Игрите на Немезида

16. Холдън

Охранителните камери на станция Тихо покриваха почти всички обществени пространства. Широките, открити коридори, по-тесните проходи. Ракетните площадки и сервизните коридори. Като че ли единственото място, до което не достигаха очите на станцията, бяха бизнес офисите и личните квартири. Даже складовете и работилниците имаха камери, които записваха кой влиза и излиза. Това би трябвало да улесни нещата. Но не ги улесняваше.

— Ето това ще да е — каза Холдън и почука с пръст по екрана. Под нокътя му вратата на Моника се отвори. Излязоха двама души. Те носеха светлосини комбинезони без опознавателни знаци, тъмни прилепнали шапки и работни ръкавици. Сандъкът, който караха между тях, бе от пресована пластмаса и керамика — същият като онези, в които се транспортират биологични материали: сурово гъбично вещество, което да бъде оформено и ароматизирано, след това произведените от него храни, а при нужда и преработените фекалии, прибрани да се използват като основа за гъбичките. Сандъкът бе прикрепен към количката с магнитни закопчалки, а индикаторът отстрани сочеше, че е запечатан. Беше горе-долу достатъчно голям, за да побере жена. Или женски труп.

Бяха влезли в квартирата час по-рано. А Моника — преди двайсет минути. Каквото и да бе станало, тя със сигурност бе в този сандък.

Фред, намръщен и прегърбен, маркира сандъка като важен обект и пусна заповед за проследяването му. Холдън не можеше да познае какво си мисли той, но в очите му виждаше застинал гняв. Гняв и нещо друго.

— Познаваш ли ги? — попита Холдън.

— Няма ги в системата.

— Тогава как са се озовали на станцията?

Фред му хвърли кос поглед.

— Работя по въпроса.

— Ясно. Извинявай.

На екрана двамата мъже — Холдън бе почти сигурен, че са мъже, — откараха сандъка в един сервизен коридор, докато проследяващата програма превключваше автоматично от камера на камера. В по-тясното пространство сандъкът се блъскаше в стените и се опита да заседне на завоя.

— Врати и ъгли — промърмори Холдън.

— Какво?

— Нищо.

Програмата за проследяване показа как мъжете с количката влизат в един склад. Той бе отрупан с палети с подобни сандъци. Мъжете откараха количката до един полупълен палет, освободиха закопчалките и вдигнаха сандъка при близнаците му. Фред раздели екрана, като запази следенето на сандъка, но добави маркери и на двамата мъже. Единият прозорец показваше склада; другият проследи двете фигури до общите коридори.

В склада се появиха двама оператори на механоботи, връщащи се от обяд, и продължиха с товаренето на сандъците. В общия коридор двамата мъже влязоха в една тоалетна и не излязоха повече. Проследяващата програма превъртя напред, докато около картината се появи зелена рамка, която обозначаваше предаване на живо. Кратко обаждане до управителя на склада потвърди, че двамата мъже не са се скрили там; просто бяха изчезнали. Следенето на сандъка, което още предаваше по-стара картина, показа как той бива затрупан сред други себеподобни. Фред превъртя напред. Оператори на механоботи влизаха и излизаха. Палети се пълнеха и трупаха един върху друг.

— Сегашно състояние — нареди Фред и програмата прескочи напред, без да се откъсва от камерата на склада. Каквото и да имаше в сандъка, то още си беше там. — Е — каза той и се изправи, — това май ще се превърне в неприятен ден. Идваш ли?

Климатичният контрол на склада не показваше аномалии, но Холдън неволно си въобразяваше, че надушва нещо през миризмата на масло и озон. Нещо като мирис на смърт. Операторът на механобота бе миловидна млада жена с права кафява коса, в същия цвят като кожата ѝ. Докато разтоварваше сандъците от палета, на лицето ѝ бе изписано вълнение, любопитство и едва сдържан ужас. С всеки следващ сандък възелът в корема на Холдън се стягаше все по-здраво. Моника му бе казала, че е опасно да забъркват други хора в разследването си. Той неволно си мислеше, че каквото и да открият в близките няколко минути, ще е по негова вина.

Следователно поправянето му също щеше да е негова отговорност. Ако можеше да се поправи.

— Този е — посочи Фред на операторката на механобота. — Сложи го ей тук.

Тя спусна контейнера върху празната палуба. Магнитните му закопчалки се задействаха с глухо бумтене. Индикаторът още сочеше, че е запечатан. Даже да бяха сложили Моника вътре жива, въздухът ѝ щеше да е свършил преди часове. Механоботът се отдръпна и приклекна на титано-керамичните си бутове. Фред пристъпи напред, вдигна ръчния си терминал и набра отменящ код. Индикаторът на сандъка смени цвета си. Фред отметна капака.

Миризмата бе богата и органична. Холдън усети да го връхлита внезапен силен спомен от времето, когато бе на четиринайсет в семейната им ферма на Земята. Мама Софи имаше билкова градина до кухнята и когато обръщаше почвата, преди да засади нещо, тя миришеше точно така. Сандъкът бе пълен до ръба с мекото, ронливо бежово вещество на суров гъбичен протеин. Фред се приведе напред и зарови ръка дълбоко в него. Търсеше скрит труп. Но когато я извади, по нея бе полепнал прах до лакътя. Той поклати глава. Земен жест.

— Сигурен ли си, че е правилният сандък? — попита Холдън.

— Да — увери го Фред. — Но нека все пак проверим.

През следващия час все по-обърканата операторка на механобота вадеше сандъци от палета, а Фред и Холдън ги отваряха. Когато облакът протеинов прах във въздуха задейства за втори път предупредителната аларма за частици, Фред нареди да спрат.

— Няма я тук — каза той.

— Видях. Малко е странно, нали?

— Така е.

Фред разтърка очи с палец и показалец. Изглеждаше стар. Уморен. Когато се съвзе, усещането за сила и власт още си беше там.

— Или са подменили сандъка някъде по пътя от квартирата ѝ до тук, или са фалшифицирали записите.

— И двата варианта са лоши.

Фред погледна към операторката на механобота, която трупаше отворените сандъци на купчина, за да ги върне за преработка. Когато заговори, гласът му бе достатъчно тих, за да го чуе само Холдън.

— И двата биха означавали, че те имат достатъчно добри познания за охранителната система, но нямат нужния достъп да изтрият изцяло записите.

— Това стеснява ли кръга?

— Малко. Възможно е да са спецчасти на ООН. Те биха могли да свършат подобно нещо. Или от Марс.

— Но ти не мислиш, че е така?

Фред задъвка устна. Извади ръчния си терминал и въведе поредица от кодове с резки и звучни почуквания. Заехтя аларма и златистозелени предупредителни иконки изникнаха върху всеки дисплей — от ръчния терминал на Холдън до контролното табло на вратата и екрана на механобота. Фред пъхна юмруци в джобовете си с доволно сумтене.

— Да не би току-що да затвори станцията? — зяпна го Холдън.

— Да — потвърди Фред. — И ще я държа затворена, докато не получа някои отговори. И Моника Стюарт.

— Одобрявам — каза Холдън. — Крайна мярка, но одобрявам.

— Може би съм малко бесен.

Цялото съдържание на апартамента на Моника бе подредено върху сиво-зелените керамични плотове на лабораторията. Нямаше кръв, нямаше образи, само остатъчна супа от ДНК на хилядите хора, били в контакт с предметите през последната седмица, обикновено в твърде малко количество, за да се идентифицира човекът. Това бе останало. Сак за дрехи, чийто цип бе разкъсан и висеше отворен в глупава усмивка. Риза, която Холдън помнеше, че бе носила, когато се видяха преди два дни. Осакатеният ѝ ръчен терминал с разбит екран. Всички неща, които не бяха принадлежали на станцията, когато ѝ е дала квартирата под наем. Количеството им изглеждаше някак малко, като че ли не бяха достатъчно. Той осъзна, че е просто защото мисли за тези вещи като за събирани цял живот. Тя вероятно имаше и други притежания някъде другаде, но може и да нямаше. Ако не я намереха жива, може би от нея щеше да остане само това.

— Това е глупост — каза Сакай за трети или четвърти път. Лицето на главния инженер бе почервеняло, а челюстите му — стиснати. Беше пристигнал в участъка няколко минути след Фред и Холдън и Холдън бе малко изненадан, че Фред още не е наредил да го изхвърлят. — Имаме осем кораба, които ще пристигнат през следващата седмица. Какво очакваш да направя? Да им кажа да останат в орбита, докато не решим дали да ги пуснем?

— Струва ми се добре като начало — отвърна Фред.

— Имаме стоки за изпращане по поне шест договора.

— Това ми е известно, господин Сакай. — Фред не бе повишил в глас и в него нямаше гняв. От тази хладна учтивост косъмчетата по тила на Холдън настръхнаха. Сакай, изглежда, също го усети. Това не го спря, но тонът му се смени от обвинителен в почти умоляващ.

— Имам пратки по двайсетина ангажимента, които трябва да заминат. Много хора разчитат на нас.

За момент раменете на Фред сякаш провиснаха, но гласът му си остана все така силен.

— Известно ми е. Ще се отворим отново за бизнес колкото е възможно по-скоро.

Сакай се поколеба, понечи да каже още нещо, но вместо това изпусна кратка нетърпелива въздишка и излезе тъкмо когато влизаше шефът на сигурността. Това бе жена с изпито лице, която Фред наричаше Дръмър, но Холдън не знаеше дали това е малкото ѝ име, фамилията или просто така ѝ викат.

— Как върви? — попита Фред.

— Нищо, с което да не можем да се справим — отвърна тя. Говореше с ясен акцент, който Холдън не можеше да определи. Тя му хвърли един поглед, кимна отсечено и се обърна пак към Фред. — Можем ли да им дадем някаква информация колко дълго се очаква да останем затворени?

— Кажи им, че прекъсването на дейността ще е възможно най-кратко.

— Да, сър. Благодаря ви, сър — каза Дръмър и се обърна.

— Дръмър. Затвори вратата на излизане, става ли?

Очите ѝ трепнаха, стрелнаха се пак към Холдън, после се извърнаха. Тя не продума, но дръпна вратата зад себе си, докато излизаше. Фред хвърли на Холдън уморена невесела усмивка.

— Сакай е прав. Току-що затворих еквивалента на голям пристанищен град заради една изчезнала жена. За всеки изтекъл час Тихо губи хиляди кредити по десетина различни начина.

— Значи трябва да я намерим бързо.

— Ако вече не са я хвърлили в рециклаторите, за да я превърнат във вода и няколко активни молекули — въздъхна Фред. След миг добави: — Наредих сензорите да сканират околния космос. Ако е била изхвърлена навън, скоро ще го разберем.

— Благодаря — рече Холдън и се подпря на плота. — Знам, че не го казвам често, но наистина съм ти признателен.

Фред кимна към вратата.

— Видя ли я? Дръмър?

— Разбира се.

— Работя с нея от три години. Познавах я задочно още десет години преди това.

— Аха — кимна Холдън.

— Ако ме беше попитал вчера, щях да ти кажа, че бих ѝ доверил живота си.

— А сега?

— Сега има точно един човек на цялата станция, за когото съм сигурен, че няма да ме застреля в тила, ако продължа да се ровя в това, и този човек си ти — каза Фред.

— Сигурно е неприятно.

— Така е. Та това, което искам да кажа, Джеймс, е, че макар да се радвам, че си ми признателен за всичко, което правя за теб, смятано от този момент те наемам за свой личен телохранител. В замяна ще се опитам да попреча на всеки да застреля теб.

Холдън кимна бавно. Нещо се размърдваше в дъното на съзнанието му като още неоформила се мисъл. Връхлетя го някакво замайване, като че ли гледаше през ръба на висока скала.

— Значи сме ние двамата срещу дълбок заговор в СВП.

— Да, докато не получа доказателство за противното.

— Наистина е кофти да се намираш в такова положение, нали?

— Не е каквото бих избрал — призна Фред. — Но някой знае как да заобиколи защитите на охранителните ми системи и каквото и да е правила твоята приятелка журналистка, то е било достатъчно, за да ги подплаши и тласне към директни действия, с които да си разкрият картите.

— Липсващите кораби — каза Холдън. — Споменах на няколко души за тях.

— Не се прави така.

— Сега, като се замисля, иска ми се да бях действал по-скришом, но…

— Нямам предвид това — прекъсна го Фред. — Когато се внедриш във вражеските охранителни структури, с нищо не показваш, че си успял да го направиш. Това е основен принцип на информационната война. Докато врагът не знае, че имаш достъп до тайните му, можеш да продължаваш да събираш разузнавателни данни. Това не е нещо, от което се отказваш, освен ако залозите не са невъобразимо високи или…

— Или?

— Или врагът, който си компрометирал, няма да съществува още дълго. Не знам дали онези липсващи кораби са подплашили някого да допусне глупава грешка, или моето положение на Тихо е толкова несигурно, че вече няма значение дали съм известен за тях.

— Май го приемаш доста спокойно.

Фред повдигна вежда.

— Вътрешно се паникьосвам — каза с безизразен глас.

Холдън прегледа купчината вещи на Моника, сякаш те биха могли да добавят нещо към разговора. Ръчният терминал мигаше окаяно. Блузата висеше тъжно.

— Извлякохте ли нещо от терминала ѝ? — попита той.

— Не можем да се свържем с него — отвърна Фред. — Всички диагностични процедури са изключени или удавени в независими шифри. Журналисти.

Холдън взе терминала. Счупеният екран представляваше хаос от разпилени светлинки. Единственото, което що-годе се различаваше, бе мигащ червен бутон в единия ъгъл и няколко букви върху особено голямо парче от дисплея: ЯЩ СИГ. Холдън чукна по червения бутон и терминалът премигна. Бутонът изчезна, а буквите бяха сменени от нещо бледокафяво с линия през него — самотно парченце от мозайката, плуващо в море от светлинен шум.

— Какво направи? — попита Фред.

— Имаше бутон — обясни Холдън. — Натиснах го.

— Боже господи. Ти май наистина я караш така през живота, а?

— Ама виж. Той… Мисля, че може да съм приел входящ сигнал.

— От какво?

Холдън поклати глава. После се обърна пак към купчината вещи. Мъничката неоформена мисъл, която го глождеше, се плъзна в съзнанието му с нещо като облекчение.

— Видеокамерата ѝ — рече. — Тя има малко походно апаратче за интервюта. То умишлено е направено да не се набива на очи, така че човекът, с когото говори, почти забравя, че го снимат.

— И?

Холдън разпери ръце.

— Не е тук.

Фред пристъпи напред, стиснал здраво устни, а очите му шареха по хаоса от светлина върху счупения екран. Холдън долови някакво движение, като че ли картината се изместваше леко. От другата страна на вратата на кабинета на Фред се разнесоха гласове. Гневно повишен мъжки глас; спокойният отговор на Дръмър.

— Сигурен ли си, че не можем да проникнем в този ръчен терминал? — попита Холдън.

— Напълно — поклати глава Фред, — но може да има и друг начин. Хайде. За да решим въпроса, ще ни трябва образен астроном.

След като Фред обясни задачата, им отне три часа да стъкмят устройство, което да улавя сиянието на счупения екран, и още час да накарат компютъра да разбере новата си задача. Явно свойствата на светлината, отразена в прашните облаци оттатък Слънчевата система, бяха много по-различни от тези на екрана на счупен терминал. След като експертните системи се убедиха, че задачата се вмества в описанието на дейността им, лабораторията се зае да сравнява поляризации и ъгли, съставяйки карта на пукнатините върху екрана и изграждайки изчислителна леща, която не би могла да съществува във физическия свят.

Фред бе опразнил лабораторията и я бе запечатал. Холдън седеше на един стол, слушаше цъкането на скенерите, записващи фотоните, и гледаше как образът на екрана бавно се свързва. Фред си тананикаше — тиха, бавна мелодия, която изглеждаше едновременно меланхолична и заплашителна. Празните работни станции и бюра подчертаваха колко са сами двамата на една станция, пълна с хора.

Завърши поредният изчислителен етап. Образът се опресни. Все още беше груб. Набраздяваха го деформации с цветовете на дъгата, а някои части просто липсваха; приличаше на наченки на мигрена.

Но бе достатъчен. Няколко метра празно пространство, завършващо с квадратна метална врата с промишлен залостващ механизъм. Стени, таван и под, маркирани с протрита жълта боя и нашарени с дупчици, където се закрепваха палетите и сандъците.

— Това е складов контейнер — посочи Фред. — Тя е в транспортен контейнер.

— Движението на картината. Това от нея ли е? Тя ли се движи?

Фред сви рамене.

— Защото, ако се движи, значи вероятно е жива, нали?

— Възможно е. Ако е жива, то е, защото те я искат жива. И извън Тихо. Виж това.

Холдън проследи пръста на Фред.

— Ръбът на вратата?

— Вратата е запечатана. Не го правиш, докато не си готов да товариш. На станцията вероятно има четвърт милион такива контейнери, но бих се обзаложил, че не повече от няколко хиляди са запечатани и готови за изпращане. Който и да я иска, иска да е на място, откъдето не можем да я върнем.

Холдън усети нещо в стомаха му да се отпуска. Тя бе някъде там и беше добре. Не в безопасност, не още. Но не беше и мъртва. Не бе осъзнавал колко тегнат върху плещите му вината и страхът, докато мигът на надежда не вдигна това бреме.

— Какво? — попита Фред.

— Не съм казал нищо.

— Но издаде онзи звук.

— О — рече Холдън. — Да, тъкмо забелязах как сега, когато всички, на които държа, ги няма, ми е много важно да не оплескам нещата, над които имам контрол.

— Хубаво прозрение. Браво на теб.

— Подиграваш ли ми се?

— Малко. Но освен това провеждам целево сканиране на свободно реещите се контейнери. И познай какво? — Фред посочи към дисплея на бюрото пред себе си. Там се виждаше голямата пустота на работната сфера на Тихо, очертана с тънки и ясни схематични линии. По навик погледът на Холдън се насочи към „Росинант“. Фред посочи зад него, към реещ се грозд метални контейнери. — Един от тях е топъл.