Графиня робиня

Глава 11

— Първото нещо, от което ще имам нужда, е баня. После, ако бъдеш достатъчно щедър да разтвориш богатствата от женски дрехи, ще изберем нещо, на което Примус Пилус няма да може да устои.

Даяна се потопи в чудесната топла вода за повече от час. Когато болката в гърба от търкането на плочките отшумя, робините от банята я завиха в голяма кърпа и се захванаха с косата й.

Кел донесе гравирана кутия с украшения за коса и други бижута.

— Чии са? — полюбопитства тя.

— Всичко и всеки в тази къща принадлежи на Маркус Магнус. Ако питаш обаче дали има жена, на която принадлежат, отговорът е не. Повечето от тях са подаръци от търговците в Аква Сулис. Има много келтски занаятчии, които изработват добри украшения. Генералът притежава доста амулети. Някои са златни с кехлибар, някои — сребърни със смарагди. Той колекционира келтска бижутерия. Има око за красивото.

Очите им се срещнаха и двамата се засмяха на непреднамерената му шега. Тя избра златна шнола, която събираше високо косите й — те падаха назад в богат водопад от къдри. Жената, която предишната вечер бе направила косата й, отново оформи ситни къдрички около лицето.

Даяна подбра тъмновиолетова коприна от множеството дрехи, които Кел й показа. Имаше безпогрешен инстинкт към драматичното. Наситеният цвят на бижуто контрастираше с бледото й лице, правеше го да изглежда нежно и ефирно. Леко оцвети устните и клепачите си в по-светъл лилав тон, примесен със сребристо, което й придаде шармантния блясък на дъгата.

— В колекцията на генерала има нещо, което ще даде съвършен завършек на красотата ти — сети се Кел.

Даяна обу сандалите с високите токове и започна да се упражнява в ходене. Красивата рокля имаше права, класическа кройка, следваща извивките на женското тяло. Беше с малък шлейф, който тя искаше да се научи да отхвърля драматично настрани, когато спреше да се движи. Кел се върна и й подаде келтска огърлица, украсена с аметисти. Беше великолепна, с изключение на това, че приличаше на робска верига. Даяна много я хареса, не само защото отиваше на виолетовата коприна, но и защото удължаваше и правеше врата й елегантен. Не пропусна да отбележи обаче ироничния символизъм.

— Не трябва да ти я давам, без да имам разрешение — каза колебливо Кел.

— Аз поемам отговорността. Ако се разгневи, кажи му, че съм я откраднала… Имам нужда не само от бижуто, но и от кон, Кел.

— Невъзможно.

— Трябва да отида при него, пред всичките негови войници. Няма да чакам да се върне.

Кел събра веждите си в знак на неодобрение.

— Може да си красива и желана, но все пак си робиня. Каква сила смяташ, че притежаваш? — неочаквано му хрумна нещо: — Имаш ли някаква тайнствена сила? — запита той.

Чувствените й устни се разтвориха в усмивка:

— Да, Кел, имам.

— Каква е? — продължи недоверчиво той.

— Това е тайна — усмихвайки се, отвърна тя.

— Маркус знае ли тайната?

— Да. Неудържимо го привлякох в спалнята си снощи.

Кел премигна. Нямаше и представа, че Маркус бе напускал стаята си, за да посети робинята.

— Каква е тази примамка, на която не може да се устои?

Даяна се поколеба. Трябваше да привлече Кел на своя страна. Ще бъде напълно откровена с него!

— Примамката, на която не може да се устои, е девствеността ми — отговоря тя тихо.

Сивите очи на Кел се уголемиха от изненада.

— Такова просто нещо — промърмори той. — И все пак толкова рядко и безценно.

— Трябва ми кон, Кел.

Поклати глава.

— Нямаме коне за езда. Имам малка двуколка, която използвам, когато трябва да съобщя нещо на генерала — каза той, като се колебаеше.

Даяна размисли за миг и картината, която се появи във въображението й, я разпали още повече.

— Това ще свърши работа, може би дори така е по-добре. Преди да тръгнем, можеш да поръчаш да приготвят любимата му храна за вечеря.

— Вече съм го направил. С една крачка съм пред теб.

— Боже мили! Надявам се да не е така — подразни го тя мило.

Един от робите докара двуколката с впрегнатото пони и помощта на Кел тя внимателно се качи.

— Никога не съм се возила в такова нещо, но доколкото разбирам, като се движим, трябва да се държа за това дървено перило.

— Аз не карам като луд — съобщи Кел.

— Да, но Маркус кара точно така — спомни си Даяна.

— Учудвам се че той въобще спря заради теб.

— Успях да го спра в крачка. И с малко късмет ще успея отново.

— Надявам се, разбираш, че ще трябва да отговаряш пред него за това, което правиш сега. Отговорността е изцяло твоя — предупреди я Кел.

Даяна затвори очи в очакване на този момент. Ами ако го ядоса и той я унижи или се случи нещо още по-лошо? Тя изправи гърба си и опъна рамене. Така да бъде! Ще заложи съдбата си на ветровете. Пред казаното и направеното Магнус щеше да бъде само един мъж, а тя беше жена. Преимуществото беше на нейна страна.

Излязоха бавно през портата на високата ограда и се отправиха надолу по полегатите хълмове към Аква Сулис. Следобедното слънце жареше голите рамене на Даяна. Войникът на пост пропусна Кел през входа на крепостта… Даяна погледна нагоре към зъберите на кулата. В основата си те бяха от камък Върху него, във формата на керемида, бе поставен торф от близкия канал. Цялата височина беше осемнадесет фута. Всички войници, които се намираха горе, се загледаха в сексапилната британка.

Даяна бе изненадана от размера на крепостта. Зад стените, имаше истински град с многобройни улици и сгради. На ъгъла на две от главните улици имаше комплекс от сгради, наредени около голям двор, който включваше помещенията на командването, складово и канцеларии. Когато Кел спря да попита къде е генералът, постовите му казаха, че Примус Пилус е във външния кръг.

Минаха покрай конюшните, работилниците и накрая покрай дълги редици от бараки, където римските войници се хранеха и спяха. Изглеждаха доста просторни, отпред имаше пътеки, оформени с колони. Продължиха пътя си и откъдето минеха, мъжете спираха да работят, заглеждаха се и не вярваха на очите си. Тръгваха пеша след тях. Двуколката на Кел бе позната гледка, но откакто бе направена, жена не се беше качвала в нея. В центъра на задната стена се отвори врата, която водеше към огромен амфитеатър, където обучаваха бойците и се провеждаха парадите. На полето имаше поне хиляда войника. Всички бяха облечени в ризници с метални ленти и носеха щитове. Слънцето отразяваше в бронзовите шлемове и в нагръдниците на легионерите, които бяха наредени в правилни редици по цялото поле.

Стояха в пълна бойна готовност с копията и щитовете и всички погледи бяха насочени към стотината войника в центъра, които се упражняваха с оръжия. Борбата беше ожесточена. Войниците не си играеха, а се биеха истински.

Маркус Магнус искаше всеки присъстващ да се обучи професионално да борави с различните видове саби, преди да напусне Аква Сулис. За него сабята беше най-вече оръжие, с което се пробожда, а не се сече. Използваше се за близък бой и се държеше в кожена или бронзова ножница, прикрепена под дясната ръка. Отляво, пак в ножница, всеки имаше по една кама, закачена на същия колан, на който се носеше и сабята. Отстрани стояха медицински лица, които отнасяха ранените до болницата.

Зад Маркус се бяха изправили двама келти в типичното си облекло, състоящо се от кожено парче, обвито около бедрата; носеха секира и нож. Единият имаше дълга черна коса. Голите им крайници бяха изрисувани със смразяващи татуировки. И двамата едновременно се приближиха към него. Първият незабавно бе намушкан в корема Маркус сграбчи втория за дългата коса, дръпна яростно главата му назад и преряза оголеното гърло.

Генералът не бе имал време дори да отметне алената наметка на рамото си, за да попречи на удара му. Чуха се множество одобрителни викове, последвани от притеснен смях, когато двамата келти се изправиха живи и здрави на краката си, без да бъдат ни най-малко наранени. Всички помислиха, че той действително ги с съсякъл. Келтите правеха това вече две години и все още не бяха успели да го изненадат. Само веднъж му бяха пуснали малко кръв. След този случай той можеше да ги убие всеки път, когато ги използваше за демонстрация на ефективно владеене на оръжието.

Двуколката, в която се возеше Даяна, се появи в полезрението на войниците. Всички погледи се насочиха към нея. Сред редиците се разнесе висок шум, който командирите им не успяха да усмирят, защото и те бяха впечатлени от спектакъла, разиграващ се пред тях. Генералът не повярва на очите си, докато двуколката на Кел се приближи към него заедно с красивата робиня. Когато спряха Маркус прибра сабята си и се приближи. Гледаше я изумен, черните му очи искряха от ярост. Преди да може да издаде някаква заповед, Даяна протегна нежните си ръце към него.

— Помогни ми да сляза, Маркус, или войниците ти ще помислят, че си недодялан — прошепна тя тихо и нежно почти в ухото му.

— Ще разбереш колко недодялан мога да бъда — обеща й той, но тя усети, че нарочно говори тихо.

— Усмихни ми се. Смятам, че би искал всеки един мъж тук да повярва, че си ми заповядал да дойда.

Красотата й го задуши. Той се усмихна с вълча усмивка и като я подхвана през кръста, я свали на земята. Сред редиците премина оживление, когато силните му ръце сключиха около тънката талия и той я повдигна. Беше изцяло привлечен от красивата жена, която бе толкова смела, че да го намери тук, пред хиляди мъже.

Тя се усмихна на мрачния мъж, който се извисяваше над нея.

— Те смятат, че съм твоя наложница — промълви тя прелъстително.

При тази мисъл само, той получи пълна ерекция. Победата вече светеше в черните му очи. — Това ли дойде да ми кажеш?

— Не разбира се, не, животно такова — подразни го тя.

Изгарящото желание го съсипваше. Искаше да я събори на земята, да се качи върху нея и да я обладае пред всичките тези римски войници, така че да го запомни за цял живот. Искаше да жигоса печата си върху нея, за да им покаже, че тази прекрасна жена е негова, само негова! С чувство на притежание той постави ръце на раменете й.

— Тогава, за Бога, какво правиш тук? — запита той разярено.

Тя протегна ръка и прокара нежния си пръст през белега му. Всеки един от мъжете, които наблюдаваха сцената, престана да диша.

— Тук съм, за да ме поканиш да вечерям с теб. — Раздвижи устните си почти невидимо. Той копнееше да ги покрие неговите. Страстта пулсираше в слепоочията му.

— Ти си моя робиня и аз ти заповядвам да вечеряш с мен.

Даяна предизвикателно поклати глава. Притисна раменете й, защото усети нужда да я покори.

— Ако ме поканиш, ще бъде голямо удоволствие за мен да приема. След като се навечеряме, ще ти направя предложение — прошепна тя.

— Няма да има грешка, ще легнеш пред мен — промърмори побеснял той.

— Може би. — Думите бяха изпълнени със загадъчност, обещание и силни усещания. Маркус почувства ефекта им с цялото си тяло, чак до върха на мраморно твърдия си фалос.

Тя се усмихна в себе си. Беше му го върнала. Тази сутрин той нарочно бе позволил на кучетата си да изцапат плочите, които бе изтъркала, за да я провокира. Но в провокацията сега победител беше тя…

— Тръгвай, преди да съм използвал моето оръжие срещу теб — тук, пред всички тези грубовати войници. — Тъмните му очи искряха. — Заповядвам ти да вечеряш с мен днес.

— Ах ти, дяволе със златен език, как бих могла да устоя на такава галантна покана? — На пръсти се приближи до ухото му и прошепна. — Действа ми възбуждащо, като те гледам как командваш и поставяш под контрол всички тези грубовати войници. — Отстъпи назад и се отправи към двуколката.

Мощните му ръце подхванаха задничето й и тя се намести до Кел. Мъжете изразиха одобрението си, като закрещяха и започнаха да свиркат.

— Достатъчно! — прогърмя гласът му, тъмното му лице беше по-гордо и по-яростно от това на орел. Върху цялото поле се възцари тишина.

По обратния път нито Кел, нито Даяна можеха да повярват, че е успяла да се измъкне. Бе шептяла думи, които да го прелъстят, думи, които да поласкаят мъжката му суетност, думи, които той бе искал да чуе. Но тя трябваше да си признае, че думите, които беше произнесла, бяха самата истина. Близостта с него, мощните му ръце върху раменете й наистина й действаха възбуждащо.

Изпитваше опияняващо чувство, като знаеше, че щом се приближеше към него, Маркус Магнус не можеше да устои на желанието си да я докосне. Тази вечер пак щеше да изпробва теорията си… Щеше да се приближи към него, за да си докаже, че той не може да не я докосне… Даяна погледна към Кел:

— Той дори не ти се скара.

— Той дори не ме видя, лейди.

Даяна остана доволна от Кел. Той и показваше възхищението си, като я наричаше лейди. Беше щастлива да го има за съюзник, защото беше спечелил пълното доверие на генерала. Тя трябваше да направи същото. Беше открила, че й доставя удоволствие, когато виждаше в тъмните очи на Магнус да проблясват искри смях. Мъжете обичаха да се смеят. Трябваше да направи всичко възможно да го забавлява добре…

„Да ти имам топките, Юпитер“, помисли си Петриус, застанал пред потящите се легиони и наблюдаващ сцената, която брат му и нежната робиня бяха разиграли. „Нищо чудно, че на брат ми му е приятно в Аква Сулис! Къща с роби като тази златокоса жена, които да изпълняват желанията му, да се подчиняват на всяка негова команда, да изпълняват всяка мечта, как няма човек да е доволен?“ Снощи след вечеря брат му беше скрил добре всички робини в къщата. Нищо чудно, че не пожела проститутката. Една робиня възбужда повече сласт у мъжа, отколкото проститутката, а точно тази беше изключително красива. „Дали Маркус знае или не, днес отново ще ме забавлява по време на вечерята. И този път ще делим истински, братко!“

Слънцето печеше и горещината стана почти потискаща, Генералът знаеше как мъжете се потят под ризниците и железните шлемове. Полето бе разпределено на квадрати, където се упражняваха различни нападателни и отбранителни умения. Една от групите тренираше с копия, като половината войници атакуваха, а другата половина служеха за мишени. Досега бяха хвърляли копия само по дървени мишени. Живите мишени се потяха доста обилно — повече от страх, отколкото от жегата.

Маркус Магнус се придвижи към следващия квадрат.

— Свалете доспехите си! — изкомандва той. Всеки бързаше да се освободи от тежките бронзови нагръдници, брони и железни шлемове до момента, в който генералът щеше да издаде друга заповед.

Заповяда половината от мъжете в третия квадрат да се съблекат голи и да упражнят уменията си да се борят.

— Дивите племена на запад се бият голи. По-добре е да свикнете с това. По-уязвими са от вашите оръжия, но се движат като светкавици. Ще разберете колко по-затруднени и по-бавни сте в сравнение с противника, който е напълно лишен от снаряжение.

На четвъртата група раздадоха оръжия, които никога досега не бяха използвали. Дълги саби, наречени шпаги, носени обикновено от кавалерията, лъкове и стрели. Маркус и двамата келти им дадоха урок по стрелба с лък, последван от демонстрация на правилно използване на шпагата.

Маркус знаеше, че когато легионерите напуснеха полето, щяха да са уморени като кучета. Погледна към небето на запад и видя градоносни облаци да се събират в далечината. Ако бурята бъдеше достатъчно силна, за да направи реката страховита, може би утрешният ден щеше да е подходящ за урока по плуване. Ако не, можеха да се упражняват да се качват и слизат от бързо движещи се военни колесници.

Нетърпеливо чакаше да започне да се смрачава, въпреки че не си разрешаваше да го покаже. Очакването на вечерта с Даяна ускоряваше пулса му и сърцето му биеше лудо. Опитваше се внимателно да замаскира увеличаващата се възбуда и нарастващото нетърпение пред римските войници които обучаваше. Те заслужаваха пълното му внимание. Гордостта нямаше да му позволи да ги научи на половинчати мерки, когато ставаше въпрос за тактиката на оцеляването. С желязна воля отпъди мислите за красивата си робиня до момента, в който щеше да й засвидетелства пълното си и нераздвоено възхищение.

Когато се върнаха вкъщи, Даяна последва Кел в кухнята Всички мъже и жени бяха заети в приготвяне на вечерята.

— Защо си тук?

— Исках да съм сигурна, че всичко ще е перфектно.

— Та нали всеки ден от живота си правя едно и също — реагира той разпалено. — Трябва да си починеш, докато все още имаш време.

Даяна се изчерви приятно. Наистина беше един дълъг ден, но тя се чувстваше жизнена, изпълнена със смесица от страх и възбуда. Знаеше, че не би могла да легне и да поспи.

— Тук е толкова горещо. Иди в градината. Там ще отдъхнеш на спокойствие. Само стой настрана от басейна на господаря. На робите не е позволено да влизат в него.

Градините бяха прекрасни с уханните цветя и красивите сенки от дърветата. Разхождайки се по криволичещите пътеки, тя стигна до ниски тисови дървета с каменни пейки, слънчеви часовници и малки, украсени езерца. Виждаха се букови дървета, извисяваха се различни видове кестенови гори, круши, дюли, кайсии. Катерички събираха жълъди. Златни рибки се стрелкаха в езерцата.

Като отмина завоя на пътеката, пред нея изникна омайната синева на голям басейн. В далечния му край водата изтичаше през устата на големи каменни делфини. Когато се приближи по-близо, видя, че по края на басейна растяха водни лилии. В единия край на басейна се намираше дървена баня, покрита с виеща се лилава глициния и декоративни лози. Щом Маркус Магнус бе създал този оазис, тя разбра, че той беше човек, който ценеше природната красота. Даяна приседна на една гравирана каменна пейка. Тишината наоколо я успокояваше. Към Даяна се приближи по-възрастна жена. Носеше й студена напитка. Даяна благодари, като се усмихна.

— Реших, че трябва да се погрижа за теб, дете.

Имаше нещо майчинско в спокойната закръглена фигура и сивеещата коса. Даяна се почувства виновна. Как можеше да приеме услугите на една робиня?

— Благодаря, но мога и сама да се погрижа за себе си.

— Казвам Нола. Ще улеснявам живота ти тук и ти ще улесняваш моя, ако ме приемеш.

— Моля, седнете, Нола. Не мога да приема услугите на една робиня. Това противоречи на моите принципи.

Нола засия.

— Ти си християнка, знаех си! Ще ти бъда като майка. Всеки има нужда от майчинска грижа дори и големият господар. Всъщност той е едно голямо момче. Отговорностите му го правят студен и груб. Но понякога вечер заедно с доспехите си сваля от себе си и грижите. Виждала съм го да се гони с кучетата си и да играе в басейна като момче. Самотен е, въпреки че не го съзнава. Ще прогониш ли самотата му?

— Ще се опитам — отвърна Даяна, осъзнавайки, че беше разкрила една тайна. И той беше уязвим. Това би могло да бъде нейно мощно оръжие. — Как можеш да го обичаш, когато той те притежава?

Нола се засмя.

— Освободи ме преди много време. Останах тук по мое желание. Кой друг би могъл да поддържа приятелски отношения с него и да го защитава от машинациите на Кел?

„А-ха, очевидно Кел и Нола бяха съперници. Бих могла, може би, да използвам това в моя полза“.

— Това е лимонада, много е приятна! — възкликна изненадано Даяна, след като опита напитката.

— Римляните непрекъснато пият вино. Понякога вкусът му не е по-добър от този на оцета. Британците предпочитат лимонада. — Нола изучаваше лицето на Даяна, докато тя отпиваше. — Имаш буен характер, но явно дълго време си била под контрол. Като че ли си спала и си чакала момента, в който можеш да излезеш от какавидата, да разтвориш красивите си крила и да полетиш. Мисля, че този момент е дошъл.

— Как разбра това? — запита Даяна, осъзнавайки правотата на думите й.

— Знам всичко, просто го усещам… Сега искаш да захвърлиш дрехите си и да се хвърлиш в басейна. Научи се да даваш воля на желанията си, дете. Ще ти донеса кърпа, за да изтриеш красивата си коса. Ще държа красивата си дреха и ще пазя басейна от робите, докато се освежиш.

— Звучи божествено, но Кел ми забрани на използвам басейна.

— Маркус ми разрешава да ползвам, когато пожелая и сега те каня да бъдеш моя гостенка. Водата е вълшебна. Ще свали от теб всичките ти грижи и страхове. Обещай ми, че ще го водиш тук често, за да играете.

Даяна беше готова да заложи живота си, но не можеше да си представи един игрив Маркус Магнус. Но като се замисли за момент, се запита: „Та нима ръцете му не бяха игриви днес, когато ме подхвана за дупето, за да ме вдигне в двуколката? Може би ще успея да открия момчето в мъжа? Тогава бих могла наистина да го омая и упражня властта си над него!…“