Дълга тъмна нощ

8.

Балард отиде в участък „Холивуд“ три часа преди да застъпи в 23:00 нощната си смяна, с идеята да започне работа с картоните за разпит са терен. Влезе в основния корпус, изключи ровъра за нощна смяна от зарядното, взе го и тръгна през паркинга към спомагателната сграда, където беше складирала кашоните в коридора. В салона нямаше никого. Тя намери работно място в едно от складовите помещения, където все още бяха струпани бюра от времето преди последния основен ремонт на участъка. Въпреки указанията на Бош се изкушаваше да се захване направо с кашона, в който бяха картоните за разпит от времето на убийството на Дейзи Клейтън. Можеше да има късмет и от някое картонче с размер 8x12 да изплува очевиден заподозрян. Но в себе си чувстваше, че планът на Бош е правилен. За да не се изпусне нещо, трябваше да започне отначало и да се движи хронологически напред.

Първият кашон съдържаше картони с дати, започващи през януари 2006, цели три години преди смъртта на Клейтън. Тя го намести на пода до бюрото, което бе избрала да използва, и започна да вади от него купчинки с по десетина сантиметра дебелина. Поглеждаше всеки картон бегло от лицевата и обратната страна, като обръщаше внимание на мястото и часа, проверяваше дали разпитваният е мъж и четеше подробностите само ако бе нужно.

Първият кашон й отне два часа. От всички прегледани картони тя отдели три за по-специално внимание и обсъждане с Бош и само един за себе си. Процесът на работа затвърди впечатлението й, че Холивуд е крайната спирка на голям брой от чешитите и неудачниците на обществото. Картон след картон съдържаха записи на разговори с индивиди, които бяха бродили безцелно из улиците в търсене на зловещи възможности. Мнозина бяха пришълци, опитващи се да си купят секс или наркотици, и спирането им от полицаите бе опит да бъдат разубедени. Имаше и постоянни местни обитатели — хищници или жертви — на холивудските улици без никакъв план да променят някак положението си.

За тези два часа Балард научи това-онова за полицаите, провели тези разговори. Някои бяха многословни, други нямаха представа от елементарна граматика, трети използваха кодове като ШЗ (шибан задник) за описание на гражданите, с които бяха разговаряли. Някои демонстративно не желаеха да се занимават с KPT-та и се ограничаваха с минимални данни. Но имаше и такива, които въпреки обстоятелствата успяваха да запазят чувството си за хумор и техният поглед върху тъмната страна на човечеството беше забавен за четене.

Празната страна на картона бе мястото, където се намираше основната информация, и Балард с почти антропологически интерес четеше тези минидоклади за обществото и Холивуд в частност. Картонът, който бе отделила за себе си, й бе харесал с образността на написаното:

Полицаят, написал това, се казваше Т. Фармър. Балард се улови, че търси още негови картони, за да прочете други от елегичните му описания.

Три картончета, които бе отделила за евентуални следващи действия, бяха за бели мъже, сметнати за „туристи“ от спрелите ги полицаи, които бяха решили да разберат какво ги е извело на улицата. Това означаваше, че са пришълци, дошли да търсят нещо в Холивуд, което в случая на тези тримата най-вероятно бе секс. Спирането им на улицата не бе вследствие на забелязано извършено престъпление, така че полицаите бяха внимателни в използвания речник. Но мястото, часът и духът на разговора ясно издаваха, че полицаите са заподозрели спрените мъже в лов на проститутки. Единият беше пешеходец, вторият в кола, а третият в превозно средство, описано като служебен ван. Балард смяташе да пусне имената им през компютъра в базите данни и да види дали няма други сигнали за действия, които заслужават по-задълбочен интерес.

Беше преполовила втория кашон, когато точно в полунощ ровърът й изкряка. Беше лейтенант Мънроу.

— Нямаше те на нощната проверка, Балард.

— Извинявам се. Работя върху нещо и загубих представа за времето. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Не, всичко е спокойно. Но… твоят приятел от снощи пак е тук. Да го отпратя ли?

Балард се поколеба за момент, преди да превключи микрофона на отговор. Предполагаше, че посетителят е Бош. Нямаше никакъв смисъл да разубеждава Мънроу да го нарича „неин приятел“ и че подобен опит по-скоро ще има за нея отрицателен ефект.

Натисна бутона.

— Не съм при детективите. Задръж „приятеля“ ми там. Ще дойда да го взема.

— Прието.

— Ей, шефе… имаме ли в „Холивуд“ полицай на име Т. Фармър?

Ако Фармър все още беше в участъка, вече би трябвало да е прехвърлен на дневна смяна. Тя познаваше всички „нощни птици“.

Минаха няколко секунди, преди Мънроу да отговори.

— Вече не. Той сложи КД преди да дойдеш при нас.

Край на дежурството. Балард изведнъж си спомни, че точно когато я бяха прехвърлили в „Холивуд“ преди три години, целият участък бе опечален от смъртта на един от колегите. Беше самоубийство. Сега се сети, че е бил точно Фармър.

Новината й подейства като удар в гърдите. Натисна бутона и каза:

— Прието.

9.

Балард реши да задържи прегледа на картоните за разпит на терен близко до източника. Затова доведе Бош до складовото помещение и го устрои зад едно от старите бюра, където бе по-малко вероятно да бъде забелязан от някой от колегите й и съвместната им работа да породи въпроси. Позвъни на Мънроу на частния номер на диспечера и му каза къде може да я намери в случай на нужда.

Бош и Балард решиха, че ще е най-добре да четат паралелно, вместо Бош да губи време за преглед на картоните, през които Балард вече беше минала. Това бе първият признак на доверие помежду им — вярата, че всеки може да разчита на оценката на другия за важността на картоните. А и така щяха да свършат работата много по-бързо.

Балард седеше зад бюро, разположено перпендикулярно на това на Бош, и това й позволяваше да го наблюдава право пред себе си, докато той трябваше да извива глава и да издава по този начин желанието си да види какво прави тя. В началото тя го държеше тайно под око в продължение на известно време и това й позволи да констатира, че неговият подход е различен. Скоростта, с която отделяше картони за по-подробно запознаване, бе много по-голяма от нейната. В един момент той забеляза, че го наблюдава, и каза, без да вдига глава:

— Не се безпокой. Моят подход е двустепенен: първо хвърлям голямата мрежа, после по-ситната.

Балард само кимна. Беше леко засрамена, че я е уловил.

Скоро тя започна да действа по същия начин и спря да обръща внимание на Бош, осъзнавайки, че това само я забавя. След продължително мълчание от страна и на двамата и след образуване на висока купчина безинтересни картони, Балард се обади:

— Може ли да те попитам нещо?

— Дори да кажа „не“ — отговори Бош, — това би ли те спряло?

— Как се получи така, че майката на Дейзи е дошла да живее при теб?

— Историята е дълга, но краткият отговор е, че трябваше някъде да живее. А аз имах свободна стая.

— Значи не става дума за романтична връзка?

— Не.

— И ти си се съгласил в дома ти да живее непозната?

— В известен смисъл. Запознах се с нея по друг случай. Помогнах й се да се оправи и тогава научих за Дейзи. Казах й, че ще се заема с него и че тя може да използва стаята ми, докато разследвам. Тя е от Модесто. Предполагам, че ако разрешим случая, аз ще си върна стаята, а тя ще се прибере в дома си.

— Нямаше да можеш да го направиш, ако беше в ЛАПУ.

— Много неща нямаше да мога да правя, ако още бях в ЛАПУ. Но не съм.

Двамата се заловиха пак с картоните, но Балард почти веднага проговори отново:

— И все пак искам да разговарям с нея.

— Казах й — успокои я Бош. — Когато пожелаеш.

Мина половин час и двамата приключиха с картоните. Бош излезе в коридора и донесе нов кашон за Балард, след което повтори същото и за себе си.

— И колко време можеш да правиш това? — попита Балард.

— Тази нощ ли имаш предвид? — уточни Бош. — До около пет и половина. В шест имам друга задача в Долината. А тя може да ми отнеме целия ден. Ако се случи така, ще се върна утре вечер.

— Кога спиш?

— Когато мога.

Минаха нови десет минути и ровърът на Балард пак подаде сигнал. Балард отговори и Мънроу й каза, че е нужно присъствието на детектив във връзка с обир на обитаемо жилище на Сънсет Булевард.

Тя погледна купчината картони пред себе си и каза:

— Наистина ли ти трябва детектив, лейтенант Мънроу?

— Поискаха такъв. Занимаваш ли се с нещо в момента?

— Не, тръгвам вече.

— Прието. Обади ми се, когато пристигнеш на адреса.

Балард стана и погледна Бош.

— Налага се да тръгвам, а не мога да те оставя тук — каза със съжаление в гласа.

— Сигурна ли си? — попита я той. — Мога да остана тук, на „тръстиката“.

— Не, не си от ЛАПУ. Не мога просто така да те оставя тук без надзор. Ще го отнеса, ако дойде някой и те види сам.

— Е, щом се налага. А аз какво да правя, да дойда с теб ли?

Балард обмисли тази възможност. Можеше да се получи.

— Ако искаш — каза тя. — Вземи купчина картони, които можеш да прегледаш, докато ме чакаш в колата. Нека се надяваме да не се проточи.

Бош бръкна в кашона на пода до себе си и извади колкото картони успя да хване с две ръце. Купчината бе солидна.

— Да вървим тогава.

Адресът на обира беше на пет минути път от участъка. Повикването бе за познато за Балард място, но точният адрес не й говореше нищо. Оказа се, че е стриптийз бар на име „Сирените на Сънсет“. И беше още отворен, което правеше обира малко озадачаващ.

Една патрулна кола вече блокираше зоната, в която клиентите оставяха колите си на пиколата за паркиране. Балард спря точно зад нея. Вече знаеше от радиообмена, че са дошли два екипа, и предположи, че втората кола е в уличката зад сградата.

— Това може да се окаже интересно — обади се Бош.

— Не и за теб — натърти Балард. — Ти ще чакаш тук.

— Да, госпожо.

— Надявам се да се окаже някоя дивотия и ако е така, връщам се веднага. Започвай да мислиш за код седем.

— Гладна ли си?

— Не в момента, но ми се полага почивка за ядене.

Балард изтръгна ровъра от станцията за зареждане и слезе от колата.

— Какво отворено има наблизо? — попита Бош.

— Почти нищо.

Тя затвори вратата на колата и тръгна към входа на „Сирените“.

Интериорът се оказа осветен в приглушено червено. Имаше каса с касиер и грамаден портиер, а по преграден с кадифено въже коридор се минаваше през сводест вход, водещ към залата за танци. Балард виждаше от мястото си три малки сцени под червени прожектори, обособени в имитация на атриуми от магазини на „Тифани“. На сцените стояха жени в различни фази на разсъбличане, но посетителите се брояха на пръсти. Балард си погледна часовника — беше 3:40, а това означаваше, че затварят след двайсет минути. Обърна се към бияча и попита:

— Къде са полицаите?

— Ще ви заведа отзад — отвърна й грамадата.

Отвори врата в същия мотив на червен кадифен магданоз и я поведе към отворената врата на ярко осветен офис. Трима полицаи едва се бяха натъпкали в малка стая пред бюро, зад което седеше мъж. Балард кимна. Униформените бяха Дворек — явно командир, — Ерера и Дайсън, които Балард познаваше добре, понеже бяха един от редките женски екипи, а жените в Късното шоу често ползваха код седем заедно. Ерера бе старшият полицай в екипа и имаше четири нашивки на ръкавите. Партньорката й имаше една. И двете жени бяха с къси прически, за да избегнат опасността някой да ги хване и да дърпа. Балард знаеше, че повечето дни тренират след смените си, което си личеше по налетите им рамене и здравите им бицепси. Момичетата можеха да се справят сами в повечето ситуации, а за Дайсън се говореше, че обича да ги създава.

— Детектив Балард, радвам се, че можахте да ни отделите време — каза Дворек. — Това е господин Пералта, управител на това изискано заведение, който лично пожела да се възползва от услугите ви.

Балард изгледа мъжа зад бюрото. Беше над 50-те, възпълен, със зализана назад коса и дълги островърхи бакенбарди. Носеше крещящо морава жилетка, облечена върху риза с черна яка. На стената зад стола му висеше афиш в рамка, изобразяващ гола жена на пилон, стратегически прикриващ срамните й части, но не чак толкова, че да скрие и окосмяването й, оформено като малко сърце. Вдясно от него стоеше видеомонитор, на който в отделни прозорци се излъчваше сигнал от шестнайсет камери, показващи от различни ъгли сцените, баровете и изходите на бара. Балард различи себе си в един от квадратните прозорци — камерата явно се намираше зад нея, над дясното й рамо.

— Какво мога да направя за вас, сър? — попита тя.

— Това е като сбъдната мечта — проговори Пералта. — Нямах представа, че ЛАПУ се състои почти изцяло от жени. Търсите ли допълнителна работа?

— Сър, имате ли проблем, изискващ намесата на полиция, или не? — строго се осведоми Балард.

— О, да — потвърди Пералта. — Имам проблем… някой се готви да проникне с взлом.

— Готви се? Защо някой би влизал с взлом, ако може спокойно да влезе през входа?

— Вие ми кажете. Това, което казвам аз, е, че се готви. Вижте тук…

Той се обърна към видеомонитора и изтегли изпод плота на бюрото си чекмедже с компютърна клавиатура. Чукна няколко клавиша и изображенията от камерите се смениха с план на заведението.

— Държа под наблюдение всеки отвор — обясни Пералта. — Някой на покрива се ебава с капандурите. Готвят се да влязат ето тук…

Балард се наведе над бюрото, за да вижда екрана по-добре. Той показваше отвори в две от капандурите над сцените.

— И кога се случи това? — попита тя.

— Тази нощ — отговори Пералта. — Да кажем, преди около час.

— И защо ще искат да влизат с взлом?

— Вие шегувате ли се? Тук работим с пари в брой и аз не си тръгвам всяка шибана сутрин от работа с чанта, пълна с пари. Не, не съм толкова глупав. Всичко влиза в сейфа и веднъж, може би два пъти седмично — през деня! — идвам, за да отида до банката, и през цялото време ме придружават двама, които не бихте искали да нервирате.

— Къде е сейфът?

— Стоите върху него.

Балард погледна надолу. Полицаите се изтеглиха към стените на стаичката. В дюшемето на пода се виждаше изрязан капак е дупка за пръст, за отваряне на тайната врата.

— Може ли да се мести? — попита Балард.

— Не — отговори Пералта. — Около него е излят стоманобетон. Ще им се наложи да пробиват дупка… ако не знаят комбинацията, а тя е известна на само трима души.

— И колко има в момента в него?

— Ходих до банката след уикенда, така че тази нощ не е много. Примерно дванайсет хиляди, които ще станат към шестнайсет, когато затворим касата след малко.

Балард се позамисли, вдигна очи, погледна Дворек и му кимна. После каза:

— Окей. Ще огледаме наоколо. Има ли камери на покрива?

— Не — каза Пералта. — Там горе няма нищо.

— Как се стига дотам?

— Не се излиза отвътре. Ще ви трябва стълба отвън.

— Добре. Ще се върна при вас след като проверим. Къде е вратата за задната уличка?

— Марв ще ви заведе.

Пералта бръкна под бюрото си и натисна бутона за повикване на бияча. След малко грамадата от входа се появи.

— Заведи ги отзад, Марв — нареди Пералта. — В уличката.

След няколко минути Балард стоеше в уличката и разглеждаше перваза на покрива на клуба. Сградата беше отделена от останалите, с плосък покрив, извисяващ се на шест метра над тях. Нямаше никакъв начин да се прескочи от съседните сгради, нито се виждаха стълби. Балард погледна зад гърба си. В другия край на уличката се виждаха дъсчени и бетонни огради, явно граничещи с жилищните имоти в квартала.

— Някой ще ми заеме ли фенерче? — попита Балард.

Дайсън свали своя „Пеликан“ от колана си и й го подаде. Беше малко, но мощно електрическо фенерче. Балард обиколи сградата на клуба, търсейки място за качване. Намери такава възможност при западния ъгъл — пристройка от пенобетон, изградена за контейнерите за смет. Беше висока около метър и осемдесет и в съседство е улук, спускащ от покрива. Балард светна нагоре по дължина на улука и видя, че е фиксиран за външната стена със скоби през половин метър.

Дворек се приближи зад нея.

— Ето я и стълбата — каза Балард.

— Да не се качваш? — изненада се Дворек.

— За нищо на света. Но ще повикам хеликоптер. Те ще осветят отвисоко и ако там има хора, ще ги хванем, като решат да слязат.

— Добър план.

— Изпрати сестрите на другия ъгъл, в случай че ония горе имат стълба и опитат да слязат от другата страна. Аз ще извикам помощта офлайн.

— Разбрано.

Балард не искаше да вика хеликоптера по радиото, защото взломаджиите можеше да прослушват честотите на ЛАПУ. Тя поддържаше добри работни отношения е тактическите полицаи на хеликоптера, който покриваше западния район на града през повечето нощи. Те често реагираха на сигналите на диспечерите. Балард беше на земята, а Хедър Рурк, наблюдател-насочвач, във въздуха е партньора си пилота Дан Съмър. Балард изпрати есемес на Рурк.

Минаха две минути преди да получи отговор.

Балард се досещаше, че екипът Рурк/Съмър е силно възбуден от преследването на кола, опитала да се измъкне от катастрофа. Беше доволна, че са свободни.

В случай че се наложеше да комуникират по радио, тактическият канал бе на непубликувана честота, която не можеше лесно да се намери в интернет.

Балард все още държеше фенерчето на Дайсън. Размаха го, за да привлече вниманието на тримата полицаи на ъгъла на сградата. Освети с лъча му свободната си ръка, изправи три пръста и ги завъртя във въздуха.

Зачакаха. Балард бе почти сигурна, че от идеята й няма да излезе нищо. Ако там горе наистина имаше хора, те вероятно вече бяха забелязали светлините на трите полицейски коли и бяха избягали, докато полицаите се намираха в клуба. Но проверката на покрива с хеликоптер щеше да удовлетвори донякъде Пералта. После Балард щеше да напише доклад до някой от отдел „Взломни кражби“, който щеше да се погрижи да се извърши оглед на покрива през деня и да се види има ли някакви следи от опит или подготовка за взлом.

Балард чу захода на хеликоптера и се приближи до задната стена на сградата, в близост до заграждението за отпадъци. Вдигна ровъра и го превключи на честотата на „Так 5“.

Чакаше. В уличката вонеше на алкохол и цигари и тя дишаше през уста.

Не след дълго лъчът на хеликоптера превърна нощта в ден. Балард вдигна ровъра.

— Нещо там? „Въздух 6“…?

Опря радиостанцията до ухото си, надявайки се да чуе нещо над грохота на ротора. И наистина чу откъслечни думи. Тонът на Хедър Рурк й казваше повече от думите, които не можеше да различи. На покрива май имаше някой.

— … заподозрени… насочват… ъгъла…

Балард свали ровъра и извади оръжието си. Отстъпи назад в уличката и вдигна пистолета си към ръба на покрива. Светлината на хеликоптера беше заслепяваща. Скоро забеляза някакво раздвижване и дочу викане, но все така не можеше да разпознае никакви думи през оглушителния шум. Видя някой да се плъзга надолу по улука. На половината височина човекът се изпусна и тупна на земята. Последва го втора фигура… после трета.

Балард следеше движенията с пистолета си. Скоро и тримата заподозрени хукнаха по уличката.

— Полиция…! Спри на място!

Двама от бягащите замръзнаха като вкаменени. Третият не спря и като стигна до края на уличката, зави наляво към жилищния квартал.

Балард тръгна към двамата спрели и вече вдигнали без подкана ръце. Заповяда им да паднат на колене, а в този момент Дайсън профуча покрай нея и продължи след изчезналия трети беглец. Ерера последва по-младата си партньорка, макар и доста по-бавно от нея.

И докато се приближаваше с вдигнат пистолет, Балард видя, че двамата коленичили пред нея заподозрени са… деца.

— Какво, по дяволите…? — запъна се Дворек, който се бе приближил зад нея.

Балард прибра пистолета в кобура и сложи ръка върху ръката на Дворек, за да го накара да свали своя. Обиколи двамата коленичили и насочи лъча на фенерчето на Дайсън в лицата им. Едва ли имаха и 14 години. И двамата бяха бели, и двамата изглеждаха изплашени. Бяха по тениски и дънки.

Тя осъзна, че е изпуснала ровъра на земята до заграждението за отпадъци.

— Не чувам дори мислите си — извика на Дворек. — Съобщи на хеликоптера, че тук имаме код четири8 и че те могат да останат с преследването на А25.

Дворек се обади и след секунди хеликоптерът се насочи на юг, в посоката на избягалото трето момче. Балард пак насочи светлината на фенерчето в лицата на децата. Едното момче свали едната си ръка в опит да засенчи заслепяващата светлина.

— Не си сваляй ръцете! — предупреди го Балард.

Момчето се подчини.

Балард се вгледа в двете момчета пред себе си и изведнъж се досети за какво са се качили на покрива.

— Не знам сещате ли се, но едва не бяхте застреляни! — кресна тя.

— Съжаляваме, съжаляваме… — извинително каза едното.

— И какво правехте там горе?

— Просто гледахме. Не сме…

— Гледахте? Искаш да кажеш, че сте гледали голи жени?

Видя бузите им да поруменяват от срам под студената светлина на фенерчето. Но знаеше, че това е срам, защото са ги хванали, при това че ги е хванала жена, а не срам, че са се покатерили на покрива, за да гледат през капандурата голи жени.

Погледна Дворек и го видя да се подсмихва. Досети се, че по някакъв начин, дълбоко в себе си, той се възхищава на изобретателността им — момчетата винаги са си момчета, — и за пореден път усети, че в света на мъже и жени никога няма да дойде времето, когато на жените ще се гледа и към тях ще се отнасят като към напълно равни на мъжете.

— Ще трябва ли да кажете на родителите ни? — попита едното момче.

Балард свали лъча и тръгна да си вземе ровъра.

— Какво ще кажеш? — тихо я попита Дворек, когато минаваше покрай него.

Самият въпрос напълно издаваше мислите му.

— Ти решаваш — каза му Балард. — Аз си тръгвам.

10.

В „Дупарс“9 на Фермерския базар имаше едно сепаре, което предлагаше пълен поглед към ресторанта и входа му. Балард винаги сядаше в него, когато бе свободно, а повечето нощи, когато й се удаваше да се възползва без бързане от почивката си за хранене, мястото беше по принцип празно и тя можеше да избира да седне където пожелае.

Сега седна срещу Бош, който си бе поръчал само кафе. Той й обясни, че в СФПУ на закуска винаги имало бурито и възнамерявал да отиде там сутринта за оперативката, преди екипът му да изпълни заповедта за обиск.

Балард обаче беше пропуснала вечерята и сега буквално умираше от глад. Поръча си като Бош кафе, но добави „синята чиния“, която включваше палачинки, яйца и бекон. Докато чакаше да й донесат храната, се поинтересува за купчината картони, които той бе прегледал в колата, докато тя се бе занимавала с повикването в „Сирените“.

— Нищо заслужаващо внимание.

— Случайно да ти е попадало нещо, написано от полицай на име Фармър? Добре пише.

— Не мисля… но не се заглеждах в имената. Да не говориш за Тим Фармър?

— Да. Познавал ли си го?

— Бях в академията с него.

— О… не знаех, че е толкова възрастен.

И си прехапа езика, осъзнала какво е казала.

— Извинявай — поправи се тя. — Исках да кажа… защо полицай с такъв стаж е продължавал да бъде патрул, нали разбираш?

— Някои момчета не могат да се откажат от улицата — обясни Бош. — Както някои други не могат да зарежат убийствата. Нали знаеш, че той…

— Да, научих. Защо го е направил?

— Знае ли някой? Оставаше му месец до пенсиониране. Но дочух, че било принудително пенсиониране… тоест ако останел на служба, щели да го сложат зад бюро. Така че си подал документите и по време на последния патрул… дръпнал шалтера.

— Адски тъжна история.

— Каквито са повечето самоубийства.

— Хареса ми как пише. Описанията му на разпитите се четат като поезия.

— Много поети са се самоубили.

— Предполагам.

Един сервитьор й донесе поръчаната храна, но Балард внезапно бе загубила всякакъв апетит. Мъчно й беше за човек, когото дори не бе познавала лично. Все пак заля палачинките със сироп и започна да се храни.

— Продължихте ли някаква връзка и след академията? — попита тя.

— Не бих казал — отговори Бош. — Тогава бяхме близки, а и имаше срещи на випуска, но пътищата ни се разделиха. Сега със социалните медии и Фейсбук е по-различно. Той беше назначен в Долината и дойде в „Холивуд“ след като аз напуснах.

Балард кимна и зачовърка с вилицата си в чинията. Палачинките бързо омекваха и ставаха все по-неапетитни. Тя премести вилицата върху яйцата.

— Исках да те питам за Кинг и Карсуел — продължи да го разпитва тя. — Предполагам, че ти и Сото сте говорили с тях в началото на тази история.

— Да, Лусия го направи — потвърди Бош. — Поне с единия, мисля. Кинг се пенсионира преди пет години и се пренесе в Бъмфък10, Айдахо… някъде в гората, където няма телефон и не се е чувало за интернет. Тотално се скри от света. Тя обаче откри пощенската му кутия, където му изпращаха чековете с пенсията, и му прати писмо с искане за разговор по случая. Още чака отговор. Карсуел също се пенсионира и стана следовател към офиса на областния прокурор в окръг Ориндж. Лусия отиде там и разговаря с него, но той не се оказа извор на нова информация. Помнел случая съвсем бегло и й казал, че всичко, което знаел, го имало в дневника. Явно не изгарял от желание да говори за случай, който не успял да разреши. Сигурен съм, че знаеш как е.

— Да… „Ако аз не съм могъл да го разреша, никой няма да може“. Ами Адам Сандс, приятелят й? Опита ли някой от вас да го разпита наново?

— Но можахме. Починал е на двайсет и четири след свръхдоза.

Балард кимна. За Сандс това не беше изненадващ край, но това не намаляваше разочарованието й, понеже той можеше да дооформи сцената, на която Дейзи Клейтън бе живяла и умряла, както и да даде имената на други бродяги и познати. Балард започваше да разбира защо Бош бе искал да открие картоните за разпит. Те можеше да се окажат единствената им надежда.

— Нещо друго? — въздъхна тя. — Предполагам, че дневникът на убийството е в Сото. Останало ли е нещо, което е интересно и не е дигитализирано в базите данни?

— Едва ли — отговори Бош. — Кинг и Карсуел не се оказаха особено прилежни ченгета. Карсуел казал на Лусия, че не приложили личните си бележници към досието на случая, защото всичко интересно било в докладите им.

— И аз почувствах, че са такива, докато четях онлайн каквото имаше.

— Като говорим за дневници, аз отворих втори за нещата, които правя.

— Бих искала да го видя.

— В колата ми е. Ще го извадя, като се върнем. Предполагам, че сега ти ще трябва да го водиш, след като си официално назначена.

— Става. Ще го правя. Благодаря.

Бош бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади картон за разпит. Плъзна го по масата към Балард, за да го прочете.

— Не каза ли, че нямало нищо интересно? — Тя го погледна въпросително.

— Нямаше — потвърди той. — Този е от по-рано. Прочети го.

Прочете го. Картонът беше открит в 3:30 сутринта на 9 февруари, петък, 2009 година, няколко месеца преди убийството на Дейзи Клейтън. Разпитваният беше мъж на име Джон Макмулън, 36-годишен към датата на разговора, който бе проведен на кръстовището на авенюта „Уестърн“ и „Франклин“. Макмулън нямал криминално досие. Според картона шофирал бял транспортен ван без прозорци марка „Форд“, по чиито стени били изписани цитати от Библията и религиозни послания, регистриран на името на лицензирана благотворителна фондация, наречена „Мисия Лунна светлина“.

Според картона ванът бил паркиран в червената зона, а междувременно Макмулън бил на съседния тротоар, спирал минаващите и ги питал дали биха искали да бъдат спасени с милостта на Исус Христос. Онези, които увъртали, били подлагани на вербална атака, включваща мрачни предсказания, че щели да бъдат изоставени при предстоящото възнесение на небето.

На обратната страна на картона имаше още: „Субектът нарича себе си Йоан Кръстителя. Кръстосва из Холивуд с вана си в търсене на хора, които да кръсти“.

Балард подхвърли картона на масата пред Бош.

— Окей — каза тя. — Защо изчака досега да ми го покажеш?

— Исках първо да проверя това-онова за него — обясни Бош. — Обадих се тук-там, докато ти беше в клуба.

— И?

— И мисия „Лунна светлина“ още съществува, и той е още към нея.

— Нещо друго?

— Ванът… все още се води на негово име и изглежда все още е в движение.

— Окей… само че аз имам купчина картони в участъка, на които са регистрирани двайсетина спирания на ванове. Защо си решил да откраднеш точно този картон?

— Хм… не съм го откраднал. Нали ти го показвам. Това ли наричаш кражба?

— Казах ти, че всички картони остават собственост на ЛАПУ с изключение на онези, които ти позволих да изнесеш тази нощ.

— Окей, добре… Взех със себе си един от картоните, които бях прочел, защото си помислих, че след като приключиш с онова, за което те привикаха, можем да минем покрай „Лунна светлина“ и да видим за какво става дума. И толкова.

Тя свали поглед в чинията си и отново разбута яйцата с вилицата. Не й харесваше как се държи с Бош… толкова придирчива и стриктна.

— Виж — каза Бош. — Чувал бях за теб. Знам, че си натрупала горчилка в участъка. И с мен беше така. Но аз никога не съм предавал партньор, а през годините съм имал доста партньори.

Балард го погледна.

— Партньор? — поиска да се увери тя.

— По случая — уточни Бош. — Не каза ли сама, че искаш да участваш. И аз ти позволих.

— Какво си ми позволил? Случаят не е твой. Той е на ЛАПУ.

— Случаят е на онзи, който работи по него.

Бош отпи глътка от кафето си, но тя забеляза по реакцията му, че вече е изстинало. Той се обърна да погледне назад към кухнята, където се въртеше сервитьорката, и й повдигна чашата си за доливане.

След това се обърна пак към Балард.

— Виж, ако искаш да работиш с мен, добре, нека работим — продължи той. — Ако не… ще работим поотделно и това ще бъде много лошо. Но тези „териториални“ дивотии… точно това е причината нищо никога да не става както трябва. Както е казал един велик човек „Не може ли да се понасяме?“11.

Балард беше на ръба да му се сопне пак, но изведнъж край масата им се материализира сервитьорката с кана кафе в ръката и тя спря, докато им долее. Тези няколко секунди й бяха достатъчни да се успокои и да се замисли над казаното от Бош.

— Окей — каза късо накрая тя.

Сервитьорката остави на масата касовата бележка и се отправи към кухнята.

— Окей какво? — не разбра Бош. — По кой път искаш да продължиш?

Балард се пресегна и взе бележката.

— Да тръгваме към „Лунна светлина“.

Когато се върнаха в служебната кола на Балард, тя се обади по мобилния си телефон на лейтенант Мънроу и му каза, че отново е на разположение, но в момента разследва следа и няма да бъде в участъка до следващо обаждане. Мънроу я попита по кой случай работи, но тя го отряза с обяснението, че е нещо незначително по любим неин случай. После затвори и запали колата.

— Май не го харесваш много — констатира Бош.

— Аз съм единственият детектив, който трябва да се отчита пред лейтенанта на патрулните — обясни тя. — В действителност той не ми е никакъв началник, но обича да се възприема като такъв. И виж… за онова преди малко. Онова повикване в стриптийз клуба малко ми вдигна адреналина… ожесточих се. Не трябваше да казвам, че си откраднал картона, окей? Извинявам се.

— Не е нужно. Разбирам всичко.

— Не, не разбираш. Не би могъл. Но оценявам, че го казваш.

Тя излезе от празния паркинг на Фермерския базар, качи се на „Феърфакс“ и пое на север.

— Разкажи ми сега за Йоан Кръстителя — помоли го. — Къде отиваме и защо?

— Мисията се намира на „Чероки“ до „Селма“… южно от булеварда — започна Бош. — Има нещо в този тип, който търси да кръщава хора, което ме подразни. Наречи го интуиция… както щеш. Но Дейзи е била изкъпана в белина. Не си падам много по организираната религия, но когато те кръщават… не те ли потапят във водата на Исус?

— И аз не съм особено религиозна… също говоря за организираната религия. Израсла съм в Хавай. Баща ми гонеше вълните. Това беше религията ни.

— Сърфистка значи… А майка ти?

— Изчезнала безследно. Да се върнем на Йоан Кръстителя. Как…

Преди да довърши въпроса си, Балард погледна монтирания на таблото терминал на компютъра за мобилни данни. Той беше на въртяща се стойка и тя помнеше, че бе оставила екрана завъртян съм седалката на шофьора, когато бяха тръгнали от участъка, защото тази седмица нямаше партньор, докато Дженкинс отсъстваше. Сега екранът бе завъртян към Бош.

— Използвал си компютъра — досети се тя. — За да провериш Макмулън?

Бош сви рамене, което тя прие за потвърждение.

— Но как? — настоя да разбере тя. — Откраднал си паролата ми?

— Нищо подобно — отрече Бош. — Използвах тази на старата си партньорка. Тя сменя ежемесечно само последните две цифри. Помни се лесно.

Балард беше на път да спре и да изгони Бош от колата, но в същия момент се сети, че и тя веднъж бе използвала паролата на бившия си партньор, за да влезе в базата данни на участъка. Тогава партньорът й беше мъртъв. Можеше ли сега да укорява Бош за същото?

— Добре… и какво разбра?

— Чист е — отговори Бош. — Няма досие.

Продължиха да пътуват в мълчание. Балард продължи до „Феърфакс“ чак до „Холивуд“, където зави на изток.

— Имаме късмет, че Йоан Кръстителя е задържал вана — каза тя. — Ако Дейзи някога е била в него, може да са останали някакви следи.

Бош кимна.

— И аз си мислех това. Късмет… но само ако той е лошият.

11.

Мисия „Лунна светлина“ се намираше в старо холивудско бунгало, оцеляло неизвестно как през изпитанията на времето. Беше напълно заобиколено от търговски сгради и платени паркинги, обслужващи по една пряка на „Холивуд“ в южна и северна посока. Стоеше като сираче сред бетона, жалка останка от периода, когато Холивуд бил жилищният квартал на деловия център.

Балард се спусна по „Чероки“ откъм булеварда и зави наляво по „Селма“. Фасадата на двуетажното бунгало гледаше към „Чероки“, но имаше преградена с бариера алея за коли, извеждаща до задната страна на къщата, гледаща към „Селма“. Зад бариерата се виждаше бял ван.

— Ето го вана — каза тя. — Ти забеляза ли някъде вътре да свети?

— В два прозореца — отвърна Бош. — Май тази нощ тук не кипи оживление.

Балард спря на паркинга със самообслужване и изгаси фаровете, но остави двигателя и отоплението да работят. Погледна си часовника. Беше почти пет сутринта и тя си спомни, че Бош не разполага с много време.

— Как смяташ? — попита тя. — Можем да се върнем в участъка и да продължим с картоните, преди да тръгнеш.

— Нека заобиколим още веднъж откъм предната страна — предложи Бош. — Да видим какво ни чака.

Балард включи на скорост и излезе от паркинга. Този път, когато минеха покрай мисията, парцелът щеше да остане от страната на Бош и той щеше да може да разгледа по-добре.

Балард се движеше бавно и точно когато подминаваше имота от страната на „Селма“ фаровете на вана зад бариерата светнаха.

— Потегля — възбудено каза Бош.

— Успя ли да го видиш? — попита Балард.

— Не, забелязах само фаровете. Но някой тръгва за някъде… Да разберем кой е и къде отива.

Балард пресече кръстовището и спря на тротоара, все още на „Селма“. Изгаси фаровете.

— Вероятно ни е засякъл.

— Може би не — каза Бош.

Смъкна се надолу на седалката си и се наведе надясно. Балард беше много по-дребна, но направи същото, облегната на лявата страна, сякаш беше заспала. Позата обаче й даваше добър ъгъл за наблюдение през страничното огледало.

Така видя как ванът минава през автоматичната бариера и обръща в тяхна посока по „Селма“.

— Задава се.

Ванът мина покрай колата на детектива без колебание и продължи по „Селма“ към Хайланд Авеню. Там спря и зави наляво. Когато се скри от погледа им, Балард запали фаровете и също потегли по „Селма“.

По „Хайланд“ имаше толкова малко коли, че беше едновременно лесно да се държи ванът под око, но и трудно това да се прави незабелязано. В продължение на няколко преки двете коли бяха единствените на пътя. Бош и Балард напрегнато мълчаха.

На „Мелроуз“ ванът внезапно направи обратен завой и се насочи обратно към „Хайланд“.

— Засякъл ни е — констатира Балард. — И какво сега…

И млъкна, защото ванът зави в пазарен комплекс на ъгъла.

— Продължи надолу още няколко преки — предложи Бош. — После завий обратно и се върни по „Мелроуз“.

Балард изпълни указанията му. Когато стигнаха до пресечката на „Мелроуз“ и „Хайланд“, видяха вана, паркиран през денонощно работещ магазин на „Юм-юм донътс“. Балард знаеше, че мястото е популярно сред екипите на нощната смяна.

— Човекът си купува гевречета — каза Балард. — После ще се върне в мисията или ще тръгне да ги раздава в лагерите на бездомниците с надежда да направи няколко кръщенета.

— Вероятно — съгласи се Бош.

— Искаш ли да влезеш за гевречета и може би да го видиш как изглежда?

— Повече ми се иска да надникна във вана и да видя какво държи там.

— Да го спрем за проверка?

Бош си погледна часовника.

— Да го направим.

След десет минути, след като обсъдиха стратегията си, последваха вана обратно към „Хайланд“. Бяха видели мъж от бялата раса, облечен в нещо подобно на халат за баня до петите, да излиза от „Юм-юм“ с два пакета по 12 гевречета и да сяда зад волана на вана. Когато пресякоха „Сънсет“, Балард включи сигнализацията и продължи по осевата линия, за да може водачът да я види в страничното си огледало. Направи му знак с ръка и той се подчини, отбивайки зад ъгъла на „Хайланд“ и „Селма“.

Балард и Бош слязоха едновременно и се приближиха от двете страни на вана. Балард отметна якето си назад и с ръка върху дръжката на пистолета в кобура застана до шофьорската врата. Прозорецът се спусна още докато приближаваше. Забеляза, че на вратата под прозореца е написано „Йоан 3:16“.

— Добро утро — поздрави тя. — Как сте днес, сър?

— Ъ-ъ… добре съм — отговори той. — Има ли проблем, полицай?

— Всъщност съм детектив. Ще ми покажете ли някакъв документ за самоличност, сър?

Мъжът вече държеше шофьорската си книжка в ръка. Балард я разгледа, като непрестанно местеше поглед между книжката и човека зад волана, за да не бъде изненадана от някаква внезапна реакция. Макмулън имаше брада и дълга коса със сиви кичури в нея, явно появили се след снимката в шофьорската му книжка.

Рождената дата разкриваше, че е 45-годишен. Адресът на местоживеене съвпадаше с адреса на мисията.

— И какво ви извади толкова рано на улицата, сър? — продължи все така небрежно да разпитва Балард.

— Излязох да купя гевреци за моите хора — обясни Макмулън. — А вие защо ме спряхте?

— Постъпи сигнал за ван, който се движи лъкатушейки. Подозираме, че става дума за шофиране след употреба на алкохол. Пили ли сте, сър?

— Не. Изобщо не пия. Алкохолът е творение на дявола.

— Имате ли нещо против да слезете от колата, за да се уверим?

Макмулън забеляза, че Бош го наблюдава втренчено през прозореца от страната на пасажера. Завъртя няколко пъти глава между него и Балард.

— Казах ви вече, че не пия — протестира той. — Не съм близвал капка от двайсет и пет години.

— Тогава ще е много лесно да ни докажете, че сте трезв — успокои го Балард.

Макмулън стискаше волана с такава сила, че Бош забеляза кокалчетата на пръстите му да побеляват.

— Добре — съгласи се накрая той. — Но само си губите времето.

Ръката му се скри надолу и Балард стисна пистолета си в готовност да го използва, но видя Бош да поклаща глава в знак, че всичко е наред. Разнесе се звук от откопчаване на колан. Мъжът отвори вратата, слезе и я затръшна ядно зад себе си. Беше по сандали и облечен по мисионерски в бяла туника, стегната на кръста с въже. Върху нея носеше тога в морав цвят до глезените със златни ширити по ръкавите.

— Има ли някой друг във вана, сър? — продължи да го разпитва Балард.

— Не — отговори Макмулън. — Защо да има?

— Мерки за безопасност, сър. Партньорът ми ще провери, за да сме сигурни. Нещо против?

— Правете каквото искате. Ключалката на страничната врата е счупена. Може да я отвори.

— Окей, сър, сега ви моля да отстъпите зад колата, където е по-безопасно.

Балард кимна на Бош, който сега стоеше пред вана, и последва Макмулън отзад, за да започне старата процедура за проверка на алкохолно опиянение. Първо го накара да върви напред и да направи кръгом, за да има време да хвърли поглед назад, докато Макмулън се отдалечаваше от нея. Видя Бош да се навежда във вътрешността на вана през отворената задна странична врата. Изглежда, всичко беше наред.

Макмулън изпълни упражнението без затруднение.

— Казах ви — обади се той.

— Така е, сър — съгласи се Балард. — Сега искам от вас да се обърнете с лице към мен, да вдигнете десния си крак и да го задържите вдигнат, като останете да стоите само на левия. Разбирате ли ме? След което искам да преброите до десет с вдигнат крак.

— Няма проблем.

Макмулън вдигна крак и заби поглед в Балард.

— Кои сте вие? — попита Балард.

— В смисъл? — не я разбра Макмулън.

— Казахте, че сте купили гевреци за хората си.

— Мисия „Лунна светлина“. Имам паство.

— Значи сте проповедник. Можете вече да свалите крака си.

— В известен смисъл. Просто се опитвам да заведа хората до Божието слово.

— И те се съгласяват доброволно, така ли? Сега повторете същото с другия крак.

— Разбира се. Или си тръгват. Не насилвам никого да прави нищо.

— Предлагате ли легла на хората или възможност да се молят?

— Имаме легла. Хората могат да останат временно. След като намерят Словото, те сами пожелават да зарежат улицата и да направят нещо с живота си. Спасили сме мнозина. И сме кръстили много хора.

Докато Макмулън говореше, Балард чу страничната врата на вана да се затваря, а след това и стъпките на Бош зад себе си.

— Млади момичета? — каза Бош зад гърба й. — И те ли стават част от паството?

Макмулън свали крака си на земята и попита:

— Какво значи това? Защо ме спряхте?

— Защото издирваме момиче, което е изчезнало снощи — обясни Балард. — И имаме свидетел, според когото тя е била насила издърпана във ван.

— Не е бил моят ван — подчерта Макмулън. — Той беше паркиран цялата нощ зад бариерата. Сами видяхте. Там няма нищо.

— Няма в момента — уточни Бош.

— Как смеете! — избухна Макмулън. — Как си осмелявате да петните добрата работа на мисията!? Моята работа е да спасявам човешките души, не да ги погубвам. Кръстосвам по улиците от двайсет и пет години и никой никога не ме е обвинявал в нищо нередно. Нищо!

Докато Макмулън говореше, очите му се напълниха със сълзи, а гласът му се напрегна и изтъня.

— Добре, добре… — опита се да го успокои Балард. — Трябва да разберете, че се налага да задаваме подобни въпроси. Когато изчезне младо момиче, ние трябва да вършим каквото се налага, и понякога да настъпваме някого по пръстите. Можете да си вървите, господин Макмулън. Благодарим ви за съдействието.

— Искам имената ви — настоя Макмулън.

Балард погледна Бош. При спирането на Макмулън те съзнателно не се бяха представили.

— Балард и Бош — каза тя.

— Ще ги запомня — предупреди Макмулън.

— Отлично — обади се Бош.

Макмулън се качи във вана си пред погледите на Балард и Бош, даде рязко газ и остро зави по „Селма“.

— Какво видя? — попита Балард.

— Две пейки за седене и нищо повече — отговори Бош. — Но направих няколко снимки, които ще ти покажа в колата.

— И няма купел за кръщаване, пълен с белина? — уточни Балард.

— Не бих казал.

— И какво мислиш?

— Не означава нищо. Не съм загубил интерес. А ти какво мислиш?

— Нещо не е съвсем наред, но не знам какво. Ще е интересно да видим дали ще се оплаче официално.

— Да се надяваме, че ще го направи.

— Защо? За теб може и да няма значение, но аз не искам срещу мен да има оплакване. Особено ако това означава да обяснявам защо съм била с теб.

— Искам само да кажа, че ако това е нашият човек, той няма да подаде жалба, защото няма да иска някой да разравя случая.

Върнаха се при колата и се качиха. Балард мълчаливо потегли. Започваше да се пита дали обединяването на усилията й с Бош не е било фатална за кариерата й грешка.