Игрите на Немезида

44. Наоми

Даже постоянното едно g можеше да е неприятно за нея. Непрекъснатият натиск на две пък представляваше бавно мъчение. Започна като тъпа болка в коленете и основата на гръбнака ѝ, която бързо се усили, и започна да ѝ се струва, че в ставите ѝ са забити игли. Наоми огледа „Чецемока“ на етапи — минаваше по някоя палуба, после полягаше, докато болката отслабне, и продължаваше със следващата палуба. Ръцете и краката я боляха дори когато подутините спаднаха. Кашлицата ѝ не се подобри, но не се и влоши.

Първото разочарование беше, че контролните уреди са заключени. Тя опита няколко пароли — Свободенфлот, Маркоевелик и Филип, — но дори да я уцелеше, нямаше основание да очаква, че са оставили биометричните профили изключени.

Шкафчетата до въздушния шлюз зееха отворени и празни. Трите останали скафандъра нямаха нито батерии, нито бутилки с въздух. Дажбите за спешни случаи липсваха. Тя очакваше кутиите с инструменти в работилницата да ги няма, но бяха взети даже рафтовете, чекмеджетата на шкафовете, светодиодите от стенното осветление. Всички противоускорителни кресла бяха срязани, а гелът и подплатата лежаха на палубата до тях. Системата за вкарване на медикаменти и резервоарите липсваха. Единствената вода бе в двигателите — реактивна маса, която да бъде изхвърлена от задния край на кораба. Единствената храна бяха остатъците в рециклаторите, които не са били преработени обратно в нещо ядивно. Вонята на поялници и изгоряло още витаеше във въздуха, значи вероятно въздушният рециклатор работеше без филтър.

Наоми легна на палубата, отпуснала глава върху ръцете си и затворила очи. Този кораб бе конструиран за еднократна употреба, след което да бъде отписан като неспасяем. Беше започнал работния си стаж като нещо временно, а после бе оплячкосан. Даже панелите и мониторите бяха отнесени. Като подарък за Филип, всъщност бе доста скапан. Палубата под нея трепереше, вибрацията от тягата пораждаше резонанси, които никоя система дори не се опитваше да смекчи. Заради високото g и течността, проникваща в увредените ѝ от вакуума дробове, дишането изискваше повече усилия, отколкото би трябвало.

Корабът не беше кораб. Тя трябваше да престане да мисли за него по този начин. Беше бомба. Същото, което бе направила преди години с „Агустин Гамара“ и което носеше със себе си оттогава като камък на шията. Джим познаваше типа хора, които свършват на водни влекачи като „Кентърбъри“. Казваше, че всички си имат причини да са там. Имаше си причини корабът, който се бе опитала да подари на сина си, да бъде опоскан и нагласен да убива. Не само нея, а и всеки, който се доближи до нея. Имаше си причини. Ако обаче тя съумееше да го обезвреди, да премахне заплахата, би могла да го проследи назад. Да го върне на Церера, където бе започнало всичко. Трябваше да има начин през работилницата. Нали уж всички работилници бяха свързани?

Тя протегна ръце, само дето това не бяха нейните ръце. Сънуваше. Тя се насили да отвори очи и се претърколи по гръб с хлип на изтощение.

Добре. Ако спреше да се движи сега, щеше да заспи. Беше хубаво да го знае. Тя седна и опря глава в стената. „Ще спиш по-късно. Ще спиш, когато си мъртва. Или още по-добре, когато си в безопасност.“ Усмихна се на себе си. В безопасност. Това ѝ звучеше като добър план. Би трябвало да го опита за разнообразие. Стисна здраво ръцете си в юмруци. Всичките ѝ стави запищяха от болка, но когато ги разтвори, пръстите ѝ се движеха по-добре. Това вероятно бе метафора за нещо.

Трябваше да определи приоритетите си. Не разполагаше с много ресурси. Ако просто сграбчеше първата хрумнала ѝ идея, лесно би могла да се изтощи, без да свърши жизненоважната работа. Трябваше да намери храна и вода и да се увери, че има надежден приток на въздух. Трябваше да предупреди всеки, идващ да я спаси, да не се приближава. Трябваше да обезвреди капана. Може би да изхвърли реактора, може би да подмени драйверите с копие, което не съдържа отровния ѝ код.

И трябваше да го стори, преди корабът да избухне. При две g. Без инструменти и достъп до контролните уреди. Или… наистина ли бе така? Достъпът до контролните уреди щеше да е труден, но тя би трябвало да успее да си набави някакви импровизирани инструменти. Скафандрите нямаха захранване, нито бутилки, но даваха изолация и увеличаваха силата. Би могла да извади от плата някакви жици. Може би нещо достатъчно здраво, за да реже. А дали би могла използва закопчалките на шлемовете като клещи? Не беше сигурна.

Но дори да можеше, с какво щеше да ѝ помогне това?

— Ще имаш повече, отколкото имаш сега — каза тя на глас. Думите ѝ отекнаха в празното пространство.

Добре. Първа задача, да направи инструменти. Втора задача, да изхвърли реактора. Или да предупреди всеки, който се приближава. Тя се изправи и се насили да тръгне обратно към шкафчетата на шлюза.

Пет часа по-късно Наоми се намираше в малкото машинно на кораба и запечатваше люка ръчно. Два от скафандрите бяха пожертвали малкото, което имаха, за да образуват миниатюрен непълен комплект инструменти. Опитите ѝ да направи нещо с контролните уреди се бяха провалили. Така че ѝ оставаше или да е плъх в капан, или да премахне посредника. В края на краищата всички контролни уреди бяха свързани с машини, а машините — някои от тях — бяха на място, където можеше да ги достигне.

В пространството между обшивките имаше вакуум и тя не бе много сигурна, че външната обшивка е наистина запечатана. Единственият останал скафандър съдържаше въздух за около пет минути без бутилка и тя можеше да настрои радиото в пасивен режим и да улови с остатъчния заряд в жиците слабичкото ехо на собствения си глас, изричащ фалшивото съобщение. Шлюзът, който би трябвало да я вкара и изкара от сервизния коридор, бе разглобен и отнесен, но тя можеше да превърне цялото машинно в импровизиран шлюз. Да затвори люка към останалата част от кораба и да избута панела за достъп в пространството между обшивките. Даваше си две минути да намери нещо полезно — енергиен ретранслатор, който би могла да саботира, за да накара двигателя да се изключи, жиците на комуникационната система, необезопасена конзола, която комуникира с компютрите, — а после две минути да се измъкне. Трийсет секунди да затвори и запечата панела за достъп и да отвори люка на машинното. Всеки път щеше да губи по една стая въздух, но само една стая.

Тя си сложи шлема и провери херметизацията, после отвори панела за достъп. Отначало той се съпротивляваше, после изведнъж поддаде. Стори ѝ се, че усети поток от излитащ въздух около себе си, но вероятно бе само плод на въображението ѝ. Двайсет секунди вече бяха изтекли. Тя пропълзя във вакуума между обшивките. Мракът бе толкова непрогледен, че все едно бе затворила очи. Тя чукна контролните уреди на скафандъра, но от тях не се появи нито лъч светлина.

Наоми се върна, затвори панела за достъп, отвори люка и свали шлема си.

— Светлина — каза на празното пространство. — Ще имам нужда от някаква светлина.

Мониторът висеше на жиците и питаше за паролата ѝ. Едва бе успяла да го вмъкне през панела за достъп и той изпълваше пространството между обшивките с толкова слаба светлина, че Наоми не различаваше цветовете. Сенки на греди и подпори образуваха наоколо по-дълбок мрак и силуети, които тя не можеше да разпознае. Разполагаше с четирийсет и пет секунди, преди да ѝ се наложи да се връща. Вече за пети път се опитваше да изстърже покритието на жиците. В един истински кораб те щяха да са защитени от тръба. На този боклук всички жици бяха залепени директно за корпуса със слой пожълтял силикон. От една страна, това бе благословия. От друга, тя бе ужасена, че някога е доверила живота си на този кораб. Ако бе погледнала между обшивките, преди да напуснат Церера, щеше да спи в скафандър по целия път до „Пела“.

Покритието се отдели. Трийсет секунди. Тя взе парче жица и даде веригата на късо. Изскочи голяма искра и светът се разлюля. Отсреща, може би на четири метра от нея, един индикатор светна в кехлибарено. На допълнителното осветление можеше да види кръглото, дебело като дънер туловище на маневрения двигател. Протегна ръце и се хвана за една стоманена греда. Щом притисна шлема си към нея, боботенето на двигателя заглуши призрачно тихото радио. Тя посегна за жицата, прекъсна връзката и боботенето спря.

Времето ѝ бе изтекло. Тя се обърна, а главата ѝ се мотаеше. Значи корабът се въртеше. Нямаше начин да разбере колко бързо, но кориолисовият ефект бе достатъчен, за да я накара да залита на излизане.

След като затвори панела, отвори люка и свали шлема си, тя стоя неподвижно, докато възстанови що-годе равновесието си. После, с предпазливи движения, като пияна, надраска новата информация на стената. Правеше груба карта на тайната вътрешност на кораба и си водеше записки за всичко научено. Беше толкова уморена, че не се доверяваше на паметта си. От започнатото броене знаеше, че е влизала вече трийсет пъти. Сега за първи път бе постигнала нещо. Беше само един маневрен двигател, но сега корабът се въртеше, премяташе се в кръгове, вместо да лети по права линия. Цялото ускорение щеше да бъде погълнато от промяната на ъгловия момент и тя нямаше да се движи толкова бързо към Джим. Така че може би си бе спечелила малко време. Това щеше да усложни нещата за нея, но тя бе израснала в Пояса и по кораби. Кориолисовият ефект — и справянето с това гадно замайване — не бе нищо ново за нея. Даваше си сметка, че чувството за сила и постижение, което изпитва, е несъразмерно с действително свършената работа, но въпреки това се хилеше.

Трийсет влизания. Два часа и половина, прекарани във вакуум. Тук не влизаха минутите за опресняване на въздуха в скафандъра ѝ и планиране на следващия ход. Може би пет часа общо, откакто бе започнала. Беше изтощена. Усещаше го в мускулите си и в болката в ставите. Не беше яла — не можеше да яде. Беше жадна и усещаше първите признаци на главоболие, предизвикано от дехидратация. Нямаше основание да мисли, че ще преживее обезводняването. Затова се изненада да открие, че е щастлива. Не мощната, ирационална и опасна радост на еуфоричен пристъп, но все пак нещо като удовлетворение и успокоение.

Отначало си мислеше, че се чувства така, защото с нея няма никого да я пази, да я съди. Това бе част от причината, реши тя. Но имаше и още нещо — просто правеше каквото е нужно, без да ѝ се налага да се притеснява какво си мисли някой друг. Дори Джим. Не беше ли странно? Повече от всичко на света ѝ се искаше Джим да е тук — следван от Еймъс, Алекс, добра храна и легло в човешка гравитация, — но същевременно някаква част от нея се радваше в тишината да е просто себе си и напълно сама. Нямаше мрачни мисли, нямаше чувство на вина, нямаше съмнения, туптящи в дъното на съзнанието ѝ. Или бе прекалено уморена за това, или с нея се бе случило нещо, докато вниманието ѝ е било насочено към други неща.

Ето каква е разликата, помисли си тя, между уединение и самота. И сега знаеше нещо за себе си, което не бе знаела преди. Това бе неочаквана победа, и по тази причина още по-хубава.

Тя започна да се готви за трийсет и първото си влизане.

Разполагаше с почти минута, защото бе установила, че изкачването по електрозахранването на комуникационната апаратура отнема далеч повече време от слизането обратно. Това бе едно от нещата, които щеше да осъзнае далеч по-бързо, ако умът ѝ бе във форма.

Комуникационната система бе закрепена не само с епоксидна смола. Дълги метални ленти държаха предавателя на мястото му, а спойките още блестяха, все едно са направени вчера. Преди три влизания — при номер четирийсет и четири — тя бе помислила, че може да има диагностичен уред. Не че би могла да говори по него, но навярно щеше да успее да набере съобщение. Ала въпреки че подобни уреди бяха стандартни и задължителни, такъв нямаше.

Отне ѝ известно време да състави резервен план.

Повтарящото се съобщение звучеше в ушите ѝ от часове, шепнеше на фона от остатъчен заряд.

— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол. Моля, предайте това нататък…

Беше дълго тринайсет секунди и само малко по-силно от дишането ѝ, дори когато главата ѝ бе на по-малко от метър от предавателя. Контактите на предавателя бяха оголени и тя бе готова. Щеше да има време да го направи четири пъти. Това трябваше да е достатъчно, за да не го сметнат за случайно смущение. Тя притисна глава към корпуса, за да се разсее от замайването на вътрешното си ухо.

— Тук е Наоми Нагата — изрече тя, пригаждайки ритъма и интонацията си към фалшивия глас. — Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам… — Тя навря жицата в оголените контакти. Електрическа тръпка бодна върховете на пръстите ѝ даже през ръкавиците на скафандъра. Радиото мълчеше, но тя продължи да движи устни, повтаряше думите като песен, набила се в главата ѝ, до подходящия момент, после издърпа жицата. — … контрол. Моля, предайте това нататък. Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам… — Прекъсване. Пауза. — … контрол. Моля, предайте това нататък.

След четвъртия път взе парчето стоманена пружина, което използваше като нож, и сряза предавателя. Фалшивият ѝ глас секна. Тя слезе бързо, прехвърляйки се от подпора на подпора, като гледаше ръцете и краката си при всяко движение, за да не сгреши. От гравитацията чувстваше глезените и китките си нестабилни. Въздухът в скафандъра ѝ не изглеждаше застоял или спарен; филтрите за въглероден диоксид работеха достатъчно добре в пасивен режим, за да не изпита паника от задушаване. Просто щеше кротко да загуби съзнание и да умре.

Тя се шмугна в машинното и затвори панела за достъп. На път към люка коляното ѝ се подгъна. Тя отвори люка, смъкна шлема си и се свлече задъхана. Зрителното ѝ поле се стесни, ярки искри заиграха в периферното ѝ зрение. Задави се веднъж, след малко още веднъж, а после остави тялото си да се отпусне върху палубата.

„Кажете на Джеймс Холдън, че имам контрол в някакъв много-много широк смисъл“, помисли си тя и се засмя. После кашля, докато ребрата я заболяха още повече. После пак се засмя.

На седемдесет и първото влизане загуби сили. Не стана постепенно. Беше затворила люка към вътрешността на кораба, беше го запечатала и си бе сложила шлема на скафандъра. Но преди да го закрепи и да почне следващото петминутно отброяване, ръцете ѝ се отпуснаха край тялото. Нямаше съзнателно намерение да го прави; то просто се случи. Разтревожена по някакъв смътен и отнесен начин, тя седеше на палубата, опряла гръб в стената, и се опитваше да ги раздвижи. Ако се беше парализирала, или нещо такова, това би променило ситуацията. Би ѝ дало разрешение да спре. Но ръцете ѝ още се сгъваха; раменете ѝ още мърдаха. Просто бе изтощена. Дори усилието да преглътне ѝ се струваше геройство. Тя затвори очи, чудейки се дали ще заспи на мига, но бе прекалено уморена и за това. Така че просто седеше.

Ако скафандърът имаше батерия, сега вероятно щеше да съставя списък на проблемите в тялото ѝ. Главоболието от дехидратация се бе усилило и клонеше към гадене. Усещаше кожата си груба, където я бе изгорило голото слънце. Макар че вече не вадеше толкова храчки, още кашляше. Предполагаше също, че кръвта ѝ вече се състои от равни части плазма и отрови от умората.

Двете ѝ малки победи — маневреният двигател и предавателят — се оказаха и последни. Оттогава насам или усилията ѝ бяха намалели, или нещата наистина бяха станали по-сложни, или и двете. Ретранслаторите, които щяха да накарат ядрото да се изключи, или бяха пропуснати при строежа, или бяха забутани някъде, където не можеше да ги достигне от пространството между обшивките. Би било чудесно да се добере до сензора, който щеше да задейства отказа на бутилката, щом някой спасителен кораб дойде твърде близо, но той, изглежда, бе поставен отвън и недосегаем за нея. Имаше пет-шест места, откъдето да опита да се включи към компютърната система, но никое от тях не разполагаше с интерфейси, а и тя нямаше свой собствен. От време на време в ума ѝ проблясваха като светулки други планове и стратегии. Някои от тях може и да бяха добри. Не успяваше да ги задържи достатъчно, че да ги прецени.

Или бе поспала, или сега умът ѝ работеше на пресекулки. Гласът, който чу, бе само шепот, по-слаб от нейния собствен по радиото одеве, но я накара да дойде на себе си.

— Хей, „Чецемока“. Тук е Алекс Камал, в момента от „Рейзърбек“. Наоми? Ако си там, ще съм ти благодарен да ми дадеш някакъв знак. Просто искам да се уверя, че си ти, преди да дойдем. Корабът ти се държи малко странно, пък и ние сме поизнервени напоследък. И още нещо, в случай че не е Наоми Нагата. Имам петнайсет ракети, насочени в момента към теб, така че който и да си, може би ще искаш да поговорим.

— Недей — каза тя, макар да знаеше, че той не може да я чуе. — Стой надалеч. Стой надалеч.

Всичко я болеше. Всичко се въртеше. Нищо не бе лесно. Когато се изправи на крака, главата ѝ се замая. Страхуваше се, че ще припадне, но не бе сигурна, че ако се наведе, ще има сили да се изправи отново. Трябваше да намери начин да го отпрати. Трябваше да му попречи да се приближи достатъчно, за да бъде погълнат от взрива. Дали тя щеше да се спаси или не, нямаше значение. Беше получила своя хубав ден. Бе повече от това, което очакваше, а и се чувстваше толкова уморена…

Дишайки тежко, Наоми отвори люка на машинното за последен път и тръгна със залитане към асансьора. А оттам към въздушния шлюз.