Дълга тъмна нощ

20.

Беше един след полунощ и доста след началото на смяната й, преди да успее да приключи с документацията за ареста и обвинението срещу Тиодор Бехтел по подозрение за влизане с взлом и кражба в големи размери. След като го бяха заключили в самостоятелна килия в участъка, тя бе минала през паркинга до складовите помещения и бе взела оттам нов кашон с картони. После се бе върнала в бюрото, беше си избрала усамотен ъгъл и бе започнала да прелиства докладите за срещи с „ветрогоните“, както поетично ги бе нарекъл Тим Фармър, които всяка нощ се търкаляха по улиците на Холивуд.

След час бе отделила шест картона за по-задълбочено разглеждане и евентуални действия. Останалите няколкостотин бяха безполезни. Работата й се забави, когато се натъкна на поредния картон, написан от Фармър. Думите му и проникновената му наблюдателност бяха приковали вниманието й пак:

Питаше се кои са „дъждовните“ според Фармър. Хора, които не се вписват в обществото? Хора, които се нуждаят от дъжда?

Ровърът й изпищя — лейтенант Мънроу я викаше в диспечерския си офис. Тя избра заобиколния път — първо по задния коридор на участъка и чак след това по предния. Това й даваше възможност да види кои са в участъка и може би да почувства какво става, преди да говори с Мънроу.

Но участъкът бе безлюден, както впрочем бе обичайно повечето нощи. Мънроу я чакаше прав зад бюрото си, загледан в дъската за разпределение, показваща местоположението на коли и персонал в района. Не вдигна поглед, но разбра, че е влязла при него.

— Балард, имаме ситуация и искам да отидеш там и да я разрешиш.

— За какво става дума?

— Имаме обаждане от жена, която твърди, че се е заключила в банята си някъде в Маунт Олимп. Казва, че била изнасилена, но успяла да се добере до банята с телефона си. Според думите й мъжът бил още там и се опитвал да разбие вратата. Изпратих две коли и сержант. Те са влезли и познай кой е мъжът? Шибаният Дани Монахан. Накратко казано, имаш „моята дума срещу неговата“ и те искам там да се оправиш.

— Закарали ли са жертвата в центъра за изнасилени?

— Не. Тя още е там. И не само това, но успяла да си вземе душ, докато била в банята.

— Мамка му! Въпреки това е трябвало да я транспортират.

— Те не са сигурни, че тя е жертва, Балард. Просто иди там и виж с очите си. Това би трябвало да е точно по твоята част.

— Това пък какво означава?

— Разбирай го както искаш. Заминавай… и този път не си забравяй ровъра.

Подаде й един лист. На него беше написан адресът и името на подалата сигнала — някоя си Клои Ламбърт, 22-годишна.

След пет минути Балард караше към хълмовете.

Мразеше случаи, в които са замесени знаменитости. За тях реалността винаги бе по-различна. Животът им не беше нормален. Дани Монахан беше гастролиращ комик, който бе натрупал голяма популярност през последните пет години с подкастове20 и специални програми по кабелни телевизии, а отскоро и с поредица комедийни филми, които постоянно преминаваха стомилионния праг по приходи от билети. Той представляваше тройна заплаха и сериозен противник в Холивуд. Изглеждаше напълно естествено за такъв като него да живее в онази част на Холивуд, която бе известна като Маунт Олимп.

Кварталите на Маунт Олимп покриваха предния десен склон на каньона, където големите домове надничаха към светлините на града долу в равното. Балард влезе в алеята на къща на „Електра Драйв“ и паркира зад една от патрулните коли.

Пресрещна я сержант Дворек.

— Тази нощ няма да ти трябва скафандър, Сали Райд.

— Прекрасно — отвърна Балард. — А какво ще ми трябва?

— Предполагам… мъдростта на Соломон. Според нея той бил сексбандит и тя искала да му извърти едно „Аз също“21.

— Защо не я транспортирахте до центъра за изнасилени, Стан?

Дворек вдигна ръце, сякаш за да я успокои.

— Само по-кротко, по-кротко, моля те. Не исках да подавам официално сигнал, защото тогава имаме заведен случай и животът и кариерата на този човек отиват по дяволите.

Подобна мъжка солидарност не бе изненада за Балард. Но моментът не бе подходящ да се конфронтира с Дворек.

— Окей, къде са те? — попита тя.

— Монахан си седи кротък в домашния си кабинет, а момичето е…

— Момичето?

— Добре де, жената… каквато и да е. Тя е в кинозалата от другата страна на къщата. Никой не е докосвал нищо в банята, нито е разговарял със заподозрения.

— Добре, правилно сте постъпили. Първо ще говоря с жената. Води.

Дворек тръгна пред нея в необятната къща, в която си даваха среща кръгли форми с различни размери. Централният кръг беше най-висок. Стълбищната площадка беше висока поне два етажа.

— Натам — ненужно поясни Дворек.

Минаха през просторна зона за забавление с малка сцена и микрофон на стойка в единия ъгъл, където според Балард Монахан репетирал моноспектаклите си или давал представления за поканените гости и приятели. След това влязоха в коридор и се отправиха по него към разтворена врата, в прохода на която една униформена полицайка, Джина Гарднър, бдеше на пост.

— Здрасти, Джи поздрави я Балард, когато минаха покрай нея.

Влезе в домашен театър, в предната част на който имаше киноекран със спусната завеса. Четири реда плюшени кресла, общо дванайсет на брой, бяха подредени амфитеатрално. По стените висяха афиши от филми на Монахан.

На ръба на едно от креслата седеше млада жена, загърната в мъжка хавлия. Беше блондинка с големи като на сърна очи. Бузите й бяха с разтекъл се грим, по който се виждаха следи от сълзи.

Дворек представи жертвата и се изтегли в коридора при Гарднър. Балард протегна ръка.

— Клои, аз съм детектив Балард. Дойдох да чуя историята ти и да се погрижа да получиш нужните медицински грижи.

— Исках просто да се прибера вкъщи, но не ми позволиха. Той още е тук. Страх ме е.

— Уверявам те, че си в пълна безопасност. В къщата има шестима полицаи, а той е задържан в стая в другата страна на къщата. Искам да получа от теб най-обща информация, след което ще те закараме за медицински преглед и каквото трябва да се направи.

— Добре.

Балард седна на ръба на креслото до Клои и постави между двете малкия диктофон, който винаги носеше със себе си. Пусна на запис, идентифицира себе си и жертвата, съобщи датата, часа и мястото на разговора.

— Клои, от колко време познаваш Дани Монахан?

— Запознах се с него снощи.

— Къде стана това?

— В „Стаята на комедията“. Отидохме там с моята приятелка Ейша и той беше там. Изпълни моноспектакъла си, после се запознах с него на бара отзад. Покани ме да дойда тук.

— А Ейша?

— Не, само мен.

— Със собствената си кола ли дойде тук?

— Не, бях с „Юбер“. Искам да кажа до „Стаята на комедията“. А тук ме докара той с неговата кола.

— Каква беше колата му?

— „Мазерати“, но нямам представа кой точно модел.

— Няма значение. Значи, дошла си тук по негова покана. Не си била докарана насила.

— Не, дори правихме секс и аз го исках. Но после той… боже, толкова е неудобно… — И тя отново се разплака.

— Успокой се. Нищо от случилото се не е твоя вина. Няма нищо, за което да се притесняваш. Ти не си…

— Той ме превъртя и ме изнасили отзад. Казах му да спре, но той не спря. Казах му: „Не!“. Няколко пъти му казах, но той не спря.

Говореше скорострелно, сякаш това бе единственият път, когато щеше да го разкаже.

— Наранена ли си, Клои?

— Да, кървя.

— Сега ще ти задам един въпрос и ти се извинявам предварително. Правила ли си някога анален секс преди случилото се с Дани Монахан?

— Не, никога! Мисля, че… мисля, че това е отвратително.

— Окей, Клои, засега това е всичко. Сега ще организирам да те закарат в центъра за обслужване на изнасилени, където ще снемат биологичен материал и после ще се погрижат за нараняванията ти. Там ще поговорят с теб за евентуална помощ от психолог и изобщо какви стъпки следват оттук нататък.

— Искам само да се прибера вкъщи.

— Знам, но това е необходима стъпка в разследването. Просто трябва да се направи. Разбрахме ли се?

— Да…

— Окей, сега изчакай тук. Полицай Гарднър ще е пред вратата, а аз ще се върна възможно най-скоро.

Когато излезе, Дворек го нямаше. Гарднър й кимна и двете тръгнаха заедно по коридора, отдалечавайки се от стаята, за да не ги чува Клои. Гарднър беше с 10-годишен стаж, всичкия в участък „Холивуд“. Беше дребничка и носеше тъмната си коса на плитка.

— Има мобилен телефон — каза Гарднър. — Чух я да шепне в него.

— Добре — каза Балард.

— Чух я да казва: „Този тип ще си плати. Ще бъда богата“.

Балард посочи камерата в униформата й.

— Според теб дали това е било записано?

— Не знам със сигурност. Може би.

— Погрижи се да имам файла в края на смяната. Нещо друго?

— Не, това беше.

— Благодаря.

— Няма проблем.

Балард намери Дворек в зоната за забавления и го помоли да я отведе до спалнята.

Спалнята беше голяма кръгла стая с кръгло легло и кръгло огледало в тавана над него. Съзнателно прибрала ръце в джобовете си, Балард се наведе над леглото и разгледа усуканите чаршафи и възглавници. Не видя кръв или нещо, което би могло да представлява веществено доказателство. Влезе в банята, където в центъра имаше огромно кръгло джакузи. Огледа грамадната душкабина и там не видя кръв или нещо особено. Но в кошче за боклук до тоалетната видя топка смачкани окървавени хартиени кърпички.

— Добре, сега ще трябва да извикаме криминолозите, за да приберат всичко — каза тя. — Ще се обадиш ли, докато разговарям със заподозрения?

— Нямаш грижа — успокои я Дворек. — Ела да те заведа при него.

Дани Монахан седеше зад бюро, което направи впечатление на Балард с това, че не беше нито голямо, нито кръгло. Беше старо и надраскано, което й казваше, че има сантиментална стойност за гения на комедията, седнал зад него.

— Забелязахте бюрото, нали? — каза той. — Някога бях учител. Малко хора знаят това.

Монахан беше към трийсет и пет, е коремче — явно последица от успеха, — с червена коса, която беше прекалено дълга и прекалено стилизирана да изглежда така, сякаш току-що е станал от леглото и я е сресал с пръсти. Човек, който явно се грижеше за външния си вид, полагайки усилия това да не се забелязва.

Балард игнорира думите за бюрото.

— Господин Монахан, аз съм детектив Балард. Прочете ли ви някой вече правата?

— Правата ми? Не-е… Вижте сега… това е шантаж. Тя иска пари. Каза ми, че ще ми изсмуче кръвта.

Балард му показа диктофона си и го включи. След това му каза правата му и го попита дали ги е разбрал.

— Вижте, може и да съм бил малко груб, но не беше нищо, което да не е поискала — каза той.

— Господин Монахан — настоя Балард, — ако искате да говорите с мен и да обясните какво се е случило, първо трябва да потвърдите, че сте разбрали правата си, както ви ги казах. Ако не, приключваме и вие сте под арест.

— Арест?! Това е абсурдно. Беше изцяло по взаимно съгласие.

Балард замълча за момент, после повтори спокойно и бавно:

— Разбрахте ли правата си, както ви бяха обяснени?

— Да, разбрах правата си — каза Монахан. — Сега доволна ли сте?

— Искате ли да разговаряте с мен за случилото се в дома ви тази нощ?

— Естествено. Ще говоря, защото това са пълни дивотии. Това е, това е… измама. Тя иска пари, детектив. Не можете ли да го разберете?

Балард остави диктофона на старото учителско бюро на Монахан. Отново съобщи часа и мястото, както и името на Монахан, и съгласието му да направи изявление, което ще бъде записано.

— Кажете ми сега какво се случи. Това ви е шансът.

Монахан заговори със спокоен глас, сякаш разказваше какво е вечерял:

— Запознах се с нея в клуба тази вечер, поканих я вкъщи и я изчуках. Това е, което се случи, и което правя често. Само че тя стана, изтича в банята, заключи се и закрещя, че е изнасилена.

— Опитахте ли се да разбиете вратата на банята?

— Не.

— Да се върнем на секса. Каза ли ви тя по което и да е време: „Не“, и поиска ли от вас да спрете?

— Не, просто си навири задника и ми каза да го направя. Всичко друго е лъжа.

Беше класически случай на дума срещу дума, точно както Мънроу я бе предупредил и каквито се оказваха много от оплакванията за изнасилване, регистрирани в ЛАПУ. Но Балард бе видяла кръвта в кошчето за боклук и знаеше, че това ще наклони везните в полза на Клои. Резултатите от прегледа в Центъра за обслужване на изнасилени също щяха да имат доказателствена сила, ако нараняванията на жертвата имаха количествено измерение. Но кръвта в кошчето беше индикатор в полза на това.

Арестът на знаменитост в град на знаменитости беше рискован ход. Подобни случаи привличаха вниманието на обществеността, а обвиняемите по правило наемаха най-добрите адвокати и екипите им. Защитата щеше да разрови дълбоко в живота и кариерата на Балард и тя беше абсолютно убедена, че ще излезе наяве забъркването й в оплакване за сексуален тормоз в участъка и че със сигурност ще я обрисува като предубедена в полза на потърпевшата.

Разбираше, че това е моментът, в който може да се оттегли. Участието на знаменитост със сигурност можеше да се интерпретира като възможност случаят да се прехвърли на централния участък. Това щеше да доведе до включването на новосформираното звено за разследване на сексуален тормоз. Но Балард разбираше също, че начинът, по който действа системата, ще постави в опасност други жени. Прехвърлянето на топката тук щеше да означава бавно и методично разследване, по време на което Монахан нямаше да бъде арестуван и по никакъв начин нямаше да промени начина си на живот. Вероятно щяха да минат седмици, преди случаят да стигне до офиса на областния прокурор за предявяване на обвинение.

Но Монахан бе казал, че прави това често — че води в дома си жени от комедийния клуб. Нима правеше на кръглото си легло същото, което бе направил с Клои, с всяка жена? Балард не можеше да рискува загрижеността й за кариерата или тънкостите в спазването на полицейската процедура да доведат до страдания за други жени.

Извика Дворек от коридора и се обърна отново към Монахан.

— Господин Монахан, станете. Арестувам ви за…

— Чакай, чакай, чакай! — изкрещя Монахан. — Окей, окей… Вижте, не исках да го правя, но аз мога да докажа, че не е имало изнасилване. Просто ме оставете да ви покажа. И няма да има арест, уверявам ви!

Балард го изгледа за момент, после погледна Дворек и каза:

— Давам ви пет минути.

— Трябва да отидем в спалнята ми — каза Монахан.

— Тя е местопрестъпление.

— Не, не е местопрестъпление. Всичко е записано на видео. И като го видите, ще разберете. Няма никакво изнасилване!

Балард осъзна, че би трябвало да предвиди подобен развой. Огледалото на тавана. Монахан беше воайор.

— Да вървим — съгласи се тя.

Монахан поведе полицейската процесия към спалнята си, като обясняваше своята позиция:

— Вижте, зная какво си мислите, само че аз не съм перверзник. Но с целия този шум около „И аз също“ реших, че трябва да се защитя някак, нали разбирате?

— И сте монтирали камери — довърши Балард.

— Именно! Знаех, че един ден може да се стигне до това. Не съм го правил, за да го гледам… това би било противно! Направих го, за да мога да се защитя.

Когато влязоха в спалнята, той взе дистанционното от нощното шкафче до леглото и включи голям екран, който следваше извивката на стената. След малко екранът се раздели на шестнайсет прозореца, показващи изгледи от различните охранителни камери навсякъде из къщата. Монахан избра един от прозорците и го увеличи на целия екран. Сега Балард гледаше общ изглед на стаята, включващ самата нея, Дворек и Монахан. Балард се обърна, за да открие камерата, и фокусира погледа си върху орнаментираната рамка на картина на стената точно над леглото.

— Окей… сега да превъртим назад — каза Монахан.

Балард се обърна към екрана. Две минути по-късно наблюдаваха как Монахан и Клои Ламбърт правят секс на леглото. Нямаше звук и за щастие обективът беше широкоъгълен. Балард предполагаше, че изображението може да бъде увеличено, но нямаше нужда от това, защото ясно се виждаше, че сексът е по взаимно съгласие.

— Това беше първият път, когато го правихме — обясни Монахан. — След това дремнахме за малко. Искате ли сега да превъртя до главната сцена?

— Ако обичате — каза Балард.

Монахан превъртя до втория акт и по езика на тялото и позата на Клои веднага стана ясно, че тя е инициаторът за аналния секс. Когато свършиха, тя спокойно стана, отиде в банята и затвори вратата.

Монахан отново превъртя бързо напред.

— А това тук е, когато я чух да се обажда по телефона на полицията.

Върна на нормално възпроизвеждане и го видяха да скача гол от леглото и да изтичва до вратата на банята. Наведе главата си до ключалката, явно слушайки телефонния разговор, който Ламбърт провеждаше, после започна да удря с юмрук по вратата.

— Можете да го спрете — каза Балард. — Ще ми трябва копие.

— Няма начин — възрази Монахан. — Защо?

— Защото е веществено доказателство. И защото смятам да я арестувам за подаване на фалшив сигнал.

— Не искам да я арестувате. Искам да я махнете от къщата ми! Да не мислите, че бих искал всяка жена, която съм чукал тук тази година, да знае, че я имам на запис? Защо, мислите, не ви казах за това в самото начало? Не, няма да предявявам никакви обвинения. Просто я разкарайте от главата ми!

— Господин Монахан, няма значение дали искате или не искате да предявявате обвинения. Тя е подала фалшив сигнал до полицията.

— Добре, но аз няма да сътруднича и ще наема най-добрия шибан адвокат в страната, за да ви спра да получите видеото. Това ли искате?

— Знаете ли, че бих могла да ви обвиня за записването на сексуално сношение без изричното знание и съгласие за това на двете страни?

Монахан пресметна набързо възможните последици, после каза:

— Ъ-ъ… дали вземането на подобни решения не надвишава правомощията ви?

— Искате ли да се обадите на началника ми? Или още по-добре в отдела за борба със сексуалния тормоз, откъдето информацията изтича като през решето до медиите? Ако настоявате, ще позвъня на началника на полицията в дома му. Сигурна съм, че всички по веригата ще запазят пълна дискретност по случая.

Лицето на Монахан изразяваше, че едва сега осъзнава каква беля си е причинил сам.

— Добре, съжалявам — каза той. — Вече мисля, че сте напълно способна да прецените как е най-добре да се постъпи в случая.

След десет минути Балард се върна в домашния театър, където Клои Ламбърт продължаваше да чака. Хвърли на пода пред нея дрехите й, които бе взела от спалнята, и й каза:

— Можете да се облечете.

— Какво стана? — плахо попита Клои.

— Нищо. Прибирате се у вас. И имате голям късмет, че не отивате в ареста.

— В ареста? От къде на къде?

— За подаването на фалшив сигнал. Не сте била изнасилена, Клои.

— Какво, по дяволите…? Този тип е хищник!

— Може би, но и вие също. Записал е всичко на видео. Гледах го. Така че престанете да се преструвате. Облечете се и ще ви сваля в града.

Балард се обърна, за да излезе, но се поколеба и погледна назад.

— Знаете ли, точно жените като вас са онези, които…

Не довърши. Клои Ламбърт нямаше да я разбере.

21.

Балард беше потисната. Беше си тръгнала от имението на Монахан несигурна кой от двамата, с които бе разговаряла, представлява по-омразен пример на човешко същество. На всичко отгоре нито Монахан, нито Ламбърт щяха да изтърпят последиците от действията си през нощта. Все пак реши да фокусира враждебността си върху Клои като предател на каузата. Във всяко благородно движение или развитие на човечеството през времената винаги се намираха предатели, които връщаха всичко с поне крачка назад.

Опита се да се отърси от това, когато влезе през задната врата на участъка и тръгна по коридора към детективското бюро. Знаеше, че я чака още половин кашон картони за разпит на терен, с които искаше да приключи преди края на смяната. Погледна си часовника — показваше 4:15 сутринта. Планът й беше да напише доклада по сигнала от „Електра Драйв“. Нямаше да спестява нищо на никого и щеше да използва имената на всички замесени в разследването и да опише действията им, макар в крайна сметка досега всичко да бе останало без последици. После щеше да го сложи в кутията „Входящи“ на началника и оттам нататък товарът щеше да се прехвърли на други рамене. Кой знае, можеше да стигне до работната група или дори до областния прокурор. А по пътя можеше да се просмуче и до медиите. Но както и да се развиеха нещата, топката вече не беше у нея, което не й харесваше. Можеше да арестува на място и двамата за различни престъпления, но подобен ход щеше да доведе до анализа на действията й и щеше да бъде поставен под съмнение от онези висшестоящи, които не я харесваха или не я искаха. Щяха да изровят някакъв неин пропуск и щяха да я заровят още по-дълбоко в участъка и по-далеко от единственото, което й трябваше — работата в Късното шоу.

Тръгна към задния ъгъл, където си бе устроила работно място, преди да излезе. Почти бе стигнала до него, когато видя познатата глава с къдрава сива коса над една от ниските прегради. Бош.

Отиде при него и видя, че преглежда последното 10-сантиметрово купче картони от кашона, който бе донесла.

— Как така ти разрешават да идваш и да си тръгваш, както ти се поиска? — попита тя вместо поздрав.

— Честно казано, тази нощ не съм питал никого — призна си Бош. — Когато напуснах, не върнах универсалния ключ.

Балард кимна.

— Е, аз имам да пиша доклад. И преди да съм го завела няма да мога да погледна нито един картон.

— И без това съм на последното купче от този кашон. Ще ида да донеса нов.

— По-добре да дойда с теб. Да го направим сега, преди да съм седнала да пиша. А по пътя ще ти разкажа последното развитие около Йоан Кръстителя.

Излязоха през задната врата на паркинга. Балард разказа на Бош за връщането си в „Лунна светлина“ и разговора си с Макмулън тази сутрин. Инстинктът й казваше, че Макмулън не е техният човек. Каза му за броя на „завоеванията“, които той вписваше в календарите, и за снимката на Дейзи, която бе намерила.

— Значи всъщност си доказала връзката му с жертвата — резюмира Бош. — Той я е познавал.

— Кръстил я е няколко месеца преди убийството — каза Балард. — Но нищо изненадващо — тя е скитала по нощите, а той е обикалял улиците на Холивуд нощем, търсейки души за спасение. По-скоро щях да се изненадам, ако пътищата им не се бяха кръстосали. Но продължавам да мисля, че няма нищо важно, и дори бих могла да изровя алиби за вана на Макмулън. — И му каза, че ванът може да е бил на сервиз в нощта на отвличането и убийството. После продължи: — Веднага щом отворят тази сутрин ще отида в сервиза и ще потърся потвърждение. И ако го намеря, ще спрем да се занимаваме с Кръстителя.

Бош не каза нищо; личеше, че не е готов да задраска мисионера от своя списък на потенциалните заподозрени.

— А какво стана с твоята заповед за обиск? — попита Балард.

— Свършихме работата наполовина — въздъхна Бош. — Намерихме куршумите, които търсехме, но те не стават за сравнение. На всичко отгоре откриха източника ми мъртъв в Алхамбра.

— О, боже! И не е случайно съвпадение, предполагам?

— Така изглежда. Направили са го неговите хора. Шерифите са арестували стрелеца. Засега не е проговорил, но е тясно свързан с нашия заподозрян по стария неразрешен случай. Понякога, когато изтупаш праха от старо разследване, се случват лоши неща.

Балард го погледна в полумрака на паркинга. Питаше се дали това не е някакво предупреждение относно случая „Дейзи Клейтън“.

Извървяха в мълчание пътя до склада, взеха по един кашон и тръгнаха обратно към участъка. На излизане Балард се обърна и огледа оценяващо оставащите в коридора кашони. Бяха ги преполовили.

По обратния път Бош спря за момент да си поеме дъх, остави кашона си на капака на багажника на една от полицейските коли и се оплака:

— Коляното ме върти. Правя си акупунктура, когато се случи. Но сега просто не мога да намеря време.

— Може би трябва да смениш ставата.

— Вероятно. Но това ще ме извади от играта за дълго. И може повече да не се върна в нея.

Взе кашона и продължиха по пътя си.

— Мислех си… — проговори той. — Помниш ли програмата ГРАСП22… беше ли вече тук тогава?

— Бях в патрулите — отговори Балард. — „Вникни в престъплението“… или нещо подобно, сега си спомням. Не беше ли някаква пиар инициатива?

— Ами, да… но мисля, че по времето на Дейзи все още беше в ход. И си помислих какво се е случило с всички онези данни, които събраха тогава. Ако все още са някъде, можем с тяхна помощ да погледнем от друг ъгъл на случилото се и кой е бил тогава в Холивуд.

ГРАСП беше наистина пиар трик по идея на бивш началник, който тогава бе поел юздите на управлението и бе излязъл с предложението за „мозъчен тръст“ на правоохранителните органи с идеята да се анализират престъпленията на база географското им разпределение, за да се определи как най-ефективно да се разпределят ресурсите на полицията. Инициативата бе рекламирана шумно от управлението, но се бе споминала без същите фанфари по-късно, когато се бе появил новият началник с новите си идеи.

— Честно казано не си спомням за какво точно ставаше дума — призна си Балард. — Аз бях патрулна в „Пасифик“ и само помня, че попълвах купища формуляри… някаква географска информация, ако не бъркам.

— „Програма за безопасност на географска база“23 — разшифрова съкращението Бош. — Измислица на момчетата от отдел АСС24.

Тя се разсмя.

— Не си ли чувала за тях? Там са десет души на пълен работен ден.

Балард се разсмя, повдигна коляно, за да подпре на него кашона си, и отключи вратата на участъка. Бутна я с дупе и пусна Бош да мине пред нея.

Тръгнаха по коридора.

— Ще погледна папките на ГРАСП — обеща тя. — И ще започна от офиса на задниците.

— Дръж ме в течение.

Когато седна на мястото си, Балард видя на бюрото синя папка.

— Това пък какво е?

— Обещах ти да започна нов дневник на убийството по това разследване — напомни й Бош. — Реших, че би било уместно да добавиш някои неща в него, може би на хронологичен принцип. И прецених, че е добре ти да го водиш.

В папката със спирала имаше само няколко доклада. Единият беше резюмето на Бош за разговора му със супервайзъра на „Америкън Сторъдж Продъктс“ за контейнера, в който той смяташе, че е било натъпкано тялото на Дейзи Клейтън.

— Добре — каза тя, — ще напечатам всичко, с което разполагам, и ще го включа тук. А иначе вече водя онлайн хронологичен дневник.

Затвори с щракване папката и видя, че е стара, сините пластмасови корици вече бяха избелели. Бош я бе взел от стар дневник на нечие убийство и това не я изненада. Досещаше се, че той пази архива на поне няколко стари случая в дома си. Беше от детективите, които го правят.

— Закри ли случая, от който си я взел? — попита тя.

— Да — отговори Бош.

— Добре.

Хванаха се на работа. Не постъпиха повече сигнали, изискващи намесата на Балард. Тя свърши с въвеждането на доклада си и се присъедини към Бош. До разсъмване бяха приключили с двата донесени от склада кашона и бяха добавили нови петдесет картона към купчинката за по-подробно разглеждане, но не чак толкова важни, че да изискват незабавни действия. Докато прехвърляха картоните, Бош й разказваше истории за работата си в отдел „Убийства“ на участък „Холивуд“ през 90-те години. Направи й впечатление, че той, а в някои случаи и медиите, бяха кръщавали доста от случаите: „Жената в куфара“, „Безръкият мъж“, „Майсторът на кукли“ и т.н. Това оставяше впечатлението, че по онези времена убийствата са били събитие. В сравнение сега сякаш не се случваше нищо ново или поне нищо шокиращо.

Балард сложи заделените „специални случаи“ в новата папка.

— Ще ги прибера в моето шкафче и отивам в сервиза. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не — отказа Бош. — Всъщност искам, но мисля, че е по-добре да се кача в Долината и да видя докъде сме стигнали. А по пътя може да проверя дали ще могат да ми забият няколко игли в коляното.

— В такъв случай ще се чуем по-късно. И ще ти съобщя какво съм разбрала.

— Това вече е план.

22.

След като излезе от участъка, Балард се отби да си купи кафе с мляко. Докато го чакаше да стане, получи есемес от Ейрън, с който й казваше, че е свободен целия ден. Прие това като знак, че мъжът, когото бе извадил от мъртвото вълнение, не е оживял и че са дали на Ейрън „ден за психическо възстановяване“, за да се справи със стреса. Отговори му, че трябва да се отбие някъде, преди тръгне за плажа.

Когато стигна при „Зокало трансмисии“, двете врати на сервиза бяха отворени. Беше дошла с личния си ван, защото не планираше да се връща в участъка.

Някакъв мъж стоеше в едно от двете работни места, бършеше оплесканите си с грес ръце в парцал и оглеждаше преценяващо един „Форд Транзит“. Балард слезе и побърза да му покаже значката си, за да разсее евентуалната му илюзия, че е потенциален клиент.

— Тук ли е собственикът или управителят?

— Това съм аз — отговори мъжът. — И двете.

— Господин Зокало?

— Да.

— Детектив Балард, ЛАПУ, участък „Холивуд“. Нуждая се от помощта ви.

— Какво мога да направя?

— Опитвам се да потвърдя, че един конкретен ван е получил тук трансмисия преди девет години. Възможно ли е това? Пазите ли някакъв архив от две и девета?

— Да, имаме архив. Но това е било преди много време.

— Може би имате някакви файлове в компютър? Само да въведем името и…?

— Не, няма компютри. Имаме папки и пазим… нали се сещате… пазим документите.

Не беше много съвременно, но Балард се интересуваше единствено има ли някаква документация.

— Тук ли са? — попита тя. — Мога ли да ги погледна? Имам име и дата.

— Да, разбира се. Отзад са.

И я поведе в малък офис зад рампите. Минаха покрай друг мъж, който се трудеше в канал под кола, откъдето се разнасяше пронизителният вой на винтоверт, с който явно сваляше гайките на капака на трансмисията. Мъжът изгледа подозрително Балард, която следваше Зокало към офиса.

Офисът беше с площ колкото да побере бюро, стол и три кантонерки с по четири чекмеджета за папки. Във всяко чекмедже имаше носачи за окачване на папките, а на предната му страна се виждаше изписана на ръка година. Това означаваше, че Зокало съхранява документи от дванайсет години, и това изглеждаше окуражаващо.

— И девета…? — повтори Зокало.

— Да.

Той прокара пръст по чекмеджетата, докато намери надписаното с „2009“. Етикетите не бяха в строг хронологичен ред и Балард предположи, че всяка година той изхвърля най-старите документи и започва с празно чекмедже.

Чекмеджето „2009“ беше второто отгоре в средната редица. Зокало махна към него с ръка, сякаш за да покаже на Балард, че това е всичко, с което разполага.

— Ще гледам да не ги разбъркам — обеща Балард.

— Няма значение — успокои я Зокало. — Можете да използвате масата.

Остави я сама и излезе в гаража. Балард го чу да казва нещо на испански на другия работник, но те говореха скорострелно и тя не можа да разбере нищо. Но чу думата „мигра“ и нещо й подсказа, че мъжът в канала се безпокои дали тя не е имиграционен агент.

Издърпа чекмеджето и видя, че е пълно само на една трета от дълбочината си, като фактурите са подпрени на задната му стена. Взе около половината и ги отнесе до масата, която бе омазана е грес — Зокало явно не си миеше ръцете, когато идваше тук от гаража.

Започна да прелиства копията на фактурите, много от които също бяха с мазни петна.

Изненадващо за нея фактурите се оказаха подредени по дата, така че процесът на проверка на алибито на Йоан Кръстителя се развиваше бързо. Балард отиде направо на интересуващата я седмица и намери копие на фактура за монтирането на нова трансмисия на ван модел „Форд Еконолайн“, издадена на името на Джон Макмулън, е попълнен адрес на мисията „Лунна светлина“. Датите, когато ванът бе престоял в сервиза, съответстваха на празните места в календара на Макмулън и обхващаха двата дни, когато Дейзи бе изчезнала и впоследствие намерена мъртва.

Балард огледа офиса. Не виждаше машина за копиране. Задържа фактурата на Макмулън, върна останалите разписки в чекмеджето и го затвори. Излезе от офиса и влезе в гаража. Зокало също бе слязъл в канала. Тя клекна до колата, под която работеха, и му показа изцапаната е мазни петна фактура.

— Господин Зокало, намерих точно каквото ми трябва. Мога ли да я взема, за да я копирам? Ще ви върна оригинала.

Зокало поклати глава.

— Не ми трябва. След толкова години… Задръжте го, няма проблем.

— Благодаря. Ето визитката ми. Ако ви потрябва помощта ми за каквото и да било, просто ми се обадете. Нали?

Подаде му визитката си и Зокало я взе, като веднага остави мазно петно върху нея.

Балард излезе от гаража, застана до вана, извади телефона си и направи снимка на фактурата, която Зокало й бе позволил да задържи. След това изпрати есемес на Бош, като прикачи снимката:

Бош не й отговори веднага. Балард се качи в колата и потегли към Венис.

Хвана сутрешния поток на запад и й отне почти час да стигне до нощния приют за кучета, където държеше Лола. След като я взе и я разходи из квартала „Абът Кини“, се върна при вана и потегли към каналите. Лола стоеше права отпред на седалката до нея.

Общественият паркинг до каналите беше безумно скъп. Балард направи онова, което често правеше, когато посещаваше Ейрън: спря в градския паркинг на булевард „Венис“ и отиде пеша до квартала с каналите на улица „Дел“. Ейрън споделяше едната страна на дуплекс на „Холанд“ с друг спасител. Другата половина на дуплекса също бе дом на спасители. В двете къщи непрекъснато влизаха и излизаха хора, понеже спасителите бяха на застъпващи се смени. Ейрън бе тук от две години и му харесваше да работи на плажа „Венис Бийч“. Докато другите се натискаха да бъдат разпределени по на север, към Малибу, той беше доволен да остане тук и по този начин бе най-отдавна в дуплекса, които се отличаваше от останалите по пощенската си кутия с форма на делфин.

Балард знаеше, че Ейрън ще си е у дома, понеже всички спасители работеха само дневни смени. Тя потупа делфина по главата и въведе Лола през портичката, като я водеше на каишка. Плъзгащата се врата на долния етаж бе наполовина отворена и тя влезе, без да чука.

Ейрън лежеше на леглото със затворени очи и балансираше бутилка текила на гръдния си кош. Стресна се, когато Лола го доближи и го близна по лицето. Все пак успя да сграбчи бутилката, преди тя да падне.

— Добре ли си? — попита Балард.

— Вече съм — отговори той.

Седна и се усмихна, явно щастлив да я види. Подаде й бутилката, но тя поклати глава.

— Да се качим горе — предложи той.

Балард знаеше как се чувства. Всяко докосване до смъртта — независимо дали се спасяваш сам на косъм, или си някак съпричастен към смъртта на друг човек, — води до своеобразна първична нужда да получиш потвърждение, че още съществуваш. И това потвърждение можеше да доведе до възможно най-добрия секс.

Бутна Лола към кучешкото легло в ъгъла. Ейрън имаше питбул, но явно го бе вкарал в колибата, макар да имаше почивен ден. Лола послушно се качи на кръглата възглавница, обиколи я три пъти и накрая клекна, така че да вижда плъзгащата се врата. Щеше да ги пази. Нямаше нужда да я затварят.

Балард отиде при дивана, хвана Ейрън за ръка и го поведе към стълбите. Той започна да говори още докато се качваха:

— Изключили са го от системата за поддържане на живота снощи в девет, след като повикали цялото му семейство да присъства. И аз отидох. Сега съжалявам. Гледката не беше хубава. Слава богу, поне не ме обвиниха. Постарах се да доплувам възможно най-бързо до него.

Балард се опита да го успокои и му прошепна:

— Спри. Остави тази история извън спалнята.

След трийсет минути бяха вплетени един в друг и напълно изразходвани на пода на спалнята на Хейс.

— Как така не сме на леглото? — попита Балард.

— Нямам представа — отговори Хейс.

Посегна към бутилката с текила на дъсчения под, но Балард я избута с крак извън обсега му. Искаше да чуе добре какво ще му каже.

— Ей! — престорено се възмути Хейс.

— Казвала ли съм ти, че баща ми се удави? — попита Балард. — Когато бях малка.

— Не… това… това е ужасно.

Той се пристисна в нея, за да я утеши, но тя се обърна с лице към стената.

— Тук ли се случи? — попита Хейс.

— Не, в Хавай. Живеехме там. Той сърфираше. Така и не го откриха.

— Съжалявам, Рене. Аз…

— Беше преди много време. Но разбираш ли… винаги съм искала да го бяха намерили. Толкова странно е да се качиш на дъската… да поемеш навътре… и никога… да не се върнеш.

Мълчаха дълго.

— Както и да е… мислех си за случилото се с онзи човек вчера — продължи Балард. — Ти поне им го върна.

Хейс кимна.

— Сигурно си се чувствала ужасно — каза след малко. — Трябваше да ми го разкажеш по-рано.

— Защо?

— Не знам. Някак си е… разбираш ли… баща ти се удавя на плажа и сега ти спиш на плажа. Ти и аз… а аз съм спасителят. Какво ти казва това?

— Нямам представа. Не мисля за това.

— Майка ти омъжи ли се повторно?

— Не, тогава я нямаше. И мисля, че дълго така и не научи истината.

— Господи… тази история става все по-кошмарна.

Придърпа я към себе си и я целуна по тила.

— Не мисля, че щях да съм тук и щях да правя каквото правя, ако не се бе случило както се случи — философски заключи Балард. — Такава е истината.

Протегна крак и придърпа с него бутилката с текила, така че вече да може да я достигне.

Но той не го направи. Продължи да я прегръща. Това й харесваше.