Графиня робиня

Глава 4

Като стигна до вратата видя Алегра. Държеше пелерината и я чакаше, за да се измъкнат. Даяна бързо я наметна.

— Не трябваше да идвам.

— Не се прави на толкова скромна пред мен, миличка. Отложи го за студената светлина на деня.

Пробивайки си път към Гросвънър Скуеър, Даяна започна да се смее:

— Съжалявам. Всъщност се забавлявах така, както никога досега, докато онзи отвратителен човек не ми натрапи вниманието си.

— Онзи отвратителен човек е граф Бат.

— Господи, но аз му лиснах шампанското в лицето!

— Надявам се това да е охладило страстите му.

Когато завиха надолу по улица „Норт Одли“ по посока на Гросвъиър, една черна карета спря до тях. Вратата се отвори и силна ръка повдигна Даяна от земята и я настани върху кадифената възглавница вътре.

Тя изпищя.

— Не се паникьосвайте. Вече се познаваме и осмелявам се да твърдя, че още преди да е изтекла нощта, ще бъдем още по-близки…

Даяна разпозна гласа, което още повече я уплаши.

— Как се осмелявате да говорите с мен като с лека жена? Какво, по дяволите, искате?

— Това, за което съм платил, скъпа. — Той помълча, а после разчленявайки думите си, добави: — Може би и едно извинение за шампанското?

— Аз да се извинявам? — попита Даяна разярено. — Вие трябва да ми се извините, защото държахте крака ми.

— Съжалявам, че съм го направил. Бих предпочел да погаля гърдите Ви.

Дъхът й спря. Тя се страхуваше не само от него — започваше да се страхува и от себе си, от реакциите си към този опасен човек. Чувстваше, че той силно я привлича, но на всяка цена трябва да го отблъсне. Изведнъж осъзна, че каретата се движи.

— Къде ме водите?

— В градската ми къща. Не е далече.

— Сър, не можете да направите това! Грешите, като мислите, че съм паднала жена. Всъщност аз съм лейди, но съм маскирана — призна си Даяна.

Той се засмя. Звукът беше дълбок и застрашителен.

— Не мисля, че сте лейди.

— Защо смятате така?

Той драсна клечка кибрит и запали лампите. Лицето му остана в полусянка, но нейното беше обляно от светлина.

— Действително сте достатъчно красива, за да бъдете лейди, пък и езикът Ви е грамотен. Играта обаче свърши. Вие бяхте придружавана от Алегра. Тя има едно от най-добрите училища за езда в Лондон и снабдява с кобили половината от аристократите.

За момент Даяна не можа да разбере значението на думите му, но когато ги осъзна, се изчерви до корените на косата си. Това значеше, че Алегра е Мадам!…

Той видя как червенината я обля. Искаше му се да изучи тази красота, която бе зърнал само за миг под маската. Но каретата се движеше вече по улица „Джърмин“ и реши да й позволи да задържи маската, докато влязат в къщата.

Когато й подаде ръка, тя изрече ядосано:

— Не мога да вляза в дома Ви.

— Аха, нещата започват да се изясняват. Вие сте разбрали кой съм и сте решили да получите най-високата цена.

— Не! Да, т.е. зная кой сте!

На устните му се появи цинична усмивка.

— Тогава елате да преговаряме.

Обзе я изгаряща вълна от ярост. Никога досега не беше срещала толкова арогантен човек. Трябваше да получи урок и тя щеше да му го даде. Бързо започна да обмисля плана си.

Като същинска богиня Даяна му подаде ръката си и му разреши да й помогне да слезе от каретата. Той отключи вратата и отпрати иконома, който се стопи в тъмнината, щом видя, че графът не е сам. Похитителят с жест й показа стълбите и Даяна се изкачи до първия етаж, като че ли се изкачваше на Олимп, давайки възможност на мъжа след нея добре да огледа красивите й крака.

Докато графът палеше лампите във великолепно обзаведената всекидневна, Даяна бавно се разхождаше и преценяваше мебелировката с критично око. Огледа материята, с която бяха облицовани стените, кожените кресла, картините на Ван Дайк и заяви:

— Доста мъжка обстановка.

— Надявам се, че е така — отговори той с тон, от който личеше че се забавлява. Отиде до масичката с питиетата и наля две чаши.

— Какъв смел мъж сте! — отбеляза Даяна, като се вглеждаше във виното.

— Хващам се на бас, че няма да излеете и втората чаша върху мен. — Той вече не можеше да сдържа задоволството, нито трепета от очакваното забавление.

— Може да загубите облога — предупреди го тя безгрижно. Отпи, като го погледна през ръба на чашата и добави: — Ето значи как става това. — Сведе мигли: — Можете да започнете преговорите.

Той повдигна черната си вежда.

— Сигурна ли сте, че това Ви е за първи път?

— Какво имате предвид? Първо предложение, която получавам или първи път, когато решавам да имам любовник? — Даяна се отвращаваше от собствената си наглост, но дяволът вътре в нея я караше да продължава.

Той видя през маската как очите й блестят и разбра, че тя се забавлява истински. Усети силната си възбуда, като помисли за това, което щете да му предложи в леглото. Почти чувстваше дългите й бедра на гърба си.

— Ще плащам сметките за дрехите ти и за прислужницата — предложи графът.

Даяна остави чашата си.

— Губите както моето, така и Вашето време.

Графът вдигна чашата — подаде й я отново.

— Ще наема апартамент и карета — добави той предизвикателно.

Даяна облиза устните си… Хардуик почувства как пенисът му пулсира.

— Вашето предложение… — тя замълча драматично и после довърши мисълта си — е обидно.

Обзе го още по-силно желание:

— Добре играеш играта, малка богиньо. Готов съм да ти купя къща, ако задоволиш желанията ми.

Даяна прекара върха на пръста си по ръба на чашата.

— Carte blanche ли чух да казвате, милорд? — Беше напълно завладяна от възхитителното чувство за власт.

— Проклятие, искаш да сключиш трудна сделка! — Вгледа се в нея няколко дълги минути с мрачно изражение на лицето, докато умът се бореше с тялото. Тялото победи.

— Нека бъде carte blanche — съгласи се той с триумфиращ поглед.

Даяна изля виното си във вазата с лилиите:

— Страхувам се, че не carte blanche е това, което искам.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Отговорът ми е „не“.

— Защо? — попита той.

Даяна го изгледа от главата до петите:

— Защото сте твърде арогантен, твърде сигурен и твърде, твърде стар за мен, граф Бат.

Марк Хардуик, графът на Бат, онемя.

— Не си правете труда да ме изпращате. Зная пътя до улицата…

Без дори да разбере, Хардуик счупи чашата, която държеше.

Лейди Даяна намери каретата си да я чака на ъгъла на Гросвънър Скуеър. Почука на вратата, но минаха няколко минути, докато разрошеният Джеймс излезе.

Вече вътре Даяна захвърли наметалото си. Все още беше без дъх от драматичната среща очи в очи със зрелия мъж. Когато разбра, че я желае, тя бе предусетила порочното удоволствие…

— Бързо ми помогни да си сваля костюма — помоли тя Биди. — Не знам как ще облека корсета си, тук е толкова тясно.

Биди й отговори компетентно:

— Малко е трудно, но става. Повярвайте ми, миледи.

Рано на следващата сутрин Даяна се изкъпа и изми косата си, за да е сигурна, че всяка следа от грима е изтрита.

Прудънс, с чаша шоколад в ръката, я наблюдаваше изумена.

— Измила си косата си! Колко досадно! Побързай да я изсушиш защото от твое име съм приела покана за разходка в Хайд Парк днес следобед.

— С кого? — запита Даяна, ядосана заради контрола, който Прудънс непрекъснато упражняваше над нея.

— С Питър Хардуик, разбира се. Толкова точно спазва графика на визитите си. Трябва да отбележа, че маниерите му са безупречни, както и трябва да бъде.

Даяна промени поведението си, когато чу името му, и реши, че ще изсуши косите си на огъня в библиотеката. Докато се разхождаше нетърпеливо пред пращящите пламъци, очите й преминаваха по кориците на подвързаните с кожа книги, търсейки нещо, което щеше да я заведе далече от тук — в друго време и на друго място. Избра легендата за крал Артур и се сви пред огъня в голямото кресло, за да чете.

Както винаги, въображението на Даяна полетя. Върна се векове назад — през разсейващите се мъгли се показа земния рай, наречен Авалон. Даяна загуби представа за времето, но изведнъж усети, че не е сама. С неудоволствие вдигна очи от книгата и погледна през облегалката на високото кресло, но страшно объркана, веднага скри главата си, както костенурката се скрива в черупката си.

В стаята цареше тишина с изключение на пращящият огън. Даяна надигна глава, за да види дали въображението й не й правеше лоша шега. Срещна чифт черни, пронизващи очи, които леко се разшириха от изненада.

— Диана е разкрита! — подхвърли с ирония той.

— Как ме намерихте? — изсъска тя.

— Бъди уверена, че не съм те търсил. Съдбата изпитва перверзното удоволствие да те изправя на пътя ми.

— Какво търсите тук? — поиска обяснение тя, затвори книгата и се приближи към него с агресивна походка.

— Не смятам, че е твоя работа, но съм тук, за да обсъдя купуването на една библиотека.

Думите му я спряха на място.

— Не тази, нали?

— Точно тази. — Дълбокият му глас режеше думите, изливайки очевидното му раздразнение.

— Това е невъзможно. Тази библиотека не се продава. Погрешно сте информиран, лорд Бат.

Ядоса се, че девойката знае името му, а той не знае нейното.

— За кого се мислиш, дявол да те вземе?

— Аз съм лейди Даяна Девънпорт, собственичката на тази библиотека.

— Здравей, Даяна — чу тя гласа на Ричард, който влизаше в стаята с подредени лавици книги. — Нямах представа, меси тук, скъпа. Съжалявам, че те обезпокоих.

— Ричард, аз съм повече от обезпокоена. Този… господин е с грешното впечатление, че продавам библиотеката си.

— Разбрах, че библиотеката е Ваша и се продава, Девънпорт. Не е ли така? — запита рязко лорд Бат.

— Тогава сте разбрали погрешно, милорд — прекъсна го Даяна. — Колекцията на починалия ми баща е безценна, поне за мен. И не се продава. — Тя погледна Бат с изгарящ поглед, забранявайки му да съобщи на чичо й за снощната им среща — като отмъщение.

Графът ни най-малко нямаше такова намерение. Продължи да разговаря с нея като с равна:

— Напълно сте права за стойността на тази библиотека. Отлично разбирам нежеланието Ви да се разделите с нея. Смятах, че Девънпорт има законното право да се разпорежда с нея — Гласът му вече беше спокоен, с изключение на леката нотка на съжаление.

— Аз наистина имам законното право да я продам — увери го Ричард. — Изпълнител съм на завещанието на моя покоен брат, а също съм настойник и финансов съветник на племенницата ми, докато навърши пълнолетие.

— Как можеш само да си помислиш да продаваш книгите на татко? — разпалено запита Даяна. — Аз съм израснала сред тях. Те са част от живота ми. Да ме разделиш с тях, е все едно да отрежеш ръката ми.

— Стига театър, Даяна. Признак на лошо възпитание е да обсъждаш семейни въпроси пред чужд човек. — Ричард започна да се защитава. Даяна никога не му беше възразявала.

— Опазил ме Господ да се покажа невъзпитана пред графа. — Все още чувстваше невъзпитаната му ръка да пълзи по бедрото й.

— Напусни стаята — Ричард се ядоса.

Със зачервени страни Даяна вдигна високо глава, събра полата си, за да не би да се изцапа, ако случайно се допреше до двамата мъже, и излезе от стаята с достойнството на кралица. „Или на богиня“, помисли си Бат.

Когато Даяна влезе по обяд в столовата, очакваше, че както Ричард така и Прудънс ще я укоряват за шокиращата демонстрация на лоши маниери. Беше се подготвила за свадата. Ричард обаче подозрително отсъстваше, а Прудънс бе стиснала здраво устни, като че ли от болка.

Даяна веднага се изпълни със състрадание.

— Кракът ли те боли, лельо Прудънс?

— Между другите неща, и той — обвини я Прудънс.

„Дано този граф Бат отиде в ада“, помисли си Даяна. При всяка среща между тях прехвърчаха искри, разпалвайки чувства, които заплашваха да ги унищожат. Ако снощи той не се бе отнесъл към нея по този начин, нищо повече нямаше да се случи. Тя пак нямаше да разреши на Ричард да продаде библиотеката, но щеше да го направи по цивилизован начин.

Прудънс отказваше да разговаря. Лицето й беше напрегнато от болка, която тя беше решила да понесе в мълчание. Обядът на Даяна бе почти провален. Тя се извини и се качи в стаята си, за да може да се подготви за следобедната езда в парка. Не беше сигурна, че иска да отиде, но компанията на Питър Хардуик щеше да е добре дошло разнообразие.

Когато слезе по стълбите, облечена в бледозелена следобедна рокля и с чадър за слънце в подходящ цвят, Прудънс я запита:

— Къде отиващ, Даяна?

— На разходка с Питър Хардуик. Нали ти си приела поканата вместо мен.

— Какво те кара да мислиш, че той ще спази договорката след твоето отвратително отношение към граф Хардуик?

— Питър не е граф — поправи я Даяна, чудейки се как Прудънс беше разбрала, че се е отнесла непочтително към него.

— Аз имах предвид Марк Хардуик, граф Бат.

Даяна онемя.

— Граф Бат е брат на Питър?

— Моля те, Даяна, не се прави на невежа по отношение на семейство Хардуик. Твърде интелигентна си, за да се правиш на глупава.

— Честно ти казвам, че не съм свързвала двамата господа. Нямах никаква представа, че Питър Хардуик е роднина с графа.

— Това е единствената причина, поради която считам младия Хардуик за подходяща партия. Именно той е съобщил на брат си за библиотеката.

Точно в този момент Питър Хардуик дръпна камбанката на входната врата.

— Господи, какво да правя? — промълви тихо Даяна.

— Считай, че си една от най-щастливите млади дами в Лондон, след като Питър не е обърнал внимание на факта, че ти липсва възпитание и все още държи на поканата си.

Половин час по-късно Даяна беше седнала до Питър Хардуик и се наслаждаваше на свежия въздух и красивия лондонски ден.

Двата коня, впрегнати в двуколката, бяха великолепни породисти животни. Даяна поддържаше задължителния неангажиращ разговор, докато Питър водеше конете по краткия път към Хайд парк. Тя се чудеше какви ли мисли се въртяха в главата му и какво ли брат му беше разказал за нея.

Питър Хардуик си мислеше какво щастливо копеле се беше родил. Даяна Девънпорт беше не само изключителна красавица, но имаше годишен доход от двадесет хиляди лири. Лешоядите, както той наричаше Прудънс и Ричард, му бяха предложили само половината от тях, но с ловки преговори успя да вдигне дяла си на шестдесет процента. И още преди да го измамят, щеше да има поне петнадесет хиляди годишно. Веднъж да сложи пръстена на ръката на Даяна, нищо не можеше да му попречи да източи капитала й. Погледът му пробягна по профила й. Голяма награда беше това момиче.

Усещайки че я наблюдава, Даяна не можеше да издържа повече на напрежението. Пое дълбоко въздух и се обърна към него.

— Мисля, че трябва да Ви призная нещо.

Устните му се разтегнаха в добронамерена усмивка, с която трябваше да покаже колко снизходителен би могъл да бъде към една жена.

— Снощи бях в Пантеона на бала с маски — заяви на един дъх Даяна. Когато компаньонът й не даде вид, че се е ядосал продължи: — Тъй като, не бях придружавана от подходящата личност, Вашият брат ме взе за лека жена и аз плиснах съдържанието на чашата с шампанско в лицето му.

Питър отметна глава назад и високо се разсмя, представяйки си картината, която тя му рисуваше. Насърчена, Даяна премина към втората част.

— Трябва да бъда съвсем откровена, Питър. Страхувам се, че брат Ви ме мрази. Когато тази сутрин се появи в библиотеката ми, опитвайки се да я купи, аз се ядосах и си го изкарах на него.

— Представям си, че сте много красива, когато сте ядосана.

Погледна го с недоумение.

— Не сте ли вбесен?

— Има случаи, в които намирам, че брат ми е отвратителен. Имаме много малко общи неща. Неговата страст е археологията. Склонността му към старините формира вкуса му към по-възрастни жени. Учуден съм, че си привлякла вниманието му.

„Но той със сигурност привлече моето“, призна Даяна пред себе си. Защо по-младият брат не възбуждаше същите чувства у нея?

Въпреки нежеланието си, Даяна се засмя. Разговорът можеше да се определи най-малко като твърде необикновен.

— Отказах го от намерението му да купи бащината ми библиотека. Сигурна съм, че ме счита за още по-лоша.

— За мен е облекчение да го чуя. Конкуренцията за неговото внимание ще бъде страхотна, защото той, графът, е владетелят на царството.

— Не се интересувам от титли!

Питър повдигна вежди.

— От какво се интересувате?

Проявяваше страстен интерес към книгите. Дори би искала да се опита да напише нещо, разбира се от женска гледна точка. Но Даяна бе достатъчно умна, за да не споменава пред един мъж такава еретична мисъл. Разтвори чадърчето си, като се опитваше да реши дали да се върне към почтените теми, както според добрия тон се полагаше на млада дама, или да даде честен отговор. Реши, че ще отговори. Определено не си падаше по този мъж и не даваше и пукната пара за това дали той щеше приеме нейния отговор за нормален.

— Най-много почитам свободата — свободата на избора. Намирам, че сега разполагам с много малко свобода по отношение на облеклото, разговорите и действията — може би защото съм млада и съм жена. Разбирам обаче, че и когато остарея, ще си остана жена…

— Слава на Господа! — подразни я той, като си позволи да отправи дързък поглед към красивите й гърди. — Значи предпочитате да сте мъж?

— О, определено не! Искам да бъда жена, но да разполагам със свободата си. Само за момент си помислете. В наше време младата жена се предава от бащата или на настойника, или на съпруга и някой непрекъснато я напътства. Ако в двуколката имаше още едно място, Прудънс щеше да е с нас. Правилата обаче са толкова строги, че мога да пътувам с Вас само по определения маршрут, където най-малко хиляда погледа ни следят, а стотина езика са готови да клюкарстват, ако аз не се съобразя с изискванията.

— Вихте ли искали да отидем някъде, където няма да сте така изложени на показ? — запита с надежда Питър.

— Не, не искам. Трябва определено да кажа, че не разбрахте мисълта ми, нарочно разбира се — забеляза развеселена Даяна.

— Съжалявам, но аз наистина Ви слушах.

— Жените е на келтите са били свободни. Те избирали своя съпруг и имали право да запазват своето богатство и собственост. Някои от тях са били дори водачки на племена. Жените през Средновековието са се грижели за цели замъци и прислугата, когато съпрузите им са отивали на война или на кръстоносни походи. Днес се отнасят към жените така, като че ли те са лишени от всякакви желания и мнение и са безмозъчни същества. А мъжете се насърчават към успехи, удоволствия, пътешествия, спорт.

— Обещавам, че когато сте с мен, ще бъдете свободна да правите каквото пожелаете.

Даяна въздъхна. Питър беше истински представител на мъжкото съсловие. Мислеше си, че той може да й позволи да е свободна.

— Ще ми разрешите ли да Ви придружа на бала у семейство Ричмън утре вечер?

— Благодаря за поканата, но мисля, че няма да ходя — отговори хладно Даяна.

Последното нещо, което желаеше, беше да се обвързва с някого. Безопасността й беше в неангажираността. Надяваше се, че ще разполага с няколко сезона, през които да бъде свободна от контрола или изискванията на съпруга.

— Предполагам, че в сряда отново ще бъда в „Алмак“, ако Прудънс има думата по въпроса, а това за съжаление е точно така — отговори печално Даяна.

Питър изруга под носа си, но запази учтивата маска на лицето си. Боже мили жертвите, които трябваше да понесе, за да изплати дълговете си и джобът му да се напълни, бяха наистина мъчителни. Щом трябва, нека да е „Алмак“. Не можеше да си позволи да изпусне този апетитен залък. Въпреки че лейди Даяна Девънпорт не даваше вид да е хлътнала по него, той се надяваше, че безразличието е просто поза. Независимо от всичко, по един или друг начин, той се надяваше да я заведе пред олтара. Съществуваше един изпитан и истински начин да накараш жена да те моли за брак, а посяването на семе точно в тази жена щеше наистина да е голямо удоволствие…

Плановете, които Питър си правеше за тази вечер, разиграха кръвта му. Въпреки че мразеше да моли брат си за пари, нямаше друг избор. Надявайки се да хване бика за рогата, Питър влезе в библиотеката и изчака Марк да вдигне глава от купа с делова кореспонденция. Но това не стана…

Без да вдигне поглед от бюрото си, Марк Хардуик каза.

— В чекмеджето на масата.

Питър са засмя.

— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от пари.

Марк го погледна.

— А не ти ли трябват?

— Да, но това едва ли щеше да е първото нещо, за което щях да те заговоря.

— О, разбирам. Първо щеше да ме уговаряш за библиотеката на Девънпорт, след това щеше да ме питаш къде смятам да вечерям, после дали съм си лягал снощи. Като че ли ти пука за всичко това! Накрая щеше да стигнеш до темата за парите. — Хардуик захвърли перото и се протегна. — Виждаш ли колко много неприятности ти спестих?

В чекмеджето имаше само една хилядарка. Това бе начинът, по които брат му се опитваше да го отклони от хазарта. Въпреки че изпитваше към него само отвращение, Питър благодари с усмивка и бързо изчезна, за да се срещне с приятелите си и прекара още една разтоварваща нощ.

— Уик, ти отново закъсняваш! — оплака се Хелгейт. — Планирали сме такава страхотна вечер, не си ли нетърпелив да се впуснем в нея?

Питър се присъедини към приятелите си в една кръчма в Уепинг.

— Мисля, че съм готов.

— За всеки случай вече поръчах — добави Джеръми Монтагю, когато сервитьорката донесе плато с петдесетина сурови миди.

Граф Баримор светкавично мушна ръката си под полата на момичето и когато тя шеговито се опита да го плесне лекичко, я ощипа жестоко. Приятелите му се засмяха. Ненапразно тримата бяха известни като Кръвожадните. Групичката гуляйджии се считаше за дяволски напориста. Тримата самци страдаха от кръвожадната си сласт и мотото на вечерта беше „Бруталност!“

Скоро потеглиха към бордеите на Лондон. По улиците скитаха проститутки и тримата приятели с гордост избраха най-долнопробните. Беше въпрос на изфукване да се впуснеш в перверзна носталгия по красавиците на нощта, но търсейки удоволствие в мрачната забрава на мръсно легло с мръсна проститутка…

В противоположния край на Лондон, на модерната улица „Парк Лейн“, граф Бат изкачваше стълбите, следван от прислужницата, която го покани в луксозна всекидневна.

В спалнята с врата към всекидневната контеса Белгрейв се усмихваше на образа си в голямото огледало. Прекара обсипаните си с бижута ръце по буйната червеникава коса и посегна към голям флакон с парфюм. От движението черният лъскав халат се плъзна надолу по рамото й. Никои не би повярвал, че е над тридесет. Това беше втората й покана, която граф Бат беше приел, но тя вече знаеше, че ще го желае още дълго време.

Остави парфюма и лукава усмивка се появи на устните й. Плъзна ръка между краката — под разтворения халат, пъхна пръст в хлъзгавата влага и после разтърка зад ушите. Бръкна отново и прекара пръст през гърдите и нагоре по бялата си шия. Накрая — и върху меката част на китките си, за всеки случай.

Разтвори междинната врата и се престори на изненадана.

— Марк, скъпи, изглежда си подранил, още не съм готова.

И двамата знаеха, че играят, защото лорд Хардуик беше закъснял.

— За мен си достатъчно готова.

— Бихме могли да вечеряме тук, вместо да излизаме — предложи тя с дрезгав глас.

— Мислех си, че никога няма да го предложиш — промърмори той, като разтвори вратата на спалнята с крак и я взе на ръце. Постави я на леглото, възхищавайки се на ефекта от бялата й кожа и огненочервената коса върху черния копринен чаршаф. Започна бавно да се съблича, леко учуден колко алчно го наблюдаваха очите й. Тя се подпря на възглавниците и разтвори бедрата си подканващо, за да избегне по-голямата част от увертюрата. Той прие жеста с благодарност, сливайки се с нея. По-късно щеше да имат достатъчно време, за да изживеят всички нюанси на страстта.

През следващите два часа цялото внимание на граф Бат беше ангажирано с Вивиан. Основно негово правило бе да не оставя жената, с която е, незадоволена. Слава Богу, че жените бяха различни в леглото и той винаги се съсредоточаване върху новата любовница, за да разбере нейните нужди и желания и по несъмнен начин да й покаже какво му е приятно и какво би му доставило удоволствие.

Нямаше намерение да остава цялата нощ — това беше неговото правило номер две. Нейната реакция щеше да предопредели колко скоро той щеше да се върне, ако въобще решеше да се връща… Както и стана. Вивиан бе твърде преситена, за да протестира, когато той стана от леглото и взе ризата си.

— Животно! Не мога дори пръста си да повдигна докато ти си готов за нова плячка из бордеите на Лондон.

— Имаш ли някакви възражения?

Беше твърде хитра и имаше много неща, с които трябваше да се съобразява, за да протестира. А и честно казано нямаше никакви оплаквания за страстните часове, които бяха прекарали заедно.

Той се наведе, за да целуне разпиляната червена коса. По тялото й премина сладостна тръпка, натежалите клепачи се притвориха и тя измърка.

Хардуик се усмихна тайно. Беше му приятно, че я оставя задоволена.