Границата Мохо

ГЛАВА 62

Последва суматоха от преминаване през различни помещения и прошепнати въпроси. Някой светна с ярък лъч в лявото му око, после в дясното. Наметнаха го с дебел хавлиен халат. А след това, като в сън, Крейн се озова в библиотеката на „Кралят на бурите“. Беше сам и седеше пред същия монитор, който бе гледал преди петнадесет дни, в следобеда, когато пристигна.

Облиза устни. Може би наистина беше сън и нищо от това не се беше случило, а всичко беше приказен, нелогичен плод на въображението, започнал със светлина и обещания, но постепенно превърнал се в кошмар. И сега щеше да се събуди. Фрагментите на илюзията щяха да се разпаднат като парчета на стара фасада, разумът щеше да възтържествува и всичко щеше да се окаже куп нелепи сънища.

Мониторът светна и показа уморен мъж в черен костюм. Носеше очила без рамки и седеше зад бюро от лакирано дърво. И Крейн разбра, че не е сън.

— Доктор Крейн — каза мъжът. — Аз съм Колин Макфърсън. Разбрах, че адмирал Спартан ви е дал визитната ми картичка.

— Да.

— И сте сам?

Крейн кимна.

— Да.

— Тогава защо не започнете от началото? И не пропускайте нищо.

Бавно и последователно Крейн разказа събитията през последните две седмици. През повечето време Макфърсън слушаше, но редките му въпроси показваха, че историята не му напълно непозната. Крейн наближи края — потвърждаването на теорията на Ашър, действията на Королис и последната среща със Спартан — и лицето на Макфърсън стана още по-изнурено. Торбичките под очите му потъмняха и раменете му се прегърбиха.

Крейн млъкна и в стаята настъпи тишина. След известно време Макфърсън се прокашля и каза:

— Благодаря ви, доктор Крейн. — И посегна към дистанционното, за да прекъсне видеовръзката.

— Един момент — каза Крейн.

Макфърсън го погледна.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за саботьорите? Защо някой би направил такова нещо?

Макфърсън се усмихна уморено.

— Опасявам се, че има много причини някой да извърши подобно нещо, доктор Крейн. Но за да отговоря на въпроса ви, да, знам малко. Подслушвахме комуникациите им, както е смятал да направи Марис, криптографът на Ашър. И точно преди час извършихме арест на борда на „Кралят на бурите“.

— Тук? — учуди се Крейн. — На петролната платформа?

Макфърсън кимна.

— Свръзката на доктор Бишоп. Все още не знаем всичко, но смятаме, че имаме работа с група идеолози, ожесточено противопоставящи се на интересите на Съединените щати и посветили се на задачата да неутрализират способността ни да се отбраняваме. Вербуват членовете си от колежи и университети, както навремето направиха с Ким Филби, Гай Бърджис и други шпиони в Кеймбридж — млади хора, чувствителни и пълни с възвишени идеали, на които лесно може да се влияе и които са лесна плячка. Групировката е щедро финансирана или от някое чуждо правителство, или от частни лица. Все още не знаем, но скоро ще разберем. Били са твърдо решени да не ни позволят да вземем технологията, заровена в морското дъно.

Последва кратко мълчание.

— И какво ще стане сега? — попита Крейн.

— Вие, госпожица Пионг и някои други ще останете при нас няколко дни. След като приключим с процедурите и разговорите, ще сте свободни да си отидете у дома.

— Не, имах предвид какво ще стане с проекта „Буря в бездната“.

— Доктор Крейн, вече няма такъв проект. С „Буря в бездната“ е свършено.

Макфърсън махна очилата си, потърка очи и прекъсна видеовръзката.

Крейн излезе от библиотеката и тръгна по сивия метален коридор. Мина покрай някакъв кабинет и видя вътре малка група хора — седяха един до друг и разговаряха тихо, почти шепнешком. Зад бюрото в друг кабинет седеше жена, навела глава за размисъл и молитва. Всички, изглежда, бяха изпаднали в шок. Размина се с някакъв учен с лабораторна престилка. Походката му беше бавна и безцелна.

Стигна до дъното на коридора и отвори люка. Навън, зад предпазните метални перила на пътеката, синьо-черното море се простираше към безкрайния хоризонт. Той излезе и изкачи стъпалата до най-горното ниво на надстройката. Десетина от оцелелите от „Буря в бездната“ се бяха събрали на площадката и чакаха хеликоптера на АмШел да се върне от Исландия. Встрани от тях стоеше мъж с бледа кожа и очила с дебели стъкла с рамки от черупка на костенурка. Ръцете и краката му бяха оковани в белезници, закачени за подпората. Пазеха го двама въоръжени морски пехотинци.

В края на платформата, далеч от останалите, стоеше Хюй Пионг. Беше се вторачила в далечината и наблюдаваше как слънцето се скрива зад неспокойните вълни. Крейн се приближи до нея. Далеч долу, в петното петрол, което се плискаше около подпорните колони на платформата, две моторници на Военноморския флот кръстосваха в уголемяващото се поле от отломки, като от време на време спираха да вземат нещо.

— Приключиха ли с теб? — след дълго мълчание попита Хюй.

— Засега.

— А после?

— Няколко дни ще сме гости на правителството, а след това ще се приберем у дома и ще се опитаме да продължим нормалния си живот.

Хюй прибра косата си зад ушите.

— Стоя тук и се опитвам да проумея цялата тази история. Мисля, че разбирам защо доктор Бишоп уби Ашър. Когато е чула, че с Марис проследяват линиите за комуникация на саботьора, е решила, че няма друг избор. Не е могла да си позволи да бъде спряна, преди да е свършила работата си.

— И аз така мисля. Ашър ми каза, че е предупредил всички шефове на отдели, включително Бишоп, и с това очевидно е подписал смъртната си присъда.

— Но има нещо, което не разбирам. Защо все още сме тук?

Крейн се обърна към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Базата беше унищожена от огромна експлозия. Това означава, че Королис е стигнал до границата Мохо. Ако сме прави за онова, което е там, долу, защо Земята продължава да съществува? — Тя посочи към небето. Защо все още виждам Венера на хоризонта?

— И аз се питам същото. Единственото обяснение, за което се сещам, е свързано с активните мерки за сигурност, за които говорихме.

— Тоест експлозията, унищожила Базата, да е била някакъв защитен механизъм?

Той кимна.

— Да. Защита срещу посегателство върху хранилището. Страховита експлозия за по-сигурно, но нищожна в сравнение с онова, което би се случило инак.

Умълчаха се. Хюй продължи да гледа хоризонта.

— Красив залез. Знаеш ли, докато бяхме долу, мислех, че няма да го видя отново, но — Тя въздъхна и поклати глава.

— Какво?

— Чувствам се малко разочарована, че никога повече няма да видим онази технология. Дори малката част, с която влязохме в допир, беше вълшебна. А сега изчезна от нас завинаги.

Крейн не отговори веднага, обърна се с гръб към перилата и бръкна в джоба си.

— Не бъди толкова сигурна.

Сега беше неин ред да го погледне.

— Защо?

Той бавно извади ръката си. На дланта му, проблясвайки на оранжевата светлина на залеза, лежеше пластмасова епруветка с червена гумена запушалка. Малкият предмет, който лениво се рееше вътре, блестеше със странно и пленително магическо обещание.