринта.

Янсън се бе унесъл в собствените си мисли. _Питър Новак:_ кой беше тоя човек жива легенда, който се появи от неизвестността като метеор и се прочу в целия свят? Въпросите напираха в главата му, но бяха въпроси без отговори. Стомахът му се сви. Янсън метна чашата с кафето в камината и тя се строши върху твърдия камък. Почувства се по-добре, но само за миг.

Седна в стола от мачкана кожа до камината и отпусна върху него смачканото си тяло. Джеси се изправи до него и започна да му разтрива гърба.

— Мразя да подсилвам напрежението — каза тя, — но ако искаме да разберем какво, по дяволите, става, трябва да се махаме оттук. Колко време смяташ ще им отнеме на Консулски операции да ни открият? Те разполагат с всичката информация на света и повярвай ми, в момента денонощно техни специалисти се трудят да открият колата ти и други начини да те намерят. От моя приятел узнах, че засега не разполагат с никакви сведения, само фалшиви сигнали, но не след дълго ще ни пипнат. Ще пуснат в действие агентите си в цяла Европа, ще проследят хиляди нишки, ще изгледат записите от камерите по шосетата и граничните пунктове. И рано или късно ще открият нещо, което ще ги доведе тук.

Беше права. Сети се за любимата унгарска пословица на филантропа, че малките неща допринасят за големите. Спомни си и думите на Фийлдинг: _Ще откриеш най-големите му почитатели и най-големите му врагове в Унгария._ Също думите на Ланг: _За добро или лошо, Унгария го е направила това, което е. А Питър не е от хората, които забравят своя дълг._

Тя го е направила онова, което е.

А кой бе онзи мъж?

Унгария. Това бе посоката, в която трябваше Янсън да тръгне.

Това бе най-добрият му шанс да открие смъртните врагове на Питър Новак — най-отдавнашните и вероятно най-големите.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си взел някакво решение — каза му Джеси почти плахо.

Янсън кимна.

— Ами ти?

— Що за въпрос е това?

— Обмислям следващите си действия. А твоите? Ще се върнеш ли в Консулски операции?

— Ти как мислиш?

— Ти кажи.

— Нека те светна. Отивам при моя шеф и му казвам, че искам да напусна терена поне за година, а може би завинаги. Веднага ще ме подложат на продължителни разпити. Знам как работи системата. Това ме чака и не ме разубеждавай. Но това не е най-големият проблем. По-големият проблем е как ще живея в свят, в който не знам кое е истина и кое не. Знам твърде много, но не и достатъчно. Поради двете причини няма да се върна. Мога само да продължа. Това е единственият начин да живея със себе си.

— Да живееш със себе си? Не увеличаваш ни най-малко шансовете си да живееш, ако се мотаеш близо до мен. Вече те предупредих.

— Виж, всичко си има цена — каза тя спокойно. — Ако ми позволиш, ще дойда с теб. Ако не ми позволиш, ще направя всичко възможно да те открия.

— Ти дори не знаеш къде смятам да ходя.

— Сладурче, това няма никакво значение. — Джеси протегна тънкото си и гъвкаво тяло. — И къде смяташ да вървиш?

Той се поколеба за миг.

— В Унгария. Където всичко е започнало.

— Където всичко е започнало — повтори тя.

Янсън се изправи.

— Щом искаш да дойдеш с мен, ела. Но помни, ако направиш опит да се свържеш със службата си, си загубена и не от мен. Ако решиш да тръгнеш с мен, ще следваш моите правила. Иначе…

— Готово — каза тя, прекъсвайки го. — Стига приказки, всичко разбрах.

Изгледа я хладно, преценявайки я като войник и агент. Истината бе, че се нуждаеше от помощ. Никой не знаеше какво ги очаква. Ако работеше за него само с половината от усърдието, с което работеше срещу него, наистина щеше да се окаже смъртоносно оръжие.

Трябваше да се обади на много хора, преди да си легне, да възкреси редица легенди. Трябваше да си подготви пътуването.

Докъде щеше да го доведе, никой не можеше да каже. Но какво друго му оставаше? Каквито и да бяха рисковете, това бе единственият начин да проникнат в тайната, която представляваше Питър Новак.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Той залагаше капан.

Мисълта за това съвсем не успокои нервите му, тъй като Янсън знаеше колко често в капаните се улавяха онези, които ги поставят. На този етап главното му оръжие беше собственото му самообладание. Така че трябваше да се пази от уловките на страха и свръхувереността. Едното водеше до бездействие, другото — до необмислени действия.

И все пак, ако се налагаше да се заложи капан, не можеше да измисли по-подходящо място. Мишколц — Лилафюрд 3517, „Ержебет сетани“ 1, се намираше на две мили западно от Мишколц и беше единствената забележителна сграда в курортната област Лилафюрд. Хотел „Палас“, както го наричаха сега, се издигаше близо до гористите брегове на езерото Хамори, сред зеленина, която напомняше за някогашна феодална Европа с нейните паркове и дворци. От мястото лъхаше носталгия, което бе замисълът. Преправеният през двайсетте години на двайсети век ловен замък по проект на режима на адмирал Хорти бе монумент на националната историческа слава. Ресторантът носеше името на крал Матяш, борец за независимост на Унгария, който бе водил народа си по пътя на величието, извоювано с кръвта на враговете. В посткомунистическата епоха мястото бе възстановило предишното си предназначение. Сега то привличаше курортисти и бизнесмени от цялата страна. Проект, плод на имперско славолюбие, се бе сродил с още по-мощна сила — търговията.

Пол Янсън мина през луксозното фоайе и слезе в ресторанта в приземието. Стомахът му бе свит и храната беше последното нещо, за което си мислеше. Но не биваше с нищо да издава напрежението си.

— Аз съм Адам Кързуейл — информира той управителя на ресторанта с добре отработен трансатлантически акцент. Това бе литературният английски, който говореха образованите хора в британската общност — Зимбабве, Кения, Южна Африка, Индия, а също европейците, които го бяха учили в езикови училища. „Кързуейл“ беше облечен в раиран костюм и пурпурна вратовръзка и се пъчеше като бизнесмен, който е свикнал да му угаждат.

Управителят във вечерен фрак, с намазана с брилянтин черна коса, сресана на лимби, измери Янсън с остър, преценяващ поглед, след което лицето му се разтегна в професионална усмивка.

— Вашият гост вече е тук — съобщи той и се обърна към по-млада жена до него. — Тя ще ви покаже масата.

Янсън кимна.

— Благодаря — каза той.

Масата бе разположена дискретно в едно от ъгловите сепарета, както най-вероятно бе пожелал гостът му. Мъжът, с когото имаше среща, беше съобразителен и предпазлив, иначе нямаше как да оцелее толкова дълго, като се имаше предвид с какво се занимаваше.

Докато вървеше към масата, Янсън се съсредоточи върху ролята, която щеше да играе. Първите впечатления бяха най-важните. Мъжът, който го очакваше, Шандор Лакатош, щеше да е подозрителен. Затова Кързуейл трябваше да демонстрира още по-голяма подозрителност и от неговата. Той знаеше много добре, че това е най-ефикасната контрамярка.

Лакатош се оказа нисък, прегърбен човек. Извитият му гръбнак накланяше главата му странно напред, все едно че криеше брадичката си. Имаше кръгли бузи, а носът му приличаше на патладжан. Провисналата му гуша се съединяваше с челюстта, придавайки на главата му крушовидна форма. Беше пример за разгулен живот.

Беше също един от най-големите контрабандисти на оръжие в Централна Европа. Богатството му нарасна неимоверно по време на оръжейното ембарго срещу Сърбия, когато тя бе принудена да търси през алтернативни канали онова, което не можеше да си достави по законен път. Лакатош беше започнал кариерата си с товарни превози, отначало на хранителни продукти, а после алкохол. Не се наложи да прави кой знае какви промени в организацията на бизнеса си, за да се пренасочи към търговията с оръжие. Това, че се съгласи въобще да се срещне с Адам Кързуейл, се дължеше на неговата изключителна, ненаситна алчност.

Използвайки отдавна изоставена легенда на шеф на канадска охранителна фирма — нещо като частна милиция, — Янсън се свърза с неколцина бизнесмени, които отдавна се бяха оттеглили от бизнеса. Всички съобщения бяха еднакви. Някой си Адам Кързуейл, представлявайки клиент, чието име не може да разкрие, търси доставчик на огромна доходна пратка. Канадецът — легенда, която Янсън бе създал за себе си, без да уведоми Консулски операции — се помнеше с добро, особено неговата дискретност, и това, че за дълги периоди се покриваше. Въпреки това хората, с които се свърза, реагираха сдържано. Всички бяха предпазливи, бяха забогатели и прогресирали. И все пак Янсън знаеше, че в ограничените среди на тези търговци новината за поява на сериозен купувач бързо се разчува. Онзи, който успееше да уреди успешна сделка, можеше да очаква комисиона. Янсън нямаше да търси Лакатош, а онези около него. Когато един от бизнесмените, с които разговаря, жител на Братислава, чиито връзки с властите го предпазваха от разследване, го попита защо тоя Адам Кързуейл не се свърже с Лакатош, му бе обяснено, че Кързуейл е недоверчив и не използва хора, за които няма лични препоръки. За Кързуейл Лакатош бил човек, който не заслужава доверие. Той и клиентите му не можели да се излагат на риск заради един непознат. Освен това този Лакатош не беше ли прекалено дребна риба за такава крупна сделка?

Както Янсън предполагаше, надменното му отношение достигна до унгареца, който яко се бе наежил от това, че се отнасяха към него пренебрежително. Не заслужавал доверие? Неизвестен? Лакатош не бил достатъчно надежден за тоя мистериозен посредник Адам Кързуейл? Към гнева се прибавяха и тънките сметки. Не биваше да допуска да петнят репутацията му по този начин. А единственият ефективен начин да заличи позора бе, като се докопа до изплъзващата се сделка.

И все пак кой беше тоя Кързуейл? Канадският инвеститор проявяваше предпазливост и явно не желаеше да каже всичко, което знае.

— Мога да кажа само, че той е един от най-добрите ни клиенти.

Не минаха и няколко часа и мобилният телефон на Янсън зазвъня. Заваляха препоръки в полза на унгареца, който явно се ползваше с благоразположението на останалите. В крайна сметка канадецът кандиса. Кързуейл имал път през района на Мишколц, където се намираше домът на Лакатош. Не било изключено да се навие да се срещнат. Но всички трябвало да са наясно: Кързуейл бил недоверчив човек. Ако откажел, никой не трябвало да го приема като обида.

Въпреки приложената тактика на резервираност нетърпението на Янсън срещата да се състои граничеше с отчаяние. Той знаеше, че един от сигурните начини да достигне до някогашните и сегашните врагове на Питър Новак бе чрез унгарския търговец на смъртта.

Разположен върху висок кожен стол във фоайето на хотела, Янсън забеляза появата на Лакатош и изчака десетина минути, преди да се присъедини към него. Докато вървеше към масата в ресторанта, физиономията му излъчваше самодоволен вид. Лакатош го изненада, като се изправи и го прегърна.

— Най-после се срещаме! — каза унгарецът. — Какво удоволствие!

Той притисна гърдите си към Янсън и го потупа с възпълните си потни ръце по гърба и после по кръста. Едва ли можеше да се нарече хитър номер, но прегръдката служеше един вид като мярка за сигурност. Ако имаше кобур, той щеше да е под мишниците или на кръста.

След като се настаниха около масата, Лакатош, без да се прикрива, измери с очи своя гост. Алчността му не можеше да вземе връх над собствената му подозрителност. Търговецът знаеше от опит, че отворилата се възможност бе прекалено хубава, за да е истинска. Трябваше да се прави разлика между плода, който расте ниско, и отровната стръв.

— _Либамай рощон_, печеният гъши дроб, е отличен. Същото важи за _брошон апропечене_, задушеното свинско — каза Лакатош задъхано и с леко напевен глас.

— Аз лично предпочитам _бакони шертишхуш_ — отговори Янсън.

Унгарецът замълча.

— В такъв случай познавате това място много добре — заяви той. — Казаха ми, че много пътувате по света, господин Кързуейл.

— Каквото и да са ви казали, се прекалили — отряза го той с твърда нотка в гласа въпреки полуусмивката на лицето си.

— Ще ме извините, господин Кързуейл. Но както знаете, нашият бизнес се основава на доверието. Ръкостисканията и репутацията заменят писмените договори и всякакви документи. Както е било в миналото. Моят баща цял живот е произвеждал масло и яйца. Десетилетия наред малките му бели камиони обикаляха из планинските райони на Земплен. Започна през трийсетте години, но и когато дойдоха комунистите, откриха, че е по-лесно да поверят тези малки доставки на някой, който познава пътищата. В юношеските си години той самият е бил шофьор на камион. Така че когато неговите работници му кажели, че тази или онази трудност — спукана гума, пробит радиатор — може да забави пътуването с половин ден, той е бил по-наясно от тях. Знаел е точно колко време е нужно да се отстранят повредите, тъй като го е правел със собствените си ръце. Хората около него са го проумели. Знаели са, че не могат да се справят без него. Това обаче не е предизвиквало ненавист, а уважение. Мисля, че и при мен нещата стоят по този начин.

— Често ли хората разчитат единствено на вас?

Лакатош се засмя, показвайки порцелановите си зъби, неестествено бели и равни.

— Малцина са толкова безразсъдни — отвърна той. — Повечето съзнават рисковете.

Тонът му издаваше нещо средно между заплаха и себелюбие.

— Никой не е просперирал, подценявайки унгарския народ — каза Янсън тържествено. — Само че езикът и културата ви са нещо, което малцина от нас биха имали претенциите да разбират.

— Неразгадаемият маджарски език. Той е служел добре на страната във времена, когато други са се опитвали да господстват над нея. В някои епохи не ни е служил толкова добре. Но смятам, че онези от вас, които работят в условия на, да го наречем, предпазливост, го оценяват по достойнство.

Появи се сервитьор и напълни чашите им с вода.

— Бутилка „Марго“ от деветдесет и осма — поръча Лакатош. След това се обърна към Кързуейл. — Неотлежало вино е, но е изключително свежо. Освен ако не пожелаете да опитате местния специалитет „Бича кръв“. Някои видове вина от тази марка са незабравими.

— Мисля, че бих опитал.

Лакатош щракна с двата пръста на сервитьора.

— Вместо „Марго“ бутилка „Егри Бикавир“, осемдесет и втора. После отново погледна госта си. — А сега ми кажете харесва ли ви Унгария?

— Изключителна страна, която е дала на света изключителни хора. Толкова много Нобелови лауреати, музиканти, композитори, писатели. Но има един изтъкнат унгарец, който — как да се изразя учтиво — кара част от клиентите ми да се чувстват некомфортно.

Лакатош го изгледа озадачено.

— Заинтригувахте ме.

— _Свободата_ за един човек е тирания за друг, както гласи известната поговорка. По същия начин _фондациите_ за свобода може да бъдат фондации за тирания.

Замълча за миг, за да се увери, че намекът му е бил разбран.

— Колко вълнуващо — каза Лакатош, преглъщайки трудно. Той се присегна за чашата с вода.

Янсън се прозя.

— Извинете ме — промърмори той. — Полетът от Куала Лумпур беше твърде дълъг, колкото и удобно да е пътуването. — В действителност седемчасовото возене от Милано до Егер в друсащата каросерия на товарния камион, натъпкан с месни консерви, беше неудобно и изнервящо. Докато той вечеряше с оръжейния търговец, Джеси Кинкейд щеше да наеме кола за следващия ден с помощта на фалшив документ за самоличност и кредитна карта и да уточни внимателно маршрута им. Надяваше се тя да е намерила малко време да си почине. — Но пътуването е моят живот — добави Янсън високопарно.

— Предполагам — каза Лакатош със светнали очи.

Сервитьорът с черна вратовръзка се появи с бутилка местно вино без хартиен етикет. Името на винарската изба беше изписано направо върху стъклото. Виното беше тъмно, гъсто и непрозрачно, както му се стори, докато келнерът го наливаше в кристалните чаши. Лакатош отпи яка глътка от виното, задържа го в устата си и обяви, че е отлично.

— Егер е изключителен лозарски район, ако не друго. — Той вдигна чашата. — Нищо не се вижда през виното — добави той, — но аз ви уверявам, господин Кързуейл, че за парите си ще получите качествена стока. Направихте добър избор.

— Радвам се да го чуя — отговори Янсън. — Още едно доказателство за маджарската непроницаемост.

Точно в този момент мъж в небесносин костюм без вратовръзка се доближи до масата, явно беше американски турист, при това пиян. Янсън го погледна и в главата му прозвуча тревожен сигнал.

— Мина доста време — каза мъжът, заваляйки леко думите. Той опря косматата си ръка върху бялата ленена покривка до панера с хляб. — Знаех си, че си ти. Пол Янсън на живо. — Мъжът изсумтя шумно, преди да се обърне и да си отиде. — Казах ли ти, че е той — обърна се мъжът към жената, която стоеше на неговата маса в другия край на помещението.

Мамка му! Това, което си случи, винаги се смяташе за теоретична възможност при тайните операции, но досега Янсън бе имал късмет. Имаше един случай в Узбекистан, когато се срещаше със заместника на техния министър на петрола в качеството си на посредник на голяма нефтохимическа корпорация. В кабинета нахълта американец, клиент на „Шеврон Ойл“, който го познаваше под друго име и в друг контекст, свързан с петролните и газовите находища в Азербайджан. Погледите им се срещнаха, мъжът му кимна, но не каза нищо. По коренно различни причини той също имаше основания Янсън да не разкрие самоличността му, както Янсън не желаеше да бъде разкрита неговата самоличност. Не размениха нито дума и на Янсън му стана ясно, че той няма намерение да го разобличава. Тук обаче му се случи възможно най-лошият сценарий, очна ставка, с която всеки таен агент се надява никога да не се сблъска.

Янсън се опита да овладее ускореното си сърцебиене и се обърна към Лакатош с невинно изражение.

— Ваш приятел? — попита той. Мъжът не бе показал ясно към кого са насочени репликите му. „Адам Кързуейл“ не беше допуснал, че се отнасяха до него.

Лакатош изглеждаше учуден.

— Не познавам този човек.

— Наистина ли? — каза небрежно Янсън, опитвайки се да разсее подозренията, като постави оръжейния търговец в отбранителна позиция. — Е, няма значение. На всекиго се случва. Под влияние на алкохола и при слабото осветление можеше да ви обърка и със самия Никита Хрушчов.

— Унгария винаги е била място, гъсто населено от духове — отвърна Лакатош.

— Някои с местен произход.

Лакатош сложи чашата си върху масата, пренебрегвайки забележката.

— Простете, ако проявявам любопитство. Но никога не бях срещал името ви.

— Радвам се да го чуя — каза Янсън и отпи дълга глътка от местното спасително вино. — Или се самозаблуждавам за своята дискретност? Прекарах по-голямата част от живота си в Южна Африка, където не бих казал, че присъствието ти може да остане незабелязано.

Лакатош заби брадичката си дълбоко в тлъстината, която представляваше вратът му, в знак на съгласие.

— Зрял пазар — констатира той. — Не бих казал, че съм имал много оферти от там, но съм сключил някоя и друга сделка с южноафриканци. Винаги съм ви смятал за изрядни търговски партньори. Знаете какво искате и не се скъпите да платите за нещо, което си струва.

— Доверието се възнаграждава с доверие. Честността с честност. Моите клиенти са щедри, но не прахосници. Те очакват да получат срещу парите си нещо равностойно. Както казвате вие, качество срещу пари. Но искам да ме разберете правилно. Те не търсят само материалното. Те се интересуват и от нещо, което не се намира в сандъци. Те търсят съюзници. Човешки капитал, ако предпочитате.

— Не бих искал да ви разбирам погрешно — каза Лакатош, а лицето му бе като маска.

— Както искате го разбирайте. Те знаят, че има хора, сили на тази земя, които споделят интересите им, и желаят да получат подкрепата на тези хора.

— Да получат подкрепата им… — повтори Лакатош внимателно.

— И обратното, искат да предложат подкрепата си на тези хора.

Той си пое дълбоко дъх.

— В случай, че тези хора се нуждаят от допълнителна подкрепа.

— Всеки може да има полза от допълнителна подкрепа — Янсън се усмихна хитро. — Има твърде малко сигурни неща на този свят. Това е едно от тях.

Лакатош се протегна и го потупа по китката, усмихвайки се.

— Мисля, че ми харесвате — каза той. — Вие сте философ и джентълмен, господин Кързуейл. Не като швабската измет, с която често си имам работа.

Сервитьорът им поднесе пържен гъши дроб, обявявайки, че ги черпи собственикът, а Лакатош се нахвърли лакомо върху порцията си.

— Надявам се, че разбирате за какво ви говоря? — продължи да го притиска Янсън.

Американецът в светлосиния костюм се върна, тъй като явно си бе наумил нещо.

— Не ме познаваш, така ли? — попита мъжът войнствено.

Този път беше невъзможно за Янсън да се прави, че не разбира на кого говори.

Янсън се обърна към Лакатош.

— Колко забавно. Излиза, че ви дължа извинение — каза той, след което погледна враждебния американец с безизразен вид, лишен от интерес. — Изглежда, сте се припознали — каза той с трансатлантическо произношение.

— По дяволите. Защо, мамка му, ми говориш по тоя смешен начин? Опитваш се да се скриеш от мен? Така ли? Опитваш се да ме метнеш? Не бих те обвинил за това.

Янсън се обърна към Лакатош и вдигна рамене, правейки се, че не го засяга. Полагаше огромни усилия да контролира пулса си.

— Понякога ми се случва, явно имам такава физиономия. Миналата година в Базел една жена в бара на хотела ми беше убедена, че сме били заедно в Гщад — той се ухили, а после прикри усмивката си с ръка, сякаш сконфузен от спомените си. — И знаете ли, имахме любовна връзка след това.

— Между вас и нея?

— Е, между нея и мъжа, за когото ме взе. Честно казано, беше доста непочтено. Но аз се изкуших да я заведа в стаята си и, да речем, продължихме от там, където я бе зарязал приятелят й. Съжалих, че го направих, но предполагам, че в един момент и тя е осъзнала, че е станала грешка.

Той се засмя безгрижно, съвсем не насила, но когато се огледа, видя, че американецът все още стоеше там с пиян поглед.

— Е, нямаш какво да ми кажеш, така ли — изръмжа той.

Жената от неговата маса, която почти сигурно бе негова съпруга, се приближи и го задърпа по ръката. Беше пълна и облечена в неподходяща лятна рокля.

— Дони — каза тя, — не досаждай на този мил човек. Той е вероятно на почивка като нас.

— Мил човек ли? Заради това лайно ме уволниха. — Лицето му бе пламнало от гняв. — Да, точно така. Директорът те доведе да ни удариш балтията, нали така, Пол? Това копеле Пол Янсън пристига в „Амкон“ като консултант по сигурността. И първото нещо, което прави, е да натопи мен за назначенията и кражбите на служителите. И шефът ме изритва, защото съм позволил да се случи всичко това. Двайсет години работих в тая компания. Някой беше ли те уведомил за това? Давах всичко от себе си. Бачках като идиот.

Поруменялото му лице излъчваше едновременно самосъжаление и омраза.

Жената хвърли на Янсън неприятелски поглед. Макар да изпитваше неудобство от поведението на съпруга си, присвитите й очи ясно показваха, че е чувала доста неща за външния консултант по сигурността, който бе станал причина нейният Дони да си загуби работата.

— Когато изтрезнеете и ви се прииска да се извините, моля, не се самоукорявайте — каза хладнокръвно Янсън. — Приемам извиненията ви предварително. Подобни грешки стават.

Какво друго му оставаше да направи? Как би реагирала жертвата на недоразумение като това? Ще се учуди, ще й стане смешно, а после ще се ядоса.

Разбира се, в този случай съвсем не ставаше дума за препознаване. Янсън си спомняше много добре кой беше Дони Уелдън. Старши мениджър по сигурността в една строителна фирма в щата Делауер, самодоволен дългогодишен служител, който назначаваше на работа свои братовчеди, племенници и приятели, превръщайки отдела по сигурността в източник на синекурни длъжности. Тъй като не се случваше нищо обезпокоително, никой не го закачаше и не поставяше под съмнение неговата компетентност и честност. Междувременно кражбите от страна на служителите и систематичните фалшиви компенсации на работниците се бяха превърнали в невидимо бреме за бюджета. Освен това вицепрезидентът Доналд Уелдън си докарваше още цяла заплата, издавайки поверителна информация на конкурентна фирма. От опит Янсън знаеше, че провинилите се служители никога не обвиняваха себе си и собствените си прегрешения при подобни уволнения, а неизменно хвърляха вината върху онзи, който ги е разкрил. В интерес на истината Доналд Уелдън трябваше да му е благодарен, че му се размина само с уволнение. В доклада си Янсън беше посочил ясно, че някои от фалшифицираните искания за компенсации са направени с негово съучастие. Той предостави и достатъчно доказателства за пред съда, които можеха лесно да доведат до затвор. Препоръката на Янсън обаче беше само да уволнят вицепрезидента Уелдън, без да го дават под съд, за да се спестят на компанията допълнителни неудобства и да не се допусне по време на следствието да се появят разкрития, които биха могли да й навредят. „Дължиш ми свободата си, корумпиран кучи сине“ — помисли си Янсън.

Сега американецът размаха пръст пред носа на Янсън.

— Ах, ти, шибан задник, ще си го получиш някой ден.

Докато жена му го отвеждаше обратно на местата им през няколко маси, нестабилната му походка подсказа, че беше избухнал под въздействие на алкохола.

Янсън се обърна с лъчезарна усмивка към своя домакин, но го обзе чувство на ужас. Лакатош изглеждаше сериозен. Той не бе глупак и поведението на пияния американец го направи подозрителен. Очите на унгареца изглеждаха твърди като малки черни мраморни топчета.

— Не си пиете виното — каза Лакатош, сочейки с вилицата си, и пусна хладнокръвната усмивка на убиец.

Янсън знаеше как разсъждават такива хора. Преценяваха вероятностите, но обикновено предпазливостта ги караше да приемат за истина негативните изводи. Янсън знаеше също, че възраженията му едва ли са го разубедили. Той изгоря, беше разобличен, разбра се, че не е човекът, за когото се представяше. Мъже като Шандор Лакатош се страхуваха най-много от измама. Сега Адам Кързуейл беше не възможност, а опасност. И колкото и мъгляви да бяха мотивите, тази опасност трябваше да се премахне.

Ръката на Лакатош изчезна във вътрешния джоб на огромното му вълнено сако. Едва ли търсеше оръжие, щеше да е твърде грубо за човек с неговото положение. Ръката му мърдаше странно, явно натискаше някакво устройство, автоматичен пейджър или по-вероятно изпращаше SMS с мобилния си телефон.

В същия миг търговецът погледна към отсрещния край на помещението, където се намираше кабинетът на управителя. Янсън проследи погледа му и забеляза двама мъже в тъмни костюми, които седяха незабележимо до дългия бар. Внезапно те скочиха на крака. Оръжейният трафикант едва ли щеше да отиде на среща с непознат, без да вземе подобни елементарни мерки за сигурност.

Разменените погледи му подсказваха, че телохранителите вече имаха нова задача. От обикновени охранители те се бяха превърнали в убийци. Разкопчаните им сака висяха свободно около телата. Непредубеден наблюдател би си помислил, че леката издутина малко над десните им джобове е от цигарена кутия или мобилен телефон. Янсън обаче знаеше от какво е. Кръвта му се смрази.

На Адам Кързуейл нямаше да се остави възможност да напусне жив района на хотел „Палас“. Янсън си представяше много добре какво ще последва. Щяха бързо да приключат с вечерята, след това щяха да излязат заедно от фоайето, придружени от двамата бандити. На удобно разстояние от тълпата щяха да го гръмнат с пистолет със заглушител в тила и щяха да изхвърлят тялото му в езерото или да го пъхнат в багажника на някоя кола.

Трябваше да направи нещо. Веднага.

Протегна се към чашата и бутна с лакът вилицата си на пода, вдигна рамене извинително и се наведе да я вземе. Докато се навеждаше, той повдигна маншета на панталона си, откопча кобура, закачен на глезена му, и си осигури достъп до малкия пистолет „Глок“ М26, с който се бе снабдил в Егер. Под масата бързо използва вдлъбнатините за пръстите, за да нагласи ръката си върху дръжката. Сега оръжието се намери в скута му. Шансовете му се промениха леко.