Графиня робиня

Глава 2

След като госпожа Лайтфут си тръгна, Даяна запротестира:

— Лельо Прудънс, освен да си служа с ветрилото, нищо друго не научих. Абсолютна загуба на време и пари. Тази жена е педантка с лице на дракон… комедиантка… — думите на Даяна се лееха, докато не забеляза болката, изписана по лицето на Прудънс.

— Какво ли не бях готова да дам за учителка по танци, когато бях на твоята възраст. Но физическото състояние не ми позволяваше този лукс. През целия си живот съм била мъченик на болката. — Ръката й се плъзна по бедрата, болни от артрит. — Дълбоко ме боли, когато се противиш, Даяна. Ще ми доставиш удоволствие, ако приемеш да учиш танци при госпожа Лайтфут.

Даяна се засрами.

— Разбира се, ще спазя уговорката, лельо Прудънс. Не помислих колко егоистично е от моя страна да се оплаквам.

— Мила моя, това е нещо, което ще дойде със зрелостта — да страдаш мълчаливо, както страдам аз.

Подозрението на Даяна, че Прудънс е ипохондричка, засили чувството й за вина. „Ами ако наистина страда?“

— Днес следобед сме поканени на чай у Емили Касълроу. Смяташ ли, че ще можем да отидем?

— Всъщност не, мила моя. Страхувам се, че ще бъда принудена да прекарам целия следобед в леглото.

— Ще изпратя съобщение с нашите извинения, че не можем да отидем.

Прудънс се възмути.

— Нищо такова няма да правиш. Лейди Касълроу е патрон на „Алмак“. Младите дами, събрани днес на чай, ще получат поканите си. Бриджит ще те придружи.

Даяна инстинктивно разбираше, че заради липсата на Прудънс не се чувства добре сред каймака на обществото. Даяна беше поканена само защото Емили Касълроу бе скъпа приятелка на баща й. Емили беше омъжена за маркиз Лондонбери, а баща й беше граф на Бъкингамшир. Въпреки че бе на върха на социалната стълбица, Даяна не мислеше, че личността й е особено респектираща. Всъщност Емили беше мила ексцентричка, която можеше да одобри някоя необикновена рокля.

— Можеш да облечеш роклята в шоколадовокафяво. Тя е най-подходяща за чая при лейди Касълроу.

„Шоколадово друг път“, помисли си Даяна. „По цвят повече прилича на а…то на котката“.

— Не е нужно да ти напомням, че не трябва да минаваш по улица „Сейнт Джеймс“, където са всички мъжки клубове.

— Разбира се, че няма да мина от там — отговори Даяна, като реши да мине точно по „Сейнт Джеймс“.

Даяна избра най-екстравагантната шапка, с която разполагаше, за да компенсира строгата кафява рокля и полуботушите към нея. Шапката бе накичена с пера от клета легхорна3, която се беше срещнала с нещастието.

Бриджит, прислужницата, която я придружаваше, запита:

— Не вървим ли в погрешна посока, лейди Даяна?

— Точно това правим, Биди. Ще заобиколим, за да минем по улица „Сейнт Джеймс“.

Лицето на Бриджит Маккартни беше обсипано с лунички, имаше чипо носле. Прудънс отдавна щеше да е уволнила прислужницата ирландка, ако Даяна не се бе застъпила за нея. Очите на Биди палаво заискряха.

— О, след като Вие сте дивеч на прицел, аз ще Ви следвам.

Даяна присви устни.

— Ако забележката ти има нещо общо с моята шапка, мога да те уверя, че няма да започна да кудкудякам.

Когато Биди прихна да се смее, Даяна си помисли колко хубаво е да има някой, който да споделя чувството й за хумор.

От Брукс, клуба на номер 60, излизаха двама господа, които огледаха девойките с поглед на познавачи. Някоя случайна проститутка можеше да получи добра сума, за да мине по улица „Сейнт Джеймс“, но появата на лейди и прислужницата й беше скандална. Единият проточи думите си оценяващо:

— Минава първо качество.

— И изкусително допълнение към него — подхвърли другият.

Свела очи, Даяна прекоси улицата, но не за да избегне мъжете, а за да погледне по отблизо към „Будълс енд Уайтс“ отсреща.

Господата безделничеха пред клуба, като от време на време вдигаха моноклите си и си разменяха остроумни забележки. Един от тях с панталон на бели и черни райета, пристъпи напред:

— Ако търсите един cher ami4, разрешете ми да си предложа услугите.

Даяна го изгледа хладнокръвно от главата до петите. После се обърна към Биди:

— Изглежда съвсем случайно сме попаднали в зоологическата градина.

Приятелите на „зебрата“ избухнаха в смях. Даяна беше в прекрасно настроение. Беше сложила перата на шапката си, за да привлича внимание и сега разбра, че контето пред „Уайтс“ носеше раираните панталони по абсолютно същата причина.

Питър Хардуик изтича нагоре по стълбите на номер 21 на Гросвънър Скуеър. Подаде визитката си на иконома, който го покани в библиотеката.

Ричард Девънпорт го очакваше и без да губи време, му предложи обичайното вино и вафли.

Прудънс, скрита зад дантелените завеси във всекидневната, наблюдаваше младия човек и остана приятно изненадана. Когато Ричард й беше споменал името Хардуик, тя го беше информирала веднага за произхода му, титлата, на която беше наследник и за местонахождението на родовото имение. Прудънс се усмихна със задоволство. Младото конте имаше хубава фигура. Дори Даяна нямаше да може да му устои.

Прудънс се грижеше Даяна да отсъства всеки следобед, очаквайки Питър. Сега, когато беше вече дошъл, зад затворената врата на библиотеката Ричард щеше да сключи с него тайната сделка. Едва тогава жертвата щеше да бъде представена на Прудънс. Тя го очакваше с големи надежди…

В понеделник следобед Даяна пусна Биди да се забавлява, докато тя щеше да бъде на урок по танци.

— Няма смисъл да страдаме и двете. Чакай ме в пет часа на ъгъла на улиците „Гросвънър“ и „Брук“.

На път за „Шепърдс маркет“, където беше студиото госпожа Лайтфут, тя съзря фигурата й да се приближава от другия край на улицата.

— Добър ден, лейди Девънпорт, много ценя точността.

— Добър ден, госпожа Лайтфут — отговори Даяна, и си помисли колко добре направи, че дойде по-рано.

Госпожата я поведе към просторна зала, чиито стени бяха покрити с огледала. Свали шапката си, намести сивата си перука и каза:

— Чувствайте се като у дома. Връщам се веднага.

Даяна се огледа със задоволство. Образът й се отразяваше отвсякъде. Стаята бе нарочно направена така, за да даде възможност на всяка дама да се наблюдава, докато танцува. Колко възхитително!

Даяна свали шапката си, а после импулсивно — и напудрената перука. Развя златистите си къдрици. Знаеше, че има красива коса и мразеше да я скрива под перуката. Изведнъж й се прииска да танцува. Светлината нахлуваше през прозорците и се отразяваше в огледалата. Това правеше помещението уютно и предразполагащо — Даяна се почувства обляна от великолепие.

Свали обувките си, захвърли ги до шапката и се понесе из стаята. Полата й се повдигна и разкри краката. Косите й се развяваха в див безпорядък около раменете.

Госпожа Лайтфут която се канеше да влезе в студиото, рязко спря на вратата. Наблюдава Даяна в продължение на цяла минута, после приведе стегната си в корсет фигура, за да седне на пианото, и засвири.

Даяна не толкова чуваше, колкото чувстваше музиката в стаята. Стъпките й следваха темпото на музиката, което ставаше все по-бързо. Движенията й в кръг излъчваха чувственост, усещаше ритъма в кръвта си и изпитваше истинско удоволствие. После започна да чувства ударите на сърцето в гърлото си, а ходилата й изтръпнаха. Накрая падна на колене и разкошната й коса се разпиля по пода. Отвори очи и се изсмя в лицето на дракона.

Драконът проговори бавно:

— Вие имате свободолюбив дух, който твърде дълго е държан в клетка. Тялото Ви излъчва такава плавност и лекота на движенията, каквато не съм наблюдавала от години.

Останала без дъх, Даяна отвърна:

— Ако не бях облечена в този стегнат корсет, щях наистина да танцувам.

Госпожа Лайтфут помълча още минута, после предложи:

— Защо и двете не свалим корсетите си? Моят също ме притеснява! Можете да използвате гардеробната.

Изненадана, Даяна не отхвърли предложението на госпожата. Удивлението й бе още по-голямо, когато влезе в гардеробната. Там видя десетки костюми в различни цветове и от всички материи, колкото човек можеше да си представи. Някои с пера, други с мъниста. Даяна протегна ръка, за да погали неустоимите творения, като си мислеше, че това са костюми за танци или театрални представления. Може би госпожа Лайтфут не бе онази стара марионетка, за каквато я бе взела.

Даяна свали корсета и облече роклята си. Винаги бе мечтала да си ушие костюм. Може би госпожа Лайтфут щеше да й помогне.

Но изненадите не бяха свършили. Драконът вече не приличаше на дракон. Беше свалил перуката си, за да разкрие черна къдрава коса. Без корсет, гърдите бяха огромни. Всъщност тя вече не изглеждаше възрастна. Даяна реши, че не е и съвсем млада. Жената пред нея нямаше възраст.

— Госпожо Лайтфут…

— Моля, наричайте ме Алегра.

Даяна премигна няколко пъти. Дори гласът и беше придобил предизвикателна гърлена нотка.

— Алегра е красиво име. Сигурно произлиза от музикалния термин?

— Да, така е. Всички мои близки ме наричат Алегра.

— Костюмите ме очароваха.

— Пробвайте някои от тях.

— О, много благодаря. Ако можех, бих пробвала всичките. Но искам да си ушия мой собствен. Ще ми помогнете ли?

— Ще се радвам, ако мога да Ви помогна. Какво привлича фантазията Ви?

— Диана. Богинята на лова.

— Разбира се. А каква дреха бихте искали?

— Представям си бяла туника с едно рамо — отговори Даяна предизвикателно, въпреки че богинята щеше да разголи едната си гърда.

— И къса — съгласи се Алегра, — за да разкрие красивите Ви дълги крака.

— Със златен лък и стрела — добави Даяна с ентусиазъм.

— И златни сандали със златисти ремъци, вързани на прасците. Великолепните златни коси ще се спускат на гърба Ви.

— И златни амулети върху горната част на ръцете — Продължаваше Даяна, обсебена от картината, която творяха във въображението си заедно…

Привела глава, Алегра наблюдаваше красивото момиче, оживено от ентусиазма си. Заговори му, изоставяйки вежливите обноски:

— Новият Пантеон на улица „Оксфорд“ ще бъде открит с бал с маски. Би ли желала да отидеш?

— Бих искала, но не може и дума да става. Прудънс ще го приеме като твърде предизвикателно за неомъжено момиче.

— Хм! — промърмори Алегра.

— Въпреки това, бих искала да имам костюм.

— Нека сега да те науча стъпките на различни танци, а утре следобед ще се посветим на богинята…

На следващия ден Даяна прекара приятни часове с Алегра. Съжали, че не може да отиде и в сряда. Но средите оттук нататък щяха да бъдат посветени на свещения олтар на добрия тон, известен като „Алмак“.

Прудънс си избра рокля в модерен цвят — ябълковозелена тафта, която подчертаваше пълнотата й. Тя така възторжено одобри външния вид на племенницата си, че Даяна се усъмни в своята привлекателност. Това беше първата й бална рокля, а корсетът и трите фусти я притесняваха ужасно. Прудънс уж я остави сама да вземе окончателното решение за цвета на роклята. „Страхотен жест, разреши ми да избирам между превзето розово и бебешко синьо“, помисли си Даяна. Роклята беше с висока яка, с няколко реда набори, покриващи цялата платка. Каква ирония, корсетът бе сплескал гърдите й дотолкова, че имаше нужда от набори, за да се подчертае бюстът й под роклята…

Когато взе кашмирения шал и последва Прудънс към каретата Даяна си позволи известно вълнение около своя дебют в обществото. Но то скоро изчезна, понеже Прудънс се възползва от времето за пътуване, за да изброи наново строгите правила и норми.

— При никакви обстоятелства не бива да привличаш вниманието на неподходящи мъже. На всяка цена трябва да се пазиш както от такива, които биха те преследвали заради богатството ти, така и от измамници.

Всеки, който чуе това, ще си че единственото желание на Прудънс е да защити Даяна. Но в мислите си тя таеше съвсем друго. „Толкова е хубавичка, че ще привлече някой благородник от най-висшите слоеве и тогава ние с Ричард няма да можем и да помиришем парите й. Ще трябва да я наблюдавам като ястреб и да обезкуражавам всеки кандидат, които е богат и с титла.“

Кочияшът знаеше много добре, че е недопустимо да минава през улица „Сейнт Джеймс“, когато дамите са в каретата, и пое по обиколния път.

Пред „Алмак“ имаше такова задръстване, че трябваше да чакат на опашка. Прудънс беше много поласкана, когато лейди Мелбърн я поздрави. Водеше дъщеря си Емили и сина си Уилям за първото им представяне в обществото. Младежът заговори Даяна:

— Мога ли да запазя първия Ви танц, лейди Девънпорт?

— Разбира се, сър.

Беше смешно, че не можеше да се обърне към него на малко име. Познаваше момчето, откакто се бе родило. Щом влязоха във фоайето, записа името му в картичката си за танци. Зарадва се, когато чу Прудънс да казва:

— Хайде, младежи, вървете да се забавлявате. Кракът не ми разрешава удоволствието да танцувам.

Даяна се присъедини към група свои приятели, които също правеха своя дебют тази вечер. Хери Девъншир, по-малката сестра на Джорджиана, Пенелоп Крю и Фани Деймър бяха доведени тук от своите майки, изпълнени с надежда, че ще успеят да им осигурят женитба с богат и титулуван съпруг. Те бяха добре обучени да прилагат изобретателност и хитрост, за да оплетат в мрежите си силния пол. Девойките знаеха, че все пак трябва да положат някакви усилия, въпреки че бащите им бяха готови да платят огромни суми, за да уредят техните женитби.

Картичката за танци на Даяна бързо се запълваше. Младия граф Купър, богат като Крез и собственик на готически замък в Хертфорд, открито ухажваше Даяна, но разумът й подсказваше, че родителите му ще предпочетат женитба с дъщеря на дук. „И слава богу!“, Даяна благодареше на съдбата.

Към тях се присъедини Каро Понсби. Според Даяна тази млада жена винаги беше на ръба на истерията. Смехът й беше твърде висок, около нея се носеше напрежение, което не беше естествено.

— Кой е този елегантен мъж в униформа на пехотинец? — запита Каро.

— Сигурна съм, че е някои породист кон с родословно дърво. Има стотици пехотинци, но само няколко от тях са получили покани. — Даяна дори не си направи труд да се обърне, произнасяйки пренебрежителната си оценка, така че пропусна да види забележителните тъмни очи, които обхождаха залата. Пропусна и факта, че когато попаднаха на нея, едва видимо се разшириха.

Питър Хардуик се опитваше да познае коя от младите дами в групичката беше Даяна Девънпорт. Опитът го бе научил, че колкото по-голямо е богатството, толкова по-безлична е наследницата. Така че разкошното създание с чувствено тяло едва ли беше обектът на неговата задача. Погледът му блуждаеше, докато се спря на едно лице, което приличаше на топка тесто — със съответстваща на него фигура. Беше готов да се обзаложи, че тя беше неговата цел. Куражът го напускаше. Сега разбираше защо брат му, графът, винаги се шегуваше и казваше, че Питър е този, които трябва да си вземе булка и да има наследник. Скъпият можеше да си позволи да бъде циничен с жените и брака, но Питър Хардуик не можеше!

Той решително се запъти към „пудинга“, поклони се и запита:

— Лейди Даяна?

Зад него женски глас отговори:

— Да, моля?

Питър се обърна и се втренчи във виолетовите очи. Задържа дъха си — да не би видението да изчезне. Питър Хардуик владееше до съвършенство маската на равнодушието…

— Може ли да танцувам с Вас този танц? — Въпросът прозвуча абсолютно безразлично.

— Страхувам се, че не може, сър. Вече имам партньор — отговори лейди Даяна.

— Тогава следващия — упорстваше Питър.

— Страхувам се, че нямам свободен танц! — Очите на Даяна искряха от сдържан смях, но все пак в тях имаше и малко съжаление.

— Не Ви вярвам. Мога ли да погледна? — настояваше Питър.

Даяна не се засегна. Усмихна се на привлекателния младеж и му подаде картичката си.

Той веднага вписа името си пред двама от партньорите й.

Даяна присви устни, когато прочете името Хардуик5, написано с дързък почерк.

— Твърд орех — отвърна тя с каламбур и му отказа.

— Хардуик, скъпа. Питър Хардуик — продължи той, като присви очи с разбиране.

— Твърда глава — укори го Даяна за отговора.

— Имам и други твърди неща — промълви той ядосано. Но тя не схвана намека. Тогава Питър осъзна, че лейди Даяна Девънпорт е девствена… Притъмня му от тази мисъл. Ето това се казва изненада!

Даяна забеляза, че Уилям Лам се приближава към нея.

— Ето го и моя партньор.

Питър се озъби:

— Не можеш да предпочетеш този дебелак пред мен.

Даяна го изгледа предизвикателно:

— Всъщност, предпочитам го.

Хвана Уилям под ръка и се отдалечи. Питър Хардуик остана като втрещен. „С очите на слепец“, чу Даяна собствения си глас.