Границата Мохо

ГЛАВА 22

Петролната платформа „Кралят на бурите“ стоически се крепеше между буреносното черно небе и развълнуваното море на шестдесет мили от брега на Гренландия. Минаващите кораби и разузнавателните сателити, препрограмирани от някое любопитно чуждестранно правителство, не биха забелязали нищо необикновено. Няколко монтажници бавно обикаляха около надстройката, работеха със сондите и проверяваха другите технически съоръжения, но общо взето гигантската платформа беше спокойна и сякаш заспала.

Вътре обаче кипеше трескава дейност. LF2-M — дълбоководната единица за презареждане или Коритото току-що се беше върнала от ежедневното си пътуване до Базата, намираща се на две мили под повърхността. В Приемната чакаха тридесетина души. Гигантска лебедка издигна безпилотния модул за доставки и го пренесе през грамаден люк в най-ниското ниво на платформата. Неугледният плавателен съд бавно и внимателно беше повдигнат от океана, а после отнесен встрани от люка и спуснат в приемния док. Под зоркия поглед на един морски пехотинец двама служители по снабдяването разхерметизираха люка в носа на Коритото, отвориха го и започнаха разтоварването. Имаше големи черни контейнери с отпадъци, предназначени за пещта за изгаряне на смет, внимателно запечатани поверителни пакети, медицински проби в кутии, защитени от биологичен риск, предназначени за анализи, твърде сложни, за да се извършат в станцията. Всичко това бързо се взимаше от чакащите членове на екипажа и се изнасяше.

След петнадесет минути Приемната се опразни. Останаха само морският пехотинец, операторът на лебедката и двамата по снабдяването, които затвориха преградата за достъп и подготвиха Коритото за пътуването на следващия ден.

Един от чакащите в Приемната бе куриер от Научния отдел. Бе пристигнал сравнително неотдавна на платформата. Носеше очила с рамки от черупка на костенурка и леко накуцваше, сякаш единият му крак беше малко по-къс от другия. Казваше се Уолас.

След като взе пратката си — шест плика, — той се върна в научната секция на Производственото ниво на „Кралят на бурите“ и бързо тръгна по лабораториите. Раздаде първите пет плика на получателите им, но не даде последния, а се прибра в стаичката си, която беше сгушена в отдалечен ъгъл.

Внимателно заключи вратата и отвори плика. Вътре имаше само един компактдиск. Той се обърна към компютъра си, пъхна диска във флопито и бързо разгледа съдържанието — един-единствен файл, озаглавен 108952.jpg, вероятно фотография. Уолас щракна на иконата на файла и компютърът послушно я показа на екрана — призрачно черно-бяло изображение, очевидно рентгенова снимка.

Той обаче не се интересуваше от изображението, а от нещо в него.

Въпреки че препоръките му бяха отлични и проверките на миналото му безупречни, Уолас беше новодошъл в проекта „Буря в бездната“ и имаше ниско ниво на достъп до секретна информация. Наред с другите неща това означаваше, че компютърът му е само идиотски терминал, свързан с главната мрежа на петролната платформа, без да има собствен твърд диск, и не можеше да оперира с командни файлове, записани на компактдиск. В резултат на това Уолас можеше да работи само с одобрен софтуер и на компютъра му не можеше да се инсталират нови програми.

Поне на теория.

Той придърпа клавиатурата към себе си, отвори примитивния текстови редактор, инсталиран в оперативната система, и написа кратка програма:

void main (void)

{

    char keyfile = fopen („108952.jpg“);

    char extract;

    while (infile)

    {

        extract — (asc (least_sig_bit (keyfile)) / 2)^6);

    }

}

void least_sig_bit (imt sent_bit)

{

    int bit_zero;

    bit_zero = < (sent_bit, 6);

    return (bit_zero);

    bit_zero = > (sent_bit, 6);

}

Спря за миг и огледа програмата, изреди етапите й наум и се увери, че логиката е правилна. Изсумтя доволно и отново погледна рентгеновата снимка.

Всеки пиксел на изображението на екрана заемаше по един байт във файла jpg на диска. Кратката, но мощна програма щеше да извлече двата най-незначителни бита от всеки байт, да ги конвертира от цифри в техните ASCII еквиваленти и накрая да покаже буквите на екрана.

Уолас бързо събра данните и стартира програмата. На монитора се отвори нов прозорец, но този път без рентгеновата снимка, а съдържащ текст.

Уолас прочете съобщението два пъти и сви устни.

С компютрите беше възможно да скриеш тайни съобщения почти навсякъде — във фоновото съскане на записана музика или в зърнистата структура на дигитална фотография. Той използваше стария шпионски метод на стеганография — скриване на тайна информация там, където няма да бъде забелязана, вместо кодирането й — и го беше въвел в дигиталната ера.

Уолас изчисти екрана, изтри програмата и сложи диска в плика. Процедурата продължи по-малко от пет минути.

След шестдесет секунди той се върна в научната лаборатория. Радиологът вдигна глава, когато на бюрото му безшумно се плъзна плик.

— А, да, очаквах рентгеновата снимка — каза радиологът. — Благодаря, Уолас.

Уолас само се усмихна в отговор.