Границата Мохо

ГЛАВА 34

В по-голямата от двете операционни зали в Медицинския комплекс имаше всички уреди и инструменти, необходими за важни хирургични процедури, от стандартни апендиктомии до сложни лапароскопични13 процедури. Тази вечер обаче помещението беше приспособено за съвсем нова функция — на временна морга.

Трупът на Чарлс Васелхоф лежеше на операционната маса, леко синкав на ярките светлини. Черепната кутия беше отворена, мозъкът измерен и после върнат на мястото му. Металните стени отекваха от звука на хирургическия трион, докато Крейн срязваше гръдната кост и правеше задължителния разрез с формата на буквата „Y“ на гърдите и коремната област. До подноса с инструменти за аутопсия до лакътя му стоеше специалистката по вътрешни болести, а до нея беше Мишел Бишоп. Лицето й беше закрито с медицинска маска, но челото й беше намръщено.

До вратата, далеч от трупа, беше застанал Королис.

— Кога ще е готов окончателният доклад, доктор Крейн? — попита той.

Крейн не му обърна внимание. Изключи вибриращия трион, даде го на чакащата лекарка, обърна се към микрофона на дигаталния касетофон, сложен на масата, и отново започна да диктува:

— Дълбока огнестрелна рана в дясната страна на гърдите. Наранявания на кожата и меката тъкан. Няма перфорация, нито данни за стрелба от упор като остатъци от барут или изгаряне по краищата на раната. — Погледна Бишоп, която безмълвно му връчи инструмент за рязане на ребра. Крейн сряза останалите ребра и внимателно повдигна гръдната кост.

Огледа пораженията на безмилостната светлина на тавана.

— Пътят на раната е отпред назад и леко надолу. Самата рана представлява кръгла дупка с диаметър десет милиметра с периферно абразио и леко радиално разкъсване по краищата. Има наранявания на предната страна на второто ребро вдясно, на долния дял на десния бял дроб, на дясната подключична вена и в долната част на храносмилателния тракт. — Крейн взе уреда за ентеротомия, пъхна острието му с формата на електрическа крушка в отвора на тънкото черво и леко натисна надолу, отмествайки настрана вътрешностите. — Деформиран куршум с голям калибър, заседнал в тъканта от дясната страна на втория прешлен. — Извади куршума с форцепса и пак се обърна към касетофона. — Патологична диагноза. Входна огнестрелна рана в горната част на гърдите, преминаваща в дясната плеврална кухина и разкъсала дясната подключична вена. Причина за смъртта травма и обилно кървене в дясното плеврално пространство. Метод — убийство. Следва токсикологичен доклад.

Королис учудено повдигна вежди.

— Убийство?

— А вие как бихте го нарекли? Самоотбрана? — троснато отвърна Крейн и пусна куршума в едно метално легенче. Куршумът изтрака.

— Васелхоф агресивно и заплашително е размахвал смъртоносно оръжие.

Крейн горчиво се изсмя.

— Разбирам. Въоръжените войници са били в непосредствена опасност.

— Васелхоф е бил твърдо решен да влезе в строго забранена и чувствителна зона.

Крейн подаде форцепса на асистентката.

— И се е готвел да среже безценния ви реактор с кухненски нож?

Очите на Королис бързо се стрелнаха към помощничката и доктор Бишоп, после отново се насочиха към Крейн.

— Всички тук са напълно наясно, че стратегическите ценности на Базата ще бъдат охранявани на всяка цена. Трябва да внимавате какво говорите, доктор Крейн. Последиците от нарушаването на клетвените декларации, които сте подписали, са изключително тежки.

— Тогава ме съдете.

Королис млъкна за миг, сякаш обмисляше думите му. Когато отново заговори, гласът му беше тих и кадифен.

— Кога да очаквам доклада?

— Когато го завърша. А сега бихте ли излезли и да ни оставите да си продължим работата?

Королис не отговори. После на устните му се изписа лека усмивка — по-скоро нещо като оголване на венците. Той погледна трупа, едва забележимо кимна на Бишоп и мълчаливо излезе.

За миг тримата лекари останаха неподвижни, заслушани в отдалечаващите се стъпки. После Бишоп въздъхна.

— Мисля, че току-що си създаде враг.

— Не ме е грижа — отвърна Крейн. И наистина беше така. Чувстваше се физически болен от отчаяние от атмосферата на потайност и военна нетърпимост, надвиснала над проекта „Буря в бездната“, и от безсилието си да сложи край на заболяването, непряко причинило смъртта на Васелхоф. Изхлузи ръкавиците, хвърли ги в металния леген, изключи касетофона и се обърна към асистентката. — Бихте ли зашили трупа, ако обичате?

Тя кимна.

— Разбира се, доктор Крейн.

Крейн излезе от операционната, тръгна по централния коридор, отиде в Медицинския комплекс и уморено се облегна на стената. Бишоп се приближи до него и попита:

— Ще довършиш ли доклада?

Той поклати глава.

— Не. Ако в момента продължа да мисля за него, прекалено ще се ядосам.

— Изглеждаш уморен. Трябва да поспиш.

Той се засмя.

— Няма да стане. Не и след ден като днешния. Освен това трябва да лекувам Ашър. Той ще излезе след около три часа.

Бишоп го погледна.

— Откъде?

— Не знаеш ли? Ашър е в хипербаричната камера.

Тя го изгледа озадачено.

— Ашър? Защо?

— Страда от съдова недостатъчност. Състоянието му, изглежда, се е влошило през последните два дни. Сега има гнойна рана на ръката.

— А блокаж? Не трябва да е в камерата, а тук, и да му сложим байпас.

— Знам. Казах му, но той много настояваше. Ашър — Крейн млъкна, спомни си обещанието си да не казва на никого. — Ашър очевидно е близо до някакъв пробив и категорично отказа да престане да работи. Дори взе Марис в камерата, за да продължат да работят заедно.

Бишоп замислено се втренчи в коридора. Крейн се прозя.

— Няма да мога да заспя, колкото и да се опитвам. Ще наваксам с докладите. Пристигнаха ли електроенцефалограмите?

— Засега само една. На Мери Филипс, жената, която се оплаква от вцепенение на ръцете и лицето. Оставих я в кабинета ти. Ще отида да видя какво е състоянието на другите. Помолих лаборантката да направи график. Вече би трябвало половината да е готов. Ще й кажа да ти донесе разпечатките.

— Благодаря.

Бишоп бързо тръгна по коридора. Крейн се радваше, че отношенията им значително са се подобрили.

Той се обърна и бавно се върна в тесния си кабинет. Както беше обещала, Бишоп бе оставила на бюрото разпечатка на електроенцефалограма. Пакетът беше обемист и се състоеше вероятно от двадесетина страници информация за мозъчните вълни и доклад, прикрепен към първия лист. Крейн не обичаше да разчита електроенцефалограми. Изкуството да откриваш електрически отклонения в нечий мозък, като анализираш безкрайни криволичещи линии, беше влудяващо. Но той беше поискал изследванията. Не можеше да си позволи да остави непроверена вероятност. И ако нещо загатваше, че проблемите в „Буря в бездната“ са неврологични, електроенцефалограмите щяха да го потвърдят — или да го отхвърлят.

Крейн седна, уморено потърка очи и разгърна разпечатката. Поздрави го плетеница от хоризонтални линии — вътрешната картина на мозъка на Мери Филипс. Линиите се издигаха и снишаваха с промените в амплитудата и честотата. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, но той си напомни, че с електроенцефалограмите винаги е така. Те не бяха като електрокардиограмите, където аномалиите бяха очевидни и ти се набиваха в очите. Това беше no-скоро въпрос на относителни стойности във времето.

Крейн насочи вниманието си към ритъма, който показваше максималната амплитуда на алфа-вълните. Беше нормален за буден възрастен човек. Крейн го проследи в няколко страници, но не видя друго освен краткотрайни отклонения, характерни за безпокойство и вероятно задъхване. Всъщност алфа-вълните на жената бяха добре организирани, ритмични и без следа от примеси на по-бавни честоти.

След това разгледа дейността на бета-вълните. Те бяха може би в по-големи количества от обичайното, но все пак в границите на нормалното. Никоя серия вълни не показваше особена асиметрия или аномалия.

Докато обхождаше с поглед листовете, следвайки тънките черни линии, които се издигаха и спадаха, изпита до болка познато чувство — разочарование. И тази посока щеше да доведе до задънена улица.

Някой почука на вратата и на прага застана лаборантка. Носеше дебел сноп листове.

— Доктор Крейн?

— Да?

— Ето останалите електроенцефалограми, които поискахте. — Тя влезе и ги остави на бюрото му.

Крейн погледна високата тридесет сантиметра купчина разпечатки.

— Колко са?

— Четиринадесет. — Лаборантката се усмихна, кимна и бързо излезе.

„Четиринадесет. Страхотно“ — помисли Крейн и уморено се обърна към резултатите от сканирането на мозъка на Мери Филипс.

Прегледа отляво надясно тета- и делта-вълните, като внимателно тълкуваше всяка десетсекундна дигитална секция поотделно. Фоновата активност изглеждаше малко асиметрична, но това беше горе-долу стандартно за началото на изследването. С течение на процедурата пациентката несъмнено се бе успокоила.

И после ги забеляза — серия префронтални пикове, малки, но определено изпъкващи, сред вълните делта.

Намръщи се. С изключение на няколко хаотични вълни с нисък волтаж активността на вълните делта се срещаше изключително рядко при възрастни хора.

Прегледа и останалата част на разпечатката. Пиковете в линията делта не изчезнаха, а се увеличиха. На пръв поглед приличаха на болестта на Пик, форма на церебрална атрофия, водеща до неадекватност в социалното поведение и деменция. Загубата на сили, от която се оплакваше Мери Филипс, беше един от първите симптоми.

Крейн обаче все още не беше убеден. Нещо в пиковете го притесняваше.

Прелисти разпечатката до началото и обърна милиметровата хартия на една страна. „Отвесното разчитане“ — разглеждането на електроенцефалограма отгоре надолу вместо отляво надясно, щеше да му позволи да се съсредоточи по-скоро върху определена мозъчна вълна и разпространението й, отколкото да гледа картина на цялата лява и дясна част на мозъка поотделно. Крейн бавно обръщаше страниците, следейки формата на тетавълната.

Изведнъж се вцепени.

— Какво е това, по дяволите?

Пусна разпечатката на бюрото, издърпа чекмеджето, намери линийка, бързо я сложи върху хартията и се вгледа внимателно. Усети странно изтръпване, което започна в основата на врата му и тръгна надолу по гърба, и бавно се облегна назад.

— Виж ти.

Изглеждаше невъзможно, но доказателството беше пред него. Пиковете на вълните делта на Мери Филипс не представляваха периодичните пикове и падове на нормалната мозъчна дейност. Не бяха дори хаотични скокове на физическа патология. Пиковете бяха равномерни — ясно определени, необяснимо равномерни.

Крейн отмести встрани електроенцефалограмата на Филипс и взе най-горната разпечатка от купчината, която му беше донесла лаборантката. Сканирането бе на мъж, страдащ от миниинфаркт. И в неговия мозък имаше същите равномерни пикове на делта-вълните.

За петнадесет минути Крейн прегледа и останалите електроенцефалограми. Пациентите проявяваха невероятно разнообразие от симптоми, всичко от безсъние до аритмия, чувство за гадене и безспорна мания. И всеки демонстрираше едно и също — пикове в делта-вълните с равномерност и прецизност, каквито не се срещаха в природата.

Той отмести купчината разпечатки. Имаше чувството за нещо нереално. Най-после беше открил общия фактор. Проблемът беше неврологичен. Делта-вълните на нормалните възрастни хора представляваха прави линии и когато се издигаха в пикове, никога не го правеха с равномерен и ясно определен ритъм. Това явление беше напълно неизвестно на медицинската наука.

Крейн стана и отиде до вътрешния телефон. Мислеше трескаво. Трябваше веднага да обсъди откритието си с Бишоп. Щом беше засегната автономната нервна система, всичките тези привидно коренно различни симптоми изведнъж намериха обяснение. Беше глупак, че не го бе забелязал по-рано. Но как се разпространяваше заболяването? Неврологичните смущения в такъв широк спектър бяха абсолютно нечувани. Освен ако.

— Господи! — промълви той.

Трескаво грабна калкулатора и като поглеждаше електроенцефалограмите, въведе стойностите, а после спря и изумено се втренчи в резултата.

— Не може да бъде!

Телефонът иззвъня стъписващо силно в тихия кабинет. Крейн подскочи на стола и с разтуптяно сърце вдигна слушалката.

— Крейн слуша.

— Питър? — Гласът на Ашър звучеше пискливо и неестествено силно в наситената с кислород атмосфера в хипербаричната камера.

— Доктор Ашър! — възкликна Крейн. — Открих общ фактор! И нещо невероятно.

— Питър — прекъсна го главният учен. — Трябва незабавно да дойдеш тук. Зарежи всичко и ела.

— Но…

— Успяхме.

Крейн млъкна — не разбираше за какво става дума.

— Разкодирали сте посланието?

— Не едно, а много послания. Всичко е в преносимия компютър. — В тона на Ашър се долови отчаяние и безразсъдност. — Ела, Питър. Незабавно! Защото е абсолютно наложително.

Внезапно се чу изщракване и телефонната линия прекъсна.

— Ало? — Крейн се намръщи. — Доктор Ашър? Ало?

Тишина.

Той затвори, погледна купчината доклади на бюрото си, стана и бързо излезе от кабинета.