Дълга тъмна нощ

36.

Балард чакаше Бела Лурдес до портата на улица „Койот“ за сервизния път, водещ нагоре в хълмовете и изоставения комплекс за тренировка на животни. Разглеждаше въздушните снимки, изпратени й от Хедър Рурк, и се опитваше да реши кое е по-добро: да се стигне до горе пеша или да се рискува с някаква кола по черния път.

Базата не бе много на високо и се намираше на открито място, което правеше невъзможно незабелязаното приближаване с кола. Реши да го направи пеша и да повика помощ от хеликоптера само ако се наложи някаква демонстрация на сила от страна на ЛАПУ.

Лурдес пристигна. Водеше си партньор, когото представи като Дани Систо, и като усети загрижеността на Балард, гарантира за него с думите, че дори самият Бош би му се доверил безусловно. Балард прие думите й и ги запозна с последните новини около ситуацията. Показа им и снимките от облитането.

— Добре… мисля, че знам връзката тук изненада я Лурдес.

— Каква е тя? — попита Балард.

Лурдес гледаше Систо за потвърждение, докато говореше:

— Преди две години „Защита на животните“ проведоха тук голяма операция — започна тя. — Мястото било тренировъчна база на животни, използвани във филми и телевизията, но било изоставено от години. Санферите някак го надушили и започнали да провеждат тук горе боеве между кучета и между петли. Само че от „Защита на животните“ разбрали и сложили край на това.

— Помня случая — обади се Систо. — Голяма история. Струва ми се, че и вие бяхте част.

Последното се отнасяше до Балард и беше свързано с това, че ЛАПУ се бяха присъединили към „Защита на животните“ в прекратяването на тази незаконна дейност в комплекса. Балард обаче не помнеше нищо за събитията или вниманието, което медиите им бяха обърнали. Но потвърждението, че това е място, за което санферите са знаели и са използвали преди, беше важно. Сега вече усещаше, че са на правилното място.

Систо й посочи телефона, чийто екран продължаваше да показва въздушната снимка на комплекса.

— Ще претърсваме постройките, нали? — попита той. — А имаме ли заповед? Изоставена или не, това все пак е частна собственост.

— Нямаме време — обясни Балард.

— Изключителни обстоятелства от началото до края — подхвърли Лурдес.

Огледаха снимките и подбраха три отделни пътеки, минаващи през храстите и стигащи до комплекса. Преди всеки от тях да тръгне по своята, Балард се обади на Рурк, обясни плана им и й каза да чака в готовност. Хеликоптерът все още бе на земя в близката тренировъчна база на ЛАПУ и Рурк я увери, че е в готовност и на разположение.

Балард свърши разговора и погледна Лурдес и Систо.

— Добре, сега да намерим Хари.

Балард бе избрала за себе си най-прекия маршрут към комплекса — черния сервизен път. Държеше се близко до високите шубраци, които се издигаха отстрани, но качването бе по-лесно и съответно времето за стигане до набелязаната поляна — най-кратко.

На финалния завой, преди да излезе на поляната, чу силно дрънчене откъм комплекса. Идеше на неравни интервали. Пет-шест тежки удара и тишина. След няколко секунди всичко се повтаряше.

Балард извади телефона си, за да се обади на Лурдес или да прати есемес, но видя, че вече е извън обхват. Беше оставила ровъра в колата, понеже не искаше операцията да се координира в открит ефир. Така че сега всеки от тях трябваше да се придвижи самостоятелно, без да знае докъде са стигнали другите.

Реши да избере прекия подход. Излезе на поляната, извади пистолета си в спусната покрай тялото ръка и тръгна към първата от двете полуразрушени постройки. Зави на ъгъла и зърна Лурдес да се задава по пътеката отдясно на нея. Систо не се виждаше никакъв.

Балард се готвеше да направи знак на Лурдес да прегледат първата сграда, когато ударите се разнесоха отново. Беше ясно, че идат откъм другата сграда — по-малка постройка в края на поляната. Балард я посочи. Лурдес кимна и двете тръгнаха към източника на звука.

Имаше дъсчена врата на ролки, която бе отворена над метър. Това позволяваше на Балард и Лурдес да надникнат от различни ъгли към вътрешността на бараката, но формата й бе правоъгълна и нямаше начин да се види всичко.

Когато стигнаха на няколко крачки от отворената врата, блъскането спря.

Замръзнаха и зачакаха. Този път не се поднови. Като гледаше напрегнато отворената врата, Балард извика:

— Хари Бош?

Миг тишина и после:

— Тук съм!

Балард погледна Лурдес.

— Прикривай ме. Влизам.

Влезе в постройката с вдигнат пистолет. Отне й момент зрението й да се адаптира, след което се обърна надясно. Стената бе скрита под ръждясали клетки за кучета — два реда един върху друг по четири на ред. Бош седеше в третата клетка на първия ред, притиснал в тясното пространство колене към гърдите си. През решетката се виждаше, че китките и глезените му са вързани. По ризата му имаше кръв, в горната част на лявата му буза, под отеклото око, се виждаше порезна рана.

Балард огледа останалата част от помещението с насочен пистолет, за да е сигурна, че няма пряка опасност.

— Чисто е — обади се Бош. — Но вероятно ще се върнат.

Ритна вратата на клетката с ходила, издавайки шума от блъскане, който Балард бе чула отвън — безполезно усилие да се измъкне.

— Окей, Хари, задръж така и ще те измъкнем — каза тя. — Как си? Да викаме ли линейка?

— Никаква линейка — отсече Бош. — Добре съм. Две натъртени ребра и схванати както никога крака. Сигурно ще имам нужда от два-три шева под окото. Не искаха да ме пребиват до смърт, преди Транкило да е пристигнал тук с кучетата си.

Балард не очакваше, че Бош ще иска линейка — не беше в стила му. Приближи се до клетката и огледа катинара, който я държеше заключена.

— Нали не са оставили тук някъде скрит ключа? — без особена надежда попита тя.

— Не съм го виждал — отговори Бош.

— Мога да стрелям в ключалката, но ме е страх рикошетът да не те улучи.

— Това сработва само във филмите.

— Бела? Чисто е…

Лурдес влезе в бараката.

— Добре ли си, Хари? — бяха първите й думи.

— Ще бъда след като ме освободите — каза той. — Това коляно просто ме убива!

— Добре — каза Балард. — Ще взема щангата от колата и ще счупим катинара.

— Правилно — коментира Бош. — Ти ли прати хеликоптера тук?

— Да.

Бош кимна в знак на благодарност.

— Веднага се връщам — каза Балард.

Систо вече чакаше на поляната с гръб към бараката, за да осигури прикритие. Докато минаваше покрай него, Балард попита:

— Провери ли другата постройка?

— Всичко е чисто — успокои я той.

— Ще ми трябваш да разбием една ключалка.

— Готов съм. Той наред ли е?

— Ще се оправи.

— Чудесно.

Докато се спускаше по пътеката, телефонът й, изглежда, влезе в обхват и веднага се получи есемес от Рурк. Беше контролно обаждане и тя искаше да разбере какво става. Балард й се обади и й каза да продължават да имат готовност. След като освободяха Бош, трябваше да решат какво да правят — да заложат капан за бандитите в случай, че те решат да се върнат, или да се изнесат без забавяне и да продължат по друг начин.

Взе щангата, взе и ровъра и забърза обратно по пътеката. По средата на пътя чу характерния звук на двигател на пистов мотоциклет зад гърба си. Обърна се рязко и видя мотоциклетист на тъмнозелен мотор да спира на стопа на „Койот“. Той я погледна. Носеше каска в съответстващ цвят и затъмнено предпазно стъкло. Двамата се гледаха няколко секунди, после мотоциклетистът зави рязко в обратната посока и отпраши.

Балард разбра, че първата възможност — издебване от засада на бандитите — вече е отпаднала, така че се обади на Рурк по радиото и поиска хеликоптерът да се вдигне. Каза й да огледат комплекса отгоре за всеки случай и да потърсят тъмнозелен пистов мотоциклет.

Беше задъхана, когато стигна пак горе. Връчи щангата на Систо, сякаш му предаваше щафетна палка, и влязоха в бараката. Систо вкара щангата в халките на вратата, напъна и те се скъсаха от заварките. Балард и Лурдес внимателно помогнаха на Бош да излезе.

— Нямате представа колко е хубаво да стоиш прав — отбеляза той.

Направи с болезнена гримаса няколко крачки, прихванал жените през раменете.

— Мисля, че ще ти трябва линейка, Хари — загрижено каза Лурдес.

— Не възрази Хари. — Мога да ходя. Само ми дайте…

Пусна ги и закуцука сам към вратата. Звукът на хеликоптер в далечината се приближаваше.

— Обадете им се да се отдалечат — каза Бош. — Онези типове може да се върнат. Тогава ще ги заловим.

— Няма да стане, аз провалих работата — призна си Балард. — Вече знаят, че сме тук. Тъмнозелен пистов мотоциклет?

Бош кимна.

— Да, той е.

— Видя ме, когато се върнах за щангата. И колите също.

— Мамка му.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя.

Бош излезе на поляната и обърна лице към слънцето. Балард го наблюдаваше. Досещаше се, че през прекараната нощ сигурно е решил, че никога повече няма да го види.

— Хари, трябва да те прегледат и някой да се погрижи за шевовете на бузата ти — обади се Лурдес. — След това ще прегледаме заедно какво имаме за бандата и ще извадим заповеди за арест за мръсниците, които ще можеш да идентифицираш.

Балард знаеше, че СФПУ имат подробни албуми със снимки на известните членове на Санфер. Ако Бош можеше да разпознае онези, които не си бяха скрили лицата, арестите им бяха неминуеми.

— Не мисля, че бяха санфери — каза Бош. — Според мен Транкило е извикал еМе за тази работа. И сигурно се е погрижил всички негови хора да имат алибита за тази нощ.

— И Кортес не е идвал? — поиска да се увери Лурдес.

— Не, разбира се. Според мен е смятал да дойде днес. С кучетата си. — Бош се обърна към Балард. — Как ме откри?

— Дъщеря ти — обясни тя. — Приложението за проследяване на телефона ти.

— Тя дойде ли?

— Не, казах й да стои далече от дома ви.

— Трябва да й се обадя. Взеха ми телефона и го стъпкаха.

— Можеш да използваш моя, щом има обхват.

Лурдес извади телефона си, провери го и каза:

— Две чертички.

Подаде го на Бош и той набра номера. Балард чуваше само неговата страна на разговора.

— Здрасти… Аз съм. Добре съм.

Изслуша отговора и продължи успокоително:

— Не… наистина. Малко ме понабиха, но нищо сериозно. Ти как си?

Видя на лицето му да се изписва облекчение. Мади явно се бе вслушала в съвета й и не бе дошла.

— Счупиха ми телефона, така че ако имаш нужда, звъни на този номер, това е детектив Лурдес — каза той. — Можеш също да се обаждаш на детектив Балард. Имаш нейния номер, нали…?

Изслуша я и кимна, макар дъщеря му да нямаше как да види това.

— Ъ-ъ… не, няма я вече. Тръгна си преди няколко дни. Ще говорим за това по-нататък.

Отново я изслуша, този път по-дълго, преди да завърши разговора:

— И аз те обичам. Ще се видим скоро.

Затвори и върна телефона на Лурдес. Изглеждаше развълнуван след разговора или може би заради осъзнаването колко близко е бил стигнал до това да загуби всичко. После каза:

— Ще дойда утре да прегледаме албума за еМе. Сега искам просто да се прибера вкъщи.

— Няма начин — бързо се намеси Балард. — Там е местопрестъпление. Както и тук. Този път ще караме по учебника — обаждаме се на „Тежки престъпления“ и ще опитаме да разберем как са се добрали до теб. Как са научили къде живееш.

— И да не забравяме шевовете — напомни Лурдес.

Лицето на Бош да помръкна — той започваше да осъзнава, че го чака тежък ден.

— Добре, първо ще посетя спешното. Вие извикайте въоръжена помощ. Но не искам да стоя тук повече.

И тръгна нестабилно надолу по пътеката. Накуцването му бе по-силно отпреди.

Вдигна поглед към прелитащия над тях хеликоптер и вдигна и ръка с изпънат палец в знак на благодарност.

37.

Когато Балард бе освободена от детективите на „Тежки престъпления“, наближаваше шест и тя не беше спала повече от цяло денонощие. Следващата й смяна започваше след по-малко от пет часа и не си струваше да пътува в час пик нито до плажа, нито до къщата на баба си чак във Вентура. Вместо това отиде в участък „Холивуд“. Остави служебната си кола на паркинга, преоблече се във вана е дрехите там и взе такси на „Юбер“ до хотел „Дабълю“ на булевард „Холивуд“. От многото предишни преспивания там знаеше, че дават значителна отстъпка на полицаите, румсървисът им предлага добро меню и са доста либерални относно часа на напускане.

Получи стая с изглед на север към планината Санта Моника, сградата на Централния архив и световноизвестния надпис на склона „Холивуд“. Тя обаче дръпна пердетата, поръча си салата е пушено пиле и взе душ. След половин час ядеше седнала в леглото, загърната в хавлия два размера по-голяма от нейния, с мокра коса, сресана назад и пусната надолу по врата й.

Лаптопът й лежеше до нея отворен и я разсейваше от вече по-малко от четирите оставащи й часа сън. Но не можеше да се пребори със себе си. Беше свалила файловете на ГРАСП от флашката, която сутринта й беше дал професор Колдър. Беше си казала, че само ще хвърли бърз поглед на данните, преди да се отдаде на съня, но сега не можеше да се откъсне, а и без това душът я бе разсънил.

Първоначално вниманието й беше привлечено от убийство в района само две нощи преди да бъде отвлечена и убита Дейзи Клейтън. Само че според данните този случай бил бързо решен и приключен с арест.

Балард не можеше да влезе дистанционно в базата данни на управлението, но за сметка на това имаше достъп до два къси материала в „Лос Анджелис Таймс“, свързани с убийството и поместени в блога „Убийства“ на вестника, който документираше всички станали в града убийства. Според първия убийството станало в студио за татуировки на „Сънсет“, наречено „ЗууТуу“. Татуистката Оди Хаслем била убита от клиент. Хаслем била собственичката на студиото и работела сама, когато влязъл клиент, татуирал се и извадил нож. Ограбил Хаслем, вкарал я в задната стая, използвана за склад, и я наръгал с нож неколкократно след яростна съпротива от нейна страна. Жената умряла на пода от кръвозагуба.

Възбудата на Балард за възможна връзка със случая „Клейтън“ бе бързо попарена, когато прочете и втория разказ, в който се описваше арестът още на следващия ден в резултат на обаждане във връзка с обявената награда на заподозрения, някой си Кланси Деву, свързан с мотоциклетна банда. У Деву били намерени няколко стъкленици с мастило и електрическа игла за татуиране. От стъклениците били свалени пръстовите отпечатъци на жертвата. Освен това намерили пресен татус на изрисуван с преплетени листа череп на ръката под лакътя на Деву.

Според уточняващия репортаж Деву бил задържан без право на гаранция в централния мъжки арест. Това означаваше, че е бил зад решетките в нощта на отвличането на Дейзи Клейтън. Нямаше никакъв начин да бъде заподозрян за второто убийство. Обезсърчена, Балард си отбеляза да изтегли дневника на убийството по случая. Допускаше, че в него може да има имена на хора, които са били в Холивуд по онова време и които биха могли да разполагат с информация по случая „Клейтън“. Знаеше, че това е само изстрел в тъмното, но все пак изстрел, който трябваше да се направи.

Данните от ГРАСП включваха пет изнасилвания за четири дни и Балард им обърна специално внимание. Изтегли на лаптопа си каквато информация можа за тях и определи, че две от изнасилванията са били окачествени като нападения от непознати. Другите три попадаха в категорията изнасилване от познат и не бяха дело на хищник, който издебва непознати жени. Един от по-странните случаи бе станал в деня преди убийството на Дейзи, а друг — в деня след него. От обобщената справка в ГРАСП следваше, че те не са работа на един и същи човек. Значи бе имало двама сексуални хищници.

Балард въведе номерата на преписките за убийството и двете изнасилвания в заявка за изтегляне и я изпрати по електронната поща на архива. Поиска спешна доставка на преписките, но знаеше от личен опит, че приоритетът ще е нисък, понеже се интересуваше от неразрешени случаи — едно закрито досие и две изнасилвания, които излизаха от 7-годишния срок на давност.

След изпращане на имейла Балард почувства възбудата й да спада и на нейно място да се настанява умората. Затвори лаптопа и го остави на леглото. Нагласи алармата на телефона за след три часа, мушна се под постелката и заспа моментално, все така облечена в хавлията.

Сънува, че някой я следи по улиците, но изчезва всеки път, когато се обърне да погледне зад себе си. Алармата я събуди, докато беше в дълбока, четвърта фаза на съня, следователно напълно дезориентирана, когато отвори очите си и не разпозна околната обстановка. Плътната тъкан на хавлията в крайна сметка я върна към действителността.

Повика си „Юбер“ и се преоблече в чисти дрехи, които бе донесла от вана. Колата я чакаше отвън, когато слезе с асансьора и излезе на входа.

Отвличането на Хари Бош бе включено в сержантския доклад на сутрешната проверка. Беше споменато, понеже се бе случило в дома му, който бе на разделителната граница между териториите на участъци „Холивуд“ и „Северен Холивуд“. Край самата къща вече патрулираха униформени и цивилно облечени служители на участък „Централен“ с идеята да се разубеди Транкило Кортес да изпраща нови хора, за да отвлекат Бош пак.

Иначе оперативката мина бързо. През града бе преминал студен фронт от океана, а ниските температури по правило бяха най-силният фактор за намаляване на престъпността. Сержант Клинкенбърг, отколешен ветеран, който се поддържаше във форма и униформата от деня на дипломирането му в академията все още му ставаше, съобщи, че по улиците на Холивуд не е станало нищо особено. Полицаите тръгнаха да излизат, но Балард си проби път срещу човешкия поток към Клинкенбърг, който продължаваше да стои зад катедрата.

— Какво има, Рене?

— Пропуснах последните две проверки — призна си Балард — и исках да проверя дали пуснахте бюлетина, който дадох на лейтенант Мънроу, за издирване на един тип на име Игълтън.

Клинкенбърг се обърна и посочи корковата дъска, покрита с набучени по нея бюлетини „Търси се“.

— Този ли имаш предвид? Да, снощи го издадохме.

Балард наистина видя заявения от нея бюлетин за издирване на онзи, който се наричаше Игълтън.

— Някакъв шанс да го повторим на следващата проверка? — примоли се тя. — Този наистина ми трябва.

— Ако всичко се влачи както снощи, няма проблем — увери я Клинкенбърг. — Пусни нова заявка и ще го издам.

— Благодаря, Клинк.

— Как е Бош? Знам, че си в течение.

— Добре е. Посмачкали са го и има няколко пукнати ребра. Успели са да го убедят да преспи в „Олив Вю“… с охрана пред вратата, разбира се.

Клинкенбърг кимна.

— Той е свестен. Не го посрещнахме както трябва тук, но е от най-добрите.

— Работил ли си с него?

— Доколкото униформен може да работи с детектив. Бяхме тук по едно и също време. Помня, че пред него глупостите не минаваха. Радвам се, че е добре, и се надявам да заловят шибаняците, които са го похитили.

— Ще стане. А когато се случи, който и да стои зад това, ще влезе зад решетките за дълго, много дълго време. Посегнеш ли на някой от нас, пресичаш линия и това става известно на всички.

— Така е.

Балард слезе в детективското бюро и седна близо до офиса на лейтенанта. Първото, което направи, бе да се включи към онлайн камерите в центъра за домашни любимци, където бе оставила кучето си. Бе изтекло цяло денонощие, откакто не бе виждала Лола, и тя страшно й липсваше. Балард винаги бе подозирала, че когато разтрие козината по врата на кучето или погали твърдата му глава, удовлетворението за нея е по-голямо, отколкото за Лола.

Намери я на един от екраните. Спеше в овално легло. По-малко кученце се бе завряло сгушено в нея. Балард се усмихна и веднага почувства убождането от чувството на вина както винаги, когато се появеше случай, който нарушаваше обичайния й график и налагаше да остави за по-дълго Лола на чужди грижи. Нямаше притеснения относно качеството на тези грижи. Често проверяваше камерите и плащаше за допълнителни неща като извеждане на разходка в квартала Абът Кини. Но въпреки това от време на време се питаше добър собственик на куче ли е и дали не трябва да обяви Лола за осиновяване.

Не искаше да се замисля сериозно по въпроса, затова прекъсна връзката и се залови за работа: прекара следващите два часа от смяната си в преглеждане на заделените картони от разпит на терен и в проучване на индивидите, привлекли вниманието на холивудските полицаи в месеците около убийството на Дейзи Клейтън.

Малко след два я повикаха за първия случай и тя прекара следващите два часа в разпит на свидетел на свада, прераснала в сбиване в бар в Хайланд, след като пазачът се опитал да изпразни заведението в края на работното време, но група студенти от УЮК се бяха възпротивили, понеже не си били допили бирата. Пазачът бе получил удар в тила с една от пълните бутилки и се бе наложило да бъде обработен на място от отзовалата се линейка. Балард сне първо неговите показания, но той не можеше да каже със сигурност кой от четиримата студенти го е халосал. Обаче бе потвърдил, че държи на обвиненията си срещу неизвестния извършител и ЛАПУ го бе освободило за медиците, които го бяха закарали в „Холивуд Пресбитериън“. След това Балард разговаря последователно с бармана, управителя и накрая завърши със студентите.

Те бяха задържани по двама на задните седалки на патрулните коли. Балард съзнателно бе отделила заедно двамата най-изплашени и тайно бе оставила включен диктофона си на предната седалка, където те не можеха да го видят, докато разговаряха помежду си. Подобен ход понякога водеше до непреднамерено признание.

Но този път диктофонът бе записал точно обратното на признание. И двамата младежи бяха едновременно ядосани и изплашени, че могат да бъдат арестувани, макар нито един от тях да не бе хвърлил бутилката по пазача, когато той им обърнал гръб.

Това оставяше на мушката двамата в другата кола, която обаче Балард не бе подсигурила с диктофон. Реши да ги разпита поотделно. Първият отрече да е провокирал свадата, както и да е удрял пазача с бутилката. Но когато му бе представена сметката, включваща двайсет и шест консумирани от групата бири, призна, че е надвишил капацитета си, говорил е заплашително с бармана и пазача, когато им съобщили, че заведението затваря. Извини се за поведението си пред Балард и й каза, че е готов да го направи и пред персонала на бара.

Разпитът на последния студент протече различно. Той съобщи, че е син на адвокат, и заяви, че знае отлично правата си. Предупреди, че няма да се откаже от тях, и отказа да разговаря с Балард в отсъствието на адвокат.

Когато приключиха, Балард разговаря със сержант Клинкенбърг, който бе супервайзър на патрулите.

— Какво смяташ? — попита я той. — Някой все пак трябва да го направи, нали така? Иначе тези пикльовци ще се върнат и пак ще го направят.

Балард кимна и погледна в бележника си, за да не сбърка имената.

— Добре, изритай на свобода Пайн, Джонсън и Фискин каза тя. — Предяви официално обвинения на Бернардо — онзи с бръснатата глава, дето смята, че баща му ще го спаси. И се погрижи тримата, които ще пуснеш, да не шофират.

— Вече ги предупредихме — увери я Клинкенбърг. — Извикаха си „Юбер“.

— Окей, ще оформя документите веднага щом се върна в хамбара и ще ги заведа в ареста.

— Винаги ми е приятно да работя с теб.

— И на мен с теб, Клинк.

Балард се върна в бюрото и й отне по-малко от час да напише доклад за инцидента и заповед за ареста на Бернардо. Остави документите на деловодителя, погледна стенния часовник при дежурния и видя, че са й останали само два часа от смяната.

Беше уморена до смърт и с нетърпение чакаше да поспи пет-шест часа в „Дабълю“. Мечтата за наспиване я върна към съня й, в който усещаше, че някой я следи. Това я накара неволно да се обърне по пътя в празния коридор към детективското бюро.

Но там нямаше никого, разбира се.

38.

Телефонът иззвъня точно по пладне и извади Балард от дълбините на съня. В хотелската стая беше тъмно заради спуснатите плътни пердета. Екранът на телефона й светеше. Номерът не й беше познат, но и не беше в списъка на блокираните.

Прие обаждането и с дрезгав глас каза: „Ало“.

— Балард, Бош съм. Спиш ли?

— Позна от първия път. Какъв е този номер?

— Стационарен телефон е. Още не съм си сменил мобилния.

— О…

— Май си работила нощес. И то след ден, в който ми спаси задника?

— Не беше в работно време, Хари. Къде си? Още в „Олив Вю“?

— Не, изписаха ме тази сутрин. Шест шева, две пукнати ребра, но иначе напълно здрав. Сега съм в СФПУ.

— Прибраха ли вече Транкило?

— Не още, но мислят, че са го обградили. Специалният отряд е разположен около къща в Панорама Сити, където според тях се е окопал. Собственост е на леля му… същата, която била омъжена за Чичо Мурда. Дебнат го от прикритие в очакване да направи някакъв ход и тогава ще го приберат.

Специалният отряд беше елитно звено на ЛАПУ за проследяване, което се използваше за тайно наблюдение на престъпници със склонност към насилие. Те използваха мощно оръжие и бяха обучени да следят в армейски стил. Балард знаеше, че тактиката на СО е критикувана от десетилетия в медиите и от критиците на правоохранителната система в цялата страна. Много от операциите им завършваха с престрелка и кръвопролитие. Броят на жертвите на СО превишаваше този на всички останали отдели и звена в рамките на управлението.

— Добре — проточи Балард. — Да се надяваме, че ще го направят.

— Какво имаш по график днес? — смени темата Бош.

— На теория имам почивен ден, но партньорът ми се връща на работа чак в понеделник, така че ще поработя извънредно. Първият ми приоритет е да стана и да видя кучето си. Тя сигурно вече ме е намразила.

— Имаш куче?

— Аха.

— Хубаво. Значи ще видиш кучето си. И после? Докъде сме с картоните?

Тонът му не подсказваше, че си пада много по кучетата.

— Прегледах финалистите и си добре дошъл, ако искаш да провериш заключенията ми — каза тя. — Разчистих към двайсетина и подредих останалите. Днес в четири имам среща с един от мъжете начело на списъка.

— Среща? — повтори Бош. — Това пък какво означава?

Балард му разказа за картоните, попълнени от полицай, оказал се свидетел на снимане на порноклип във ван. Спомена му и двете имена: Курт Паскал и Уилсън Гейли.

— Имам позната в бизнеса — допълни тя. — Тя е организирала нещо като кастинг с Паскал, същия, който е правил секс във вана. Смятам да…

— Къде е кастингът? — прекъсна я Бош.

— В Чатсуърт. Тя има там студио. Запознахме се миналата година на…

— Не можеш да отидеш там сама. Идвам с теб.

— Не е ли по-важно да се погрижиш за Транкило Кортес?

— Такъв е планът.

— Добре.

— И… Рене?

— Да.

— Вчера ми спаси живота. Когато бях в онази клетка… мислех само за дъщеря си и че тя е сама. И колко много неща няма да мога да преживея с нея… както и да е, благодаря ти. Не е много, но… да, благодаря.

Балард кимна.

— Знаеш ли за какво си мислех пък аз, Хари? Мислех си за всички онези случаи, които никога нямаше да бъдат разкрити, ако те нямаше. Ти… ти имаш още работа за вършене.

— Предполагам. Може би…

— Е, ще се видим след няколко часа.

Балард затвори и стана. След това започна да се приготвя да види кучето си.

39.

Бош чакаше пред централното управление на СФПУ. Огледа с любопитство дъските върху багажника. Под едното му око имаше лилав оток, а в горната част на лявата му буза ясно се виждаха кръстчетата на шевове.

Бош се качи и провери какво има отзад, преди да си сложи колана.

— Това ванът на Скуби-Ду ли е, или бъркам? Дъските за сърф и останалото?

— Не е — отговори му съвсем сериозно Балард. — Но реших, че ако дойда със служебната кола, нашият човек може да я забележи и да избяга преди разговора.

— Има логика.

— Освен това така не се наложи да влизам в участъка. Проверих по телефона за дневника на убийството в „ЗууТуу“ и още не го бяха получили. В събота куриерите са два пъти по-нарядко.

— Ясно.

— Между другото… мислиш ли, че е разумно да стоим както сега пред полицейското управление?

— Ако не си в безопасност пред полицейски участък, тогава не знам къде ще си. Както и да е, как смяташ да подходим с този тип?

Бош бе мислил по въпроса половин час — времето, което й бе отнело да се придвижи от Холивуд до Сан Фернандо.

— Той няма да разбере за какво става дума — продължи Балард. — Затова мисля да му се представим официално и да го накараме да бъде добрият самарянин.

— Добрият самарянин? — повтори Бош.

— Хайде сега, това сто на сто си го правил милион пъти. Да го накараме да си мисли, че помага на полицията. Да го изкушим да ни разкаже историята си, после да я извъртим на обратно. И вместо герой ще разбере, че е нищо.

Бош кимна.

— Схванах. Преструваме се, че сме притиснати до въжетата.

— Нещо такова — съгласи се Балард.

Уточниха играта си, докато Балард пресичаше северния край на Долината в посока Чатсуърт — района в горния ляв край на града, където бе съсредоточена половината легално снимана порнопродукция на света.

Пристигнаха в невзрачно изглеждащия бивш склад на Беатрис Бопра двайсет и пет минути преди определения на Курт Паскал час. Беатрис отвори вратата на студиото. Беше чернокожа с изумителни зелени очи, за които Балард подозираше, че са контактни лещи. Късите висящи на ушите й къдрици бяха новост за Балард. Тя погледна покрай Балард към Бош и се смръщи.

— Не ме предупреди, че ще водиш някого със себе си.

— Това е партньорът ми по случая — каза Балард. — Детектив Хари Бош.

Бош кимна, но запази мълчание.

— Добре, но искам да сме наясно — подчерта Бопра. — Тук аз ръководя този бизнес и не искам никакви проблеми. Защото за мен „мъж“ е синоним на неприятности. И тъй като вече имаме един мъж, който идва, искам ти, Хари Бош, да запазиш хладнокръвие.

Бош вдигна ръце в знак, че се предава, и каза:

— Ти си шефът.

— Дяволски си прав — натърти тя. — Единствената причина да рискувам, като го правя, е защото партньорката ти веднъж ме измъкна от лапите на смъртта. Днес ще си платя дълга към нея.

Бош изгледа Балард с повдигната вежда и каза многозначително:

— Тя е спасила повече хора от Йоан Кръстителя.

Играта на думи естествено остана неразбрана от Бопра, но Балард едва не се разсмя.

Влязоха, минаха покрай стаята, която Балард помнеше като офис на Бопра, и продължиха по коридора, подминавайки афиш на стената за филм със заглавие „Съсед за секс“ с участието на Сторми Даниеле. Балард хвърли бегъл поглед на състава, търсейки името на Бопра, но не го видя.

— Това не беше ли един от твоите филми… „Съсед за секс“?

— Бих искала — отговори й Бопра. Всички филми на Сторми не спират да се гледат. Този афиш е за реклама, нали се сещаш. Не вреди хората да си мислят, че съм имала роля в него.

Влязоха в стая в края на коридора. Беше застлана с мокет и на леко повдигната над пода сцена до стената имаше стриптийзьорски пилон.

— Тук провеждаме кастингите — обясни Бопра. — Но най-често е за жени. Мъжете ги оценяваме на запис и по репутацията им. Но аз реших да говорите с момчето тук. Ако се яви, разбира се.

— Смяташ ли, че може да не дойде? — попита Бош.

— В този бизнес нищо не се знае — обясни Бопра. — Хората са ненадеждни. Не знам абсолютно нищо за него. Може да е някой, когото камерата не харесва. Но може и да е попадение. Ще видим. Аз обаче имам въпрос: очаквате ли от мен да съм с вас?

— Не, няма да е нужно — успокои я Балард. — Изпрати ни го тук, като пристигне, и натам ние поемаме нещата.

— И няма да съм замесена, нали? — настоя да го чуе Бопра.

— По никакъв начин — увери я Балард. — За него ти няма да имаш нищо общо.

— Хубаво — въздъхна Бопра. — Е, аз ще съм в офиса. Входният звънец се чува при мен и аз ще ви го представя.

И излезе.

Балард погледна Бош, опитвайки се да прецени какво мисли за цялата постановка. Не разбра по изражението му и тъкмо се готвеше да го попита дали не смята да промени плана на разговора, когато Бопра отвори вратата.

— Ако щеше вярвайте, но този е от ранобудните — каза тя. — Готови ли сте двамата?

Балард кимна на Бош и той й отговори по същия начин.

— Доведи ни го — каза Бош.

Балард огледа стаята. Бързо размести столовете, като събра два един до друг и намести трети срещу тях в средата.

— Бих искала да имаше маса — оплака се тя. — Малко е странно без маса.

— По-добре е така — отговори Бош. — Няма да може да скрие ръцете си, а те издават много.

Вратата пак се отвори и Бопра въведе при тях Курт Паскал.

— Това е Курт Паскал — представи го тя. — А това са Рене и… Хари ли беше?

— Точно така — потвърди Бош — Хари.

Балард и Бош се здрависаха с Паскал и Балард му посочи отделения стол. Той беше облечен в свободно долнище на анцуг и червен суичър. Беше по-нисък, отколкото Балард бе очаквала, а провисналите му дрехи скриваха телосложението му. Имаше дълга кестенява коса с един червен кичур в нея, вързана на плитка на темето му.

Паскал се поколеба, преди да седне.

— Да сядам ли, или искате да видите какво предлагам? — бяха първите му думи.

И пъхна палци под ластичния колан на анцуга си.

— Седнете — каза Балард.

Изчакаха го да седне, после седна и Балард. Бош остана на крака, подпрял ръце на облегалката на сгъваемия си стол, за да може да пресече всякакъв опит на Паскал да тръгне към вратата на стаята.

— Окей, седнах — подкани ги Паскал. — Какво искате да знаете?

Балард извади значката си и я вдигна, за да му я покаже.

— Господин Паскал, госпожица Бопра не знае това, но в действителност ние не сме кинопродуценти — започна тя. — Аз съм детектив Балард от ЛАПУ, а това е партньорът ми детектив Бош.

— Какво… мамка му?! — неприятно се изненада Паскал.

Понечи да стане, но Бош веднага свали ръце от облегалката и се изправи, готов да попречи на Паскал да се добере до вратата.

— Седнете, господин Паскал — каза Балард. — Нуждаем се от помощта ви.

Паскал замръзна. Изглежда, за първи път в живота му някой искаше помощ от него.

После бавно седна.

— За какво става дума?

— Опитваме се да открием един човек — опасен човек… и мислим, че сте в състояние да ни съдействате — обясни Балард. — Защото сте имали в миналото връзка с него.

— Кой?

— Уилсън Гейли.

Паскал се разсмя и поклати глава.

— Ебавате ли се с мен?

— Не, господин Паскал, не се ебаваме с вас — подчерта Балард.

— Уилсън Гейли е опасен, значи? И какво е направил? Не е спрял на „Стоп“? Показал е среден пръст на монахиня?

— Не можем да споделим с вас подробности по случая, по който работим. Разследването е с поверителен характер и всичко, което ни съобщите, попада в същата категория. Знаете ли къде е той в момента?

— Какво…? Не. Не съм виждал този човек от две години… поне две. Някой му направи купон, когато излезе от затвора, и го видях там. Но това беше… кога беше… горе-долу преди три години.

— Значи нямате представа къде се намира понастоящем?

— Имам идея къде не е, и това е Ел Ей. Защото ако още беше тук, все някъде щяхме да се засечем, ако ме разбирате.

Паскал мушна ръцете си в предния джоб на суичъра. Балард разбра, че може да крие ръцете си и без маса.

— А как изобщо се запознахте с Уилсън Гейли? — намеси се в разговора Бош.

Паскал се замисли сякаш не беше сигурен какво да отговори.

— Той правеше улични филми — каза накрая. — Късометражки. Епизоди. Имаше си име за тях. Бяха нещо като поредица. Мисля, че я бе кръстил „Холивудски курви“ или нещо подобно. Нае ме в стая като тази след като ми видя… пакета, нали се сещате? После тръгнахме да обикаляме, а той плащаше на момичета от улиците да се чукат с мен, докато ни снимаше. Така проходих в бизнеса, ако ви интересува.

Балард и Бош го изгледаха продължително, преди Балард да продължи с въпросите.

— Кога беше това?

— Не помня точно — каза Паскал. — Преди десетина години. Някъде тогава.

— Каква кола караше той? — попита Бош.

— Ван. Стар „Ви дабълю“33 като онзи в… как се казваше… „Изгубени“. Хората винаги правеха тази връзка. Двуцветен, бял отгоре, син долу.

— А жените… кой ги уговаряше да се качат във вана? — продължи Балард.

— Основно той — обясни Паскал. — Беше сладкодумен. Хвалеше се, че можел да продаде кибрит на дявола. Не че имахме някакъв проблем да намираме жени, готови да се качат. Така или иначе повечето от тях си бяха професионалистки.

— Проститутки — уточни Балард.

— Точно така — съгласи се Паскал.

— Имаше ли сред тях избягали от дома? — продължаваше да уточнява Балард.

— Предполагам. — Паскал сви рамене. — Не сме ги засипвали с въпроси, нали така. Качват се във вана и им се плаща.

— Непълнолетни? — пробва Балард.

— Ъ-ъ… не. Това е незаконно.

— Вече не е проблем — опита се да го успокои Балард. — Преди десет години е било… значи влязла е в сила давността. Можете да ни кажете истината.

Твърдението й за давността не беше съвсем истина, но беше без значение, защото Паскал не се хвана.

— Не, нямаше прокурорски щерки — вече твърдо отрече той. — Искам да кажа, че ние им гледахме документите, но понякога някоя би могла да ни пробута фалшиви, откъде да сме сигурни. Не е наша вината, ако са ни лъгали.

— Колко често го правехте? — попита Бош.

— Знам ли… — поколеба се Паскал. — Два пъти месечно…? Той ме викаше, когато му трябвах. Но в интерес на истината излизаше с много такива като мен. Нужно е разнообразие в продукцията, ако ме разбирате.

— Знаете ли имената на някои от другите? — настоя Бош.

— Не, не бих казал. Беше отдавна все пак. Но Уилсън сигурно знае.

— Само че вие не знаете къде пребивава в момента?

— Нямам никаква представа. Честна скаутска.

Той извади дясната си ръка от предния джоб на суичъра и я вдигна в подобие на заклеване. На Балард й направи впечатление, че е нервен — неволно потропваше с крак, сякаш ставаше все по-неспокоен с продължаването на разговора. Беше сигурна, че и Бош го е забелязал.

— Виждали ли сте Гейли някога да си изпусне нервите с някоя от жените във вана? — отново взе думата Балард.

— Но си спомням. Ама какви са всички тези въпроси…? За какво става дума? Нали уж трябваше да ви помогна в някакво разследване…

— Помагате ни — увери го Балард. — Не мога да ви разкрия по какъв точно начин, но определено ни помагате. Работата е в това, че е задължително да открием Гейли. Сигурен ли сте, че не можете да ни помогнете в това? Дайте ни име. На някой друг, който го познава.

— Нямам имена — отвърна Паскал. — А и вече трябва да си тръгвам.

Той отново стана и Бош отново свали ръце от облегалката на стола и дори направи крачка към вратата с недвусмисленото намерение да препречи пътя на Паскал към нея. Паскал разчете ситуацията правилно и пак седна неохотно. Този път извади и двете си ръце от джобовете и плесна с длани по бедрата си.

— Не можете да ме задържате така — оплака се той. — Дори не сте ми прочели правата.

— Вие не сте задържан, господин Паскал — обясни му Балард. — В момента просто разговаряме и не става и дума за права и така нататък. Вие дори не сте заподозрян. Вие сте само гражданин, който съдейства на полицията.

Паскал неуверено кимна.

— Сега ще ви покажа няколко снимки и ще ви помоля да ни кажете разпознавате ли някое от въпросните лица — продължи Балард. — Интересува ни дали някоя от тези жени е била някога в компанията на Уилсън Гейли.

Извади от куфарчето си албум с шест снимки на млади жени. Едната бе снимката от годишника на випуска на Дейзи Клейтън, която Балард бе свалила от онлайн дневника на убийството. Беше направена, когато Дейзи е била в първите години, но беше с грим и изглеждаше по-голяма от годините си. Предстоеше да избяга от дома, преди да е свършила годината.

Другата снимка бе полицейска на Таня Викърс — проститутката, хваната в компанията на Паскал и Гейли в нощта, когато ги бе изловила полицията и когато бяха попълнени техните KPT-та. Макар връзката им да бе просъществувала само онази нощ, включването на тази снимка бе замислено като тест доколко могат да вярват на Паскал.

Балард отгърна корицата на албума и го подаде на Паскал.

— Не бързайте.

— Не ми се налага — отвърна Паскал. — Не познавам нито една от тях.

И й подаде албума, но Балард не го пое.

— Погледнете пак, господин Паскал. — Погледна го в очите. — Важно е. Била ли е някоя от тези жени във вана при вас и Гейли?

Паскал нетърпеливо разгледа снимките за втори път.

— Имате ли някаква представа колко жени съм изпукал за десет години? — попита, загубил търпение. — Как мога да помня всяка… може би тази, и пак може би тази.

— Кои по-точно? — попита Балард.

Паскал обърна албума и посочи две от снимките — едната беше на Викърс, другата на Дейзи Клейтън.

Този път Балард взе албума и посочи снимката на Дейзи.

— Да започнем с нея — поднови разпита тя. — От вана ли я познавате?

— Не знам — въздъхна Паскал. — Не мога да си спомня.

— Помислете, господин Паскал. Погледнете пак. Как я разпознахте? Откъде?

— Казах ви вече. Не знам. Предполагам… от онези времена.

— Качи ли се тя във вана при вас и Гейли?

— Не знам. Може би. Сигурно съм изчукал хиляда жени от тогава досега. Как може да очаквате да ги помня всичките?

— Сигурна съм, че наистина е трудно. А какво за нея? — И посочи снимката на Викърс.

— Какво за нея… ами същото — натърти Паскал. — Мисля, че я познавам пак от тогава. Може да е била във вана.

— Къде в Холивуд спираше Гейли, за да взема жени за своите филми? — смени насоката на въпросите си Балард.

— Навсякъде. Където се навъртаха курвите, както може да се предположи.

— Булевард „Санта Моника“?

— Да, вероятно.

— Булевард „Холивуд“?

— Определено.

— Ами Уестърн Авеню? Спирали ли сте там?

— Почти сигурно — все пак там работят професионалистите.

— Помните ли някое конкретно спиране на „Холивуд“ и „Уестърн“ за наемане на жени за филмите?

— Не… беше много отдавна.

— Звучи ли ви познато от онези години името Дейзи?

— Ъ-ъ… — Той поклати глава.

Балард усети, че тази линия не е продуктивна. Затова смени посоката:

— Какво имаше във вана?

— Имате предвид вътре?

— Ами да. Точно това попитах.

— Разни неща. Той винаги носеше един кашон кондоми. Налагаше се. Имаше и матрак. Седалките бяха демонтирани и матракът беше проснат на пода. Освен това имаше резервни чаршафи и така нататък. Някакви костюми. Понякога момичетата се навиваха да се снимат само дегизирани, нали разбирате.

— Къде държеше този… реквизит?

— Той… ъ-ъ… имаше там разни кашони и контейнери, в тях бяха.

— Какви кашони и контейнери?

— Ами… някакви пластмасови… за съхранение на всякакви неща.

— Колко големи?

— Какво?

— Колко големи бяха пластмасовите контейнери?

— Знам ли… такива — И той очерта с ръце кутия във въздуха пред себе си. Обрисува квадрат може би шейсет на шейсет сантиметра, определено малък, за да се натъпче тяло в него.

— Вече наистина трябва да тръгвам — настоя Паскал. — Имам депилация в пет. Утре ме чака работа.

— Само още няколко въпроса — успокои го Балард. — Досега ни помогнахте много. Знаете ли какво се е случило с вана, който сте използвали двамата с господин Гейли?

— Не, но се съмнявам, че още го има. Беше си бракма още тогава. Друго?

— Филмите, които сте правили с господин Гейли… имате ли копия от тях?

Паскал се изсмя.

— Господи, не! Никога не би ми хрумнало да пазя такива неща. Но със сигурност са качени някъде в интернет. Там има всичко.

Балард погледна подчертано Бош, за да види дали той има още някакви въпроси, но той поклати глава отрицателно.

— Мога ли вече да си вървя? — нетърпеливо се осведоми Паскал.

— Имате ли шофьорска книжка? — възползва се от повода Балард.

— Не, вече не шофирам. Юберирам.

— Къде живеете?

— Защо питате?

— В случай че се наложат някои уточнения.

— Обадете се на агента ми. Той ще ме открие.

— Няма ли да ми дадете домашния си адрес?

— Не, ако не е наложително. Не бих желал да го има в полицейска папка, нали разбирате.

— А телефонният ви номер?

— Същият отговор.

Балард го изгледа продължително. Знаеше, че има много начини да открие Паскал. Това не я безпокоеше. В момента от значение беше неговото съдействие и какво означава отказът му, разглеждан в светлината на нейните подозрения спрямо него. Но това беше също така и моментът, когато трябваше да вземе решение. Ако искаше да смени тона и да започне с неудобни въпроси за Дейзи Клейтън и евентуалното му участие в нейното убийство, трябваше да му прочете правата за адвокат и желанието му да спре да говори с полицията. Но като се имаше предвид вече демонстрираната неохота от негова страна, подобно уведомяване най-вероятно щеше да сложи край на разговора и щеше да накара Паскал да забележи, че все пак гледат на него като на заподозрян.

Реши, че е твърде рано за това. Надяваше се и Бош да мисли като нея.

— Окей, господин Паскал, можете да си ходите — каза тя след кратко колебание. — Ще ви открием, ако се наложи.

40.

Балард и Бош благодариха на Беатрис Бопра, качиха се във вана и едва тогава започнаха да обсъждат разпита.

— Е…? — постави началото тя.

— За мен отива назад в списъка — отговори Бош.

— Така ли? Защо?

— Мисля, че ако имаше нещо общо с Дейзи, нямаше да каже каквото каза.

— Какво значи това? Той не каза нищо…

— Позна снимката й. Не е най-умният ход, ако двамата с Гейли са я убили.

— Никой не е казал, че този тип е гений. Да не забравяме, че човекът си изкарва прехраната с члена си.

— Виж, не се възбуждай. Такава е моята реакция. Изобщо не твърдя, че го оневинявам, нито казвам да забравим за него. Опитвам се да ти обясня, че не почувствах… „вибрациите“, ако ме разбираш.

Последните му думи бяха имитация на начина на изразяване на Паскал.

— Само зарежи това „ако ме разбираш“, моля те — каза тя. — Едва го изтърпях. И не съм разстроена. Просто не съм готова да премина на следващия в списъка… засега.

И запали двигателя.

— Накъде? Обратно в Сан Фернандо?

— Би ли ме хвърлила до вкъщи? — помоли Бош.

— Безопасно ли е?

— Трябваше да оставят кола на пост пред къщата. Така че само ще си взема чисти дрехи и джипа. Омръзна ми да ме возят. Нали няма да те отклоня много?

— Никакъв проблем.

Балард излезе на заден ход от паркинга пред склада и потегли. Пое на юг по второстепенните пътища, за да избегне магистралите по това време на деня. Докато пътуваха, мислеше за мнението на Бош за Паскал и разпита. Сега беше моментът да реши дали подозренията й се основават на солидни елементи във веществените доказателства или просто на надеждите й, че противни типове като Паскал са по подразбиране виновни, защото за обществото е най-добре те да не са част от него. Малко по малко започна да признава за себе си, че може да се е оставила в плен на емоциите си спрямо Паскал и неговата „професия“. Но направи това признание пред Бош по заобиколен начин.

— Така… значи имаме още около четирийсет картона, които трябва да прегледаме повторно. Ще бъдеш ли налице тази нощ? Можем да си ги разделим.

— Виж, не ти казах да забравиш Паскал — схвана ситуацията Бош. — Нека разровим по-дълбоко за Гейли. Ще го открием и ще сравним онова, което той ни каже, с казаното от Паскал. И ако имаме късмет да чуем различни истории… тогава вече ще имаме нещо.

— Можем да го направим — съгласи се Балард.

Продължиха в мълчание. Сега Балард вече обмисляше как да се опитат да локализират Гейли. Защото досегашните й опити бяха само драскане по повърхността.

Бош й подсказа да свие по къс път при Вайнленд, водещ нагоре по склона. Това щеше да ги изведе на Мълхоланд Драйв и оттам до неговата улица.

— Е, успя ли да измислиш как са разбрали къде живееш? — попита Балард. — Говоря за нападателя в апартамента ти.

— Никой не знае със сигурност — отвърна Бош. — Но след като е получил информацията от Лусон, Кортес е могъл да ми лепне „опашка“ още в началото на тази седмица. И най-вероятно аз сам съм ги довел до дома си.

— Лусон ли е ченгето, което те е предало?

— Той е информаторът, заради когото бе убит моят свидетел. Не знам дали някога ще се разбере колко е знаел, за да може да ме натопи.

— Къде е той сега?

— В болницата. Опита да се самоубие. Още е в кома.

— Еха…

— Да.

— И сега сме изпратили СО при Кортес… но как ще измислим вероятна причина, щом Лусон е в кома, а никой друг не иска да говори?

— Не е нужна вероятна причина, за да се наблюдава някой. Но ако посмее да си покаже носа навън, те имат основания да го задържат. Детска издръжка. Има иск срещу него за три деца и невръчена призовка от съдия в детския съд.

Това развали картината за Балард. Накара я да повярва, че СО не се интересува да арестува Кортес, а само да го задържи на пътя и да види дали той няма да изпусне нервите си.

Реши да не продължава разговора на тази тема. След няколко минути отби от Мълхоланд Драйв по Удроу Уилсън Драйв. Но когато завиха на последния завой преди къщата му, Бош се наведе напрегнато, откопча колана си и прошепна:

— По дяволите…

— Какво? — не разбра Балард.

Пред къщата наистина имаше паркирана патрулна кола. Но имаше и фолксваген костенурка. Когато се приближиха, тя успя да разчете на задното стъкло „Чапман“.

— Дъщеря ти?

— Казах й да не идва! — ядосано възкликна Бош.

— И аз.

— Трябва да я отпратя, тя не може да стои тук.

Балард спря зад патрулната кола и показа значката си на полицая зад волана. Не го познаваше, но колата бе брандирана с кода на участък „Северен Холивуд“. Двамата свалиха предните си прозорци едновременно.

— Това до мене е Хари Бош — обясни Балард. — Трябва да си вземе някои лични вещи.

— Ясно — каза полицаят.

— Кога пристигна дъщеря му?

— Преди два часа. Спря до моята кола, показа ми документ за самоличност и аз я пуснах да влезе.

— Ясно.

Бош слезе от колата и погледна последователно в двете посоки на улицата, за да види дали няма някакви чужди коли. След това погледна назад към Балард, преди да затвори вратата, и попита:

— В участъка ли отиваш?

— Не веднага — отговори Балард. — Отивам към центъра, където сме се уговорили да заведа на вечеря моя приятелка насочвач в хеликоптер. Тя ми направи голяма услуга с онзи полет, за който се сещаш, предполагам.

— Тогава ме изчакай малко. Ще вляза и ще взема пари, защото искам вечерята да е от мен.

— Не се безпокой за това, Хари. Ние с нея ходим в „Дени“ край Пайпър Тек. Там не можеш да се разориш.

— Така ли? Защо този път не изберете нещо по-специално? Идете например в „Никел Дайнър“… там познавам Моника. Ще й се обадя и тя специално ще се погрижи за вас.

— „Дени“ си е добре, Хари. Удобно е. И е точно срещу Пайпър.

Бош кимна към къщата си.

— Първо трябва да се оправя с дъщеря ми, а после имам да правя още нещо — обясни той. — Но бих искал да се запозная с твоята приятелка. И да й благодаря лично.

— Не е нужно. Тя просто си вършеше работата.

Бош кимна.

— Добре… все пак предай й моята благодарност настоя той. — Не знам можеш ли да го разбереш, но звукът на онзи хеликоптер… той промени всичко.

— Ще й го кажа — обеща Балард. — Е, ще наминеш ли през участъка да ми помогнеш да открием Гейли?

— Да, по-късно ще мина. Благодаря, че ме хвърли дотук.

— Няма защо, Хари.

Задържа се и го проследи да минава пред вана и да отива при входната врата. Трябваше да почука, защото ключовете му бяха останали вътре при похищението. След малко вратата се отвори и Балард зърна за миг млада жена, която сграбчи Бош в обятията си и затвори вратата с крак.

Балард остана загледана във вратата за няколко секунди и после потегли.