Границата Мохо

ГЛАВА 36

Крейн седеше в стаята си и гледаше монитора, без да вижда нищо. От нещастния случай бяха минали няколко часа, но той все още беше вцепенен. Стоя дълго под душа и даде дрехите и престилката си в пералнята, но каютата му още миришеше на овъглена коса и кожа.

Не можеше да повярва в случилото се и това го парализираше. Наистина ли само преди осем часа бе направил аутопсия на Чарлс Васелхоф? Тогава имаха да пишат един доклад от аутопсия, а сега имаха три. Плюс още три за жертвите в Стъклено топче Едно.

Представи си Хауард Ашър, когато го видя за пръв път — образ на екрана в библиотеката на „Кралят на бурите“ преди две седмици, със загоряла от слънцето кожа, усмихнат. „Най-голямото научно и историческо откритие на всички времена“. Ашър никога не се бе усмихвал толкова много, колкото през онзи пръв ден. Крейн се запита доколко това беше перчене, демонстрация и фасада, за да го накара да се почувства добре дошъл и удобно.

Някой тихо почука и отвори. Беше Мишел Бишоп. Тъмнорусите й коси бяха прибрани назад и високите й скули бяха още по-ясно изразени. Черните й очи бяха зачервени и тъжни.

— Здравей, Питър — тихо каза тя.

Крейн завъртя стола си към нея.

— Здравей.

Бишоп не помръдна от мястото си, сякаш се колебаеше.

— Исках да проверя дали си добре.

Той поклати глава.

— Бил съм и по-добре.

— Не каза нищо — нито, когато закарахме трупа на Ашър в Медицинския комплекс, нито, когато извършихме окончателните прегледи, така че се притесних.

— Не мога да проумея какво се е случило в хипербаричната камера. Какво е предизвикало пожара? Защо не работеше системата с пръскачките?

— Спартан заповяда да започне разследване. Ще разберем какво е станало.

— Бях длъжен да направя повече. Да проверя камерата и да изпробвам пожарогасителната система.

Бишоп най-после влезе в стаята.

— Не трябва да мислиш за тези неща. Направил си всичко необходимо. Било е ужасен нещастен случай.

Крейн въздъхна.

— Дано си права.

— Не се обвинявай, Питър, иначе ще насъскам Корбет срещу теб.

Той се усмихна едва-едва.

Настъпи кратко мълчание. Бишоп заговори отново:

— Мисля да се върна в Медицинския комплекс. Искаш ли да ти донеса нещо от фармацевтичния шкаф? Ксанакс, валиум?

Крейн поклати глава.

— Не е нужно.

— Тогава ще дойда да те видя по-късно. Тя се обърна.

— Мишел?

Бишоп го погледна.

— Благодаря.

Тя кимна, излезе и безшумно затвори вратата. Крейн се втренчи в монитора и седя неподвижно няколко минути. След това рязко отмести стола си, стана и закрачи из стаята. И това не помогна, защото си спомни как Ашър бе крачил по същия начин в деня, когато му разкри какво представлява „Буря в бездната“. Точно преди четири дни.

Всичко беше ужасна ирония. Крейн най-после бе направил пробив, но Ашър умря, преди да чуе за него. Хауард Ашър, който го беше довел, за да разкрие загадъчното заболяване в Базата.

Огорчено си напомни, че не е единственият, постигнал напредък. Ашър, изглежда, също беше открил нещо. Сега обаче главният учен беше мъртъв от спонтанен пневмоторакс, газова емболия и изгаряния трета степен на осемдесет процента от тялото.

Бишоп имаше право. Крейн наистина беше необичайно мълчалив след смъртта на Ашър. Неразговорливостта му не се дължеше само на шока, но и на онова, което не можеше да каже. Изгаряше от желание да сподели с нея какво е открил, но тя нямаше необходимото разрешение за достъп до секретна информация. И тъй като не можеше да говори за пробива си, Крейн се затвори в себе си.

Не можеше да отлага повече докладите за аутопсиите.

Отново седна пред бюрото и включи монитора. Мигащата икона му показа, че има съобщение.

Крейн въздъхна и отвори пощата си. Беше странно, че съобщението няма подател. Той щракна с „мишката“ и го отвори.

Крейн се намръщи. Не знаеше как да тълкува загадъчното съобщение. „Намери си приятел.“

На вратата отново се почука. Несъмнено Бишоп се връщаше с лекарствата, които бе отказал.

— Влез, Мишел — каза Крейн и затвори пощата си. Вратата се отвори. На прага стоеше Хюй Пионг, компютърната програмистка.

Крейн я погледна изненадано.

— Извинявайте — рече тя. — Надявам се, че не ви безпокоя.

— Съвсем не. Заповядайте, седнете.

Пионг седна и каза:

— Току-що научих за смъртта на доктор Ашър. Щях да разбера по-рано, но попаднах на нещо странно в лабораторията. Но веднага щом чух трябваше да разговарям с някого и колкото и да е странно, се сетих само за вас.

Крейн наклони глава на една страна.

Пионг неочаквано стана.

— Вероятно е егоистично от моя страна. Вие сте били там и сигурно се чувствате зле.

— Не. Всичко е наред. И аз изпитвам същата потребност да говоря.

— За доктор Ашър?

— Не. — „Раната все още е прясна“ — помисли той. — За нещо, което открих.

Тя отново седна.

— Знаете, че направих всяко изследване, за което можах да се сетя, като следвах улики и търсех причината за заболяванията на хората тук.

Пионг кимна.

— Не стигнах доникъде, но после ми хрумна нещо. Пациентите се оплакваха от два съвършено различни вида симптоми. Някои бяха физиологични — гадене, мускулни тикове и така нататък. Други бяха психични безсъние, объркване и дори мания. От самото начало смятах, че трябва да има общ фактор. Но кой фактор би покрил и двата вида? И тогава ми хрумна идеята, че основната причина трябва да е неврологична.

— Защо?

— Защото мозъкът контролира и съзнанието, и тялото. Поръчах да направят електроенцефалограми и днес получих първия комплект изследвания. Всички пациенти имат пикове в мозъчните делта-вълни — при възрастните хора трябва да са спокойни. Нещо още по-странно — схемата на пиковете е еднаква за абсолютно всеки пациент. И тогава ми хрумна безумна идея. Съпоставих схемите на електрическите импулси. И знаете ли какво открих?

— Нямам представа.

Крейн издърпа чекмеджето на бюрото, извади кафяв плик и безмълвно й го подаде. Пионг го отвори и измъкна компютърна разпечатка.

— Това е дигиталният шифър на Ашър — каза тя. Излъчват го стражите.

— Точно така.

Пионг озадачено се намръщи, а после изведнъж широко отвори очи.

— О, не! Нима искате да кажете, че…

— Да. Пиковете на вълните делта съответстват на светлинните пулсации. Това е същото послание, което е открил Ашър.

— Но как е възможно? Защо не забелязахме нищо?

— Не знам, но имам теория. Стражите предават посланията си на всяка възможна дължина на вълната на електромагнитната радиация — радиовълни, микровълни, ултравиолетови вълни и инфрачервени вълни. Създателят на стражите разполага с технология, далеч изпреварваща нашата. Затова вероятно излъчват посланията си на милиони други канали или видове радиация, които ние дори не знаем как да открием.

— Какви?

— Нямам представа. Може би кваркова радиация. Или нов тип частица, която прониква през материята като хипотетичните бозони на Хигс. Най-важното е, че някаква непозната форма на радиация, недоловима за нашите уреди, смущава електрическите импулси в мозъка.

— Защо не въздейства на всички?

— Защото биологичните системи не са еднакви. Някои хора имат по-тежки кости, а други по-устойчива нервна система. Или в Базата има структури, които неволно играят ролята на фарадееви клетки.

— На какво?

— Фарадееви клетки. Затворена конструкция, направена да отблъсква електромагнитните вълни. Но знаете ли какво? Мисля, че всички тук са засегнати, но в различна степен. Напоследък и аз не се чувствам на себе си. А вие?

Хюй се замисли за миг.

— Не съм забелязала.

Настъпи кратко мълчание.

— Ще кажете ли на адмирал Спартан? — попита тя.

— Още не.

— Защо? Струва ми се, че сте си свършили работата.

— Спартан не е настроен много добре към други мнения освен своето. Не искам да му казвам преждевременно и да му дам повод да отхвърли всичко. Колкото повече доказателства имам, толкова по-добре. Което означава да намеря другото.

— Какво друго?

— Преди да умре, Ашър откри нещо там, в хипербаричната камера. Знам, защото ми се обади по телефона. Каза, че всичко е в преносимия компютър. Трябва да го взема и да разбера какво е открил. Той отчаяно искаше да ми каже нещо, преди да издъхне. Повтаряше едно и също — пио.

Хюй отново се намръщи.

— Пио?

— Да.

— Какво може да е? Пионка? Пионер?

— Тайната е в компютъра му, ако не е твърде обгорял и все още работи.

Отново настъпи тишина.

Всеки потъна в мислите си. Накрая Крейн стана и се обърна към Хюй Пионг.

— Искате ли да отидем на Таймс Скуеър да пием еспресо?

Тя се засмя.

— Разбира се.

Излязоха в коридора.

— Може би дори ще ви помогна — добави Пионг.

— Как?

— Докато се готвех да взема научна степен по компютърни науки, прекарах едно лято на стаж в институт за възстановяване на информация.

Крейн се обърна към нея.

— Можете да възстановявате информация от повреден твърд диск?

— Не съм го правила сама, защото в края на краищата бях стажант, но много пъти съм наблюдавала процеса и съм помагала.

Спряха пред асансьора.

— Споменахте, че сте попаднали на нещо странно в лабораторията — напомни й Крейн. — Какво?

— Моля? А, да. Спомняте ли си абсорбционните линии, които ви показах? Излъчва ги маркерът.

— Казахте, че може би идват от някоя далечна звезда.

— Да.

Вратите на асансьора се отвориха, двамата се качиха и Крейн натисна бутона за девето ниво.

— Ей, така от интерес сравних абсорбционните линии с базата данни на известните звезди. Всяка звезда има уникална абсорбционна „сигнатура“. И познайте какво стана? Открих идеално съвпадение.

— Между вашия малък страж и някоя далечна звезда?

Хюй кимна.

— В съзвездието Лебед. Известна е като М 81. Намира се на сто и четиридесет светлинни години от нас.

— Мислите ли, че маркерът е изпратен оттам?

— Там е въпросът. Звездата има само една планета, великан от газ с океани от сярна киселина и атмосфера от метан.

Крейн озадачено потърка брадичката си.

— Възможно ли е да е станала някаква грешка?

Тя поклати глава.

— Абсорбционните сигнатури са уникални като пръстовите отпечатъци. Няма грешка.

— Смятате, че отгоре на всичко те се опитват да ни кажат откъде са?

— Така ми се струва.

— Много странно. Защото как е възможно планета от метан и киселина да вижда през кислорода и водата на Земята?

— Именно.