Дълга тъмна нощ

23.

Бош чакаше Лурдес в „Старбъкс“ на една пряка от участъка. Седеше до висока масичка, което му позволяваше да държи левия си крак изпънат. Беше дошъл тук от д-р Жанг и за първи път от две седмици коляното не го болеше. Знаеше, че сгъването може да сложи край на облекчението. Това бе неизбежно заради ходенето, така че засега просто се пазеше да не го сгъва.

Беше купил на Лурдес лате, а за себе си бе взел чисто. Бяха се уговорили да се видят извън участъка след като тя посъбереше малко предварителна информация, докато той лежеше набучен с игли.

Лурдес пристигна преди кафето й да бе успяло да изстине.

— Как е коляното?

— За момента се чувствам чудесно — отговори той. — Но няма да е задълго. Никога не е.

— Били ли са ти някога кортизон?

— Не, но съм готов на всичко, стига да не е смяна на ставата.

— Съжалявам, Хари.

— Няма за какво. Откри ли нещо?

През изтеклата нощ специалният отряд на ЛАПУ бе влязъл в къщата в Силмар, открита от Бош и Лурдес, и бе арестувал четирима мъже, един от които бе намерен на легло с огнестрелна рана в корема. Казваше се Карлос Мехия, 38-годишен, и бе заподозреният убиец на Мартин Перес. Другите трима бяха обикновени гангстери, които най-вероятно бяха имали задачата да бдят край Мехия и да му доведат доктор. И четирима бяха арестувани с по няколко обвинения за притежание на оръжие и наркотици, както и за нарушаване на условията за пускане под гаранция.

Засега Мехия не бе обвинен в убийството на Перес, защото уликите срещу него поне за момента бяха косвени, както и защото се смяташе, че убиецът на Перес вече е застрелян. Траекторията на куршума отдолу нагоре през червата на Мехия потвърждаваше предположението за рикошет в банята. Но тя, разбира се, бе недостатъчна за областния прокурор. Обаче след обработка на местопрестъплението криминолозите на шерифството бяха установили, че кръвта в душкабината е от две лица — Перес и най-вероятно неговия убиец, след като е бил улучен от рикоширалия куршум. Можеше да се предполага с голяма степен на вероятност, че сравнението на ДНК между кръвта на Мехия и тази в кабината ще даде основания Мехия да бъде обвинен в убийството. В момента той се намираше в ареста на участъка, а заявката за ДНК анализ бе подадена с висок приоритет.

Тази сутрин Лурдес бе събрала наличната информация за Мехия и за евентуалните му връзки с хора, които са знаели за подновеното разследване по случая „Чичо Мурда“ и че Мартин Перес е бил вербуван.

— Това никак не ми харесва — каза Лурдес. — Ами ако бъркаме?

— Ще се постараем да не бъркаме — отговори Бош. — Какво разбра?

Тя отвори малкия бележник, с който не се разделяше.

— Ами… Говорих с братовчед ми и с още двама от отдела, където обработват информацията за бандите. Те казват, че Мехия бил от старите бандити на Санфер, известен като Ел Брухо.

— Това какво беше… магьосник?

— По-скоро шаман, но няма значение. Заслужил прякора си, защото имал способността да открива хора, които се крият.

— В нашия случай Перес. Но някой все пак му е казал.

— Ще стигна и до това. Момчетата от отдела казаха, че Мехия имал особен статут в бандата и че бил едва ли не равен на Транкило Кортес. И ето как нещата се навързват. Ел Брухо някак научава, че Перес е обърнал палачинката, и решава да се погрижи, за да услужи на Кортес. В резултат Кортес става длъжник на Мехия.

— Разбрах. Но пак повтарям — въпросът е как е научил, че Перес ни е информирал.

Лурдес кимна и се смръщи мъченически.

— Какво има?

— Ами-и… — проточи тя. — Когато бях при момчетата от отдела, едното от тях ми каза: „Може би трябва да поговориш с твоя приятел Оскар за Ел Брухо. Двамата са израснали заедно.“. „Оскар Лусон ли?“, попитах го и двамата потвърдиха: „Да, Лусон“. Според тях Оскар и Мехия се знаят от „Гридли“.

Бош знаеше, че „Гридли“ е основно училище на Осма улица.

— И била ли е тази връзка включена в книгата на бандите?

Поради неизбежните връзки между някои израснали в града служители в участъка на СФПУ и местните банди участъкът разполагаше с регистър, известен като Книга на бандите, в който полицаите вписваха познатите им лица. Това позволяваше на полицаите да остават извън подозрение, ако се разбереше за подобни връзки в хода на различните разследвания, при подслушване на телефони или от слухове. Книгата беше също и ресурс за анализаторите, когато пожелаеха да се фокусират върху конкретен бандит. Ако имаше връзка в книгата, тя можеше да се използва, като познаващият бандита полицай можеше да се свърже с него или просто двамата да се засекат „случайно“ някъде.

— Не. Казаха, че Лусон никога не е регистрирал този си контакт в книгата — каза Лурдес. — Разбрали за това, понеже имали групови снимки на класовете от всички училища в града, още от 70-те години. Така се натъкнали на снимки на Лусон и Мехия в един и същи клас първо в „Гридли“ и по-късно в „Лейквю“. Но преди няколко години питали Оскар защо не е отразил този контакт в книгата и той им отговорил, че всъщност не познавал Мехия.

— И те му повярвали? — недоверчиво попита Бош.

— Ами, приели обяснението. Въпросът сега е вярваме ли му и ние?

— В един и същи клас в основното и после в гимназията… и Лусон твърди, че не са се познавали? Не, не мога да повярвам!

Лурдес кимна. И тя не вярваше.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

— Налага се да говорим с него.

— Знам. Но как?

— Той продължава ли да сваля оръжието си, когато работи на бюро?

— Мисля, че да.

Трябваше да разделят Лусон от оръжието му, преди да се конфронтират с него. Не искаха да рискуват той да го използва срещу тях или срещу себе си.

Лусон имаше телосложението на мъфин — стягаше колана си на кръста с все по-увеличаваща се обиколка и това създаваше преливаща се гънка от плът около тялото му. Това го принуждаваше да сваля личното си оръжие, когато сядаше на работното си място, защото иначе подлакътниците на стола му забиваха пистолета в ребрата му. Поради това обикновено го оставяше в горното чекмедже на бюрото си.

— Добре… ще го изведем навън без оръжието — каза Бош. — И там ще го приклещим.

— Но той винаги го взема, когато напуска офиса — напомни Лурдес. — Иначе би било нарушение на устава.

— Ще го привикаме в стария арест, за да се срещне с мен.

— Може и да стане. Само трябва да измислим причина.

Умълчаха се, замислени как да примамят Лусон на отсрещната страна на улицата, без да си вземе пистолета.

Скоро измислиха план от две части. Само че той изискваше сътрудничеството на началника на полицията. Това не бе пречка, защото нямаше как да искат на Лусон обяснения, без да информират за това командния състав. Свършиха кафетата, върнаха се в участъка и отидоха направо в кабинета на шефа за среща с него.

Началник Валдес не бе доволен да чуе онова, което имаха да му кажат Бош и Лурдес, но се съгласи, че наученото не може да бъде потулено. Беше малко притеснен, защото когато преди 17 години Лусон бе дошъл в участъка, именно той го бе обучавал. И за известно време бяха били приятели.

— Той наистина познаваше няколко санфери — каза Валдес. — Израсъл е с тях. И това ни бе от полза. Можехме да ги спираме и да говорим с тях и винаги научавахме полезни неща, които ни помагаха да ги ударим по-силно.

— Виж, ние не го обвиняваме, че е бил двоен агент — обясни Бош. — Може да е бил използван, изработен, а може и изобщо да не е той източникът. Точно за това искаме да говорим с него. Но това не омаловажава факта, че не е вписал Мехия в книгата, а именно Мехия е ликвидирал нашия свидетел.

— Схващам, схващам — раздразнено каза Валдес. — Значи трябва да се направи. Какъв е планът ви?

Планът беше прост. Шефът щеше да каже на секретарката си да повика Лусон в кабинета му, уж за да му даде някакви документи, свързани с деня за тренировка, планиран за следващия месец. Лусон най-вероятно нямаше да си сложи кобура за такава кратка разходка по коридора от детективското бюро. А докато вземаше документите, началникът щеше да излезе от кабинета си уж колкото да му каже „Здрасти“. Но след това щеше да помоли Лусон да занесе отпечатана паметна записка на Бош в стария арест. Прекият път до ареста не минаваше през бюрото. Планът залагаше на надеждата, че Лусон ще се разходи направо до Бош, без да се връща, за да си вземе оръжието.

Хубавото бе, че ако шефът видеше Лусон вече въоръжен или ако той все пак се върнеше за пистолета си, преди да излезе и да пресече улицата, всичко можеше да се отмени.

— Добре де, но той не носи ли резервно оръжие? — сети се Валдес.

— Ако го прави, не го е регистрирал — подчерта Бош.

— Вече проверихме в регистъра — съобщи Лурдес.

Уставът разрешаваше използването на резервен пистолет в кобур например на глезена, стига то да е в списъка на одобрените огнестрелни оръжия и ако полицаят е уведомил командния състав и е въвел нужните данни в регистъра на използваните оръжия.

— А знаеш ли дали някога е носил такова? — попита за всеки случай Бош.

— Не, никога — твърдо отговори Валдес.

— Правим ли го, или се отказваме? — загуби търпение Лурдес.

— Правим го — отсече Валдес. — Но, Бела, искам те там, до Бош, като подкрепление.

— Разбрано каза тя.

След час планът бе задействан. Лурдес потвърди, че Лусон е на бюрото си и е разкопчал кобура си, преди да се обади на Валдес да започва. Началникът нареди на секретарката си да повика Лусон и когато детективът излезе от бюрото, тя се увери, че не е взел кобура с пистолета. След това излезе през страничната врата и пресече улицата в посока на стария арест.

Бош седеше зад импровизираното си бюро в стария изтрезвител. Лусон влезе с папка, в която бе паметната бележка от началника относно графика за предстоящите тренировъчни дни. Остави я на старата врата, използвана от Бош вместо плот, и каза:

— Това е от шефа. Помоли ме да се отбия при теб.

— Благодаря.

Лусон се обърна да си върви.

— Чу ли за Силмар снощи? — подметна Бош.

Лусон се обърна.

— Какво имаш предвид?

— Заловили са онзи, дето е убил свидетеля ни — каза Бош.

Лусон стоеше и го гледаше, без никаква реакция.

— Самият той е с прострелна рана — продължи Бош. — В доста лошо състояние. Надяват се да го стабилизират до няколко дни, за да го разпитат.

— Чудесно — каза Лусон. — Връщам се на работа. — И отново се обърна към вратата.

— Това не те ли безпокои, Оскар? — попита Бош.

Лусон се извъртя към него, изгледа го и попита сопнато:

— Какво означава това?

— Става дума за приятеля ти — шамана Карлос Мехия. Освен това те излъгах. Той вече проговори и те е издал. Каза, че ти си му казал за Мартин Перес.

— Това са глупости!

Лурдес излезе от съседната врата и застана в коридора пред някогашните килии. Зае позиция зад Лусон, който усети присъствието й, обърна се, погледна я и изръмжа:

— Какво става, мамка му?

Бош стана.

— Знаеш ли какво става? — попита го риторично. — Това е единственият ти шанс да не опереш пешкира. Кажи ни какво се случи, какво си направил и… не знам, може и да ти се размине.

— Нищо не съм направил. Казах ти, това е някаква дивотия.

— Лош подход. По този начин му даваш коз. Сега нашите ще приемат неговата версия и ще се захванат за теб.

Лусон се намръщи. Мъчеше се да съобрази какъв да е следващият му ход. Бош мълчеше. Лурдес също. Чакаха го.

— Добре де, значи… — почна накрая Лусон. — Сбърках. Вие двамата не обелихте и дума за какво е заповедта за обиск в гаража. Помислих си, че мога да измисля как да помогна. Само го попитах по какъв начин онова място е свързано със санферите. Толкова, нищо повече. Но той, изглежда, е съобразил накъде отиват нещата.

— Ако има дивотия, тя е твоята история — сряза го Бош. — Как е открил той Перес в Алхамбра?

— Не знам, но не съм бил аз. Ти си виновен за убийството на Перес. Така че не ме гледай обвинително.

— Не, човече, ти си. Ти си казал на Мехия и сега той ще те предаде, без да се замисли, в мига, в който му предложат сделка.

Лусон изгледа Бош, осъзнавайки, че Мехия не е проговорил — засега, — а той се е хванал на най-стария полицейски блъф в буквара. Обърна се към Лурдес сякаш за помощ. Бош беше пришълец в участъка, но Лурдес не беше. Погледна я, но студеният й поглед му показа да не разчита на съчувствие от нея.

— Искам адвокат — предупреди той.

— Можеш да се обадиш на адвокат, когато те обвинят — обясни му Бош.

Заобиколи бюрото, докато Лурдес сваляше белезниците от колана си, сложи ръка на рамото на Лусон и го завъртя към коридора, където го очакваше Лурдес. Побутна го да мине през вратата.

— Ръцете на гърба. Знаеш как се прави.

Хвана го за лакътя и го обърна с гръб към Лурдес. В същия момент Лусон вдигна ръце и блъсна Бош в решетката на килията, хвърли се в нея и затръшна вратата. Бързо дръпна веригата и катинара през прътите на решетката и заключи отвътре.

— Оскар… какво правиш? — извика Лурдес. — Няма къде да отидеш.

Бош бе залитнал от тласъка. Възстанови равновесието си и посегна към джоба си за ключодържателя. Ключът за катинара беше на него.

Но ключодържателят на бе на мястото си. Той погледна през решетката и го видя вътре на масата. Вдигна поглед към Лусон, който крачеше из килията в търсене на изход, какъвто не съществуваше.

— Оскар, хайде, успокой се — опита се да го вразуми Лурдес. — Излез оттам.

— Ключът е на масата, Оскар — каза му Бош. — Отключи вратата.

Но Лусон сякаш не ги чуваше. Кръстоса няколко пъти килията, после седна тежко на пейката до стената, наведе се напред, опря лакти на коленете си и обхвана лицето си с ръце.

Бош се наведе към Лурдес и каза тихо:

— Излез и донеси резачка на болтове.

Лурдес веднага тръгна по коридора към вратата, която извеждаше към склада за инструменти на работниците в поддръжката. Бош и Лусон останаха сами от двете страни на решетката.

— Оскар, не прави глупости — каза Бош. — Отвори вратата. Можем да намерим решение.

Но Лусон мълчеше, все така скрил лице в ръцете си.

— Оскар! — настоя Бош. — Кажи ми нещо. Да извикам ли началника? Знам, че се познавате добре. Не искаш ли да говориш с него?

Нищо… Изведнъж, все така без да продума, Лусон отпусна ръце и стана. Посегна към врата си и започна да развързва вратовръзката си. След това се качи на пейката и посегна към тавана, където в отвора на вентилационната шахта имаше решетка. Промуши тънкия край на вратовръзката в решетката и го вдяна обратно от другата страна на процепа.

— Оскар, недей… — примоли се Бош. — Оскар…!

Лусон завърза двата края на вратовръзката един за друг и я изви на осмица. Изправи се на пръсти, вкара главата си в импровизирания клуп и без никакво колебание скочи от пейката.

24.

Бош и Лурдес чакаха в коридора. Единствено началникът на полицията и членовете на семейството бяха допуснати в интензивното отделение. През по-голямата част от времето двамата седяха мълчаливо и пиеха кафе от картонени чаши от машината. След два часа началник Валдес излезе при тях с новините.

— Казаха, че мозъкът му е бил лишен от кислород за две минути, така че би трябвало да се възстанови — обясни той. — Сега можем само да чакаме. По-тревожна е фрактурата на черепа, която е получил от падането на пода след като решетката не е издържала на теглото му.

Бош бе видял с очите си и бе чул с ушите си удара при падането на едрото тяло на Лусон след като решетката бе поддала и тилът му бе ударил ръба на пейката. Беше точно както става при състезатели по скокове във вода, когато ударят трамплина след неразчетено салто във въздуха.

— В съзнание ли е? — попита Лурдес.

— Беше, но го вкараха в операционната — отговори Валдес. — Казват, че имал субдурален хематом и трябвало да го отстранят, а това означавало, че ще пробият дупка в черепа му, за да изтеглят кръвта и да освободят налягането.

— Мамка му… — прошепна Лурдес.

— Както и да е, искам подробен доклад за случилото се в килията и всичко, което е довело до тази развръзка — нареди Валдес. — Как нещата се развиха така непредвидимо, Хари?

Бош се опита да скалъпи отговор.

— Ами… изненада ме — каза накрая. — Трябва да е знаел, че някои пияници са го правили по този начин в миналото.

— Всички го знаем. — Валдес махна с ръка. — Трябваше да си подготвен за подобен развой.

Бош кимна. Знаеше, че Валдес е прав.

— Аз съм виновен — призна той. — Но сега ще му отправим ли обвинение? Записал съм всичко на телефона си. Той е казал на Мехия. Представи го като грешка, но отговорността е негова.

— В момента това не ме вълнува — заяви Валдес. — Ще му мислим по-нататък.

Бош виждаше, че началникът едва скрива гнева си за издънката.

— Бела, защо не се върнеш в участъка и не започнеш да пишеш доклада. Искам го на хартия — каза той.

— Разбрано.

Докато я чакаше да тръгне, Валдес изглеждаше странно замислен.

— Е, момчета, ще се видим там — каза тя.

Валдес я проследи с поглед до асансьорите. Когато сметна, че вече е достатъчно далече, каза:

— Хари, трябва да поговорим.

— Знам.

— Ще поискам от шерифството да дойдат да разследват и да разберат как се е случило. Мисля, че ще е по-добре да имаме външен доклад.

— Мога да ти спестя проблемите, началник. Издъних се. Зная го.

— Знаеш, че като резервист нямаш същата закрила както редовно назначените.

— Знам. Уволняваш ли ме?

— Мисля, че трябва да се прибереш у дома и да оставиш шерифите да си свършат работата.

— Значи съм отстранен, така ли?

— Наречи го както искаш. Отивай си у дома, Хари, и си почини. Когато и ако настъпят по-добри времена, ще се върнеш.

— „Когато и ако…“? Добре, шефе. Тръгвам си. Ще изпратя на Лурдес записа от килията.

— Това би било добре, да.

Бош се обърна и тръгна по коридора в същата посока, в която бе поела и Лурдес.

Знаеше, че шансовете да се върне на работа в Сан Фернандо са минимални. Помисли дали да не мине покрай стария арест, за да си вземе някои папки и личните си вещи, но се отказа. Така че просто потегли за дома си.

В къщата беше тихо. Провери на терасата, но от Елизабет нямаше и следа. Тръгна по коридора към стаята й и намери вратата отворена. Леглото беше оправено, а на бюрото бяха сгънати чисти кърпи за баня. Провери дрешника. На закачалките не висяха дрехи, а куфара го нямаше.

Беше си тръгнала.

Бош извади телефона си и набра номера на мобилния телефон, който й бе дал.

След няколко секунди го чу да звъни в къщата и след малко го намери оставен с бележка на масата в трапезарията. Бележката беше кратка:

Трябваше да признае, че първото му чувство бе облекчение. Елизабет беше права, разбира се, че оставането й при него влошаваше отношенията с дъщеря му. После следваше моменталното отпадане на напрежението от живота с наркоманка, за която не знаеш кога ще се препъне и какво ще го предизвика.

Но след това тези чувства бяха изместени от загриженост. Какво означаваше напускането на Елизабет? В Модесто ли се връщаше? Или се връщаше към наркоманията, с която се бе борила месеци наред? В интерес на истината тя не се бе поддала на изкушението нито веднъж и Бош бе започнал да мисли, че с всеки следващ ден става все по-силна.

Но дали мисълта, че е виновна за смъртта на дъщеря си, не се бе оказала непосилно бреме, с което да продължи да живее?

Бош отвори плъзгащата се врата и излезе на задната тераса. Погледна надолу към магистралата и необятния град отвъд нея до планините, обрамчващи Долината. Елизабет можеше да е някъде там.

Извади телефона си, влезе в къщата, за да се скрие от съскането на магистралата, и се обади на Сиско Войчеховски. Не бяха разговаряли от два месеца и по-точно от последния път, когато Сиско бе позвънил да се поинтересува как се справя Елизабет. Беше частен детектив, който работеше за адвоката Мики Холър. Това го бе въвело в орбитата на Бош и в крайна сметка той се бе оказал с основен принос за вкарването на Елизабет в правия път.

Войчеховски бе допринесъл за възстановяването на Елизабет в много по-голяма степен от Бош. Беше я превел лично през кризата след спиране на оксикодона. Някога сам наркозависим, той знаеше как да се държи и да разговаря с нея, като в началото не се отделяше от нея нито за минута, за да разреди впоследствие плавно посещенията си. След първоначалната детоксикация бе последвал едномесечен престой в по-традиционна клиника за рехабилитация. А след като се бе пренесла в предложената от Бош стая, Сиско се бе превърнал в седмичния й контрольор. Проверките му се бяха разредили едва след като Елизабет бе преживяла шест месеца, без да докосне наркотик.

И сега Бош му каза, че си е тръгнала неочаквано и без никаква индикация къде би могла да отиде.

— Отговаря ли на телефона? — попита Сиско.

— Оставила го е тук — отговори Бош.

— Това не е добре — значи не е искала да бъде проследена.

— Четеш ми мислите.

Двамата замълчаха за малко.

— В най-лошия случай — каза Бош — е решила да се върне към оня живот. Въпросът е къде би отишла?

— Има ли пари? — попита Сиско.

Бош трябваше да се замисли. През последните два месеца на Елизабет й бе доскучавало, когато Бош отидеше на работа. Беше й позволил да използва кредитната му карта, за да инсталира на телефона си акаунт на „Юбер“. Беше го помолила да поеме задълженията по пазаруването на храна и неща за дома. За това й бе давал пари в брой. С номера на кредитната му карта и възможността да е отделяла дребни суми, остатък от пазаруването, би трябвало да приеме, че разполага със средства да се върне в Модесто — или към наркотиците.

— Да допуснем, че има — каза Бош. — Къде би отишла?

— Наркоманите са роби на навика — напомни Сиско. — Ще се върне там, където е била преди.

Бош се замисли за мястото, от което бе спасил Елизабет миналата година: клиника, която на практика беше фабрика за хапчета, със стаи за преглед, натъпкани с откраднати вещи, предложени в замяна от наркоманите. Когато я бе намерил, Елизабет можеше да търгува само с тялото си.

— Мястото, откъдето я взех — така наречената „клиника“ във Ван Найс, — би трябвало да е затворено — каза той. — Старият ми партньор от детективското бюро на „Холивуд“ сега работи в щатската медицинска комисия. Той беше там и видя мястото. И се закле да ги затвори.

— Сигурен ли си? — усъмни се Сиско. — Понякога само плясват тези доктори през ръцете и ги оставят да си работят.

Бош си спомни как Джери Едгар разказваше колко трудно било да извадиш завинаги от бизнеса докторите шарлатани и „фабриките“ за хапчета и каза:

— Ще ти се обадя след малко.

Прекъсна и отвори списъка с контактите на телефона си. Намери номера на бившия си партньор, позвъни му и Едгар му отговори веднага.

— Хари Бош — разнесе се гласът му. — Човекът, който каза, че ще чуваме, но му трябваха не знам колко месеца да го направи.

— Съжалявам, Джери — извини се Бош, — бях доста зает. Но имам въпрос към теб. Помниш ли онази клиника, където миналата година намерихме Елизабет Клейтън?

— Да, „Шърман Уей“.

— Ти каза, че ще я затвориш. Случи ли се това?

— Чакай малко… Казах само, че ще се опитам да я затворя. Тази работа не е толкова лесна, Хари. Разказвал съм ти колко…

— Знам — колко много бюрокрация има. Значи ми казваш, че година по-късно онова място продължава да работи.

— Заведох случая, свърших работата, предадох папката. Лицензът за упражняване на практика е, както се изразяваме, под „административен надзор“. Така че чакам комисията да се произнесе.

— А междувременно онзи тип, когото видяхме там, типът, който се маскира като доктор, продължава да пише рецепти.

— Не съм проверявал конкретно, но най-вероятно е така.

— Благодаря, Джери. Трябва да затварям.

— Хари…

Бош затвори. Преди да се обади пак на Сиско, извади от портфейла си кредитната си карта, която бе използвал, за да открие „Юбер“-акаунта на Елизабет. Позвъни на телефонния номер на гърба й и помоли служителя да му прочете списъка на последните покупки. С изключение на едно плащане на „Юбер“ от тази сутрин всички останали бяха негови.

Бош взе телефона на Елизабет от масата за хранене. Отвори приложението на „Юбер“ и видя формуляра за оценка на шофьора, който бе взел Елизабет сутринта. Бош му даде пет звезди, после чукна на връзката „Моите пътувания“ и му бе показана карта на маршрута от сутринта и адреса на дестинацията. Явно Елизабет се бе обадила на „Юбер“ и бе оставила телефона, когато колата бе пристигнала. Дестинацията бе автогара на „Грейхаунд“25 в Северен Холивуд.

Привидно изглеждаше, че Елизабет е напуснала града с автобус на „Грейхаунд“, но Бош познаваше района, защото години наред бе имал случаи, които го бяха отвеждали до автогарата и околностите й. Знаеше, че в квартала се навъртат много приходящи, след които и наркомани, както и че там има няколко частни аптеки, обслужващи клиниките.

Обади се пак на Войчеховски и му каза:

— Мястото, от което я изрових, продължава да работи. Но аз я проследих по таксито на „Юбер“, което е извикала тази сутрин, до автогара в Северен Холивуд. Така че сега вече може да е в Модесто. Или…

— Или какво?

— Ти сам каза, че наркоманите се връщат на местата, които познават. Районът около автогарата е доста… неприятен. Много клиники, аптеки и наркозависими. Има един парк до Сто и седемдесета, където се навъртат.

Момент мълчание; после Сиско каза:

— Ще се видим там.