Границата Мохо

ГЛАВА 21

Спартан погледна Крейн, после Ашър. Изражението му беше непроницаемо. След това влезе.

— Прекъсвам ли нещо?

Настъпи неловко мълчание. Крейн погледна Ашър. Главният учен имаше смразения, стъписан вид на елен, заслепен от фарове на кола.

След като не получи отговор, адмирал Спартан се обърна към морските пехотинци.

— Изведете го. — И посочи Крейн.

Единият командос направи знак на Крейн да се приближи с дулото на оръжието си. Крейн преглътна с мъка. Вълшебството на последните няколко минути се беше изпарило и бе заменено от болезнено чувство за уязвимост.

Той пристъпи напред със свито сърце. Спартан затвори и заключи вратата.

Крейн зачака в тесния коридор. Морските пехотинци стояха от двете му страни. Устата му пресъхна. Сърцето му неспокойно блъскаше в гърдите. На дланите и по слепоочията му избиха капки пот. Зад вратата се разнесоха силни гласове. Крейн се заслуша съсредоточено, но не можа да разбере думите. „Какво става?“ — запита се. Не знаеше за кого да се тревожи повече — за себе си или за Ашър.

Изминаха пет страшни минути. След това вратата се отвори. Спартан излезе от стаята и гневно се вторачи в Крейн.

— Елате с мен, докторе.

— Къде отиваме?

— Ще ви е по-лесно просто да изпълнявате заповедите.

Крейн отмести очи към карабините в ръцете на командосите. Очевидно нямаше друг избор, освен да се подчини. Тръгна по коридора след адмирала. Двамата пехотинци вървяха след него. Неколцина минаващи лаборанти спряха и любопитно се вторачиха в малкото шествие.

— Къде — отново започна Крейн, но млъкна. Всичко, което би казал, щеше само да налее масло в огъня. Много по-добре беше да не говори докато не се наложеше.

Незададеният въпрос обаче продължи да измъчва съзнанието му. „Къде ме водят? И колко знае Спартан? Какво му каза Ашър?“ Тримата имаха вид на виновни конспиратори, срещащи се тайно.

В същината си операцията беше военна. Крейн бе попълнил страшно много документи, за да стигне до петролната платформа. Един Господ знае какви лични човешки права беше нарушил. Потрепери при мисълта, че дори ако не знае всичко, Спартан несъмнено разполага със средствата, методите и по всяка вероятност правото да научи каквото иска.

Спряха пред асансьора. Пазачите заеха позиции от двете страни, а адмиралът го повика. След миг вратите се отвориха. Спартан влезе, изчака пехотинците да съпроводят вътре Крейн и натисна бутона за седма палуба — най-ниското незасекретено ниво на Базата.

Какво беше казал Ашър преди малко? „Спартан скоро може да поеме цялото командване на операцията, а Королис ще е изпълнител.“ Крейн се помъчи да нормализира дишането си и да изглежда спокоен.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Адмиралът слезе и тръгна по тесния коридор към някаква врата без надпис. Отвори я с червения пропуск, а командосите отново заеха позиции от двете страни. Спартан безмълвно въведе Крейн вътре. Изражението му беше непроницаемо.

Стаята беше малка и оскъдно обзаведена. Единствените мебели бяха дълга ниска маса и два стола. Зад тях имаше две огромни подвижни лампи с метални рефлекторни чинии, насочени към точка на височината на главите им на отсрещната стена. Крейн видя лампите и пулсът му се учести. Най-големите му страхове се потвърждаваха.

— Отидете до отсрещната стена, доктор Крейн — с безизразен глас каза Спартан.

Крейн бавно се приближи до стената.

— Обърнете се, моля.

Крейн се подчини. Целият бе облян в пот.

Изведнъж се чу изщракване и двете лампи блеснаха ослепително, сякаш го приковаваха към стената с мощността си. Той присви очи и инстинктивно ги закри с ръка.

— Стойте неподвижно, доктор Крейн — разнесе се гласът на Спартан, който беше невидим зад завесата от бяла светлина.

Крейн започна трескаво да разсъждава.

„Успокой се — помисли си. — Запази хладнокръвие“. Трябваше ли да се тревожи за нещо? Беше член на изследователския персонал. Мястото му беше тук. Не беше шпионин.

После обаче си спомни сериозните мерки за сигурност на Бариерата, страха, изписан на лицето на Ашър, и силните гласове от каютата и сърцето му затупка като лудо.

Някъде зад стената от светлина се чу изщракване и една след друга лампите угаснаха.

— Седнете, докторе — каза адмиралът. — Беше се настанил до масата и бе отворил някаква папка.

Предпазливо и с все още разтуптяно сърце, Крейн седна на другия стол. Спартан сложи ръка върху папката и я бутна към него. Вътре имаше лист с четири параграфа текст. Най-отгоре беше сложен печатът на Министерството на отбраната.

— Подпишете се отдолу, моля — каза Спартан и внимателно сложи на масата позлатена писалка.

— Вече подписах всичко, когато бях горе — отвърна Крейн.

Адмиралът поклати глава.

— Това не сте го подписали.

— Може ли първо да го прочета?

— Не ви съветвам. Само ще се изплашите безпричинно.

Крейн взе писалката, протегна ръка към листа и се поколеба: запита се дали не подписва признание за вина — преди да е признал, че знае някаква тайна, но осъзна, че всъщност няма значение. Пое дълбоко дъх, подписа се и бутна листа към Спартан.

Адмиралът затвори папката и я нагласи точно на ъгъла на масата. В същия миг на вратата се почука.

— Влез — каза Спартан.

Вратата се отвори и в стаята влезе морски офицер. Козирува на адмирала, даде му бял плик, отново отдаде чест, обърна се енергично и излезе.

Спартан хвана плика с палеца и показалеца си, вдигна го, после го подаде на Крейн, който предпазливо го взе. Пликът беше тежък. Вътре имаше нещо твърдо и правоъгълно, като кредитна карта.

— Отворете го — каза адмиралът.

След миг колебание Крейн скъса единия край. В ръката му падна пластмасова пластинка с множество вградени микрочипове. Той я обърна и видя снимката си, такъв, какъвто бе изглеждал само преди две минути — заслепен от лампите. Отдолу имаше код, а до него с червено бяха напечатани думите ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП ДО СЕКРЕТНИТЕ НИВА. В единия ъгъл беше прикрепена месингова щипка.

— Пропускът, сканирането на ретината и пръстовите отпечатъци ще ви позволят да преминете през Бариерата — каза Спартан. — Пазете пропуска и себе си, докторе. Има жестоки наказания за изгубването на такава карта или попадането й в ръцете на лоши хора.

— Не разбирам.

— Давам ви достъп до класифицираната секция на Базата. Бих добавил, въпреки съвета на капитан Королис.

Крейн се вторачи в пропуска. Обзе го облекчение. „Мили Боже, вече ставам параноик“ — помисли си.

— Разбирам — глуповато каза той. — Благодаря.

— Защо? Какво си мислехте, че става?

Крейн би се заклел, че за миг по лицето на адмирала пробягна весела усмивка, но после изражението му отново стана неразгадаемо.