Дълга тъмна нощ

14.

Балард се събуди от изплашени гласове и приближаваща сирена, която виеше толкова силно, че не можеше да чуе дори океана. Надигна се в леглото и отвори ципа на палатката. Последна навън и реагира на острите диаманти светлина, отразяващи се от тъмносинята повърхност на океана. Заслони очи с ръка, потърси с поглед източника на вълнението и забеляза Ейрън Хейс, спасителя на „Роуз Стейшън“, на колене в пясъка, надвесен над мъжко тяло, проснато по гръб на спасителната дъска. Имаше още хора, някои също на колене или прави, други просто зяпачи, трети объркани и разплакани, близки на мъжа върху дъската.

Балард изпълзя от палатката, нареди на кучето си Лола да бди на пост пред нея и изтича по пясъка до мястото на спасителната операция. Докато приближаваше, извади предвидливо значката си и извика:

— Полиция, полиция! Искам всички да се дръпнат и да дадат на спасителя място да работи.

Никой не помръдна. Вместо това се обърнаха към нея и я изгледаха неразбиращо. Беше по екип за след плуване и косата й беше още мокра от сутрешния сърф и душа.

— Изтеглете се назад! — нареди тя възможно най-авторитетно. — Веднага! С нищо не помагате така.

Стигна до групата и започна да разблъсква хората встрани от дъската, докато не ги избута в полукръг на три метра разстояние.

— И вие! — каза тя на една млада жена, която ридаеше истерично и държеше ръката на удавника. — Дайте им възможност да работят. Не виждате ли, че се опитват да спасят живота му!

Внимателно издърпа жената назад и я предаде на един от приятелите й, който я прегърна. Провери паркинга и видя двама санитари от спешната помощ вече да тичат към тях; носеха помежду си носилка, но придвижването им беше затруднено от пясъка.

— Идват, Ейрън — каза тя. — Продължавай.

Когато Ейрън вдигна глава, за да си поеме въздух, Балард забеляза, че устните на мъжа на дъската са посинели.

Санитарите пристигнаха и заеха мястото на Ейрън, който, без да се изправя, се претърколи странично в пясъка и остана така запъхтян. Беше мокър. Продължи да гледа напрегнато работата на екипа — санитарите първо интубираха, след това изпомпиха водата от дробовете на мъжа и после приложиха балон за обдишване.

Балард клекна до Ейрън. Преди време бяха имали връзка и дори бяха преспали няколко пъти, но без обвързване за времето, когато не бяха заедно. Ейрън беше красив мъж с атлетично мускулесто тяло, ъгловато лице, къса коса и вежди, избелели до почти чисто бяло от слънцето.

— Какво се случи? — прошепна тя.

— Хвана го мъртвото вълнение — отвърна той. — Отне ми много време да се измъкна от него, след като вече го бях издърпал на дъската. Мамка му, по целия плаж има предупредителни табели!

Санитарите делово прехвърлиха мъжа на носилката.

— Да им помогнем — предложи Балард.

Двамата с Хейс минаха по пясъка и се наредиха отстрани на носилката зад санитарите. Бързо я вдигнаха заедно и без забавяне тръгнаха по пясъка към паркинга, където чакаше линейката. Един от санитарите придържаше носилката с една ръка, а с другата продължаваше да стиска балона.

След три минути линейката бе заминала, а Балард и Хейс стояха задъхани. Скоро към тях се присъединиха семейството и приятелите и Ейрън им каза в коя болница е откаран техният близък. Истеричната жена го прегърна развълнувано и последва останалите към колите.

— Беше странно — каза Балард.

— Да — съгласи се Хейс. — Трети за мен случай този месец. Но пък имаме мъртво вълнение много по-често, отколкото досега.

Балард обаче си мислеше за нещо друго, нещо случило се на друг плаж, далеко от този. В съзнанието й изплува образът на счупен сърф, влачен от вълните. И младата Рене, търсеща сред диамантите по повърхността баща си.

— Какво ти е? — загрижено попита Хейс.

Балард се изтръгна от спомена и забеляза странното му изражение.

— Нищо ми няма.

Погледна си часовника. През повечето дни се опитваше да прекарва по шест часа в палатката си след сутрин във водата, независимо дали сърфираше или гребеше. Но суматохата около спасяването я бе вдигнала след само четири. Притокът на адреналин и бягането по плажа гарантираха, че няма смисъл да се опитва пак да заспи.

Вместо това реши да отиде на работа много по-рано от обичайното. Имаше да оформя някои документи след Йоан Кръстителя, а и я чакаха няколко кашона с картони, които трябваше да прегледа независимо от това дали мъжът от мисия „Лунна светлина“ се окажеше валиден заподозрян.

— Не трябва ли да даваш някакви обяснения? — поинтересува се тя.

— Ъ-ъ… да — отговори й той. — Командирът на спасителите ще дойде да ме разпита и после ще оформим документа.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Благодаря… може да се възползвам.

Малко колебливо тя го прегърна, после се обърна и се отправи назад към палатката, за да прибере нещата си и кучето. Докато гледаше морето, споменът за Хавай отново я връхлетя — изчезналият й баща и нуждата да стои на брега в очакване на нещо, което никога няма да се случи.

15.

Преди да отиде в участъка Балард паркира вана си на „Селма“, на половин пряка от мисията „Лунна светлина“. Можеше да види вана на Йоан Кръстителя през желязната решетка на портала за задния паркинг. Значи можеше да се предполага, че той си е у дома.

Бош бе успял да надникне във вана и бе споделил направените от него снимки, но на тях не се забелязваше нищо инкриминиращо. Не че можеше да се очаква нещо подобно девет години по-късно. Но заграждението на паркинга откъм задната страна на мисията даваше на вана близък достъп до задната врата. Ако ванът влезеше на заден ход, нямаше да е никакъв проблем да се прехвърли тяло от него в къщата и това щеше да стане, без да се даде на случайно минаващ повече от част от секундата да забележи нещо нередно. Освен това тя беше любопитна за отделния гараж от другата страна на циментовата алея за влизане в паркинга. И в двата случая, когато беше видяла вана, той се намираше на алеята, а не в гаража. Защо не използваха гаража? Какво имаше в него, което пречеше ванът да се паркира вътре?

Инстинктът й подсказваше, че Джон Макмулън не е онзи, който им трябва. Той изглеждаше искрен в защитата си и в оплакването си по време на сблъсъка им миналата нощ. Детективите развиват шесто чувство спрямо хората и често им се налага да се осланят на това чувство в преценката си. Беше споделила усещането си с Бош, докато се прибираха след срещата им с него. Бош не бе възразил, но бе казал, че за да бъде изчистен проповедникът и да забравят за него, е нужно нещо повече от бърз оглед на вана му.

И ето че сега тя седеше в своя ван, наблюдаваше мисия „Лунна светлина“ и искаше някак да надникне вътре. Можеше да изчака и да го направят заедно с Бош, но нямаше представа дали той може да се отзове. Беше му изпратила есемес, но той не й бе отговорил.

Ровърът й бе в участъка, включен към зарядното. Идеята да влезе сама без електронна връзка с кораба-майка не бе добра, но алтернативата да чака й допадаше още по-малко. Преживяното на плажа, което й бе напомнило за баща й, я бе извадило от релси. Трябваше някак да прогони тези мисли и онова, което бе намислила, щеше да й помогне. Спасението винаги бе в работата. Можеше да се загуби в работата.

Извади телефона си и позвъни на вътрешния номер на диспечера. Вече наближаваше пет и следобедната смяна бе застъпила. Вдигна й лейтенант Хана Чавес.

— Обажда се Рене Балард. Искам да проверя допълнително нещо, което възникна по време на Късното шоу, но съм без ровър. Просто исках да знаете, че ще бъда код шест14 в мисия „Лунна светлина“ на „Селма“ и „Чероки“. Така че ако не ви се обадя пак до час, изпратете подкрепление, става ли?

— Разбрано, Балард. Но понеже ми се обаждаш, нали ти беше, която пое убийството в хълмовете преди два дни?

— Да, аз бях. Но беше инцидент, а не убийство.

— Да, чух за това. Но сега имаме сигнал за взлом на същия адрес. Само че графикът на нашите по взломовете е запълнен и аз се готвех да го отложа до утре, но сега си мисля, че…

— … ти се иска аз да го поема.

— Четеш ми мислите, Балард.

— Не бих казала. Както и да е, ще отскоча дотам, но след като първо свърша тук.

— Ще предам на момчетата да се задържат там, докато не пристигнеш.

— Как получихме сигнала?

— Семейството организирало почистване на биологичните отпадъци след смъртта й. Явно чистачите намерили мястото изтарашено и ни се обадили.

— Разбрано. Помни… искам подкрепление, ако не се обадя до час.

— Мисия „Лунна светлина“… разбрано.

Балард слезе от колата и отвори задната врата на вана си. Химическото чистене от миналата седмица висеше на закачалка. Преоблече се в един от по-скромните си работни костюми — сако на „Ван Хойсен“ в шоколадов цвят на фино тебеширено райе върху обичайната бяла блузка и черен панталон. Слезе от вана, заключи го и тръгна към мисията.

Искаше да поразгледа вътре, да усети мястото и може би да се изправи пак срещу Макмулън. Натрапваше се прекият подход. Тя мина през портала и се качи по стъпалата на верандата. На вратата имаше надпис „Добре дошли“, така че тя отвори и влезе, без да чука.

Озова се в широко входно пространство със сводести проходи към стаите отляво и отдясно и широко извито стълбище право пред нея. Спря в центъра и изчака малко, надявайки се да се появи Макмулън или някой друг.

Не се случи нищо.

Погледна под свода надясно и видя стая, покрай стените на която имаше дивани, а в центъра имаше стол, вероятно за медиатор на дискусионна група. Обърна се, за да провери другата стая. Отсрещната й стена бе покрита с висящи ленти с цитати от Библията и изображение на Исус. В центъра имаше умивалник и разпятие, окачено на порцелановия перваз, където бе оставено място за крана.

Балард влезе в стаята и надникна в умивалника. Беше наполовина пълен с вода. Вдигна поглед към плакатите и видя, че не всички са с образа на Исус. Поне два от тях бяха рисунки на мъжа, с когото се бе запознала тази сутрин.

Обърна се да излезе и едва не се сблъска с Макмулън. Изненадана, тя отстъпи назад, но бързо се овладя.

— Господин Макмулън, издебнахте ме.

— Нищо подобно — възрази Макмулън. — Освен това тук съм „пастор Макмулън“.

— Добре… пастор Макмулън.

— Защо сте тук, детектив?

— Исках да разговарям с вас — Балард се обърна и посочи умивалника: — Предполагам, там вършите работата си.

— Не е работа — поправи я той. — Това е мястото, където спасявам души за Исус Христос.

— Добре, къде са всички? Къщата изглежда празна.

— Всяка нощ търся ново паство. Когото и да доведа, за да нахраня и облека, по това време вече трябва да са напуснали. Това е само… междинна спирка в пътуването към спасението.

— Ясно. Има ли тук място, където да поговорим.

— Елате.

Макмулън се обърна и излезе. Балард забеляза, че е бос. Заобиколиха стълбището и продължиха по къс коридор, който ги изведе в кухня с голяма трапезария с дълга маса за пикник и пейки край нея. Макмулън влезе в странична стая, която първоначално може и да бе играла ролята на килер, но сега се използваше като офис или изповедалня. Беше спартански обзаведена е малка масичка и два сгъваеми стола от двете й страни. На стената срещу вратата имаше хартиен календар със снимка на изумително красиво небе и стих от Библията на този фон.

— Заповядайте, седнете — покани я Макмулън.

Той седна и Балард седна срещу него, като пусна ръка надолу по бедрото си, където бе кобурът.

Забеляза, че стената зад Макмулън е под коркова ламперия. Върху корка имаше колаж от снимки на млади хора, облечени в раздърпани дрехи. Много от тях бяха с мръсни лица, някои имаха липсващи зъби, други гледаха с празни дрогирани погледи, и явно всички те представляваха онова бездомно паство, което Макмулън водеше пред купела за кръщаване. Хората на стената бяха от двата пола и с разнообразна етническа принадлежност, но споделяха едно нещо: усмихваха се пред камерата. Някои от снимките бяха стари и избледнели, други бяха скрити под новите, набучени върху тях. Върху снимките имаше написани на ръка имена и дати. Балард предположи, че това са датите на церемониите на кръщаване и приобщаване към Исус Христос.

— Ако сте тук, за да се опитате да ме разубедите от подаване на оплакване, спестете си думите — започна той. — Реших, че милосърдието е по-добро от гнева.

Балард се сети за думите на Бош, че ще изглежда подозрително, ако Макмулън не се оплаче от действията им официално.

— Благодаря ви — каза тя. — Всъщност дойдох, за да ви се извиня, ако сте се почувствали засегнат. В интерес на истината разполагахме с доста непълно описание на вана, който търсехме.

— Разбирам.

Балард посочи стената зад него:

— Това ли са хората, които сте кръстили?

Макмулън изви леко глава към стената и се усмихна:

— О, само някои. Те са много.

Балард вдигна поглед към календара. Снимката изобразяваше залез в златно и виолетово, а цитатът казваше:

Погледът й се плъзна надолу по датите и тя забеляза, че в квадратчето на всеки ден има написано число. Повечето числа бяха едноцифрени, но имаше дни, в които числото беше по-голямо.

— Какво означават числата?

Макмулън проследи погледа й.

— Това е броят на душите, които са получили причастие. Всяка нощ преброявам колко души са приели Бога и Спасителя в сърцата си. Всяка тъмна и свята нощ носи нови души на Христа.

Балард кимна, без да коментира.

— За какво наистина сте дошли, детектив? — продължи Макмулън. — Допуснали ли сте Христос в живота си? Вярвате ли?

Балард усети, че е изтласкана в защитна позиция, и отговори:

— Моята вяра си е моя работа.

— Но защо не обявите вярата си? — настоя Макмулън.

— Защото е личен въпрос. Аз не… аз не съм част от никаква организирана религия. Не изпитвам подобна нужда. Вярвам в каквото вярвам. И толкова!

Макмулън я изгледа изпитателно, преди да повтори въпроса си:

— За какво наистина сте дошли?

Балард отвърна на погледа му и реши да провери ще получи ли някаква реакция:

— Дейзи Клейтън.

Макмулън не отмести погледа си, но тя усети, че не е очаквал тези думи от нея. Освен това почувства, че името означава нещо за него.

— Беше убита — проговори след къса пауза той. — Беше отдавна… с този случай ли се занимавате?

— Да — призна Балард. — Случаят е мой.

— И какво общо има той с… — Макмулън млъкна, сякаш сам беше отговорил на въпроса си: — Сутринта… — досети се той. — Детективът, който огледа колата ми. Какво търсеше?

Балард пренебрегна въпроса му и се опита да насочи разговора в интересуващата я насока.

— Познавахте я, нали? — попита тя.

— Да, аз я спасих. Доведох я пред Христа и после той я прибра в дома си.

— Какво означава това? И без извъртане!

— Кръстих я.

— Кога?

Макмулън поклати глава.

— Не помня. Очевидно преди да е била прибрана.

— Има ли я на стената? — Балард посочи зад него.

Макмулън се обърна, за да разгледа колажа.

— Мисля, че… да, сложих я там.

Той стана и се приближи до корковата стена. Започна да издърпва кабарчетата и пиновете и да сваля слой след слой от снимки, които внимателно оставяше на масичката. След няколко минути беше свалил няколко слоя. В един момент спря и разгледа една от снимките.

— Мисля, че това е Дейзи.

Свали снимката и я показа на Балард. Беше на младо момиче, загърнато през раменете с розово одеяло. Косата й бе мокра от ритуала и на морави кичури. Балард различи във фона на снимката някои от плакатите, останали и досега. Снимката бе датирана ръкописно четири месеца преди убийството на Дейзи Клейтън. Вместо да напише името си, тя бе нарисувала в ъгъла на снимката маргаритка16.

— Тя е — потвърди Балард.

— Беше кръстена с Божията благодат — каза Макмулън. — И сега е при Бог.

Балард вдигна снимката.

— Помните ли онази нощ?

— Помня всички нощи.

— Сама ли беше, когато я доведохте тук?

— О… това вече не помня. Трябва да потърся календара си от онази година и да проверя.

— И къде се намира този календар?

— На склад. В гаража.

Балард кимна и мина покрай Макмулън, за да разгледа останалите на корковата стена снимки.

— А тук? — попита тя. — Не са ли това другите, кръстени в същата нощ?

— Ако са позволили да бъдат снимани. — Макмулън сви рамене.

Той пристъпи до Балард и двамата заедно продължиха да разглеждат снимките. След малко той посегна към една от тях и каза:

— Този.

Свали снимката на мръсен чорлав мъж, който изглеждаше под трийсетте. Датата съвпадаше. Написаното с маркер име беше „Орел“. Балард взе снимката от ръката на Макмулън, за да я разгледа отблизо.

— И друг — продължи Макмулън.

Свали следваща снимка, този път на много по-млад мъж, русоляв и с твърд поглед. И тази дата съвпадаше, а името на снимката беше „Наркоман“. Балард взе снимката и я разгледа. Това бе Адам Сандс — предполагаемият приятел и сводник на Дейзи.

— Това май са единствените снимки от същата дата каза Макмулън.

— Да отидем да потърсим календара — предложи Балард.

— Добре.

— Мога ли да задържа тези снимки?

— Само ако ги получа обратно. Те са част от паството.

— Ще ги копирам и ще ви ги върна.

— Ще ви бъда благодарен. Елате.

Излязоха и Макмулън извади ключ, за да отключи страничната врата на гараж, обособен в самостоятелна постройка. Влязоха и се озоваха в претъпкано с мебели и стойки за дрехи на колелца помещение. Покрай стените имаше складирани кашони, надписани с години.

След петнайсетина минути Макмулън изрови от прашен кашон календара за 2009-а година. В квадратчето за датата на кръщението на Дейзи беше записано „7“. Балард взе календара и го прелисти до датата, на която Дейзи беше била отвлечена и убита. Не откри число в това квадратче, нито в последващите две дати.

Макмулън забеляза празните места едновременно с Балард.

— Това е доста странно — отбеляза той. — Аз почти не почивам. Не си… О, сега си спомних. Ванът беше на сервиз. Основен ремонт на трансмисията.

Балард го изгледа и попита:

— Сигурен ли сте?

— Естествено — отговори Макмулън.

— Дали нямате някакъв запис по този повод? В кой сервиз беше?

— Не знам, но мога да проверя. Помня със сигурност, че го откарах на „Санта Моника“ до гробището. „Санта Моника“ и „Ел Сентро“. На ъгъла. Името му започваше със З, но съм го забравил. Там поправят трансмисии.

— Окей. Прегледайте архива си и ми съобщете какво сте открили. Мога ли да взема и календара? Ще го копирам и ще ви го върна.

— Не виждам защо не.

— Добре. Тръгвам си… имам сигнал, който трябва да проверя. — Тя извади визитка и я подаде на Макмулън. — Ако намерите разписка от ремонта на трансмисията или се сетите каквото и да е друго за Дейзи, обадете ми се.

— Обещавам, обещавам…

— Благодаря ви за съдействието.

Балард излезе от гаража и тръгна по пътеката към портала. Инстинктът й подсказваше, че Йоан Кръстителя не е убиецът на Дейзи Клейтън, но тя знаеше, че е много далече от това да го оневини изцяло.

16.

Пред къщата на „Холивуд“, където бе намерена жената с изяденото от котката лице, бе паркиран бял товарен фургон е надпис „ККС“. Имаше и патрулна кола, а двама униформени стояха на улицата до човек с бял работен гащеризон. Този път за Балард, която бе дошла със служебния си ван, нямаше място, така че тя подмина групата, помаха им с ръка и паркира пред един гараж две къщи по-нататък. Малко от къщите в полите на хълмовете имаха алеи за коли. В повечето случаи гаражите излизаха право на тротоара и блокирането на който и да било можеше основателно да разгневи собственика, особено ако виновният не бе в полицейска кола със съответните обозначителни знаци.

Балард се върна до въпросната къща и трябваше да се представи на тримата чакащи я мъже. Имаше известен опит с униформените от дневната смяна. Казваха се Фелсен и Торборг. И двамата бяха млади, с военни подстрижки и стойка. Балард беше чувала за Торборг и го познаваше по репутацията му. Беше сериозен корав младеж по прякор Торпедото — и имаше в досието си няколко отстранявания от работа за по един ден заради свръхагресивно поведение при изпълнение на служебните си задължения. Жените полицаи наричаха тези наказания „тестостеронни таймаути“.

Мъжът с гащеризона се казваше Роджър Дилон. Работеше в ККС, които бяха фирма за почистване на биологични отпадъци. Тъкмо той бе съобщил за взлома. Макар вече да бе разказал цялата история на Фелсен и Торборг, му се наложи да я повтори и пред детектива, която щеше да изготви доклада за взлома.

Дилон й каза, че живееща в Ню Йорк племенница на жената наела услугите на фирмата му за почистване и обеззаразяване на къщата след преместване на трупа на леля й и след като жилището престанало да бъде възможно местопрестъпление. Изпратила му ключа за къщата, но той пристигнал чак в ранния следобед. Имало краен срок, понеже племенницата, която Балард бе идентифицирала по време на разследването като някоя си Боби Кларк, трябвало да пристигне на следващата сутрин. Планирала да отседне в жилището и да го огледа, тъй като била единствената жива роднина на покойната.

— Та, значи, идвам тук и установявам, че не ми трябва ключ, понеже вратата е отключена — каза Дилон.

— Отключена и отворена? — поиска да уточни Балард. — Или отключена и затворена?

— Отключена и затворена, но така, че да се вижда, че не е докрай. Бутнах вратата и тя се отвори.

Балард провери ръцете му.

— Без ръкавици? Покажи ми къде точно си докоснал вратата.

Дилон мина по късата павирана пътека до предната врата. Балард се обърна към Фелсен и Торборг.

— Момчета, нямам ровър. Дайте ми един от вашите, за да се обадя на диспечера и да съобщя, че съм тук с код шест и искам да преустановя заявката за подкрепление при мисия „Лунна светлина“. Че без малко да забравя…

— Готово — каза Фелсен и активира микрофона на рамото си.

— Мисия „Лунна светлина“? — попита Торборг. — Сигурно си разговаряла с Йоан Кръстителя? Знаех си, че този ненормалник един ден ще направи някоя беля. Каква?

— Не, не… само си поговорихме за един стар случай — обясни Балард. — Нищо особено.

Обърна се и последва Дилон към вратата. Торборг явно познаваше Джон Макмулън и тя искаше да поговори с него за срещите им и впечатлението му от уличния проповедник, но първо трябваше да свърши с Дилон и с онова, за което бе дошла тук.

Дилон беше висок и белият работен гащеризон му беше поне с един размер по-малък. Маншетите на крачолите му едва стигаха до ръба на работните му боти и общата картина бе като за дете с умалели дрехи. Дилон, разбира се, не беше дете — беше към трийсет и пет. Имаше симпатично гладко избръснато лице, рошава кестенява коса и венчална халка.

Застана пред вратата и очерта с пръст кръг около място на височината на раменете. Балард извади латексови ръкавици от джоба на сакото си и започна да си ги нахлузва.

— Само я бутна и влезе, така ли? — поиска да се увери тя.

— Да — потвърди Дилон.

Тя отвори вратата и го подкани с ръка да влезе.

— Сега ми покажи какво направи после.

Дилон сложи върху устата си висящата на шията му маска за филтриране на въздуха и влезе. Балард погледна назад към стоящите навън Фелсен и Торборг. Фелсен току-що бе завършил обаждането си до командира на смяната.

— Ще проверите ли дали има кола за снемане на отпечатъци и кога може да пристигне? — помоли тя.

— Веднага — обеща Фелсен.

— И не си тръгвайте. Ще имам нужда от вас тук.

— Лейтенантът вече ни попита кога ще се освободим — предупреди я Фелсен.

— Кажете му, че ми трябвате — нареди Балард.

Обърна се и влезе след Дилон.

Миризмата на разлагаща се плът все още се стелеше, но бе поотслабнала след предишното й идване. Балард съжали, че е без маска — беше останала в комплекта й в колата за града. Заедно с херметичния й работен комбинезон. Разбра, че работните й дрехи, които бе облякла, ще са неизползваеми след само едно обличане. За щастие костюмът, който бе оставила в химическото предния ден, щеше да е готов сутринта.

— Разкажи ми сега — каза тя. — Как усети, че е взлом? Доколкото си спомням, тук оставихме пълен хаос.

Дилон посочи през рамо към предната стена на дневната. Балард се обърна и видя, че трите окачени една до друга репродукции на червени устни ги няма. Когато Балард се бе обадила на Боби Кларк да й съобщи, че леля й е мъртва, Кларк специално я бе попитала за състоянието на картините и бе споменала, че са работа на Анди Уорхол17 и са редки авторски копия, струващи шестцифрени суми поотделно и дори повече в комбинация.

— Госпожица Кларк специално ме предупреди да внимаваме с картините на червените устни в дневната — каза Дилон. — Така че влизам аз тук, поглеждам — и никакви червени устни. Обаждам се на вас, защото рядко ми се случва да влизам сам в къща и не искам да ме обвиняват за каквото и да било. Ние обикновено работим по двама, но партньорът ми е на друго повикване, а тази госпожица държеше работата да се свърши днес. Когато дойдела тук, не искала да вижда кръв и така нататък. И ми описа какво е направила котката.

Балард кимна, после попита:

— Компанията твоя ли е, или само работиш за нея?

— Моя е — отговори Дилон. — Два камиона, на денонощно разположение. Не сме нищо особено. Може да не е за вярване, но имаме сериозна конкуренция. Страшно много фирми искат да чистят след убийства и така нататък.

— Е, това не е убийство. Как така госпожица Кларк ви е наела чак от Ню Йорк?

— По препоръка от патолога. Раздал съм навсякъде визитки. И не забравям за подаръци по празниците. Препоръчват ме разни хора, без да знам винаги кои. Ще ти дам колкото искаш визитки, ако искаш.

— Напоследък в Холивуд няма много престъпления, а пък и аз съм основно нощна смяна.

— Миналата година имаше едно петорно в „Дансърс“. Падна ми се на мен. Скъсах се от чистене четири дни без почивка и накрая… така и не отвориха заведението пак.

— Знам. Бях там онази нощ.

Дилон кимна и каза:

— Мисля, че те видях по телевизията.

Балард реши да не се разсейват повече.

— Значи, влизаш и виждаш, че картините ги няма, после какво?

— Излязох и ви се обадих обясни Дилон. — После чаках цял час да дойдат, след което те чакаха един час ти да дойдеш. Не съм свършил още никаква работа, а госпожица Кларк каца утре сутрин.

— Съжалявам за това, но разследването е наше… особено сега, след като се разбра, че става дума за сериозна кражба. Надяваме се скоро да дойде колата за снемане на пръстови отпечатъци и ще трябва да снемем твоите, за да ги изключим. Сега ще те помоля да излезеш навън и да изчакаш заедно с другите, докато аз поработя тук.

— И кога ще мога да започна?

— Ще гледам да получиш разрешение максимално бързо, но не вярвам да можеш да влезеш днес тук. Някой ще трябва да огледа подробно текущото състояние в компанията на госпожица Кларк, когато тя се появи.

— Мамка му.

— Съжалявам.

— Вече го каза няколко пъти, но аз не получавам пари за съжаления.

Балард разбираше проблемите му като собственик на компания.

— Е… дай ми няколко от визитките си и ще ги използвам при всяка възможност.

— Виж, за това ще съм ти благодарен, детектив.

Балард го изпрати до вратата и попита Фелсен за колата за отпечатъци. Той й каза, че щели да пристигнат до петнайсет минути, но от личен опит Балард знаеше, че това време, особено за тази кола, трябва да се удвоява. Колата обслужваше цялото Западно бюро, а работата се вършеше от техник по снемане на латентни отпечатъци, който бе на разположение на всички, като се започнеше с престъпления срещу личната собственост и се стигнеше до тежки престъпления. Не беше преувеличение да се каже, че колата никога не спираше да обикаля.

Стриктно казано, Балард трябваше да следва процедурата, съгласно която първо се изискваше да огледа местопрестъплението и да набележи вероятните места, в които заподозреният би могъл да остави отпечатъци. Едва тогава трябваше да вика колата за снемането им. Но в действителност опреше ли до имотни престъпления, практиката беше точно обратната. Забавяне при извикване на колата за отпечатъци обикновено водеше до голямо чакане. Така че тя гледаше да изпрати колкото може повече заявки и едва тогава се залавяше за местопрестъплението. В крайна сметка винаги можеше да отмени повикването, ако не намереше вероятни места.

Знаеше, че малко прекалява с Дилон, но все пак реши да опита късмета си и направо го попита дали случайно няма резерва маска за дишане. Той пък я изненада, като й отговори утвърдително.

Отиде до багажника на колата и вдигна вратата. Вътре беше претъпкано с прахосмукачки и всякакво друго оборудване. Извади кутия с маски за еднократна употреба от чекмеджето на един шкаф за инструменти и й подаде една.

— Филтърът е за един ден — предупреди я. — Внимавайте.

— Благодаря — искрено каза Балард.

— А визитките ми са тук.

Бръкна в друго чекмедже и извади десетина картички. Даде ги на Балард и тя видя под съкращението ККС пълното име на фирмата: Кеми-Кал Био Сървисис. Сложи визитките в джоба си и благодари на Дилон; знаеше, че възможностите да препоръча услугите му няма да са много.

Остави го при колата и влезе в къщата, този път с маска на устата. Застана в средата на дневната и огледа стаята, като наблюдаваше и анализираше. Премахването на източника на миризмата — разлагащия се труп — обясняваше спадането на нивото на интензивността на зловонието. Но Балард и друг път бе попадала на подобни места, пак дни след смъртта, и сега бе убедена, че тук има нещо повече от простото изнасяне на тялото. Затова реши, че трябва да търси отворен прозорец.

Дръпна пердетата, скриващи високия от пода до тавана прозорец, който допринасяше за зрелищната гледка като от самолет навън. Видя, че цялата стъклена стена всъщност е плъзгащ се панел, който се прибираше в стената и даваше достъп до платформа навън. Плъзна панела и излезе.

Терасата се простираше по цялата дължина на къщата, включително покрай спалнята за гости и основната спалня. В другия край на терасата се виждаше външното тяло на климатик. Беше демонтиран от стената под прозореца и беше оставен там. Изглежда, това бе точката на проникване в къщата и обяснението за не така силната миризма.

Балард отиде до отвора. Беше с размер половин на един метър. Самият климатик изглеждаше относително нов. Собственичката вероятно го бе добавила, за да осигури на спалнята комфортна прохлада през най-горещите летни седмици.

Балард бе сигурна, че това е мястото, през което е проникнал крадецът. Въпросът бе как е стигнал до него. Къщата бе надвиснала над стръмен склон. Тя отиде до перилата и погледна надолу. Не, не можеше да е оттук. Щеше да е истински алпинистки подвиг с използване на въжета и котки. Подобно планиране не се връзваше с факта, че климатикът бе оставен изваден от стената. Тук по-скоро ставаше дума за калпава работа на случаен бандит, а не за методичен планировчик.

Погледна нагоре. Покривът на терасата се поддържаше в четири точки от сложно орнаментирано ковано желязо в повтарящ се мотив на преплетени клони, които се кръстосваха между две носещи колони. Нарочно или по-скоро не, но това представляваше импровизирана стълба, спускаща се от покрива.

Върна се в къщата и излезе през предната врата. Дилон се беше облегнал на фургона си. Когато я видя, се поизправи и разпери въпросително ръце.

— Къде е колата? Кога ще мога да се махна оттук?

— Скоро — успокои го Балард. — Благодаря ви за търпението.

После посочи фургона и каза:

— Видях, че имате стълба. Мога ли да я взема за няколко минути? Искам да се кача на покрива.

Дилон изглеждаше щастлив да има някаква задача, още повече че това допълнително задължаваше ЛАПУ към него.

— Няма проблем.

Докато Дилон сваляше стълбата, Балард излезе на улицата и мина покрай фасадата на къщата. Строителната конструкция изглеждаше фокусирана върху гледката от другата страна, където се намираха терасата, прозорците и стъклените врати. Тази страна, която отстоеше на само метър от тротоара, беше безлична и монотонна, ако се изключеха предната врата и малкият прозорец на основната спалня. Непристъпността донякъде се смекчаваше от редуващите се циментови кашпи за растения, в които се виждаха бамбукови филизи и решетка с оплетена в нея виеща се растителност. Балард огледа решетката и забеляза места, където пълзящата растителност бе повредена от някой, който явно бе използвал свръзките за стъпване и захващане с ръка. Това беше втора импровизирана стълба.

Дилон подпря шумно сгъваемата стълба на стената на къщата. Балард погледна към него и той й направи жест: „Моля, ваша е!“.

Дилон хвана стълбата за сигурност и Балард се качи на плоския покрив. Мина по отсамния край, оглеждайки чакъла за стъпки или други следи. Не намери.

Отиде до задния перваз и вдигна поглед към гледката. Вече се стъмваше и залязващото слънце оцветяваше небето в червено и розово. Знаеше, че на плажа залезът би изглеждал още по-зрелищно. Сети се за Ейрън и си напомни да провери дали няма някакви новини за мъжа, когото бе извадил от мъртвото вълнение.

Наложи си да се съсредоточи. Вече беше сигурна, че е разгадала пътя на взломаджията. Той се бе изкатерил по решетката пред фасадата, беше минал по покрива и се бе спуснал на терасата по орнаментираното желязо. Беше демонтирал климатика, беше проникнал в къщата и беше отмъкнал трите картини и всичко останало, което щеше да се установи впоследствие. След това, изглежда, просто бе излязъл през предната врата с откраднатото, оставяйки я открехната.

Всичко това представляваше смес от гениалност и наивност. Всички аспекти на обира подсказваха, че е станал под прикритие на тъмнината. Това на свой ред означаваше, че се е случил в нощта след откриване смъртта на жертвата. Някой бе действал бързо, най-вероятно знаейки за картините в дома и стойността им, както, разбира се, и за смъртта на собственичката им.

Завъртя се и огледа квартала. Знаеше, че тук бъка от камери. Тяхното откриване и използване винаги беше сред първите приоритети, предписвани по процедура: първо се търсеха видеозаписи, а чак после свидетели. Камерите не лъжат и не се объркват.

Булевард „Холивуд“ се виеше в подножието на планината. Къщата, в която се намираше, беше разположена на остър завой. Балард забеляза на завоя къща, която имаше камера, предизвикателно насочена към странична стълба, водеща надолу до площадка под нивото на уличното платно. Знаеше, че в зависимост от ъгъла на камерата има шанс нейното полезрение да включва и покрива, на който сега стоеше.

Пристигна колата за отпечатъци и Балард слезе по стълбата. Първо разведе техника из дома и по терасата и му посочи стената, където се бяха намирали трите Уорхола, както и сваления на терасата климатик, които бяха възможни места за отпечатъци. След това му представи Дилон и му нареди да започне с неговите отпечатъци, за да могат да бъдат изключени от евентуално свалените други. Благодари на Дилон за отделеното време и оказаната й помощ и му каза, че може да си ходи веднага след като му снемат пръстовите отпечатъци.

— Сигурна ли сте, че не бих могъл да почистя тази нощ? — с надежда попита той. — Не е проблем да изчакам.

— Не е възможно — отсече Балард. — Госпожица Кларк ще трябва да огледа къщата в присъствието на някой от дневната смяна. Не бихме искали да бъде почистено преди това.

— Е, надявах се все пак.

— Съжалявам, не става.

— Щом не става — не става. Моля ви, поне раздайте визитките.

Махна вяло с ръка и отиде до задницата на фургона, за да затвори вратата му. Балард тръгна по улицата към камерата, която бе видяла. След десет минути вече разговаряше със собственика на дома и надничаше през рамото му, за да следи видеозаписа от камерата, гледаща странично. Той разкриваше пълен, но мътен изглед на целия покрив на обраната къща.

— Да започнем от полунощ — каза Балард.

17.

Балард беше извадила значката си в очакване вратата да се отвори. Мъжът, който се бе показал, изглеждаше загрижен, но не и изненадан. Беше по анцуг и дори беше вдигнал качулката на суичъра си. Въпреки непретенциозното облекло Балард разпозна в него човек, който се осланя на постиженията на науката. Имаше мощна шия е изпъкнали вени и твърдия поглед на човек, ползващ стероиди. Кестенявата му коса беше вчесана гладко назад. Зелените му очи бяха замъглени. Беше по-нисък о Балард, но под дрехите му личеше мускулесто тяло.

— Господин Бехтел? Тиодор Бехтел?

— Тед. Да?

— Аз съм детектив Балард от ЛАПУ. Бих искала да ви задам някои въпроси. Може ли да вляза?

Бехтел не отговори. Отстъпи крачка, колкото да й освободи място да мине. Балард влезе, извъртайки се странично, за да се разминат, но без да го изпуска от поглед. В този момент реши, че той е извършил обира. Не искаше да му даде възможност да добави към списъка нападение или убийство.

Бехтел се пресегна да затвори вратата след нея, но тя го спря.

— Нека оставим отворено, ако не възразявате. Ще дойдат двама мои колеги.

— Ъ-ъ… добре.

Бяха в малко кръгло антре и тя се обърна да го погледне за указания накъде да върви. Но Бехтел само я гледаше. После каза:

— Дошли сте за Уорхолите, нали?

Това я изненада. Поколеба се, после внимателно формулира реакцията си.

— Искате да кажете, че са у вас?

— Да — потвърди той. — В кабинета ми са. Там са в безопасност.

И кимна сякаш в потвърждение на добре свършена работа.

— Ще ми ги покажете ли?

— Разбира се. Елате.

Поведе я по къс коридор до малък кабинет. И наистина, трите картини на женски устни бяха там, подпрени на стената. Бехтел разпери ръце, сякаш ги представяше на вниманието на публика.

— Мисля, че са на Мерилин Монро.

— Извинете? — попита Балард.

— Устните. Уорхол е използвал устните на Мерилин. — Прочетох го в интернет.

— Господин Бехтел, налага се да ми обясните защо тези картини са в дома ви, а не на стената в дома на къщата от другата страна на улицата.

— Взех ги на съхранение.

— Съхранение? Кой ви каза да го направите?

— Е, никой не ми го е казал. Просто знаех, че някой трябва да го направи.

— И защо?

— Ами… защото всички знаеха, че те са в дома й, и някой щеше да ги открадне.

— И вие решихте да ги откраднете пръв?

— Не, не съм ги крал. Казах ви. Донесох ги тук за съхранение. За да ги запазя за законната наследничка. Чух, че тя имала племенница в Ню Йорк, която щяла да наследи всичко.

— Това ли е историята, която измислихте? Че става дума за акт на съседска добронамереност?

— Така стоят нещата.

Балард отстъпи крачка, за да се отдалечи от него, и обмисли онова, което знаеше и с което разполагаше под формата на свидетели и веществени доказателства.

— С какво си изкарвате прехраната, господин Бехтел?

— Диетология. Продавам хранителни добавки. Имам магазин, долу.

— Къщата ваша ли е?

— Под наем съм.

— И откога живеете тук?

— Три месеца… не, четири.

— И колко добре познавате жената, за която говорим?

— Не я познавам. Не в истинския смисъл. Просто се поздравявахме. Нищо повече…

— Смятам, че е редно в този момент да ви уведомя за правата ви.

— Какво…? Арестувате ли ме?

Изглеждаше искрено изненадан.

— Господин Бехтел, имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, който да ви представя. Ако не можете да си позволите адвокат, такъв ще ви бъде предоставен. Разбирате ли правата си, както ви ги разясних?

— Не разбирам. Бях добър съсед.

— Разбирате ли правата си, както току-що ви ги съобщих?

— Да, по дяволите, разбирам. Но това е абсолютно ненужно. Аз съм бизнесмен. Не съм…

— Седнете на стола, моля!

Балард посочи стола до стената. И продължи да го сочи, докато Бехтел не седна неохотно на него.

— Това е удивително — каза той. — Човек се опитва да извърши добро, а си навлича неприятности.

Балард извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране на диспечера. Преди да почука на вратата на Бехтел бе поискала подкрепление, защото Фелсен и Торборг бяха изпратени по друг сигнал още докато бе гледала видеозаписа. И сега се бе озовала в ситуация, в която трябваше да извърши арест за углавно престъпление без подкрепление. Сигналът прозвуча шест пъти, без никой да й вдигне. Докато чакаше, тя небрежно отстъпи още няколко крачки, за да има повече време да реагира, ако той решеше, че не иска да бъде арестуван.

Накрая й отговори глас, който не познаваше.

— Тук е две-уиски-двайсет и пет, къде ми е подкреплението?

— Ъ-ъ… не виждам това на дъската. Сигурна ли си, че си поискала подкрепление?

— Да, преди петнайсет минути. Изпрати го. Веднага! Без нито секунда протакане. И не ми затваряй…!

Балард излая адреса в телефона и върна вниманието си върху Бехтел. Щеше да се занимае с подкреплението по-късно.

Бехтел седеше, пъхнал ръце в джобовете на суичъра.

— Извадете ръцете си от суичъра и ги дръжте така, че да ги виждам — нареди тя.

Бехтел се подчини, но поклати глава, сякаш ставаше дума за грандиозно недоразумение.

— Наистина ли ме арестувате?

— Ще обясните ли защо сте се покатерили на покрива на къщата от другата страна на улицата, проникнали сте в нея през задната тераса и сте изнесли оттам три произведения на изкуството на стойност няколкостотин хиляди долара?

Бехтел не проговори, но изглеждаше изненадан от информацията, с която тя разполагаше.

— Да, има видеозапис — съобщи му Балард.

— Ами… трябваше някак да вляза там — каза той. — Иначе някой друг щеше да го направи и картините щяха да изчезнат.

— Всъщност това са репродукции. Копия.

— Каквито и да са. Не съм ги откраднал.

— Взехте ли нещо друго освен репродукциите?

— Не, защо да го правя? Интересуваха ме само картините. Репродукциите, искам да кажа.

Балард трябваше да реши дали да сложи белезници на Бехтел, за да неутрализира заплахата, или да изчака подкреплението, което едва ли щеше да пристигне по-рано от десетина-петнайсет минути. Това беше твърде дълго време за чакане в присъствието на заподозрян, който не е изцяло под контрол.

— Областният прокурор ще реши извършено ли е наистина престъпление. Но аз ще ви арестувам. В момента обаче искам да…

— Това е такава дивотия, че…

— … станете от стола и да се обърнете с лице към стената. След това ще коленичите и ще сплетете пръсти на тила си.

Бехтел стана, без да помръдва повече.

— Коленичете!

— Не, няма да коленича. Не съм направил нищо лошо.

— Вие сте арестуван. Коленичете на пода и сплетете…

Не можа да довърши. Бехтел тръгна към нея. Беше й кристално ясно, че ако извади пистолета си, вероятно ще стреля и това ще сложи край на кариерата й без значение колко оправдано щеше да е използването на огнестрелно оръжие.

Но не беше ясно дали Бехтел се е насочил срещу нея, или просто иска да я заобиколи и да излезе от стаята.

В първия момент изглеждаше, че целта му е вратата, но в следващия той внезапно се извъртя към нея. Балард се опита да използва предимството му срещу него самия — благодарение на чудесата на химията той беше с много по-развита мускулатура от нейната, но беше прекадено тежък, с широк гръден кош и огромни бицепси. Но долната част на тялото му бе дребна и неразвита.

Балард го изрита в слабините, след което отстъпи две крачки назад и една встрани, докато той се сви и залитна напред с остър стон. Тя го сграбчи за дясната китка и лакът, натисна китката надолу, издърпа лакътя нагоре и го превъртя през бедрото си. Той рухна по очи и тя стовари всичките си 55 килограма с коленете надолу върху задника му.

— Да не си помръднал!

Но той не я послуша. Изръмжа като чудовище и опита да се надигне с подобие на лицева опора. Балард заби коляно в ребрата му и той отново се отпусна на пода с тежко „Уф!“. Тя бързо откачи белезниците от колана си и щракна едната гривна на дясната му китка, преди да е разбрал, че го оковават. Преди да успее да сложи и втората, той започна да се бори, но Балард имаше предимство: събра китките му на гърба и щракна и втората гривна върху лявата му китка. Сега вече Бехтел беше под контрол.

Балард се изправи изтощена, но възбудена от това, че бе свалила много по-едрия и по-силен от нея мъж на пода.

— Отиваш в ареста, шибаняко!

— Това е голяма грешка. Стига… това е грешка!

— Ще го кажеш на съдията. Нямаш представа колко обичат да слушат дивотии от такива като теб.

— Ще съжаляваш!

— Повярвай ми, вече съжалявам. Но това не променя нищо. Ти отиваш в ареста.