Дълга тъмна нощ

35.

Звукът на хеликоптер над главите им даде на Бош лъч надежда. Но онзи, който го наблюдаваше, изпадна в паника. Бош се бе опитвал цялата нощ да пробие комуникационната бариера — беше го питал за името му, беше молил да го пусне извън клетката, за да разтъпче схванатите си крака, беше му подметнал дали наистина иска да поеме бремето да убие полицай.

Но мъжът не бе проговорил. Седеше си, гледаше Бош и от време на време насочваше пистолета си към него през прътовете на решетката. Бош знаеше, че това е куха заплаха. Държаха го жив за друго. Или може би за друг. Например може би Транкило Кортес.

Мъжът имаше твърдия поглед на затворник и татуировки в потвърждение на същото — избледняло синьо мастило. Бош не видя никой от символите, свързвани със санферите — нямаше ВСФ, нито 13, — каквито бе виждал на всеки срещнат санфер, с когото се бе сблъсквал по време на работата си в СФПУ. Това включваше и Транкило Кортес.

Бе разполагал с цялата нощ да сглоби картината и в крайна сметка бе стигнал до убеждението, че този тип е от мексиканската мафия, еМе, и че Кортес вероятно е излязъл от кръга на Санфер, за да проведе нелегална операция. Похищението на полицай беше сериозен ход, който щеше да постави ВСФ под сериозен натиск. Но убийството на полицай беше несравнимо. Кортес несъмнено желаеше да си остави възможността за правдоподобно отрицание на всякакво участие.

Бяха изпратили трима души, за да го похитят от дома му, всъщност четирима, ако се броеше и шофьорът на джипа, който го бе докарал през неравния терен до това мрачно място, но накрая го бяха оставили само на този мълчалив пазач. Минутите се точеха като часове, часовете — като дни. Заврян в клетка за куче, Бош неизбежно бе започнал да се замисля за смъртта. В джипа бе доловил достатъчно от разговора на испански, за да разбере, че в крайна сметка щял да бъде хвърлен на кучетата. Но не беше съвсем ясно това буквално ли трябва да се разбира, или е само метафоричен израз. И ако наистина смятаха да го направят, любопитно бе дали това ще се случи докато още е жив.

Най-много му тежеше обаче друго нещо — дъщеря му. Фактът, че не бе успял да размени последни думи с нея. Че не бе успял да я види как успява в живота като зрял човек. Непоносима беше мисълта, че никога повече няма да я види и да поговори с нея. Обзе го чувство на вина, че бе пропилял последните няколко месеца като баща на Мади, опитвайки се да спаси една жена, която не желаеше да бъде спасена. И в най-тъмните часове преди изгрева по бузите му потекоха сълзи.

И тогава бе дошъл звукът на хеликоптера точно над тях. Само за миг това бе променило коренно ситуацията, в която се намираха Бош и пазачът му. Бош бе виждал предостатъчно местопрестъпления и се бе отзовавал на десетки искания на подкрепление, за да разпознае с лекота пронизителния вой на двигателя на мощния „Бел 206 Джет Рейнджър“. Знаеше, че онова, което кръжи над бараката, е хеликоптер на ЛАПУ и че вече го издирват. Това му даде надежда, че може би все пак ще види отново дъщеря си и ще има шанс да поправи нещата.

За мълчаливия пазач звукът бе източник на ужас и неизбежната дилема — да се съпротивлява ли, или да избяга. Той отиде до вратата, открехна я и погледна нагоре към небето. Като видя летателния апарат, промяната в поведението му потвърди онова, което Бош вече знаеше. Той се извърна, приближи се до клетката и вдигна пистолета си.

Бош пък вдигна ръце, доколкото му позволяваше ограниченото пространство, и заговори на елементарен испански:

— Убиеш ли полицай, никога няма да спрат да те преследват.

Мъжът се поколеба. Бош продължаваше да говори. Никога не бе учил испански и знаеше само откъслечни фрази, дочути през дългите години на патрулиране по улиците, както и от партньори като Лусия Сото и Бела Лурдес.

— Какво ще каже Транкило? Той ме иска жив.

Мъжът продължаваше да стои като вкаменен, без да отмества дулото от Бош.

На младини Бош бе прекарал трийсет месеца във Виетнам. И не бе имало нито ден, без да чуе грохота на хеликоптерите. Беше като музика, на чийто фон се бе разгръщала войната. Скрит в слонската трева в очакване на евакуацията, той се бе научил да разчита точно посоката и разстоянието от този звук. И сега можеше да разбере, че машината над тях кръжи по разширяваща се спирала.

Пазачът му се върна при вратата и тревожно погледна навън. И той като Бош бе усетил, че хеликоптерът завива в далечината. Тогава звукът заглъхна и Бош разбра, че машината се е скрила зад билото на планината. Бараката сега бе извън полезрението им.

Мъжът с пистолета се обърна и го изгледа, колебаеше се какво да реши. Бош знаеше, че от това решение ще зависи животът му. Затова не изпусна погледа му.

Мъжът внезапно се извърна и отвори вратата по-широко. Погледна навън и нагоре към небето. Хеликоптерът се чуваше едва-едва.

— Sali! — извика Бош. — Ahora!

Надяваше се това да е нещо подобно на „Бягай сега!“

Мъжът блъсна вратата докрай и бараката се изпълни с ослепителна светлина. Той пъхна пистолета под колана си и отиде в ъгъла, където на прогнилата от ръжда ламаринена стена бе подпрян зелен мотоциклет. Яхна го, удари с крак педала за запалване и се изстреля през отворената врата.

Бош присви очи срещу светлината и се вслуша. Хеликоптерът идеше за нов заход, вече бе минал над билото и се приближаваше.

Сега, когато вътре вече беше достатъчно светло, Бош се раздвижи в клетката, за да разгледа всеки ъгъл и сглобка за слабости. Знаеше, че е невъзможно да е сигурен дали хеликоптерът търси точно него, провежда тренировъчен полет или просто кръжи над бягащ койот. Беше истина, че похитителите му снощи бяха направили грешката да не го обискират за телефон, преди да го прехвърлят от вана в джипа, но Бош бе свикнал да мисли, че не бива да разчита на никой друг за спасението си.

Трябваше да работи бързо и да намери начин да се измъкне от клетката. Защото можеше да е само въпрос на време да се върнат за него.