Дълга тъмна нощ

5.

От Съдебната палата на Сан Фернандо до стария затвор, където Бош работеше с документацията, беше само една пряка. Той извървя разстоянието бързо, с пружинираща походка, заповедта за обиск беше в ръката му. Съдия Атикъс Финч Ландри я бе прочел и бе задал на Бош няколко формални въпроса, преди да се подпише за одобрение. Сега Бош бе овластен да извърши огледа и да намери куршума, което щеше да доведе до арест и може би до приключване на друг случай.

Сви по прекия път през заграждението на службата за комунални услуги на града и излезе на задната врата на стария затвор. Вкара ключа си в катинара на някогашния изтрезвител, където папките на неразрешените случаи се съхраняваха на метални лавици. Установи, че е забравил да заключи, и се смъмри наум за пропуска — това беше нарушение както на собствените му правила, така и на правилника на участъка, защото папките трябваше да се съхраняват под ключ. А Бош държеше документацията по бюрото му да е защитена, макар да ставаше дума за четирийсетминутно излизане до Съдебната палата, която се намираше буквално под носа му.

Мина зад импровизираното си бюро — стар дъсчен плот, положен върху две купчини с папки — и седна. И веднага забеляза извития кламер върху капака на затворения му лаптоп.

Вгледа се в него. Определено не го беше оставял там.

— Забравил си го.

Бош вдигна поглед. Жената — детектив — от изтеклата нощ в участък „Холивуд“ беше яхнала напречно старата пейка, вместена между отрупаните с папки стелажи. Беше останала скрита от полезрението му, когато бе влязъл. Погледна към отворената врата. Катинарът висеше на веригата.

— Балард, нали? — каза той. — Радвам се, че съм с всичкия си, защото бях убеден, че съм заключил.

— Позволих си да вляза — обясни Балард. — Глава първа от буквара за касоразбивачи.

— Полезно умение. Между другото… в момента съм зает. Току-що получих заповед за обиск, от която трябва да реша как да се възползвам най-добре, без заподозреният да разбере. Какво искаш, детектив Балард?

— Да участвам.

— Моля?

— В „Дейзи Клейтън“.

Бош я гледа оценяващо няколко секунди. Беше привлекателна, може би към 35-годишна, с дълга до раменете кестенява коса, със стегнато атлетично тяло. С цивилни дрехи. Предната нощ я бе видял в спретната униформа, която й придаваше внушителност, задължителна за ЛАПУ, където Бош от опит знаеше, че на жените детективи се гледа като на чиновнички.

Балард имаше слънчев загар, който за Бош не се връзваше с нощните й смени. Но най-силно го впечатли фактът, че бяха изминали само дванайсет часа от момента, когато го бе изненадала пред кантонерките в детективското бюро, а тя не само го бе открила, но и бе надушила с какво се занимава.

— Говорих със старата ти партньорка Луси — обясни Балард. — И получих благословията й. Защото да не се заблуждаваме — в крайна сметка случаят си е на „Холивуд“.

— Беше… преди да го поеме ОиУ — поправи я Бош. — Така че сега е тяхна грижа, а не на „Холивуд“.

— А теб защо те вълнува? Вече не си в ЛАПУ. И не виждам никаква връзка между този случай и Сан Фернандо.

В качеството си на полицай от запаса към СФПУ през последните три години Бош бе работил основно по неразкрити случаи от всякакъв вид — убийства, изнасилвания, нападения. Но цялата тази работа бе на непълен работен ден.

— Тук се ползвам от значителна свобода — обясни Бош. — Работя по тези случаи, но работя и по мои. Дейзи Клейтън е от моите. Може да се каже, че имам личен интерес. Затова ме вълнува.

— Аз пък разполагам с дванайсет кашона с КРТ-та на „Холивуд“ — каза Балард.

Бош кимна. Това го впечатли дори още повече — тя някак бе разбрала какво точно го бе завело в „Холивуд“. Докато я беше разглеждал преценяващо, бе заключил, че не става дума само за слънчев загар. Тенът й издаваше, че е от смесен произход. Предположи, че е наполовина бяла, наполовина полинезийка.

— В такъв случай двамата с теб бихме могли да ги прегледаме за две нощи — каза накрая той.

Това беше офертата му: тя искаше да участва и щеше в замяна да даде на Бош онова, което той търсеше.

— Картоните са изстрел на сляпо — продължи той. — Истината е, че съм в задънена улица. Надявах се да се закача за нещо в картоните.

— Изненадана съм — каза Балард. — Чух, че си от онези, които не попадат в задънена улица.

Бош нямаше отговор на това и само сви рамене.

Балард стана и тръгна към него по пътеката покрай стелажите.

— Понякога става бавно, понякога не — отбеляза тя. — Ще започна да преглеждам картоните довечера. Между повикванията. Нещо конкретно, което да търся?

Бош се замисли, понеже знаеше, че се налага да вземе решение: да й се довери ли, или да я остави на тъмно.

— Ванове — каза той. — Търси служебни ванове… на хора, които може би превозват химикали.

— За да я пренесат — досети се тя.

— За всичко.

— В дневника се казва, че човекът я е закарал в дома си или може би в мотел. На място с вана. Заради белината.

Бош поклати глава и каза:

— Не, не е използвал вана.

Тя го изгледа в очакване, без да задава очевидния въпрос откъде знае това.

— Добре, ела с мен — каза накрая той.

Стана и я поведе навън от килията и през вратата към двора на Комуналните услуги.

— Прочела си хронологията и си разгледала снимките, нали?

— Да — отговори тя. — Всичко, което беше въведено в системата.

Излязоха в оградения двор. По дължината на задната стена имаше четири парцела, оформени от стелажи за инструменти и работни тезгяхи, където се съхраняваше, поддържаше и ремонтираше оборудването, машинният и транспортен парк на комуналните служби към градската управа. Бош въведе Балард в едно от загражденията.

— Забеляза ли маркировката върху трупа?

— Онова A-S-P ли?

— Да. Само че нашите са се объркали в смисъла му. Говоря за първите детективи по случая. После заради тази грешка тръгнали надолу по спиралата, но всичко било сбъркано.

Той отиде при един тезгях, пресегна се и свали от рафта над него голям полупрозрачен пластмасов бидон със син капак. Подаде й го и каза:

— Столитров е. Дейзи е била метър и петдесет и осем и четирийсет и седем килограма. Дребничка. Сложил я е в такъв бидон и я е залял с белина. Не е използвал вана.

Балард огледа бидона. Обяснението на Бош бе правдоподобно, но не и неопровержимо.

— Това е само теория.

— Не е теория — поправи я той.

Остави бидона на пода и свали капака му. След това го вдигна и го наклони, за да може тя да вижда в него. Бръкна вътре и посочи печата на производителя, положен върху пластмасата на дъното. Беше петсантиметров кръг с буквите A-S-P, изписани в центъра вертикално и хоризонтално.

— A-S-P — натърти той. — Америкън Сторидж Продъктс или Америкън Софт Пластикс. Една и съща компания, две имена. Убиецът я е напъхал в такъв бидон. Не му е трябвала вана или мотел. Само един такъв бидон и ван.

Балард бръкна в бидона и прокара пръст по печата. Бош знаеше, че в момента тя стига до неговото заключение. Логото беше щамповано в пластмасата по вътрешната страна на бидона, релефно. Ако кожата на Дейзи беше била притисната върху него, неизбежно щеше да остави белег.

Балард извади ръката си от бидона и погледна Бош.

— Как, по дяволите, се сети за това?

— Поставих се на негово място — простичко обясни Бош.

— Нека се досетя — тези сигурно се непроследими.

— Произвеждат се в Гардена, а после се транспортират по магазините навсякъде. Извършват и директни доставки на фирми, но що се отнася до продажбите на физически лица, забрави. Можеш да ги намериш във всеки магазин на „Таргет“ или „Уолмарт“ в цялата страна.

— Мамка му!

— Взе ми думите от устата.

Бош сложи капака на бидона и понечи да го върне на мястото му на полицата.

— Може ли да го взема? — попита Балард.

Той я погледна. Знаеше, че може лесно да го смени с друг, и че тя може лесно да се снабди по много начини с такъв. Досети се, че това по-скоро е ход, целящ да го въвлече по-дълбоко в бъдещо партньорство. Ако й дадеше нещо, това щеше да означава, че вече работят заедно.

Подаде й бидона.

— Твой е.

— Благодаря — каза тя, погледна към отворения портал на склада и добави:

— Довечера се захващам с картоните.

Бош кимна и попита:

— Къде бяха?

— На съхранение. Никой не си е направил труда да ги изхвърли.

— Всъщност да де. Добре си се сетила.

— Какво щеше да правиш, ако ги беше открил в кантонерките?

— Не знам… Сигурно щях да помоля Мъни да ги преровя.

— Онези от деня или от седмицата на убийството? Или може би от месеца?

— Не, всичките. Каквото и да има в тях. Кой може да ни гарантира, че извършителят не е извършил подобно престъпление две години по-рано или година по-късно?

Балард кимна.

— Ясно… максимално подробно.

— Няма ли да размислиш? Чака те огромна работа.

— Знам.

— Добре.

— Е, аз ще тръгвам. Може дори довечера да отида на работа по-рано, за да започна.

— Успешен лов. Ако мога да намина, ще го направя. Само че в момента имам за изпълнение заповед за обиск.

— Да, вярно.

— Но ти ми се обади, ако се натъкнеш на нещо.

Той бръкна в джоба си и извади визитка с номера на мобилния си телефон.

— Разбрахме се — каза тя.

Балард тръгна с бидона, но изведнъж се обърна.

— Луси Сото ми каза, че познаваш майката на Дейзи. Това ли е личният момент, за който спомена?

— Може да се каже и така — отвърна Бош. — Кога си разговаряла със Сото?

— Тази сутрин. За да получа разрешение да изтегля файловете по случая. Къде живее майката… в случай че реша да говоря с нея?

— В дома ми. Можеш да говориш с нея, когато пожелаеш.

— Живееш с нея?

— Отседнала е при мен. Временно. „Удроу Уилсън 86“.

— Окей, разбрах.

Балард се извърна и се отдалечи. Бош я проследи с поглед.

6.

Бош се върна в затвора, за да вземе заповедта за обиск и да затвори и заключи килията на неразрешените случаи. След това пресече Първа улица и влезе в детективското бюро през страничната врата откъм служебния паркинг. Вида двама от детективите от редовната смяна пред работните им станции. Бела Лурдес беше старшият детектив, която най-често вземаше за партньор Бош, когато неговата следователска работа го извеждаше на улицата. Имаше меко, почти майчинско излъчване, което напълно маскираше професионалните й умения и твърдостта й. Оскар Лусон бе по-възрастен от Лурдес, макар да бе най-новото попълнение на отряда детективи. Беше започнал да наедрява и носеше значката си на верижка около врата си като наркоман. Причината най-вероятно бе, че никой нямаше да я забележи, ако висеше на колана му. Дани Систо, третия член на екипа, в момента го нямаше.

Бош мина покрай офиса на капитан Тревино и намери командира на детективите зад бюрото му. Той вдигна поглед от документацията пред себе си и попита:

— Как мина?

— Подписана, подпечатана, доставена — отговори Бош и показа заповедта като доказателство. — Искаш ли да извикаш всички в заседателната стая, за да обсъдим как да го направим?

— Да, доведи Бела и Оскар. Систо е на местопрестъпление и няма да може да присъства. Ще ти дам някой от патрулите.

— А ЛАПУ?

— Нека ние първо вземем решение, а после аз ще поговоря с „Футхил“, за да се разберем на моето ниво.

Докато говореше, Тревино вече беше вдигнал слушалката, за да позвъни в диспечерската. Без да го чака, Бош излезе и размаха заповедта пред очите на Лурдес и Лусон в посока на залата. Влезе в нея, взе си жълт бележник от масичката за консумативи и седна в единия край на овалната заседателна маса. Така нареченият „оперативен център“ всъщност представляваше многофункционална стая. Използваше се за лекции, трапезария, кризисен команден център и по-рядко като място за общи обсъждания на стратегията и тактиката в присъствието целия детективски отряд, т.е. всичките му петима членове.

Бош седна и прелисти първата страница на заповедта, за да си припомни раздела „Вероятна причина“, който сам бе написал въз основа на обстоятелствата около случай на убийство отпреди 14 години. Жертвата се казваше Кристобал Вега, 52-годишен, прострелян еднократно с куршум в тила, докато извеждал на разходка кучето си по улицата, на която живеел, в посока на „Пайъниър Парк“. Самият Вега беше гангстер ветеран, възложител на убийства от страна на „Варио Сан Фер 13“ — една от най-старите и най-жестоки банди в долината Сан Фернандо.

Смъртта му бе шокирала малкото градче Сан Фернандо — той бе широко известен в общността, защото бе възприел ролята на кръстник, който решава междусъседски спорове, дарява щедри суми на местните църкви и училища и дори възлага доставянето на кошници е продукти на нуждаещите се по време на празници.

С две думи, беше гангстер с 30-годишен стаж, маскиран като свестен човек. Но сред ВСФ той бе безмилостно жесток и известен с прякора Чичо Мурда. Движеше се винаги в компанията на двама телохранители и рядко напускаше територията на Санфер, защото бе „белязан“ от всички банди в съседство заради лидерската си роля и планирането на кървави набези на териториите на съперниците си. Вайнленд Бойс желаеха смъртта му. Пакас желаеха смъртта му. Пакоима Флатс жадуваха да го видят в ковчег. И така нататък.

Убийството на Чичо Мурда бе изненадващо, понеже го бяха хванали на улицата сам. Беше носил пистолет, затъкнат в анцуга си, но явно бе сметнал за безопасно да се измъкне за кратко от домашната си крепост и да поразходи кучето си след изгрев. Така и не бе успял. Бяха го намерили по очи на тротоара на една пряка от парка. Изглежда, убиецът му се бе прокраднал безшумно зад гърба му, защото Вега дори не бе успял да извади пистолета изпод ластика на анцуга си.

Макар Вега да бе бандит и убиец, в разследването на СФПУ първоначално бяха вложени значителни усилия. Само че не бяха открити свидетели на стрелбата, а единствената улика бе куршум 38-и калибър, изваден при аутопсията от мозъка на жертвата. Нито една от съперничещите си банди не бе поела отговорност за убийството, а графитите, оплакващи или възхваляващи кончината на Вега, не бяха предложили никаква следа към убиеца и бандата, възложила удара.

Случаят бе преминал в категорията на неразрешените, а отговорните за ежегодните проверки за нови обстоятелства детективи не бяха проявявали излишък на ентусиазъм. Това явно бе от онези случаи, при които смъртта на жертвата не се разглеждаше като особена загуба за обществото. Светът бе продължил прекрасно и без Чичо Мурда.

Но когато бе отворил папките като част от прегледа на неразкритите случаи, Бош бе възприел различен подход. Той винаги се бе ръководил от аксиомата, че на този свят или всички са еднакво важни, или никой не е. Подобно верую изискваше от него да дава всичко от себе си на всеки случай и на всяка жертва. Фактът, че Чичо Мурда бе заслужил прякора си заради готовността си да раздава смъртни присъди от името на ВСФ, не пречеше на Бош да желае да открие убиеца му. Според Бош никой нямаше правото да се прокрадва по изгрев-слънце зад човек на тротоара, да забива куршум в тила му и да изчезва в сумрака на миналото. Имаше убиец на свобода, който можеше да е убивал след това и да убива пак. И Бош бе тръгнал след него.

Часът на смъртта бе определен от няколко фактора. Съпругата на Вега бе съобщила, че той станал в шест сутринта и извел кучето през вратата двайсетина минути по-късно. Патоанатомът бе стеснил интервала до не по-късно от осем, като впрочем тялото било открито пред парка от местен жител. Детективите бяха обходили къща по къща целия квартал, но никой от живущите не бе споделил, че е чул изстрела, което натрапваше заключението, че убиецът е използвал заглушител.

Макар в разследванията на неразрешени случаи да съществуват множество спънки — загуба на веществени доказателства, изчезване на потенциални свидетели, отсъствието на местопрестъпление, — елементът време предлагаше и някои предимства, така че Бош винаги търсеше начини да се възползва от изтеклото време.

През изтеклите от убийството 14 години в разследването на Кристобал Вега се бяха случили много неща. Много от гангстерите на ВСФ и техните противници бяха отишли в затвора заради различни престъпления, включително убийства. Други бяха поели по правия път и бяха скъсали със стария си живот. Това бяха хората, върху които Бош се бе фокусирал, използвайки търсене в бази данни и разговори с полицаи от отрядите за борба с организираната престъпност в СФПУ и съседните участъци на ЛАПУ, в резултат на което бе съставил два списъка: на гангстери в затвора и такива, за които се смяташе, че са станали почтени граждани.

През изтеклата година бе направил многократни посещения в затворите и десетки срещи в домовете и работните места на зарязалите бандитския живот. Всеки разговор бе индивидуално планиран и конкретно обвързан със събеседника, но разговорът винаги се пренасяше незабелязано върху неразкритото убийство на Кристобал Вега.

Повечето разговори свършваха в задънена улица. Хората или се придържаха към обета за мълчание, или просто не знаеха нищо за убийството на Вега. Но малко по малко късчета информация бяха започнали да сглобяват мозайката. Когато чуеше поне три пъти от членове на една и съща банда, че нямат нищо общо, той задраскваше името на бандата от списъка на заподозрените. В крайна сметка това приключи със задраскването на всички банди съперници на Санфер. Нямаше гаранция естествено, но бе достатъчно, за да насочи вниманието му към бандата на самия Вега.

В крайна сметка Бош попадна на следа на задния паркинг към магазин за преоценени обувки в Алхамбра, източно от Ел Ей. В този магазин работеше като началник-склад Мартин Перес, превъзпитан член на Санфер, скъсал отдавна с бандата. Перес бе 41-годишен и бе поел по правия път преди 12 години. Макар да продължаваше да фигурира в справките за бандата като заклет санферист от 16-годишна възраст, истината бе, че бе успял да се измъкне от клещите на бандата с няколко ареста, но без да бъде осъден. Не бе лежал в затвора и имаше на сметката си само няколко дни в общинския арест.

Папките, които Бош бе прегледал, съдържаха цветни фотографии на татуировките, украсявали ловенето части на тялото на Перес през време на активните му години. Сред тях имаше „RIP4 Чичо Мурда“ на врата му. Това го поставяше напред в списъците на хората, с които Бош желаеше да говори.

Бош паркира в засада на паркинга на магазина и забеляза Перес да излиза да пуши по време на почивката си в три следобед. С помощта на бинокъла получи потвърждение, че Перес не се е разделил със съкровената татуировка на врата си. Отбеляза си часа на почивката и си тръгна.

На следващия ден се върна малко преди почивката. Беше с дънки и работна блуза от деним с петна по нея. Носеше в нагръдния си джоб пакет червено „Марлборо“. Когато видя Перес зад магазина, небрежно се приближи до него и му поиска огънче. Перес щракна със запалката си и Бош се наведе да запали.

Когато се изправи, спомена татуса, който току-що бе видял отблизо, и се поинтересува как е умрял Чичо Мурда. Перес обясни, че Чичо Мурда бил добър човек, изработен от своите хора.

— Как така? — престорено се удиви Бош.

— Защото стана алчен — отговори Перес.

Бош не задълба в темата. Изпуши цигарата си — първата му от няколко години, — благодари на Перес за огънчето и си тръгна.

Същата вечер почука на вратата на апартамента на Перес. Придружаваше го Бела Лурдес. Този път се представи — както и Лурдес — и съобщи на Перес, че той има проблем. Извади телефона си и възпроизведе част от разговора на по цигара зад магазина за обувки. Обясни, че Перес е разполагал с информация за убийство от банда, но съзнателно я е укрил от властите. Това се считаше за възпрепятстване на правосъдието — значи престъпление — в добавка към конспирация за извършване на убийство, и това щеше да бъде обвинението, ако откажеше да сътрудничи.

Перес избра да сътрудничи, но не желаеше да отива в полицейския участък на Сан Фернандо: опасяваше се, че може да бъде забелязан в стария си квартал от някой от бившите си събратя. Бош се обади на свой стар приятел, който работеше в отдел „Убийства“ на шерифството в Уитиър, и поиска от него да му предостави за няколко часа стая за разпит.

Заплахата с обвинения срещу Перес беше по същество блъф от страна на Бош, но блъфът сработи. Перес бе смъртно изплашен от общинския арест на Ел Ей и калифорнийските затвори. Според него и двете места били претъпкани с членове на еМе5, която имаше здрава връзка с ВСФ и бе известна с бруталните убийства на онези, които ставаха информатори или бяха смятани за податливи на натиск от страна на правоохранителните органи. Перес бе убеден, че ще бъде белязан за ликвидиране, независимо дали се съгласеше да издайничи или не. Избра все пак да сложи всичко на масата с надежда да убеди Бош и Лурдес, че не е убиецът, но знае кой е.

Разказаната от Перес история бе стара като историята на престъпността. Вега взел цялата власт в бандата, а абсолютната власт покварява абсолютно. Вземал повече от полагаемото му се от печалбата чрез престъпната дейност на санферите и принуждавал към секс жените, свързани с по-нископоставените гангстери в бандата. В резултат много от младите ватоси6 го ненавиждали. Един от тях, Транкило Кортес, организирал заговор срещу него. Той бил племенник на съпругата на Вега и бил вбесен от алчността на шефа си и общоизвестните му похождения.

Перес бил в групата заговорници около Кортес и бил сред посветените в някои подробности на плана, но според думите му настоял да не присъства, когато Кортес убива Вега. Случаят отдавна се считаше за перфектното убийство в средите на СФПУ, защото не бяха оставени никакви улики е изключение на куршума. Точно на това наблегнаха Бош и Лурдес, задавайки много въпроси за оръжието, кой е неговият собственик и къде се намира сега.

Перес разкри, че пистолетът е собственост на Кортес, но няма информация как се е сдобил е него. Не знаел какво се е случило с оръжието след убийството и нямал представа, защото скоро след това зарязал бандата и напуснал Долината. Но Перес спомена нещо, което даде на Бош нужното — той каза, че Кортес бил сложил на оръжието домашно изработен заглушител. А това се вписваше в първоначалното разследване.

И Бош се съсредоточи върху тази информация и попита как Кортес е изработил заглушителя. Перес разказа, че по онова време Кортес работел в сервиза за ауспуси на чичо си недалеч от Пакоима и го изработил от същите тръби и шумоизолиращи материали, които се използвали за ауспусите на мотоциклети. Направил го след работно време и без знанието на чичо си. Освен това Перес призна, че той и двама други членове на бандата били заедно е Кортес в сервиза, когато той тествал творението си, като изстрелял два куршума в задната стена на сградата на сервиза.

След разпита на Перес приоритет за следователите стана потвърждението на колкото е възможно по-голяма част от разкритията му. Лурдес успя да докаже връзката между Кортес и съпругата на Вега — негова леля по бащина линия. Освен това установи, че през изминалите 14 години Кортес постоянно се е издигал в йерархията на ВСФ и сега се намирал в положението на абсолютен властелин, какъвто бил човекът, в убийството на когато бил заподозрян. Междувременно Бош потвърди, че „Пакоима Гуми и Ауспуси“, на адрес на Сан Фернандо Роуд в Ел Ей, в миналото е била собственост на Хелио Кортес, чичо на заподозрения, а името на новия собственик не присъствало в никой от регистрите на гангстери в полицейските управления нито на Ел Ей, нито на Сан Фернандо. Бяха потвърдени още някои по-дребни подробности, така че в крайна сметка всичко събрано се оказа достатъчно за „вероятна причина“ и основание Бош да потърси съдия за издаване на заповед за обиск.

Сега държеше заповедта в ръцете си и беше време да придвижат случая напред.

Лурдес и Лусон влязоха първи в оперативния център. След малко ги последваха Тревино и сержант Ъруин Розенбърг — командир на дневната смяна. В съответствие с правилника на полицейското всички заповеди за обиск се връчваха в присъствието на униформени полицаи и Розенбърг — ветеран с дългогодишен опит в патрулите и доказани умения за работа с хора — щеше да координира тази страна на нещата. Всички заеха места около овалната маса.

— Какво… без понички? — не повярва на очите си Розенбърг.

Тази маса бе мястото, където попадаха даренията в храна от благодарни граждани. Обикновено на нея се намираха понички или бурито за закуска. Разочарованието на Розенбърг се споделяше и от останалите.

— Добре, да започваме — обади се Тревино. — С какво разполагаме, Хари? Редно е да запознаеш Ъруин докъде сме сигнали.

— Става дума за случая „Кристобал Вега“ започна Бош. — Убийството на Чичо Мурда преди четиринайсет години. Имаме заповед за обиск, която ни позволява да влезем в „Пакоима Гуми и Ауспуси“ на Сан Фернандо Роуд и да потърсим куршуми, изстреляни в задната стена на основния гараж преди четиринайсет години. Това място е на територията на ЛАПУ, така че трябва да се координираме с тях. Искаме да го направим възможно най-ненатрапчиво, така че информацията да не стигне до нашия заподозрян или който и да е от санферите. С две думи, да не се разчуе, преди — дано! — да стигнем до арест.

— Това ще е невъзможно със санферите — отсече Розенбърг. — Те имат съгледвачи навсякъде там.

— Това ни е известно — каза Бош. — Бела работи върху правдоподобна история. Ще ни трябват буквално два дни. Ако открием куршуми, аз съм подготвил нещата в лабораторията и те максимално бързо ще направят сравнение с куршума, убил Вега. И ако има съвпадение, тогава просто отиваме при нашия заподозрян.

— Кой е заподозреният? — поинтересува се Розенбърг.

Бош се поколеба. Имаше доверие на Розенбърг, но не беше добра практика да се дискутират заподозрени, особено когато е замесен и информатор.

— Забрави — поправи се бързо Розенбърг, — не трябва да го знам. Добре, значи се ограничаваме с една кола и двама униформени?

— Най-много — потвърди Бош.

— Разбрахме се. Имаме един новозакупен джип. Още не е брандиран. Ще използваме него, за да не афишираме, че сме от СФПУ. Дано това помогне.

Бош кимна. Беше забелязал джипа на паркинга до стария затвор. Беше пристигнал от производителя в черно и бяло, но още не бяха сложили по вратите и на задния капак идентификаторите на СФПУ. Джипът щеше да се слее с останалия парк на ЛАПУ и това щеше да скрие факта, че е част от разследване на СФПУ. А това щеше допълнително да отдели разследването от ВСФ.

— В случай че се наложи да изземем цялата задна стена, ще имаме с нас екип на комуналните услуги — добави Бош. — Те ще използват небрандиран камион.

— Не разбрах какво ще е прикритието ни — обади се Лусон.

— Обир — отговори Лурдес. — Ако някой се поинтересува, ще кажем, че е имало взлом през нощта и това е местопрестъпление. Това би трябвало да свърши работа. Мястото вече не се притежава от чичото на заподозрения. Доколкото ни е известно, новият собственик е чист и очакваме пълното му съдействие както с обиска, така и с прикритието.

— Добре — одобри Тревино. — Кога тръгваме?

— Утре сутринта — каза Бош. — Веднага след като отворят сервиза в седем. С малко късмет на наша страна ще сме влезли и излезли, преди повечето местни гангстери да са си отворили очите.

— Окей — съгласи се Тревино. — Значи се събираме тук в шест, за да бъдем в Пакоима, когато отворят врати.

Това беше краят на оперативката и след нея Бош придружи Лурдес до работната й станция.

— Ей — престорено се сети той, — вчера имах посетител в килията. Ти ли я изпрати?

Лурдес поклати отрицателно глава.

— Не, никой не е идвал при мен. Цял ден писах отчети.

Бош кимна. Още се питаше откъде Балард бе разбрала къде да го намери. Изглежда, Лусия Сото й бе казала.

Но знаеше, че скоро ще разбере.

7.

Бош се прибра рано. Усети миризмата на храна още щом отвори входната врата и видя Елизабет Клейтън в кухнята. Ти, изглежда, задушаваше пиле в масло и чесън.

— Ей — каза Бош, — ухае чудесно.

— Исках да ти приготвя нещо, защото знаех, че ще се прибереш по-рано — обясни ти.

Прегърнаха се малко неловко, понеже тя стоеше пред печката. Когато Бош я бе видял за първи път, тя беше наркоманка, опитваща се да погребе убийството на дъщеря си под планина от хапчета. Беше с обръсната глава, тежеше четирийсет килограма и с готовност щеше да предложи секс срещу трийсет милиграма оксикодон, способен да разсее болката и чувството за вина.

Година по-късно вече беше чиста, беше качила почти десет килограма, а пясъчнорусата й коса бе достатъчно дълга, за да обрамчи симпатичното й лице, което се бе оформяло в процеса на възстановяването. Но вината и спомените продължаваха да я заплашват всеки ден от границата с мрака.

— Страхотно — одобри той. — Нека първо се измия, става ли?

— И без това няма да е готово поне още половин час — каза тя. — Тепърва трябва да сложа нудълите.

Бош се отправи по коридора, мина покрай стаята на Елизабет и влезе в своята. Съблече работните си дрехи и застана под душа. И докато водата се изливаше върху главата му, се замисли за случаи и жертви. Жената, която приготвяше вечерята му, беше жертва на последиците от убийството на дъщеря й, прекадено отвратително, за да си го представя. Бош мислеше, че е спасил Елизабет миналата година. Беше й помогнал да се пребори със зависимостта си и сега тя бе здрава и чиста, но наркоманията бе онзи буфер срещу реалността, който държеше настрани размишленията върху случилото се. Беше й обещал да намери убиеца на дъщеря й, но бе разбрал, че няма начин да разговарят върху случая, без да й причини точно онази болка, която те бе опитала да пребори с хапчета. Затова сега се питаше дали изобщо я е спасил.

След душа се избръсна, понеже не знаеше кога ще има друг шанс да го направи. Беше приключил, когато Елизабет му извика, че яденето е готово.

В месеците след като тя се бе нанесла при него, Бош бе върнал на трапезарията законната й функция. Беше пренесъл лаптопа си и работните дела в спалната си, където разпъна сгъваема масичка. Не искаше нещо непрестанно да й напомня за убийства, особено когато го няма вкъщи.

Тя бе подредила приборите на двете срещуположни страни на масата, а храната — на голяма чиния между тях. Сервира му. Имаше две чаши вода. Никакъв алкохол.

— Изглежда страхотно — похвали я Бош.

— Е, да се надяваме, че и вкусът ще е подобаващ — отвърна тя.

Храниха се мълчаливо няколко минути, след което Бош отново я похвали. Пилето имаше чудесен чеснов аромат, който оставяше незабравим послевкус. Бош знаеше, че това ще има последствия, но не го спомена.

— Как мина терапията?

— Марк Твен отпадна — отвърна тя.

Тя винаги използваше за останалите участници в ежедневната групова терапия, която посещаваше, кодови имена, почерпени от известни личности, на които те й напомняха. Марк Твен беше с бяла коса и буйни мустаци. Имаше още Шер, Алберт (от Айнщайн), Оджей7, лейди Гага и Ганди, на когото още казваше Бен от Бен Кингсли — киноактьорът, получил Оскар за превъплъщението си в неговия образ.

— Окончателно ли? — попита Бош.

— Така изглежда — отговори тя. — Загубил контрол и се върнал в бездната.

— Много лошо.

— Да. Харесвах историите му… бяха забавни.

Отново се възцари тишина. Бош се мъчеше да измисли какво да каже или попита. Във връзката им имаше някаква засилваща се неловкост и Бош отдавна бе осъзнал грешката си с поканата тя да се нанесе в къщата му. Вече дори не си спомняше каква муха му бе щукнала в главата и какво си бе въобразявал, че ще постигне с това. Елизабет му напомняше за бившата му съпруга Елинор, но приликата бе само външна. Елизабет Клейтън бе с поразена психика, черни спомени, с които трябваше да се бори, и труден път за напред.

Поканата бе уж само временна: „Докато стъпиш на краката си“. Бош бе преобразувал големия си килер в малка спалня и я бе обзавел с мебели от ИКЕА. Но това бе станало преди цели шест месеца и сега вече не бе сигурен дали Елизабет някога наистина ще „стъпи на краката си“. Зовът на зависимостта й неизменно витаеше на заден план, а споменът за дъщеря й беше като вечно преследващ я зловещ призрак. А и тя нямаше къде да отиде освен може би да се върне в Модесто, където бе живяла, когато светът около нея се бе сринал след кошмарното известие от ЛАПУ.

Междувременно Бош бе успял да се отчужди с дъщеря си, с която не бе обсъдил поканата, преди да я направи. Тя и без това си стоеше в колежа и си идваше у дома все по-рядко, но добавянето на Елизабет Клейтън към домакинството му бе прекратило всякакви посещения. В резултат Бош вече се виждаше с Мади само когато сам отидеше в окръг Ориндж за бърза закуска или късна вечеря с нея. При последната му визита тя му бе съобщила, че планира да прекара лятото в къща до кампуса, която била наела с три приятелки. Бош прие новината като директна реакция на присъствието на Елизабет в дома му.

— Тази нощ ще се наложи да поработя — наруши мълчанието Бош.

— Мислех, че утре сутринта ти предстои обиск — ненужно му напомни Елизабет.

— Така е, но това е нещо друго. Отнася се до Дейзи.

Не каза нищо повече, преди да може да прецени реакцията й. Изминаха няколко секунди, но тя не се опита да смени темата.

— Има интерес от страна на холивудски детектив каза Бош. — Дойде да ме види днес и ми зададе въпроси. По принцип е в Късното шоу, така че ще се занимава със случая, когато има време.

— Късното шоу? — не разбра Елизабет.

— Така наричат смяната след полунощ в участък „Холивуд“, заради лудостта, която обхваща някои хора там посред нощ. Както и да е, открила е едни стари документи, които отдавна търся — картоните, в които нощните патрули записват имената на хора по улиците, които по някакъв начин са спрели по едно или друго подозрение.

— И Дейзи е била една от тях?

— Вероятно, но не това е причината да искам да ги видя. Надявам се да разбера кой е бродил онази нощ из Холивуд. Това може ме отведе донякъде.

— Добре.

— Става дума за дванайсет кашона. Ще видим с колко ще се справим тази нощ, а на сутринта ще извърша обиска. Като нищо може да се окаже, че ще са ни нужни няколко нощи да прегледаме всичко.

— Окей, надявам се да откриеш нещо.

— Детективът — казва се Балард — ме попита за теб. Каза, че може да поиска да се срещнете. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. Честно казано, не знам нищо, което би могло да помогне, но съм готова да говоря с всекиго за Дейзи.

Бош кимна. От седмици не бяха говорили за Дейзи толкова дълго и той се опасяваше да не запрати Елизабет в тъмната спирала на депресията, ако бъде прекалено настоятелен по темата.

Погледна си часовника. Беше почти осем.

— Май ще дремна два часа, преди да изляза — каза той. — Нали няма проблем?

— Никакъв — успокои го тя. — Ще почистя и ще се опитам да не вдигам шум.

— Не се безпокой, съмнявам се, че ще успея да заспя. По-скоро само ще си почина.

Петнайсет минути по-късно Бош лежеше по гръб и съзерцаваше тавана на спалнята си. Чуваше течащата вода в кухнята и подреждането на чиниите по стойката до умивалника.

Нагласи будилника, но знаеше, че няма да може да заспи.