Директивата "Янсън"

— Аз пък си мисля, че не искаш да ме излагаш на опасност — каза Джеси. — Бих определила това като липса на професионализъм.

— Какви ги дрънкаш, Джеси?

— По дяволите. Може и да си прав. — Тя млъкна за миг и отклони погледа си. — Може би не съм готова за това. — Изведнъж забеляза малко петно кръв върху дясната си ръка. След като го разгледа внимателно, сякаш й призля. — Какво направих днес на оня хълм…

— Направи каквото трябваше. Убиваш или те убиват.

— Знам — отвърна тя, но от тона й пролича, че се чувства тъпо.

— Никой не очаква от теб това да ти харесва. Не е срамно да се чувстваш по този начин. Да отнемеш нечий живот е висша отговорност. Отговорност, от която бягах през последните пет години. Но има още една истина, която трябва да помниш. Понякога смъртоносната сила е единствената, с която можеш да победиш друга смъртоносна сила. Направи това, което трябваше, Джеси. Ти спаси живота ми. — Усмихна й се насърчително.

Тя се опита да му върне жеста.

— Няма нужда от благодарности. Ти спаси моя живот. Сега сме квит.

— Ти какво си, снайперист или госпожица?

Тя се усмихна тъжно, но погледът й се върна към петното от засъхнала кръв. Известно време не каза нищо.

— Изведнъж ми мина през главата, че тези момчета си имат майки и татковци.

— Ще се научиш да не мислиш за това.

— А това помага ли?

— Понякога — каза Янсън, преглъщайки с мъка. — Понякога е необходимо.

Джеси се отправи към банята и дълго стоя под душа.

След като най-после излезе, около тънкото й, но с меки извивки тяло бе увита хавлиена кърпа. Тя се отправи към леглото до прозореца. Янсън беше удивен колко женствена изглеждаше в момента оперативната агентка.

— Значи ме изоставяш сутринта — каза след известна пауза.

— Не бих го формулирал така — отговори Янсън.

— Чудя се дали въобще някога ще те видя отново — натъжи се тя.

— Стига, Джеси. Не си мисли подобни неща.

— Най-добре да се възползваме от деня, по-точно от нощта. Да наберем рози или нещо такова. — Можеше да се обзаложи, че се страхуваше за него, а и за себе си. — Имам добро зрение. Знаеш го. Не ми е нужен оптичен мерник, за да виждам онова, което е пред лицето ми.

— И какво е то?

— Виждам как ме гледаш.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Я стига, прояви смелост, войниче. Кажи ми колко ти напомням за жена ти.

— Между другото, това е истина.

Тя се замисли за миг.

— Карам те да се чувстваш неспокоен, признай си.

— Не мисля, че е така.

— Оцелял си след осемнайсет месеца мъчения и разпити от Виетконг, но трепериш целият, когато се приближа до теб.

— Не — възрази той, но устата му бе пресъхнала.

Тя се изправи и отиде до него.

— Очите ти се разширяват, лицето ти светва и сърцето ти започва да бие. — Тя се протегна, хвана ръката му и я притисна до шията си. — Същото е и с мен. Не усещаш ли?

— Един оперативен агент не бива да се поддава на изкушения — каза Янсън, но чувстваше под нейната топла и мека кожа пулса й, който биеше в ритъм с неговия.

— Спомням си нещо, което беше писал за сътрудничеството между тайните служби на отделните държави. „За да работим като съюзници, е необходимо напрежението да бъде преодоляно чрез свободна и открита размяна на мнения.“ — В очите й имаше смях. А после се появи нещо по-меко. Нещо като топлина. — Затвори очи и мисли за страната си.

Тя се приближи още повече и свали хавлията от себе си. Гърдите й бяха като два великолепно оформени глобуса, зърната набъбнали от възбуда. Притисна се в него и покри лицето му с ръце. Погледът й бе топъл и непоколебим.

— Готова съм за дипломатическата ти мисия.

Докато събличаше ризата му, Янсън й напомни:

— Правилникът забранява побратимяването.

Тя впи устните си в неговите и всичките му колебания изчезнаха.

— Наричаш това побратимяване? Хайде, всеки знае, че си дълбокопроникващ агент.

Той усети нежната арогантност на тялото й. Устните й бяха меки и влажни, те обходиха лицето му и стигнаха до устата му, приканвайки я към нейната. Пръстите й нежно докосната бузите, скулите, ушите му. Усещаше гърдите й, гладки и твърди, притиснати към неговите гърди, краката й, притиснати към неговите крака.

В този миг неочаквано тя се разтрепери, от гърлото й се изтръгнаха ридания, макар че продължаваше да го прегръща, дори още по-силно Той нежно дръпна назад главата й и забеляза, че бузите й са мокри от сълзи. Видя болката в очите й, болка, която бе предизвикана от страха и от унижението, че той стана свидетел на нейния страх.

— Джеси — промълви нежно той. — Джеси.

Тя поклати безпомощно глава и след това я опря в мускулестата му гръд.

— Никога не съм се чувствала така самотна — призна тя. — Толкова уплашена.

— Ти не си сама — успокои я Янсън. — А страхът е онова, което ни помага да сме живи.

— Ти изобщо не знаеш какво е страх.

Целуна я нежно по челото.

— Много грешиш. През всичкото време изпитвам страх. Както ти казах, това е причината да съм тук сега. Затова сме заедно.

Тя го притисна към себе си с дива страст.

— Искам да правим любов — каза тя. — Искам да чувствам онова, което ти чувстваш. Искам да го почувствам сега.

Две прилепнали тела се търкулнаха върху леглото, пламнали от почти отчаяна страст, извиваха се и тръпнеха в очакване да се слеят в едно.

— Не си сама, любов моя — прошепна Янсън. — Никой от нас не е. Никога вече.

Орадея, която се намираше в най-западната точка на Румъния, беше на три часа път с кола от Шапошпатак. Както в редица градове на Източна Европа, и там красотата беше нещо като компенсация за бедността след войната. Великолепните минерални бани и високохудожествените сгради от деветнайсети век бяха запазени само защото не е имало средства да бъдат разрушени и заменени с постройките, към които в комунистическия блок имаха предпочитания. За да разбере човек какво му липсва на града, беше достатъчно да види безличния, еднообразен индустриален вид на летището, което приличаше на стотици други из целия континент.

На него обаче щеше да му свърши работа.

Там, на петия терминал, мъжът в жълто-синя униформа притискаше към тялото си папката с документите да не се разпилеят от вятъра. Товарният самолет DHL, префасониран за целта „Боинг“ 727, се подготвяше за директен полет до летище „Дълес“ и инспекторът придружи пилота до кабината. Списъкът с проверките, които трябваше да се направят, беше дълъг: дали бяха завинтени добре капачките на резервоара за горивото, дали беше наред отделението за двигателите; дали върху перките не беше попаднал някакъв чужд материал. Добре ли бяха завинтени болтовете на колесниците; нормално ли бе налягането в гумите; в добро състояние ли бяха елероните, предкрилките и задкрилките, и кормилната вилка…

Накрая инспектира товарното отделение. Останалите членове на летищния персонал отидоха да проверят друг самолет, който се използваше за пренасяне на колети от различните области на Румъния и Орадея. След като пилотът получи разрешение за излитане, никой не забеляза, че мъжът в жълто-синята униформа остана вътре в самолета.

Чак когато машината набра височина, Янсън свали шушляковото инспекторско яке и се настани за пътуването. Летецът, който седеше до него, включи на автопилот и се обърна към своя стар приятел. Бяха минали две десетилетия, откакто Ник Милеску беше служил като военен летец в американските специални части, но обстоятелствата, при които се запознаха с Янсън, предопределиха изграждането на силна и трайна връзка на лоялност. Янсън не му обясни причината да прибегне до подобна хитрост, а Милеску не го попита. За него беше привилегия да услужи на Янсън по всякакъв начин. Това не компенсираше изцяло неговия дълг, но беше по-добро от нищо.

Никой от двамата не забеляза — нямаше как да забележат — мъжа с широкото лице в камиона за хранителни доставки, който киснеше на една от товарните рампи, и чийто напрегнат, бдителен поглед не съответстваше на отегчения и изтормозен вид, който си придаваше. Нямаше как да чуят, че мъжът звънна по клетъчния си телефон веднага щом самолетът излетя. Визуално идентифициране: потвърдено. _Плановете за полета: изпратени и уточнени. Дестинация: проверена._

— Ако ти се спи, зад нас има легло — уведоми Милеску Янсън. — Когато летим с помощник-пилот, го използваме понякога. От Орадея до „Дълес“ полетът е десет часа.

От „Дълес“ обаче щеше да стигне с кола за нула време при Дерек Колинс. Може би Джеси бе права, че той нямаше да си тръгне жив от срещата. Но беше риск, който се налагаше да поеме.

— Бих подремнал малко — призна Янсън.

— Тук сме само двамата с теб и няколко хиляди корпоративни документа. Не се задава буря, така че нищо няма да наруши съня ти. — Милеску се усмихна на своя стар приятел.

Янсън му върна усмивката. Пилотът нямаше представа колко грешеше.

Часовият от Виетконг сигурно си помисли тази сутрин, че американският пленник е умрял.

Янсън се беше отпуснал на земята с клюмнала в неестествено положение глава. Около носа и устата му кръжаха мухи без никаква реакция от страна на измършавелия затворник. Очите му бяха леко отворени, както беше виждал на много трупове. Дали недохранването и болестите не си бяха казали накрая думата?

Часовият отключи клетката и побутна силно затворника с крак. Никакъв отговор. Наведе се и попипа с ръка шията му.

Как само се шокира и ужаси, когато пленникът, тънък като вейка, внезапно обви с крака кръста му като в любовна прегръдка, измъкна пистолета от кобура му и го удари с дръжката по челото. Мъртвият беше възкръснал. Още веднъж, по-силно, той тресна оръжието върху черепа на часовия, който загуби съзнание. Янсън бързо се шмугна в джунглата. Изчисли, че разполага с около петнайсет минути преднина, преди да вдигнат тревога и да пуснат кучетата. Можеше пък кучетата да се затруднят да се движат из гъстата тропическа растителност като него самия в момента, макар да си прокарваше път с ножа и да се движеше като автомат. Чудеше се как въобще се движеше, как успяваше да се задържи на краката си, без да припадне, но умът му не искаше да признае физическата немощ.

Стъпка по стъпка…

Знаеше, че пленническият лагер на Виетконг се намира в района на Чи Чиен, в Южен Виетнам. Долината на юг гъмжеше от бунтовници. От друга страна, представляваше тясна ивица земя и разстоянието до границата с Лаос на запад и до морето на изток не надхвърляше повече от двайсет и пет километра. Трябваше да се добере до крайбрежието. Ако стигнеше до брега на Южнокитайско море, можеше и да се измъкне жив.

Можеше да стигне у дома.

Изстрел от далечината? Не беше свързан с него. Никой не идваше за него. Знаеше го.

Почвата под краката му започна да потъва по някое време на следващия ден, намираше се на брега на широка река. Започна да крачи в тинестата, топла като в баня вода и откри, че стигаше с крака дъното дори на най-дълбокото място. На половината път той забеляза виетнамско момче на отсрещния бряг. Янсън затвори очи уморено и когато ги отвори, видя, че момчето го нямаше.

Халюцинация? Да, вероятно беше така. Сигурно си е измислил момчето. А какво друго си въобразяваше? Наистина ли беше избягал или сънуваше, вероятно мозъкът му се разпадаше заедно с тялото му в мизерната клетка? Може би сънят беше единственото му бягство, на което някога ще се наслади — защо да свършва?

Воден стършел кацна на рамото му и го ужили. Заболя го, доста при това, но същевременно му донесе странно чувство на облекчение. Щом го заболя, значи не сънуваше. Отново затвори очи и ги отвори, погледна към брега на реката и видя двама мъже, не, трима, единият беше въоръжен с автомат АК-47 и изстреля в тинестата вода пред себе си предупредителен откос. Налегна го умора, сякаш го помете вълна, и той бавно вдигна ръце. В очите на стрелеца нямаше милост, нито любопитство, изглеждаше като земеделец, който е уловил плъх.

На кораба „Музеумбоот“ Джеси Кинкейд изглеждаше като всички останали пътници или поне така се надяваше. Както можеше да се очаква, корабът със стъклен покрив беше пълен с пасажери, които си бъбреха, мотаеха се и щракаха с видеокамерите, докато плаваха по калните канали на Амстердам. Стискаше в ръка шарената брошура за „Музеумбоот“, който „те отвежда до най-значимите музеи, търговски улици и места за отдих и забавления в центъра на Амстердам“. Кинкейд въобще не се интересуваше от пазаруване или музеи, разбира се, но тя забеляза, че маршрутът на кораба включваше и „Принсенграхт“. Какъв по-добър начин за наблюдение, без да те забележат, освен да се присъединиш към група хора, чието занимание бе наблюдението.

Корабът зави и къщата се показа: къщата със седемте еркерни прозореца, централата на фондация „Свобода“. Изглеждаше толкова безвредна и същевременно отблъскваща, сякаш беше залята с помия.

От време на време тя вдигаше пред очите си тридесет и пет милиметрова камера с увеличителни лещи, предназначена за аматьори ентусиасти. Това, разбира се, беше като за начало. Трябваше да измисли начин да стигне по-близо, без да я открият. Но за момента се налагаше да се задоволи с онова, което бе възможно.

Точно зад нея двама неконтролируеми тийнейджъри периодично я побутваха. Родителите им корейци изглеждаха изтощени до смърт. Майката държеше пазарска торба с изрисувани слънчогледи и сувенири от музея „Ван Гог“. Съпругът й със занесен поглед слушаше сказката на туристическия гид на корейски език. _Отляво виждате… Отдясно…_ Тийнейджърите, момче и момиче, непрекъснато се закачаха, побутваха се и периодично се блъскаха в нея. Извиняваха се, но техните хилещи се гласове звучаха най-малкото нахално. Родителите изглеждаха прекалено уморени, за да се чувстват неудобно. А децата небрежно пренебрегваха стрелкащите й погледи.

По едно време си помисли, че сбърка, като не се качи на кораба „Редери Лавърс“, който обещаваше на пасажерите си „незабравима любовна вечер с меню от пет ястия“. Перспективата не беше идеална за сама жена, но тя не знаеше, че е трябвало да избира дали да е прицел на непознати мъже или на непознати деца. Джеси фокусира отново погледа си през камерата.

Тя не виждаше мъжа, който се поотмести малко от позицията си върху високия покрив над „Принсенграхт“. Чакаше вече твърде дълго, непоносимо дълго, но вече имаше причина да смята, че не е било напразно. Да — ето там, в кораба със стъкления покрив. Тя беше. Нагласи оптичния мерник и всякакви подозрения отпаднаха.

Лицето на американката се виждаше съвсем ясно в обектива. Различаваше дори острата й кестенява коса, високите й скули, чувствените устни. Издиша половината въздух и задържа дъха си, когато кръстчетата на екранчето се застопориха върху горната част от тялото на жената.

Без да трепне, погали спусъка.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

На по-малко от час с кола от „Дълес“ Янсън караше по забутани, криволичещи пътища, които минаваха през най-спокойната част от източното крайбрежие. Измамно спокойна. Припомни си предупреждението на Джеси: „Ако Колинс те иска мъртъв, не разчитай да напуснеш компанията му жив.“ Джеси смяташе, че той поема голям риск, отивайки на среща със смъртен враг. Огромна ярост подтикваше Янсън към тази стъпка. Освен това Дерек Колинс издаваше заповеди, а не ги изпълняваше. Обратното би било под достойнството му. Никога не би изцапал ръцете си с дълги пръсти. Не и докато имаше кой да му върши мръсната работа.

Заливът Чесапийк обхващаше крайбрежна ивица с дължина две хиляди и двеста мили, дори още повече, ако се брояха и делтите на сто и петдесетте реки с техните скалисти заливчета и притоци. Самият залив беше плитък. Янсън беше чувал, че там живеят най-различни животински видове: воден плъх и нутрия, лебеди, гъски, патици, дори орел рибар. Голият орел пък обитаваше низините на окръг Дорчестър, подобно на големия рогат бухал. Изобилието от диви животни правеше района привлекателен за ловците.

Янсън също бе тръгнал на лов.

Мина през моста на река Чоптанк при Кеймбридж, излезе на път номер Тринайсет, после продължи на юг по друг мост и накрая по дългата ивица земя, вдадена в морето, известна като Фипс Айланд. Докато караше наетото камри по тесния път, виждаше водата през растителността на соленоводното мочурище и отражението на слънчевите лъчи върху повърхността й. Рибарски платноходи се носеха бавно из залива и дърпаха мрежите, заложени на син рак, херинга и скална риба.

След няколко мили по-надолу по пътя той навлезе в самия Фипс Айланд. Сега разбра защо Дерек Колинс бе избрал това място за вилата си, далеч от напрежението на Вашингтон. Макар да се намираше сравнително близо до Вашингтон, то бе усамотено и спокойно, а също и сигурно от гледна точка на разположението. Докато приближаваше крайморската вила на заместник държавния секретар, Янсън се чувстваше в опасност. Продълговатата и тясна ивица земя се свързваше с главния полуостров и правеше практически невъзможен тайния достъп по суша. Достъпът по море пък се възпрепятстваше от плиткостта на водата около сушата, част от която съвсем скоро беше погълната от ерозията. Дървените кейове за плавателни съдове продължаваха доста навътре, където дълбочината беше безопасна за навигация. Самата дължина на кейовете правеше уязвими потенциалните нарушители. Колинс бе избрал място, където природата предлагаше защита и нямаше нужда да разчита на електронни мерки за сигурност.

„Не разчитай да напуснеш срещата жив.“ Директорът на Консулски операции беше опасен и решителен човек. Янсън бе разбрал това от собствен опит. Е, така ставаха двама. Изпод гумите на седана хвърчеше мръсотия — морски пясък и засъхнала сол, — докато се носеше по светлосивия път, който се бе изпружил като кожа, от която току-що се бе освободила змия. Дали Колинс щеше да направи опит да го убие, преди да разговарят? Като нищо, ако сметнеше, че Янсън е смъртна заплаха за него. По-вероятно бе да извика подкрепление от базата „Оушиейна“ на Военноморската авиация край Вирджиния Бийч. Те можеха да пратят двойка хеликоптери Х-3 „Сий Кинг“ до Фипс Айланд за петнайсет минути, а ескадрила от Ф-18 „Хорнет“ щеше да пристигне още по-бързо.

Но най-важните фактори бяха психологически, а не технически. Дерек Колинс беше стратег. Така Янсън наричаше хората като него, които се изтягаха удобно в кабинетите си с климатици, докато изпращаха подчинените си на мисии, обречени на неуспех, в хода на някаква шахматна партия, която наричаха стратегия. Местиш една пешка, взимаш една пешка. В представите на мъже като Колинс „човешките ресурси“ се свеждаха до пешки. Янсън беше изцапал ръцете си с кръвта на петима бивши агенти от Консулски операции, а сега му предстоеше да се сблъска с човека, който ги бе наел, обучил, направлявал и ръководил, човека, който искаше да контролира съдбата му, все едно че той беше дървена фигурка върху шахматна дъска.

Да, Колинс бе решителен. Но и Янсън не му отстъпваше, при това го ненавиждаше с цялото си сърце и душа. Той напусна Консулски операции именно заради Колинс. Твърдоглав, коравосърдечен кучи син, Дерек Колинс имаше едно голямо предимство: съзнаваше какво представлява и не си правеше почти никакви илюзии. Беше изкусен бюрократ и политик, коварно копеле, което не се спираше пред нищо. Хора като него винаги процъфтяваха в каменната джунгла, която представляваше столицата. Янсън се дразнеше най-много от самодоволната му увереност, че целта винаги оправдава средствата. Янсън бе свидетел докъде можеше да доведе това, сам го бе изпитал на гърба си, и направо му призляваше.

Спря колата встрани от пътя, набутвайки я в къпиновите храсталаци и блатни върби. Остатъка от една миля щеше да извърви пеша. Ако информаторите на Джеси се окажеха благонадеждни, Колинс трябваше да е сам във вилата си. Вдовец, Колинс бе свикнал да живее сам, но имаше и още нещо — беше неконтактно копеле, макар да притежаваше невероятни умения да създава контакти.

Янсън мина през крайбрежната трева и тръгна по самата брегова линия, назъбена и изгоряла от слънцето ивица от скали и изпочупени мидени черупки. Обувките му бяха с дебели подметки, но той стъпваше внимателно и се мъчеше да не вдига шум. Вилата на Колинс беше построена в ниското, което я правеше неуловима за погледите на хора с неприятелски намерения. По същата причина обаче, докато вървеше по бреговата ивица, Янсън оставаше незабележим за хората вътре.

Слънцето прежуряше врата му, а бялата му памучна риза бе подгизнала от пот и от солените пръски, които бризът разнасяше. Периодично, когато отливът намаляваше равнището на водата, забелязваше силуета на сложната плетеница от мрежести заграждения на късо разстояние от брега, които се задържаха на повърхността с помощта на малки шамандурки. Мерките за сигурност бяха дискретни, но не биваше да се омаловажават, тъй като без съмнение загражденията бяха снабдени със сензори. Достъпът откъм морето беше невъзможен, без да се задейства алармената система.

Дочу тежки стъпки върху дъсчената скара на около пет метра от него. Там земята оформяше нещо като корона към най-високата част на плажа. Видя млад мъж в зелено-черен камуфлаж, с натъпкани в кубинките панталони и колан за оръжие. Беше от националната гвардия, ако се съдеше по униформата. Подметките му се бяха отпечатали върху дъсчената пътека на плажа като татуировка. Беше охранител, който си вършеше работата, а не човек, разтревожен от присъствието на нарушител.

Янсън продължи да крачи тихо по мокрия пясък на брега.

— Ей, ти! — младият часови го бе забелязал и отиваше към него. — Не видя ли знаците? Нямаш право да влизаш тук. Риболовът е забранен, също събирането на миди и тям подобни.

Лицето на мъжа бе зачервено от слънцето. Явно отскоро служеше тук и все още не бе свикнал с дългото излагане на атмосферните въздействия.

Янсън се обърна, погледна го и се прегърби леко, за да изглежда по-стар и по-смачкан. Местен морски човек. Как би реагирал тукашен? Припомни си разговори отпреди години с един от тях, рибар.

— Имаш ли представа кой съм, млади човече? — Янсън се бе смръщил и говореше с леко треперещ глас, който намекваше за старческа немощ, и с характерния за източното крайбрежие акцент. — Аз и семейството ми живеем тук от времето, когато ти си ходел прав под масата. Тук съм преживял и тежки, и добри времена. Крайбрежието тук е публична собственост. Снаха ми е от пет години в Комисията по културно наследство на източния бряг. И ти искаш да ми кажеш, че аз не мога да ходя където законът ми позволява? Знам си правата.

Войничето се нацупи, но му стана забавно от бръщолевенето на стария морски вълк, а и не беше недоволен, че то поразсея за малко скуката от висенето. Но не отстъпи.

— Фактът остава. Достъпът до района е забранен и има най-малко десет табелки, на които го пише.

— Искам да знаеш, че моите предци са били тук още докато юнионистките войски са се намирали в Солсбъри, и че…

— Слушай, татенце — прекъсна го войничето, почесвайки се по зачервения нос, — ако трябва, ще ти закарам задника до федералния затвор с насочено оръжие — младежът му препречи пътя. — Ако имаш оплаквания, пиши до конгресмена си — той изпъчи гърди и сложи ръка върху кобура на хълбока си.

— Я се погледни колко си застрелян, бе — Янсън махна пренебрежително с ръка, показвайки, че не го е страх. — Вие, парковите надзорници, не можете да различите пръчка от дърво.

— Паркови надзорници? — изсумтя войникът, клатейки глава. — Мислиш, че сме паркови надзорници?