Графиня робиня

Глава 7

Даяна чу някакви мъже да викат. Кои знае как се бе озовала отвън. Слънцето грееше в лицето й, заслепяваше я. Опита да се изправи на крака, но още докато беше на колене, видя два огромни коня които теглеха някаква каруца, да се насочват към нея. Инстинктивно се просна на земята, за да избегне копитата им. Когато конете я съзряха на пътя, се вдигнаха на задните си крака, изпръхтяха и каруцата се стовари с трясък на няколко сантиметра от главата й. Чу, че някои пищи. После разбра, че чува собствения си вик…

Мъжки глас й крещеше с всичка сила и я проклинаше. Смътно осъзна, че наоколо са се събрали и други коне и мъже, но вниманието й бе насочено към този, който крещеше. Докато се взираше втренчено в него, си помисли, че прилича на граф Бат. Имаше същата черна коса и тъмни очи, същия орлов нос, но от слепоочието до бузата му имаше червен белег, който му придаваше сатанински вид. Раменете му бяха невероятно широки, гръдният му кош бе мускулест и съвършено гол. Носеше някакво облекло, което оставяше и краката му открити. Бяха толкова твърди и мощни, че приличаха на дъбове.

Погледна към колелото, което се бе изтърколило почти до нея, и видя, че е част от колесница. Изгарящ гняв я обхвана, когато осъзна, че почти бе премазана от група смешни мъже, облечени като римляни, които се състезаваха с глупавите си колесници.

— Проклети глупаци! Големи мъже, а си играят на детски игри. Трябва да бъдете бичувани!

Тъмният мъж посочи с пръст към нея.

— Хванете я! — заповяда той.

Огромните мъжаги моментално изпълниха командата му. Зъбите на Даяна затракаха, когато я изправиха на крака и я задържаха, докато водачът им се приближи. Извисяваше се над нея, обхванат от силен гняв.

— Женско кълбо от дрипи! Още малко и щеше да нараниш конете ми. Коя си ти? — попита той със заповеднически тон.

Тя се втренчи в него изумена. Въпреки че говореше на някаква смесица от италиански и латински, разбираше всяка негова дума.

— О, Юпитер, ти си откраднала шлема — обвини я той, като протегна масивната си ръка и го свали от главата й. Видя, че косата й е бяла и я помисли за възрастна жена. Мръсната обемна рокля, с която бе облечена, покриваше цялото й тяло от врата до петите. Беше най-странното женско същество, което бе виждал. — Ти не ми отговаряш, така че аз ще отговоря вместо теб. Ти си шпионин, шпионин друид, като се съди по странните дрехи, с които си облечена.

Даяна не разбираше казаното. Тя се взираше в черните му очи и наблюдаваше как той овладява гнева си.

— Махнете я от коловоза и я дръжте далече оттук. Осигурете безопасността й, ще я разпитам по късно.

Мъжете я помъкнаха.

— Пуснете ме! Как смеете да се отнасяте към мен така? Тази свиня Марк Хардуик ли се казва? — Осъзна, че разбират нейния език, защото се засмяха, а после отговориха:

— Не, свинята е Маркус Магнус, Примус Пилус.

Мъжете се отнесоха грубо, без да се интересуват, че й причиняват болка. Страхът започна да измества гнева в сърцето й. Заведоха я до една дървена каруца. Един от мъжете се пресегна към желязната халка и я сложи около врата й, като че ли обуздаваше куче, което създава проблеми.

— Не можете да постъпите така с мен! — извика тя, но мъжете се отдалечиха. Мислите им бяха на друго място. Моментално я забравиха. Беше затворник на тези странни, жестоки и нецивилизовани хора. Седна в прахта и заплака.

Веднъж започнала, не можеше да спре. Плака, докато й прилоша. Накрая разбра, че няма никакъв смисъл. Никои не й обръщаше внимание. След няколко изхлипвания, от които тялото й се разтрисаше, след като неколкократно избърса лицето си с мръсни ръце, след като издуха носа си ръкава на дрехата, риданието й замря. Започна да оглежда околността. Видя трасе, специално подготвено за състезания с колесници. Всички мъже, които се виждаха наоколо, независимо от това дали участваха състезанието или не, бяха облечени като римски войници. Независимо от цвета на кожата им, височината или теглото, всички бяха с атлетични тела. „Те са точно такива, каквито трябва да бъдат всички мъже, но толкова рядко се срещат здравеняци като тях“, помисли си Даяна.

Състезателите бяха видимо безразсъдни. Бяха готови по-скоро да умрат, отколкото да загубят. Не обръщаха никакво внимание на безопасността си.

Колелата на колесниците се допираха почти едно в друго във върховните усилия за победа. Всеки се бореше сам за себе си и победата беше всичко. И въпреки това Даяна видя, че се забавляваха от шума, който се вдигаше, от смеха, крясъците, хвалбите или псувните.

Един мъж изпъкваше сред останалите. Той не можеше да бъде победен. Този мъж беше Маркус Магнус. Двойката му бели коне бяха толкова великолепни, колкото и той самият. Даяна протегна ръка към гърба си, където желязната халка бе заключена. Беше й горещо. Чувстваше се мръсна, беше жадна, но не можеше да направи нищо, докато не я освободяха. Тогава щеше да се обърне към местните власти и всички тези хора щяха да бъдат наказани.

Огледа се отново, опита да се ориентира и да познае мястото. Колко странно изглеждаше всичко. Намираше се на върха на хълма, но пред нея не се откриваше познатата гледка към Бат от времето на крал Джордж — градът изглеждаше съвършено различен. Около двадесет и пет акра бяха покрити с постройки, които изглеждаха като огромна казарма. Останалата част представляваха къщи и храмове. По-големите сгради имаха колони в класическия римски стил и все пак градът като че ли беше Бат.

Виждаше се парата, която се издигаше над баните, но едната сграда като че ли беше съборена. Не, тя грешеше — беше току-що построена! Как беше възможно! Даяна се опита да си спомни какво правеше, преди да се озове на това място. Беше й трудно да си припомни нещо определено… Разхождаше се по хълма Ленсдаун. Спомни си античния магазин. Влезе ли вътре? Беше почти сигурна, че е влязла. Но следващото нещо, което си спомняше, бяха конете, носещи се към нея.

Погледът й се насочи на юг. Склоновете бяха покрити с растителност, която приличаше на добре поддържани лозя. Те се простираха докъдето й виждаха очите! Ако Даяна не беше сигурна, че е невъзможно, щеше да се закълне, че се е пренесла назад във времето, когато римляните са владели Британия!

Щом състезанията свършиха, Даяна видя, че слънцето бе започнало да залязва зад веригата от хълмове. Маркус Магнус се приближи към нея, придружен от по-млад мъж, който беше изключително красив.

— Твоите хора стават все по-добри — чу го тя да хвали младия мъж. — Както ти казах, добре е да се поддържа строга дисциплина, но ако не се съчетава с възможност за разтоварване на напрежението, значи си търсиш белята.

— Обичам да се занимавам с тези, които правят белите, братко. По тази причина на деветнадесет бях вече центурион, а на двадесет и една ръководех кохорта.

Един от мъжете, който бе сложил веригата на Даяна, поздрави Магнус:

— Да ликвидирам ли затворничката, генерале?

Маркус Магнус го погледна за момент неразбиращо, после си спомни за кого говореше войника.

— Не. Ако я убиеш, няма да науча нищо.

— Имаш затворничка?

Магнус кимна към жената с желязната халка на врата:

— Едно много странно същество. Хванах я, че шпионира. — Обърна се към войника: — Заведете я в къщата ми, за да я разпитам.

— Дай ми жената. В най-скоро време ще изтръгна от нея цялата истина — предложи Петриус.

— Ако приложа твоите методи, писъците й ще разтревожат местното население, а в момента и без това имам проблеми с него.

— Не разбирам защо, по дяволите, се тревожиш толкова много за тях. Нецивилизованите британци са само с половин стъпка пред варварите. Страхът е оръжието, което трябва да използваш по-често.

— Недей да учиш по-висшестоящите от теб как да си гледат работата — отвърна Маркус, като се озъби.

Войникът даде знак на Даяна да се качи в каруцата, към която беше закачена веригата. Тя едва успя да се покатери, когато той тръгна по нанадолнището. Като се имаше предвид, колко примитивна изглеждаше каруцата, тя се изненада от мекото возене. Забеляза, че пътя, по който се движеха, беше направен много добре. „Римски път“, каза си тя мълчаливо.

Повтаряше си непрекъснато, че сънува и по-точно — сънува кошмар. Едновременно с това разбираше, че няма да може да се събуди, защото всичко беше съвсем реално. Не знаеше защо, не знаеше как, но се страхуваше, че вече не живее в осемнадесети век.

И което беше по-лошо, много по-лошо, беше затворник на главнокомандващия. Той и войникът му бяха обсъждали нейното ликвидиране съвсем безсърдечно. Обзета бе от страх. Имаше болезненото чувство, че сама бе виновна за нещастието си. Разбира се, това трябваше да се случи!

Колко пъти бе изразявала разочарование от времето, в което живееше? Винаги бе мечтала и гледала назад към това, което й се бе струвало великолепно историческо минало.

Презираше мъжете от нейното време, смяташе ги за слаби контета, като ги сравняваше с воините от времето на Елизабет или с рицарите от Средновековието. Ами ако съдбата бе решила да й даде възможност да разбере какво представляваха истинските мъже? Господ да й помага! Тези римляни щяха да я накарат да мисли за нормандските нашественици като за изискани джентълмени.

Каруцата влезе през портата в къща, заобиколена от висок жив плет. Спря пред врата, която беше от задната страна. Един по-възрастен мъж, среден на ръст, облечен в проста тога и със затъкнат в колана камшик, поведе разговор с войника. Погледна към Даяна с високомерието на принц.

— Освободи я! — Не се и опита да скрие отвращението си към това, което видя. — Хайде! — заповяда й той. Даяна разтърка врата си, където желязото бе наранило кожата й, но не се помръдна от каруцата.

Той заповеднически посочи с пръст към нея:

— Хей, ти, ела тук! — Ръката му се плъзна към камшика и намекът бе ясен.

Даяна слезе от каруцата и бавно се приближи към него.

— Аз съм Кел и отговарям за робите в това домакинство. Трябва да се подчиняваш на заповедите ми. — Очите му бяха светлосиви, безцветни като бурно море. — Последвай ме! — разпореди се той.

Поведе я по дълъг коридор, покрит с плочки. Минаха през една арка и влязоха в стоя, където имаше множество дървени пейки. Плочките на пода бяха наредени в красива мозайка.

Кел плесна силно с ръце и две жени моментално се отзоваха на повикването. Бяха облечени в прости, дълги памучни туники. Дългите им кестеняви коси бяха прибрани отзад и вързани на тила. Даяна забеляза, че и двете бяха грозновати, дори грубовати, но невероятно чисти.

Кел проведе с тях кратък разговор по същия надут начин, по който се бе отнесъл с Даяна. Те незабавно се поклониха и се запътиха да изпълнят заповедта му. Кел посочи една от пейките. Тя с облекчение се свлече върху нея. Коленете й се подгъваха. Нервите й бяха опънати докрай. Искаше й се да крещи, но знаеше, че няма смисъл да хаби енергията си срещу Кел, който отговаряше за робите. Всяка капка сила щеше да й е необходима, за да се разправи с Маркус Магнус, когато се появеше. А той щеше да дойде. Беше абсолютно уверена в това, въпреки че точно в този момент не вярваше на нищо…

Почти веднага жените отново влязоха в стаята и донесоха храна и нещо за пиене. Даяна се изненада, че ястията са за нея. Вдигна калаената чаша от подноса и жадно отпи. Беше гроздов сок, приятно подсладен с мед. Гърлото й бе така пресъхнало, че изпи чашата до дъно. Жената отново я напълни от каменната стомна.

Другата жена постави подноса с храната на пейката до нея. В едната чиния имаше сърцевина от артишок, зрели маслини и меко бяло сирене. Другата чиния бе пълна догоре с фино нарязано студено месо и хрупкав бял хляб, който беше още топъл.

Даяна бе толкова неспокойна, че храната не можеше да й се услади. Страхуваше се обаче да не бъде наказана с глад и затова слагаше хапки в устата си и се опитваше да дъвче. След малко вече беше сита и не можеше да поеме нищо повече, въпреки че храната бе добре приготвена и много вкусна. Бутна подноса настрани и отново посегна към течността.

Даяна се сви на пейката, когато видя Маркус Магнус да върви под арката. Млада жена изникна от нищото. Носеше няколко кърпи. Въпреки че беше висока и добре сложена, когато се приближи до Маркус, изглеждаше като джудже. Щом Кел се отправи към него, жената отстъпи с почитание.

— Кога ще се заемете с пленницата, генерале? Преди или след банята Ви?

Даяна видя раздразнението, което премина по лицето на генерала. Той още веднъж я бе забравил. Без да губи повече време, той се обърна към нея с тон, които не търпеше възражение:

— Коя си ти? — Думите и маниерът му не допускаха никакво колебание.

— Аз съм лейди Даяна Девънпорт.

Той се изсмя развеселен:

— Ха! Даяна, Ти за богиня ли се смяташ?

— Не. Даяна е името ми. Не съм богиня, но съм лейди. Вирна брадичката си. — Вие кой сте?

Той се стресна от високомерния й тон.

— Аз съм човекът, който решава дали ще живееш или ще умреш. Ти си моя затворничка, моя собственост. Искам да отговаряш на въпросите ми и то сега!

Даяна скочи, въпреки намерението си да не застава изправена пред него. Едва преглътна:

— Вие сте животно и грубиян! — произнесе тя тихо.

— Две от добрите ми качества. От каква националност си?

— Англичанка, британка съм.

— О, Юпитер! Друга лъжа! Племената на британците са примитивни ловци, толкова диви и нецивилизовани, че все още боядисват телата си с боя, за да плашат враговете си.

За момент Даяна остана безмълвна. Не можеше да отрече, че древните британци са били такива, каквито той ги описа.

— От къде си? — заповеднически запита той.

— От Лондон. Живея в Лондон.

— Имаш предвид Лондиниум, така ли? Дори езикът ти е странен. И това е друга долна лъжа. Лондиниум беше опожарен преди няколко месеца. Какво правиш в Аква Сулис?

— Аква Сулис, разбира се! Та това е римското наименование на Бат — промърмори Даяна на себе си.

— И шпионираше тук! Ти си мръсна друидска шпионка. Аква Сулис ли е следващият град, който ще бъде опожарен от дивите британци, които вие, друидите, държите под контрол?

Мислите на Даяна се лутаха. Беше чела много исторически книги и знаеше, че около 60–61 година от новата ера британската кралица Бодис бе предвождала въстание на местните племена срещу римляните и бе подпалила Лондон.

— Не съм друид — отговори тя откровено.

— Тогава какво си освен една мръсна купчина дрипи.

Нецивилизованото животно знаеше как да смаже гордостта й. Нямаше отговор, който да го успокои.

— В тези актьорски дрипи не мога да кажа дали е мъж или жена, нито пък на колко години е. Съблечете я! — заповяда той на робините.

Жените, които бяха донесли храната, се опитаха да я съблекат. Когато тя започна да се съпротивлява, жената с кърпите ги остави настрана и се притече на помощ. Даяна избяга в другия край на стаята.

Кел извади камшика от колана си и се приближи към нея с явното намерение да я бичува.

Очите на Даяна заискряха, устните й се отдръпнаха от зъбите — като на дива котка, която съскаше от ярост.

— Страхливи римляни! Камшикът ли е единственият начин, по които се отнасяте към британците?

Думите й развеселиха Маркус. Той се усмихна с вълча усмивка.

— Кел не е римлянин, той е британец. От опит знам, че няма по-добър надзирател на робите от друг роб.

Даяна застина. Те я наобиколиха и започнаха да я събличат. Оставиха й само корсета и мръсната перука. Унижението покри страните й с червенина.

Маркус погледна към Кел и сви рамене:

— Трябва да е някоя от грешните измишльотини, които носят свещениците на друидите. Махнете го!

След много боричкане, бутане, опъване на шнурове, драскане и пустосване от страна на Даяна корсетът се свлече на земята. В боричкането падна и перуката й.

Магнус стана свидетел на трансформация, която бе едновременно стряскаща и приятна. Когато изкуствената бяла коса падна от главата й, копринена река от бледо злато се разпиля по гърба й, който бе като великолепна извивка от слонова кост. Освободена от деформиращата дреха, която я приковаваше, тя бе наистина жена — с деликатни извивки и заоблености. Красивите й закръглени гърди изскочиха напред, а върховете им изглеждаха като розови пъпки. Кръстът й бе толкова тънък, че можеше да го обхване с едната си ръка. Задните й части леко се издаваха навън, преди да се спуснат към дълги копринени бедра и елегантни крака.

По светлата й кожа нямаше никакво петънце, тялото й бе красиво като на богиня. Тя се сви на дървената пейка с изключително неуместна скромност. Тялото му бързо откликна на красотата пред него. Застанала до другите жени, контрастът бе толкова очевиден, че той не можеше да повярва на очите си. Беше като фино италианско стъкло, поставено между дебели каменни кани.

— О, богове! — промърмори римлянинът прегракнало. — Изкъпете я и я отведете в покоите ми. — После излезе от къщата, за да се изкъпе в басейна в края на градината. Даяна гледаше Кел с презрение.

— Ти наистина си късметлийка. Господарят хареса това, което беше скрито под дрипите. Тялото ти спаси живота ти, поне засега. — Кел беше много изненадан, че Маркус прояви такъв забележителен интерес към една жена. Генералът обикновено не си губеше времето с другия пол. Беше истински войн с малко време за губене по жени. Посещаваше проститутките или използваше някоя от робините по няколко пъти в седмицата, но никога не показваше предпочитание към някоя от тях, въпреки че всяка в къщата искаше да привлече вниманието му.

— Моля, подайте ми нещо да се покрия.

— Римляните не се срамуват от голото тяло. Всъщност те го показват всеки път, когато им се отдаде възможност — отбеляза някак суховато Кел.

— Аз не съм римлянка — отговори Даяна, като използва перуката, за да прикрие гърдите си.

Кел се обърна към една от жените:

— Извикай робинята от банята, не — по-добре две. Тази жена е капризна.

Почти веднага след като жената излезе, в стаята влязоха две момичета. Бяха млади и мускулести, с ниско подстригани коси. Носеха къси бели туники и сандали.

— Изкъпете новата робиня и после я доведете при мен. Аз ще й избера дреха.

Даяна гордо вдигна глава.

— Аз не съм робиня! — отсече решително тя. Кел въздъхна. Приближи се до дървената пейка и заговори тихо, като демонстрираше безкрайно търпение.

— Заслужаваш един хубав бой с камшик. Инстинктът ми говори, че ако хубаво те набия сега, в началото, няма да имам неприятности по-късно. Господарят обаче ще изпита повече удоволствие от тялото ти, ако не е наранено.

Даяна едва си пое дъх.

— Ти трябва да си луд!

Кел продължи, като че ли не я беше чул:

— Животът ще бъде безкрайно прост и за двама ни, ако се споразумеем. От начина, по който говориш и от поведението ти разбирам, че си много интелигентна жена. Положението ми в това домакинство е сигурно, защото думата ми е закон. Моята дума е закон, защото аз въдворявам дисциплина за всички, които са под моя ранг. Всичко в тази къща върви по мед и масло и затова тук всички сме щастливи. Точно това иска генералът, а това, което генералът иска, го искам и аз. Това означава, че каквото искам аз, го искаш и ти. Ясно ли се изразявам?

Даяна му отвърна със същия тон:

— Съвършено ясно. Не намирам никаква грешка в логиката ти, но презирам безочието и липсата на всякакъв морал.

Очите му просветнаха застрашително.

— Продължавай! — Тонът му ясно й подсказваше че ако продължи, рискува да си изпроси някой удар с камшик.

— Аз съм гола. Отказвам да разговарям повече с теб.

Кел знаеше точно какво означаваха думите й. Той бе роб, който гонеше своя собствен народ по поръчка на римляните. Идеалите й бяха твърде възвишени и благородни, защото никога не бе изпитала робството. Беше му интересно да види колко дълго щеше да стои зад тях, след като опита вкуса на робството… Нямаше да чака дълго.

— Надявах се, че бихме могли да се споразумеем, а стигнахме до задънена улица. Така да бъде! — Той даде знак на робините от банята да я отведат.

Не тръгнаха в същата посока, в която пое генералът и тя реши, че има и друга баня. Влязоха през врата, покрита със завеса от тежко конопено платно. Даяна почувства голямо облекчение, че тук нямаше мъжко око, което да я наблюдава.

Стаята, не много голяма, беше облицована с идеално бели плочки, а четвъртитите вани в тюркоазено. От по-големия басейн се издигаха облаци пара. Топлата вода приканваше Даяна.

— Ще се изкъпя сама — каза тя заповеднически, като тръгна надолу по стълбичките към водата.

Робините се спогледаха, но не възразиха. Едната от тях изсипа нещо във водата от красиво оформен флакон. Облаци от ароматна пара достигнаха до ноздрите на Даяна.

— Какво е това? — попита тя.

— Тамян за аромат — бе отговорът. Топлата вода създаваше божествено усещане. Даяна затвори очи и се облегна върху тюркоазените плочки. Дишаше дълбоко. Струваше й се, че всичките и неприятности и страхове, които заплашваха да я обхванат, започват да изчезват заедно с напрежението. Неочаквано усети, че във водата има и други хора.

Отвори очи и се уплаши като видя, че двете робини са застанали от двете й страни и държат някакви оръжия, които изглеждаха опасни.

Когато извика, момичетата се опитаха да я успокоят.

— Това е само стъргалка — обясни едната, като я държеше върху дланта си.

— Стъргалка ли?

Момичето разбра, че тя е озадачена и обясни.

— Това е приспособление, с което се почиства кожата. Няма да боли. Хайде!

Даяна беше твърде уморена, за да протестира. Излезе от водата и легна върху мраморната повърхност, която й посочиха. Струваше й се, че е ужасно да изстържат кожата ти, но Даяна разбра, че тук в тази къща и в Аква Сулис ще срещне голям брой странни обичаи. Колкото по-скоро се приспособеше към новите и неизвестни неща, толкова по-лесно щеше да й бъде.

Приспособяването към друго време и друга култура щеше да доведе до рязка промяна в живота й. Това щеше да е възбуждащо както физически, така и умствено и емоционално. Каза си, че е по-интелигентна и по-високообразована от всеки друг в тази къща. Фактът, че идваше от модерния свят, я правеше по-цивилизована от всички тези примитивни хора, които живееха в първи век.

Трябваше да се постарае да се включи в потока на живота тук. Трябваше да приеме малките разлики, които всъщност бяха несъществени. Ще запази енергията и силата си, за да протестира срещу по-сериозни неща, които никога не би могла да приеме. Като робството! Със сигурност то е ужасяващо за всички цивилизовани хора!

Даяна бе приятно изненадана от усещането, причинено от стъргалката, движеща се плавно по тялото й. Робините я масажираха с бадемово масло, после смъкнаха излишното с непознатия уред. След това я върнаха във водата и измиха косата й с мек сапун.

Накрая я накараха да излезе от басейна и да се потопи в по-малкия. Потапянето в студената вода я накара да се задъха, а робините се разсмяха на настръхналата кожа по ръцете и краката й. Завиха я в голяма кърпа и изсушиха косата й, докато стана на тежки влажни къдри.

След това двете свалиха мокрите си туники и облякоха други такива, но сухи. Заведоха я в съседна стая. Подът беше покрит с богата мозайка, стените бяха боядисани в кремаво.

В специални поставки по стените бяха сложени факли, които осветяваха стаята. Поканиха я да седне в тапициран стол във формата на трон. Имаше красиви извити крака И като че ли бе създаден от дизайнера Адам от времето на крал Джордж. След това Даяна си помисли, че сигурно Адам е заимствал от римляните.

Огледалото пред нея представляваше полирано чисто сребро, което в съвременните времена, щеше да е безценно. Едното момиче се захвана с косата й. Използваше гребени, четки и нагорещени щипки. Другото отвори гравирана кутия и извади бурканчета с кремове, лосиони, парфюми и гримове.

Даяна беше жена и изпита удоволствие от разкрасяване то си. Очарована, наблюдаваше как лицето й се обрамчваше от малки къдрички от светло-сребристата коса по слепоочията й… Останалата коса падаше по раменете й като облак от злато. Другата робиня нанасяше руж по страните й, слагаше червило на устните, дори по миглите й блестеше сребро.

Даяна се взираше в отражението си с удоволствие. Робините бяха извършили чудо, бяха я направили красива!