Графиня робиня

Глава 27

Даяна се тресеше цялата. Главата я болеше от жестокия начин, по който Петриус я бе дърпал за косата и надеждите й, че този кошмар ще изчезне, умираха.

Когато пристигна, префектът повярва на всяка злонамерена дума, която Петриус Магнус произнесе. Даяна трябваше да отрича толкова много неща, че на устата й започна да излиза пяна. Петриус настояваше, че тя е робиня на брат му и затова бе закарана в ergastulaum35, подземен затвор за роби, където най-големите отрепки, извършили криминални престъпления, биваха оковавани всяка нощ в клетки, наричани „кучешка колиба“.

Миризмата на човешкото нещастие правеше въздуха непоносим. Имаше стотици затворници, някои от тях почти деца, но повечето бяха мъже, осъдени на тежък физически труд или на смърт. Те втрещено гледаха елегантната й рокля и светлата й златиста коса и я възприемаха като шут. Само след час престой там, Даяна благодареше на Бога, че тя и всички останали бяха оковани. Това бе разделителната линия между нея и всеобщото насилие…

Петриус се върна при Нерон веднага след като си тръгна от затвора. Кръвта, която течеше във вените му, бе почти отровна. Това бе най-възхитителният ден в неговия живот и все още не беше завършил. Като си помислеше за утрешния, кръвта му се разиграваше още повече. Беше като истинска пиеса, която се разиграваше на огромна сцена и която включваше всички елементи на гръцка трагедия. Петриус не само че играеше главната роля, той бе и авторът!

Хвърли се на гърдите на императора, за да се разтовари от напрежението. Страданията и болката му изглеждаха толкова истински, че развълнуваха Нерон.

— Не мога да съобщя на брат ми за смъртта на баща ни. Не мога… не мога — хлипаше той.

— Тя ще бъде осъдена на смърт. Страданията й ще бъдат по-големи от твоите. Ако искаш, мога да я доведа тук тази нощ. Измъчвай я и наблюдавайки как умира, ще уталожиш болката си.

Петриус беше болезнено изкушен. Искаше да я чука до смърт. Но страданията на Даяна не бяха главната му цел. Петриус искаше да отмъсти на Маркус. Искаше страданията на брат му да са истинска агония.

— Не, моята болка е без значение. Болката на брат ми ме изтощава повече. Утре той ще посети състезанията в Цирка Максимус. От години мечтаеше да ги види. Не мога да му съобщя за смъртта на баща ни, преди да намаля болката му. Нуждата му от отмъщение към жената, която доведе в бащиния ни дом трябва да бъде задоволена веднага. Ако можех да поднеса този дар на Маркус, това ще ми помогне да му се отблагодаря за всичко, което той е направил за мен.

— Петриус, това е отлично предложение. Тя ще изтърпи смъртното си наказание в Цирка Максимус утре. Ще бъде впечатляващо. Половина Рим ще бъде там, за да наблюдава този акт на справедливост. Ще я превърна в горяща факла.

— А лъвове, бих искал да има лъвове! — Петриус виждаше, че Нерон започва да се възбужда.

— Да, да. Това ще бъде най-впечатляващото състезание, което Рим е виждал. Кой ще стигне по-бързо до нея — огънят или обезумелите от глад животни?

— Как бих могъл да ти благодаря, императоре?

Нямаше нужда да задава този въпрос. Нерон вече бе застанал на колене…

Сънят бягаше от очите на Маркус. Речта му пред сенаторите по-рано вечерта бе впечатляваща. Когато говореше за Британия и Аква Сулис, думите му излизаха от сърцето. Изпитваше пристрастие към тази част от империята, където бе прекарал толкова много години и всеки от сенаторите повярва в искреността на думите му.

Юлиус Класицианус, прокураторът на Британия, приветства речта му по-късно, когато се присъединиха към сенаторите след заседанието. Почувстваха се убедени, че са осъществили мисията си и са успели да убедят Сената да отзове Паулинус от поста губернатор на Британия. Предлагаха се вече нови имена на пълководци, които да го за местят.

По време на вечерята Юлиус каза на Маркус, че е много доволен от свършената работа. Той се познаваше с Петрониус Турпилианус, чието име се споменаваше най-често и който имаше богат военен опит, още повече че бе служил като губернатор на Рим в Галия.

— Това няма да стане скоро, тъй като колелата на бюрокрацията се въртят бавно, но ние ги задвижихме и промяната към добро е неизбежна. Дълбоко оценяваме помощта ти, Маркус. Ако не беше дошъл с мен в Рим, може би нямаше да успеем. Как бих могъл да ти се отблагодаря?

— Като присъстваш на сватбата. Ти ще бъдеш един от малкото гости, които Даяна познава.

— Мисля, че си нетърпелив да се завърнеш при красивата булка.

„Думата нетърпение не може да опише това, което изпитвам. Чувствам се изпразнен от съдържание без Даяна“.

— Утре след състезанията възнамерявам да се върна в бащиния си дом. Не мога да чакам повече, за да се оженя. Ако имаш още нужда от мен, ще бъда щастлив да ти помогна, след като мине сватбата.

— Колко си нетърпелив. Но любовта е толкова преходна, че трябва да я сграбчиш и да й се насладиш, когато е при теб.

Маркус разсъждаваше над думите на Юлиус и разбра, че не е съгласен с тях. „Истинската любов, тази която аз изпитвам, е вечна“, мислеше си Маркус. Изтегна се. Леглото беше празно без Даяна. Не само леглото, той самият се чувстваше празен.

Затвори очи и пое дълбоко въздух, опитвайки се да прогони болката от самотата. Нейният аромат го преследваше, образът й изпълваше съзнанието му. Болката ставаше все по-силна. Сега с цялото си сърце желаеше да се бе върнал при нея снощи. Можеше да мине и без цирка Максимус, но без нея не можеше. В тишината на нощта, когато се унасяше в неспокоен сън, му се стори, че чува гласа й, който викаше името му.

— Скоро, моя любов, скоро! — прошепна той.

Свивайки се от страх и болка, Даяна постепенно започна да чува разговорите на робите около нея. Говореха за изтезанията. Видя, че много от тях бяха с жигосани букви по челата. Всеки ден призори някои от тях отиваха да работят на мелниците, като веригите им се прикачваха към мелачните камъни — удряха ги с камшик, за да теглят вместо магарета. Други оковани, много от тях момчета, отиваха на полето и работеха до тъмно. Трети изчукваха камък и мрамор по петнадесет часа на ден, за да набавят материал за непрекъснато разрастващото се строителство.

Те говореха за камшици с оловни топки по тях, за риби, нападащи човешката плът, които се отглеждаха в специални езера. Не говореха за бунт. Въстанието, предвождано от Спартак преди стотина години, не бе забравено, но Даяна усещаше апатията и безнадеждността в гласовете им и знаеше, че бунтът никога нямаше да успее.

Всички мечтаеха да бъдат продадени, за да се бият като гладиатори, защото повечето от тях знаеха, че ще свършат на арената при мечките и лъвовете. Но като гладиатори все пак имаха шанс да победят. Говореха за разпъване и за рязане на глави…

Не можеше повече да ги слуша и запуши ушите си. Дали римляните не разбираха колко брутално беше робството не само за робите, но и за самите господари. Не трябваше да идва тук. Знаеше го от самото начало. Изтънченият лукс на шепа хора се купуваше чрез доживотното страдание на останалите. Как можеха римляните да затварят очи и да не чуват страшния звън на мизерията, дрънкането на веригите, плющенето на камшиците, нечовешките вопли на хората, превърнати в животни?

— Маркус… Маркус! — прошепна тя, а надеждата все още тлееше в сърцето й.

Призори клетките бяха изпразнени. Останаха няколко роби, които щяха да бъдат екзекутирани същия ден. Когато двама преториански войници дойдоха да я вземат, гърдите й се изпълниха с надежда. Тя им каза, че ще се омъжва за Маркус Магнус и ги помоли да я заведат при него, а те и отговориха:

— Знаем, че си специална затворничка. Самият император ни даде заповедта за теб…

Заведоха я в банята на затвора, където й разрешиха да се изкъпе и да среши косите си. Нямаше избор и трябваше отново да облече същата дреха. Когато беше готова, войниците я вкараха в една носилка и тръгнаха сред тълпата.

— Къде ме водите? — попита несигурно Даяна.

— В Цирка Максимус — беше краткият отговор.

„Цирка Максимус? Не вярвам Маркус да бъде там, когато баща му лежи убит… Трябва да има някаква грешка!…“

— Трябва да ме заведете в къщата на Титус Магнус на Есквилинския хълм.

— Имаме заповед от императора!

Може би Маркус бе отишъл при самия Нерон, за да поиска освобождаването й. Сигурно беше така! Надеждата възкръсна за малко, но отново угасна, когато я затвориха в мазето и я заключиха. Въздухът беше наситен с миризма от изпражненията на конете.

Недоумяваше защо я бяха довели тук. Гърлото й беше така пресъхнало, болеше я и не можеше да преглъща. Копнееше за глътка студена вода. Не знаеше какво ще й се случи и въображението й рисуваше най-страшни картини.

Отчаяно се прилепи към решетките на килията и видя великолепни двуколки, украсени със сребро и злато, наредени до широките подземни изходи. Извика към хората, но те дори не погледнаха към нея.

После се появиха прекрасни коне, подредени в редица по четири в невероятни цветове — катраненочерни, кестеняви, кафяви, сиви, с кремав оттенък и чисто бели. Животните бяха неспокойни и трудно се удържаха. Накрая осъзна, че това бяха конете, които използваха за надбягванията. Те не можеха да чакат момента, в който щяха да освободят енергията си на огромната арена.

Дали някоя от тези колесници нямаше да я заведе при Нерон? Това беше една толкова невероятна възможност и все пак всичко, което й се бе случило през последните двадесет и четири часа, изглеждаше толкова далечно и толкова невероятно…

Маркус пристигна много рано. Някои от най-известните състезатели щяха да вземат участие днес, а той дълбоко се възхищаваше на уменията им. Знаеше от собствен опит колко трудно бе да се управляват четирите коня, които препускаха по трасето — особено на завоите. Толкова много фактори имаха значение за победата. Жизненоважни бяха не само темперамента и обучението на конете, но и теглото на двуколката, смазването на осите, дължината на юздите и условията на трасето.

Най-важният елемент обаче си оставаше отношението на водача. Нужни бяха не само уменията, смелостта и решимостта, трябваше себеотрицание и желязна воля, която не допускаше провал.

Наблюдавайки как извеждат двуколките и конете от подземните конюшни, той почувства, че вълнението му нараства. Това щеше да е един знаменателен ден. Когато състезанията приключеха, щеше да си тръгне веднага, за да може да изненада Даяна. Наистина всичко обещаваше това да бъде най-възхитителният ден в неговия живот!

Беше се забавил да наблюдава състезателите и закъсня за пристигането на императора. Когато влезе и поздрави Нерон, всички погледи се отправиха към него. Той се усмихна извинително. Чертите му бяха толкова силни и излъчваха такава мощ, че Нерон изведнъж се почуди как бе могъл да счита Петриус за красив…

Даяна замря при ръста на стража, който дойде да отключи клетката. Той бе гол, с изключение на превръзка през слабините си, и държеше горяща факла. Мускулите на масивното тяло блестяха от мазнина и тя се отдръпна ужасена, когато видя лицето му. Беше грозно и лишено от всякакво чувство. Очите му също бяха толкова безизразни, че изглеждаха като мъртви. Имаше вид на палач!

Даяна неочаквано осъзна, че кошмарът една сега започва… За да не позволи ръцете му да я докоснат, тя излезе от клетката и му кимна. Вървейки след него към арената, започна да се моли. Дълбоко в сърцето си знаеше, че беше загубена и потърси помощта на Бога.

Огромното множество хора я втрещи. Звукът от гласовете им бе толкова висок, че ушите я заболяха, после пресяна да ги чува, усещаше единствено ударите на сърцето си. Не можеше да преглътне, а болката от гърлото бе преминала в гърдите й.

Даяна вървеше, като че ли изпаднала в транс. Нямаше друг път освен напред. Дори и да можеше да извика, никой нямаше да я чуе. Знаеше, че ако започне да се моли за милост, това щеше да издаде слабостта й. Всичко, което й бе останало, беше нейната гордост.

Вдигна високо брадичката си с презрение към палача, който прикрепваше китките и глезените й към високия кол, намазан с катран. Но когато той запали върха му, започна да трепери като лист. Въпреки че бе с лице към императорската ложа, слънцето милостиво я заслепяваше и тя затвори очи, за да се предпази от блясъка му.

Неудобството в гърдите на Маркус прерасна в тревога, когато видя съжалението, изписано по лицата около него. Накрая Нерон проговори:

— Много съжаляваме, че трябва да ти известим трагична новина в този прекрасен ден, генерале. Баща ти е мъртъв, отровен от жената, която те предаде.

— Не! — Отговорът бе толкова силен и твърд, но все още без страдание. Обвиняващите му очи се отправиха към Петриус. Брат му излезе напред и вдигна ръка, за да посочи центъра на арената.

— Това е моят подарък за теб, Маркус.

Той се обърна и я видя. Веднага позна Даяна по красивата руса коса. Беше облечена в любимата си туника.

— Не! — Този път викът му разцепи въздуха. Смесицата от гняв, болка и страх беше ужасяваща. Ледени пръсти сграбчиха сърцето му и го притиснаха, докато дъхът му излезе от тялото.

Маркус изтича до края на ложата и скочи на арената — двадесет и пет фута надолу. Сви краката си в очакване на удара в отъпканата пръст на трасето. Още преди да се изправи, вече тичаше напред. В момента, в който се приземи, вратата на отсрещната страна се отвори и двойка лъвове, държани гладни цяла седмица, се понесе напред.

Тълпата бе вече на крака и изразяваше подкрепата си с диви крясъци. Това се казваше спорт! Състезание с трима участници, кой щеше да стигне пръв до жената — боецът, лъвовете или пламъците.

Маркус притежаваше желязна воля. Той беше човек, който никога не можеше да приеме поражението, дори когато беше лице в лице с него. Извади сабята си и напрегна мощните си бедра, за да измине разстоянието по-бързо.

Маркус и лъвовете стигнаха целта си едновременно. Единият скочи към него, докато другият замахна към Даяна. В момента, в който той нанесе смъртоносния си удар, чу нейния изтерзан вик.

Отхвърли трупа на лъва настрани и заби оръжието си във втория. Смъртоносно ранен, той се свлече от любимата му, но преди това мощната му лапа разкъса гърдите, рамото и гърлото й…

— Маркус…

С ужас забеляза, че косата й вече гореше, запалена от насмоления кол. Той вдигна черните си очи към агонизиращия й поглед.

— Ще те обичам завинаги и след това! — закле се той и замахна с двете си ръце, за да забие сабята в сърцето й…