Границата Мохо

ГЛАВА 8

Хауард Ашър седеше зад бюрото в тесния си кабинет на осмо ниво и съсредоточено гледаше компютърния монитор. Цветът на плоския екран се превърна от сребрист в странно, неземно син.

Зад него имаше метални лавици, отрупани с технически наръчници, учебници по океанография, морска биология и сборници с поезия с оръфани страници. Над рафтовете бяха окачени няколко офорта в рамки — копия на скиците на Пиранези, взети от Ведуте ди Рома. Друга библиотека със стъклена витрина съдържаше различни морски чудатости — фосил на силакант, очукан лост от клипер и зъб от невероятно рядко срещаната синя акула. Нито малките размери на кабинета, нито разнородните колекции предоставяха доказателство, че обитателят им е научният ръководител на Националната океанографска агенция.

През затворената врата се чух тих звук на приближаващи се стъпки, а после на стъклото се появи лице. Ашър погледна и позна червеникавата коса и осеяното с лунички лице на Пол Истън, единия от морските геолози, които работеха по проекта на Базата.

Ашър завъртя стола си, протегна ръка и отвори.

— Пол! Радвам се да те видя.

Истън влезе и затвори вратата.

— Надявам се, че не ви заварвам в неподходящ момент, сър.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че името ми е Хауард? Тук, в Базата, всички си говорим на „ти“ и на малко име. Само не казвай на адмирал Спартан. — Ашър се засмя на шегата си.

Истън обаче не се усмихна.

Ашър го погледна изпитателно. Истън обикновено беше весел и закачлив и обичаше шегите и нецензурните рими, но днес беше намръщен и чертите на младежкото му лице изглеждаха мрачни. Нещо повече, беше разтревожен.

Ашър посочи единствения свободен стол.

— Седни, Пол, и ми кажи какво те притеснява.

Истън седна веднага, но без да продума; вдигна ръка към врата си и започна леко да го разтрива.

— Нещо не е ли наред, синко? — попита Ашър.

— Не знам. Може би.

И продължи да масажира врата си. На всички, които работеха в секретната зона на Базата, беше имплантиран микрочип за радиочестотна идентификация. Мрежа от скенери следеше движенията на хората и ги предаваше на компютър за наблюдение. Ашър знаеше, че кожата на някои хора проявява лека реакция към процеса на имплантация.

— Става дума за вулканизъм — внезапно заяви Истън.

— Вулканизъм — повтори Ашър.

— Мястото на потопяването. Работех с няколко проби базалт от морското дъно и се опитвах да датирам точно кога е станало потопяването.

Ашър кимна, за да го окуражи.

— Знаете как е. — Истън сякаш се колебаеше или може би заемаше отбранителна позиция. — Тъй като подводните течения в района са много силни, седиментацията на океанското дъно е пълна каша.

— Това ли е техническият термин? — попита Ашър в опит да разведри атмосферата.

Истън сякаш не чу забележката.

— Няма наслоявания, няма стратификация. Пробата от сърцевината е на практика безполезна. Не мога да получа ясно датиране и от визуалното изследване. Това не са изменения, причинени от ерозия, каквито виждаме на земята. Затова се опитах да датирам базалтовото образувание чрез съпоставяне с познати проби в нашата геоложка база данни, но не получих убедително съвпадение. После реших да датирам пробата по разпада на радиоактивните изотопи в базалта.

— Продължавай.

Истън ставаше все по-нервен.

— Знаете, че горе-долу сме преценили кога е станала катастрофата, но — Той се запъна и започна отново: Действах по същите предположения в моите тестове. Не проверих за смяна на полярността на магнитното поле.

Ашър най-сетне разбра защо Пол е толкова разочарован. Беше допуснал единствената грешка, която ученият не бива да прави. Бе направил догадка и в резултат на това бе пропуснал основен тест, който бе трябвало да извърши. Ашър се поотпусна. Грешката беше досадна и неприятна, но в случая не беше критична.

„Време е да поиграя на намръщен баща“ — помисли той.

— Радвам се, че ми каза, Пол. Винаги е неловко, когато не сме следвали научния метод. И колкото по-тъпа е грешката, толкова по-глупаво се чувстваме. Добрата новина е, че най-важната работа не е изложена на риск. Затова съветът ми към теб е: „Може да те е срам, но не се отчайвай“.

Изражението на Истън обаче остана разтревожено.

— Не, доктор Ашър, не ме разбрахте. Направих теста днес. Сложих пробите в неутрализираща магнитността бобина и измерих магнетизма. В пробата нямаше смяна на полярността на магнитното поле!

Ашър рязко се изправи на стола, а после бавно се облегна назад.

— Какво каза?!

— В пробите няма доказателства за смяна на полярността на магнитното поле.

Ашър облиза устни.

— Сигурен ли си, че ориентацията на пробите е правилна?

— Абсолютно.

— И се увери, че не е аномалия? И не използваш замърсена проба?

— Проверих всички проби. Резултатите са едни и същи.

— Не може да бъде! Смяната на полярността на магнитното поле е безотказен метод за датиране на скални проби. — Ашър бавно изпусна дъх. — Това означава, че катастрофата е станала много по-рано, отколкото мислехме, и датира от две промени на полярността на магнитното поле, а не само от една. От север на юг и после отново от юг на север. Сигурен съм, че изследването на изотопите ще потвърди това.

— Не, сър.

Ашър го погледна изпитателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Проверих радиоактивните изотопи. Няма разпад.

— Не е възможно!

— Прекарах четири часа в радиографията. Направих тестовете три пъти. — Истън извади от джоба на лабораторната си престилка диск и го сложи на бюрото.

Ашър се вторачи в него, но не посегна да го вземе.

— Оказа се, че всичките ни изводи са погрешни. Потопяването е станало много no-скоро, отколкото предполагахме.

— Имаш ли ново датиране въз основа на тестовете?

— Засега само приблизително, сър.

— И какво е?

— Преди около шестстотин години.

— Шестстотин години?!

В малкия кабинет отново настъпи тишина.

— Ще трябва да поискаш една от безпилотните миниподводници — каза Ашър. — Монтирай й електронен фазов магнитометър и я пусни да мине няколко пъти над мястото на потопяването.

— Разбрано, доктор Ашър.

Младият геолог стана, кимна и тръгна към вратата.

— Пол? — тихо го повика Ашър.

Истън се обърна.

— Моля те, направи го веднага. И не казвай абсолютно на никого.