Дълга тъмна нощ

18.

Бош и Лурдес бяха прекарали остатъка от деня наблюдавайки д-р Хайме Енрикес, за да видят ще посети ли той някого в дома му. Енрикес беше чедо на Сан Фернандо. Беше детето, което бе преуспяло, но не си бе тръгнало. Като обучен в Калифорнийския университет на Лос Анджелис лекар, той би могъл да си намери работа навсякъде из страната. Вместо това се бе прибрал у дома и сега беше много натоварен общопрактикуващ лекар заедно с още двама доктори, които да поемат излишъка от пациенти на д-р Енрикес. Той бе олицетворение на успеха в Сан Фернандо, след като бе израсъл в предградие гето, а сега живееше в луксозния Хънтингтън Истейтс — най-красивият и безопасен квартал на града.

Но макар външно да бе олицетворение на успеха и достопочтеността, името му тайно фигурираше в секретната информация за бандите на Сан Фернандо. И баща му, и дядо му били някога санфери, а лоялността — принудена или доброволна — винаги има дълбоки корени. Тайната на живота му бе, че Енрикес беше заподозрян за гангстерски доктор, а Бош и Лурдес искаха да разберат дали той полага някакви грижи за убиеца на Мартин Перес. Братовчедът на Лурдес ги бе насочил към Енрикес — той бил един от тримата лекари под радара на отдела за борба с бандите. Само че другите двама вече бяха с възбудени разследвания срещу тях от страна на щатската медицинска комисия, а освен това според интерпретацията на Хосе в подобен случай — убийството на свидетел — санферите щели да се обърнат към най-добрия си медик, който при това живееше безукорен живот.

По-голямата част от деня бе минала в наблюдение на обсадения от пациенти кабинет, където практикуваше Енрикес. И Бош, и Лурдес бяха игнорирали позвънявания от детективите на шерифството Ланарк и Бойс. Докато наблюдаваха сградата с медицинския кабинет и регистрирания на името на Енрикес мерцедес, който бе паркиран пред нея, се опитваха да разгадаят откъде изтича информацията за разследването.

Имаше две възможности: или някой бе подсказал на санферите, че Мартин Перес сътрудничи на полицията, или Перес се бе изпуснал пред познат или член на семейството и така се бе издал.

Бош и Лурдес вярваха, че по-вероятно е първото, и се заловиха да разглеждат възможностите, като отхвърляха едни и задълбаваха в други.

Бош бе споменал за подозренията си спрямо Том Яро — детектива от ЛАПУ, придаден към случая в ролята на координатор във връзка с изпълнението на заповедта за обиск, но Лурдес бе изтъкнала, че Яро не е разполагал с достатъчно информация, за да предизвика елиминирането на Перес. Освен това нали точно Яро бе обърнал внимание на Бош и Лурдес, че Кортес наблюдава развитието на обиска от паркинга на пералнята. Това можеше да бъде искрено предупреждение или част от по-коварен план, имащ за цел да утвърди Яро като част от екипа на Бош.

— Яро беше на оперативката за изпълнението на заповедта за обиск — напомни Лурдес. — Но тогава изобщо не стана дума за твоя източник, а в заповедта Перес бе упоменат като „Джон Доу“18. Така че Яро нямаше нито име, нито адрес и изобщо, ако питаш мен, подозренията към него са само защото нямаме друг по-добър кандидат.

Това насочи разговора малко конфузно към СФПУ. Много от полицаите в участъка бяха от Сан Фернандо, а беше практически невъзможно да израснеш в град с площ някакви си пет-шест квадратни километра, без да познаваш някой, който да е членувал в Санфер. От друга страна, подобна връзка можеше да изиграе и положителна роля. Много полицаи допълваха досиетата с информация за бандата след разговори на улицата със свои стари познати. Братовчедът на Лурдес Хосе бе подобен пример и тя не можеше да си спомни случай от своята кариера в участъка, когато е изтичала информация в обратната посока.

Което на свой ред направи разговора още по-неудобен за Бош. Какво бе направил той, което би могло да разкрие предателството на Перес спрямо санферите?

Бош нямаше представа. Да, често оставяше лаптопа си в килията, която използваше за офис. Но самата килия винаги бе заключена, а компютърът му бе надлежно защитен с парола. Знаеше, че и двете мерки са преодолими, но му се струваше като химерна заплаха някой член на бандата Санфер да пробва подобно проникване.

— Трябва да е нещо друго — каза той. — Дали да не се върнем пак на Перес? Знае ли човек? Може да се е обадил на някого, да се е похвалил, че е допринесъл за краха на Кортес? Защо приемаме по подразбиране, че Перес е изключително умен?

— Възможно е — съгласи се Лурдес, но тонът й издаваше, че изобщо не е убедена.

Победени в усилието да измислят решение или поне да стигнат до единодушие в кого да се усъмнят, двамата се умълчаха и това продължи до момента, когато забелязаха един мъж да се приближава до мерцедеса на Енрикес.

Проследиха доктора на север и в Хънтингтън Истейтс, където той влезе в гараж до двуетажната си къща с колонада отпред. Гаражът бе пристроен към къщата и детективите загубиха Енрикес от поглед в мига, в който автоматичната врата на гаража се спусна.

— Това ли е според теб? — попита Лурдес. — Прибрал се е и повече няма да излиза?

— Ако е работил върху стрелеца тази сутрин, може да очакваме да го прегледа контролно в някакъв момент — замислено каза Бош.

— Ако не е умрял.

— Това винаги е възможност.

— Или ако е в къщата му.

— Да, и това е възможно, разбира се.

— Значи… оставаме?

— Аз оставам. Ако те чака работа, можеш да слезеш и да използваш „Юбер“. Ще те известя, ако той предприеме нещо.

— Не, няма да те оставя тук сам.

— Не е кой знае какво. И без това е малко вероятно.

— Партньорите не постъпват така.

Бош кимна и каза:

— Добре. Но един от нас все пак ще трябва да вземе такси и да иде да купи вечеря.

— Няма проблем — съгласи се Лурдес. — Върви.

Бош обаче не захапа стръвта. Двамата с нея бяха имали в миналото много закачки за яденето по време на наблюдение.

Бяха паркирали на половин пряка от къщата на доктора в алеята за коли на празна къща, в която се извършваше ремонт. Бош бе наместил стария си джип „Чероки“ пред самосвал за пренос на строителни материали и колата му се бе вписала идеално в обкръжението. Прозорците бяха от затъмнено стъкло, двамата не осветяха лицата си с екраните на мобилните си телефони и така можеха да останат задълго незабелязани нито от доктора, нито от някой от съкварталците му.

— Помниш ли групата „Сийлс енд Крофтс“? — попита Лурдес.

— Да… — отговори Бош. — Седемдесетте, нали? Бяха голяма работа.

— Било е преди моето време, но съм чувала, че са живели тук — в Истейтс.

— Хмм…

Продължиха да бъбрят на разни теми почти два часа, когато спорът за храната бе отново подновен, този път сериозно. Лурдес не искаше да чуе за закусвалните на Бош за хамбургери и хотдог, а на Бош отдавна му бе втръснало от всички мексикански ресторанти в града. Бяха на път да хвърлят ези-тура, когато по улицата се зададе кола и изгаси фаровете си, като спря в алеята за коли на Енрикес. Вече се бе стъмнило напълно, но Бош разпозна модела на колата, докато минаваше покрай строителната площадка — беше „Крайслер 300“.

— Май се започва — прошепна с надежда той.

От колата не слезе никой. Тя оставаше неподвижна и на празен ход, а от сдвоения й ауспух излизаше пушек.

В къщата не светнаха никакви светлини, но от странична врата изникна човешка фигура.

— Докторът ли е това? — попита Лурдес.

— Не се вижда добре, но аз бих се обзаложил, че е той — отговори й Бош.

Колата потегли и мина пред джипа на Бош. Бош я изчака да завие на ъгъла и потегли след нея.

Номерът беше да проследят крайслера извън жилищния квартал, без да бъдат забелязани. В деловата част на града проследяването щеше да се облекчи от присъствието на други коли.

Бош и Лурдес последваха крайслера до Сан Фернандо Роуд и после на север в район Силмар. При Роксфорд крайслерът зави надясно и навлезе в квартал с къщи тип ранчо. Явно тук обитаваха хора от средната класа.

Веднага след Херик Стрийт крайслерът зави надясно в алея за коли и паркира. Бош мина покрай входа на алеята, без да спира. Лурдес съобщи какво бе видяла:

— Няколко мъже. Посрещнаха колата и бързо го вкараха вътре.

— Вероятно състоянието му се е влошило — предположи Бош.

— И какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Какво има да чакаме? Тук сме в Ел Ей. Трябва да се обадим на специалния отряд19 на ЛАПУ и те да забършат всички.

— Ще го направим. Но нека изчакаме да изведат доктора. Сега, след като можем да докажем, че работи за санферите, мисля, че твоят братовчед може да ни помогне да го вербуваме и да го държим на каишка до края на дните му.

Лурдес кимна. Планът беше добър. Беше много вероятно Енрикес да се съгласи да предава информация на отдела за борба с организираната престъпност, за да избегне унижението да бъде публично разобличен като гангстерски доктор.

— Само дето все още не знаем кой е издал Перес — напомни Лурдес.

— По това трябва да продължим да работим — каза Бош. — Но разберем ли кой е бил стрелецът, това може да се проясни.

19.

Когато се прибра, Бош бе посрещнат от куфара на Елизабет, който бе на пода точно до входната врата. Всъщност куфарът си беше негов, но той й го бе дал в последния ден на рехабилитацията й, за да може да прибере в него скромните си лични вещи. И в него бе останало предостатъчно място за нещата, които щяха да купят по-късно.

Видя я през задните щори да седи на терасата на един от шезлонгите. Погледа я малко, решил, че не го е чула да се прибира. Не четеше и не слушаше музика. И не гледаше телефона си. Просто си седеше, загледана в прохода и неспирния поток коли, който беше като кръв във вените на града. Това беше един от аспектите на гледката, който винаги се променяше и винаги оставаше същият. Напоследък единственото допълнение бяха фойерверките, изстрелвани всяка вечер от площадката на Хари Потър в „Юнивърсал Студиос“.

Той мина през дневната, отвори една от плъзгащите се врати и излезе при нея.

— Здрасти.

— Здрасти — каза и тя.

Усмихна му се. Той отиде до парапета и приседна на него, за да може да я гледа в лицето.

— Накуцваш — каза тя.

— Да. Май трябва да посетя доктор Жанг.

Предишната година се бе запознал с Елизабет, докато за кратко бе работил под прикритие по един случай. Беше се сдобил с бастун и се преструваше, че накуцва, за да влезе в ролята на наркоман, който върти машинации, за да „обира“ съмнителни аптеки — също в играта — чрез фалшифицирани рецепти. Иронията беше, че по време на схватка в самолет със заподозрян за убийство наистина бе разтегнал връзки във вече артритното си коляно и сега ежемесечно посещаваше д-р Жанг, акупунктуристка, с която се познаваха от много години във връзка с друг случай.

— Ще й се обадя още утре сутринта — каза Бош.

Изчака я да каже нещо, но тя не го направи.

— Видях куфара — реши да продължи той.

— Да, събрах си вещите — обясни тя. — Ще си тръгвам. Но не исках да го направя, без да ти го кажа открито. Струваше ми се… нередно, след всичко, което направи за мен.

— Къде отиваш?

— Не знам.

— Елизабет…

— Намерила съм си място.

— Имаш си място тук.

— Дъщеря ти не иска да си идва, защото аз съм тук. И това не е справедливо и за двама ви.

— Тя ще се промени. И освен това… нали аз ходя да се виждам с нея.

— И тогава тя почти не разговаря с теб. Казвал си ми го. Та тя дори не ти праща есемеси.

— Снощи си разменихме есемеси.

— С който ти й казваш „Лека нощ“ и тя ти отговаря със същото. Това ли е разговор? Не е било така, преди аз да се нанеса тук.

Бош знаеше, че не може да спечели подобен спор, защото всъщност Елизабет беше права.

— Според мен сме близко до разрешаване на случая — каза той. — Казвал съм ти за партньорката си… мисля, че тя е изцяло отдадена. Случаят е активен. Просто ни дай още малко време. Снощи например проверихме потенциален заподозрян.

— И какво значение има това? — попита Елизабет. — Нищо няма да се промени. Дейзи е мъртва от девет години.

— Мога само да ти кажа, че има значение. Важно е. Ще разбереш, когато го заловим.

Изчака, но тя пак не му отговори.

— Съжалявам, че се прибрах толкова късно — извини се той. — Хапна ли вече?

— Да… и направих нещо. В хладилника те чака чиния.

— Мисля, че просто ще си легна. Изморен съм… коляното ме боли. Утре ще стана рано и ще се разходя до участък „Холивуд“, за да се видя с Балард, преди да си е тръгнала.

— Окей.

— Защо не останеш поне тази нощ? Вече е късно да си тръгваш без ясен план. Ще поговорим утре.

Тя не каза нищо.

— Ще върна куфара в стаята ти — каза той.

Бош се извърна за момент към гледката зад гърба си точно в момента, когато единичен фойерверк описа зелена дъга в небето над „Юнивърсал“. Експлодира малко кухо, без с нищо да напомня за истинските експлозии, които бе чувал през живота си.

Той тръгна към отворената плъзгаща се врата.

— Дейзи веднъж ми прати картичка от „Юнивърсал“ — неочаквано проговори Елизабет. — Мисля, че от времето преди да започнат да правят „Хари Потър“. Тогава още имаха обиколката на „Челюсти“. Картичката показваше акулата… помня я много добре. Така разбрах, че е била в Ел Ей.

Бош кимна.

Това бе начинът, по който научаваше повече за Дейзи. Елизабет скърбеше, спомняше си разни неща, споделяше с него истории и всичко това бе от времето преди Дейзи да бе избягала от къщи. Беше му разказала как плюшената костенурка, която спечелила на „Скийбол“, се превърнала в най-ценното й притежание, преди да се разпадне по шевовете. Беше му описала как Дейзи джапала по гумени ботуши през залетите с вода градини край дома им.

Историите бяха тъжни, разбира се. Беше му разказала за най-добрия си приятел, който я оставил сама. И за израстването на Дейзи без баща. За училищния тормоз и наркотиците. Истории за доброто и лошото, те всички бяха сближавали все повече Бош с майката и дъщерята, и по този начин Дейзи бе започнала да означава повече за него, отколкото смъртта й, и бе подклаждала огъня, на който той се грееше по време на разследването.

Бош се задържа при вратата за момент и каза:

— Лека нощ, Елизабет. До утре.

— Лека нощ, Хари.

Той влезе, като си отбеляза, че тя не му бе казала „до утре“. Спря в кухнята, колкото да напълни пликче с лед за коляното си. Прибра куфара в стаята й, после отиде в своята спалня и затвори вратата. Съблече се и се изкъпа. След това обу сини боксерки, облече бяла тениска и взе бинт от аптечката, за да си превърже коляното и да стегне пликчето с леда към него.

Включи телефона си в зарядното и нагласи алармата за четири сутринта, за да има време да слезе до участък „Холивуд“ и да поработи с Балард, преди смяната й да е свършила. Изгаси лампата и легна с една възглавница под главата и втора под коленете, понеже това облекчаваше донякъде постоянната болка.

Ледът обаче го дразнеше и го държеше буден, докато не реши, че болката е отслабнала до ниво, което му позволява да заспи. Тогава размота бинта и сложи пликчето в празната шампаниера, която държеше до леглото си в случай, че пликчето с лед протече.

Заспа скоро след това и леко похъркваше, когато го събуди звукът от отварянето на вратата. Напрегна се за момент, но видя женски силует на фона на слабата светлина откъм коридора. Беше Елизабет. Беше гола. Приближи се до леглото, мушна се под чаршафа и яхна Бош. Наведе се и го целуна страстно, преди той да успее да каже нещо, преди да й напомни, че е стар и да не очаква чудеса от него, а още по-малко да навлезе в етиката да има връзка с майката на дъщеря, чието убийство разследва.

Елизабет задържа устата си върху неговата и бавно започна да клати бедрата си. Бош усети прилива на топлина откъм тялото му и реагира по естествения начин. Не след дълго тя посегна надолу да събуе боксерките му. Коляното на Бош вече не го болеше или по-скоро ако още имаше някаква болка, той не я усещаше. Елизабет владееше инициативата и сама го насочи в себе си. Сега бедрата й се движеха напред-назад в постоянен ритъм. Бе сложила ръце на раменете му и бе извила гърба си в дъга. Чаршафът се бе смъкнал от леглото. Бош я погледна в сумрака. Главата й бе отметната и тя сякаш гледаше тавана. Мълчеше. Гърдите й се люлееха над него. Той сложи ръце на кръста й, за да я вкара в своя ритъм.

Никой не говореше и не бе издал звук с изключение на дълбокото им дишане. Първо той усети хълбоците й да потреперват, а след малко и той протегна ръце и я притисна към себе си, когато тялото му създаде онзи момент, който те кара да забравиш за всички останали моменти — всичкия страх и цялата тъга, — които изчезват и остава само радост. Само надежда. А понякога и любов.

Никой от двамата не помръдваше, сякаш и двамата се опасяваха, че дори едно мигване може да развали магията. После тя завря лице в сгъвката на шията му и го целуна по рамото. Бяха живели при самоналожени правила. Бош й бе казал, че няма задни мисли в поканата му да живее при него, а тя му бе отговорила, че нещата никога не могат да стигнат дотам, понеже е загубила част от себе си — онази част, с която да се докосне до друг човек.

Но ето че нещата се бяха развили различно. Бош се питаше дали това не е нейното сбогуване. И дали утре тя наистина ще си тръгне.

Сложи ръка на гърба й и я погали по гръбнака с палец и показалец. Стори му се, че чува приглушено кискане. Ако беше… никога не бе чувал от нея подобен звук.

— Не искам да си тръгваш — прошепна й. — Дори ако подобно нещо не се случи никога повече. Дори ако е било грешка. Не искам да си тръгваш. Не още…

Тя се надигна и го погледна в тъмнината. Той виждаше лекия проблясък на очите й. Усещаше натиска на гърдите й върху себе си. Целуна го. Не беше като дългата страстна целувка, с която бе започнала. Беше бърза целувка по устните, след която тя слезе от него.

— Това шампаниера ли е? — попита. — Знаел си, че ще дойда?

— Не — отговори Бош. — Искам да кажа… използвам шампаниерата за пликчето с лед за коляното ми.

— О…

— Защо не останеш при мен тази нощ?

— Не, харесвам си моето легло. Лека нощ, Хари.

И тръгна към вратата.

— Лека нощ — прошепна повече на себе си Бош.

Тя излезе и затвори вратата. Бош остана дълго загледан в нея.