Дълга тъмна нощ

47.

Бош помогна на Балард да слезе. Мъжът, когото бе ударил с пистолета си, лежеше в безсъзнание.

— Дилон ли е това? — попита Бош.

— Да — потвърди Балард.

Обърна се и погледна Бош.

— Как ме намери? Не трябваше ли да си със СО?

— Тръгнах си, защото нали ти обещах да поработим — обясни той. — Но когато се добрах до „Холивуд“, теб вече те нямаше. Говорих с Мъни и той ми даде визитката, която си му оставила. — Бош посочи човека на пода. — Когато пристигнах, той тъкмо вкарваше колата в гаража. Веднага разбрах, че нещо не е наред, понеже се колебаеше и се оглеждаше. Допуснах, че си вътре. Прокраднах се зад пикапа му, докато той се готвеше да отвори вратата.

— Е, сега вече сме квит. Този път ти ме спаси.

— Е, ти все пак беше въоръжена. Мисля, че щеше да се справиш и сама.

— Не съм много сигурна в това.

— Аз съм. Когато казах въоръжена, нямах предвид само пистолета ти. Знам на какво си способна.

Бош изгледа проснатия Дилон, който продължаваше да е в безсъзнание, и каза:

— Нямам белезници.

— Аз имам — успокои го Балард.

Пристъпи напред и свали белезниците от колана си.

— Почакай малко — каза Бош.

Отиде напред към рафтовете с консумативите, но спря, взе пистолета на Дилон и го пъхна в колана си. После свали от рафта ролка тиксо и се върна.

— Задръж си белезниците. Нека го направим по другия начин.

— Защо? — не разбра Балард. — Трябва да се обадим.

— Ние…? Не и ти. Тръгвай си. Аз ще се оправя.

— Не, няма да оставя да те обвинят за това, което съм направила аз. Ако ще уволняват някого, това ще съм аз.

Бош заговори, докато връзваше с тиксото ръцете и краката на Дилон.

— Мен не могат да ме уволнят. Аз нямам работа, забрави ли? Така че си тръгвай и остави това на мен.

— Ами веществените доказателства? Има матрак и опаковки от храна в пикапа. Намерих и нокът с розов лак. Той не е спрял след Дейзи Клейтън.

— Знам. Само е станал още по-добър след нея.

Погледна през рамо към инсинератора и върна погледа си към Балард.

— Обзалагам се, че тогава — с Дейзи — не е разполагал с това място. Нито с инсинератора.

Балард кимна и прошепна:

— Питам се колко ли са.

Бош откъсна няколко парчета тиксо и ги залепи върху устата и очите на Дилон.

— Ще разбера това веднага щом си тръгнеш оттук.

— Хари… — започна Балард.

— Тръгвай! Върни се в участъка и питай Мъни дали съм се появявал там. Подхвърли, че не си ме виждала.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Това е единственият начин. Когато всичко е готово, аз ще подам сигнал в участъка на Ван Найс. И ще ти се обадя. За теб няма да има никакви последици. Ако се ядосат на някого, това ще съм аз, но ще трябва здраво да си помислят какво ще предприемат, ако им дам този пакет, комбиниран с аудиозапис.

— Какъв запис? Ти нямаш телефон…

— О, имам диктофон в колата.

Внезапно Дилон простена и се размърда. Идваше в съзнание и осъзнаваше в каква ситуация се е оказал. Опита се да извика нещо, но тиксото не му позволяваше.

Бош погледна Балард, вдигна пръст пред устните си и го завъртя във въздуха, показвайки й, че е време да си тръгне.

Балард посочи заключената предна врата на склада и направи с ръка знак като при завъртане на ключ. Бош кимна, наведе се над Дилон и започна да претърсва джобовете му за ключовете. Дилон се възпротиви, крещеше нещо неразбираемо през тиксото.

— Извинявай, приятел — каза му Бош. — Просто проверявам дали не носиш друго оръжие и разни опасни неща.

Извади връзка ключове, направи знак на Балард да го последва, отключи вратата и я пусна да излезе навън. Увери се, че колата му е, където бе спрял — пред един от другите складове наблизо. После прошепна на Балард:

— Дръж го под око, докато не докарам колата си. Трябва да взема ръкавици и диктофона. Просто стой тук, до вратата.

— Ясно — прошепна му в отговор Балард.

Бош тръгна. Балард го спря.

— Хари…

— Да?

— Благодаря.

— Вече ми го каза.

— Това беше за предишното. Сега ти благодаря, че сваляш бремето от мен.

— Какво бреме? Всичко ще е наред. — И тръгна към колата си.

Балард го проследи с поглед.

48.

Сега Бош беше сам с Роджър Дилон. Беше го подпрял на един от големите бидони, пълни с почистващ разтворител. Бе дръпнал грубо тиксото от устата му, което бе довело до крясъци от болка и ругатни. Очите му бе оставил покрити.

Бош седеше на метър и половина от Дилон, точно срещу него. Беше срязал лентата около глезените му и бе разтворил краката му на циментовия под.

Беше сложил две кофи с мопове от двете страни на стола си. В едната имаше пет сантиметра вода. В другата наля бутилка сярна киселина, която намери на един от рафтовете.

— Чуваш ли ме добре? — попита Бош.

— Кой си ти, по дяволите? — викна Дилон.

— Няма значение кой съм. Разкажи ми за Дейзи Клейтън.

— Не знам за кого и за какво говориш. Развържи ме, мамка му, веднага!

— Сигурен ли си? Било е преди девет години. Проституиращо дете на „Сънсет“, което си сграбчил точно пред денонощния магазин. Допускам, че ти е била първата… или една от първите. Преди да се устроиш тук така удобно, без да се налага да мислиш как да се отърваваш от телата.

Кратка пауза в реакцията на Дилон подсказа на Бош, че е налучкал истината.

— Ти си луд и ще гниеш в затвора — заплаши го Дилон. — Всичко това е напълно… незаконно. Няма никакво значение какво ще ти кажа. Мога да ти призная, че съм убил Кенеди, Тупак и Биги Смолс, и пак няма да има значение. Защото това е незаконен обиск и задържане. Може да не съм ченге, но дори аз го знам. Така че извикай ги, шибаняко! И да приключваме…

Бош се облегна на стола и той изскърца.

— Има един малък проблем — спокойно обясни той. — Аз не съм полицай. И не съм тук, за да викам когото и да било. Тук съм заради Дейзи Клейтън. И толкова!

— Глупости — сопна се Дилон. — Усещам те, ченге си.

— Кажи ми за Дейзи.

— Няма какво да ти казвам. Не я познавам.

— Отвлякъл си я онази нощ.

— Искам адвокат.

— Тук няма адвокати. Тази фаза я подминахме.

— Тогава прави, каквото ще правиш, брато. Няма да ти кажа нищо.

С изскърцване на стола Бош се пресегна към кофата с киселината. Повдигна я внимателно и я премести между разтворените крака на Дилон.

— Какво правиш? — стреснато възкликна Дилон.

Бош не каза нищо. Изпаренията на сярната киселина говореха сами.

— Сярна киселина ли е това? — викна Дилон с нарастваща паника. — Подушвам я. Какво правиш, мамка му?

— Има ли значение, Роджър? — каза спокойно Бош. — Нали твърдиш, че съм ченге. Няма да направя нищо, което би те наранило. Не и ако е незаконно.

— Добре, добре… вярвам ти. Не си ченге. Само махни това от мен. С тези неща няма шега. Дори само парите могат… Чакай малко!? В какво си я налял? Тя може да разяде метал. Знаеш го, нали?

— В такъв случай мисля, че не разполагаме с много време. Дейзи Клейтън. Разкажи ми за нея.

— Казах ти…

Изведнъж Дилон спря да спори и с всички сили закрещя: „Помощ!“. Бош не направи нищо и след двайсетина секунди Дилон спря, разбрал безсмислието на усилието.

— Колко иронично, нали? — отбеляза Бош. — Сам си организирал и построил това място така, че никой да не може да избяга и никой да не бъде чут да вика за помощ. И ето сега… това е положението. Давай, навикай се.

— Виж… моля те, съжалявам — смени тактиката Дилон. — Извинявай, ако съм те ядосал. Извинявам се, ако някога някого съм…

Бош протегна крак и плъзна кофата с киселината няколко сантиметра по навътре към чатала на Дилон. Дилон се опита да се избута с крака назад, но тялото му нямаше къде да отиде. Извърна лице надясно.

— Моля те… — каза той. — Парите. Вдишвам ги…

— Веднъж четох в един вестник една история — спокойно каза Бош. — За един човек, който си полял ръцете със сярна киселина. Бързо ги пъхнал под чешмата, за да я отмие, само че това само влошило нещата. Водата удвоява болката, но от друга страна, ако не измиеш киселината, тя ще разяде кожата ти.

— Боже мили! — прошепна Дилон. — Какво искаш?

— Знаеш какво искам. Искам да ми разкажеш. Дейзи Клейтън. Две хиляди и девета. Започвай…

Дилон продължаваше да седи извърнат от изпаренията.

— Махни я! — изплака той. — Изгаря дробовете ми!

— Две хиляди и девета — повтори Бош, облегна се на стола и той пак изскърца.

— Виж… Какво искаш? — попита Дилон. — Искаш да ти призная, че съм го направил? Добре, направих го! Каквото и да е, направих го! Така че сега нека извикаме ченгетата! Знам вече, че не си полицай, но да извикаме ченгетата и аз ще им кажа, че съм го направил. Обещавам… ще им кажа. Ще им кажа и за другите. Ще им кажа за колкото искаш. Ще им призная, че съм го направил с всичките.

Бош бръкна в джоба си за диктофона, който беше взел от колата, и попита:

— Колко са другите? Кажи ми имената им.

И натисна бутона за включване на записа.

Дилон разтърси глава; продължаваше да я държи извърната от кофата.

— Господи… — прошепна. — Това е лудост…

Бош сложи палец върху микрофона:

— Дай ми име, Дилон. Ако искаш да излезеш оттук, ако искаш да извикам полицията, дай ми име. Не мога да ти повярвам, ако не ми дадеш име.

И освободи микрофона.

— Моля те, пусни ме — примоли се пак Дилон. — Няма да кажа на никого за това… Ще забравя, че се е случило… само ме пусни… Моля те!

Бош отново побутна кофата с крак. Сега тя докосваше вътрешния шев на дънките на Дилон. Отново закри микрофона, докато говореше:

— Последен шанс, Роджър! Започвай да говориш или аз започвам да си тръгвам. Ще оставя кофата и знам ли… може киселината да я разяде, а може и да не я разяде.

— Не, не можеш да направиш това! — извика Дилон. — Моля те, не съм направил нищо!

— Но ти току-що каза, че си го правил и с другите. Кое е вярното?

— Добре, каквото и да е. Убих ги! Всичките ги убих!

— Знам. Но аз искам имената им. Кажи ми поне едно име, за да почна да ти вярвам.

— Онази… Дейзи. Тя беше.

— Не, не… това име ти го дадох аз. Ти ми кажи друго име.

— Нямам имена!

— Е, много лошо за теб.

И Бош стана, сякаш смяташе да си тръгне. Столът изскърца, подчертавайки намерението му.

— Сара Бендър!

Бош замръзна. Името му звучеше познато, но не можеше да се сети откъде. Сложи палец върху микрофона:

— Коя?

И махна палеца си.

— Сара Бендър. Тя е единственото име, което знам. Запомнил съм я, защото гръмнаха заглавията на вестниците. На баща й не му пукаше за нея, докато изведнъж не се разбра, че е изчезнала, и тогава всички се развикаха.

Пак палец.

— И ти я уби?

Без палец.

Дилон бързо кимна.

— Беше пред някакво кафене. Запомнил съм го, защото беше само на една пряка от ЛАПУ. Отвлякох я под шибаните им носове.

Пак палец.

— И какво направи с нея после?

Без палец.

Дилон кимна към ъгъла, където беше инсинераторът.

— Изгорих я.

Бош продължи с палеца, за да не записва гласа си.

— А Дейзи Клейтън?

— И нея.

— Но тогава не си имал пещта.

— Не, тогава работех в моя гараж. Бизнесът беше в началото си.

— И какво направи?

— Почистих я. С белина. Още нямах разрешително да работя с киселина.

— Използвал си ваната си?

— Не, натъпках я в един от биоконтейнерите. С капак. Напълних го с белина и го оставих така… цял ден. Разкарвах го с колата, докато изпълнявах поръчки.

— Коя друга освен Дейзи и Сара?

— Казах ти! Не им помня имената.

— Кажи ми за по-скорошните. За момичето с розовия лак на ноктите. Тя как се казваше?

— Не помня.

— Помниш, разбира се. Държал си я в багажното на другия пикап. Как се казваше тя?

— Не разбираш ли? Не съм я питал за името й! Не ми пукаше. Те на никого не липсваха. На никого не му пукаше. За никого не означаваха нищо.

Бош го изгледа. Беше получил потвърждение. Но не беше приключил.

— А техните родители? Техните майки… и те ли не се брояха?

— Онези момичета… Ха — техните родители не даваха и пет пари за тях.

Бош се замисли за Елизабет Клейтън и тъжната й кончина. За тях беше виновен само Дилон. Прибра диктофона и посегна към кофата. Вдигна я, готов да излее съдържанието й върху главата на Дилон.

Макар да не го виждаше, Дилон усети какво решение е взел.

— Недей… — умолително прошепна той.

Бош тихо вдигна другата кофа и я сложи между краката на Дилон, като се постара да разплиска звучно съдържанието й. Кофата с киселината остави встрани.

— Господи… внимавай! — възкликна Дилон.

Бош взе ролката тиксо и започна да омотава лентата около Дилон и кофата, като вземаше мерки той да не може да стане или да се измести. Направи и две обиколки около шията му, като му позволи да седи извърнат от кофата. Когато свърши, откъсна късо парче, извади диктофона от джоба си и го закрепи на голите гърди на Дилон.

— Сега стой и не помръдвай.

— Ти къде отиваш? — разтревожено попита Дилон.

— Да извикам полицията. Нали така поиска?

— И просто ще ме оставиш тук така?

— Такъв е планът.

— Не може да го направиш. Сярната е много неустойчива. Ако разяде достатъчно кофата, може да…

— Ще побързам — обеща Бош.

И потупа окуражително Дилон по рамото. Взе кофата със сярната киселина и тръгна към вратата, която бе отключил за Балард. Излезе, но този път я остави отключена.

Мина по тесния проход между склада на Дилон и съседния. Изля киселината върху купчината боклуци и захвърли кофата отгоре. После се върна през прохода и тръгна към джипа си.

49.

Участък „Ван Найс“ беше на малко повече от километър. Бош отиде направо там. Нямаше никакво желание да говори лично с някого от полицията, но това бе единственото място, което познаваше в района, където имаше телефонни автомати. Намери цяла редица в основата на стълбището точно под главния вход на участъка — монтирани там явно за удобство на задържаните, които след освобождаване от ареста искаха да се обадят на близките или адвокатите си да дойдат да ги вземат с кола.

Бош вече не разполагаше с телефона, даден му от СО. Сеспийдс си го бе поискал, когато Бош бе казал, че си тръгва от мястото на разстрела при увеселителния център „Язовир Хансен“. Смъртта на Транкило Кортес бе сложила официално край на участието на СО в случая.

До редицата телефони имаше и автомат за разваляне на банкноти, но приемаше само по пет долара. Бош трябваше да направи само две обаждания, затова доста неохотно си напълни джоба с двайсет монети по четвърт долар срещу една банкнота. Първо позвъни на Балард, чийто номер помнеше, и тя вдигна веднага.

— Призна си за Дейзи и другите — каза той. — Твърде много на брой, за да ги помни.

— Господи — каза Балард. — И просто ти го каза? Кои са другите?

— Помнеше само едно име, защото влязло в медиите и навремето се вдигнал голям шум. Сара Бендър, спомняш ли си я? Баща й бил голяма клечка… поне според Дилон. Помня името, но не си спомням конкретно случая. Искам да го използвам за потвърждение на достоверността. Споменах му Дейзи, а той сам спомена Сара Бендър. Ако можем да го потвърдим, тогава…

— Можем. Да го потвърдим, искам да кажа. Бащата на Сара Бендър е собственик на онзи клуб на „Сънсет“… как беше… „Бендърс“. Пред входа му обикновено има опашка.

— Да, знам го. Близо до „Рокси“.

— Сара изчезна преди три години. Джордж Бендър вдигна голям шум, нае за издирването й частни детективи. Говореше се, че дори се обърнал към престъпния свят за помощ, когато решил, че ЛАПУ не я търсят сериозно.

— Престъпния свят…? — повтори Бош.

— Е, ясно е — имал връзки с разни типове, на които възложил да я търсят. Говоря за наемници. Имаше слух, че партньорите му в клуба са от организираната престъпност. Когато дъщеря му изчезнала, това се превърнало в част от разследването, но негласно. Официалната версия била, че е избягала от къщи.

— Според Дилон не е било така.

— Помня, че бащата обяви награда. Започнаха да постъпват сигнали от цялата страна. Естествено, от хора, които се надявали лесно да припечелят. В крайна сметка шумотевицата заглъхнала и сега това е само поредната мистерия на Ел Ей.

— Е, загадката е разрешена. Той каза, че я е убил и я изгорил в инсинератора.

— Мръсник! Как го убеди да ти признае за нея?

— Няма значение. Направи го, и то без да му споменавам името. Сам го каза. Каза за нея и за Дейзи. Останалите не можеше да си спомни по име. Нито дори онази с розовия лак.

Къса пауза, преди Балард да попита:

— Какво ти каза за нея?

— Нищо. Каза, че изобщо не е чувал името й, така че нямало какво да забрави.

— Попита ли го защо я е отвлякъл?

— Не… но май трябваше.

— Мисля, че се е случило наскоро. Докато бях в пикапа… направо можех да подуша страха й. Сигурна съм, че я е държал там.

Бош не знаеше как да реагира на това. Балард заговори отново, преди той да намери думи:

— Той още ли е…?

— Жив? Да, жив е. Ако държиш да знаеш, не съм му направил нищо лошо.

— Не, просто… няма значение. Какво ще правиш с него сега?

— Ще подам сигнал и от „Ван Найс“ да се оправят.

— Записа ли го?

— Да, но това няма значение. Доказателството е неизползваемо. Ще трябва да го подхванат отначало и сами да си изградят случая. Ще им подскажа да започнат с багажното на онзи пикап. Отпечатъци, ДНК и така нататък.

Продължителна пауза, през която и двамата мислеха как незаконните им действия бяха намалили шанса Дилон да бъде изправен пред съда.

Накрая Балард проговори:

— Да се надяваме, че там е останало нещо използваемо. Не бих искала да го видя на свобода поради недостатъчност на доказателствата.

— Няма да се случи — увери я Бош. — Обещавам ти го.

Нова пауза, през която и двамата мислеха за смисъла на думите му.

Беше време да приключват разговора, но на Бош не му се искаше. Изведнъж осъзна, че може би говорят за последен път. Връзката им се поддържаше само благодарение на този случай. Който беше завършен.

— Е, трябва да им се обадя — неохотно каза накрая Бош.

— Да — каза Балард.

— Предполагам, че… може пак да се видим?

— Да… ще се чуваме.

Бош затвори. Странен край. Раздрънка монетите в шепата си, докато обмисляше как да проведе обаждането, което щеше да изпрати следователите в склада на Дилон. Трябваше да защити себе си, но и трябваше да се подсигури, че обаждането му ще предизвика спешна реакция.

Зареди няколко монети в апарата, но в последния момент мислите му се отклониха. Връхлетяха го спомени за Елизабет Клейтън и го обзе дълбока печал, понеже си представи тъжния й край в някаква мръсна стая на долнопробен хотел, с празен флакон за хапчета на масата до леглото, преследвана от призрака на загубената й дъщеря. И тогава си спомни за пренебрежението на Дилон към жертвите му, защото били жени и момичета без значение, на които никой не държи… и се ядоса. Искаше отмъщение.

Когато сигналът в слушалката го изтръгна от мрачните му размисли, набра 411 и поиска от оператора номера на клуб „Бендърс“.

Получи го, позвъни и погледна телефона си, докато чакаше някой да приеме обаждането му. Беше 1:45 след полунощ, но той знаеше, че клубовете в центъра затварят в два.

Най-сетне в ухото му се разнесе женски глас, който едва се разбираше в тътена на електронната музика.

— Имате ли офис? — извика Бош. — Дайте ми офиса…

Казаха му да изчака и мина минута, преди да му отговори този път мъжки глас.

— Господин Бендър?

— Не е тук. Кой се обажда?

Бош вече нямаше колебания.

— Обаждам се от полицията на Ел Ей. Трябва веднага да говоря с господин Бендър. Спешно е… отнася се до дъщеря му.

— Пак ли с тези дивотии?! На него отдавна му е писнало от вас бе, хора!

— Става дума за нещо сериозно, господине. Имам новини за дъщеря му и се налага да говоря с него веднага. Къде мога да го намеря?

— Задръжте така…

Отново се наложи да чака със слушалка на ухото около минута. После се разнесе друг мъжки глас:

— Кой е?

— Господин Бендър?

— Попитах кой се обажда?

— Няма значение кой точно се обажда. Извинявам се за безцеремонното поднасяне на такава новина… такава лоша новина. Но дъщеря ви е била убита преди три години. И мъжът, който я е убил, се намира в…

— Кой, по дяволите, си ти?

— Не мога да ви кажа това. Но мога да ви дам адрес, на който ще намерите човека, който е убил дъщеря ви. Вратата ще бъде отключена.

— И защо да ви вярвам? Обаждате ми се изневиделица, не ми съобщавате името си. Как да…?

— Господин Бендър, съжалявам. Не мога да ви кажа повече от това, с което разполагам. И трябва да го направя сега, докато не съм размислил…

Бош остави думите му да бъдат осмислени, после попита:

— Искате ли адреса?

— Да — каза Бендър. — Дайте ми го.

50.

След като даде на Бендър адреса на „Сатикой“, Бош затвори, без да каже нито дума повече. Тръгна пеша през площада към черокито си. Беше го паркирал на булевард „Ван Найс“.

В главата му се блъскаха противоречиви мисли. Но не бяха само мисли… имаше и лица. Лицето на Елизабет. И на дъщеря й… макар да я познаваше само от снимките. Помисли и за дъщеря си и как Джордж Бендър бе загубил своята и за сляпата ярост, която това можеше да събуди.

Осъзна, че е подтикнал Бендър по път, който просто щеше да замени краткотрайната нужда от справедливост и отмъщение с друг вид вина и скръб. И за двамата.

Спря и тръгна в обратната посока.

Спря при телефоните пред полицейското управление за едно последно обаждане. Набра пряката линия на детективите към бюро „Долината“ и поиска да говори с дежурния по Късното шоу. Свързаха го с детектив Палмър и Бош му каза, че в склад на „Саткой“ е оставен вързан и очакващ полиция убиец. Съобщи още, че там ще намерят диктофон със записано признание, което може да подпомогне откриването на разследване и предявяване на обвинение. В багажното отделение на пикап в гаража имало и веществени доказателства.

Даде му точния адрес и му каза да побързат.

— Че защо? — удиви се Палмър. — Доколкото разбрах, този няма къде да избяга.

— Той няма да избяга, но вие имате конкуренция — каза Бош.