Границата Мохо

ГЛАВА 7

Крейн стоеше в тихата си стая на десета палуба и замислено потъркваше брадичката си. Помещението беше малко и слабо осветено като останалата част на станцията. Имаше тясно легло, ниша с гардероб и бюро с компютър, свързан с централната мрежа на Базата. В стената до леглото беше вграден комуникационен възел, който му позволяваше да говори с Медицинския комплекс, да си запази писта в алеята за боулинг и дори да си поръча пица от Таймс Скуеър. На светлосините стени нямаше картини и украса — само на едната бе окачен голям телевизор с плосък екран.

Двете врати бяха от същия метал с оттенък на платина, какъвто бе видял и на други места, но бяха с изящни рамки от светло дърво. Едната водеше към коридора, а другата към банята, която Крейн споделяше с Роджър Корбет. Психиатърът беше предложил да го заведе на обяд във „Върхът“, прозаичното име на трапезария на единадесето ниво. Крейн отговори, че ще се срещнат там. Първо обаче искаше да остане сам за няколко минути. На бюрото имаше запечатана папка. В единия ъгъл бяха написани името му и кодът. Той я взе, разчупи печата с нокът и изсипа съдържанието на бюрото. На плота падна пропуск с щипка за джоб, магнитна карта, джобен компютър на каишка, още един екземпляр на малкия правилник, озаглавен „Кодекс за класифицирано поведение в морето“, две страници с библиографични справки за Атлантида, които можеше да намери в библиотеката или да качи в компютъра си, и плик с временна парола за достъп до общата и медицинската компютърни мрежи.

Крейн нахлузи каишката на врата си, закачи пропуска на джоба си, седна зад бюрото и се втренчи в тъмния екран. Накрая въздъхна, включи компютъра и влезе в мрежата с временната парола. Потърка рамото си, където преди няколко минути му бяха имплантирали радиочипа, отвори текстовия редактор и започна да пише.

Стана и погледна екрана. „Кесонна болест? Азотна наркоза?“ — беше попитал, а Ашър бе отвърнал: „По-скоро първото, отколкото второто“. Едва сега обаче Крейн разбра колко уклончив е бил отговорът. Колкото и приветлив и открит да изглеждаше, доктор Ашър всъщност не му беше казал нищо.

Това беше обезпокоително и дори малко тревожно, но поне в едно отношение нямаше значение, защото Крейн най-после започна да осъзнава защо Ашър беше потърсил не друг, а него.

— Всичко се изяснява, нали? — попита някой до рамото му.

Крейн едва не подскочи от изненада. Обърна се с разтуптяно сърце и видя изумителна гледка — старец в избелял работен комбинезон, с проницателни сини очи и буйни бели коси като на Айнщайн. Беше нисък, не повече от метър и петдесет, и мършав. Крейн се зачуди дали не е дошъл да поправи нещо. Вратата на каютата обаче беше затворена. Никой не беше почукал, не се бяха чули и стъпки. Мъжът сякаш се бе материализирал от въздуха.

— Моля?

Странният човек погледна екрана.

— Виж ти. Колко малко думи, а колко много въпросителни.

Крейн натисна един клавиш да изчисти екрана и каза сухо:

— Мисля, че нямам удоволствието да ви познавам.

Старецът се засмя, пронизително и напевно като чуруликане на птица.

— Знам. Дойдох да се представя. Чух, че е дошъл някой си доктор Крейн, и това ме заинтригува. — Той протегна ръка. — Казвам се Флайт.

— Приятно ми е.

Последва неловко мълчание. Крейн се опитваше да измисли някакъв неутрален учтив въпрос.

— Каква е ролята ви тук, доктор Флайт?

— Автономни механични системи.

— Какво е това?

— Говорите като истински новодошъл. Базата е като град в Дивия запад и ако сте почитател на уестърните като мен, ще знаете, че там има два въпроса, които не трябва да задавате. Откъде си и защо си дошъл. Достатъчно е да кажа, че съм крайно необходим — за съжаление. Работата ми е строго секретна.

— Хубаво — смутено рече Крейн, защото не можа да измисли друг отговор.

— Мислите ли? Не. Задачата тук, толкова далеч νυμξ εος οαίρω, никак не е приятна.

Крейн примига учудено.

— Моля?

— Бог да ме благослови, пак ли го направих? — Флайт вдигна очи към небето. — Никой ли вече не говори майчиния си език? Едно време всички цивилизовани хора знаеха старогръцки. — Той заканително размаха пръст срещу Крейн. — „Океанът, източникът на всичко“. Омир е мой сънародник. Трябва да прочетете произведенията му.

Крейн потисна импулсивното желание да си погледне часовника. Роджър Корбет го чакаше в трапезарията.

— Беше ми приятно да се запознаем.

— На мен също — прекъсна го Флайт. — Възхищавам се на практикуващите благородното изкуство.

Крейн почувства засилващо се безпокойство от присъствието на неканения гост и се запита как човек като Флайт е успял да се промъкне през процеса на проверки и прегледи, през който трябваше да минат всички, преди да бъдат допуснати в Базата. Реши, че най-добрият начин да се справи с положението е да отстрани в зародиш всякакви въображаеми приятелства.

— Доктор Флайт, сигурен съм, че сте зает като мен.

— Съвсем не! Имам много свободно време в момента. Едва когато отново започнат да копаят, може би ще се нуждаят от мен и моето изкуство. — Флайт вдигна малките си ръце и размърда пръсти като пианист.

Ясните му сини очи обходиха стаята и се спряха на отворената чанта.

— Какво има тук? — Той бръкна вътре, извади две книги и погледна едната, „Антология на поезията от двадесети век“. — Какво означава това? — попита сърдито.

— А на вас на какво ви прилича? — ядоса се Крейн. Книга със стихове.

— Нямам време за модерна поезия, нито пък вие. Както вече казах, четете Омир. — Флайт пусна книгата в чантата и погледна другата, „Историята и загадката на числото пи“. — Аха! А това?

— Книга за ирационалните числа.

Старецът се изсмя пронизително и пискливо и подигравателно поклати глава.

— Да, наистина. Колко уместно, нали?

— Уместно за какво?

Човекът го погледна изненадано.

— Ирационални числа! Не разбирате ли?

— Не.

— Толкова е очевидно. Нашият брой тук е ирационален, нали? Ако не е така, опасявам се, че скоро ще стане. — Флайт протегна жилавия си кокалест показалец и го заби в гърдите на Крейн. — Затова сте тук. Защото е нарушено.

— Какво е нарушено?

— Всичко — настойчиво прошепна Флайт. — Или поне скоро ще бъде.

Крейн се намръщи.

— Господин Флайт, ако нямате нищо против…

Старчето вдигна ръка. Вълнението му, изглежда, премина. Той отново протегна жилавия си показалец и докосна гърдите на Крейн.

— Все още не сте го осъзнали, но между нас има нещо общо. — И млъкна многозначително.

Крейн преглътна. Нямаше намерение да пита какво е общото между тях. Флайт обаче не се нуждаеше от окуражаване — наведе се напред, сякаш искаше да сподели някаква тайна, и каза:

— Имената ни. Крейн1. Флайт2. Разбирате ли?

Крейн въздъхна.

— Не се обиждайте, но ще ви помоля да си тръгнете. Имам среща за обяд и закъснявам.

Дребният старец наклони глава на една страна и стисна ръката му.

— Радвам се, че се запознах с вас, доктор Крейн. Както казах, между нас има нещо общо. Трябва да се поддържаме.

Отново му намигна и изскочи навън, като остави вратата отворена. Крейн отиде да я затвори и любопитно огледа дългия коридор. Нямаше никого. Нямаше и следа от стареца, сякаш изобщо не се беше появявал.