Игрите на Немезида

12. Еймъс

— Искаш ли малко кокаин? — предложи Ерих. — Не е синтетичен. Истински, от растение.

— Не. Но бих пийнал нещо, ако имаш подръка — отвърна Еймъс. Любезностите бяха само ритуал, но ритуалът бе важен. Според личния му опит колкото по-опасни са двама души, толкова по-вежливи и внимателни са в общуването помежду си. Гръмогласните и перчещи се мъже се опитваха да накарат другия да отстъпи. Искаха да избегнат боя. Тихите пресмятаха как да го спечелят.

— Тату, донеси онзи „Ел Чарос“ — нареди Ерих и един от двамата пазачи се изниза през вратата. — Напоследък съм на текила — обясни той на Еймъс.

— Аз пък не съм — каза Еймъс. — Земята е единственото място, където можеш да намериш свястна текила. Онази на поясните изобщо не става за пиене.

— Предполагам, че там горе няма много синьо агаве.

Еймъс сви рамене и зачака. Тату се върна с висока тънка бутилка и две тесни чашки. Ерих ги напълни, после вдигна едната за наздравица.

— За старите приятели.

— За старите приятели — повтори Еймъс и гаврътна чашката.

— Още една? — попита Ерих и посочи към бутилката.

— Разбира се.

— Разгледа ли квартала?

— Само каквото можах да видя от гарата до тук.

— Не се е променил много — отбеляза Ерих, после млъкна, докато обръщаха шотовете. Той напълни пак чашките. — Лицата се променят, но ъглите си остават същите.

— Странно, тъкмо това си мислех и аз по пътя за насам. За теб обаче нещата са се променили.

— Не и важните — рече ухилено Ерих и размърда малката си съсухрена лява ръка.

Еймъс обхвана с жест стаята, пазачите, обновената сграда около тях.

— Когато си тръгнах, ти бягаше да си спасяваш живота. Така че поне едно нещо се е променило.

— Момчета, можете да си вървите — каза Ерих на Тату и партньора му. Двамата се изнизаха тихо и затвориха вратата след себе си. Това изглеждаше добър знак. Или означаваше, че Ерих е сигурен, че Еймъс не е дошъл да го убие, или пък имаше начин да се защити без помощта на други хора. Нямаше да е пистолет под бюрото. Това бе прекалено директно за Ерих. Еймъс започна да се оглежда небрежно за жици или подозрителни издутини по стола си или по пода отдолу.

Ерих наля още два шота текила и подхвърли:

— Научих нещо важно от теб, когато си тръгна.

— О, я кажи.

— Никога няма да съм най-силният в една стая, освен ако не съм сам. — Той размърда пак недъгавата си ръка. — Но обикновено съм най-умният. Изпълнението на един план може да се възложи на други. Но съставянето му — не винаги.

— Вярно е — съгласи се Еймъс. — Ето защо аз никога няма да бъда капитан на кораб.

Ерих реагира на думите му. Не трепна, нито пък изражението му се промени, но Еймъс видя, че ги отбеляза и ги скъта като важни.

— Обаче винаги си полезен — посочи Ерих. — Винаги си бил полезен. В момента член ли си на някой екипаж?

— Не си ли ме виждал по новините?

— Виждал съм те. Изглеждаш различен. Обръснал си си главата, чупили са ти носа още няколко пъти. Но аз никога не забравям имена.

— Е, във всеки случай не и моето — рече Еймъс. Вдигна чашката в наздравица за Ерих и я гаврътна. — Gracias за което, между другото.

— Значи още си с онзи екипаж, а? — попита Ерих.

— Да. Защо?

— Ами защото в момента седиш в моя офис и пиеш моята текила. Все още се опитвам да го осмисля. Полезен човек като теб винаги може да си намери работа. Ако това искаш, имаш го. Но ако не си тук да търсиш работа, какво търсиш?

Еймъс взе бутилката и си наля още едно. Ерих положи големи усилия да не изглежда нервен. Явно имаше богат опит, защото почти му се удаде. Времето променя много неща. Ерих се бе превърнал от нервен малък хакер с цена за главата му в шеф на внушителна част от пристанищния район на Балтимор. Но някои неща не се променят. Някои издайнически следи никога не изчезват. Докато Ерих стоеше съвършено неподвижно и го гледаше в очите, без да мига, мъничката длан на лявата му ръка се свиваше и отпускаше като бебе, което се опитва да докопа някоя играчка току извън обсега си.

— Ходих в къщата на Лидия — отговори Еймъс, посръбвайки бавно от текилата.

— Вече не е на Лидия. Тя е мъртва — уточни Ерих. — За това ли става дума? След като си тръгна, аз се грижих за нея, както би се грижил самият ти.

— Нима? — повдигна вежди Еймъс.

— Добре де — призна Ерих и извърна смутено глава настрани. — Не точно както би се грижил ти.

— За това също ти благодаря — вметна Еймъс.

— Едно време ти не ме уби, макар че имаше пълно основание да го направиш, а след това не можеше да останеш повече тук — каза Ерих и се приведе напред. Лявата му ръка престана да се свива. — Да напуснеш бе част от услугата, която ми направи. Никога не го забравих. Тя също ми помагаше, отначало. Помогна ми да изградя това, което имам сега. Научи ме да използвам мозъка си, за да побеждавам мускулите. Никога нищо не ѝ е липсвало, ако е било по силите ми да ѝ го дам.

— И аз съм ти благодарен за това — повтори Еймъс. Очите на Ерих се присвиха и той извади дясната си ръка изпод бюрото. В нея държеше късоцевен автоматичен пистолет. Еймъс бе изненадан и малко горд от приятеля си. Ерих отпусна ръка на бюрото, насочил пистолета встрани от Еймъс, по-скоро като предупреждение, отколкото като заплаха.

— Ако си дошъл да разчистваш някакви сметки — подхвърли Ерих, — няма да си първият, излязъл от този офис в чувал.

Еймъс вдигна лекичко ръце, ужким се предава.

— Аз дори не съм въоръжен, шефе. Дойдох да поговорим.

— Ами, говори.

— Това, което си направил за Лидия, е наистина мило — изтъкна Еймъс и свали бавно ръце, но без да откъсва очи от пистолета. — Само че грешиш. Тя не е съвсем мъртва. Част от нея е останала.

Ерих килна глава настрани и вдигна вежди.

— Това май ще трябва да ми го обясниш.

— Има един старец, който я е обичал и е живял с нея, и я е целунал за лека нощ, преди да умре. Къщичка с малка розова градина, която двамата са обработвали заедно. Може би и някакви кучета. Видях една снимка, но не знам дали още ги има.

— Все още не схващам — намръщи се Ерих.

Еймъс се почеса с палец по кокалчетата, мъчейки се да намери думите. Досега не бе изричал на глас тази мисъл и ако сгафеше и Ерих го разбереше погрешно, можеше да се стигне дотам, че двамата да опитат да се убият един друг. Затова си струваше да го обмисли малко.

— Ами, ето какво. Старецът запазва къщата, докато умре. Той е единственото, което Лидия е оставила след себе си. Последното късче от нея. Той запазва къщата.

Ерих остави малкия пистолет на бюрото и си наля още текила. Облегна се, хванал чашката в дясната си ръка. Не би могъл да вземе пак оръжието, без да я пусне, и не би могъл да го стори, преди Еймъс да го докопа. Това бе сигнал и Еймъс усети как напрежението се оттича от мускулите на врата и раменете му.

— Това е по-сантиментално, отколкото бих предположил — подхвърли Ерих.

— Аз не съм сантиментален за много неща — съгласи се Еймъс. — Но когато съм, влагам доста страст.

— Е, чух искането. А каква ми е далаверата на мен? Имах нещо като дълг към Лидия, но не дължа нищо на стареца. Какво печеля, като го оставя на издръжка?

Еймъс въздъхна и дари стария си приятел с тъжна усмивка.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Няма да убия теб и онези двамата отвън. Няма да срина тази организация и да я изградя наново с някого, който ще ми дължи услуга.

— Аха — каза Ерих. — Ето го и него.

Еймъс трябваше да признае, че на Ерих са му пораснали топки. Дори не сведе поглед към пистолета на бюрото, докато го заплашваха. Само удостои Еймъс със своя собствена версия на трагичната усмивка.

— Кого? — попита Еймъс.

— Тими.

— Ами, да, предполагам. Но не би бил първият ми избор. Е, какво ще бъде?

— Не ми струва почти нищо да поддържам къщата на стареца — каза Ерих, после поклати глава, сякаш не се съгласяваше със себе си. — Но и да ми струваше, пак бих го направил. Просто за да държа Тими далеч от моите улици.

— Благодаря ти още веднъж.

Ерих махна пренебрежително със здравата си ръка, после стана и отиде до големия екран в кабинета, който имитираше прозорец. Пистолетът остана да лежи на бюрото. Еймъс се замисли за миг, после се облегна назад и сложи ръце зад главата си, с разперени настрани лакти.

— Забавно, нали? — подхвърли Ерих и посочи през прозореца към нещо, което Еймъс не можеше да види. — Всички тези нови лица и стари ъгли. Едни неща се променят, други — не. Аз се промених, а ти не си.

— Аз живея на космически кораб и понякога се бия с извънземни чудовища — отбеляза Еймъс със свиване на лактите. — Това е различно.

— Там навън има ли нещо по-страшно от наркоман без пари, когато ти държиш дозата му? По-страшно от уличен шеф, който си мисли, че крадеш от дрогата? — Ерих се засмя и се обърна с гръб към прозореца. — Майната му на това. Там навън има ли нещо по-страшно от живот на основна?

— Не — призна Еймъс.

— Е, получи каквото искаше — каза Ерих с безизразен и мъртъв глас. — Разкарай се от града ми или ловният сезон е открит.

Еймъс стана. Беше по-близо до пистолета от Ерих. Усещаше как той го тегли като гравитация. Можеше да го вземе, да убие Ерих, да убие двамата пазачи отвън. До края на деня щеше да притежава парче от старата територия на Ерих и да има мускулите и възможността да заграби останалото. За миг целият сценарий се разигра в главата му.

Вместо това той пъхна палци в джобовете на панталоните си и отстъпи към вратата.

— Благодаря за пиенето. Бях забравил колко е хубава текилата.

— Ще кажа на Тату да ти даде някоя и друга бутилка на излизане. Да си ги носиш с теб — рече Ерих.

— Мамка му, няма да откажа.

— Радвам се, че те видях — добави Ерих, после млъкна за момент. — Пистолетът беше празен.

— Така ли?

— Има оръдие, скрито в лампата — обясни Ерих и очите му се стрелнаха за миг към светодиодната лампа на тавана. — С отровни стрелички. Само да кажа една дума, ще убие всички в стаята, освен мен.

— Готино. Благодаря ти, че не я каза.

— Благодаря ти, че още си ми приятел.

Това приличаше на сбогуване, затова Еймъс се усмихна за последен път на Ерих и излезе от стаята. Тату го чакаше в коридора с кашонче текила. Пазачите сигурно бяха следили целия разговор.

— Трябва ли ти помощ на излизане? — попита онзи.

— Не — отвърна Еймъс и вдигна кашончето на рамо. — Много съм добър в напускането.

Еймъс се остави терминалът му да го заведе до най-близкия евтин хотел и си взе стая. Тръшна пиячката и торбата си на леглото и излезе да се пошляе из улиците. Скоро стигна до една сергия за храна, където си купи нещо, оптимистично наречено на табелата белгийска наденица. Освен ако белгийците не се славеха с ароматизираните си соеви продукти, този оптимизъм изглеждаше неоправдан. Не че имаше значение. Еймъс осъзнаваше, че макар да знае наизуст орбитата на всяка юпитерова луна, няма никаква представа къде е Белгия. Не мислеше, че е в Северна Америка, но познанията му стигаха общо взето дотам. Едва ли бе в положение да критикува кухнята им.

Тръгна към старите гниещи докове, където си бе играл като малък — не по друга причина, а просто за да има някаква цел и да знае от коя страна е водата. Дояде си наденицата и като не видя наблизо кошче, сдъвка и глътна и опаковката. Беше направена от пресовано царевично нишесте и имаше вкус на застояло мюсли.

Малка групичка тийнейджъри мина покрай него, после спря и се обърна да го последва. Бяха в онази трудна възраст, когато вече не са ходещи жертви, но още не са способни на истински зрели престъпления. Идеалната възраст за дребни кражби и изпълняване на поръчки за наркопласьорите, плюс някой и друг грабеж, когато ти се отвори възможност без особено голям риск. Еймъс не им обърна внимание и стъпи върху ръждивата стомана на един стар кей.

Тийнейджърите спряха и заспориха с тихи, но напрегнати гласове. Вероятно решаваха дали печалбата от една самотна мишена с кредитния баланс на външен човек — тук цареше дълбокото убеждение, че всеки извън пристанищния район на Балтимор има повече пари от всеки в него — си струва риска да нападнат мъж с такива размери. Математиката на това уравнение му бе добре позната. Някога той самият бе водил същите спорове. Еймъс продължи да не им обръща внимание и вместо това се заслуша в тихото плискане на водата в подпорите на кея.

В далечината в небето пламна огнена черта като нарисувана с линийка светкавица. След няколко секунди над залива отекна тътен и Еймъс бе връхлетян от внезапен ярък спомен как с Ерих седяха на същите тези докове, гледаха как изстрелват в орбита припаси за електромагнитното оръдие и обсъждаха възможността да напуснат планетата.

За всички извън гравитационния кладенец Еймъс беше от Земята. Но това не бе вярно. Не и в смисъл, който е от значение. Еймъс беше от Балтимор. Това, което знаеше за планетата извън няколкото десетки квартала на бедния район, можеше да се побере върху салфетка. Първите му стъпки извън града бяха, когато слезе от високоскоростната железница в Богота и се качи на совалката, която го откара на Луната.

Чу тихи стъпки по кея зад себе си. Дебатът бе приключил. „За“ беше надделяло над „против“. Еймъс се обърна към приближаващите се хлапета. Няколко от тях държаха импровизирани тояги. Едно имаше нож.

— Не си струва — каза им той. Не сви юмруци, нито пък ги вдигна. Просто поклати глава. — Изчакайте следващия.

Настъпи един напрегнат момент, докато те се взираха в него и той в тях. После, сякаш стигнали до някакво телепатично съгласие, хлапетата се оттеглиха вкупом.

Ерих не бе прав, когато каза, че Еймъс си е същият. Човекът, който бе някога, не беше сбор от личностни черти. Състоеше се от нещата, които знаеше, въжделенията на сърцето си, притежаваните умения. Човекът, който бе някога, преди да си тръгне, знаеше в кои изби се вари хубава пиячка. Кои пласьори имат постоянен запас от качествена марихуана и тютюн на черно. Кои бордеи обслужват местните и кои са там само за да ограбват търсещите тръпка туристи. Онзи човек знаеше откъде може да вземе евтино пистолет под наем и че цената се утрояваше, ако го използва. Знаеше, че е по-евтино да наемеш време в механичен цех и да си го направиш сам. Като пистолета, с който за първи път уби човек.

Но човекът, който бе сега, знаеше как да поддържа в изправност ядрен двигател. Как да настрои магнитните намотки, така че да придават максимум енергия на излитащите йонизирани частици, и как да поправи пробойна в корпуса. Този човек не го бе грижа за тукашните улици, нито за рисковете и удоволствията, които предлагаха. Балтимор може да изглеждаше съвсем същият, но му бе не по-малко чужд от митичната Белгия.

В този момент той разбра, че за последен път е на Земята. Никога повече нямаше да се върне тук.

Събуди се на следващата сутрин в хотелската си стая с половин бутилка текила на нощното шкафче и първия махмурлук, който бе имал от години. За момент си помисли, че е бил толкова пиян, та е подмокрил леглото, но после осъзна, че в задушната жега на стаята е пролял около литър пот. Усещаше гърлото си сухо, а езика — надебелял.

Отми нощната пот и пи гореща вода направо от душа, накланяйки глава назад, така че да изпълни устата му. След десетилетия на филтрирана и стерилизирана вода по кораби и космически станции той се дивеше на всички аромати в тази. Надяваше се не прекалено много от тях да се дължат на микроби или тежки метали.

Извади останалите бутилки текила от кашончето и ги натъпка в сака си, като ги уви в дрехите, за да ги предпази. После взе ръчния си терминал и започна да търси полет обратно към Луната и оттам към Тихо. Беше се сбогувал с Лидия, или поне с частиците, които е оставила след себе си. В известен смисъл се бе сбогувал и с Ерих. На цялата планета не бе останал и един човек, за когото да дава пукната пара̀.

Е, всъщност не беше вярно. Може би все пак имаше един, за когото би дал пукната пара̀.

Той се обади на номера, използван от Авасарала, и на екрана се появи добре сложен младеж с идеална прическа, бледа кожа и огромни зъби. Приличаше на скъп пластмасов манекен.

— Офисът на секретар Авасарала.

— Дай ми Криси, малкият, и по-чевръсто.

Манекенът остана зашеметен за две дълги вдишвания.

— Съжалявам, но секретарката не може…

— Момко — рече насмешливо Еймъс, — току-що се обадих на личния ѝ номер, нали така? Казвам се Еймъс Бъртън. — Лъжа, но той я бе изричал достатъчно често, за да се превърне в нещо като истина. — Работя за Джеймс Холдън. Бас държа, че ако не ѝ кажеш веднага, че съм на телефона, до края на деня ще кандидатстваш за основна.

— Момент, моля — смотолеви манекенът и на екрана се появи синьо-бялата емблема на ООН.

— Бъртън — възкликна Крисджен Авасарала, изниквайки на екрана след по-малко от трийсет секунди. — Защо, да те шибам, си още на моята планета?

— Готвя се за заминаване, шефе, но се сетих, че имам да проверя още някого, преди да си тръгна.

— Мен ли? Защото не те харесвам достатъчно, че да сметна това за мило. На космодрума ме чака совалка за Луната, за да отида да подготвя шибаното парти, преди да е пристигнал марсианският премиер.

— Ти се занимаваш с това?

— Аз се занимавам с всичко и всяка секунда, през която говоря с теб, струва десет хиляди долара.

— Сериозно?

— Не, числото току-що си го измислих. Но адски мразя да летя до Луната, така че и без това го отлагах, за да свърша друга работа. Искаш ли да те хвърля дотам? Мога да го направя, ако това ще те разкара от планетата ми. Какво? Да не би да казах нещо смешно?

— Не, просто ми напомни за някого — отвърна Еймъс. — Както и да е, имам чувството, че това ще е единственото ми пътуване надолу в кладенеца.

— Сърцето ми се къса — подхвърли саркастично тя.

— И понеже така и така съм тук, реших, че ако има нещо, което бих искал да свърша, по-добре да го свърша сега. В смисъл, ако искам да видя някого — продължи той. — Къде сте заключили Прасковка?

— Прасковка?

— Дъщерята на Мао. Клариса. Тя летя с нас няколко месеца, след като се отказа от опитите си да убие капитана. И трябва да призная, че започнах да се привързвам малко към нея.

— Шибал си вашата затворничка? — попита Авасарала със смесено изражение на веселие и погнуса.

— Не — увери я Еймъс. — Не правя такива неща с хората, които харесвам.