Дълга тъмна нощ

32.

Балард получи точно онази нощ, която бе чакала цяла седмица. Никакви обаждания за детектив, никакви искания на подкрепление и никаква необходимост да помага на полицай в нужда. Прекара цялата смяна в детективското бюро и дори си поръча храна, която бе доставена на дежурния полицай. Това й даде време да се съсредоточи и да събере сили за преглед на последните картони от разпит на терен.

Първите два кашона почти не наложиха отделяне на картони за последващо разследване — Балард отдели само два в купчинката, която бе започнала да се трупа от началото на проекта им. Но третият донесе пет картона, сред които три, които тя почувства, че трябва да отидат на купчината.

Три седмици преди убийството на Дейзи Клейтън двама полицаи бяха спрели колата си, за да проверят товарен бус, паркиран в нарушение до тротоар в Гауър, южно от „Сънсет“. Когато се бяха приближили, бяха чули гласове в буса и бяха видели вътре светлина. На двете задни врати бе имало прозорци и полицаите бяха забелязали, че шито на ръка перде се е изместило. През пролуката бяха видели мъж и жена да правят секс на матрак, докато втори мъж снима акта им с камера.

Полицаите бяха сложили край на купона и бяха проверили документите за самоличност на всичките трима. Жената — многократно задържана за проституция — бе потвърдила, че както сексът, така и снимането са по взаимно съгласие. Бе отрекла, че й е заплащано, както и че се занимава с проституция.

Не се бе стигнало до арести, защото никой от тримата не можеше да бъде обвинен в каквото и да било престъпление. Съгласно буквата на закона полицаите биха могли да извършат арест само заради непристойно поведение на обществено място, и то ако подалият сигнала гражданин се е почувствал засегнат. Така че тримата бяха пуснати с предупреждение и посъветвани да си вървят.

Бяха попълнени три индивидуални КРТ. Вниманието на Балард бе привлечено от описанието на вана, както и от това, че единият от мъжете бе описан като „порноактьор“. Казваше се Курт Паскал, 26-годишен към момента на инцидента, живущ на улица „Кестър“ в Шърман Оукс.

От малкото подробности в картона Балард можа да направи правдоподобното заключение, че полицаите са прекъснали заснемането на порноакт във вана. Паскал и операторът — някой си Уилсън Гейли, 36-годишен — бяха платили на проститутката Таня Викърс, 31-годишна, да изиграе роля във вана. Балард направи още една крачка в същата посока и си представи нощ, три седмици по-късно, когато същите мъже подбират друга проститутка за следващ клип, но впоследствие установяват, че са извършили престъпление, понеже момичето се е оказало непълнолетно. Едно от решенията на проблема им би било да ликвидират проститутката, като представят убийството като дело на сексуален садист.

Отлично разбираше, че това са само догадки — екстраполация върху друга екстраполация. Но нещо във въображаемия сценарий задържаше вниманието й. Трябваше да се занимае по-подробно с тези три картона и тя знаеше откъде да започне.

Вдигна поглед към стенния часовник и видя, че смяната й се е изнизала неусетно. Вече бе почти пет сутринта и едва сега тя осъзна, че Бош не се бе явил, както бе обещал да направи. Помисли дали да не му позвъни, но реши да не го буди — може би той бе преценил, че има нужда от една нощ пълноценен сън.

Погледна трите картона на бюрото. Искаше веднага да се захване с тях, но беше обвързана с Бош и помнеше какво бе казал той за начина, по който трябва да се преглеждат картоните. Затова пристъпи към последния кашон и започна да прелиства картоните в него.

След два часа беше приключила. Този кашон не бе донесъл храна за размисъл. И Бош не се бе появил. Погледна си телефона, за да се увери, че не е пропуснала повикване или есемес, но нямаше нищо. Затова реши да му прати съобщение:

Изпрати го и зачака. Не получи незабавен отговор.

Захвана се пак с работата и използва следващия половин час преди тръгването за УЮК, за да пусне трите имена от вана в компютъра с надежда да получи текущи адреси и състояние на отношенията с правоохранителните органи. Така разбра, че през четирите години след инцидента с вана Таня Викърс е била арестувана девет пъти за проституция и наркотици, преди да почине от свръхдоза хероин на 35 години.

Порноактьорът, Курт Паскал, нямаше досие и съгласно архива на Агенцията за регистрация на МПС продължаваше да живее на „Кестър“ в Шърман Оукс, но последната актуализация на местоживеенето бе отдавна — шофьорската му книжка бе изтекла преди две години и не бе подновена.

Операторът Уилсън Гейли също бе изпаднал от полезрението. През 2012 беше осъден ефективно за преднамерено заразяване на друг човек с болест, прехвърляна по сексуален начин. Беше излежал три години в затвора и изкарал една година условно на свобода. И след това бе изчезнал безследно. Балард не успя да открие да му е била издавана шофьорска книжка в никой щат.

Харесваше й да се рови из базите данни, но вече беше осем сутринта и след трийсет минути трябваше да се срещне с професор Колдър в УЮК, за да получи от него данните в ГРАСП. Не можеше да си позволи да пропусне уговореното време, защото от девет той имаше по програма тричасови упражнения в компютърната лаборатория.

Сложи четирите кашона с КРТ върху кантонерките покрай стената на бюрото, взе ровъра от станцията за зареждане и излезе през задната врата.

Когато излезе от паркинга и вече не можеше да става дума за събуждане на Бош, минаваше осем. Но позвъняването й бе веднага препратено към гласовата му поща.

— Бош, Балард съм. Какво става с теб? Мислех, че работим заедно. На път съм за УЮК. Обади ми се. Намерих няколко картона, които наистина ми харесват.

Затвори в очакване веднага да й позвъни.

Но той не го направи.

Потърси номер в указателя си и го набра. Беатрис Бопра беше режисьор на филми за възрастни и някогашна участничка в такива. Общо взето бе в този бизнес от двайсетина години. Балард я познаваше, понеже предната година я бе спасила от мъж, който имаше планове да я убие. Заради това Бопра й беше длъжница и Балард се надяваше да получи нещо в отговор.

Знаеше, че в този час от денонощието Бопра или приключва нощен сеанс в студиото си в Чатсуърт, или спи и е като мъртва за света.

Но тя й отговори на първия сигнал.

— Да?

— Беатрис, Рене Балард съм.

Бопра бе позната под няколко имена в порнобизнеса. Много малко хора знаеха истинското й име и се обръщаха към нея с него.

— Балард, какво става? Готвех се да си лягам. Работих цяла нощ.

— В такъв случай се радвам, че те хванах. Трябва ми експертната ти помощ.

— Експертна? Да не искам да опиташ СМ31 или нещо подобно?

— Не точно. Имам няколко имена и ми е интересно дали ще ти подскажат нещо.

— Казвай.

— Първият е Курт Паскал. Предполага се, че е порноактьор. По-скоро е бил преди девет години.

— Девет години? Господи, в нашия бизнес нещата са се превъртели два пъти за толкова време. Хората идват и си отиват… разбирай го както щеш.

— Значи не го познаваш?

— Виж, аз познавам тези хора по сценичните им имена, а това име не е такова. Чакай да видя в компютъра дали го имам под истинското му име.

— Коя база данни ползваш?

— Порно кастинг. Задръж така…

Балард я чу да трака на клавиатурата. После:

— Паскал… П-А-С-К-А-Л?

— Това е, което имам, да.

— Ха… тук е. Снимката му ми е непозната, така че почти сигурно не съм работила с него. Какво е направил?

— Нищо. Пише ли къде живее?

— Не, няма нищо. Има кой му е агентът, възрастта му и данни за тялото му. Двайсет и пет надървен, което обяснява как е попаднал при нас и явно е останал. Но е на трийсет и пет, което го прави старичък за тази игра.

Балард се замисли за момент кой е най-добрият начин да се свърже с Паскал. Реши да остави това за по-нататък.

— А нещо за Уилсън Гейли? Възможно е да е оператор.

— Това сценичен псевдоним ли е? — попита Бопра. — Ако е, да знаеш, че не правя гей порно, така че едва ли го знам.

— Не, истинското му име. Така поне мисля.

— Мислиш.

Балард я чу отново да въвежда.

— Не, не е в базата данни — съобщи след малко Бопра. — Но… да ти кажа право, името ми напомня нещо. Разбираш ли, пич с име за гей порно, но в нормалната игра… Хм, ще поразпитам за него.

— Лежал е в затвора преди пет години за съзнателно заразяване на друг с венерическа болест — допълни информацията Балард.

— О… почакай малко — сети се Бопра. — Онзи ли?

— Кой?

— Мисля, че е той. Имахме един тип преди време, който беше набрал срещу едно момиче — изпълнителка, — което говореше мръсотии за един от партньорите му. Така че той я нае за един епизод и се включи в него. В резултат й лепна сифилис и я принуди да напусне бизнеса. Тя пък отишла в Порока32, защото някой й казал, че продуцентът — и точно неговото име ми звучи като Гейли — го направил нарочно. С други думи, знаел, когато я чукал. И в Порока се заинтересували от него. Отворили медицинското му досие и каквото там още трябвало. Доказало се, че е знаел, и го тикнали в затвора.

— Чувала ли си нещо за него оттогава? Излязъл е на свобода преди две години.

— Не мисля. Просто си спомних историята. Трудно се забравя такова нещо — това е най-страшното, което може да се случи в нашия бизнес.

Балард знаеше, че ще трябва да изтегли досието на Гейли, за да получи потвърждение. Но засега изглеждаше като че ли говорят за един и същи човек.

— Да се върнем на другия… Паскал — каза тя. — Би ли могла да го наемеш за снимки през базата данни?

— Бих могла да проверя през агента му дали е на разположение — отговори Бопра.

— И ще има ли… кастинг или нещо подобно?

— Не. При нас гледаме негов клип, който агентът му ще ми изпрати, и после или го наемаш, или не. Тарифата му е по триста на епизод. Пише го тук.

— Би ли го наела за снимки днес?

— Какво говориш? Какви снимки?

— Без снимане. Искам само да го извикаш при теб, за да мога да поговоря с него.

След продължителна пауза Бопра каза:

— Не знам, Балард. Ако се разчуе, че правя услуги на полицията, това сериозно ще ми навреди. Не съм сигурна дали ще мога да наемам други хора. Особено през неговата агенция. Тя е една от големите.

Беше ред Балард да замълчи; надяваше се Бопра да схване посланието: „Длъжница си ми, Бопра“.

И стратегията й сработи.

— Окей… мисля да се престоря на невинна — въздъхна накрая Бопра. — Ще кажа, че си била истински продуцент или нещо такова.

— Каквото трябва — окуражи я Балард.

— За кой ден?

— Например днес?

— Наемането за същия ден е малко подозрително. Никой не прави така.

— Добре, а утре?

— В колко?

— В девет.

— За вечерта говорим, нали?

— Не, сутринта.

— Никой не работи сутрин.

— Добре, добре, да бъде както го правите.

— Значи в такъв случай ще го ангажирам и ще ти се обадя. И ти ще дойдеш?

— Ще дойда.

И двете затвориха, след което Балард отново опита Бош и отново му остави съобщение на гласовата поща.

Телефонът на Бош май беше изключен.

33.

Трафикът в направление УЮК беше жесток. Дори със служебната си кола, която й даваше достъп до забранени за паркиране зони, Балард се добра до професор Колдър едва когато той вече заключваше кабинета си на път за лабораторията.

— Професоре, много съжалявам, че толкова закъснях — извика тя в гърба му. — Има ли някаква възможност само да взема данните от ГРАСП?

Усети се, че говори с умолителния тон на студентка. Беше унизително.

Колдър се обърна, видя я и отключи вратата.

— Влезте, детектив.

Остави раничката си на един стол, отиде зад бюрото си и без да сяда, отвори средното чекмедже.

— Знаете ли, чудя се защо го правя — продължи той. — ЛАПУ не се отнесоха много добре с мен.

Извади от чекмеджето флашка и я подаде през бюрото на Балард.

— Знам — каза тя. — Било е в резултат на съображения, валидни към онзи момент. — Взе флашката и я вдигна във въздуха. — Но мога да ви уверя — опита се да го успокои, — че ако това ни помогне да открием убиец, ще се постарая много хора да научат за помощта ви.

— Да се надяваме — със съмнение в гласа отговори Колдър. — Ще трябва сама да разпечатате копия за партньора ви. В края на семестъра сме и се оказа, че нямам бюджет за хартия.

— Няма проблем, професоре. Благодаря.

— Бих искал да разбера какво се е получило.

Макар Балард да се върна при колата си само след десет минути, под чистачката й имаше квитанция за глоба за неправилно паркиране.

— Ама тези хора сериозно ли…? — удиви се тя на глас.

Дръпна ядосано плика изпод чистачката и обиколи с поглед целия паркинг, търсейки служителя, която я бе глобил, но видя само студенти на път за лекциите си.

— Ей, това е шибана полицейска кола, не видя ли? — изкрещя тя.

Студентите я изгледаха озадачено за момент и продължиха към залите. Балард се качи в колата, хвърли плика на таблото над волана и изсумтя:

— Задници!

Потегли обратно към Холивуд. Трябваше да реши какво да прави. Можеше да остави служебната кола, да се качи на вана си, да запраши към плажа за обичайните занимания по това време на деня и да се наспи. Другата възможност бе да продължи със случая. Имаше петдесет и шест заделени картона, които се нуждаеха от по-подробно разследване. А освен това разполагаше с данните от ГРАСП, които представляваха напълно нов поглед върху случая.

Не бе влизала в океана от два дни и знаеше, че се нуждае от физическата активност и душевното равновесие, което това щеше да й донесе. Но случаят я зовеше. С пресяването на КРТ-тата и с файловете от ГРАСП можеше да задържи набраната инерция.

Извади телефона си и набра Бош за трети път тази сутрин. Сигналът прозвуча само веднъж и веднага бе препратена към гласовата поща.

— Бош, къде си, мамка му? Заедно ли работим, или вече не?

Затвори, без да остави съобщение, ядосана, че мобилният телефон не дава възможност да затръшнеш слушалката.

Докато се влачеше през трафика, ядът й към Бош се разсея и се превърна в загриженост. Когато се добра до Холивуд, зави по „Хайланд“ и навлезе в „Кауенга Пас“. Знаеше, че Бош живее в прохода. Беше й дал адреса си, за да може да говори с Елизабет Клейтън. Не си спомняше номера, но поне бе запомнила улицата.

Удроу Уилсън Драйв се виеше по склона на планината над прохода и предлагаше сякаш изрязани изгледи между къщите, стърчащи над терена върху стоманобетонни пилони. Но Балард не се интересуваше от гледката. Тя търсеше стария зелен „Чероки“, с който бе видяла Бош да напуска паркинга на участък „Холивуд“ вчерашната сутрин. Надеждата й бе Бош да няма гараж.

Беше на три завоя под билото на планината, когато зърна джипа пред вратата на гаражна пристройка към малка къща, издигната на онази страна улицата, която предлагаше живописната гледка. Подмина я и паркира до тротоара.

Отиде до предната врата и почука. Отстъпи крачка и провери прозорците за дръпнати пердета. Нямаше такива, а и никой не й отвори. Опита вратата, но тя се оказа заключена.

Отиде при гаража и опита страничната врата. И тя беше заключена.

Върна се на улицата, заобиколи къщата откъм задната страна и я огледа отдалече. Сети се за начина, по който Бехтел, крадецът на картини, се бе вмъкнал, за да открадне платната на Уорхол. Видя, че гаражът е обграден с решетки от ковано желязо, междините в които изглеждаха достатъчно широки, за да стъпва в тях.

Върна се на улицата.

Точно както беше направила преди три дни, се качи на покрива и мина до задния перваз. Всяка къща с гледка разполагаше със задна тераса и тя не бе разочарована от дома на Бош. Провери дали хоризонталният улук е закрепен достатъчно здраво, клекна, хвана се с две ръце, увисна и с леко залюляване скочи от метър височина на терасата. Не беше никакъв проблем.

Но нещо определено изглеждаше странно. Плъзгащата се врата бе достатъчно открехната, за да мине през пролуката, без да я доразтваря. Озова се в средата на малка икономично обзаведена дневна. На пръв поглед всичко изглеждаше наред.

— Хари…?

Не получи отговор. Влезе по-навътре. Усети малко странна миризма на храна.

Имаше ниша с маса за хранене и стена от рафтове зад нея, отрупани с книги, папки, колекция от винилни плочи и компактдискове. На масата видя неотворена бутилка вода и хартиена торбичка от „Покито Мас“, вече видимо омазнена отвътре. Докосна бутилката и торбичката — бяха със стайна температура. Торбичката беше отворена и тя погледна в нея. Видя опакована храна и от миризмата в кухнята се досети, че тази храна стои така от доста време.

— Хари?

Този път изрече името му по-високо, но и това не донесе отговор.

Отиде до антрето зад входната врата и погледна в тясната кухня, през която можеше да се стигне до гаражната пристройка. Тук всичко изглеждаше наред. Видя на поставка връзка ключове.

Обърна се и тръгна по коридора към спалните. В главата й летяха най-различни мисли. Бош например бе споменал, че Елизабет Клейтън загадъчно се е изнесла. Дали не се бе върнала, за да му направи нещо лошо? Да го обере? Нещо друго ли се бе случило?

Тогава се сети за възрастта на Бош. Дали нямаше да го намери свлечен в леглото или в спалнята? Дали не бе прекалил с работата и не бе стигнал до пълно изтощение заради липсата на сън?

— Хари? Балард съм. Тук ли си, Хари…?

Къщата оставаше смълчана. Балард бутна вратата на една спалня — вероятно на дъщеря му, ако се съдеше по афишите и снимките по стените, плюшените играчки на леглото, снимката й и малката колекция плочи. На нощната масичка имаше снимка в рамка: девойка, прегърнала жена. Явно дъщерята и съпругата на Бош.

От другата страна на коридора имаше друга стая с легло и бюро. Никакъв лукс, по-скоро спартанско обзавеждане. Изглежда, беше стаята на Елизабет. Следващата врата бе на обща баня. След това основната спалня — стаята на Хари.

Балард влезе и този път само прошепна името на Хари, за да не го събуди, ако още спи. Леглото бе оправено с военна прецизност, постелката опъната и подпъхната под ръбовете на матрака. Това в още по-голяма степен от недокоснатата храна на масата подсказа на Балард, че нещо съвсем сериозно не е наред.

Провери и банята, макар вече да знаеше, че Бош не е тук. Върна се, мина през цялата къща и отново излезе на терасата. Последното място, което оставаше да провери, бе стръмният склон под конзолно изнесената къща.

Оврагът долу бе обрасъл с гъсти храсти, акации и иглолистни дървета. Балард мина няколко пъти по цялата дължина на терасата, за да може да разгледа добре терена долу. Нямаше никаква следа от тяло или някакво смачкване на растителността.

Удовлетворена, че къщата и околният терен са чисти, Балард скръсти ръце и се подпря на перилата; питаше се какво да предприеме. Беше сигурна, че на Бош му се е случило нещо. Погледна си часовника. Вече бе 9:30 и тя знаеше, че в детективското бюро на участък „Холивуд“ вече ври и кипи. Извади телефона си и позвъни по пряката линия на лейтенант Макадам.

— Лейтенант, Балард се обажда.

— Балард… Току-що потърсих дневника за нощната смяна и не го намерих.

— Не съм го попълнила. Беше бавна нощ. Никакви сигнали.

— Е, веднъж на милион. Добре, какво има тогава?

— Ако помниш, при една от нощните ми смени по-рано тази седмица ти казах, че работя по неразрешен случай за едно момиче, което е било отвлечено преди девет години.

— Дейзи, така ли беше?

— Точно така. Работех по случая с Хари Бош.

— Без моето разрешение, но да, знам че Бош се занимава с това.

— Той получи разрешение от началника на смяната. Както и да е, ето за какво става дума. Бош трябваше да се яви тази сутрин, за да прегледаме едни стари KPT-та заедно, но не дойде.

— И какво?

— След това, в 8:30, имахме среща с един човек в УЮК, но Бош не дойде и за нея.

— Ти потърси ли го?

— Търся го цялата сутрин. Не ми отговаря. В момента съм в дома му. Задната врата беше отворена, открих на масата незапочната вечеря от снощи, а в леглото му не беше спано.

Настъпи продължително мълчание, докато Макадам обмисляше всичко казано от Балард. Вече бе решила, че и той се настройва на същата тревожна вълна като нея, но когато проговори, разбра, че изобщо не е така.

— Балард, ти и Бош… имате ли нещо общо извън този случай?

— Не. Ти шегуваш ли се? Мисля, че му се е случило нещо. Не съм… човекът е изчезнал, лейтенант. Трябва да предприемем нещо, затова се обаждам. Какво следва да направим?

— Добре, успокой се сега. Извинявай за грешката. Забрави каквото казах. Така-а… кога точно трябваше да се видите?

— Нямаше точен час. Но той обеща да дойде рано. И изобщо… търся го от четири-пет сутринта.

Пак мълчание.

— Рене, значи говорим за най-много шест часа.

— Знам, но в случая определено нещо не е наред. Вечерята му е недокосната на масата. Колата му е тук, но него го няма.

— И все пак, още е много рано. Да видим как ще се развият нещата.

— Да се развият? За какво говориш? Той е един от нас, за бога! Трябва да пуснем бюлетин или поне да го подадем в рейсъра.

Рейсър беше вътрешна система за уведомяване чрез есемеси, които можеха да бъдат изпратени едновременно до телефоните на хиляди полицаи.

— Не, твърде рано е възрази Макадам. — Да изчакаме да видим какво ще се случи през следващите няколко часа. Изпрати ми с есемес адреса и ще пратя там кола веднага след обяда. Ти приключвай.

— Какво? — попита Балард.

В гласа й звучеше безпомощност. Макадам не виждаше онова, което виждаше тя, и не знаеше онова, което знаеше тя. И подходът му беше тотално погрешен.

— Приключвай за днес, Балард. Ще изпратя по-късно кола да провери пак за Бош. Това трябва да отлежи поне дванайсет часа. Ще ти се обадя по-късно, ако междувременно разберем нещо. Най-вероятно не става дума за нищо сериозно.

Балард затвори, без да потвърди заповедта на Макадам. Опасяваше се, че каже ли още нещо, ще го направи с висок писклив полуистеричен глас.

Задържа телефона си в ръка и потърси номера на участъка в Сан Фернандо. Позвъни и поиска да я прехвърлят в детективското бюро. Отговори й жена, която се идентифицира твърде бързо, за да долови името й.

— Там ли е Хари Бош?

— Не, не е тук. Може ли да ви помогне някой друг?

— Аз съм детектив Балард от ЛАПУ. Може ли да говоря с неговия партньор, моля? Спешно е!

— Тук нямаме постоянни партньори. Ние…

— Трябва да говоря с онзи, с когото той е работил за последно заедно… по онова гангстерско убийство, в което бе ликвидиран свидетелят.

Къса пауза преди отговора:

— Това съм аз. Откъде знаете за случая?

— Как ви беше името?

— Детектив Лурдес. Как разбрахте за…

— Изслушайте ме. Мисля, че на Хари му се е случило нещо. В момента се намирам в къщата му и изглежда… изглежда, сякаш е бил отвлечен.

— Отвлечен?

— Имахме уговорка да се срещнем рано тази сутрин. Той не дойде. Телефонът му е изключен и не си е у дома. На масата има недокосната храна от снощи, леглото му е оправено, а задната му врата е била отворена цялата нощ.

— Окей, окей… сега вие ме изслушайте. От вчера имаме информация, че санферите са възложили убийството му, защото знаят, че Хари работи по случай срещу един от техните босове. От днес работим и ние. Но снощи аз предупредих Хари. Казах му. Има ли вероятност да се е… скрил някъде?

В гърдите на Балард се появи някаква тежест. Тежестта на ужасно предчувствие.

— Аз… не. Не изглежда така. Ключовете му са на масата. И колата му е тук.

— Може да е помислил, че колата му е проследима. Вижте, не се опитвам да омаловажа ситуацията. Ако твърдите, че изглежда не по негова воля, тогава трябва да изпратим екип. Разговаряхте ли с дъщеря му?

Балард изведнъж осъзна, че през седмицата Бош й бе разкрил нещо, което можеше да е от полза.

— Не — призна тя. — Но ей сега ще го направя.

И прекъсна разговора.

34.

Балард се върна в къщата, за да потърси нещо друго. Трябваше й телефонният номер на дъщерята на Бош. Бе запомнила, че в основаната стая имаше малко бюро като онези, които се намират в хотелските стаи. Влезе там и започна да претърсва чекмеджетата, докато не попадна на едно с чекови книжки и хванати с ластик пакети от пликове.

Една купчинка беше изцяло от телефонни сметки. Бързо отвори най-горния плик и веднага видя, че Бош използва семеен план, съгласно който плаща два мобилни телефона на една сметка. Единият номер й бе познат — неговият, а вторият трябваше да е на дъщеря му. След това отвори чековата книжка и започна да прелиства отрязъците, докато не попадна на копие на чек за четиристотин долара на името на Маделин Бош.

Вече имаше каквото й трябваше, така че позвъни на номера. Сигналът прозвуча няколко пъти и после бе прехвърлена на гласовата поща, което не я изненада, понеже дъщерята на Бош нямаше как да разпознае нейния номер, който излизаше на екрана й.

— Маделин, обажда се детектив Балард от ЛАПУ. Страшно важно е да ми се обадите веднага щом прослушате това съобщение. Настоятелно ви моля да ми позвъните.

Продиктува номера си, макар той вече да бе записан в телефона на момичето. След това прекъсна, върна всичко в чекмеджето и стана от бюрото. Веднъж Бош бе подхвърлил, че дъщеря му учи в „Чапман“, окръг Ориндж, и винаги се намира на не повече от час път. Замисли се дали да не позвъни на охраната на учебното заведение, за да разбере от тях има ли начин Маделин Бош да бъде открита, но в този момент телефонът й иззвъня и на екрана се показа номерът, на който току-що се бе обадила.

— Маделин?

— Да, какво става? Къде е баща ми?

— Опитваме се да го издирим и се нуждаем от помощта ти.

— Боже господи, какво се е случило?

— Не се паникьосвай, Маделин. Така ли ти казват? Маделин?

— Мади. Кажете ми какво се е случило.

— Не съм сигурна. Не се яви на две срещи с мен и не мога да се свържа с него. В момента съм в дома му, колата му е пред гаража, на масата има храна, но него го няма. Кога се чухте за последно с него?

— Той… ъ-ъ… ми прати есемес снощи. Каза ми лека нощ и аз му отговорих с лека нощ.

— Той и майка ви разведени ли са? Да не би да…

— Майка ми почина.

— Съжалявам, не знаех. Но ето за какво ти се обаждам. Баща ти ми спомена, че сте се разбрали той да може да проследява телефона ти, а ти неговия. Мисля, че неговият телефон в момента е изключен, но искам да пуснеш приложението на твоя и да ми кажеш къде за последно е бил засечен. Можеш ли да го направиш?

— Да. Само че ще трябва да те поставя на високоговорител, докато…

— Няма проблем, направи го.

Балард изчака и след малко Мади отново се обади:

— Има записи до единайсет и четирийсет и две снощи. После спира.

— Това е добре, но кое е било местоположението на телефона?

Нова пауза, докато Мади проверяваше. Балард стискаше палци да не е домът му, защото това с нищо нямаше да й помогне.

— Ъ-ъ… в Долината е. Някакво място, наречено… хм… Открита зона Садълтрий.

Сърцето на Балард се сви — името звучеше като място, където да изхвърлиш труп.

— Не може ли по-конкретно? — помоли тя, стараейки се мислите й да не влияят на тона й. — Можеш ли да промениш мащаба или нещо такова?

— Почакайте малко… — каза Мади.

Балард почака.

— Ммм… изглежда, се намира близко до Силмар — обясни Мади. — Най-близката улица до това място се казва „Койот Стрийт“.

— Сега би ли затворила, а после, ако може, направи снимка на екрана и ми я изпрати.

— Добре, но защо го няма? Какво се е…

— Мади, моля те, чуй ме! Трябва да прекъснем, за да ми пратиш снимката на екрана. После аз ще я препратя на когото е нужно и така ще разберем дали баща ти е там. Знам, че си изплашена и че това обаждане е най-ужасното в живота ти. Но сега трябва да затварям. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо. Става ли?

Стори й се, че чува момичето да плаче.

— Мади…?

— Да, добре. Затварям.

— Още нещо… Струва ми се, че ако поне малко приличаш на баща си, сега ще ми изпратиш снимката на екрана, а после ще скочиш в колата и ще потеглиш за насам. Не го прави! Стой далече от дома си, чуваш ли ме? Може да е опасно!

— Вие сериозно ли…?

— Напълно. Искам да не си тук, докато не ти се обадя аз или баща ти, разбрахме ли се?

— Ясно.

— Добре, сега ми прати снимката.

И Балард затвори. Знаеше, че Хедър Рурк вероятно спи, но това нямаше значение. Обади се на приятелката си, въздушната насочвачка. Малко изненадващо тя й вдигна моментално.

— Защо си будна, Рене?

— Още работя, а имам ситуация. Нуждая се от облитане над Долината. Кой мислиш би го направил за мен?

— Лесен въпрос — аз.

— Какво?

— Поех извънредна смяна и за днес сме включили в план-графика Долината. Всъщност всеки момент ще излетим. Къде в Долината?

— Района на Силмар. Колко време ще…

— Трийсет минути. Какво точно търсиш?

— Издирваме изчезнал полицай. Сега ще ти изпратя екранна снимка на мястото, което ни интересува. Нарича се Открита зона Садълтрий. Трябва да разбера какво има там. Някакви къщи, постройки… каквото и да е. А ако няма нищо… потърси човешко тяло.

— Разбрах. Чакам снимката.

— И аз я чакам и ще ти я пратя в мига, в който я получа. И още нещо — ако е възможно, не споменавай за това по радиото. Обаждай ми се на мобилния.

— Ясно.

Балард прекъсна в мига, в който телефонът я уведоми за получаването на екранната снимка от Мади Бош. Без забавяне тя я препрати на Хедър Рурк. После тръгна пред къщата, като я оглеждаше като потенциално местопрестъпление. Остави задната врата отворена и излезе през предната, без да пропусне да я заключи.

Сигналът на телефона тук бе слаб и стана нормален едва когато пое по Удроу Уилсън Драйв надолу в прохода, за да се качи в посока север на магистрала 101. Сега вече можеше да се обади на Лурдес в полицейското управление на Сан Фернандо.

— Знаеш ли нещо за някакво място, наречено Открита зона Садълтрий?

— Ъ-ъ… дори нямам представа какво може да е това.

— Намира се северно от Силмар, наблизо до улица „Койот“. Проследихме телефона на Бош до това място снощи някъде около полунощ. После сигналът се е изгубил. В момента чакам облитане и моя позната ще ми каже какво има там. Сега пътувам.

— Аз съм по-наблизо. Мога да се кача там веднага.

— По-добре изчакай облитането. Не знаем какво може да има там. Може да е труп, но може да е капан.

— Господи…!

— След като сте знаели, че е набелязан, защо не е бил под охрана?

— Отказа. Мисля, че не го взе на сериозно. И още не знаем дали има някаква връзка. Може да е горе на къмпинг и да няма сигнал.

— Може, но аз сериозно се съмнявам. Сега искам телефонът ми да е свободен. Ще ти се обадя, когато науча нещо от облитането.

— Тук съм и виж… Хари веднъж ми спаси живота, така че…

Не довърши.

— Разбирам — каза Балард.

И затвори.

Късният сутрешен трафик беше рехав и Балард успя да поддържа добра скорост. Стигна по 101-ва до отбивката за 170-а, пое по нея, после отби на 5-а, преди да навлезе из улиците на Роксфорд. Проверяваше телефона си периодично, но нямаше вест от Рурк. В един момент не издържа и изви глава, за да погледне в небето за хеликоптер над планините, обграждащи Долината. Не видя.

Точно пресичаше Сан Фернандо Роуд, когато Рурк й позвъни, вместо да й прати есемес. От слушалката не се чуваше грохотът на хеликоптерен двигател и Балард настръхна.

— Още ли сте в Пайпър Тек?

— Не, имаме площадка в „Дейвис“, която можем да използваме.

Балард знаеше, че управлението разполага с тренировъчна база край Силмар, кръстена на името на бившия началник Едуард Дейвис.

— Прелетяхте ли? Имаше ли там нещо?

Усещаше, че гласът й е променен от напрежението на момента.

— Няма труп — отговори Рурк. — Но на стотина метра по на север от точката, която ми изпрати с екранната снимка, в шубраците има нещо като изоставен кучкарник или някакъв терен за обучение на животни. Плюс няколко навеса и кръгли плацове за тренировки. Но няма нито коли, нито някакви признаци на живот.

Балард пое рязко дъх. Поне тялото на Бош не лежеше някъде там, изложено на слънцето.

— Какъв е достъпът?

— Труден — отвърна Рурк. — На едно място черният път за нагоре изглежда отнесен от порой.

— Направи ли някакви снимки?

— Да. Ще ти ги пратя, но реших първо да говоря с теб.

— Няма проблем.

— Искаш ли да сме наблизо?

— На петнайсет минути оттам съм и ще огледам терена. Но ако ми бъдете въздушно подкрепление, няма да откажа.

— Окей, тук сме, докато не ни се обадиш.

— Разбрано.

Балард затвори и се обади на Лурдес. Сподели с нея резултата от облитането и я покани да се срещнат в края на улица „Койот“ и заедно да претърсят мястото, където телефонът на Хари Бош е бил засечен за последен път.

— Идвам веднага — каза Лурдес.