Дълга тъмна нощ

31.

Телефонът на Бош избръмча. На екрана пишеше НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР, но той се сети, че това сигурно пак е Бела Лурдес. Беше оставил последните й две повиквания да отидат в гласовата поща и тя му бе оставила съобщения, че иска да говори с него за отстраняването му от работа, както и за решението му да поеме удара за „Плана Лусон“, макар те двамата да го бяха измислили и привели в действие.

Отпи нова глътка кафе, без да изпуска от поглед входа на клиниката на булевард „Ван Найс“. Вече два часа там бе имало постоянен поток от пациенти, но Бош не бе забелязал Елизабет Клейтън сред влизащите и излизащите. Скоро щеше да стане осем и това бе краят на работното време на клиниката.

Отново провери есемесите си. Беше изпратил на дъщеря си съобщение, че ще дойде с влак за закуска или вечеря и може да гледат заедно мач на „Ейнджълс“30 през уикенда, но вече четирийсет минути нямаше отговор. Понеже имаше програмата й, знаеше, че тя няма вечерни лекции, но пък можеше да е в библиотеката с изключен телефон. Сети се за Балард, която му бе казала, че не си е вземала телефона, когато не е искала да я следят. Запита се дали случаят сега не е точно такъв.

Отвори приложението за проследяване на телефона си, но преди да успее да локализира дъщеря си, телефонът избръмча отново. Този път търсещият го не бе блокирал идентификацията и той прие повикването.

— Какво става, Рене?

— Здрасти, Хари, къде си?

Беше ясно, че шофира.

— На „Ван Найс“ — отговори й той. — Наблюдавам една клиника, където Елизабет се е навъртала някога.

— Не каза ли, че си я проследил до Северен Холивуд?

— Така казах, но бях там цялата нощ. Без следа от нея. Днес съм се захванал с клиника, в която някога е идвала. Може и да се появи. Ти къде си? Според шума май си на магистралата.

— На сто и първа съм, влизам откъм Вентура.

Разказа му за ровенето из сметището и че ще ходи при баба си да се изкъпе и изпере.

— Ще те видя ли тази нощ?

— Да, ако тук не се случи нещо — обеща Бош.

— Получих съобщение от професор Колдър. Каза, че ни е записал на флашка файловете от ГРАСП. Ще я вземе със себе си утре в университета. Така че планирам да отида до УЮК след смяната ми, ако се интересуваш да ме придружиш. И без това ще трябва да разпечатаме информацията за теб.

— Да, смятай, че съм с теб за всичко това.

— Окей… Дано имам късмет тази нощ да е по-спокойно, за да мога да свърша с картоните.

— Късмет.

Балард затвори и Бош се върна към наблюдението си.

Не беше сигурен защо го прави. Елизабет наистина бе имала връзка с д-р Али Рохат, съмнителния лекар, който ръководеше работата в това място, но от друга страна в района на Лос Анджелис имаше хиляди клиники и тя можеше да се намира в която и да било от тях. Бош се замисли дали постъпва разумно, но алтернативата беше да се прибере в празния си дом и да се пита какво става е нея.

Реши да рискува и да остане още. Освен това съсредоточаването върху клиниката му помагаше да не обръща внимание на по-черните мисли, с които мозъкът му продължаваше да се занимава въпреки нежеланието му. Знаеше, че всъщност отлага важна самопреценка на последните си действия, преценка, която можеше да завърши със заключение, че не е годен да продължава да се занимава с тази работа. Това щеше да бъде негово решение, но той знаеше, че е много по-самокритичен от всеки друг човек, когото бе срещал. Ако сметнеше, че е дошло време да се оттегли, нищо не можеше да го спре.

Телефонът му отново избръмча. Пак НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР. Реши този път да приеме повикването и да се разбере с Бела Лурдес. Натисна зеления бутон.

Но не беше Бела Лурдес.

— Здрасти, задник.

Гласът му бе непознат. Акцентът беше испански, а възрастта под 40-те. Звучеше сериозно.

— Кой се обажда?

— Няма значение. По-важното е, че си се захванал с не когото трябва.

— И с кого по-точно?

— Ще разбереш, нещастник. И то съвсем скоро.

— Кортес…? Кортес ли си?

Но разговорът прекъсна.

През годините Бош бе получавал много заплахи. Много от тях бяха анонимни като тази. И тази нямаше да го спре. Трябваше да приеме, че обадилият се е Кортес или член на санферите. И това обясняваше как имат личния му номер — Бош го бе написал на визитката си, която бе дал на Мартин Перес и която бе намерена втикната между зъбите му след убийството. Беше поредната погрешна стъпка от многото направени напоследък, като се започнеше със съгласието Перес да не бъде охраняван и се свършеше с Лусон, който го бе изиграл и се бе заключил в килията, за да се самоубие.

Реши да се обади на Бела Лурдес и да й каже за заплахата. Заплахите рядко се изпълняваха, но той смяташе, че трябва да бъде регистрирана в случай, че тази направи изключение. Намери я в офиса, където все още се оправяше със задържана документация.

— Цял ден се опитвам да се свържа с теб, Хари!

— Знам. Бях зает и едва сега ми се отвори възможност да ти се обадя. Какво става?

— Ще трябва да намерим време да поговорим за Лусон и това тъпо отстраняване от работа, но в момента има друго по-важно. Момчетата са прехванали някаква информация днес. Изглежда, санферите са те набелязали за удар.

Бош замълча за дълго; мислеше за току-що получената заплаха.

— Хари…? Чуваш ли ме?

— Да. Мислех. Колко надеждна е тази информация?

— Казват, че е достатъчно добра, за да бъдеш предупреден.

— Ами… току-що получих анонимно обаждане по телефона. На личния. Някакъв тип ме заплаши.

— Мамка му… разпозна ли гласа?

— Не бих казал. Може да беше Кортес, но може да е бил и някой друг. Но защо ще ми се обажда и да ме предупреждава, ако заплахата е реална? Няма логика, нали?

— Наистина няма, но тази трябва да я приемеш сериозно.

— Мислиш ли, че знаят къде живея?

— Нямам представа. Но може би известно време е добре да не се прибираш, за да си в безопасност.

Бош забеляза някаква жена с лента на челото да излиза от клиниката и да тръгва на юг по „Ван Найс“. Беше слабичка като Елизабет, но беше извърната встрани, така че не можеше да е сигурен дали е тя. А лентата скриваше цвета и дължината на косата й.

— Бела… трябва да тръгвам — каза той. — Дръж ме в течение. Според мен са празни приказки, но ме информирай, ако се разбере, че става дума за нещо по-сериозно.

— Хари, мисля, че…

Бош прекъсна разговора и запали колата. Потегли бавно по улицата, без да изпуска жената от поглед. Тя беше стигнала почти до края на пресечката и Бош планираше да я подмине, за да завие на ъгъла и да слезе, за да види дали е Елизабет. Внезапно осъзна, че толкова се бе съсредоточил върху задачата да я намери, че не бе обмислил как да продължи, ако е тя.

Жената стигна до ъгъла, зави и Бош я изгуби от поглед. Планът му да я идентифицира и да се изправи срещу нея на добре осветения булевард „Ван Найс“ трябваше да бъде променен. Той ускори и зави на същия ъгъл. Видя я спряла в компанията на двама мъже в сянката на затворен бояджийски магазин. Единият мъж бе поднесъл шепите си и жената тъкмо пускаше нещо в тях. Бош все още не можеше да види добре лицето й. Спря до тротоара точно до тях.

Единият мъж веднага изтича към перпендикулярна на „Ван Найс“ уличка. Жената и другият стояха като замръзнали. Старият „Чероки“ на Бош по нищо не приличаше на полицейска кола. Той изскочи навън, сграбчи фенерчето от конзолата и вдигна ръце така, че да могат да ги виждат над покрива на колата.

— Няма проблем. Искам само да поговорим. Нищо повече…

Докато заобикаляше джипа, видя мъжът да изважда нещо от задния си джоб и да издърпва жената пред себе си като щит. Не можеше да се разбере дали е пистолет, нож или просто цигари. Но Бош от опит знаеше, че ако имаш пистолет, обикновено го показваш.

Спря на два метра от тях все така вдигнал ръце.

— Елизабет?

Взря се в тъмнината. Все така не можеше да види лицето й, а тя не отговори. С ръце над главата запали фенерчето и насочи лъча към нея.

Не беше Елизабет.

— Окей… съжалявам, припознах се — каза Бош. — Оставям ви.

И започна да отстъпва.

— Дяволски си прав, че си се припознал — проговори мъжът. — Защо, по дяволите, се нахвърляш на хората така?

— Казах ви, че търся друг човек, окей? Извинявам се.

— Можеше да имам пистолет, шибан идиот такъв! И можеше да ти пръсна мозъка.

Бош бръкна под якето си и извади пистолета си от кобура на колана. Вдигна дулото му нагоре и направи обратно крачка към двойката.

— Такъв ли имаш предвид? Това ли имаш?

Мъжът пусна каквото държеше и вдигна ръце.

— Съжалявам, човече. Съжалявам!

— Прибери тоя проклет пищов! — изкрещя жената. — На никого не сме направили нищо лошо.

Бош погледна към паважа и видя какво бе пуснал мъжът — пластмасова трошачка на хапчета. Явно се готвеха да разпрашат хапчетата, които тя бе изнесла от клиниката, и да ги приготвят за смъркане. Предната година Бош бе носил подобен инструмент, когато бе работил под прикритие.

За пореден път бе поразен колко жалък е животът на двамата души пред очите му. Запита се дали Елизабет иска да се върне към това. Прибра пистолета си в кобура и се върна при колата си. Наркоманите го наблюдаваха тревожно.

— Какъв си ти бе, някакво ченге ли…? — пак изкрещя жената.

Бош ги погледна, преди да се качи в колата.

— Нещо такова.

Седна зад волана, включи на предавка и потегли.

Реши, че му стига за тази нощ. Дори Елизабет да се шляеше някъде из улиците, той не можеше да направи нищо повече. Насочи се към къщи примирен с тази мисъл. Щеше да продължи да издирва убиеца на Дейзи, но търсенето на Елизабет повече нямаше да е приоритет за него.

Купи си тако на „Кауенга“ и пое по стръмнините на хълма. Планът беше прост — хапване, душ, преобличане и потегляне към Холивуд, за да продължат работата с Балард.

Къщата беше тъмна, защото бе забравил да остави някои лампи да светят. Влезе през кухненската врата и извади от хладилника бутилка вода, преди да излезе на задната тераса, за да вечеря.

Докато минаваше през дневната, забеляза, че плъзгащата се врата на терасата е частично отворена. Спря. Беше сигурен, че не я е оставил така. И тогава усети опирането на дулото на пистолет в тила си.

През мозъка му прелетя образът на дъщеря му. Беше отпреди няколко години, в момента, когато я бе учил да шофира и я бе похвалил, че се справя добре. А тя му се бе усмихнала гордо.