Дълга тъмна нощ

41.

Бош стискаше дъщеря си със същата сила, с която го прегръщаше тя. На пукнатите му ребра това никак не им допадаше, но това бе последната му грижа.

Чу вратата да се затваря зад него и погледна покрай притиснатата й към рамото му глава към плъзгащата се врата на задната тераса. Тя все още бе леко открехната, както я бяха оставили похитителите му. По стъклото на прозореца се виждаше черен прах от снемането на отпечатъците. Това му напомни, че къщата е била обработена като местопрестъпление.

Вдигна ръце на раменете на дъщеря си и я отдръпна от себе си, за да може да я погледне в очите.

— Мади, беше ти казано да не идваш тук. Още не е безопасно.

— Трябваше да дойда — обясни тя. — Можех ли да си седя там и да си блъскам главата какво става?

— Но аз ти казах. Добре съм.

— Плачеш ли?

— Не. Виж… имам две пукнати ребра и когато ме прегръщаш, а ти ме прегръщаш здраво…

— Боже господи! Не знаех. Но лицето ти! Ще ти остане белег.

Тя посегна към лицето му, но той хвана ръката й и я задържа.

— Достатъчно съм стар, за да ме вълнуват някакви белези. Това няма никакво значение. Онова, което има значение, е, че ти не можеш да останеш тук. Дори аз не би трябвало да стъпвам тук. Но дойдох само за джипа и да си взема дрехи.

— И на мен тези, с които си сега, ми се сториха странни — каза тя; имаше предвид зле стоящия му костюм, с който бе облечен.

— Това е назаем от друг полицай — обясни Бош.

— Къде ще отидеш сега? — загрижено попита тя.

— Още не знам. Сега искам да видя дали ще приберат онзи, който е в дъното на цялата история.

— И… кога ще стане това?

— Не може да се каже. Търсят го.

— Защо се случи това, тате?

— Мади, виж… не мога да ти разказвам служебни неща. Знаеш го отдавна.

Но видя решителното й изражение. Този път нямаше да му позволи да се измъкне по стандартния начин.

— Окей… — неохотно започна той, — всичко, което мога да ти кажа, е, че работех по старо неразкрито убийство, свързано с борба между две банди, и така открих човек, свързан с планирането на убийството. Това ме изведе на заподозрян, но заподозреният някак надуши, че съм по следите му. Та той наел група, която да ме отвлече, и те малко ме… „обработиха“, но за щастие не се случи нищо по-сериозно, преди да ме открият и спасят. Това е. Край на историята. Сега трябва да се върнеш в училището.

— Не искам — упорито врътна глава тя.

— Налага се. Нямаш избор. Моля те.

— Окей, но ти трябва да ми отговаряш на повикванията. Ако не си разбрал, аз дойдох, понеже ти не ми вдигаш, а аз винаги си представям най-лошото.

— Стационарния ли имаш предвид? Та аз дори не си бях вкъщи. Освен това нали ти казах, когато говорихме вчера, че мобилният ми е счупен.

— Ами… забравила съм.

— Още утре ще си купя нов и после, обещавам, ще ти отговарям на всяко позвъняване.

— Дано.

— Обещавам. Сега… заредила ли си?

— Да. Заредих на идване.

— Добре. Искам да потеглиш, преди да се е стъмнило, което е скоро. Трябва да си напуснала града преди залез.

— Окей, окей… тръгвам си. Знаеш ли… повечето бащи биха били доволни дъщерите им да са край тях.

— Не се прави на остроумна.

Тя го сграбчи за поредната болезнена прегръдка. Чу го леко да изохква и побърза да го пусне.

— Извинявай, извинявай… Забравих!

— Няма нищо. Само малко ме понаболява. Винаги можеш да ме прегърнеш. Е, имаш ми стационарния. Когато се прибереш, звънни на него и ми остави съобщение на гласовата поща, че си у дома и в безопасност. А аз пък ще проверявам редовно.

— Първо изчисти натрупаните съобщения. От вчера съм те търсила поне десет пъти.

— Добре. Донесе ли нещо?

— Само себе си.

Бош я отведе до входната врата и я съпроводи до фолксвагена. Кимна на полицая в патрулната кола. Отново огледа улицата в двете посоки, за да провери дали няма пришълци. Този път дори погледна към небето, преди да върне поглед върху дъщеря си.

— Как се държи колата? — попита за всеки случай.

— Добре е.

— Още едно-две твои идвания и ще сменя маслото и ще проверим гумите.

— Мога да го направя и аз.

— Ти си заета.

— И ти.

Прегърнаха се пак, забравили за ребрата. Той я целуна по темето. Сърцето го болеше повече от ребрата, но наистина искаше тази нощ тя да е възможно най-далече от него.

— Не забравяй да се обадиш на стационарния — напомни й той.

— Обещавам — каза тя.

— Обичам те.

— Обичам те.

Бош я проследи да се отдалечава и да се скрива зад завоя. После пак влезе в къщата, като кимна за пореден път на полицая, на когото се бе паднала убийствено скучната задача да виси без работа пред дома му. Поне имаше кола, в която да седи, а не да стои на пост пред вратата му.

Когато влезе, Бош отиде направо при стационарния телефон в кухнята и извади от джоба си визитка. Позвъни на лейтенант Омар Сеспийдс, командира на СО, работещ по случая Кортес. Когато Сеспийдс му отговори, дори не му се представи.

— Трябваше да ме уведомиш, че си е дошла.

— Не можех да го направя. Знаеш го много добре. Освен това ти нямаш телефон. Как бих могъл да те уведомявам за каквото и да било?

— Глупости — сряза го Бош. — Използвал си я като примамка.

— Това изобщо не е вярно, Хари. Не можем да постъпваме така, най-малко с дъщерята на ченге. Но ако ти се бях обадил, ти щеше да й позвъниш, тя щеше да обърне по пътя и да се върне. Само че това щеше да издаде играта. Ние не правим така и ти отлично го знаеш — ние играем с картите, които са ни раздадени.

Бош се поуспокои, като разбра логиката на отговора. Сеспийдс имаше екип, който наблюдаваше Мади, също както имаше друг екип, който следеше Бош, и трети на мястото, където се предполагаше, че се крие Кортес. Ако в придвижването на Мади бе настъпила някаква неестествена промяна — като например обратен завой по пътя й към Ел Ей, — това можеше да подскаже какво се случва на онези, които може би я наблюдаваха или следяха.

— Разбрахме ли се? — наруши мълчанието Сеспийдс.

— Просто ме извести, когато тя се прибере, без да й се случи нищо.

— Това не е проблем. Прегледай си пощенската кутия на тръгване.

— Защо?

— Оставихме ти там телефон. Така че наистина да можем да се свържем с теб, ако ни се наложи. Не го използвай за нищо друго — подслушва се.

Бош помисли, преди да отговори. Знаеше, че всеки ход на СО се контролира и анализира. Такива бяха правилата.

Затова смени темата.

— Какви са последните новини около Кортес?

— Продължава да се крие. Ще го провокираме след като се стъмни и ще видим какво ще се получи.

— Искам да съм с вас.

— Няма начин, Бош. Не работим така.

— Той смяташе да нахрани кучетата си с мен. Искам да съм с вас.

— И точно това е причината да не си с нас. Ти си емоционално обвързан. Не можем да допуснем това да оплеска нещата. Така че дръж телефона си подръка. Ще ти се обадя, когато всичко е наред.

И Сеспийдс прекъсна. Бош продължаваше да е загрижен, но не особено. Имаше свой план да се включи в наблюдението на СО.

Започна да прослушва едно по едно съобщенията в гласовата си поща и да ги трие. Имаше съобщения отпреди месеци и повечето бяха безсмислени. Рядко използваше стационарния си телефон и напълно обяснимо се бяха натрупали. Когато стигна до обажданията на дъщеря си от последното денонощие, не можа да се насили да ги изтрие. Емоциите в гласа й бяха неподправени, страхът й за него — искрен. Почувства се ужасно, представяйки си какво й е минало през главата, но беше абсурдно да изтрие завинаги тези обаждания. Последното беше без думи. Чуваше се само дишането на Мади с надежда, че той ще вдигне и ще я освободи от всичките й страхове.

След като приключи с тази задача, се обади на номера на мобилния си телефон. Той беше унищожен, но гласовата му поща бе продължила да събира оставени съобщения. И за последните две денонощия се бяха натрупали девет. Четири бяха от дъщеря му, а три бяха от Балард — всичките оставени, когато никой не бе знаел къде се намира той. Както и с другите съобщения, Бош не намери сили да ги изтрие. Имаше едно от Сиско, който му съобщаваше, че няма новини за Елизабет, и го питаше дали и при него е така. Последното — получено само преди час — бе от Майк Ечевария и бе обаждане, което Бош би искал да не получава.

Ечевария беше следовател към главния патоанатом. Бош бе обработвал много местопрестъпления с него и двамата бяха ако не лично, то поне професионално близки. Ечевария просто молеше Бош да му се обади — и веднага мина по същество, когато чу гласа му:

— Хари… за онази жена, която търсиш? Мисля, че е при нас като Джейн Доу34.

Бош се подпря на кухненския плот за опора. Затвори очи, преди да реагира:

— Кажи ми.

— Така… да видим сега — продължи Ечевария. — Жена, към трийсет и пет годишна, намерена в хотел „Синдбад“ на „Сънсет“ преди два дни. Има описаната от теб татуировка в памет на загубен близък с името Дейзи.

Бош кимна. Беше Елизабет. Междувременно Ечевария продължаваше:

— Аутопсията ще е не по-рано от понеделник или вторник, но засега има всички симптоми за свръхдоза наркотици. Според описанието е намерена в леглото от камериерката. Била е облечена в дрехите си и лежаща върху постелките. Няма индикации за насилие. Не са се обаждали в „Убийства“. Случаят е приключен от сержанта в патрула и извикания патоанатом.

— Не е ли имала документ за самоличност?

— Не са намерили такъв в стаята. Много от тези хора крият документите си извън стаите си, понеже се страхуват да не бъдат обрани, докато не са на себе си. Имала ли е кола?

— Не. А хапчета? Някакви останали хапчета?

— Празен флакон от рецепта. Номерът на рецептата е изчегъртан. И това го правят често. В случай, че ги заловят. Това защитава лекаря, защото като излязат пак на улицата, нали ще отидат пак при същия доктор. Няма да повярваш колко са подвластни на подобни навици.

— Знам.

— Съжалявам, Хари, но ти ме помоли да следя за подобно развитие.

— По-добре е да знаеш, отколкото да си в неведение, Майк.

— Има ли някакъв шанс да се разходиш до нас и да я идентифицираш официално? Или да ти изпратя снимката.

Бош се замисли.

— Това не е мобилен телефон. Бих могъл да мина утре.

— Утре става. Аз почивам в неделя, но ще ги уведомя.

— Благодаря.

— Радвам се, че се чухме, Хари.

Бош затвори, мина през къщата и излезе на терасата. Опря се на перилата и се загледа надолу към магистралата. Не беше изненадан от новината за Елизабет, но все пак беше малко озадачен. Питаше се дали свръхдозата не е съзнателна. Празният флакон от хапчета показваше, че е изгълтала всичко, с което е разполагала.

Подробностите бяха без значение за Бош, защото той разглеждаше смъртта й като убийство. Беше убийство вече на девет години и онзи, който бе виновен за Дейзи, бе виновен и за Елизабет. Нямаше значение, че сигурно никога не бе виждал Елизабет. Той й бе отнел всичко скъпо за нея. Беше я убил също така безмилостно, както бе убил и дъщеря й. Две на цената на една.

И Бош си обеща… Елизабет вече може и да я нямаше, но той щеше да поднови усилията си да установи убиеца. Щеше да го открие и да го накара да си плати.

Върна се в къщата, затвори плъзгащата се врата и отиде в спалнята си. Преоблече се: избра тъмен панталон и тъмна риза и облече армейско маслиненозелено яке. Хвърли резервно облекло и някои тоалетни принадлежности в един сак, защото нямаше представа кога ще може да се върне.

Отиде в дрешника до входната врата, където държеше кутия за оръжие. Похитителите му бяха взели пистолета, но Бош притежаваше и резервен „Смит енд Уесън К38 Комбат Мастърпийс“, шестзаряден револвер, който бе носил като патрулен преди четирийсет години. Чистеше го редовно. Беше в кобур със защипване на колана, така че Бош го скри под якето си.

Ключовете за къщата и за черокито бяха на кухненския плот, където ги бе оставил преди две вечери.

Излезе и отиде до тротоара, за да вземе от пощенската кутия телефона, който Сеспийдс бе оставил там. За пореден път огледа внимателно улицата, но не видя нищо друго освен патрулната кола на „Северен Холивуд“. Върна се при гаражната пристройка, където го чакаше черокито.

Докато се спускаше по склона, мислеше за Елизабет и фаталната й тъга. Осъзна, че дългото чакане на правосъдие се е оказало нетърпимо дълго, за да я задържи жива. И че неговото усилие да й помогне всъщност в крайна сметка я бе наранило. Детоксикацията само бе обострила болката й и я бе направила по-трудно поносима. Дали и той не беше толкова виновен колкото убиеца?

Бош знаеше, че този въпрос ще го измъчва дълго.

42.

Сеспийдс нарочно не му бе дал точното местоположение на наблюдателния пункт, където бе разположен екипът за следене на убежището на Транкило Кортес в Панорама Сити, но Бош знаеше достатъчно от присъствията си на оперативките, за да е наясно в кои квартали на района са съсредоточени бастионите на санферите. А планът му изискваше само най-обща представа. Спусна се от хълмовете и пое на север в Долината, прекоси Ван Найс и навлезе в Панорама Сити.

Небето вече потъмняваше и уличното осветление се включваше поетапно. Той премина кварталите с палатки и изоставени промишлени постройки с изпъстрени от графити стени и когато стигна до булевард „Роско“, зави на изток. Не след дълго телефонът на СО в джоба му завибрира. Той не прие позвъняването, не прие и второто. Навлезе в голям комплекс от жилищни блокове, където явно не съществуваха правила срещу поставяне на мебели и хладилници по балконите. Мина покрай паркинга, зави обратно и пое по същия път. Видя млади латиноси да го наблюдават от няколко балкона.

На третото позвъняване прие обаждането.

— Бош, какви ги вършиш, по дяволите? — гневно попита Сеспийдс.

— Здрасти, Спийди — Бош реши да използва прякора, който бе чувал момчетата от СО да използват за командира си. — Реших да се поразходя. Какво има?

— Опитваш се да ни издъниш ли?

— Нямам представа. Това ли правя?

— Махай се оттук и се прибери у вас.

— Не, трябва да съм в колата при теб. Ако това е нощта, искам да съм част от нея.

— За какво говориш, каква нощ?

— Ти се изпусна. Нали ми каза, че ще се опитате да изкарате Кортес на светло тази нощ. Е, няма да стане без мен.

— Ти луд ли си? Казах ти, че не правим нещата така. Господи, ти дори не си вече в ЛАПУ, Бош.

— Мога да ти измисля причина да съм с вас. Сещаш ли се… аз знам как изглежда Кортес.

— Това няма да мине. Ти не си част от тази операция и на практика я компрометираш.

— В такъв случай не ми остава друго освен сам да търся Кортес. Желая ви успех.

Бош затвори и излезе обратно на „Роско“. Даде мигач, когато стигна до следващия комплекс. Телефонът му избръмча, преди да навлезе в очертанията му. Той прие повикването.

— Не влизай там! — предупреди го Сеспийдс.

— Сигурен ли си? — престори се на наивен Бош. — Изглежда ми точно като мястото, където Кортес може да се спотайва.

— Бош, продължавай, без да завиваш. Надолу вдясно има бензиностанция на „Удман“. Ще те посрещна там.

— Окей, но не ме карай да чакам.

Този път Сеспийдс избърза да затвори.

Бош направи както му бе казано и продължи направо. На „Удман“ зави в бензиностанцията и паркира до повредена колонка в края на периметъра. Не изгаси двигателя и зачака.

След три минути черен „Мустанг“ със затъмнени стъкла се вмъкна плавно в бензиностанцията и спря успоредно до колата на Бош. Десният преден прозорец се спусна и Бош видя зад волана Сеспийдс. Беше тъмнокож, ниско подстриган, с посивяла коса. Твърдата линия на челюстта му идеално подхождаше на мъж, който командва екип от корави бойци и снайперисти.

— Здрасти, Спийди — дружелюбно поздрави Бош.

— Здрасти, задник — отвърна Спийди. — Прекрасно знаеш, че саботираш една дълго обмисляна операция, нали?

— Не е нужно да се получи така. При теб ли ще бъда, или не?

— Качвай се.

Бош слезе от джипа си и го заключи. Качи се в мустанга. Беше тясно, защото на въртяща се Стойка, закрепена към таблото, имаше разтворен лаптоп. Екранът бе извъртян към Сеспийдс, но когато седна, Бош го завъртя към себе си. Екранът беше разделен на четири прозореца, показващи изображението от четири камери, ориентирани към „Роско“ и комплекс от жилищни блокове. Бош разпозна комплекса, в който бе на път да завие, когато Сеспийдс най-сетне се бе примирил е присъствието му.

— Значи имате камери в колите? Предполагам, че съм бил наблизо.

И посочи жилищния блок в един от прозорците. Сеспийдс завъртя екрана към себе си и изсумтя:

— Не пипай повече!

Бош вдигна примирително ръце.

— Сложи си колана — добави Сеспийдс. — И не напускай колата, освен ако изрично не ти наредя. Ясно ли се изразих?

— Разбрах — миролюбиво се съгласи Бош.

Сеспийдс включи мустанга на заден ход и се изтегли от мястото до джипа на Бош. Колата рязко се изстреля напред към „Роско“.

Две преки по-надолу спря до тротоара на място, откъдето се виждаше подаваната от камерите картина. Сеспийдс вдигна глава и заговори към тавана на колата:

— „Сиера две“, покажи ми задната страна НП1.

Бош знаеше, че зад сенника има микрофон, вероятно включван с педал на пода — това бе стандартно оборудване за наблюдение. Последваха няколко потвърждаващи превключвания от другите коли. След секунда Сеспийдс вече имаше изглед към Наблюдателен пункт 1. Останалите прозорци показваха комплекса от други ъгли.

Сеспийдс се обърна към Бош и каза:

— Сега седим и чакаме.

Бош знаеше защо чакат да се стъмни. Нощта винаги даваше предимство на следящите. Колите се превръщаха във фарове и оставаха неразпознаваеми в обратното огледало. Шофьорите ставаха силуети.

— И как ще го подмамите да се размърда? — поинтересува се Бош.

Сеспийдс помълча малко, явно обмисляйки колко и какво да му разкрие. СО бяха много изолирана група в управлението. Веднъж прехвърлен в нея, служителят оставаше завинаги там. Служителите скъсваха всякакви връзки и контакти със старите си колеги и приятели в рамките на управлението. В 50-годишната история на групата само веднъж в нея бе назначавана жена.

— В бандата „Футхил“ имаме дълбоко законспириран информатор — каза накрая Сеспийдс. Той ни съобщи номера на мобилния телефон на шеф от нивото на Кортес. Прехващаме мобилния и изпращаме на Кортес есемес, че има жизненоважна среща, отнасяща се до теб, Бош, при язовира „Хансен“. Надявам се да се подлъже.

Сеспийдс току-що бе описал две неща, които ако не бяха компрометиращи, то най-малко сериозно нарушаваха процедурата за действие или бяха направо незаконни, ако прехващането на чуждия телефон щеше да се извърши без съдебна заповед. Той се опитваше да вкара Бош в схемата и да го направи съучастник в онова, което можеше да последва след малко. Ако Бош не възразеше сега, нямаше да е възможно впоследствие да се дистанцира.

Но той нямаше нищо против.

— Защо при „Хансен“? — попита той.

— Истината ли?… Там няма камери.

Обърна се да погледне Бош. Това беше следващ момент, когато Бош можеше да се възпротиви или да се присъедини.

— Добър план — одобри той и стана член на екипа.

СО имаха абсолютно уникален статут в ЛАПУ. Често разследвани от външни агенции, като се започне от ФБР, мине се през медиите и се стигне до разни групи за защита на гражданските права, често съдени от семействата на застреляните заподозрени и по правило наричани „отряд на смъртта“ от възмутени адвокати, служителите на СО се радваха на точно обратната репутация сред всички в управлението, като се започнеше от най-нисшестоящите и се свършеше с началниците. Крайно редките съобщения за свободни позиции винаги водеха до стотици подадени молби, включително от онези, които бяха готови да работят на по-ниско заплащане само и само да бъдат приети там. Причината бе, че работата в СО бе считана за най-чиста проба полицейска работа. СО просто изваждаше насилниците от играта. Тук не се интересуваха дали ще ги заловят живи. Тук премахваха стрелци, изнасилвани и серийни убийци. Резултантният ефект от неизвършените престъпления просто защото СО залавяше престъпниците или ги ликвидираше, бе неизчислим количествено, но огромен. И нямаше полицай, който да не мечтае да стане част от това. Въпреки кресливите критици, разследванията и съдебните процеси. Това беше олицетворение на мотото „Да служиш и защитаваш“35.

Бош нямаше друг избор освен да играе вабанк. Транкило Кортес никога не бе играл по правилата. Бе наредил на хората си да отвлекат Бош от дома му, от мястото, където дъщеря му често спеше. За един полицай не съществуваше по-голямо престъпление от това да застрашиш семейството му. Направиш ли го, старите правила се забравяха. Така че когато бе казал „Добър план“, Бош наистина го мислеше и се надяваше, че по един или друг начин тази нощ ще сложи край на заплахата от Транкило Кортес.

43.

В 20:10 радиото на мустанга се събуди за живот и едно след друго започнаха да постъпват съобщения, че мишената — Транкило Кортес — е забелязана да излиза. Интерпретирайки радиокода, използван от СО, Бош заключи, че съпровождан от неидентифициран телохранител, Кортес се е качил в бял „Крайслер 300“ с ниско окачване. Колата бе с незаконно затъмнени прозорци, правещи невъзможно да се разпознаят всички в нея.

Крайслерът потегли на изток по „Роско“ и Сеспийдс нареди на антуража от коли на СО да го последва, преди да включи и мустанга в играта. Той обаче се държеше много изтеглен назад, в случай че Кортес предприеме някакво противодействие на евентуално проследяване от рода на втора кола с голямо изоставане. Когато се увери, че опасенията му са неоснователни, се включи в трафика и настигна останалите. Като командир на групата, задачата му бе да стои в сянка и в готовност да застане в един от ъглите на движещата се „кутия“, заобиколила крайслера, например в случай, че някоя от сменящите позициите си проследяващи коли бъде засечена от заподозрения или не може да продължи по някаква друга причина.

Бош чу по радиото, че крайслерът е завил на север по „Бранфорд“, която водеше направо в парка и голф игрището край язовира „Хансен“. Слушаше колите да се идентифицират по радиото като „Водеща“, „Задна врата“, „Опорна първа“ и „Опорна втора“, докато продължаваха да подават неспирен поток информация за хода на проследяването. Гласовете бяха сдържани и спокойни, сякаш описваха развитието на голф състезание по телевизията.

— Къде отиваме в парка? — не издържа Бош.

— На паркинга на голф игрището — отговори Сеспийдс. — Той вече трябва да е празен. Голф на тъмно не става, нали така?

Бош бе задал въпроса повече като опит да подкани Сеспийдс да обясни плана. Бяха вече на километър и половина от парка, а Бош продължаваше да няма представа каква е стратегията и тактиката след като стигнат набелязаното място.

— В крайна сметка всичко ще се сведе до елементарен избор — наистина продължи Сеспийдс. — Винаги е така.

— Какво искаш да кажеш? — не го разбра Бош. — Какъв избор?

— Да живееш или да умреш. Планът по подразбиране е за задържане. Ще го поставим в ситуация, в която да разбере, че няма измъкване. И тогава той ще трябва да избере дали да напусне на два крака или по гръб. Изумително е колко много от тези хора правят грешния избор.

Бош само кимна.

— Това е човекът, който те е отвлякъл — ненужно поясни Сеспийдс. — И то от мястото, което е дом на твоята дъщеря. А после е смятал да те изтезава и да нахрани кучетата си с теб.

— Така беше — съгласи се Бош.

— Напомня ми за един филм, който гледах навремето.

— Чух някой да го споменава. Изглежда, съм го пропуснал.

— Да… ами трябва да научим тези хора, че филмите не са истинският живот. Да внесем малко реализъм в ситуацията, ако ме разбираш?

— Разбирам те напълно.

— Как се развива разследването срещу него?

— Никак. Имаме човек в кома… полицай. Ако излезе от комата и реши да говори, може да имаме достатъчно за обвинение.

— И ти не си видял Кортес, нали така? Имам предвид, докато си бил в клетката.

— Не.

— С други думи, нямате нищо. Ако го хванем за тази дивотия във връзка с детската издръжка, ще имаш възможност да говориш с него и да се надяваш, че, първо, няма да поиска веднага адвокат, и второ, че ще се изпусне за нещо и ще се самоуличи.

— Да, горе-долу е така.

— Е, да се надяваме, че тази нощ ще направи грешния избор.

Радиото пак оживя с доклади, че крайслерът с Кортес в него навлиза в развлекателния център „Хансен“. Две от проследяващите коли бяха избързали и бяха влезли там преди него, така че сега изчакваха да захлопнат капана около Кортес.

— Имаме кола за заблуда на паркинга — каза Сеспийдс. — Форд пикап като онзи, който кара мъжът, чийто телефон използвахме. Когато Кортес се приближи до него, започваме.

Бош кимна. Ако се извиеше достатъчно над централната конзола на мустанга, можеше да види под ъгъл екрана на лаптопа и изображението, подавано там от камерите на проследяващите коли. Забеляза, че две от колите още се движат с общия трафик и не са навлезли в парка, докато имаше други две вече спрели. Картината от последните две беше инфрачервена. Едната показваше алеята покрай сграда, която Бош предположи, че е клубът към голф игрището. Другата гледаше през паркинга към пикапа, изтеглен на свободно място в далечния заден край на паркинга.

— Има ли закъснение от камерите? — попита той.

— Около две и половина секунди — отговори Сеспийдс.

— Записва ли се?

— Записваме всичко.

Застъпващите се доклади от колите по радиото спряха и настъпи пълна тишина за близо трийсет секунди, преди капанът да щракне.

След малко Бош видя крайслерът да влиза в паркинга, хванат в полезрението на една от статичните коли. Но застина на място, преди да се доближи до пикапа.

— Какво прави? — разтревожено попита Бош.

— Очевидно проявява предпазливост — отвърна Сеспийдс.

След което се обади по радиото:

— Примигни му, Джими.

— Разбрано.

На камерата на една от следващите коли се видя как фаровете на пикапа примигват двукратно. Бош забеляза, че вече всички коли са спрели и подават инфрачервена картина.

— Имаш човек в пикапа? — констатира очевидното Бош.

Сеспийдс вдигна ръка: искаше тишина. Не беше сега времето да обяснява на Бош стъпка по стъпка. Отново се включи в радиообмена.

— Изчезвай, Джими. Махай се оттам.

Крайслерът започна да се приближава бавно към пикапа. Бош не забеляза някой да слиза от него. Сеспийдс изчисли скоростта на крайслера, отчете забавянето от камерите и натисна бутона за предаване на пода на колата.

— Сега! Всички… почвайте!

Изображенията от четирите камери се раздвижиха и започнаха да се приближават към мишената. Далече зад тях Сеспийдс натисна педала на газта и мустангът влезе в парка. Колата се разтресе по неравния път, докато се носеше на скорост към голф игрището, но Бош не можеше да откъсне поглед от екрана на лаптопа. Хвана се за една от дръжките с едната си ръка и за стойката на лаптопа с другата в усилие да запази равновесие и да наблюдава развитието.

Четирите проследяващи коли обкръжиха крайслера в момента, в който той спря на разчертано място успоредно на пикапа. Когато изображенията от камерите се увеличиха достатъчно, Бош забеляза, че пикапът е опрял със задница в покрита с бръшлян стена, така че да не може да се избяга покрай него.

Четирите коли спряха и крайслерът се оказа затворен с опрян в стената нос, а колите зад него се подредиха в дъга от 120 градуса.

Изображенията от колите вече се припокриваха и Бош видя полицаите от СО да отварят вратите им като щитове и да насочват оръжията си срещу крайслера. Нямаше звук, но Бош знаеше, че в момента те крещят и заповядват на хората вътре в крайслера да се предадат.

Бош забеляза двама полицаи в стойки за стрелба да се изнасят отляво и отдясно на крайслера за по-добро покритие на мишената, като внимават да не се озоват един срещу друг и да станат неволна жертва на кръстосан огън.

Десетина секунди не се случи нищо. Никакво движение в крайслера. Затъмнените му прозорци оставаха вдигнати, но мощните фарове на колите на отряда проникваха през тях и Бош забеляза вътре два силуета.

Мустангът най-сетне влезе в паркинга и на скорост се насочи към мястото на сблъсъка. Бош вдигна поглед от екрана, за да се ориентира, но побърза да погледне пак към прозорците на камерите и видя, че предните врати на крайслера се отвориха едновременно.

Видя ръцете на пасажера вдигнати високо — Транкило Кортес слизаше, за да се предаде. Носеше все същата бейзболна шапка на „Доджърс“, с която бе дошъл в деня, когато се бяха срещнали.

Последва го шофьорът, но той бе вдигнал само лявата си ръка.

Мустангът спря зад една от проследяващите коли и вече се намираше достатъчно близко, та Бош да чуе напрегнатите гласове на полицаите от колите. Вдигна поглед над лаптопа, за да проследи на живо оставащото да се случи.

— Ръцете!

— Двете ръце!

— Горе ръцете!

И тогава предупреждението се превърна в тревога.

— Пистолет! Пистолет!

Бош можеше да види само главата и раменете на шофьора, понеже една от колите на СО бе точно пред него. Погледна надолу към екрана на лаптопа и потърси камерата, показваща крайслера от страната на шофьора. Шофьорът, набит мъж, който бе започнал да слиза от колата с извиване на тялото, сега излизаше изцяло от нея и едновременно с това изваждаше със замах дясната си ръка. Когато ръката му подмина тялото му, Бош зърна пистолета.

От всички страни се разнесе оглушителна канонада.

Транкило Кортес плати за безразсъдното решение на телохранителя си да окаже въоръжена съпротива — оказа се в центъра на престрелката и се превърна в мишена. И двамата бяха улучени многократно от концентрирания огън на осмината ветрилообразно разположени около тях полицаи. Прозорците на крайслера се пръснаха и двамата мъже от двете страни на колата рухнаха на земята. Кортес се бе извърнал, може би търсейки някакъв заслон, и падна по лице обратно в колата. След това тялото му се изхлузи навън и той застина с увиснала глава, подпрян с лявата си страна на прага на крайслера. Шапката му така и не отхвръкна.

Стрелбата спря. През междината между две от проследяващите коли Бош можеше да види Кортес и плувналата в кръв предница на ризата му. Главата му конвулсивно потрепваше, докато тялото му бавно се парализираше. Засега още беше жив.

— Стой в колата, Бош — кресна Сеспийдс.

Самият той обаче изскочи и изтича между две от колите в гъстия дим на стрелбата. Последва двама от хората си, които предпазливо приближаваха крайслера с оръжия, насочени към мъжете на земята. Бош отново премести поглед към лаптопа, защото на него гледката определено бе по-добра, и сега вече го завъртя изцяло към себе си.

На земята до телохранителя имаше пистолет. Един от СО го изрита встрани и се наведе да провери тялото за пулс. После направи над главата си знак, показващ, че телохранителят е мъртъв.

Издърпаха Кортес изцяло на земята и друг полицай клекна до него. Дори на инфрачервената картина се виждаше, че още диша. Сега в картината на екрана се показа и Сеспийдс — вече говореше по мобилния си телефон. Бош предположи, че вика линейка или уведомява началниците си за изхода на операцията.

Бош искаше да слезе от мустанга и да се присъедини към другите, но остана както му бе заповядано, без да мърда. Ако усетеше, че Сеспийдс е забравил за него, щеше да слезе. Видя Сеспийдс да приключва първия си разговор и да набира следващ номер.

Погледна пак към екрана и видя повторение на точно същата картина, забравил за закъснението. Свали поглед към клавиатурата и натисна стрелка наляво. Видеото на екрана започна да връща назад. Той задържа пръста си върху клавиша и изчака изображенията да се върнат към момента преди стрелбата, когато двамата санфери още бяха живи в белия крайслер.

Повтори възпроизвеждането на сблъсъка, като почукваше от време на време клавиша за връщане, за да забави повторението, и изцяло повтори някои моменти. Не знаеше как да избере възпроизвеждане в забавен каданс. Фокусира вниманието си върху камерата в горния ляв прозорец на екрана. Тя беше насочена почти фронтално на шофьора, който бе слязъл от колата с една вдигната ръка.

Сега се загледа в дясната ръка на шофьора, която излизаше от сянката на колата. Когато ръката се изнесе изцяло иззад гърдите му, Бош видя пистолета. Но ръката не държеше оръжието за дръжката. Шофьорът наистина държеше пистолета, но не в положение за стрелба.

И тогава Бош видя забиването на куршум в рамката на вратата. Рамката се пръсна. Това бе първият изстрел. Беше произведен преди пистолетът да може да бъде ясно видян и намерението на шофьора да стане ясно. Бош свали пръста си от клавиатурата и остави картината да се възпроизведе до края на записа. Погледна през предното стъкло и видя Сеспийдс да се приближава към мустанга. Бързо сложи върху клавиша за ускорено възпроизвеждане, за да стигне до началото на картината в реално време едновременно с отварянето на предната врата от командира на СО.

Сеспийдс наведе глава в колата.

— Едва се държи, но е в съзнание, ако искаш да му кажеш нещо.

— Добре — каза Бош. — Да.

Сеспийдс се отдръпна и Бош слезе. Двамата минаха между две от колите на СО и се приближиха до дясната страна на крайслера. Над паркинга се стелеше задушлив дим.

Очите на Кортес бяха отворени и изглеждаха изплашени. На езика и по устните му имаше кръв и Бош се сети, че дробовете му са натъпкани с раздробено олово. Почти се смая колко млад изглежда. Мъжът, който само преди няколко дни се бе перчил в паркинга на лавандерията, беше изчезнал. Сега Кортес приличаше на изплашено момче с бейзболна шапка.

Бош разбираше, че моментът не е такъв, че да казва нещо, да се обявява за победител или да го дразни с отмъстителност.

Затова не каза нищо.

И Кортес не каза нищо. Вплете поглед с този на Бош и помръдна с окървавена ръка към маншета на крачола му. Сграбчи го здраво, сякаш така щеше да се вкопчи в живота и щеше да попречи да бъде всмукан от очакващия го мрак.

Но след няколко секунди силите му свършиха и той пусна крачола, затвори очи и умря.