Границата Мохо

ГЛАВА 60

Пробивната машина и Буболечката се намираха в страничния спомагателен тунел. Стабилизиращата ръка беше активирана и бе поставила Стъклено топче Три на позиция точно над аномалията. Тези последни стъпки бяха симулирани много пъти и процедурите в реално време бяха изпълнени безпогрешно. Сега членовете на екипажа действаха като хирурзи и използваха само сгъстен въздух и роботизираните ръце. В сферата бе настъпила мъртвешка тишина.

— Още една струя — прошепна Королис. — Внимателно.

— Слушам, сър — отвърна Рафърти.

Тримата общуваха с погледи и кратки реплики. Дори доктор Флайт, изглежда, беше вглъбен в работата. Королис избърса потта от лицето си и отново допря очи до малкия екран. Във въздуха се усещаше страхопочитание и благоговение, сякаш бяха археолози, които разкопават величествена свещена гробница. Пулсиращото главоболие и странният металически вкус в устата му бяха изчезнали безследно.

Инженерът вкара още един облак сгъстен въздух към дъното на дупката. На жълтия блясък на външния прожектор на Топчето се издигна малка буря от седимент и утайка. Вакуумната тръба моментално я изсмука.

— Внимавай — измърмори Королис. — Какво е разстоянието?

— Стигнахме, сър — отвърна Рафърти.

Командирът отново се обърна към екрана.

— Още една струя.

— Слушам, още една струя.

Друг поток сгъстен въздух се стрелна към дъното на шахтата. Големите стражи плаваха от двете страни на сферата. Блестящите им опашки неспокойно се размахваха, а пипалата лениво потрепваха. Приличаха на зрители на представление. И защо не? Имаха пълното право да са тук. Бяха дошли не само да станат свидетели на триумфа му, но и за да го преведат през приказните технологични богатства, които го очакваха. Не случайността го беше довела до това изключително важно спускане, а съдбата.

— Дай пак — промълви той.

Последва още една струя сгъстен въздух и още една сива буря. Екранът бързо се изчисти, когато вакуумната помпа изсмука частиците. Королис стисна още по-здраво контролните лостове.

Радиопредавателят на командното табло изпращя и се включи.

— Стъклено топче Три, тук Контрол на спускането. Моля, потвърдете…

Без да откъсва очи от екрана, Королис протегна ръка надолу и натисна бутона за изключване на предавателя. В седимента на дъното на работния обект се видя нещо — ярко сияние, досущ отразен блясък на метал.

— Още една струя. Много внимателно, доктор Рафърти. Постепенно и плавно.

— Слушам, сър.

В тъмната застояла вода под тях се стрелна още една вълна сгъстен въздух. Последва нов хаос от сиви и кафяви частици и после, когато мътилката се избистри, Королис затаи дъх.

— Господи!

Въздушната система за впръскване на въздух беше разчистила основата на дупката и се виждаше гладка повърхност, подобна на стъкло. Сякаш някой бе издухал праха от безценен музеен експонат. Долу имаше нещо подобно на мираж или илюзия с безгранична дълбочина — черна безкрайност, простираща се все по-надолу като в бездънен кладенец. Прожекторът на сферата се отразяваше в огледалната повърхност, но на Королис му се стори, че различава друг източник на светлина, неясен и странен, отвъд и под ярката корона.

Стражите от двете страни на Топчето се развълнуваха. Вече не се задоволяваха само да се реят, а неспокойно се застрелкаха в тясната шахта.

— Угаси прожектора — нареди Королис.

— Сър? — попита Рафърти.

— Угаси прожектора.

Миг по-късно светлината угасна и Королис можеше да вижда по-ясно.

Намираха се над огромно празно пространство, от което се разкриваше съвсем малка част. Королис не беше сигурен дали пещерата е куха, или огледалната повърхност я запълва. Кадифената чернота не даваше точна и ясна представа за нищо освен за необятна дълбочина.

Не. Докато се беше вторачил и едва си поемаше дъх, далеч долу се появи слаба светлина и започна да става по-ярка.

Приближаваше се.

— Сър! — Обикновено сдържаният глас на инженера прозвуча напрегнато. Королис го погледна.

— Какво има?

— Смущенията отдолу спряха. Престанаха да излъчват сигналите.

— Възвърна ли си пълния контрол?

— Да, сър. Безжични й дистанционни системи, сензори, ултразвук, радиация, магнитометър, всичко.

Королис отново се обърна към екрана.

— Те ни се показват!

Светлината беше още по-близо и капитанът забеляза, че леко потрепва, но не лениво и вълнообразно като стражите, а с бързи, резки и напрегнати пулсации. И цветът й беше невиждан — наситен металически блясък, като отражение на черна светлина върху острие на кама. Королис изпита странното, обезпокоително усещане, че не само я вижда, но може да опита вкуса й. Изведнъж по гърба му полазиха ледени тръпки.

— Сър! — обади се Рафърти. — Сензорите отново работят и улових радиационни сигнатури отдолу.

— Какъв вид радиация, доктор Рафърти?

— Всякаква, сър. Инфрачервена, ултравиолетова, гама, радио. Сензорите пощуряха. Не познавам такъв спектър.

— Анализирайте го, доктор Рафърти.

— Слушам, сър. — Инженерът се обърна към малък преносим компютър, прикрепен на командното табло, и започна да въвежда информация.

Королис отново се загледа в малкия екран. Странното блестящо сияние продължаваше да се издига към тях от непрогледната чернота. Необикновеният му цвят ставаше все по-ярък. Нещото бе с формата на торус. Очертанията му пулсираха ослепително. Королис гледаше зяпнал. Сияещата извънземна гледка донесе отдавна забравен спомен от детството му. Когато беше осемгодишен, родителите му го бяха завели в Италия и бяха отишли на папска литургия в базиликата „Свети Петър“. Папата извади хостия и я вдигна към богомолците и Королис се почувства екзалтиран, сякаш беше ударен от нещо като електричество. Младежкото му съзнание за пръв осъзна значението на пищното бароково зрелище. Там, в храма, папата предлагаше най-чудесния дар във вселената — свещената загадка на осветения хляб.

Разбира се, организираната религия отдавна беше изгубила полезността си за него, но сега, докато наблюдаваше чудното трептящо нещо, той изпита същите смесени чувства. Той беше един от избраните. И това беше дарът на висша сила, най-прекрасният подарък.

Устата му пресъхна и вкусът на метал се върна.

— Някой от вас иска ли да погледне? — прегракнало попита той.

Рафърти се беше навел над лаптопа. Доктор Флайт кимна, надигна се и застана пред екрана. За миг не каза нищо, а после промълви:

— Не светлина, no-скоро мрак се вижда.

Рафърти вдигна глава.

— Капитане!

Королис го погледна.

— Вижте, сър.

Королис се наведе към монитора, който показваше две изображения, всяко виелица от тесни отвесни линии.

— Отначало не можах да разпозная спектъра от електромагнитна радиация. Няма логика и изглежда невъзможно.

— Защо? — Королис се улови, че крадешком поглежда видеоекрана.

— Защото спектърът съдържа вълни и от материя, и от антиматерия.

— Изключено. Материята и антиматерията не могат да съществуват заедно.

— Точно така. Но според сензорите предметът, който виждате на екрана, е съставен и от двете. След това отделих сигнатурата на материята от тази на антиматерията и получих ето това. — Рафърти посочи монитора.

— Какво е?

— Лъчение на Хокинг, сър.

Доктор Флайт изненадано се обърна към тях.

— Лъчение на Хокинг? — повтори Королис.

Инженерът кимна. Челото му се беше обляло в пот, очите му светеха със странен блясък.

— Топлинни лъчи, каквито се излъчват от краищата на черна дупка.

— Шегуваш се.

Рафърти поклати глава.

— Всеки астрофизик мигновено би разпознал спектъра.

Королис усети, че еуфорията му се разсейва и се превръща в отказ да повярва на очите си.

— Искате да кажете, че предметът, който гледаме, е черна дупка, съставена от материя и антиматерия? Това е невъзможно.

Флайт се обърна. Сините му очи блестяха на бледото лице.

— Мисля, че разбирам.

— Тогава, моля, обяснете, доктор Флайт.

— Господа, господа, господа. Предметът с форма на торус там долу не е една черна дупка, а две.

— Две? — повтори Королис. Недоверието му се засилваше.

— Да, две! Точно това казах. Представете си две черни дупки, всяка малка колкото стъклено топче, движещи се в много тясна орбита една около друга. Въртят се с бясна скорост, хиляда орбити в секунда, дори по-висока.

— Как е възможно? — попита Королис.

— Дори аз не знам всички отговори, капитане. Държи ги в орбита някаква сила, технология, каквато ние не познаваме. За невъоръженото око те изглеждат като едно-единствено тяло, а за уредите на Рафърти излъчват лъчението на Хокинг от материя и антиматерия.

— Но всъщност са отделни единици — каза Королис.

— Ама разбира се! — промълви Рафърти. — Същото, каквото показват данните за индивидуалните спектри на компютъра.

Королис изведнъж разбра. Беше невъобразимо невъзможно и в същото време невероятно елегантно с простотата си. Въодушевлението му се завърна.

— Материя и антиматерия. Свързани в едно, но без да се докосват. И ако силата, която ги държи заедно в орбита, бъде премахната или изключена.

— Материята и антиматерията ще се сблъскат — довърши мисълта му Рафърти. — Ще последва крайно и пълно превръщане на материята в енергия. Ще се освободи повече енергия на единица маса от всяка друга реакция, известна на науката.

— Искам да видя. — Королис зае мястото на доктор Флайт пред видеоекрана. Сърцето му блъскаше в гърдите, потните му ръце се хлъзгаха върху контролните лостове. Той се втренчи с подновен интерес и страхопочитание в сияещото пулсиращо нещо пред себе си.

Когато беше започнал да се спуска, се надяваше да открие нова и информативна технология, нещо страховито и величаво, което да гарантира превъзходството на Америка, но сега осъзна, че е надминал и най-смелите си мечти.

— Бомба — промълви той. — Най-мощната бомба във вселената. И ще се побере в кибритена кутия.

— Бомба?! — В гласа на Рафърти се долови безпокойство, дори страх. — Сър, това, което гледаме в момента, няма практическа употреба като оръжие.

— Защо? — попита Королис, без да откъсва очи от екрана.

— Защото не може да бъде използвано. Ако двете черни дупки се сблъскат, силата на експлозията ще е умопомрачителна и ще унищожи Слънчевата система.

Но командирът вече не слушаше, тъй като черната безкрайност отвъд екрана започна да се променя.

Там, където преди имаше мастилена чернота, нарушена само от трептящото сияние на единия артефакт, слаба като преди зазоравяне светлина изпълваше пещерата долу. Королис затаи дъх от онова, което се разкри пред очите му. Артефактът не беше един — бяха стотици, хиляди, положени в огледалната матрица, простираща се пред него. По-близките сияеха със странната си светлина, а най-далечните представляваха едва забележими точки. Неуморните бдителни стражи сновяха между тях и размахваха пипалата си.

Наградата надминаваше всички очаквания и беше невъобразима, неизмерима.

Королис се дръпна от екрана, избърса потта около очите си с ръка и отново се наведе напред.

— Върнете се на контролното табло и подгответе роботизираната ръка — каза на Флайт.

Инженерът примига учудено.

— Моля?

— Пригответе роботизираната ръка и я протегнете един метър надолу.

— Но така ще влезе в контакт с…

— Именно.

Настъпи мълчание.

— Извинете, сър — обади се Рафърти, — но сигурен ли сте, че това е разумно, като се има предвид очевидното естество на…

— Ще им покажа, че приемаме техния подарък.

Отново последва тишина и после, като мърмореше нещо на старогръцки, Флайт се обърна към командния пулт и хвана пусковия механизъм на ръката.

Королис видя на екрана как механичната ръка се появи от Топчето. Движеше се надолу колебливо, леко потрепервайки, протегнала единия си стоманен пръст. В паметта му отново изплува споменът от детството му за пътуването до Рим. Спомни си как стои в Сикстинската капела и зяпнал гледа Бог и Адам. Пръстите на Господ и човека всеки момент щяха да се докоснат и това щеше да е първият миг на живота и началото на вселената.

Ръката влезе в допир с гладката като стъкло повърхност и тя се вдлъбна навътре като прозрачно желе.

На Королис му се стори, че чу тихо пеене, слаб като шепот звук, като пеене на хор, застанал на върха на далечна планина. „Ето как се чувстваш, когато докоснеш вечността“ — помисли си.

Двата стража отстрани мигновено угаснаха и се превърнаха само в призрачни отражения на спомен. Дълбоко в пещерата долу блесна ярка светлина, златиста като малко слънце, и изведнъж разкри всички тайни на безкрайната бездна. Королис ахна изумен, когато сиянието озари неизброимите артефакти в нея.

Това беше съкровищница на смъртта, нещо, което можеше да застраши целия космос.

— Щом само една може да взриви Слънчевата система, защо са им хиляди? — прошепна той.

— Знаете ли защо Партенонът е в развалини? — попита Флайт във внезапно настъпилото мълчание.

Въпросът беше толкова странен, че Королис неволно се обърна към стареца.

— Турците са го използвали за оръжеен склад през осемнадесети век — сериозно обясни Флайт. — Взривил го е заблуден снаряд. Това тук е същото, командире. Бунище за оръжия, създадени от войнолюбива междугалактическа раса, нещо много далечно за нашите технически разбирания.

— Глупости — отсече Королис. — Доктор Крейн ли ви го каза?

— Опасявам се, че не са глупости. Не трябваше да го намираме. Оръжията са заровени, за да не може да бъдат намерени или използвани, защото ще унищожат не само света, но и тази част на вселената.

— Сър! — обади се Рафърти. — Получавам много странни показания.

— Какви?

— Не съм виждал такова нещо. Съвършено извънземна енергийна сигнатура.

— Енергийна сигнатура?

— Да. И се движи към нас с огромна скорост.

— Поколението човешки същества е като поколение листа — каза Флайт с тих, тъжен, погребален глас. — И пролетта идва.

Королис се обърна към видеоекрана и осъзна, че слънцето, появило се далеч долу, съвсем не е малко. Пеенето се усили и се превърна в пронизителен, неземен писък. Миг по-късно Королис осъзна, че подобният на слънце предмет се движи и бързо минава покрай стражите и артефактите-бомби, които вече представляваха неясни, размазани петна от различни цветове. Нещо в целеустремената му траектория му напомни за ракета. И после, докато се приближаваше и контурите му ставаха все поясни, той установи, че не е виждал подобно нещо. Слънцето летеше през бездната към него и нарастваше. Огнената му светлина изпълни целия екран. От яркото кълбо излязоха гневни къдрави пламъци, същински разтопени стружки.

А след миг, докато нещото поглъщаше Стъклено топче Три и изригваше от шахтата, превръщаше в пара плътта му и овъгляваше костите му за по-малко от една милисекунда, Королис нямаше време да почувства нито изненада, нито страх, нито дори болка.