Графиня робиня

Глава 24

Искри излизаха от очите на двамата млади мъже.

— Ти премина границата, робе.

— Не, не е, Петриус! — обади се рязко Даяна. — Избран е от Маркус и изпълнява неговите заповеди. Заклел се е да ме защитава от всяка опасност.

Петриус веднага смени тона си. Намести превръзката на врата си, като постави дясната си ръка в по-удобно положение и й се усмихна обезоръжаващо:

— Маркус сподели голямото си щастие с мен. Нека аз първи те приветствам в нашето семейство. — Той повдигна ръката й към устните си галантно — тя не можеше да повярва, че това е същият мъж, който се бе държал като пиян негодник и циничен развратник.

— Благодаря, Петриус. Съжалявам за нараняването ти.

— Тези неща се случват. Маркус ми каза да намеря Кел. Нямам нищо на гърба си, освен доспехите.

— Разбира се. Ще ти покажа къде да го намериш. — Въздържа се да отбележи, че Маркус бе по-висок и по-широк в раменете от него. Смяташе, че Петриус добре съзнава недостатъците си, сравнен с Маркус. Обърна се към Тор със заговорническа усмивка: — Ще те видя призори.

— Ще бъда готов, лейди Даяна.

Шлепът, който напусна Аква Сулис призори, бе претоварен с хора и багаж, но когато достигна канала Бристол и всичко бе прехвърлено на римския кораб, нещата се оправиха. Маркус и Даяна се настаниха в малка каюта, където щяха да спят, която се намираше между подобна за прокуратора и друга — малка — за Петриус. Легионерите, охраняващи Маркус, и двете дузини охрана на Юлиус се настаниха в трюма, а Тор — пред вратата на Даяна, решавайки че това е най-подходящото за него място.

Вятърът беше много студен и Даяна бе благодарна за наметката, подплатена с кожа, която имаше и топла качулка. Когато корабът достигна Бискайския залив, морето бе твърде бурно, за да стои на палубата. За съжаление, щом се прибра в каютата, я хвана морска болест.

Едва когато стигнаха брега на Испания, се почувства по-добре, а успя да се възстанови напълно, щом приближиха Гибралтар. Застанала до перилата, прегърната от Маркус, тя се радваше на топлото средиземноморско слънце. С всеки изминал ден все повече обикваше Маркус, въпреки, че това й се бе струвало невъзможно.

Винаги когато той отсъстваше, Тор я следваше неотлъчно. Беше както учудена, така и благодарна, че Петриус се отнасяше към нея като към принцеса при всеки техен контакт, но беше забелязала, че той прекарваше по голяма част от времето си с прокуратора, който очевидно проявяваше бащински интерес към ранения по-млад брат на Маркус Магнус.

Един ден, когато синьото море бе спокойно, а слънцето не скъпеше топлите си лъчи, Даяна реши да разгледа римския кораб. Отвори една тежка врата и слезе надолу по дървени стълби. Спря, останала без дъх, пред гледката, която се разкри пред очите й. Редици от мъже, голи до кръста, движеха огромни весла, а потта се стичаше по мускулестите им гърбове. Покри устата си с ръка от ужас, очите й станаха огромни. Тор насила я хвана за раменете, завъртя я и я побутна по стълбата нагоре.

Излязла на палубата, тя пое дълбоко въздух и силно се притисна към Тор, като че ли той бе спасителният й пояс. Маркус се приближи към тях, любопитен да узнае какво се бе случило, че Тор бе прегърнал Даяна. Вдигна я на ръце и усети как тя се вкопчи в него:

— В галерата има роби! — произнесе тя отчаяно.

Той я занесе до кабината им и седна до нея, преди да отговори. Погледна го с обвиняващи очи.

— Не мога да повярвам, че си толкова наивна. В името на боговете, как си мислиш, че този кораб ще се придвижи от Британия до Рим?… Не всички са британци — опита да се защити той. — Някои са от Галия, други от Нубия…

— Те са хора, Маркус, независимо от каква раса са. Мили боже, как могат римляните да бъдат така безразлични към човешкото нещастие? Как можете да осъждате тези мъже на робство цял живот в тази галерия?

— Не за цял живот, а за десет години. Мъжете трябва да са в силата си, за да могат да въртят веслата. — Когато видя, че това не направи думите му по-приемливи, той коленичи и взе ръката й: — Скъпа, ако можех да поправя неправдите на света заради теб, щях да го сторя. Вероятно в твоето време няма робство, но можеш ли честно да кажеш, че не съществуват никакви страдания или несправедливости? В замяна на труда им нашите роби са хранени добре, имат прилични жилища и са толкова много, че никой не се преуморява.

Тя си помисли за Лондон, където условията за богатите и бедните бяха съвсем различни. Богатите дебеланковци имаха неизчерпаем апетит към развлеченията и лукса, докато босите кибритопродавачки тихо умираха от глад по ъглите на улиците. Изпращаха деца да чистят комините и често биваха обгаряни до смърт. Даяна разбра, че Маркус не може да бъде обвиняван за условията на живот в неговото време повече, отколкото тя самата можеше да бъде обвинена за бедността и глада при управлението на крал Джордж…

Докосна лицето му:

— Като пристигнем в Рим, ще се бориш ли за подобряване условията на живот на всички британци? Нищо повече не мога да искам от теб.

— Ще пристигнем утре! — отговори той. — Ела да отидем на палубата, откъдето ще се насладим на морето и слънцето.

Последната нощ на борда, когато лежеше в прегръдката му, Даяна разказа какво бе записала историята за император Нерон:

— Стой далече от него, ако можеш. Той е един луд човек, чието господство се изражда в жестокост и тирания.

— Той уби собствената си майка, зная всичко за Нерон — увери я Маркус.

— Не знаеш, че след три години, той ще подпали Рим, за да може да построи една огромна нова столица на мястото на руините.

— Ще подпали Рим? — недоверчиво попита Маркус.

— Да, но новият град ще бъде великолепен и ще остане през вековете. Нерон ще обвини християните, че са го подпалили, но народът ще го намрази. Ще има въстания срещу него и той ще се самоубие, преди да навърши тридесет и две години.

Маркус гледаше гредите на каютата и се чудеше дали Даяна наистина бе живяла в бъдещето или просто имаше пророчески видения, каквито много хора твърдяха, че имат. Той я притисна до сърцето си. Щом бяха заедно днес, нито миналото, нито бъдещето, можеха да имат някакво значение.

Въпреки че се страхуваше да отиде в Рим, сгушена така близко до Маркус, Даяна реши да се отърве от страховете си. Беше решила да остане до своя любим и искаше никой от тях да не съжалява за това. Щеше да прегърне неговия град с цялото си сърце, както правеше винаги, защото половинчатите неща не бяха присъщи на характера й. Ще погледне на всичко това като на дар от боговете — да може да види и преживее древния Рим като едно чудо. Тя се закле да не пропилява повече нито един момент в страх или съжаление.

Застанаха на пристан в Остия, на устието на река Тибър. Известната река, която щеше да ги отведе в Рим, бе широка, с буйна жълтеникава вода. Маркус беше до нея, за да й показва всички забележителности на областта.

Както беше чела, видя че Рим наистина бе построен на седем хълма. Представляваше една смесица от огромни сгради, позлатени покриви, кубета, величествени редици от мраморни колони, частни домове с покриви от червени керемиди. Някои от тях бяха построени в долините, други по върховете, трети се катереха по склоновете на хълмовете. Маркус й показваше храмове, амфитеатри и дълго празно пространство, което бе Циркът Максимус.

— Маслиновите насаждения на баща ми са на юг — посочи хълмовете, които се простираха в златистата мараня на хоризонта. — Кариерите ни са на север, в Апенините, откъдето извира река Тибър.

— Каменни кариери като тези в Аква Сулис?

— Не, това са кариери за мрамор. Търговията с мрамор е особено разпространена в Рим, както сама виждаш — отговори гордо Маркус.

— Къщата на баща ти в града ли е?

— Да, на един от хълмовете. Пратеникът вече го е уведомил за пристигането ни. Когато спрем на дока, конете ще ни чакат. Специално поръчах носилка за теб.

— О, мислех че ще можем да повървим из града — разочарова се Даяна.

— Скъпа, тук живеят над един милион души и повечето от тях ще са по улиците. Ще се придвижваме много бавно. От носилката ще имаш възможност да видиш повече неща, отколкото могат да те заинтересуват. Ще трябва да минем през много мизерни квартали, преди да започне изкачването по хълма, където са къщите на патрициите. — Той я погледна и лицето му стана сериозно. — Рим е тежко изпитание за всичко хубаво и лошо на този свят. Няма друг град, където божественото и животинското да са така ярко изразени.

Въпреки че Маркус я бе предупредил, Даяна се оказа неподготвена за гъмжилото от народ, което заливаше улиците. Тя разглеждаше града през копринените завеси на носилката, която носеха четиримата яки слуги, облечени в жълто.

Стотици малки магазинчета се гушеха едно в друго. Стоката им бе изложена почти на улицата — хляб, зеленчуци, вино, дрехи. Имаше и малки ресторантчета. На всяка пресечка бяха построени олтари на богове и фонтани. Водата изтичаше през човката на орел, от устата на теле или от гърдите на богиня. Преливащите басейни бяха пълни с мръсотия, изхвърляна безогледно от магазините и прозорците над тях.

Единственото нещо, което не й хареса, бе неспирният шум. Хората крещяха един на друг, за да могат да надвикат шума от мелачките на зърно, чуковете на строителите, учителите, които преподаваха уроците си на улицата, дузините поети, произнасящи безкрайните си дитирамби.

На следващата улица срещнаха процесия от свещеници — мъже и жени, които биеха барабани, свиреха на тромпети и размахваха ръце с кастанети и бронзови дайрета. Жените бяха тъмнокожи сирийки, увлечени в диви танци с развени коси, отправили се към храма на Кибела, за да прекарат деня в оргии.

Неочаквано носилката на Даяна спря да се движи, когато се появи друга процесия. Маркус се върна при нея, като ругаеше.

— Може би е някоя важна личност — осмели се да каже Даяна.

От устата на Маркус се отрони нецензурен епитет:

— Мисли си, че е много важна. Старият й съпруг е милионер. Трябва да има закон срещу такава вулгарна показност.

Даяна зашеметено наблюдаваше дългата редица от атлетични роби, които минаваха покрай нея, като носеха на раменете си разни кутии и пакети. Следваха ги красиви робини с прозрачни воали. Малко момче от Египет държеше маймунка бебе, а едно момиченце носеше в кошница раздиращо се от лай кученце. След тях вървяха голяма група музиканти, роби и свободни граждани, които носеха ковчежета със скъпоценности и денкове със скъпи дрехи.

Най-накрая се появи „Нейно великолепие“ в носилка, носена от осем еднакви нубийци. Беше се излегнала върху възглавниците си, отегчена от света и си вееше с ветрило от щраусови пера, чиято дръжка бе осеяна със скъпоценни камъни.

— Изглежда, че се мести от градската, в някоя от летните си къщи. Дори преторът нареди да свалят носилката му, за да я поздрави — произнесе отвратен Маркус, — което показва че и официалният ранг отстъпва на завладяващия блясък на златото.

Даяна усещаше колко е ядосан за това, че ги забавиха. Усмихна му се:

— Това ми дава възможност да разгледам всичко съвсем спокойно. Погледни, играят на зарове на земята.

Той погледна вбесен към тълпите от хора.

— Безделници и паразити! Повечето са роби на богаташи. Работата им е толкова малко, че разполагат със свободно време, което прахосват, като играят комар или се впускат в перверзни сексуални игри.

Маркус беше огорчен от факта, че неговият град бе започнал да се разпада. Хората вършеха открито, на улицата, разни работи, които би трябвало да се вършат в уединение. Мъжете пикаеха в канавките, а проститутките обслужваха клиентите си на праговете на къщите. Той благодареше на бога, че Аква Сулис никога нямаше да затъне толкова.

Най-накрая започнаха да се изкачват по хълма. Първо минаха покрай големи сгради — бани и храмове. Внушителните триумфални арки, простиращи се над булевардите, и героичните статуи в препускащи двуколки, бяха превърнали тази част от града в истинско място за забавления.

Архитектурата бе в гръцки стил, но прекалено разкрасена и според Даяна, доста вулгарна. Всяка една колона бе претрупана в коринтски стил с цветя — сиво-сивият, зелен и оранжев мрамор бе проява на доста лош вкус, имаше твърде много рисунки и спираловидни елементи.

Когато пристигнаха в къщата на Титус Магнус обаче, Даяна не можа да намери никакъв недостатък — при построяването й бе проявен отличен вкус, въпреки че й стана лошо, като направи груба сметка колко струваше всичко това. Още по-приятно се изненада, когато мина през гордите йонийски колони на портала.

Всички стаи бяха изградени около открити дворове с градини, басейни и фонтани. Горният етаж бе ограден от открит балкон. На входа бяха посрещнати от десетина роби, други десетина ги очакваха, когато влязоха в атриума, като им поднесоха изстудени напитки и сладкиши. Всички бяха облечени в бледожълти тоги с жигосани номера на рамото.

Даяна отстъпи, за да наблюдава как Маркус и Петриус влязоха в първия двор и поздравиха робите, които бяха в семейството от години. Маркус се върна и я поведе със себе си.

— Колко са робите? — прошепна тя.

— Бяха около сто и петдесет, когато идвах тук за последен път. — Той стисна ръката й. — Не се оставяй на чувствата си. — Поведе я през великолепен, окъпан от светлината хол, докато влязоха във втория двор — по-голям и по-красив от първия, с още стаи около него. Подовете бяха покрити с плочки, наредени в мозайка, стените и колоните бяха от светъл лунен мрамор. В центъра грациозни танцуващи нимфи изстрелваха силни струи кристална вода в кръгъл басейн от бял мрамор, украсен по края с великолепни водни растения. Из цялата къща имаше скулптори и малки пластики, поставени върху гравирани пиедестали.

Главният иконом Лукас приветства Маркус топло:

— Баща ти е в стаята си и помоли да отидете при него. Вече не е млад и жизнен, както го помниш — предупреди Лукас, — но гордостта му е все същата… Поздравява твоята дама! Ще се види с нея на вечеря.

Лукас плесна с ръце и дузина млади робини с маслинена кожа излязоха напред.

— Избрах тези робини за дамата ти. Техните единствени задължения ще бъдат да й служат. Позволих си да избера за нея няколко от стаите с изглед към градината с колоните, не много далече от Вашите, генерале.

Маркус повдигна вежди развеселен.

— Подготовката ти е така официална, както и думите ти, Лукас.

— Сега, когато вече си генерал, е необходимо само официално обръщение. След женитбата ти и твоята съпруга ще получите по-голям апартамент.

Маркус изви устни в усмивка, като си помисли, че трябва да спят разделени. Щеше да се опита да бъде дискретен, докато се оженят, когато открито щеше да прибере Даяна при себе си…

— Остави се на грижите на момичетата — каза й Маркус. — Знам, че копнееш да се изкъпеш и да смениш дрехите си. Ако тези робини не са достатъчно, има още много, които нямат какво да правят.

Момичетата отведоха Даяна и Тор тръгна след нея като вярно куче с ръце на оръжието си. Когато влязоха в спалнята й, момичетата започнаха да се усмихват и да докосват с удоволствие мускулите му. Тор си мислеше, че е умрял и е отишъл в рая.

Едно от момичетата се обърна към Даяна:

— Казвам се Ливи, миледи. Имаме ли разрешението ти да се погрижим и за твоята стража, както и за теб?

Тор погледна подозрително към Даяна. Ъгълчетата на устните й се разтегнаха в усмивка, разбирайки скритите им мисли.

— Искам той да се чувства щастлив. Смятате ли, че бихте могли да се сменяте? Той ще спи в съседната стая, осигурете му легло.

Отвориха вратата към присъединената стая, за да им покажат, че в нея има легло. Тя влезе там за малко заедно с него.

— Благодаря ти, лейди Даяна! — заяви Тор пламенно.

— Оръжието ти трябва да е готово всеки миг — предупреди го тя.

— Ще бъде, лейди! — увери я той.

— Сигурна съм, че Ливи и момичетата ще те направят щастлив. Въпросът е дали ти ще успееш да ги ощастливиш. — Усмихната, Даяна премина през вратата в стаята си, оставяйки Тор също ухилен до уши.