Дълга тъмна нощ

1.

Патрулните офицери бяха оставили предната врата отворена. Мислеха, че като проветряват къщата, й правят услуга. Но това беше нарушение на протокола за местопрестъплението по отношение на съхраняване на доказателствата. Насекоми можеха да влязат и излязат. ДНК можеше да бъде нарушена от течението в къщата. Миризмите също бяха важни. Проветряването на местопрестъплението означаваше да загубиш част от него.

Но патрулиращите не знаеха всичко това. Докладът, който Балард бе получила от лейтенанта, беше, че трупът е стоял между два и три дни в затворената къща с изключен климатик. Според думите му къщата миришела като торба, пълна със скунксове.

Имаше две черно-бели коли, паркирани до бордюра. Между тях стояха трима униформени, които я очакваха. Балард и не мислеше, че биха останали вътре с трупа.

На сто метра над тях кръжеше хеликоптер. Лъчът му осветяваше улицата и сякаш бе въже от светлина, което го държеше да не отлети.

Балард изгаси двигателя, но остана седнала за малко в колата. Беше паркирала пред пролуката между две къщи и човек можеше да погледне към светлините на града, разстлани като огромен килим под тях. Малко хора осъзнаваха, че „Холивуд“ се вие по тесни пътища нагоре в планината вече към наистина жилищния район, далече във всяко отношение от блясъка на туристическата Мека на Холивуд, където посетителите се снимаха с костюмирани супергерои и на фона на вградените в тротоарите звезди на славата. Тук, на високото, бяха парите и властта, и Балард знаеше, че убийство на хълмовете винаги вкарва в действие тежката артилерия на отдела. Ролята й обаче беше на детегледачка. Този случай нямаше да се разследва дълго. Щеше да отиде в отдел „Убийства“ на бюро „Запад“ или евентуално в отдела за убийства и грабежи в центъра на града, в зависимост от това кой е мъртвият и какъв е бил социалният му статус.

Отклони поглед от гледката и включи светлината над главата си, за да може да вижда бележника си. Току-що бе дошла от първото си повикване за деня — рутинен взлом недалече от „Мелроуз“ — и беше направила бележки за доклада, който щеше да напише, след като се върнеше в участък „Холивуд“. Обърна на нова страница и написа часа — 01:47 — и адреса. Добави бележка за времето — ясна и мека нощ. Изгаси и излезе, като остави включени сигналните сини светлини. Отиде зад колата и отвори багажника, за да вземе чантата си с комплекта за разследване на престъпления. Бяха ранните часове на понеделник през нощта, първата смяна за седмицата, през която щеше да работи сама, и знаеше, че ще трябва да се преоблича в униформата си поне още веднъж, а по-вероятно два пъти. Това означаваше, че не бива да допуска тя да се просмуче с миризмата на разложение. Съблече сакото си, сгъна го внимателно и го сложи в празен кашон за доказателства. Извади от найлонов плик гащеризона и го навлече върху обувките, панталона и блузата си. Дръпна ципа до брадичката си и като стъпи първо с единия крак, а после и с другия на бронята, затегна маншетите на крачолите с велкро около глезените. След като направи същото и с ръкавите около китките си, дрехите й бяха херметично затворени.

Извади от комплекта си ръкавици за еднократна употреба и маска за дишане, каквато беше използвала при аутопсии преди, докато бе в отдел „Обири и убийства“, затвори багажника и тръгна към тримата униформени полицаи. Докато се приближаваше, видя сержант Стан Дворек, командира тук, и двама полицаи, чието дълголетие в нощните смени заслужено им бе донесло среднощния уют на тихите и заспали холивудски възвишения.

Дворек беше оплешивял и с широк ханш от прекалено многото години седене в патрулна кола. Стоеше облегнат на багажника на една от колите с ръце, сгънати на гърдите. Беше известен като Реликвата. Всеки, който наистина харесваше да работи след полунощ и бе продължил да го прави доста години, се обзавеждаше с прякор. Дворек бе текущият рекордьор в това отношение и само преди месец бе отпразнувал десетата си година участие в Късното шоу. Полицаите с него, Антони Анзелоне и Дуайт Дусет, бяха Каспар и Дъч. Балард, със само три години стаж в нощните смени, още нямаше прякор — или поне не се знаеше да има такъв.

— Здрасти, момчета — каза Балард.

— Охо, самата Сали Райд1 — каза Дворек. — Кога излита совалката?

Балард разпери ръце, за да се покаже. Знаеше, че гащеризонът й е гаден и изглежда като космически костюм. Помисли си с опасение, че може би току-що се е сдобила с прякор.

— Това няма да се случи никога — каза тя. — Та какво толкова открихте, че ви изгониха от къщата?

— Там е много кофти — каза Анзелоне.

— Беше в процес на вмирисване — добави Дусет.

Реликвата затвори багажника на колата си и стана сериозен.

— Бяла жена, петдесетгодишна, изглежда като силен удар с тъп предмет и лицеви разкъсвания. Някой я е обработил доста добре. Покъщнината е разхвърляна. Може да е било взлом.

— Сексуално нападение? — попита Балард.

— Нощницата й е издърпана до разголване.

— Добре, влизам. Кой от вас, храбреци, иска да ме придружи?

На първо четене нямаше доброволци.

— Дъч, твоят номер е най-голям — каза Дворек.

— По дяволите — каза Дусет.

Дусет беше най-новият полицай от тримата и затова имаше най-голям сериен номер. Той свали синята лента от врата си и я омота около носа и устата си.

— Изглеждаш като шибан крип — каза Анзелоне.

— Защо, защото съм черен ли? — попита Дусет.

— Защото носиш шибана синя лента — каза Анзелоне. — Ако беше червена, бих казал, че изглеждаш като шибан Блъд2.

— Просто й покажи — каза Дворек. — Наистина не искам да вися тук цяла нощ.

Дусет прекрати закачките и тръгна към отворената врата на къщата. Балард го последва и попита:

— Как така сме научили за това толкова късно?

— Племенница на жертвата от Ню Йорк се обадила на съседа — каза Дусет. — Съседът имал ключ и племенницата го помолила да провери защо жената не се появява в социалните медии и не реагира на мобилни обаждания от дни. Съседът отваря вратата, стресва се и ни извиква.

— В един през нощта?

— Не, доста по-рано. Но всички от следобедната смяна били заети през последната нощ със заподозрян по четири-пет-девет в района на парка Ла Бреа до края на смяната си. На никого не му харесало да се качва по хълма дотук, а после ни го натресоха на нас след общо повикване по радиостанцията. Дойдохме възможно най-бързо.

Балард кимна. Историята е предполагаемия грабеж й се виждаше подозрителна. По-вероятно, помисли си тя, случаят е бил прехвърлян от една смяна на следващата, защото кой би искал да се занимава с разлагащ се труп в заключена къща?

— Къде е съседът? — попита Балард.

— У тях си — каза Дусет. — Вероятно взема душ и си прави гаргара срещу инфекция.

— Трябва да му вземем отпечатъци, за да го изключим, дори да твърди, че не е влизал.

— Разбрано. Ще извикам колата за отпечатъците.

Балард си сложи латексовите ръкавици и последва Дусет в къщата.

Дихателната маска беше почти безполезна. Гнилата миризма на смърт я удари силно, въпреки че дишаше през устата.

Дусет беше висок и широкоплещест. Балард не можеше да види нищо, докато не влезе в къщата и не пристъпи иззад него. Къщата бе е висяща над склона конструкция, а през стъклената стена от пода до тавана се разкриваше зашеметяваща гледка от блещукащи светлини. Дори в този час градът изглеждаше жив и пулсиращ.

— Беше ли тъмно, когато влязохте? — попита Балард.

— Нищо не светеше — отговори Дусет.

Балард анализира отговора: нямало е светлини, което би могло да означава, че нахлуването е станало през деня или късно през нощта, след като собственичката си е легнала. Знаеше, че повечето нападения по домовете стават през деня.

Дусет, който също носеше ръкавици, натисна ключа до вратата и на тавана светна редица лампички. Интериорът беше с отворен план, като се възползваше от панорамата от всяко място в дневната, трапезарията и кухнята. Зашеметяващата гледка беше уравновесена на задната стена с три големи картини, които бяха част от серия, изобразяваща червени женски устни. Балард веднага видя счупеното стъкло на пода в близост до кухненския остров, но не видя никакви счупени прозорци.

— Има ли следи от разбиване? — попита тя.

— Нищо, което да сме забелязали — отговори Дусет. — Навсякъде има изпотрошени неща, но няма счупени прозорци и не намерихме очевидно място на влизане.

— Ясно.

— Тялото е тук, долу.

Той мина в коридора от дневната и сложи ръка върху лентата на устата си като втора преграда за защита срещу засилващата се миризма.

Балард го последва.

Къщата беше едноетажна. Изглеждаше като построена през 50-те години, когато едно ниво е било достатъчно. В днешно време всички къщи, които се издигаха на хълмовете, бяха многоетажни и с максимално допустимата височина.

Минаха през отворените врати към спалня с баня, след това влязоха в основната спалня, която беше в безпорядък, с паднала на пода лампа, с огънат лампион и счупена крушка. На леглото бяха разхвърляни дрехи, чаша на високо столче беше счупена на две, а съдържанието й, което приличаше на червено вино, бе разлято на белия килим и образуваше върху него петно с неправилна форма.

— Ето — каза Дусет.

Посочи през отворената врата на банята и после отстъпи назад, та Балард да влезе първа.

Тя застана на прага, но не влезе в банята.

Жертвата лежеше на пода — едра жена с широко разперени ръце и крака. Очите й бяха отворени, долната й устна беше разкъсана, а в разцепена й дясна буза се виждаше сиво-розова тъкан. Засъхнала кръв от невидима рана на главата се беше стекла върху белите плочки на пода.

Трикотажната нощница в мотив с колибри беше издърпана над бедрата и се бе увила над корема и около гърдите. Краката й бяха голи, разкрачени широко. Нямаше видими наранявания по гениталиите.

Балард можеше да се види в огледалото от пода до тавана на отсрещната стена на стаята. Клекна и огледа пода за отпечатъци, кръв и други доказателства. Освен кръвта, която се бе стекла и засъхнала около главата на мъртвата като ореол, на пода между тялото и спалнята се забелязваше следа като скъсана панделка от малки кървави петна.

— Дуайт, затвори входната врата — каза тя.

— Добре — каза Дусет. — Защо?

— Просто го направи. След това провери кухнята.

— За какво?

— Донеси купичка за вода. Върви.

Дусет тръгна и Балард чу тежките му стъпки в коридора. Стана и влезе в банята, като пристъпваше предпазливо покрай стената. Приближи се до тялото и отново приклекна. Наведе се, подпряна за равновесие на ръката си в ръкавица, и се опита да види раната на скалпа. Тъмнокестенявата коса на мъртвата жена беше твърде гъста и къдрава, за да я може да я намери.

Огледа стаята. Ваната беше с мраморен перваз, върху който имаше няколко бурканчета със соли и изгорели докрай свещи. Върху перваза бе преметната сгъната хавлия. Балард се премести, за да може да разгледа ваната. Беше празна, но със сложена тапа. Гумена. Балард се пресегна, пусна студената вода за няколко секунди, после я спря.

Изправи се и пристъпи към ваната. Беше пуснала достатъчно вода, за да потопи тапата. Чакаше и наблюдаваше.

— Ето купичката.

Балард се обърна. Дусет се беше върнал.

— Затвори ли входната врата? — попита тя.

— Затворена е — каза Дусет.

— Добре, огледай наоколо. Мисля, че е котка. Нещо дребно. Ще трябва да се обадим на ветеринарния контрол.

— Какво?

Балард посочи мъртвата жена.

— Това е направено от животно. Гладно животно. Те започват с меките тъкани.

— Шегуваш ли се?

Балард пак погледна във ваната. Половината от водата, която беше наляла, се беше просмукала. Гумената тапа изпускаше.

— Няма наранявания на лицето с кървене — каза тя. — Това се случва, ако са след смъртта. Това, което я е убило, е раната на главата.

Дусет кимна и каза:

— Някой е дошъл и я е фраснал изотзад.

— Не каза Балард. — Това е случайна смърт.

— Как? — попита Дусет.

Балард посочи нещата на перваза на ваната.

— Като се има предвид степента на разложение, това се е случило преди три дни — каза тя. — Изгасила е осветлението в къщата и се е приготвила да си ляга. Вероятно лампата на пода е била единствената, която е оставила да свети. Идва тук, пълни ваната, пали свещите, приготвя си кърпата. Топлата вода намокря плочките и тя се подхлъзва, може би когато се е сетила, че е оставила чаша вино на преносимата масичка. Или когато е започнала да съблича нощницата си, за да влезе във ваната.

— А лампата и разлятото вино? — попита Дусет.

— Това е работа на котката.

— Значи, ти просто постоя тук и откри всичко това?

Балард не отговори веднага.

— Била е доста тежка — каза след малко. — Може би неочакван рефлекс, докато се е събличала — „Опа, къде ми остана виното?“ — е причина да се подхлъзне и да си удари главата в ръба на ваната. Умира, свещите догарят, водата бавно се източва през тапата.

Обяснението накара Дусет да замълчи. Балард погледна обезобразеното лице на жената.

— Някъде на втория ден котката е озверяла от глад. Намерила е първо малко храна, а после нея.

— Господи! — възкликна Дусет.

— Извикай партньора си. Намерете котката.

— Я чакай малко. Ако тя се е канела да влезе във ваната, защо е била с нощница? Обличаш нощницата след като се изкъпеш, нали?

Балард посочи огледалото.

— Била е доста дебела. Навярно не е харесвала да се гледа гола в него. И така, връща се вкъщи след работа, облича си нощницата, налива си вино, може би гледа нещо по телевизията… кой знае? Облечена е, докато дойде времето да вземе вана.

Балард се обърна, мина покрай Дусет и повтори:

— Намерете котката.

2.

Към три сутринта Балард си бе изяснила причината на смъртта, беше се върнала в полицейско „Холивуд“ и сега седеше в една от работните клетки на детективското бюро. Огромната стая, в която четирийсет и осем детективи използваха работните станции през деня, след полунощ бе празна и Балард винаги можеше да си избере място. Спря се на бюро в далечния ъгъл, далеч от шума и радиообмена, идещ откъм кабинета на началника в началото на коридора. Можеше да седне там и да се скрие зад екрана на компютъра и ниските преградни стени на работната станция като войник в окоп. Сега вече можеше да се съсредоточи и да се заеме с документацията.

Първо довърши доклада за взлома в къща, който бе разследвала по-рано вечерта, и сега беше готова да напише доклада за случая на смъртта до ваната. Щеше да определи смъртта като „Неизяснена“ до извършване на аутопсията. Беше се подсигурила с извикване на фотограф на местопрестъплението и документиране на всичко, включително котката. Допускаше, че близките и работодателят на жертвата ще приемат като втори варианта за случайна смърт. Знаеше, че определението „смърт вследствие инцидент“ ще бъде подложено на съмнение от семейството на жертвата и най-вероятно от началството. Беше уверена обаче, че аутопсията няма да открие никакви признаци за нещо нечисто и че смъртта в крайна сметка ще бъде категоризирана като битова злополука.

Работеше сама. Партньорът й, Джон Дженкинс, бе в отпуск поради смърт в семейството. Детективите, които работеха нощем, нямаха заместници. Балард беше преполовила първата нощ от седмицата, в която й предстоеше да работи сама. Всичко зависеше от това кога Дженкинс щеше да се върне на работа. Жена му бе починала след дълга и мъчителна борба с рака. Смъртта й го бе съкрушила и Балард му бе казала да отсъства колкото му е нужно.

Отвори бележника си на страницата, съдържаща подробностите, които беше записала за второто разследване, и след това отвори на екрана празен формуляр на доклад за инцидент. Преди да започне, зарови брадичка в яката на блузата си и я издърпа до носа си. Струваше й се, че долавя лекия мирис на разложение и смърт, но не беше сигурна дали той е проникнал в дрехите й, или е просто сетивен спомен. И все пак това означаваше, че сметките й да носи униформата си цялата седмица бяха криви. Налагаше се да я даде на химическо.

Все така свела глава, тя чу чукане на метал в метал като при затваряне на чекмедже. Погледна над преградата, зад която бе работната станция от другата страна на бюрото, където по цялата дължина на стаята имаше кантонерки с по четири чекмеджета. Всяка двойка детективи разполагаше с по четири чекмеджета за съхранение на документи.

Но мъжът, когото Балард видя, че отваря чекмедже, за да провери съдържанието му, не беше от детективите, които познаваше, а тя ги познаваше от заседанията, на които я викаха в участъка през деня веднъж месечно. Мъжът, който, изглежда, проверяваше шкафовете на случаен принцип, имаше сива коса и мустаци. Балард инстинктивно усети, че той не от тях. Огледа цялата стая, за да види има ли някой друг. Стаята беше празна.

Мъжът отвори и затвори поредното чекмедже. Балард използва звука, за да стане от стола си. Приклекна надолу и като използва за прикритие редицата работни клетки, се премести до централната пътека, което щеше да й позволи да се приближи зад натрапника, без той да я види.

Беше оставила униформеното си сако в кашон в багажника на колата си. Това й даваше свободен достъп до глока в кобура на бедрото. Сложи ръка върху дръжката на оръжието и спря на три метра зад мъжа.

— Какво правите тук? — попита високо.

Мъжът замръзна. Бавно вдигна ръцете си от отвореното чекмедже и ги задържа така, че тя да ги вижда.

— Така е добре — каза Балард. — А сега, ако нямате нищо против, кажете ми кой сте и какво правите тук?

— Казвам се Бош — каза той. — Дойдох, за да се срещна с един човек.

— И какво, този човек да не се крие в чекмеджето?

— Не, той работеше тук. Аз познавам Мъни, в кабинета отпред. Той ми каза, че мога да почакам в стаята за почивка, докато го извикат. А аз тръгнах да се разтъпча. Грешката е моя.

Балард се поуспокои и свали ръката си от пистолета. Беше чувала името на Бош, а фактът, че той знаеше прякора на началника на смяната, я успокои допълнително. Но все още беше подозрителна.

— И пазите ключовете на шкафа си от едно време?

— Не — отговори Бош. — Беше отключен.

Балард погледна и видя, че бутонът на ключалката в горната част на шкафа наистина е в отключена позиция. Повечето детективи държаха документацията си заключена.

— Имате ли някакъв документ за самоличност?

— Разбира се — каза Бош. — Но за ваше сведение аз съм полицай, така че имам пистолет от лявата страна и ще го видите, когато бръкна, за да извадя картата си. Окей?

Балард пак посегна към пистолета си и каза:

— Благодаря за предупреждението. Хайде да забравим засега за картата. Нека първо обезопасим оръжието. Тогава ще…

— О, здрасти, Хари!

Балард погледна надясно и видя Мънроу, началника на смяната, да влиза в стаята на отряда. Мънроу беше слаб мъж и все още вървеше с ръце близо до колана си като полицай на улицата, макар рядко да напускаше сградата на участъка. Беше модифицирал колана, така че да носи само пистолета си, както се изискваше по устав. Цялата останала обемиста екипировка беше оставена в чекмеджето на бюрото му. Мънроу не беше на възрастта на Бош, но имаше мустаци в стила на полицаите през 70-те и 80-те години.

Той погледна Балард, разчете позата й и попита:

— Какво става, Балард?

— Този влезе тук и започна да рови из досиетата — обясни тя. — Не знаех кой е.

— Можеш да се успокоиш — каза Мънроу. — Той е от нашите. Работеше тук, в „Убийства“. Някога, когато имахме такъв отдел.

После погледна Бош й попита:

— Какво, по дяволите, правеше, Хари?

Бош сви рамене.

— Просто проверявах старите си чекмеджета. Да ти кажа, писна ми да вися.

— Е, Дворек е тук и чака в залата за докладване — каза Мънроу. — И искам двамата с него да говорите сега. Не ми се ще да го изтеглям от улицата. Той е от най-добрите ми момчета и го искам обратно там.

— Ясно — каза Бош.

Бош последва Мънроу до предния коридор, който водеше към офиса на смяната и към стаята за писане на доклади, където ги чакаше Дворек. Когато стигна до вратата, Бош погледна към Балард и кимна.

След като излязоха, Балард отиде при чекмеджето, което Бош последно бе гледал. Върху него имаше залепена с тиксо визитна картичка — така всички маркираха чекмеджетата си.

Провери какво има в чекмеджето. Беше пълно само наполовина и папките бяха паднали напред, вероятно докато Бош беше ровил сред тях. Тя ги притисна обратно назад и погледна надписаните от Ривера разделители. Бяха основно имена на жертви и идентификатори на разследвания. Няколко бяха маркирани с главните улици на територията на участък „Холивуд“, вероятно съдържащи различни сигнали за подозрителни дейности или лица.

Затвори чекмеджето и провери другите две над него — бе чула Бош да отваря поне три. Бяха като предишното и съдържаха папки, сортирани по имената на жертвите, конкретното сексуално престъпление и номера на делото. В предната част на най-горното чекмедже забеляза кламер, който бе огънат и извит. Огледа ключалката на горния ъгъл на шкафа. Беше стандартен модел и тя знаеше, че би могла лесно да бъде отворена с кламер. Защитата на самите записи не беше приоритет, тъй като те се съхраняваха в строго охраняван полицейски участък.

Балард затвори чекмеджетата, натисна бутона за заключване и се върна на бюрото, зад което бе седяла. Продължаваше да е заинтригувана от среднощното посещение на Бош. Наясно бе, че е използвал кламера, за да отключи шкафа, и това показваше, че интересът му към съдържанието на чекмеджетата не се дължи на обикновено любопитство. Носталгичната му история за разглеждане на старите му досиета бе лъжа.

Взе чашата си за кафе от бюрото и тръгна по коридора към стаята за почивка на първия етаж, за да си долее. Стаята беше празна, както обикновено. Напълни чашата си и я понесе по коридора към офиса на дежурния. Лейтенант Мънроу седеше зад бюрото си и гледаше екран, изобразяващ картата на територията на отдела и джипиес маркери за патрулните единици там. Усети присъствието на Балард чак когато тя застана зад него.

— Спокойно ли е? — попита тя.

— Засега — отговори Мънроу.

Балард посочи групичката от три джипиес локатора на едно и също място.

— Какво става там?

— Това е камионът на „Марискос Райес“. Имам там три патрула с код седем3.

Беше почивка за хапване край фургон за закуски на „Сънсет“ и „Уестърн“. Това подсети Балард, че не е ползвала почивката си и е гладна. Но не беше сигурна, че иска морски дарове.

— Та какво иска Бош?

— Да говори с Реликвата за някакъв труп, открит преди девет години. Това за мен е индикация, че Бош разследва случая.

— Ти спомена, че все още бил ченге. Не при нас, нали?

— Не-е, той е от „запаса“ в Долината към полицейското в Сан Фернандо.

— И какво общо има Сан Фернандо с убийство при нас?

— Не знам, Балард. Защо не го попита, докато беше тук? Вече си тръгна.

— Много бързо.

— Защото Реликвата не можа да си спомни нищо.

— Дворек там ли е?

Мънроу посочи групичката от три коли на екрана:

— Там е, но са с код седем.

— Мислех си дали да не се разходя до тях и да си взема няколко тако със скариди. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, не ми се яде. Вземи ровър.

— Разбрано.

По обратния път към бюрото тя се отби в стаичката за почивка, изля остатъка от кафето в умивалника и изплакна чашата си. След това измъкна ровър от стойката за зареждане и излезе през задната врата, за да стигне до колата си. Беше дошло времето на среднощната прохлада, така че извади сакото на униформата си от багажника и го облече, преди да излезе от паркинга.

Когато Балард пристигна, Реликвата все още бе паркирал до фургона на закусвалнята. Понеже беше сержант, се возеше сам в колата, затова имаше склонност да търси през почивките си компанията на другите полицаи.

— Сали Райд — каза той, докато Балард четеше дъската с написаното с тебешир меню.

— Какво има, сержант? — попита тя.

— Отново посред нощ в рая.

— Аха.

Балард си поръча тако със скариди и обилно го поля с един от лютите сосове на масичката за овкусители. Отнесе го при черно-бялата кола на Дворек, където той довършваше закуската си, приседнал на капака на двигателя. Двама други патрулни полицаи се хранеха на капака на своята кола, спряла пред неговата.

Балард се подпря до него.

— Какво си взе? — попита Дворек.

— Със скариди — каза Балард. — Поръчвам само от менюто, понеже е прясно, нали така? Не знаят какво да напишат, преди да го купят на кея.

— Щом така смяташ.

— Иска ми се да вярвам, че е така.

Тя отхапа първата хапка. Беше вкусно и нямаше рибен вкус.

— Не е зле — отбеляза тя.

— Аз пък си взех специалното с риба — продължи разговора Дворек. — Така със сигурност ще трябва да прекъсна патрула, щом стигне до червата.

— Спести ми подробностите, сержант. Но като стана дума за махане от улицата, какво искаше от теб онзи… Бош?

— Видяла си го, значи?

— Улових го да рови из досиетата в бюрото.

— Да… май се чуди какво да прави. Търси някаква следа, за която да се хване в случая, по който работи.

— В Холивуд? Мислех, че в момента работи за Сан Фернандо.

— Така е. Но се е заловил с някаква лична трагедия. Едно момиче беше убито тук преди девет години. Аз намерих трупа, но проклет да съм, ако мога да си спомня нещо полезно за него.

Балард отгризна нова хапка и започна да кима. Зададе следващия си въпрос с уста, пълна със скариди и тортила.

— Коя е била?

— Избягала от дома си. Казвала се Дейзи. Била на петнайсет и живеела на улицата. Тъжна история. Срещах я нагоре по „Холивуд“ до „Уестърн“. Една нощ се качила в кола, в която не трябвало да се качва. Намерих тялото й в една тъмна уличка край Кауенга. Беше след анонимно обаждане — това поне със сигурност си го спомням.

— Това уличен прякор ли й е било?

— Не, истинското й име. Дейзи Клейтън.

— А Сизър Ривера тогава работеше ли по сексуални престъпления?

— Сизър…? Не съм сигурен. Говорим за преди девет години, за бога. Може и да е работел.

— Добре де, а спомняш ли си Сизър да е имал нещо общо със случая? Защото Бош ровеше в неговата кантонерка.

Дворек сви рамене.

— Аз намерих тялото, регистрирах случая… и толкова, Рене — оправда се той. — Нямам никакво участие след това. Помня, че ме засилиха в края на улицата да отцепя влизането с лента и да не пускам влизане на хора. Тогава бях с чист ръкав.

Униформените полицаи получаваха отличителен знак с формата на знака диез на ръкавите си на всеки пет години служба. Преди девет години Реликвата трябваше да е бил „заек“. Балард кимна и зададе поредния си въпрос:

— А Бош попита ли те нещо, което аз пропуснах да направя?

— Да, но не беше за нея. Попита ме за приятеля на Дейзи и дали съм го виждал на улицата след убийството.

— Кой беше приятелят й?

— И той уличен боклук. Познавах го по подписа му на графитите — Нарко. Според Бош се казвал Адам някой си. Забравил съм. Но отговорът е, че никога повече не го видях. Такива като него просто се появяват и изчезват.

— Какви им бяха отношенията?

— Движеха заедно. Нали се сещаш, пазеше я. Такова момиче има нужда от някой до нея. Все едно й беше сводник. Тя работеше с клиенти, той я държеше под око, после деляха печалбата. Само че онази нощ се издънил. Лош късмет за нея.

Балард кимна. Предположи, че Бош е искал да говори с Адам/Нарко, като човек, който най-добре би знаел кого е познавала Дейзи Клейтън и кого е обслужвала през последната нощ от живота си.

Само че той също можеше да бъде сред заподозрените.

— Чувала си за Бош, предполагам? — попита Дворек.

— Да — потвърди Балард. — По онова време е работел в отдела.

— Нали знаеш за звездите на тротоара отпред?

— Естествено.

На тротоара пред участък „Холивуд“ имаше мемориални звезди в памет на полицаите на отдела, убити при изпълнение на служебните си задължения.

— Е, има там една звезда — продължи Дворек. — Лейтенант Харви Паундс. Историята около него е, че бил началник на Бош, когато бил отвлечен и умрял от сърдечен удар по време на изтезание във връзка със случай, по който работел Бош.

Балард не беше чувала тази история и попита:

— Отнесе ли го някой?

— Зависи кого питаш — въздъхна Дворек. — Делото е прекратено, но остава като поредната мистерия на големия лош град. Говореше се обаче, че Бош направил нещо, довело до смъртта на нашия човек.

„Прекратено“ беше обозначение за случаите, които биваха официално приключени без арест и присъда. Причината обикновено беше смърт на заподозрения или излежаване на доживотна присъда за друго престъпление, понеже нищо не оправдаваше времето, разноските и риска да се продължава разследването на случай, което няма да доведе до удължаване на присъдата.

— Предполагам, че досието е запечатано поради висши съображения.

„Висши съображения“ беше битуваща в средите на ЛАПУ фраза за случаи, имащи отношения към вътрешната за даден участък политика, т.е. дела, при които дадена кариера може да бъде провалена от само един грешен ход.

Информацията за Бош беше интересна, но неконкретна. Преди Балард да измисли с какъв въпрос да върне Дворек на темата за Дейзи Клейтън, неговият ровър изпищя и той пое обаждане от дежурния по смяна. Балард чу лейтенант Мънроу да го праща в Бийчуд Каниън, за да контролира работата на екип, изпратен да реагира на домашен спор.

— Трябва да вървя изпъшка той и сви на топка фолиото, в което му бяха дали такото. — Освен ако не искаш да дойдеш с мен и да ми помагаш.

Беше казано насмешливо и Балард усети това. Реликвата нямаше нужда от помощта на детектив от Късното шоу.

— Ще се видим като се върнеш в „хамбара“ — каза тя. — Освен ако нещата не потръгнат и наистина ти потрябва детектив.

Надяваше се да не се случи. Битовите разправии обикновено се свеждаха до „той каза, тя каза“ и в тези случаи тя играеше по-скоро ролята на рефер, отколкото на детектив. Дори най-баналните наранявания невинаги разкриваха истината.

— Ще го имам предвид — подхвърли Дворек и тръгна.

3.

Детективите от дневната смяна се занимаваха главно с трафика. През повечето дни „дневните“ идваха в бюрото преди шест сутринта, за да си тръгнат към средата на следобеда, спестявайки си по този начин задръстванията при идване и тръгване от работа. Балард разчиташе на това, когато реши, че трябва да поговори със Сизър Ривера по случая Дейзи Клейтън. Затова прекара остатъка от своята смяна, изчаквайки пристигането му, като преглеждаше на електронната документация, налична във връзка с извършеното преди девет години убийство.

Дневникът за убийството — синя папка, пълна с напечатани доклади и снимки, продължаваше да бъде „библията“ на всяко разследване на убийство в полицейското управление на Лос Анджелис, но с цифровизирането на света това бе поставило началото на нова ера и за управлението. Единственото липсващо нещо можеха да бъдат само ръкописните бележки, които детективите обикновено подпъхваха в задния джоб на дневника на убийството.

Най-важното за нея бе възможността да прегледа хронологията на следствените действия, която по правило бе гръбнакът на делото — описание на всички ходове, предприети от следователите, на които бе възложен случаят.

Балард веднага разбра, че случаят е официално класифициран като „студен“ — прекратен заради липсата на прогрес — и възложен на отдел „Започнати и незавършени“ (ЗиН), който бе част елитния „Обири и убийства“ (ОиУ), базиран извън централата на управлението, намираща се в деловия център на града. Беше работила в ОиУ и познаваше повечето детективи и служители в спомагателните екипи. В това число влизаха бившият й лейтенант, който я бе изблъскал с гръб в стената и преди три години се бе опитал да я насили в една тоалетна по време на коледното парти. Беше го отблъснала, а заради последвалата нейна жалба срещу него и вътрешното разследване на инцидента я бяха изхвърлили в нощната смяна на участък „Холивуд“. Жалбата й бе намерена за голословно твърдение поради това, че тогавашният й партньор не я бе подкрепил, макар да бе свидетел на разправията. Администрацията на отдела бе решила, че е в общ интерес Балард и лейтенант Робърт Оливас да бъдат разделени. Той бе запазил мястото си в ОиУ, а тя бе преместена — посланието до нея бе пределно ясно. Оливас се бе отървал без последствия, а тя бе прехвърлена от елитен отдел на длъжност, за която никой никога не кандидатстваше, още по-малко изявяваше доброволно желание за преназначение — такава, която бе запазена територия за особняците и неудачниците в службата.

Още по-иронично за Балард бе, че през последните месеци страната и развлекателната индустрия в Холивуд бяха удавени в скандали, свързани със сексуален тормоз и по-лоши неща. Началникът на полицията дори бе създал работна група, която да се занимава с всички обвинения, идещи от филмовата индустрия, макар повечето от тях да бяха с десетилетна давност. Естествено, въпросната работна група на непосредствено подчинение към началника се състоеше от детективи на ОиУ, а Оливас бе един от нейните супервайзъри.

Историята с Оливас бе още свежа в съзнанието на Балард, когато любопитството й относно Бош и конкретното дело, по което той работеше, я бяха насочили към цифровите канали на управлението. Формално погледнато тя не нарушаваше никакви правила чрез изтеглянето на старите доклади, но е разпускане на отдел „Убийства“ случаят бе изваден от „Холивуд“ и прехвърлен към ЗиН, който бе в състава на ОиУ и следователно под надзора на Оливас. Балард отлично знаеше, че ровенето й в архива на управлението ще остави цифрова следа, която може да бъде надушена от Оливас. Случеше се ли се това, той щеше да получи възможността да прояви злопаметността си и със злорадство да отвори вътрешно разследване относно мотивите й да се занимава със случай на ОиУ.

Това не можеше да се изключи, но не беше достатъчно да я спре. Тя не се бе изплашила от Оливас, когато той я бе последвал в тоалетната на онова парти преди три години, беше го блъснала назад и той бе паднал във ваната. Не се страхуваше от него и сега.

Макар хронологията на следствените действия да бе най-важната част от прегледа на даден случай, Балард започна с бързо разглеждане на снимките. Причината бе, че искаше да види Дейзи Клейтън в живота и след смъртта й.

Снимковият пакет включваше материал от местопрестъплението, но и художествена фотография на момичето в униформа на ученичка в частно училище — бяла блузка с извезан монограм отляво на гърдите, който представляваше стилизирано съкращение — АСС. Усмихваше се на камерата, русата й коса бе средно дълга, акнето по бузите й бе умело скрито под грим, а в очите й се мержелееше вече отнесен поглед. Гърбът на снимката също бе сканиран и поясняваше — „7-и клас, Академия Св. Станислав, Модесто“.

Балард реши да изостави засега снимките от местопрестъплението и премина на хронологията, като прелисти първо на последните следствени действия. Бързо разбра, че с изключение на полагаемите се годишни ревизии по случая следствието по същество е било зарязано през последните осем години до възлагането му — преди половин година — на детектив по неразкритите случаи на име Лусия Сото. Балард не познаваше Сото, но бе чувала за нея. Тя бе най-младият детектив от женски пол, назначаван някога в ОиУ, подобрявайки с осем месеца държания дотогава от Балард рекорд за най-млада жена, назначавана в отдела.

— Луси късметлийката — измърмори Балард.

Балард знаеше, че в момента Сото е прехвърлена в работната група „Сексуален тормоз в Холивуд“, понеже онези, които вземаха решенията в отдела — предимно бели мъже, — знаеха, че включването на колкото може повече жени в групата е благоразумен ход. Сото — тя вече имаше медиен профил и дори прозвище, заради героична постъпка, спечелила й мястото в ОиУ, бе често използвана като лице на работната група при пресконференции и други взаимодействия с медиите.

Това я накара да поспре и да сглоби бърза хронология на случилото се. Преди половин година Сото или сама бе поискала, или й бяха възложили неразрешения случай „Дейзи Клейтън“. Малко след това бе преназначена от ЗиН в групата за разследване на сексуален тормоз. И тогава в участък „Холивуд“ бе дошъл Бош да разпитва по случая и да се опита да хвърли поглед върху документацията на детектив, занимаващ се с престъпления от сексуален характер.

Тук имаше някаква връзка, която все още й убягваше. Тя бързо я откри и започна да разбира по-добре нещата, след като направи ново търсене в базата данни на отдела и извика всички случаи, в които Бош бе упоменат като водещ следовател. Съсредоточи се върху последния, с който той се бе занимавал, преди да напусне ЛАПУ: убийство с няколко жертви, включващо палеж, по време на който бяха загинали няколко души, сред тях и деца, от задушаване с дим. В няколко от докладите във връзка със случая Лусия Сото бе упомената като партньор на Бош.

Сега вече имаше връзката — Сото бе поела случая „Клейтън“ и после някак бе привлякла в него бившия си партньор Бош, макар той вече да не е бил в състава на управлението. Но Балард нямаше причината, в смисъл, че не разполагаше с обяснение защо Сото ще търси помощ в разследването извън управлението, особено след преназначаването й от ЗиН в работната група.

Неспособна да отговори на този въпрос за момента, Балард се върна към документацията по случая и започна преглед от самото му начало. Дейзи Клейтън бе смятана за хронична бегълка от дома си и често бе напускала не само семейното огнище, но и временните групови домове и приюти, в които бе настанявана от Центъра на социалните услуги за семейства и деца. Всеки път, когато бе бягала, се бе озовавала на улиците на Холивуд, присъединявайки се към другите бегълци, лагерите за бездомници и бърлогите в изоставени сгради. Беше злоупотребявала с алкохол и наркотици и бе предлагала тялото си на улицата.

Първият запис за полицейска намеса по отношение на Дейзи беше година и четири месеца преди смъртта й. Беше последван от няколко ареста за наркотици, скитничество и проституция. Поради възрастта й ранните й арести бяха приключвали с връщането й при самотната й майка, Елизабет, или в Отдела по семейството и децата. Но явно нищо не беше било в състояние да спре цикъла на връщането й на улицата и попадането пак и пак под влиянието на Адам Сандс, 19-годишен беглец от дома си със своя история на наркотици и престъпност.

Сандс бе подробно разпитван от първоначалните следователи по случая и беше елиминиран като потенциален заподозрян след потвърждение на алибито му, което бе желязно — в часа на убийството на Дейзи Клейтън той бил в ареста на участък „Холивуд“.

Вече оневинен като заподозрян, той бе отговорил на множество въпроси за навиците и връзките на жертвата. Беше заявил, че не разполага с информация с кого тя се е срещала в нощта на убийството си. Беше разкрил, че имала навик да се навърта в района на пазарния комплекс на булевард „Холивуд“ до Уестърн Авеню, където имаше минимаркет и магазин за алкохолни напитки. Там тя търсела клиенти сред излизащите от магазините и правела секс с тях в колите им, като намирали усамотение в някоя от близките улички. Сандс признал, че често я охранявал по време на „работата“ й, но въпросната нощ бил прибран от полицията със заповед заради неявяване в съда по обвинение за пласиране на наркотици.

Така Дейзи останала сама на площада и трупът й бил открит на следващата нощ в една от любимите й улички, където практикувала занаята. Тялото било намерено разсъблечено и залято с белина. Дрехите й така и не били открити. Детективите установили, че били изтекли двайсетина часа от момента, когато била видяна за последен път край обществените тоалетни около площада, и след като в полицията било получено анонимно обаждане за забелязан труп в контейнер за боклук в уличка край „Кауенга“, полицай Дворек бил изпратен да реагира на сигнала. Губещите се часове останали необяснени, но обезобразеното от белината тяло ясно показвало, че Дейзи била закарана някъде, изнасилена и убита, а тялото й било старателно почистено от всякакви следи, които биха довели до убиеца й.

Единствената улика, над която първоначално назначените детективи си блъскали главите, била ожулване по тялото, за което те били убедени, че е оставено от убиеца — кръг с около пет сантиметра в диаметър в горната част на десния хълбок. В кръга имало „кръстословица“ с буквите A-S-P, подредени вертикално и хоризонтално, пресечени в буквата S.

Буквите били ориентирани огледално, което означавало, че са били нормално изписани на инструмента, с който са били поставени. Кръгът около „кръстословицата“ приличал на змия, захапала опашката си, но обгарянето по контура на белега правело невъзможно това предположение да бъде потвърдено със сигурност.

Били вложени много часове следствени действия в разгадаване на смисъла на „кръстословицата“, но така и не се стигнало до твърдо заключение. Случаят първоначално бил разследван от двама детективи на „Убийства“ към участък „Холивуд“, а после преназначен на участък „Олимпик“, в който били консолидирани регионалните екипи по убийствата, и така „Холивуд“ загубил прославеното си звено за разследване на убийства. Имената на тези двама следователи били Кинг и Карсуел. Балард не познаваше нито един от двамата.

Часът на смъртта бил определен след аутопсията: около десет часа след последното виждане на жертвата жива и десет часа преди откриването на трупа.

В доклада на патоанатома причината за смъртта била вписана като удушаване с ръце. Това заключение впоследствие било прецизирано с уточнението, че следите по шията на жертвата от ръцете на убиеца можело да се интерпретират като хващане отзад, евентуално по време на сексуално насилие. Тъканните поражения във влагалището и ануса били вписани като причинени преди и след смъртта. Ноктите на жертвата били изтръгнати след смъртта и този ход на убиеца се разглеждал като опит да не се остават биологични следи.

По тялото имало ожулвания и одрасквания, направени след смъртта, за които следователите смятали, че се дължали на усилието да се почисти жертвата с твърда четка и белина, следи от която били намерени в телесни кухини като устата, гърлото и ушните канали. Това бе накарало патоанатома да заключи, че по време на почистването трупът е бил потопен в белина.

Тази находка, в комбинация с часа на смъртта, бе накарала следователите да заключат, че Дейзи е била взета от улицата и заведена от убиеца в хотелска стая или друго място, където било възможно да се приготви вана с белина за последващото почистване на трупа.

— Този умее да планира — каза Балард на глас.

Основаните на белината заключения бяха накарали първите разследващи да прекарат значителна част от времето си в началната фаза в обхождане на всеки мотел и хотел в района на Холивуд, предлагащи пряк достъп до стаи от паркинга. Ученическата снимка на Дейзи била показана на служители от всички възможни смени, камериерките били разпитани дали не са подушили силна миризма на белина, а контейнерите за боклук били претърсени за празни туби от белина. Но тези усилия не довели до резултат. Мястото на убийството така и не било определено, а без местопрестъпление разследването било обречено още от самото му начало. След половин година без следи и заподозрени, случаят автоматично бе преминал в категорията „неразрешени“.

Балард стигна отново до снимките на трупа и този път ги разгледа внимателно, колкото и зловещи да бяха. Възрастта на жертвата, следите по тялото и шията й, показващи силата на нейния убиец, проснатото й голо тяло върху боклука в контейнера… всичко това събуди у нея тръпка на ужас, тъжно съпричастие към участта на това момиче и изживяното в последните мигове на живота му. Балард не беше детектив, който оставя работата си в чекмедже в края на смяната. Тя я носеше в себе си и черпеше сили от съпричастността си.

Преди да бъде назначена в нощната смяна, бе трупала опит, специализирайки в сексуално мотивираните убийства, разследвани от ОиУ. Тогавашният й партньор, Кен Частейн, беше един от най-опитните следователи, занимаващи се със сексуалните убийства. И двамата се бяха обучавали и бяха наставлявани от детектив Дейвид Ламкин, общопризнатия експерт по темата, но в един момент той бе зарязал всичко и бе заминал за тихоокеанския северозапад.

Това бе последвано от прехвърлянето й в Късното шоу, но сега, след като бе прегледала папката „Дейзи Клейтън“, тя бе разпознала зад думите и докладите сексуален хищник, останал неидентифициран цели девет години, и бе почувствала в себе си мощен импулс. Това бе същата притегателна сила, която изначално я бе привлякла към идеята да стане полицай и ловец на мъже, които нараняват жени и ги захвърлят като боклук по тъмните улички. И тя реши, че иска да участва в онова, с което се занимаваше Хари Бош, каквото и да бе то.

Разнесоха се гласове и я изтръгнаха от тези й мисли. Тя вдигна поглед от екрана над преградната стена. Видя двама детективи да събличат саката си и да ги окачат на облегалките на столовете си, в подготовка за поредния работен ден.

Единият бе Сизър Ривера.

4.

Балард си събра нещата от бюрото и освободи работното място, което беше заела. Отиде първо в стаята с общия за всички принтер, за да прибере разпечатките на докладите, които бе въвела в компютъра преди това. Лейтенантът, началник на смяна, беше от старата школа и продължаваше да предпочита да ги преглежда на хартиен носител, макар тя да ги въвеждаше и в системата за отчет. Отдели докладите по разследването на смъртта и взлома преди това, хвана ги с телбод и ги занесе до кутията „Входящи“ на бюрото на адютанта на лейтенанта, за да са готови, когато началникът пристигне. След това се отправи с ленива походка до отдел „Сексуални престъпления“, застана зад Ривера, който вече бе седнал пред работната си станция и се подготвяше за деня, наливайки в чашата си за кафе бутилчица уиски с размера на онези, които дават в самолетите. Тя реши да не коментира това и театрално го поздрави:

— Аве, Цезаре.

Ривера беше един от многото мъже с мустаци тук — неговите бяха бели и се открояваха на фона на кафявата му кожа. Хармонираха на развятата му бяла грива, която бе въздълга според стандартите на ЛАПУ, но все пак приемлива за възрастен детектив. Той се сепна, явно опасявайки се, че сутрешният му ритуал е разкрит. Извъртя се със стола си, но се отпусна, като видя, че е Балард. Знаеше, че тя няма да му създаде неприятности.

— А, Рене — каза той. — Какво има, момичето ми? Нещо за мен?

— Не, нищо — успокои го тя. — Нощта беше спокойна.

Заобиколи го и се подпря на лакът на разделителната преграда между работните места.

— И какво има все пак? — подпита Ривера.

— Тръгвах си вече — обясни Балард. — Но нещо ме гложди. Познаваш ли един човек, който някога е работил тук… казва се Хари Бош? Бил е в „Убийства“. — И посочи ъгъла на стаята, където някога се бяха намирали бюрата на отдел „Убийства“. Сега там се бяха наместили колегите от „Борба с бандитизма“.

— Било е преди моето време — отговори Ривера. — Искам да кажа, че знам кой е… за бога, всички го знаят. Но не, никога не съм имал вземане-даване с него. Защо?

— Беше тук нощес — обясни Балард.

— Искаш да кажеш по време на нощната смяна?

— Да. Спомена, че дошъл да говори с Дворек за някакво старо убийство. Само че аз го улових да рови из преписките ти. — И тя посочи дългата редица кантонерки покрай стената.

Ривера недоумяващо поклати глава.

— Моите папки…? Защо, мамка му?

— От колко време си в „Холивуд“, Ривера? — попита Балард.

— Седем години, но какво, по дяволите…?

— Познато ли ти името Дейзи Клейтън? Била е убита през две и девета. Случаят е още активен, класифициран е като сексуално мотивиран.

Ривера поклати глава.

— Това е било преди да дойда тук. Тогава бях в „Холенбек“.

Стана, отиде при редицата кантонерки и извади връзка ключове, за да отключи горното чекмедже на кантонерката с четири реда.

— Заключена е. И беше заключена снощи, когато си тръгнах.

— Аз я заключих след като той си тръгна — обясни Балард.

Не каза нищо за огънатия кламер, който бе намерила в чекмеджето.

— Бош не се ли пенсионира? — сети се Ривера. — Как е влязъл тук? Да не е задържал своята 999-ка, когато ни напусна?

На всеки полицай даваха така наречения ключ 999, който отключваше задния вход на всеки участък в града. Раздаваха ги за всеки случай, като добавка към електронните карти за преминаване, които освен че често се повреждаха, бяха безполезни при спиране на тока. Но градската администрация не се престараваше да ги прибира от пенсиониращите се полицаи.

— Може би, но той ми обясни, че лейтенант Мънроу го е пуснал, за да изчака прибирането на Дворек от патрул — обясни Балард. — Мотаеше се насам-натам и тогава го забелязах да рови из папките ти. Аз работех в ъгъла и явно не ме е забелязал.

— Той ли спомена за случая „Дейзи“?

— „Дейзи Клейтън“. Не, всъщност Дворек ме светна, че Бош искал да говори с него за това. Не беше ли Дворек първият пристигнал на местопрестъплението?

— Този случай да не е бил на Бош по онова време?

— Не. По него в началото са работили Кинг и Карсуел. Сега е прехвърлен на ЗиН в града.

Ривера се върна при бюрото си, но остана прав. Взе чашата си и отпи глътка. След това рязко я отдръпна от устата си и възкликна:

— Мамка му! Сетих се какво е правил!

— Какво? — попита Балард с нотка на възбуда в гласа.

— Назначиха ме тук по време на реорганизацията, когато прехвърляха убийствата в западното бюро — каза Ривера. — Сексуалните ги разшириха и тогава ме придадоха към тях. Мен и Сандовал ни назначиха като нови, не бяхме на мястото на някои други. И двамата бяхме прехвърлени тук от „Холенбек“.

— И? — каза Балард.

— Така че лейтенантът ми каза да ползвам тази кантонерка и ми даде ключ за нея. Само че когато отворих горното чекмедже, за да си прибера там моите папки, то беше пълно. То и четирите бяха претъпкани. Същото и при Сандовал — и неговите четири бяха пълни.

— Пълни с какво? С папки ли?

— Не, всички чекмеджета бяха задръстени с картончета. Момчетата от Убийства и другите детективи бяха решили да запазят старите картони след като се цифровизирахме. И ги бяха натъпкали в кантонерките за всеки случай.

Ривера говореше за онова, което официално се наричаше „картон за разпит на терен“ (КРТ). Представляваха 8х12-сантиметрови картони, които се попълваха от патрулните след разговор с хора на улицата. Лицевата страна на всеки картон представляваше формуляр с надписани полета за разпитваното лице: име, рождена дата, адрес, членство в банда, татуировки и известни събратя. Обратната страна на картона беше празна и точно на нея полицаите вписваха допълнителна информация за обекта.

Полицаите носеха със себе си в патрулните коли цели купчинки КРТ — Балард ги държеше под сенника над предното стъкло, когато излизаше на патрул в „Пасифик“. В края на смяната картоните се предаваха на дежурния по смяна офицер и информацията на тях се въвеждаше в канцеларията в достъпна за справки база данни. Ако името на някое лице от оперативен интерес излезеше при търсене, интересуващият се полицай или детектив щеше да получи грижливо сортирана информация за факти, адреси и свързани лица.

Американският съюз за защита на гражданските права от много време протестираше срещу използването на тези картони от участъците и събирането на информация от граждани, които не са извършили престъпления, заклеймяваше тази практика като „незаконно съхранение на информация“ и наричаше тези неформални разпити „изнудване“. Управлението обаче досега бе отбивало всички официално заведени опити за прекратяване на практиката.

— Но защо са ги съхранявали? — учуди се Балард. — Нали всичко вече е било вкарано в базата данни и е много по-лесно да се намери там.

— Нямам представа — призна Ривера. — В „Холенбек“ не го правехме.

— А какво правехте, изхвърляхте ли ги?

— Да, със Санди изпразвахме чекмеджетата.

— И ги изхвърляхте?

— Не. Ако изобщо научих нещо там, то е да не правя издънки. Опаковахме ги в кашони и ги закарвахме на съхранение в склад. И оставяхме проблема на друг.

— Какъв склад?

— Срещу паркинга.

Балард кимна. Знаеше, че говори за постройката в южния край на служебния паркинг — едноетажна сграда, някогашен офис на комуналните служби към градската администрация, предадена на участъка, когато бе възникнала нужда от още площ. Сградата в момента практически не се използваше. В две от по-големите помещения имаше физкултурен салон за полицаите с татами за тренировки по бойни изкуства, но по-малките стаи бяха празни или се използваха за складиране на материали, непредставляващи веществени доказателства.

— Значи това е било преди седем години, така ли? — уточни тя.

— Горе-долу — отговори Ривера. — Защото не разчистихме наведнъж. Започнах с едно от чекмеджетата, разчистих следващото и така нататък. Май ми отне около година.

— И кое те кара да смяташ, че Бош се е интересувал от КРТ-тата?

Ривера сви рамене.

— Там би трябвало да има KPT-та от времето на убийството, за което говориш, нали?

— Но тази информация вече е в базата данни.

— Така се предполага. Само че какво да въведеш в прозореца за търсене? Сещаш ли се? Това е проблемът. Ако е искал да види кой се е навъртал из Холивуд по време на убийството, как да търсиш в базата данни за това?

Балард кимна, че е разбрала, но в действителност имаше много начини да се извлече информация от разпитите на терен по географски признак или интервала от време. Според нея Ривера грешеше по този пункт, но вероятно бе прав по отношение на Бош, който бе детектив от старата школа. Сигурно не беше искал да се разрови из КРТ-тата, за да разбере с кого са разговаряли изпратените в Холивуд полицаи, когато е бил открит трупът на Дейзи Клейтън.

— Добре — въздъхна тя. — Тръгвам си. Лека смяна и се пази.

— И ти, Балард — каза Ривера.

Балард излезе от детективското бюро и отиде в женската съблекалня на втория етаж. Съблече униформата и облече анцуга си. Смяташе да подкара към Венис, да остави там дрехите си на пране, да прибере кучето си от хотела за питомци, след което да натовари палатката и падълборда си и да запраши към плажа. А следобеда, след като си починеше и обмислеше следващите си ходове, щеше да се занимае с Бош.

Утринното слънце я пареше в очите, докато прекосяваше паркинга зад участъка. Отключи с дистанционното колата и хвърли смачканата си униформа на седалката до шофьорската. А после видя старата сграда в южния край на паркинга и размисли.

Използва картата си, за да влезе в сградата, и откри двама колеги от нощната смяна да тренират, преди да се приберат по домовете си след сутрешния час пик. Козирува им театрално и тръгна по коридора към бившите офиси, където беше складът. В първата стая, която провери, имаше материали по един от първите й случаи. Предната година бе заловила взломаджия, който бе напълнил стая в мотел до задръстване с вещи от къщите, в които бе проникнал, или закупени с откраднатите пари и кредитни карти. Сега, година по-късно, съдът се бе произнесъл, но голяма част от присвоената собственост още не беше потърсена. Вещите бяха върнати в участък „Холивуд“ и чакаха организирането на открита разпродажба, приходите от която щяха да бъдат за жертвите като последен шанс да бъдат някак възмездени.

Следващата стая беше препълнена с кашони, съдържащи преписки по стари дела, които по различни причини бе сметнато за уместно да бъдат запазени. Балард се огледа и размести няколко кашона, за да се добере до другите. И така скоро разпечата прашен кашон, пълен с KPT-та. Точно на това се бе надявала!

След двайсет минути бе издърпала до стената в коридора дванайсет кашона с картони. По етикетите на тях можеше да се ориентира, че картоните покриват периода от 2006 година — тогава бе започнала инициативата за пълна цифровизация — до 2010-а, когато отдел „Убийства“ се бе изнесъл от участък „Холивуд“.

По груба нейна оценка във всеки кашон имаше по около хиляда картона. Щяха да са нужни часове да се прегледа всичко това подробно. Запита се дали Бош е имал намерение да направи същото, или бе искал да намери конкретен картон или конкретна нощ… може би онази, когато Дейзи бе открита на улицата.

Но нямаше как да знае това, преди да попита Бош.

Остави върху изнесените в коридора кашони бележка, с която обясняваше, че ги е заделила за себе си. Върна се на паркинга и се качи във вана си, след като провери ремъците, задържащи дъските й към багажника. Скоро след като я бяха преназначили в участък „Холивуд“ и се бе разнесъл слухът, че заради нея е било проведено вътрешно разследване, някои колеги в участъка се бяха опитали да предприемат някакви контрамерки срещу нея. Понякога това се свеждаше до елементарно издевателство, но имаше и случаи, когато нещата бяха загрубявали. Една сутрин в края на смяната, когато бе спряла на автоматичната бариера на служебния паркинг, падълбордът й се бе плъзнал напред от инерцията и се бе разбил в бариерата, което бе довело до счупване на фибростъклото. Беше го ремонтирала самичка, но след това бе започнала винаги да проверява дали ремъците са затегнати добре.

Подкара по „Ла Бреа“ към шосе 10 и се насочи на запад към плажа. Изчака няколко минути след 8 часа, преди да позвъни на номера на ОиУ, който все още държеше програмиран в телефона си. Обади се служител и Балард поиска да разговаря с Луси Сото. Нарочно каза името с подчертана фамилиарност, за да остави впечатлението, че става дума за разговор на полицай с полицай. Прехвърлянето стана без забавяне.

— Детектив Сото.

— Обажда се детектив Балард от участък „Холивуд“.

Малка пауза, после Сото каза:

— Знам коя сте. С какво мога да ви помогна, детектив Балард?

Балард бе свикнала да бъде разпознавана от детективи, с които не се познаваше лично. При жените винаги имаше елемент на неловко мълчание. Колежките или й се възхищаваха на непоколебимостта в служебните отношения, или смятаха, че действията й по някакъв начин ги затрудняват в работата им. Винаги се налагаше да усети кое от двете е, но първите думи на Сото изобщо не подсказваха в кой лагер е самата тя. Произнасянето на глас на името й можеше да е ход, с който да подскаже на намиращ се около нея партньор или супервайзър с кого разговаря по телефона.

Все още в неведение Балард реши да премине по същество.

— Работя тук в Късното шоу — поясни тя. — Някои нощи си заслужават безсънието, някои — не. На моя лейтенант му харесва да имам случай като хоби, за да съм ангажирана с нещо.

— Не разбирам — каза Сото. — Какво общо има това с мен? В момента съм…

— Да, предполагам, че сте заета. Все пак сте в групата по тормоза. Но точно затова ви се обаждам. Един от вашите неразрешени случаи — по който не работите заради текущите ви ангажименти, — та, питах се дали да не се пробвам в него.

— За кой случай говорим?

— Дейзи Клейтън. Петнайсетгодишна, убита на…

— Познавам случая. С какво ви заинтригува?

— Навремето е бил голям случай. Чух няколко униформени да разговарят за него, извадих каквото намерих и се заинтересувах. Ако си представям нещата правилно, работата ви в тази работна група не ви оставя много време за него.

— И искате да се пробвате?

— Естествено, нищо не обещавам, но… да, искам да поработя по случая. Ще ви държа информирана — все пак случаят си е ваш. Просто ще поразпитам тук-там.

Балард вече беше на шосето, но не помръдваше. Ровенето из кашоните я бе вкарало в най-голямото сутрешно задръстване. Знаеше също така от личен опит, че предстои да задуха утринният бриз и щеше да й се наложи да гребе срещу него и вълнението, което той щеше да донесе. Така че, изглежда, пропускаше удобния прозорец.

— Вече минаха девет години — каза Сото. — Не съм сигурна, че улицата може да донесе нещо полезно. Особено по време на нощната смяна. Ще въртите на празен ход.

— Да, може би — призна Балард. — Но все пак говорим за моето време. Договорихме ли се, или не?

Нова дълга пауза. Предостатъчно време Балард да премести вана си на цели метър-два.

— Трябва да знаете още нещо — каза накрая Сото. — Има още един човек, който работи по случая. Той е извън управлението.

— Така ли? — престорено се заинтересува Балард. — И кой е той?

— Старият ми партньор. Казва се Хари Бош. Вече се пенсионира, но… държи да се занимава с нещо.

— Аха, един от онези ли? Окей… Нещо друго, което трябва да зная? Този случай от неговите ли е?

— Не, но познава майката на жертвата. Прави го заради нея.

— Е, добре че го научих.

Балард започваше да се ориентира, но това беше и целта на обаждането й. Разрешението да работи по случая бе най-малката й грижа.

— Ако разбера нещо, ще ви информирам — обеща тя. — И ще можете да се присъедините към въздаването на справедливостта.

Стори й се, че чува приглушено засмиване.

— Балард — тихо добави Сото. — Казах, че знам коя си. Знам също и кой е Оливас. Нали се сещаш… работя с него. Искам да ти кажа, че ценя онова, което си направила, и съм наясно, че си платила цената. Просто исках да ти го кажа.

— Радвам се — каза Балард. — Ще ви държа в течение.