Дълга тъмна нощ

44.

Балард разпръсна последните KPT-та на масата в стаята за почивка. Тук имаше повече място, отколкото на бюрата на детективите. Чакаше Бош. Вече бе разгледала картоните и бе свалила каквото имаше в базата данни. Бе дошъл моментът да проверят каквото може вече на терен. Ако Бош се появеше навреме, можеха да отхвърлят още някой тази нощ. Искаше й се да му прати есемес и да му напомни, че го чака, но си спомни, че той няма телефон.

Така че седеше и съзерцаваше картоните, когато в стаята влезе лейтенант Мънроу за чаша кафе.

— Балард, какво, за бога, правиш тук толкова рано? — изненада се той.

— Просто се занимавах с моето хоби — отговори тя.

Не вдигна поглед от картоните, а той не погледна встрани от чашата си кафе.

— Онзи стар случай с момичето? — попита Мънроу.

— Момичето, да — потвърди Балард.

Премести два от картоните в позиции на по-нисък приоритет.

— И какво общо има това с онзи татуист? — продължи той. — Нали случаят беше решен.

Сега вече Балард го погледна.

— За какво говориш?

— Извинявай, че проявих неуместно любопитство — каза Мънроу. — Но видях дневник на убийство в кутията ти за входяща кореспонденция, когато преглеждах кутията за забавените доклади. И надникнах набързо. Спомних си случая, но ако паметта не ми изневерява, тогава доста бързо задържаха престъпника, не беше ли така?

Дневника за „ЗууТуу“. Балард го бе очаквала, но бе забравила да провери пощенската си кутия, когато бе дошла след вечеря.

— Да, случаят е решен — потвърди тя. — Исках просто да го прегледам. Благодаря, че ми каза за дневника.

Излезе от стаята за почивка и слезе по стълбата в пощенската стая, където всички служители на участъка — полицаи или детективи — имаха отворени кутии за входяща и изходяща външна поща. Изтегли пластмасовата папка от кутията със своето име.

Когато се върна, Мънроу вече го нямаше. Реши да прегледа дневника тук, за да не оставя без надзор разпръснатите по масата KPT-та. Седна и отвори папката.

Структурата на един дневник на убийство е универсална за всички отдели „Убийства“ в цялото управление. Тя се състои от двайсет и шест раздела — доклади от местопрестъпления, доклади от лабораторията, снимки, показания на свидетели и т.н. Първият раздел винаги е хронологията, където разследващите служители попълват своите ходове с дата и час. Балард прелисти на раздел шестнайсет, който съдържаше снимки от местопрестъплението.

Извади снимките във формат 8x12 и започна да ги преглежда една по една. Фотографът се оказа съвестен и клинично мислещ. Всеки сантиметър на студиото за татуировки и местопрестъплението беше документиран с ярки, сякаш преекспонирани снимки. През 2009 година управлението все още използваше класическа фотография, понеже цифровата още не бе възприета от правораздавателната система поради опасения от възможно манипулиране на оригиналите.

Балард бързо преглеждаше снимките, докато не стигна до онези на трупа на жертвата и центъра на местопрестъплението. Оди Хаслем се бе борила за живота си. Предмишниците, дланите и пръстите й бяха насечени. В крайна сметка обаче явно бе надвита от по-големия и по-силен нападател. По гърдите и по шията й имаше дълбоки прободни рани. Кръвта бе пропила блузката й с надпис „ЗууТуу“, която бе облякла. Бликналата артериална кръв бе опръскала четирите стени на малкия килер, в който убиецът я бе натикал. Беше умряла на циментовия под, а едната й ръка се бе вкопчила в кръстчето на верижка около шията й. Донякъде необяснимо татуистката нямаше никакви татуировки или поне нямаше такива, които снимките да показваха.

Убийството си беше убийство и Балард знаеше, че всеки случай изисква пълното внимание и усилия на полицейското управление. Но винаги оставаше потресена от убийството на жена. Повечето от случаите, които й бяха възлагали, бяха с проява на изключително насилие. Повечето от убийците бяха мъже. В това имаше нещо силно разтърсващо. Имаше някаква дълбока несправедливост, излизаща извън баналната несправедливост да бъдеш убит от чужда ръка. Запита се как биха живели мъжете, ако знаят през всеки миг от живота си, че техните габарити и тяхната природа ги поставят в уязвима позиция спрямо другия пол.

Събра снимките и ги напъха в джоба на раздел шестнайсет. След това се прехвърли на раздел дванайсет, раздела за заподозрения. Искаше да види снимката на мъжа, убил Оди Хаслем.

На снимката Кланси Деву гледаше вторачен във фотоапарата с мъртви очи и изражение тотално изпразнено от дори намек на човешка емпатия. Беше небръснат, изглеждаше мръсен, а единият му клепач бе по-притворен от другия. Права уста с твърдо стиснати устни, застинала в насмешливо предизвикателство вместо в изражение, наподобяващо вина или извинение. Това беше закоравял психопат, който вероятно бе наранил мнозина преди убийството на Оди Хаслем да бе сложило края на пътя му. Балард се досещаше, че много от предишните му жертви — каквито и да бяха престъпленията му — са жени.

Разпечатка на досието му потвърждаваше това. Той бе обвиняван много пъти още като непълнолетен в Мисисипи. Престъпленията му обхващаха спектъра от притежание на наркотици, през нападения при отегчаващи обстоятелства до опит за убийство. Списъкът не уточняваше пола на жертвите му, но Балард знаеше — Деву беше женомразец. Не беше възможно да промушиш с нож жена в килера на студио за татуси толкова пъти и с такова ожесточение, както той го бе направил, ако то не се е натрупвало в теб с години. Бедната Оди Хаслем. Вероятно бе предизвикала смъртта си с някоя непредпазлива дума или неодобрителен поглед, което бе отключило яростта на Деву.

Бележка на ръкава на раздел дванайсет казваше, че Деву е осъден на доживотен затвор без право на помилване за убийството на татуистката. Той никога повече нямаше да нарани жена.

Балард отиде на раздела със свидетелските показания. Нямаше свидетели на самото убийство, понеже убиецът бе изчакал да останат сами в студиото, преди да се нахвърли и да убие Хаслем. Но следователите бяха издирили и разговаряли с други клиенти, били в студиото онази нощ, сред които мъж, който бе седял на стола за татуиране, когато Деву бе влязъл в студиото.

Балард извади бележник и започна да си записва имената на свидетелите и информацията за свързване с тях. Всички бяха жители на Холивуд към онази нощ през 2009 година и можеха да бъдат полезни с нещо, ако успееше да ги издири. Скоро осъзна, че името на един от тези свидетели, Дейвид Манинг, й звучи познато. Остави дневника на убийството настрана и започна да преглежда картоните, които бе отделила за Бош. И откри Манинг.

Според показанията му Манинг бил в студиото по-малко от два часа преди убийството. Беше описан като 58-годишен бивш контрабандист от Флорида. Живеел в стара каравана, която паркирал на различни улици в Холивуд в различните дни от седмицата. Бил чест посетител на „ЗууТуу“, защото Оди Хаслем му харесвала и обичал да обогатява обилната колекция от татуси, покриващи целите му ръце. Докато четеше между редовете на показанията, които бяха снети преди разследването да се фокусира върху Кланси Деву, Балард започна да подозира, че Манинг е бил първоначално от оперативен интерес в случая „Хаслем“. Той имаше досие, макар и небелязано от прояви на насилие, и беше един от последните видели я жива. Всъщност го бяха задържали и разпитали подробно, но тогава бяха пристигнали резултатите от анализа на пръстовите отпечатъци, намерени на местопрестъплението, и това бе насочило разследването в напълно друга посока.

Много от информацията на картона съвпадаше с тази от снетите свидетелски показания. Картонът му бе попаднал сред отделените от Балард заради неговата каравана. Тя резонираше донякъде с категорията „ван“, която интересуваше Балард и Бош. Картонът бе написан няколко седмици преди убийствата на Клейтън и Хаслем, когато някакъв полицай бе инспектирал каравана, паркирана на „Аргил“, южно от „Санта Моника“, и бе обяснил на Манинг, че е незаконно да паркира подобно превозно средство в зона за платено паркиране. По онова време ЛАПУ не се свеняха да разбутват бездомните и да ги принуждават да се махат. Но след това бе дошъл ред на поредица искове за нарушаване на граждански права и промяна в градската управа бе довела до ревизия на тази практика, така че сега тормозенето на бездомен можеше да доведе до „разстрел“ на провинилия се. В резултат прилагането на закона срещу тях бе забравено и такива като Манинг можеха да си паркират караваните където пожелаят из Холивуд, стига да не е пред отделена от другите къща или например кинотеатър.

Полицаят, вдигнал кръвното на Манинг през 2009-а, бе попълнил картона за разпит на терен с информацията, получена след кратък разговор, и номера на флоридската му шофьорска книжка. Когато бе пуснала името и рождената дата на Манинг в базата данни, докато бе подготвяла картоните за Бош, Балард бе установила, че сега той има калифорнийска книжка, но адресът на нея беше безполезен. Манинг бе възприел стандартната тактика да използва адреса на църква като домашен, за да получи калифорнийска шофьорска книжка или карта за самоличност. Но макар адресът да бе задънена улица, нямаше да е трудно регистрираната на името на Манинг каравана да бъде разпозната, ако, разбира се, той все още живееше в района.

Балард взе картона на Манинг и го прехвърли при другите, за които смяташе, че заслужават внимание с по-висок приоритет. Фактът че той познаваше, харесваше и може би дори бе обсебен от жена, убита два дни преди Дейзи Клейтън, според нея си заслужаваше допълнителните усилия.

Искаше да говори с него. Отвори лаптопа си и започна да попълва формуляра за искане на информация за Манинг. Бюлетинът беше неофициално искане за издирване с инструкции: ако Манинг или караваната му бъдат забелязани, да не бъде обезпокояван или арестуван, но тя да бъде уведомена по всяко време на денонощието.

Разпечата страницата, която включваше още описанието и регистрационния номер на караваната, след което слезе да я занесе в диспечерската и да я даде на лейтенант Мънроу. Когато влезе, Мънроу беше с двама полицаи и всички гледаха плоскоекранния монитор в единия от ъглите до тавана. Балард видя логото на „Канал 9“, местния денонощен новинарски канал; позната й по физиономия репортерка разказваше нещо на фона на проблясващите светлини на полицейски коли зад нея.

Балард се приближи и застана зад тях.

— Какво става?

— Престрелка с полицията в Долината — обясни й Мънроу. — Двама бандити застреляни.

— Това СО ли са? Проследяването на Бош?

— Засега не са казали нищо такова. Мисля, че и те нищо не знаят.

Балард извади телефона си и изпрати есемес на Рурк.

Все още нямаше номер на Бош. Загледа се в екрана; наблюдаваше ставащото зад репортерката, без да я интересува словесният й поток, докато накрая не чу точното местоположение.

— Бяхме на живо от увеселителния център „Язовир Хансен“.

Балард знаеше, че това означава участък „Футхил“ и най-вероятно санферите. И ако това беше свързано с Бош, почти сигурно нямаше да го види тази нощ.

Върна се в стаята за почивка, събра картоните в реда на приоритета им и ги отнесе заедно с дневника на убийство „ЗууТуу“ в детективското бюро. Погледна часовника и видя, че до смяната й остава още цял час. Помисли за момент дали да не отскочи до Долината и да не види с очите си мястото на престрелката с участието на СО. Изпитваше някаква съпричастност към случая, особено след спасяването на Хари Бош.

Но знаеше, че ще я държат настрана. СО си бяха затворено общество. Бош щеше да има голям късмет, ако го бяха допуснали макар и само зад жълтата лента.

Реши да не се разкарва и вместо това отвори дневника, за да завърши прегледа си. Обърна на раздел първи — хронологията. Това беше възможно най-близкият поглед върху разследването. Хронологията представляваше отчет стъпка по стъпка на ходовете на участвалите детективи.

Започна от самото начало, от момента когато ги бяха извикали от домовете им и ги бяха пратили на адреса на студиото. Случаят бе поверен на двама детективи, придадени към отдел „Убийства“ преди неговото разформироване и прехвърляне на всички текущи преписки към „Убийства“ в участък „Запад“. Казваха се Ливингстън и Пепърс. Балард не познаваше нито единия, нито другия.

Хроното, подобно на дневника на убийството, беше по-кратко от онези, които бе виждала в други дневници, включително изготвяните от нея, докато беше била в ОиУ. Но това не можеше да бъде мерило за положените от Ливингстън и Пепърс усилия. Това бе така, защото случаят бе разрешен много бързо. Детективите бяха правили нужното, а криминолозите им бяха поднеси заподозрения на тепсия: кървав пръстов отпечатък от задния килер на студиото бе свързан с Кланси Деву. Той беше бързо открит и арестуван и у него бе намерен счупен нож, за който бе установено, че е оръжието на престъплението, и случаят бе класиран като закрит за по-малко от едно денонощие.

„Всички убийства трябва да се разкриват толкова лесно“, помисли си Балард. Но обикновено не беше така. Едно момиче бе отвлечено от улицата и бяха изтекли девет години без дори намек кой може да е убиецът. Една жена бе убита с нож в килера на работното й място и случаят бе приключен за ден. Разследванията на убийства изобщо не си приличаха.

След ареста записите в хронологията се разредяваха, понеже ударението се бе прехвърлило върху фазата подготовка на обвинението. Но един запис накара Балард да застине. Беше направен четирийсет и осем часа след убийството и двайсет и четири след ареста на Кланси Деву. Беше съвсем невинен запис, добавен за изчерпателност. В него се казваше, че две нощи след убийството, в 19:45, детектив Пепърс бил уведомен от дежурния по смяна сержант в участък „Холивуд“, че чистач на име Роджър Дилон е намерил допълнителни улики по случая „ЗууТуу“. Това беше описано като счупено острие на нож, намерено на пода на килера, останало напълно скрито под изтеклата от жертвата кръв, която се бе съсирила край тялото й. Петсантиметровото острие бе останало незнайно как напълно незабелязано както от детективите, така и от криминолозите.

Пепърс бе вписал в дневника, че е поискал от сержанта да изпрати патрулна кола до студиото за татуировки, да вземат от Дилон острието и да го заведат по надлежния начин като веществено доказателство. Пепърс, който живееше на повече от час път от Лос Анджелис, обещаваше да прибере доказателството на следващата сутрин.

Балард остана дълго загледана в записа. Що се отнасяше до самия случай „ЗууТуу“, това си беше просто доуточняване. Тя знаеше, че ако острието съответства на счупения нож, намерен при ареста на Деву, тогава детективите просто разполагаха с още едно важно доказателство срещу заподозрения. Не я притесняваше направеният от криминолозите безспорен гаф. Всъщност не беше необичайно да бъде пропуснато или забравено веществено доказателство, когато ставаше дума за сложно и оплескано с кръв местопрестъпление. Изтеклата кръв може да скрие доста неща.

Това, което я накара да застине, бе чистачът. По една случайност Балард се бе запознала с Роджър Дилон тази седмица, когато той бе разкрил кражбата на репродукциите на Уорхол от къщата на булевард „Холивуд“. Тя все още пазеше в куфарчето си визитката, която й бе дал.

Записът документираше, че Дилон се е обадил, за да съобщи за счупеното острие, в 19:45 в деня на изчезването на Дейзи Клейтън. Това означаваше, че Дилон е работил в „Холивуд“ на „Сънсет“ само няколко часа по-рано. Балард бе видяла вана му и бе надзърнала съвсем бегло в него, но бе надничала многократно в други такива на подобни местопрестъпления. Знаеше, че Дилон разполага с препарати и средства за почистване. И със сигурност разполагаше с контейнери за безопасен транспорт и изхвърляне на биологично опасни вещества.

И Балард разбра за миг всичко. Трябваше да види Роджър Дилон.

45.

Отиде при шкафчето си, за да прибере в него картоните и дневника на убийството на Хаслем. Извади оттам още неразтворилия криле дневник по случая „Клейтън“, който бе започнал Бош. Седна на една пейка в съблекалнята, отвори го и веднага отиде на доклада на Бош за пластмасовия контейнер, произвеждан от „Америкън Сторидж Продъктс“. Бош беше вписал името на мениджъра по продажбите, с когото бе разговарял — Дел Митълбърг. Балард едва не подскочи от радост, когато видя, че с присъщата му изчерпателност Бош е записал както стационарния, така и мобилния номер на Митълбърг.

Минаваше десет. Тя се обади на мобилния и чу в отговор пълно с подозрения „Ало!“.

— Господин Митълбърг?

— Не купувам.

— Полицията ви се обажда, не затваряйте.

— Полицията?

— Господин Митълбърг, казвам се Рене Балард и съм детектив в полицията на Лос Анджелис. Наскоро сте говорили с мой колега на име Бош за контейнери, продукция на „Америкън Сторидж Продъктс“. Спомняте ли си?

— Но това беше преди… два месеца.

— Точно така. Ние продължаваме да работим по случая.

— Сега е десет и петнайсет. Какво е толкова спешно, че не може да…

— Господин Митълбърг, съжалявам, но наистина е спешно. Казали сте на детектив Бош, че фирмата ви е направила преки продажби на контейнери на клиенти търговци.

— Имаме такава практика, да.

— У дома ли сте, господин Митълбърг?

— Че къде другаде бих могъл да съм?

— Имате ли лаптоп или друг достъп до регистъра на този тип продажби?

Настъпи кратка пауза, през която Митълбърг обмисляше отговора си. Балард бе затаила дъх. Случаят бе пълен с хващания за сламка. Беше крайно време да извадят късмет. Ако Дилон се беше опитвал да икономисва от всичко а тя помнеше оплакването му от конкуренцията, — беше напълно вероятно да се окаже човек, който ще потърси отстъпка при пряка покупка от производителя.

— Имам някакъв достъп до архива — каза с въздишка Митълбърг.

— Имам име на компания — оживи се Балард. — Можете ли да проверите дали тя някога е била клиент на АСП?

— Задръжте така. Ще проверя.

Балард изчака Митълбърг да се добере до компютъра си. Чу приглушеното обяснение за някого, че разговарял с полицията и щял да се качи веднага щом свършел.

— Окей… — проточи той най-сетне. — Пред компютъра съм. Коя беше фирмата?

— Казва се Кеми-Кал Био Сървисис — каза Балард. — Кеми-Кал с тиренце…

— Не, нямам нищо — каза Митълбърг.

— Написахте ли я с тире?

— Нямам нищо започващо с Кеми.

Балард посърна. Трябваше й нещо осезаемо, за да се захване с Дилон. И тогава си спомни пикапа, който бе видяла в деня, когато се бяха запознали на булевард „Холивуд“.

— Бихте ли опитали с ККСървисис?

Чу го да трака по клавиатурата и след секунда Митълбърг отговори.

— Да, мой клиент от две и осма. Поръчват изделия от мека пластмаса.

Балард се изправи, притиснала телефона до ухото си.

— Какви изделия?

— Контейнери за съхранение… в различни размери.

Балард си спомни как Бош й бе дал контейнера на АСП, който бе купил. Той все още беше в багажника на служебната й кола.

— Включително столитров контейнер с капак, който се щраква?

Нова пауза, докато Митълбърг проверяваше записите.

— Да — потвърди накрая той. — Поръчвал е от тях.

— Благодаря ви, господин Митълбърг — каза Балард. — Някой от нас ще ви посети в работно време, за да оформите тези данни официално.

Затвори и се върна при шкафчето си. Сложи дневника на горната лавица, отвори куфарчето си и извади от него една от визитките, които Дилон й бе дал. Фирмата му имаше адрес на „Сатикой“ във Ван Найс.

Когато влезе в диспечерската, Мънроу продължаваше да гледа екрана на телевизора.

— Нещо ново? — попита тя.

— Нищо особено — отговори Мънроу. — Но съобщиха, че убитите са лица от оперативен интерес по случай с отвличане. Трябва да е свързано с Бош. Чувала ли си се с него?

— Не още. Сега излизам, за да проведа разговор във връзка с моя хоби-случай. Може и да не се върна за проверката.

Балард погледна екрана. Беше същата репортерка на друг фон.

— Ако случайно Бош се появи, би ли му дал това? Той ще се сети какво означава.

И му даде визитката с името на Дилон и адреса на фирмата му. Той я сложи в един от джобовете на ризата си и каза:

— Няма проблем. Но поддържай контакт, Балард, чу ли ме? Искам да знам къде си.

— Разбира се, лейтенант.

— И ако ми потрябваш по сигнал, хобито отива на заден план и искам да се върнеш на бегом.

— Ясно.

Балард мина през детективското бюро, взе ровър от зарядната станция и ключа за служебната си кола и излезе на паркинга.

Наближаваше полунощ, когато зави в „Сатикой“ и някакъв промишлен сектор, маркиран със складове и паркинги за транспортни коли в близост до летище „Ван Найс“.

Кеми-Кал Био Сървисис беше в складова зона, наречена „Промишлен център Сатикой“, където производствени фирми и фирми за услуги се редуваха, ползвайки долепени един до друг складове. Балард продължи по централната улица, подмина фирмата на Дилон и след това излезе от другата страна на промишления парк. Виждаше се, че никоя от фирмите не е отворена по това време на нощта. Намери къде да паркира на странична уличка и се върна пеша.

Дилон бе обозначил собствеността си с малка табела. В крайна сметка естеството на работата му не бе такова, че да привлича минаващите покрай офиса му с крещящи обещания. Услугите му бяха такива, че се намираха по-скоро с търсене в интернет или препоръки от професионалисти в същата сфера — детективи, патоанатоми, криминолози. Надписът беше на врата до двойна гаражна врата. Сградата беше отделена, но на не повече от половин метър от идентичните сгради от двете й страни.

Балард почука на единичната врата, макар да не очакваше някой да се покаже. Отстъпи крачка и огледа улицата, за да провери дали чукането по кухия метал не е събудило нечий интерес.

Не беше.

Отиде встрани до тясната пролука между ККС и северния й съсед — сграда без идентифициращи надписи. Уличката — трябваше известно въображение, за да се нарече така — беше неосветена. Балард светна с фенерчето си в пролуката и видя, че е осеяна с боклуци, но все пак проходима. В другия край — а по нейна преценка той бе на около 25 метра от нея — нямаше врата или друго препятствие.

Балард стъпи пробно с крак в тесния проход. Изрита встрани купчина стари прашни маски за дишане, които можеха да са тук само благодарение на ККС.

Нова крачка и вече бе забравила за предпазливостта. Тръгна бързо, притисната от двете страни от бетонни стени. Спомни си за изтъркания филмов трик да се нагнетява напрежение, като стените се затварят около героя, изпита за момент замайване и трябваше да се подпре на стената, за да запази равновесие.

Излезе едва ли не залитайки от прохода и се озова в задната уличка, сгъната на две, с подпрени на коленете ръце, очаквайки замайването да премине. След малко се изправи и се огледа. Намираше се в най-чистата уличка от всички досега — никакви боклуци и отпадъци, импровизирано складиране на стари коли или каквото и да било. Всяка сграда имаше свой поддържан и затворен контейнер, грижливо разположен в бетонна клетка. Балард отвори контейнера зад ККС и установи, че е почти празен, ако не се брояха няколко смачкани торбички от храна за вкъщи и празни хартиени чаши от кафе. Очакваше да намери окървавени накрайници на мопове и други отпадъци от местопрестъпления, но нямаше нищо подобно.

Имаше единична задна врата с надпис ККС. Балард я провери, но установи, че е заключена. Отново почука, за да спази протокола, но дори не изчака реакция, защото знаеше, че няма да получи такава. Върна се през клаустрофобичния проход, като осветяваше с фенерчето си стените, над които се виждаше тясна ивица нощно небе. Линията на покрива бе на пет-шест метра над нея. Предполагаше, че понеже складът е без прозорци, е възможно на покрива да има капандура, както за да влиза дневна светлина, така и за вентилация.

Балард захапа фенерчето и опря ръце в стените на двете сгради, образуващи прохода, в който се намираше. Повдигна левия си крак и стъпи в плитката вдлъбнатина на зидарията между бетонните блокове. Напипа с ръце подобните вдлъбнатини по-нагоре, внимателно се повдигна и повтори упражнението с десния крак, докато успя да го запъне в отсрещната стена. Беше с обувки с гумена подметка, предпочитани от всички.

Отне й десет минути да се изкатери. Прехвърли се през ниския парапет и легна на плоския покрив. Остана да лежи по гръб цяла минута, възстановявайки дишането си, загледана в звездите.

След това стана и изтупа дрехите си. Току-що бе теглила кръста на поредния си костюм. Планираше да си вземе почивка в понеделник и вторник, когато се върнеше партньорът й. Тогава щеше да се погрижи да изпере каквото все още ставаше за пране.

Огледа се и видя, че е сбъркала в предположението си за наличие на капандура. Всъщност имаше цели четири — по две над всяка гаражна клетка — пластмасови мехури, блестящи под лунната светлина. Имаше и ламаринен комин, издигащ се на два метра над нивото на покрива. Филтърът в отвора му беше покрит със сажди.

Огледа капандурите, като ги осветяваше с фенерчето. В склада не се виждаха светлини, но това нямаше значение. Лъчът на фенерчето не можеше да помогне много, защото се оказа, че всички някога прозрачни пластмасови мехури са напръскани отвътре е бяла боя.

Това я заинтригува. Изглеждаше като ход, имащ за цел да скрие от погледа на евентуален наблюдател на покрива какво става долу. От друга страна, наоколо не се виждаха по-високи сгради, през които някой би могъл да гледа през капандурите. Балард се сети за момчетата, които бе хванала да се опитват да гледат голи жени през капандурата на стриптийзклуба. Тук блокирането на подобно любопитство изглеждаше ненужно.

Капандурите бяха на панти и явно можеха да се отварят отвътре. Това беше моментът за вземане на решение. Определено беше извършила правонарушение, но щеше да пресече много по-важна линия, ако продължеше. Линия, която обаче вече бе пресичала.

Не разполагаше с никакво пряко доказателство, но ред косвени доказателства сочеха към Дилон. Към тях спадаше например фактът, че в нощта, когато Дейзи Клейтън е била похитена, чистачът на местопрестъпления е бил в Холивуд е вана си, заедно е всичките си почистващи препарати и химикали. Както и фактът, че е поръчвал контейнери за съхранение от същия вид и размер, в който е бил сложен трупът на жертвата, за да бъде залят е белина. Обстоятелствата около убийството сочеха към убиец, който е знаел за методите на правоохраняващите органи и се е постарал да премахне от трупа възможни веществени доказателства.

Знаеше, че може да се обади на съдия Уикуайър, нейния помощник в подобни ситуации, и да сподели с нея за находките си в усилие да докаже „вероятна причина“. Но просто чуваше в главата си как тя казва със съжаление: „Рене, не мисля, че имаш достатъчно“.

Само че този път Балард бе убедена, че има. Реши, че след като е стигнала толкова далече, няма място за отстъпление. Бръкна в джоба си и извади латексови ръкавици. След това насочи вниманието си към капандурите.

Всичките бяха заключени, но една се беше откачила малко от рамката. Тя я обиколи и стъпи във водата, насъбрала се в задния й край. Влагата бе разяла пантите.

Балард захапа пак фенерчето и посегна с две ръце към капака. Дръпна го и той без протест се отдели от гуменото уплътнение под рамката. Вдигна го с усилие и той се обърна обратно на изпъкналата си горна повърхност и легна в локвата.

Тя насочи лъча на фенерчето надолу и видя точно под отвора на капандурата плоския бял покрив на паркирания под нея пикап.

По нейна преценка трябваше да скочи от около два и половина метра височина.

46.

Провря се през отвора на капандурата, увисна за момент на ръце и се пусна върху покрива на вана. Полетя надолу, падна по гръб, остана за миг леко замаяна, огледа се и видя, че направила вдлъбнатина.

Остана да лежи така няколко секунди, след това изпълзя към предницата на вана, плъзна се върху капака на мотора и слезе на циментовия под.

Погледна към вратата на склада, за да се увери, че има начин да напусне бързо, в случай че се наложи. Но и двете врати бяха заключени.

Отиде до таблото до предната врата, където очакваше да открие бутона за отваряне, но и тук се изискваше ключ. Разбра, че трябва да намери начин или да се качи обратно през капандурата, или някак да разбие една от вратите. Нито едно от двете не изглеждаше успокоително.

Под таблото имаше редица от три превключвателя за осветлението, за които не се изискваше ключ за задействане. Тя ги щракна и светнаха две редици флуоресцентни лампи. Балард огледа помещението. Двете разположени едно до друго места за паркиране заемаха предната част на склада, а задната половина беше за складиране на стока и имаше малък офис с диван. В ъгъла срещу офиса имаше пещ, очевидно предназначена за опасните биологични отпадъци, събирани при почистването на местопрестъпления.

Едно от паркоместата беше празно, но на пода, където се очакваше да е вкарана кола, се виждаха пресни капки машинно масло. Балард осъзна, че ванът на другото място не е същият, който бе видяла, когато се бе запознала с Дилон. Беше с друг цвят и бе брандиран с пълното име на фирмата, а не със съкратеното ККС с големи букви на страничната стена. Беше по-стар, гумите му изглеждаха меки и някак си оставяше впечатлението, че не е използван от много време. Което поставяше под съмнение думите на Дилон, че има на денонощно разположение два пикапа и два екипа.

Всичко сочеше към това, че Дилон в момента е някъде с вана си, а тя нямаше представа дали е повикан да свърши някаква работа и може всеки момент да се върне, или просто се е прибрал в дома си с работния пикап. Някак си обаче не й се струваше редно да се прибереш вкъщи и да паркираш в квартала ван с надпис, че се използва за обработване на биологично опасни отпадъци. От друга страна, не бе видяла паркиран до склада автомобил.

Реши да побърза с претърсването и започна с оглед на бюрото до стената до задната врата на склада. Прегледа го за някаква информация, която би могла да й подскаже къде се намира в момента Дилон. Не намери нищо и премина нататък, като се опита да отвори чекмеджетата за папки, за да види има ли някаква документация отпреди години, например такава, свързана със закупуването на консумативи от „Америкън Сторидж Продъктс“.

Чекмеджетата бяха заключени и това сложи край на огледа още преди да е започнал.

Складът беше чист и подреден. До стената срещу пещта имаше големи пластмасови бидони, съдържащи течни препарати за почистване и дезинфекция с ръчни помпи за преливане в по-малки контейнери за използване при поръчки. Имаше и рафтове, отрупани с празни пластмасови контейнери. Балард ги прегледа, за да се ориентира за размерите им и наличието на логото на АСП, оставило следа върху трупа на Дейзи Клейтън, но не намери достатъчно големи, за да поберат тялото й, и нито един нямаше лого. Сега разбра, че е пропуснала да попита Митълбърг по кое време са били поръчките от ККС, които той бе открил в компютъра си.

Имаше баня с душ, която изглеждаше като наскоро почистена. Тя отвори аптечката над умивалника и видя на полиците обичайните материали за бърза медицинска помощ.

До банята имаше дрешник, в който намери няколко работни бели комбинезона на закачалки с извезано ККС на левия нагръден джоб и Роджър на десния — поредното доказателство за преувеличението на Дилон, че е имал на разположение два екипа.

Затвори дрешника и отиде до пещта. Тя беше онова, което се наричаше инсинератор — автономен агрегат със стени от неръждаема стомана и кюнец, отиващ право нагоре към покрива. Вратичката беше двукрила, а пред пещта имаше маса за подготовка с конструкция в същия стил.

Балард отвори едното крило на инсинератора и другото се отвори автоматично. Тя насочи лъча на фенерчето към вътрешността и беше заслепена от отражението му. Вътрешните стени бяха чисти и блестящи. Единственото обяснение бе, че скарата за пепел е била изсмукана с прахосмукачка след последното използване. Инсинераторът изглеждаше чисто нов. В дъното му се виждаше синият пламък на пилотното запалване.

Тя затвори вратичките и се обърна. Не видя прахосмукачката, която би трябвало да е използвана за почистване. Спомни си оборудването във вана, с който бе дошъл Дилон, и предположи, че всички нужни прахосмукачки — сухи и с течност — са в него.

Тази мисъл я накара да насочи вниманието си към вана, върху който бе скочила от капандурата. Той бе вкаран на заден ход в склада и сега тя гледаше двойната врата на багажното му отделение.

Погледна регистрационната му табела. Датата на стикера показваше изтичане на срока на валидност преди цели две години. Беше повече от ясно, че ванът вече не е част от автопарка на ККС.

Отвори вратите и веднага разбра, че ванът може и да е спрян от движение, но продължава да се използва като склад — беше пълен е почистващи консумативи в количества на едро: купчина пакетирани по 24 ролки хартия, двайсетлитрови контейнери течен сапун, кошче за боклук, пълно с чисто нови накрайници за мопове, опаковани в пластмасово фолио кашони е аерозолни очистители и ароматизатори на въздуха. На една от вътрешните стени беше подпрян пакет разгънати кашони, които трябваше само да се сгънат за използване.

На практика пред нея имаше стена от консумативи, в която погледът й се спираше, неспособен да проникне навътре. От вътрешната страна веднага зад вратата имаше дръжка. Балард я хвана, за да си помогне да се качи, използвайки задната броня на пикапа за стъпало. Светлината на флуоресцентните лампи не проникваше вътре. Балард използва фенерчето си, за да види какво има по-нататък. Бързо разбра, че консумативите са подредени само в задната част на отделението като преграда и зад тях има открито пространство. Изблъска кошчето с моповете встрани и влезе зад преградата, за да разгледа.

На пода имаше стари опаковки от храна, салфетки и торбички от закусвалня, нахвърляни върху тънък матрак, който изглеждаше като свален от сгъваема кушетка. Мръсно одеяло и възглавница бяха хвърлени върху него, а на пода имаше фенер. Балард избута с крак одеялото и видя метална халка, заварена за пода. Клекна, разгледа я отблизо и видя одраскванията от вътрешната страна, които означаваха, че е използвана, за да се задържи на матрака човек, окован в белезници и хванат на верига. Усети и леко кисела миризма. Това й подсказа, че някой доскоро е бил в пикапа.

И изведнъж осъзна, че това е миризмата на страха. Знаеше я по себе си. Беше чувала, че следовите кучета се тренират да я проследяват. Беше сигурна, че се намира на място, където до неотдавна някакво човешко същество е треперило от ужас за живота си.

Нещо на пода до матрака привлече погледа й и тя се наведе, за да го види по-добре. Беше човешки нокът, който изглеждаше лакиран в розово.

Пикапът изведнъж се разлюля и остър метален звук нахлу в склада. Балард си помисли, че е земетресение, но се сети, че е една от алуминиевите гаражни ролетни врати, която се вдигаше. Някой влизаше.

Изгаси фенерчето, извади пистолета си и помисли дали не опита бързо да излезе през задната врата. Но реши да остане и се вслуша. Чуваше боботенето на автомобилен двигател, но нищо повече. После двигателят форсира и колата влезе в гаража. Когато се изравни с пикапа, в който бе тя, двигателят изгасна.

И отново няколко мъчителни секунди не се чуваше нищо. След това отново се разнесе стърженето на гаражната врата, която този път се спускаше.

Тя продължи напрегнато да се вслушва.

Шофьорът на пристигналия пикап най-вероятно беше Дилон. Мозъкът й изброи три неща, които щяха да го известят, че не е сам: осветлението в гаража бе включено, една от вратите на извадения от обръщение пикап беше отворена и капакът на капандурата беше отметнат. Дилон вероятно щеше да забележи и трите и щеше да предположи, че е жертва на взлом. Оставаше да се види дали щеше да приеме, че натрапникът е влязъл и излязъл или все още е в склада. Ако позвънеше на 911, Балард вероятно щеше да бъде арестувана и това щеше да е краят на кариерата й. Ако обаче решеше да не се обажда, това щеше да означава, че не иска полицията да стъпва в склада му заради нещата, които бе вършил тук. Сети се за инсинератора, чийто комин бе почернял от сажди, но чиято камера бе чиста като неупотребявана.

Погледна тънкия матрак на пода. Запита се дали някога ще научи кой е бил тук, в това тъмно място, и е треперил за живота си под тънкото одеяло. Кой си е счупил ноктите, търсейки начин да се измъкне. Гневът й към Дилон започна да нараства извън границата, от която нямаше връщане, за да достигне до точката, която тя знаеше, че притежава — точката, в която бе способна да убие.

Чу вратата на пикапа да се отваря и водачът да скача на циментовия под. Единственото, което виждаше, бе през отворената врата на багажното отделение, но това означаваше тесен ъгъл към пространството навън. Чакаше и напрегнато се вслушваше, за да долови крачките на Дилон и да се ориентира в движенията му, но не чуваше нищо.

Изведнъж вратата на пикапа, в който се намираше, бе затръшната и я обгърна пълен мрак. Чу завъртането на дръжката и щракването на фиксаторите.

Беше заключена. Стисна пистолета си в едната ръка и фенерчето в другата, но предпочете да остане на тъмно, защото реши, че това ще изостри слуха й.

— Знам, че си вътре. Кой си?

Балард замръзна. Макар да бе разговаряла с Дилон само веднъж, нямаше никакво съмнение, че това е неговият глас.

Не отговори нищо.

— Виждам, че си разбил капандурата. Което много ме ядосва, понеже нямам пари за ремонт.

Балард извади телефона си и провери екрана. Намираше се в метална кутия, поставена в бетонна кутия, и силата на сигнала бе на нула. А ровърът, който бе взела от участъка, се намираше в зарядната станция на колата й на две преки оттук.

Дилон заблъска по вратата с нещо метално.

— Хайде, кажи нещо! Може би ще се съгласиш да заплатиш щетите и тогава няма да викам полицията. Какво ще кажеш?

Балард отлично знаеше, че няма никакъв начин да се стигне до извикване на полицията. Не и след онова, което бе открила в пикапа. Трябваше някак да се възползва от това. Започна да се промъква към задните врати на пикапа. Разполагаше и с пистолет. Повечето взломаджии не носеха оръжие, защото това увеличава срока на присъдата значително в случай, че бъдат заловени. Дилон едва ли очакваше въоръжен противник.

Сепна се, когато той отново удари тежко по вратата.

— Чу ли ме? Имам пистолет и търпението ми се изчерпва! Искам да ми кажеш, че излизаш с вдигнати ръце, така че да ги виждам…!

Това променяше нещата. Балард спря да се промъква напред и бавно приклекна, за да е ниско, в случай че Дилон започне да стреля през тънката ламарина на вратата. Беше хванала пистолета с две ръце, готова да отговори на огъня в посоката на дупките, когато той започнеше да стреля.

— Добре, майната му! Отварям и започвам да стрелям. Ще бъде самоотбрана. Познавам много полицаи и те ще повярват на думата ми. Ти ще си мъртъв и…

Разнесе се силен удар по задната врата на пикапа — този път не беше метал по метал — и… Дилон не довърши заплахата си. Вместо това последва изтракване на метал върху цимента отвън — най-вероятно от пистолета на Дилон и Балард разбра, че отвън има втори човек.

Дръжката на вратата се завъртя и фиксаторите изщракаха пак. Вратата се отвори и в пикапа нахлу светлина. Балард запази приклекналата си стойка, като използваше кошчето с моповете за прикритие. Беше вдигнала пистолета в готовност да го използва.

— Рене, ти ли си? Чисто е…

Беше Бош.