Дълга тъмна нощ

25.

След като прекара деня с Ейрън и Лола, Балард тръгна за центъра, където имаше уговорена вечеря, преди да застъпи смяната, с Хедър Рурк, наблюдателката насочвачка от хеликоптера, в „Дени“ пред входа на „Пайпър Тек“, на чийто покрив бе площадката за излитане на звеното за въздушно наблюдение на ЛАПУ.

Балард и Рурк се срещаха веднъж-дваж месечно, преди да застъпят съответните си смени. Малко по малко между тях се бе създала трайна връзка. И двете работеха нощна смяна и Рурк доста често бе партньор на Балард в небето в ролята на наблюдател и подкрепление. Първата им вечеря бе по предложение на Балард след като Рурк бе забелязала човек с качулка, който бе чакал Балард в засада, когато тя бе отишла да провери сигнал за обир. Оказало се бе, че заподозреният вече е бил арестуван от Балард заради опит за изнасилване. Бяха го пуснали под гаранция до слушане на делото и той сам бе подал фалшивия сигнал с надеждата, че точно Балард ще се отзове на него.

Рурк обаче бе забелязала топлинната сигнатура на екрана на ИЧ-камерата в хеликоптера и бе предупредила Балард по радиото. Закачуленият бе арестуван след кратко преследване. След това Рурк бе насочила Балард до сака, захвърлен от бягащия мъж. В него имаше пълен комплект за изнасилване — тиксо, белезници и свински опашки. След последвалия арест мъжът бе намерен за опасен за обществото и му бе отказана гаранция.

По време на срещите си Балард и Рурк разменяха клюки за участъка. Още в началото Балард бе разказала на Рурк за изпадането си в немилост в отдел ОиУ, но на следващите им срещи повече бе слушала, отколкото говорила, понеже работеше предимно сама и обикновено се срещаше с едни и същи хора в Късното шоу на „Холивуд“. Рурк обаче бе част от по-голямо звено, което обслужваше осемнайсет хеликоптера — най-голямото в страната полицейско звено за въздушно наблюдение. Към звеното гравитираха ветерани, понеже работното време бе фиксирано, а заплатата включваше добър бонус за рискованата работа. Така че тя чуваше в стаята за почивка много клюки от полицаи е връзки в цялото управление и с готовност ги споделяше с Балард. Бяха като женски клуб е двама членове.

Балард винаги поръчваше закуска, понеже беше гарантирано, че няма да се разочароват. Бяха избрали „Дени“, защото, от една страна, заведението бе удобно за Рурк, а от друга, бе елемент от вечната благодарност на Балард към Рурк заради предупреждението за изнасилвана. Освен това и двете бяха фенки на филма „Живот на скорост“26, а това бе мястото, където главната героиня работеше като сервитьорка.

Балард разказа на Рурк за включването си в разследването на убийството на Дейзи Клейтън и за срещата си с Хари Бош. Рурк не го познаваше и не бе чувала за него.

— Странно е — сподели Балард. — Харесва ми да работя с него и мисля, че мога да науча доста. Но в крайна сметка нямам усещането, че мога да му имам доверие. Струва ми се, че май не споделя с мен всичко, което знае.

— С мъжете трябва да се внимава — предупреди я Рурк. — Както на работа, така и в живота.

Рурк беше в зелената си униформа за полети, която добре се съчетаваше с червеникаво кестенявата й коса, поддържана късо, както се практикуваше от повечето познати на Балард полирайки. Беше дребничка и не по-тежка от 45 килограма, което със сигурност бе плюс за въздушно звено, където теглото бе важен фактор при излитане и за разхода на гориво.

Рурк повече се интересуваше от другите случи на Балард, както и за случилото се на земята тогава, когато тя бе помагала от въздуха, така че Балард й разказа за мъртвата жена, чиято котка бе изяла лицето й, и за невръстните воайори на покрива на стриптийз бара.

Когато стана време за работа, Балард плати сметката, а Рурк предупреди, че следващия път е неин ред.

— Обаждай се, когато имаш нужда от мен — напомни й тя както обикновено на раздяла.

— И да летиш като орел — пожела й Балард също както обикновено.

Когато седна за волана, Балард осъзна, че сбогуването й с Рурк й бе напомнило за Орела, който бе кръстен заедно с Дейзи Клейтън. Беше забравила да проучи каквото може да се намери за него и реши да го направи, когато се върне в участък „Холивуд“, където можеше да потърси прякора му в съответната таблица в базата данни.

Провери телефона си за евентуално обаждане от Бош, докато бяха вечеряли. Нямаше съобщения и тя се запита дали той ще се появи тази нощ. Насочи се по магистрала 101 към изхода за „Сънсет“ и стигна в „Холивуд“ два часа преди началото на смяната. Искаше да е там преди диспечерът на следобедната смяна да си е тръгнал. Искаше да говори с лейтенант Габриел Мейсън, който работеше като диспечер и бе служил като сержант допреди девет години, когато го бяха назначили за координатор от страна на „Холивуд“ към програмата ГРАСП.

Понеже „Холивуд“ бе най-натоварен по време на следобедната смяна — тя на свой ред обхващаше времето от три следобед до полунощ, — всъщност имаше двама лейтенанти, който бяха супервайзъри на смяната. Мейсън бе един от двамата, а Хана Чавес бе втората. Балард не познаваше Мейсън много добре, понеже краткият й стаж в следобедната смяна бе преминал предимно в контакт с Чавес. Реши да говори с него, без да го увърта.

Откри го в стаята за почивка да преглежда разстланите на масата графици за разпределението. Приличаше на деловодител — с очила и черна коса, сресана на път отляво. Униформата му изгледаше чисто нова.

— Лейтенант — поздрави го Балард.

Той вдигна поглед, видимо подразнен от прекъсването, но щом я видя, раздразнението му изчезна.

— Бързо дойде. Благодаря.

— Искал си да ме видиш?

— Да, и ти оставих съобщение. Не си ли го прочела?

— Не. За какво става дума? Всъщност дойдох да те питам нещо.

— Искам да провериш един случай за социална помощ.

— По време на нощната смяна?

— Знам, че е необичайно, но случаят е малко необикновен. Искането идва от десети етаж. Изчезнал мъж, който не вдига на обаждане по телефона и от седмица не е влизал в социалните медии. Посетихме адреса му няколко пъти днес, но съквартирантът му всеки път ни казва, че е излязъл. Няма какво повече да направим, но реших, че ако го потърсиш през нощта, той или ще се е прибрал, или няма да го има. И ако пак го няма, ще преминем към следващата стъпка.

Споменаването на 10-и етаж означаваше КНП — кабинета на началника на полицията, — който беше на 10-и етаж в сградата на полицейската администрация.

— И кой е този човек?

— Потърсих го с „Гугъл“ — каза Мейсън. — Оказва се, че баща му е приятел на кмета. Значителен спонсор. Значи не можем просто да махнем с ръка. Ако не го намериш в дома му, изпрати доклад до капитан Уитъл, а той ще докладва в КНП. А ние или ще приключим с него, или обратното.

— Окей. Името и адресът?

— Всичко е в кутията ти. А аз ще го включа в доклада за възложените задачи до твоя началник.

— Ясно.

— Спомена, че си искала да ме видиш заради нещо.

Той посочи стола срещу себе си и Балард седна на него.

— Работя по случай от 2009-а — започна тя. — Избягала от дома си тийнейджърка, която проституирала, била намерена захвърлена в уличка до Кауенга. Казва се Дейзи Клейтън.

Мейсън се замисли и поклати глава.

— Изобщо не се сещам.

— Нормално — продължи Балард. — Но аз поразпитах тук-там. По онова време ти си бил свръзка на участъка по линия на ГРАСП.

— Господи, дори не ми напомняй! Нямаш представа какъв кошмар беше.

— Е, аз знам, че управлението е погребало програмата след назначението на новия началник, но се питам какво е станало с всички данни за престъпността в Холивуд.

— Защо?

— Опитвам се да намеря подход към убийството на онова момиче и си помислих, че не би било лошо да видя всичко, което се е случвало на територията на участъка онази нощ или може би дори цялата седмица. Знаеш, че при подобна давност се ловим за сламки.

— Множествено число?

— Просто така се изразих. Та знаеш ли къде са отишли всички данни след края на ГРАСП?

— Да. Заминаха в цифровата тоалетна. Изтриха ги от дисковете, когато новата администрация реши да върви по друг път.

Балард се намръщи. Поредната задънена улица.

— Поне официално — добави Мейсън.

Балард го погледна с нова надежда. Правилно ли беше чула?

— Аз бях човекът, който трябваше да обобщава данните и да ги изпраща в центъра. Там имаше един, когото наричаха „гуруто на ГРАСП“. Не беше редови полицай. Беше компютърен гений от университета Южна Калифорния и точно той излезе с идеята и я „продаде“ на шефа тогава. Всичко отиваше при него и той правеше моделирането.

Балард се напрегна. Знаеше, че хора като описвания от Мейсън са много ревниви към работата и постиженията си. Може и да бе издадена заповед да се приключи с програмата, но имаше шанс цивилният, който я бе предложил, да е запазил копие на натрупаните данни.

— Помниш ли името му? — попита тя.

— Е, би трябвало. Все пак работих с него две години — отговори Мейсън. — Професор Скот Колдър. Нямам представа дали все още е там, но по онова време бе в едногодишен академичен отпуск от катедра „Инженерни науки и изчислителна техника“.

— Благодаря. Ще го намеря.

— Надявам се да ти помогне. И не забравяй за проверката.

— Веднага отивам да си взема пощата.

Балард стана, но после пак седна и погледна Мейсън. Щеше да рискува да внесе напрежение в оформящото се начало на добри работни отношения със супервайзъра.

— Нещо друго ли има? — попита Мейсън.

— Да, лейтенант. Снощи отидох на сигнал и арестувах един тип за обир. Бях соло и поисках подкрепление. Което обаче така и не дойде. Мъжът ме нападна и аз се справих с него, но той нямаше да опита, ако подкреплението се бе отзовало.

— Аз бях онзи, който пое обаждането ти, и използвах частната линия да попитам къде е отрядът.

— И аз така си помислих. И разбра ли какво се е случило?

— Съжалявам. Не разбрах. Появи се нещо друго. Знам само, че на дъската не беше отразено повикване. Трябва да е станала някаква издънка между комуникационния център и диспечерската. Не получихме потвърждение и аз не чух изходяща заявка за подкрепление.

— Искаш да кажеш, че проблемът не е бил в участък „Холивуд“, а в центъра за комуникация?

— Така излиза.

Мейсън не продължи. Не предложи да провери какво се бе случило. Не искаше да си разваля отношенията с никого. Беше ясно, че оставя на Балард да прецени струва ли си да рови по-надълбоко.

— Добре… благодаря, лейтенант.

Балард стана и излезе от стаята.

26.

Вкара паролата си и влезе в базата данни на управлението, за да види какво има там за човека, подписал с Орела снимката си в мисия „Лунна светлина“. В базата данни имаше таблица на прозвищата, включваща хиляди прякори, взети от докладите по престъпления, записите за арест и разпитите на терен.

Оказа се, че Орела е популярно прозвище — първоначалната й заявка извади 241 записа. Тя ги филтрира до 68 имена, като ограничи търсенето до мъже от бялата раса с над 30-годишна възраст. Разполагаше със снимката отпреди девет години, която бе взела временно от мисията, за да я подпомогне в начинанието. Изобразеният на нея мъж изглеждаше някъде на 25, което го правеше над 30 към момента. Тя прецизира още, като елиминира всички, които бяха над четирийсет.

Останаха 16 имена и тя се захвана да изтегля всички доклади и снимки на тези хора. Това й позволи бързо да отстрани онези, които не приличаха на човека от снимката, дадена й от Йоан Кръстителя. Успехът дойде с единайсетия в списъка — казваше се Денис Игълтън27 и беше на 37. Снимките от много му арести бяха от периода между 2008 и 2013 година и отговаряха на лицето на човека от снимката, която имаше.

Тя изтегли и започна да разпечатва всички доклади в базата данни, свързани с Игълтън. Той имаше досие с многобройни арести за наркотици и безделничество, но само в един случай бе ставало дума за насилие — нападение при утежняващи обстоятелства през 2010 година, което бе преквалифицирано на „нанасяне на побой“. Откри и цифровизиран доклад, написан от Тим Фармър през 2014 година — последната му година на работа. Разделът „Резюме“ включваше уникалния поглед на Фармър върху улиците на Холивуд и по-специално този техен обитател.

Балард прочете това откровение на Фармър два пъти. Беше написано пет години след убийството на Дейзи Клейтън. Възможно ли бе това пулсиращо, чакащо насилие, забелязано от Фармър у Игълтън, да е било изпуснато от контрол през 2009-а? Дали вместо бъдещето Фармър не бе видял миналото?

Прекара следващия половин час, мъчейки се да открие Игълтън, но не намери нищо. Нямаше шофьорска книжка, нямаше регистрирани арести. Последният известен запис за него бе попълненият от Фармър КРТ. Той бе спрял Игълтън и го бе разпитал, след като го бе забелязал да се шляе пред входа на „Метро“ на булевард „Холивуд“. В полето „Професия“ Фармър бе попълнил „Просия“. Нямаше индикации Игълтън да е още жив или вече мъртъв, единственото сигурно бе, че е изпаднал от електронната карта.

Вече минаваше полунощ и бе време да се заеме с проверката, която й бе възложил лейтенант Мейсън. Използва шаблон на формуляра „Издирва се“, за да сглоби заявка, че е търсен за разпит, която щеше да стигне до всички полицаи. Прикрепи трите му последни снимки, изпрати пакета на принтера и излезе от акаунта си. Вече можеше да тръгва.

Първата й спирка бе в диспечерския офис, за да даде на лейтенант Мънроу заявката за издирване на Игълтън и да му каже, че напуска участъка, за да се погрижи за проверката по искане на социалните служби. Мънроу й каза, че полицаите, изпратени да патрулират във въпросния район, приключват с дребен проблем и че когато се освободят, ще ги изпрати на адреса.

Изчезналият мъж се казваше Джейкъб Кейди. Жилището му бе в четириетажен блок на „Уилоуби“, само на една пряка от границата със западен Холивуд. Балард спря до тротоара и се огледа за подкреплението. Не видя никого и използва ровъра си, за да провери при Мънроу, който й съобщи, че полицаите още не са приключили с текущата си задача.

Балард реши да изчака десетина минути, преди да влезе сама. Извади телефона си и провери есемесите. От Бош продължаваше да няма отговор на съобщението й относно Йоан Кръстителя, а и Ейрън Хейс не бе реагирал на запитването й как се чувства. Беше след полунощ и тя не искаше да му праща нов есемес, за да не го събуди.

След това прегледа електронната си поща и видя, че е получила отговор на имейла, който бе изпратила до Скот Колдър. Отвори го и се увери, че се е свързала с правилния Скот Колдър и че той би бил щастлив да се срещнат в офиса му рано на следващата сутрин, за да обсъдят вече прекратената програма ГРАСП на ЛАПУ. В имейла бе указан адресът — сградата „Витерби“ на Маклинток Авеню — и се уточняваше, че графикът му позволява да се видят в осем сутринта.

Междувременно десетте минути бяха минали и от подкреплението все така нямаше следа. Балард реши да провери онлайн профила на Джейкъб Кейди. Трябваха й само няколко минути, за да установи, че той е 29-годишният син на основен играч в кметството, който имаше няколко договора за поддръжка на обекти. Синът явно не желаеше да има пръст в бизнеса на баща си и се описваше във Фейсбук като организатор на купони. Снимките във Фейсбук разкриваха склонността на младия Кейди да пътува много. От тях се натрапваше впечатлението, че предпочита мексиканските курорти и компанията на мъже. Имаше здрав тен, стегнато тяло и руса коса на кичури. Харесваше вталените дрехи и водка „Tito’s“.

Двайсет минути след пристигането си на адреса Балард слезе, без да забравя ровъра си, и тръгна към входа на жилищния блок. Обади се по радиото в офиса и съобщи, че продължава „соло“.

Документите, оставени в пощенската й кутия от лейтенант Мейсън, разкриваха, че Кейди притежава апартамент с две спални и дава част от него под наем на съквартирант на име Талисман Прада. При двете предишни проверки от патрулните полицаи Прада бе отварял вратата и бе заявявал, че Кейди преди две нощи се е запознал с някакъв мъж в бара и е отишъл в дома му. Само че това не обясняваше защо Кейди е престанал да отговаря на есемеси, имейли и позвънявания. Или защо колата му е паркирана на запазено място в подземния гараж на блока.

Трябваше да натисне звънеца на входа три пъти, преди да й отговори сънен глас.

— Господин Кейди?

— Няма го.

И връзката прекъсна. Балард позвъни отново.

— Какво?

— Господин Прада?

— Коя сте вие?

— От полицията. Ще ми отворите ли?

— Казах ви вече, Джейкъб не е тук. Събудихте ме.

— Ще повторя, господин Прада, аз съм от полицията. Отворете.

Дълга пауза, след която ключалката на вратата избръмча и Балард я отвори. Отново огледа улицата за подкреплението и отново не видя никого. Огледа пространството зад входа. Имаше пощенски кутии и празен рафт най-отдолу за неприбраните вестници и изхвърлените листовки. Балард взе един от тях и го подпъхна под вратата, за да я остави отворена за подкреплението, когато и ако дойдеше. Влезе и докато чакаше асансьора, отново провери по ровъра къде са. Този път Мънроу я увери, че колата пътува към нея.

Качи се с асансьора на третия етаж. Навътре в коридора, от дясната страна, имаше отворена врата, пред която стоеше мъж. Беше по копринено долнище на пижама. Дребен, но мускулест, с черна коса.

— Господин Прада? — попита тя.

— Да — потвърди мъжът. — Да приключваме възможно най-бързо, искам да спя.

— Извинявам се, че ви досаждам, но от Джейкъб Кейди продължава да няма следа. Изтекоха двайсет и четири часа и сега това се превърна в криминално разследване.

— Криминално? Какво криминално има в това някой да преспи при някого?

— Не смятаме, че случаят е такъв. Може ли да отстъпите назад в апартамента си, за да вляза?

Прада направи крачка назад и Балард го последва вътре. Продължаваше да го преценява. Беше под метър и седемдесет и под шейсет килограма. Беше ясно, че не крие оръжие. Тя остави вратата отворена и Прада не пропусна да забележи това и каза:

— Бихте ли затворили, ако обичате.

— Не, нека я оставим отворена — настоя Балард. — Изисква се по процедура.

— Няма значение. Огледайте се… Не е тук. Само побързайте, моля ви!

— Ще опитам.

Балард влезе в дневната и я огледа. Апартаментът бе красиво обзаведен в модернистичен стил: „изпрано“ дюшеме, диван и столове без странични облегалки, стъклена масичка за кафе. Всичко бе внимателно съчетано като за снимка в списание. В съседната дневна се виждаше квадратна маса с лъскави метални крака и съответстващи столове. На стената зад нея висеше картина в рамка 3x2 метра, представляваща черни щрихи на бял фон.

Прада разпери ръце, сякаш за да докаже твърдението си, че Кейди не е тук.

— Доволна ли сте?

— Защо не ми покажете и спалните?

— Питам се дали имате заповед за извършване на обиск…

— Не и при проверка по заявка от службата за социално подпомагане. Смисълът е, че ако господин Кейди е наранен или се нуждае от помощ, първо трябва да го намерим, нали?

— Е, добре, само че търсите на неправилното място.

— Мога ли да видя спалните?

Прада я разведе из апартамента и както бе очаквала, нямаше и следа от Джейкъб Кейди. Тя извади минифенерчето от джоба си и го използва, за да огледа дрешника в спалнята, която Прада каза, че била на Кейди. Той беше пълен с дрехи, а на един от рафтовете имаше празен куфар. Балард отстъпи крачка назад и забеляза, че леглото е безукорно оправено и в него не е спал никой.

Спалнята на Прада изглеждаше по-обитаема, леглото беше объркано, а на стол пред масичка за гримиране, която по подхождаше за женска спалня, имаше преметнати дрехи. Вратата на дрешника бе отворена, но дрехите в него бяха просто нахвърляни вътре.

— Е, не всички сме толкова подредени като Джейкъб — подхвърли Прада.

Балард чу гласове откъм дневната, обърна се към вратата и извика:

— Излизам.

Върнаха се в дневната, където вече бяха влезли полицаи Ерера и Дайсън.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Балард.

Прада заговори нетърпеливо, преди някой от полицаите да реагира.

— Свършихме ли вече? Спи ми се. Утре имам срещи.

— Не още — каза Балард. — Трябва да направя пълен доклад. Мога ли да видя някакви документи за самоличност?

— Необходимо ли е това?

— Да, необходимо е. Сигурна съм, че искате да продължите да ни сътрудничите. Това е най-бързият начин да се отървете от нас.

Прада изчезна обратно в късия коридор, водещ до спалнята му. Балард кимна на Ерера да го последва и да го наблюдава.

Огледа отново дневната. Беше старателно обзаведена, но нещо не беше наред. Осъзна, че килимът е твърде малък за площта и мебелите, както и че абстрактният мотив от преплетени сиви, черни и кафяви квадрати не се връзва с райето на тапицерията. Провери съседната трапезария и чак сега забеляза, че под квадратната маса е лъскави стоманени крака няма килим.

— Какво си се замислила? — шепнешком я попита Дайсън.

— Нещо не е наред — прошепна в отговор Балард.

Прада и Ерера се върнаха в дневната и Ерера подаде на Балард шофьорска книжка.

— Искам да знаете, че адвокатът ми е подал надлежно оформено искане за официална промяна на името ми — уведоми я Прада. — Не съм ви лъгал. Аз съм диджей и ми трябва по-яко име.

Балард погледна шофьорската книжка. Беше издадена в Ню Джърси и снимката беше на Прада, но името в нея бе Тайлър Тилдъс. Тя остави фенерчето си на масичката за кафе до малка скулптура на женски торс, извади бележника и химикалката си и записа в него информацията от книжката.

— Какво му е лошото на Тайлър Тилдъс? — попита, докато пишеше.

— Не стимулира въображението — отвърна Прада.

Балард провери датата на раждане и видя, че той е излъгал и за възрастта си. По документ излизаше, че е на 26, но диджеят й бе казал, че е на 22.

— Какви срещи имате утре, господин Прада?

— Това си е лично моя работа — сопна се той. — Нищо, което касае полицията.

Тя кимна. Свърши с писането и подаде книжката на Прада. После му подаде и една от визитките си.

— Благодаря за съдействието. Ако се чуете с господин Кейди, обадете ми се на този номер и уведомете господин Кейди, че искам да се чуя и с него.

— Разбира се — обеща Прада малко по-дружелюбно, защото виждаше края на полицейското нахлуване.

— Сега можете да си доспите — каза тя.

— Благодаря — каза Прада.

Докато чакаше Ерера и Дайсън да тръгнат пред нея към входната врата, Балард отново погледна към зле подбрания килим. Видя нещо, което на пръв поглед изглеждаше като дефект в структурата — на едно място материалът сякаш се бе оплел при плетенето. Но след това разбра, че това е вдлъбнатина. Килимът явно беше преместен тук от дневната и това бе станало наскоро, защото вдлъбнатината на един от краката на масата не бе успяла да се разглади.

Прада ги изпрати до вратата и я затвори зад тях. Балард го чу как дръпва резето.

Трите мълчаха до момента, в който влязоха в асансьора и затвориха вратата.

— Е? — не се стърпя Дайсън.

Балард продължаваше да държи бележника си. Откъсна страничката с информацията за Тайлър Тилдъс и я подаде на Ерера.

— Пусни това име в базата данни и виж какво ще излезе. Аз пък ще се обадя на някой съдия. Искам да видя какво има под онзи килим.

— Не можа ли да погледнеш? — попита Ерера. — Изключителни обстоятелства.

Балард поклати глава. Използването на основание за изключителни обстоятелства беше свързано с редица спорни моменти и можеше да бъде обърнато срещу обвинението от ловък адвокат.

— Но могат да се отнасят до изчезналия мъж или във връзка с някаква опасност за него — отговори тя. — Но няма как да търсиш изчезнал човек под килим. Под килим можеш да търсиш само веществени доказателства. Така че сега ще се обадя на съдия и по този начин ще си спестим бъдещи проблеми.

— Няма ли да търсим колата му? — напомни Ерера.

— Патрулните вече са я огледали при първото им идване — отвърна Балард. — Дори са отворили багажника. Тя е в подземния гараж. Но ще я включа в заповедта и пак ще я огледаме.

— Мислиш ли, че имаш достатъчно основания за заповед? — усъмни се Дайсън.

Балард сви рамене.

— Ако не я получа… забавила съм си фенерчето горе. Ще се кача и с удоволствие ще го събудя.

27.

При необходимост Балард се обръщаше към съдия Каролин Уикуайър от Върховния съд. Тя не беше винаги на разположение за нощни повиквания, но харесваше Балард, беше й дала личния си номер и й бе казала, че може да й се обажда винаги, денем или нощем. Навремето Уикуайър беше била полицай, после прокурор, а сега беше съдия дълга кариера в рамките на правозащитната система. Балард предполагаше, че това е станало не без сблъсъци с женомразство и дискриминация на всяка стъпка от пътя й. Макар Балард никога не бе споменавала пред нея за своите проблеми, пред които се бе изправяла и които бе решавала, някои от тях бяха добре известни в колегиалните среди и тя предполагаше, че съдия Уикуайър знае за тях и й съчувства. Между двете имаше някаква близост и Балард не се свенеше да се възползва от нея в полза на работата. Така че се обади на Уикуайър от вестибюла на сградата и я събуди.

— Съдия Уикуайър, извинявам се, че ви събуждам. Обажда се детектив Балард от ЛАПУ.

— О… Рене, отдавна не сме се чували. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е наред и аз съм добре. Но ми е нужно да получа по телефона одобрение на заповед за обиск.

— Добре, добре… само… само минутка да си сложа очилата и да се разсъня.

И Балард зачака. Докато чакаше, се появи Ерера, която беше пуснала името на Прада през терминала в патрулната си кола.

— Можеш ли да говориш?

— Да. Нещо важно?

— Само няколко глоби за трафик нарушения в Ню Джърси и Ню Йорк. Нищо сериозно.

Балард знаеше, че това няма да й помогне да издейства одобрение на заповед за обиск от съдията.

— Добре. Стой наблизо, докато видя как ще се развият нещата. Тук дали има нощен домоуправител?

— Отивам да видя — каза Ерера.

Тръгна и в същия момент Уикуайър се обади пак.

— Така, да видим сега как стоят нещата, Рене…

— Имаме случай с изчезнал човек, но според мен става дума за някакво престъпление и аз трябва да получа достъп до жилището на изчезналия и до общите помещения на сградата. Малко по-сложно е, понеже оперативно интересното лице е съквартирант на изчезналия.

— За съжителство ли става дума, или са просто съквартиранти?

— Съквартиранти са. Имат отделни спални.

— Окей, кажи ми с какво разполагаш.

Балард описа проведените следствени действия, като изложи фактите в ред, който смяташе, че ще заинтригува съдията, и ги градира в посока на евентуално заключение за наличие на вероятна причина. Спомена, че Джейкъб Кейди липсва от четирийсет и осем часа, че не реагира на никакъв опит за свързване с него, като се започне от личния му мобилен телефон и се стигне до уебстраницата на фирмата му. Каза и че живеещият в апартамента на Кейди мъж се е представил с фалшиво име, но не пропусна да спомене за обяснението на Прада, че е в процес на законна промяна на името си. Подчерта, че Прада е проявил нежелание да сътрудничи, като спести факта, че го е събудила в един посред нощ.

Накрая спомена за килима и подозренията си, че е бил преместен, за да прикрие нещо.

Когато свърши, Уикуайър известно време помълча, явно обмисляйки тежестта на аргументите в полза на вероятна причина. След дълга пауза въздъхна:

— Рене, не мисля, че имаш нужното. Да, разполагаш с някои факти и подозрения, но в това, което чух, няма индикации за нещо нередно.

— Но аз искам да открия точно подобни улики — помъчи се да обясни Балард. — Искам да разбера защо е местен килимът.

— Само че слагаш каруцата пред коня, Рене. Знаеш, че винаги съм готова да ти помогна, но тук е твърде сложно.

— Добре… от какво бихте имали нужда, тогава? Човекът не изпраща есемеси, не туитва, не си кара колата, не се грижи за бизнеса си. На всичко отгоре изглежда, че е зарязал всичките си дрехи вкъщи. За мен е очевидно, че се е случило нещо.

— Няма спор по това. Само че ти не знаеш какво може да се е случило. Този човек може да е отишъл къде ли не, дори на нудистки плаж. Може да се е влюбил. Може да са маса неща. Същественото е, че на адреса на постоянното му местожителство живее друг човек и ти нямаш правото да претърсваш това жилище без вероятна причина.

— Окей, ваша чест, благодаря. Не изключвам пак да ви потърся, когато разполагам с нужното за вас.

И затвори. Дайсън, която стоеше до нея, каза:

— Няма нощен домоуправител.

— Добре — взе решение Балард. — Вижте сега дали двете с Ерера можете да слезете в гаража и да огледате там.

— Получи ли заповед?

— Не. Сега се качвам пак горе да си взема забравеното фенерче. Ако не ви се обадя до десет минути, качете се и вие.

— Разбрано.

Балард се качи с асансьора на третия етаж и почука на вратата на Джейкъб Кейди. След няколко секунди чу вътре някакво размърдване и след малко зад вратата се разнесе гласът на Прада:

— О, боже мой! Какво пък сега?

— Господин Прада, отворете, ако обичате.

— Какво искате?

— Бихте ли отворили, за да не се налага да говорим толкова високо? Все пак има хора, които спят…

Вратата се отвори. На лицето на Прада бе изписан гняв.

— Много добре знам, че някои хора спят. И аз искам да спя. Какво има?

— Съжалявам. Забравила съм си фенерчето. Мисля, че е в дрешника на Джейкъб. Бихте ли ми го донесли?

— Боже господи!

Прада се извърна и тръгна по коридора към двете спални. Балард забеляза, че сега е по тениска с розов кит на нея.

В мига, в който той се скри от погледа й, тя влезе в дневната и отиде при масичката за кафе. Взе фенерчето си иззад статуетката, където го бе оставила, и го скри в джоба си. След това премести тапицирания стол, наведе се и вдигна ъгъла на килима.

Клекна и разгледа внимателно пода. Излъсканото дърво беше избледняло на мястото, където явно бе имало петно, вече заличено от забърсвания. Някой бе изстъргал тази част на дюшемето с мощен почистващ препарат. Толкова силно бе търкано, че Балард можеше да забележи сглобката между двете дъски. Беше тип шлиц, а това означаваше, че има добър шанс през нея да е проникнало онова, което е било почиствано, и да има остатък на замазката под дюшемето.

Чу крачките на приближаващия се Прада, върна килима на мястото му, изправи се и бързо намести стола. Успя да го направи миг преди той да влезе.

— Нищо — каза той. — Няма го.

— Сигурен ли сте? Помня, че го използвах в дрешника.

— Сигурен съм, естествено. Погледнах. Можете сама да се уверите, ако желаете.

— Не, ще ви повярвам.

Балард свали ровъра от колана си и натисна бутона двукратно, преди да заговори в него:

— Шест-Адам-четиринайсет, някоя от вас вземала ли ми е фенерчето от апартамента?

Прада възмутено вдигна ръце.

— И не се ли сетихте да ги попитате преди да ме събудите пак?

Балард продължаваше да натиска бутона на ровъра, за да е в режим на предаване.

— Успокойте се, господин Прада. Имате ли нещо против да ви задам един последен въпрос и после се махам от очите ви?

— Казвайте — съгласи се навъсено Прада. — Питайте и изчезвайте.

— Обяснете ми за килима.

— Моля?

Понеже следеше реакцията му, Балард забеляза, че се издаде. Момент на изненада в очите му. Изглежда, точно Прада бе преместил килима.

— Чухте ме. — И повтори: — Питам за килима.

— Ами ето го — отговори Прада с тон, сякаш разговаряше с малоумна.

— Не, това е килимът от дневната. Вижте… по него още има следи от краката на масата. Преместили сте го тук, защото сте се отървали от килима, който е бил на това място. Но къде е той? Защо е трябвало да го изхвърляте?

— Вижте… писна ми! Питайте Джейкъб за килимите му, като се върне, и ще се уверите, че няма нищо нередно.

— Но той няма да се върне. И двамата го знаем. Кажи ми какво се случи, Тайлър…

— Не съм Тайлър. Казвам се…

Внезапно Прада се хвърли през стаята върху Балард с вдигнати ръце, насочени към гърлото й. Но Балард беше подготвена, защото очакваше думите й да го провокират към крайни мерки. Тя се обърна и се завъртя, отстъпи встрани подобно на матадор и вдигна ровъра. Замахна с него, стовари долния му край в гръбнака му и го препъна с крак. Прада падна по лице в ъгъла на стаята. Балард пусна ровъра на пода и извади пистолета си. Стъпи с крак на гърба му и притисна дулото в главата му.

— Само опитай да станеш и ще ти забия куршум в гръбнака. И после никога вече няма да можеш да ходиш.

Усети го как се напряга, но после се отпусна и се предаде.

— Добро момче — каза тя.

Докато му слагаше белезниците и му четеше правата, чу вратата на асансьора да се отваря и Ерера и Дайсън да тичат към тях по коридора.

— Вдигнете го и го сложете да седне — нареди Балард. — Аз ще се обадя на „Убийства“.

Двете жени се наведоха и сграбчиха Прада за ръцете.

— Щеше да ме убие — изпъшка Прада. — Искаше да ми заграби бизнеса и всичко, за което съм се трудил. Сбихме се. Той падна и си удари главата. Изобщо не съм искал да умира.

— И си го увил в килима и си го изхвърлил някъде — доразви признанието му Балард.

— Никой нямаше да ми повярва. И вие не ми вярвате.

— Разбра ли правата си, както ти ги казах?

— Щеше да ме нареже на парчета.

— Спри да говориш глупости и отговори на въпроса ми. Разбираш ли правата, както ти ги прочетох? Искаш ли да го направя още веднъж?

— Разбрах ги, разбрах ги.

— Добре. Къде е трупът на Джейкъб Кейди?

Но Прада поклати глава.

— Никога няма да го намерите. Хвърлих го в контейнера. Сега е там, където изхвърлят боклука. И точно това заслужаваше.

Тя излезе от апартамента, за да се обади на лейтенант Макадам, командир на детективско бюро „Убийства“ в участък „Холивуд“ и пряк неин началник, макар тя рядко да го виждаше. При случаи с подобна важност беше длъжна да го информира пряко. Събуди го с известно злорадство — той беше канцеларски плъх, който спазваше стриктно работното време от девет до пет.

— Шефе, Балард съм — каза тя. — Имаме убийство.

28.

Когато се върна в детективското бюро, Балард завари Хари Бош да преглежда кашон с КРТ.

— Ти не спиш ли, Бош? — попита го вместо поздрав.

— Не и тази нощ — отвърна той.

— Откога си тук?

— Не от дълго. Търся едно лице.

— И?

— Не още. А ти с какво се занимаваше?

— Имах убийство. А сега имам да пиша доклади, така че не очаквай днес да гледам картони.

— Няма проблем. Аз нали ги гледам.

И посочи купчинката картони, отделени настрана за по-подробно преглеждане. Тя понечи да му каже, че не може просто така да идва в участъка и да работи сам, но се въздържа и вместо това седна до него.

След като влезе в акаунта си, започна да пише доклад за инцидента, който щеше да изпрати на екипа, поел от нея случая Кейди.

— Какъв беше случаят? — попита Бош. — За убийството питам.

— Случай „без труп“ — обясни тя. — Или поне е такъв до момента. Започна като за изчезнал човек. Попаднах на един тип, който си призна, че го е убил, нарязал е трупа му и е изхвърлил парчетата в контейнера. О… и твърди, че било при защита.

— Естествено, че ще твърди така.

— Контейнерът е бил вдигнат вчера, така че нашите ще отидат на сметището, когато разберат коя кола го е взела и кое е сметището. Това е един от малкото случаи, когато съм доволна, че не го довършвам аз. Двамата, на които се падна тази задача, не изглеждаха никак щастливи.

— И аз имах случай без труп веднъж. Същата работа. Наложи се да ходим на сметището, но вече беше минала цяла седмица. Ние работихме още две. И намерихме труп… само че друг. Това може да стане само в Ел Ей.

— Искаш да кажеш, че сте намерили жертва на убийство, но не търсения от вас труп?

— Да. Този, който ни трябваше, така и не го намерихме. От друга страна, отидохме там по сигнал, така че може и да не се е случило. Онзи, който намерихме, беше по мафиотско дело и в крайна сметка го решихме. Но онези две седмици, които прекарах там… не можах да изчистя смрадта от носа си месеци наред. О, и забрави за дрехите си. Аз изхвърлих всичко.

— Чувала съм, че по сметищата е страшна воня.

Залови се отново за работа, но не минаха и пет минути, когато Бош я прекъсна пак:

— Успя ли да провериш нещо за ГРАСП?

— Всъщност успях — отговори Балард. — Предполага се, че всичко е изтрито от системата, но научих за един професор, който е автор на програмата и е помагал във внедряването й. Надявам се да е запазил данните. Имам среща с него в осем часа, ако те интересува.

— Интересува ме. По пътя натам ще закусим. Аз черпя.

— Няма да имаме време за закуска, ако не напиша доклада.

— Ясно. Млъквам.

Балард се усмихна и отново се зае с доклада. Беше на раздела „Обобщение“ и въвеждаше самоуличаващите изявления на Тилдъс — бяха го прибрали под текущото му име — след като го бяха арестували и той бе осъзнал, че трябва да говори, ако иска да се спаси от обвинение в убийство. Трескавите му уверения, че ставало дума за самоотбрана, бяха загубили убедителността си, когато извиканите в апартамента криминолози бяха разглобили сифона на ваната и бяха намерили там кръв и късчета плът. Тогава Тилдъс беше признал, че е нарязал тялото и го е сложил в чували за смет — доста крайна мярка при самоотбрана.

На Балард й бе мъчно за родителите на Кейди и семейството му. На тях им предстоеше да научат, че синът им е мъртъв, разчленен и изхвърлен на някакво сметище. А разказът на Бош я бе разтревожил. Ставаше критично важно да намерят трупа на Кейди, за да може да се анализират раните, непричинени от разчленяването, и да се съпоставят с подробностите, разказани от Тилдъс. Ако раните по тялото разкажеха различна история, тогава Джейкъб щеше да помогне да бъде уличен убиецът му.

Макар да бе казала, че е щастлива да не довърши случая, Балард смяташе доброволно да предложи помощта си в търсенето на Джейкъб. Просто знаеше, че трябва да е там.

Смяната й свършваше в седем, но тя успя да изпрати с имейл доклада си на детективите от Западното бюро час преди това, така че двамата с Бош тръгнаха за центъра по-рано. Закусиха в едно от скъпите заведения точно срещу участъка „Рампарт“. Не говориха много за текущия случай. Вместо това всеки разказа на другия за преживяното в ЛАПУ. Бош бе обиколил доста места, преди да прекара няколко години в „Убийства“ и да завърши кариерата си в ОиУ. Сподели с нея, че има дъщеря, която следва в Ориндж.

Споменаването на дъщеря му подсети Бош да извади телефона си.

— Не ми казвай, че смяташ да й пратиш есемес — не повярва Балард. — Няма студент, който да е станал толкова рано.

— Просто проверявам къде е — обясни Бош. — Искам да се уверя, че е в квартирата си. Тя е на двайсет и една и аз го правя, за да се безпокоя по-малко, но всъщност се получава точно обратното.

— Тя знае ли, че можеш да я следиш?

— Да, разбрали сме се — аз мога да следя нея, а тя мен. Може и да се заблуждавам, но си мисля, че тя се тревожи за мен толкова, колкото и аз за нея.

— Това е хубаво, но знаеш ли, че тя може просто да остави телефона в квартирата или общежитието и ти само ще си мислиш, че е там?

— Така ли? — изненада се Бош. — Не се бях сетил.

— Извинявай — каза Балард. — Но когато бях в колежа, баща ми можеше да ме следи по телефона и аз невинаги го вземах със себе си.

Бош затвори телефона.

Плати сметката, както бе обещал, и тръгнаха към университета. По пътя Балард му разказа за Денис Игълтън и как бил взет в буса на „Лунна светлина“ в същата нощ с Дейзи Клейтън. Поясни, че между двамата не е имало някаква връзка с изключение на това, че Игълтън бил престъпна твар и тя искала да го разпита, ако бъдел открит.

— Тим Фармър е говорил с него — завърши тя. — Написал е в картона за разпит, че Орела бил пълен с „омраза и насилие“.

— Но няма досие на насилник, така ли? — попита Бош.

— Само едно нападение, което му се разминало след самопризнание. Излежал само месец, че пукнал с бутилка главата на някой си.

Бош само кимна, сякаш обяснението за лекото наказание на Игълтън е в рамките на очакваното.

Малко преди осем бяха пред кабинета на професор Скот Колдър в сграда „Изчислителна техника“ на университета Южна Калифорния.

Колдър гонеше 40-те, което подсказа на Балард, че е бил на двайсет и няколко, когато е създал програмата за следене на престъпността, приета от управлението на полицията.

— Професор Колдър? — поздрави Балард. — Аз съм детектив Балард, а това е моят колега детектив Бош.

— Заповядайте, влезте — покани ги Колдър.

Седнаха. Колдър беше с тениска цвят бордо с извезан отляво надпис USC28. Беше с бръсната глава и дълга брада в стил стиймпънк. Балард предположи, че смята, че този външен вид му помага да се впише сред студентите в кампуса.

— ЛАПУ не трябваше да прекъсват ГРАСП — започна той. — Програмата щеше да допринесе много, ако я бяха запазили.

Нито Балард, нито Бош побързаха да се съгласят с него и Колдър обясни набързо как е стигнал до идеята за програмата в резултат от проучванията си на стереотипите при извършване на престъпленията в и около университета след взрив на нападения и грабежи на студенти, когато са се намирали буквално в периферията на кампуса. След като бе събрал данни, Колдър ги бе обработил статистически, за да прогнозира честотата и местата на бъдещи престъпления в районите около университета. ЛАПУ чули за проекта и началникът на полицията предложил на Колдър да приложи компютърния си модел към града, като започне с три пробни района: участък „Холивуд“ заради миграционния характер на жителите му и разнообразните престъпления, извършвани там, участък „Пасифик“ заради уникалната природа на престъпленията във Венис, и участък „Югозападен“ защото включвал УЮК. Финансирането на проекта било субсидирано от градската управа, а после Колдър и няколко от студентите му се захванали да трупат данни след период на обучение на полицаите в трите участъка. Проектът продължил две и половина години, когато изтекъл 5-годишният мандат на началника. След това полицейската комисия решила да не задържа Колдър. Бил назначен нов началник и той прекратил програмата, обявявайки връщане към здравата стара полицейска практика.

— И много жалко — заключи Колдър. — Точно бяхме започнали да трупаме успех. ГРАСП щеше да проработи, ако й бяха дали шанс.

— Звучи убедително — коментира Балард.

Не можа да измисли други съчувствени думи, понеже самата тя имаше свои разбирания за предсказуемостта на престъпленията.

Бош не каза нищо.

— Добре, оценяваме историческия ракурс на програмата — продължи Балард. — Тук сме, за да ви попитаме дали сте запазили някакви данни от тогава. Разследваме неразкрито убийство от две и девета, което означава втората година на ГРАСП. Значи тя е била в ход и е трупала данни. Решихме, че би ни помогнало да получим нещо като снимка на цялата картина на престъпността в Холивуд в интересуващата ни нощ, а може би дори и на цялата седмица на убийството.

Колдър помълча известно време, след това заговори, като подбираше думите си внимателно:

— Знаете, че новият началник изтри данните, когато заряза програмата, нали? Каза, че не искал да попаднат в неправилни ръце. Можете ли да повярвате?

Горчивината в гласа му издаваше трупания цяло десетилетие в него гняв.

— Това общо взето влиза в конфликт с практиката на управлението да съхранява всякакви данни — коментира Балард, надявайки се да отдели текущото им разследване от политически решения, с които тя нямаше нищо общо.

— Било е глупаво — обади се Бош. — Цялото решение е глупост.

Балард усети, че Бош е пътят към спечелване на сътрудничеството на Колдър. Той не се отчиташе пред никого. Можеше да казва каквото си пожелае и особено онова, което Колдър искаше да чуе.

— Беше ми наредено от полицията да изтрия моите данни в проекта — каза Колдър.

— Но той е бил вашата рожба — подчерта Бош. — Мога само да предполагам, че не сте изтрили данните, и ако съм прав… значи можете да ни помогнете да разкрием едно убийство. Това би бил един хубав начин да кажете на началника: „Начукай си го!“, нали така?

Балард едва сдържа усмивката си. За нея беше очевидно, че Бош разиграва картите си перфектно. Ако Колдър наистина разполагаше с нещо, щеше да им го даде.

— Какво търсите по-специално? — попита Колдър.

— Искаме всички подробности за период от четирийсет и осем часа за всяко престъпление в района на участъка около нощта, когато жертвата е била взета с буса — настоятелно обясни Балард.

— Двайсет и четири часа преди и двайсет и четири след? — уточни Колдър.

— Нека са по четирийсет и осем — каза Бош.

Балард извади бележника си и откъсна горната страница. Вече беше написала датата на нея. Колдър я взе и погледна.

— Как го искате — на файл или разпечатано?

— На файл — каза Балард.

— На хартия — едновременно с нея поиска Бош.

— Окей… и двете — съгласи се Колдър.

Погледна отново листчето с датата, сякаш тя имаше някакъв по-особен смисъл, и каза:

— Добре, мога да го направя.

29.

Колдър каза, че ще му трябва ден, за да вземе твърдия диск, на който съхранявал данните от програмата ГРАСП — не бил в университета, а в личен склад. Обеща да се обади веднага щом е готов.

Бяха дошли в града с колата на Балард, за да не се налага да търсят законни начини за паркиране на частните си коли, но когато потеглиха, Бош помоли Балард да го остави на намиращия се в съседство „Експозишън Парк“.

— Защо? — Тя го погледна изненадано.

— Никога не съм виждал совалката — отговори той. — Реших да се възползвам от възможността.

Свалената от експлоатация космическа совалка „Индевър“ бе докарана в Ел Ей по въздух преди шест години, величествено бе транспортирана по улиците на Саут Сентрал и бе поставена за постоянно в Аерокосмическия център в парка.

Балард се усмихна.

— Не ми приличаш много на човек, който си пада по космическите пътешествия, Хари.

— Наистина не си падам… но исках да я погледна, за да се убедя, че е истина.

— Да не ми казваш, че си падаш по теориите за конспирацията? „Космическата програма е мистификация“? Фалшиви новини?

— Не, не… не е това. Вярвам, че я има. Просто е… как да ти кажа… изумително, че можем да изстрелваме тези неща нагоре, да обикаляме около Луната, да извеждаме спътници в орбита и те да правят каквото там правят, а ние тук долу да не можем да се оправим. Исках да я видя с очите си от момента, когато я докараха. Бях…

Гласът му заглъхна, сякаш не беше уверен дали трябва да продължи.

— Какво? — окуражи го Балард.

— Ами… просто през шейсет и девета бях във Виетнам — продължи Бош. — Знам, много преди ти да се родиш. А в онзи ден току-що се бях върнал в базовия лагер на дивизията след опасна операция, по време на която бяхме разчистили от враговете система от тунели. С такива работи се занимавах там… Беше късна утрин и мястото бе напълно пусто. Приличаше на призрачен град и знаеш ли защо: всички бяха по палатките си и слушаха радио. Нийл Армстронг щеше да стъпи на Луната и всички до един искаха да го чуят с ушите си… И беше същото, разбираш ли? Как бе възможно да изпратим човек да подскача по лунната повърхност, а тук, долу, нещата да са толкова безнадеждно откачени? Защото онази сутрин ми се наложи… да убия човек. А бях само на деветнайсет.

Бош гледаше навън през прозореца. Изглеждаше сякаш разговаря със себе си.

— Хари, мъчно ми е, съжалявам — каза Балард. — Че си бил поставен в такава ситуация на такава възраст. Всъщност… какво значение има възрастта.

— Да… — прошепна Бош. — Ами… такива бяха нещата.

Не каза нищо повече. Балард усещаше от него да се излъчва умора.

— Още ли искаш да видиш совалката? — попита го след малко. — А как после ще се върнеш при колата си?

— Да, остави ме там. След това ще си взема „Юбер“.

Тя запали и измина няколкото преки до парка. Не разговаряха. Опита се да го остави възможно най-близко до гигантската сграда, където се помещаваше совалката.

— Не съм сигурна дали вече са отворили за посетители.

— Няма значение — успокои я Бош. — Все ще намеря какво да правя.

— След това се прибери и се наспи. Изглеждаш ми изморен, Хари.

— Идеята не е лоша.

Той отвори вратата и погледна Балард, преди да слезе от колата.

— Само за твое сведение… приключих в Сан Фернандо. Така че сега мога изцяло да се занимавам само с Дейзи.

— Какво значи „приключих“? — не разбра Балард. — Какво се е случило?

— Може да се каже, че оплесках нещата. Свидетелят ми беше убит и това се пише на моя сметка. Не направих достатъчно, за да го опазя. Вчера пък се случиха едни неприятности между мен и информатор на бандата, така че шефът ме отстрани от работа. Понеже съм от резерва, за мен няма защита като за редовно назначените, така че… приключих. Това е.

Балард изчака да чуе дали няма да й каже още нещо, но той замълча.

— Значи… онази жена, която си издирвал цяла нощ — каза тя, — не е част от случая?

— Не е — потвърди Бош. — Тя е майката на Дейзи. Прибрах се у дома, а нея я нямаше. Съжалявам, че вие двете така и не успяхте да поговорите.

— Няма нищо — каза Балард. — Да не мислиш, че се е върнала към онзи живот?

Бош сви рамене.

— Снощи обиколих всичките й познати. Никой не я беше виждал. Но това са само местата, за които аз зная. Тя може да е имала и други. Искам да кажа места, където да припечели да се надруса… хора, които биха я подслонили. Може да се е качила на някой „Грейхаунд“ и после върви я търси. Всъщност точно на това се надявам. Но ще я търся, когато мога.

Балард кимна. Разговорът отиваше към края си, а тя искаше да му каже нещо. Затова заговори в мига, в който го видя да се навежда, за да слезе от колата.

— Баща ми беше във Виетнам — каза тя. — Напомняш ми за него.

— Така ли? — изненада се Бош. — Той жив ли е?

— Не, загубих го, когато бях на тринайсет. Но по време на войната дойде в Хавай на отпуск.

— И аз съм бил в Хавай няколко пъти. Не ни позволяваха да се върнем на континента, но можехме да прекараме отпуска си в Хонконг, Сидни и няколко други места. И все пак в Хавай беше най-хубаво.

— „Континента“…?

— Континенталната част на Съединените щати. А не ни пускаха там заради масовите протести. Но ако се постараеш, беше възможно да се прокраднеш на някой полет до Ел Ей например.

— Не мисля, че татко го е направил. Той се запознал с майка в Хавай, така че след войната се върна и остана да живее там.

— Много момчета го направиха.

— Той е родом от Вентура и веднъж годишно отивахме там да видим баба, но на него не му харесваше да се връща. И той виждаше нещата като теб — прецакан свят. Единственото му желание бе да стои в палатка на брега и да сърфира.

Бош кимна.

— Разбирам го. Той е бил умен, а аз бях глупак. Върнах се и мислех, че мога някак да поправя нещата.

Преди Балард да успее да реагира, Бош слезе от колата и затвори вратата. Балард го загледа как върви към сградата, където беше совалката. Видя го леко да накуцва.

— Не исках така да ме разбереш, Хари — каза тя на глас.

30.

Докато Балард сменяше колите, пътуваше за Венис, вземаше кучето си и най-сетне се добра до плажа, сутринта беше преполовила и вятърът бе вдигнал вълнение достатъчно да превърне гребането от терапията, която бе свикнала да намира в него, в безсмислено предизвикателство. Колкото и да се нуждаеше от физическото натоварване, сънят й бе по-нужен. Затова разпъна палатката си, постави отпред Лола на пост и се вмъкна в нея, за да си почине. Започна да се унася, но продължаваше да мисли за баща си: спомняше си го, яхнал любимата си дъска, да й разказва за Виетнам и убиването на хора; представяше го също като Бош — че трябвало да го направи и после да живее с мисълта за извършеното. Винаги завършваше описанието на виетнамските си преживелици с фразата „Син лой“ — „Така било писано“.

След четири часа я събуди вибрацията на телефона й. Беше успяла да заспи дълбоко и събуждането й бе бавно. Надигна се, седна, дръпна платнището на входа на палатката и провери къде е Лола. Кучето си беше там. Погледна я с очакване.

— Гладна ли си, миличка?

Балард изпълзя навън и се протегна. Погледна към кулата „Роуз Авеню“ и видя Ейрън Хейс на мястото му — гледаше към морето, където обаче не се виждаха никакви плуващи.

— Хайде, Лола…

Тръгна по пясъка съм кулата на спасителите. Кучето я последва.

— Ейрън… — извика тя.

Хейс се извърна и я видя от седалката си.

— Рене! Видях палатката ти, но не исках да те будя. Как я караш?

— Добре съм. Нещо ново около теб?

— Виждаш ме — пак съм на пост. Макар че днес е спокойно.

Балард отново погледна към морето, сякаш да се увери още веднъж, че няма плуващи.

— Да хапнем заедно довечера? — предложи той.

— За жалост ще се наложи да работя — каза Балард. — Нека се обадя по телефона да видя как стоят нещата и после ще ти кажа.

— Ами аз съм си тук.

— Взел ли си си телефона?

— Да.

Това бе нарушение на правилото спасителите да не се качват на кулата с личните си телефони. Преди година се бе разразил скандал със спасителен екип, защото спасител бе пропуснал да забележи махаща с ръце давеща се жена, понеже в същия момент бе писал есемес. Балард знаеше, че Ейрън не би писал есемеси, нито би говорил по Телефона, но можеше да изслуша гласовата си поща, без да откъсва поглед от водната повърхност.

Върна се при палатката си, извади телефона си от джоба на анцуга и позвъни на номера, даден й от Травис Лий — един от детективите, поели от нея тази нощ убийството на Джейкъб Кейди. Когато й отговори, го попита докъде са стигнали със случая. Призори Лий бе споделил с нея, че обстоятелствата около това убийство са малко необичайни за него и партньора му Рахим Роджърс. Беше поел разследване с вече задържан убиец, направил самопризнание благодарение на Балард, след което оставащата детективска работа бе откриване на останките на жертвата.

— Установихме камиона, взел контейнера — обясни Лий. — Той първо отишъл в сортировъчния център в Сънланд, а после онова, което не било отделено за рециклиране, било изхвърлено на сметището в Силмар. Което, ако щеш вярвай, се нарича Съншайн каньон29. И в момента се обличаме в „скафандри“, за да започнем да ровим в него.

— Да ви се намира резервен скафандър? — попита Балард.

— Да не би да се кандидатираш, Балард? — не повярва на ушите си Лий.

— Да. Искам да стигнем до края.

— Ами… идвай тогава. Ще те облечем.

— Ще съм при вас до един час.

След като си събра багажа и остави Лола в дневния приют за кучета, Балард пое по 405-а право на север, през овъглените хълмове на прохода Сепулведа и оттам в Долината. Силмар се намираше в северния край, а каньонът Съншайн бе в „мишницата“, където се пресичаха магистрали 405 и 14. Балард усети миризмата много преди да бе стигнала до него. Плесването на име като Съншайн на сметище бе типична иконография — вземаш нещо грозно или ужасно и му слагаш красиво име.

Когато пристигна, я откараха с всъдеход до площадката за търсене. Лий, Роджърс и екипът на криминолозите вече използваха нещо подобно на щеки за ски, с които ровеха из купчината боклук, обградена с жълта лента. Тя бе с площ 30 на 10 метра и Балард се досети, че точно тук камионът е разпръснал отпадъците от контейнера, вдигнат от дома на Джейкъб Кейди.

Под сглобен за случая навес, право на черния път, минаващ по периферията на сметището, бе разположена масата на криминолозите. По нея бе разхвърляна допълнителна екипировка, включително пластмасови работни комбинезони за работа с опасни материали, маски за дишане, защитни очила, кутии с резервни ръкавици и ботуши, твърди каски, скоч лента и кашон с бутилирана вода. Във варел до масата стърчаха кирки за разравяне, заедно с оранжеви знаменца за обозначаване на находките.

Шофьорът на всъдехода предупреди Балард, че сред боклуците на сметището каските са задължителни. Първото, което си сложи тя обаче, бе маска за дишане. Беше не толкова заради вонята, колкото за да е спокойна, че няма да вдиша по-едрите частици на боклуците. След това навлече направо върху дрехите си „скафандър“ и чак тогава забеляза, че никой от другите търсещи не е нахлузил на главата си качулката към „скафандъра“. Тя обаче го направи, като прибра грижливо косата си и дори пристегна връвта, която прилепи маската по контура на лицето й.

Сложи си ръкавици, обу ботуши и използва скоча, за да запечата маншетите на костюма около китките и на глезените си. Последваха очилата, а накрая си сложи и каска, която носеше номер 23 от двете си страни. Вече беше готова. Извади кирка от варела и тръгна през сметището към останалите. Те бяха петима и методично ровеха в линия, напредвайки от единия край на зоната за търсене към другия.

Понеже не си бяха стегнали качулките, Балард лесно разпозна Лий и Роджърс.

— Да застана ли между вас, момчета, или ще ми измислите друга работа? — попита ги тя вместо поздрав.

— Ти ли си, Балард? — попита я Лий. — Да, ела при нас. Така ще е най-сигурно, че няма да пропуснем нещо.

Лий се отмести наляво, Роджърс надясно, и така направиха място на Балард да застане между двамата.

— Черни пластмасови чували, Балард — обясни Роджърс. — Завързани със сини връзки.

— Ясно — отговори Балард.

— Ей, всички… това е Рене — подвикна Лий. — Тя е онази, на която трябва да благодарим, че сме тук днес. Рене, запознай се с екипа.

Балард се усмихна, макар че никой не можеше да я види, и каза:

— Виновна.

— Не, не си виновна — поправи я Роджърс. — По-скоро обратното, защото без теб онзи нещастник от Ню Джърси можеше да се измъкне. А освен това ако бяхме дошли тук ден-два по-късно, щеше да е невъзможно да изолираме толкова малка зона за претърсване. Чиста проба късмет…

— Е, да се надяваме, че късметът ни няма да е дотук — допълни го Лий.

Движеха се бавно и всяка стъпка се подготвяше от забиване на ботуша на почти половин метър в боклука, след което с кирката се разравяше надълбоко в отпадъците. Линията от време на време се нарушаваше, защото някой от търсачите спираше, за да използва ръцете си за по-добро разчистване.

По някое време Лий се обезпокои за напредналия час и подкани да вдигнат темпото. Оставаха им около четири часа слънце, но ако започнеха да вадят части от човешко тяло, това щеше да наложи създаване на местопрестъпление, а той държеше всичко да свърши в рамките на деня.

След около час се натъкнаха на първите части от труп. Една от криминоложките откри черен пластмасов чувал и го разпори с кирката си.

— Тук.

Останалите се събраха около находката. В разкъсания чувал се виждаха крака, срязани точно под коляното. Докато лаборантката снимаше с телефона си, Роджърс тръгна към масата, за да вземе маркер. Търсенето щеше да продължи след като маркираха първата находка. Лий извади телефона си и извика представител на окръжния патолог.

Следващото открито веществено доказателство бе килимът от дневната. Намери го Балард, защото бе по пътя й. Той всъщност беше близо до върха на купчината, но бе маскиран от разкъсан чувал с отпадъци, които изглеждаха като от китайски ресторант. Килимът бе навит в нестегнато руло. Измъкнаха го от купа, развиха го и откриха огромно кърваво петно; но нямаше човешки останки.

Балард маркираше своята находка, когато Кокоро — лаборантката, открила първия чувал — извика, че е намерила още два.

В единия беше главата на Джейкъб Кейди, в другия — ръцете.

Лицето на Кейди не изразяваше някаква преживяна травма и беше сдържано, със затворени очи и уста, сякаш беше заспал. Кокоро направи още снимки.

По ръцете обаче имаше следи от травми в степен, надвишаваща отрязването им от тялото. По предмишниците и дланите се виждаха дълбоки разрези.

— Рани от отбрана — коментира Роджърс. — Бил е с вдигнати ръце, за да отблъсне нападението.

— Отвратително убийство — обади се Лий.

Маркираха с флагчета местата на поредните находки и продължиха нататък. Когато пристигнаха бусът на патолозите и колата на екипа за обработка на местопрестъпления, бяха намерили още два чувала с останалите части от трупа, както и трети, в който откриха големи ножове и ножовка, явно използвани за разчленяването. Джейкъб Кейди беше напълно готов за погребение. Поне това нямаше да измъчва семейството му.

Балард се оттегли до масата под навеса, свали маската на шията си и изпи на един дъх половин бутилка вода. Лий се присъедини към нея. Търсачите също се бяха изтеглили от зоната на сметището, за да могат новодошлите патолози и фотографът да документират всичко.

— Какъв прекрасен свят — въздъхна Лий.

— Просто чудесен — съгласи се Балард.

Лий отвори бутилка вода и започна жадно да пие.

— Докъде стигнахте с Тилдъс? — попита го Балард.

— Записахме на видео разказа му за самоотбраната — отвърна Лий. — Но видях тук достатъчно, за да съм сигурен, че няма да издържи в съда. Нищо добро не го очаква.

— Нещо за родителите на жертвата? Какво им казахте?

— Че сме задържали заподозрян и че трябва да се подготвят за най-лошото. Спестихме им подробностите. Но сега можем да им ги кажем.

— Радвам се, че няма да съм аз.

— Е, нали затова вземаме големите заплати. Разбрах, че навремето си била в ОиУ, така ли е?

— Няколко години.

Лий не каза нищо повече; остави въпроса за случилото се по онова време да виси като смрадта на сметището във въздуха.

— Не съм избрала доброволно Късното шоу — реши да поясни Балард. — Но се оказа, че ми харесва да правя каквото правя.

Реши да спре дотук. Отпи още една глътка вода и пак вдигна маската върху устата си. Струваше й се, че от нея и всичко останало няма никаква полза. Вонята на сметището проникваше през всички пори на кожата й. Вече бе решила когато свърши тук да запраши по 118-а към къщата на баба си и да вземе там душ, а после да пусне два пъти през пералнята всичките си дрехи. Щеше да стои под душа, докато в бойлера имаше гореща вода.

— Мисля да си тръгвам, Травис — каза тя. — Събрахме останките, а на мен ще ми трябва доста време да се подготвя за смяната.

— Успех — пожела й Лий.

Благодари й за доброволната инициатива и повика по радиото всъдехода да я откара до паркинга и колата й.

Лий се върна при партньора си, за да наблюдава развоя на следствените действия. Докато чакаше, погледът на Балард бе привлечен от двамата патолози, които бяха започнали да отварят ципа на чувал за трупове. Надяваше се да са взели повече от един. Извърна се и погледна на запад. Слънцето захождаше зад грамадата боклук. Небето над каньона Съншайн бе оранжево.