Игрите на Немезида

6. Алекс

— Здрасти, Боби — каза Алекс в камерата на ръчния си терминал. — Ще бъда долу в Маринър за седмица-две, ще отседна при една братовчедка. Чудех се дали би искала да обядваме заедно, докато съм в града.

Натисна край на съобщението и го прати, после прибра терминала в джоба си, размърда се, извади го пак. Започна да прелиства контактите си, да търси нещо друго, с което да се разсее. С всяка минута се приближаваше все повече до тънката екзосфера на дома си. Вече бяха слезли под орбитата на Фобос и невидимия рядко разпръснат чакъл, който сега хората наричаха Пръстена Деймос. Спускателният кораб нямаше екрани, но оттук той би могъл да види стоманения масив на база Хеката, просната на склона на марсианския Олимп. Беше живял там като новобранец, когато постъпи във флота.

Долината на Маринър бе едно от първите мащабни поселения на Марс. Пет свързани квартала, вдълбани в стените на гигантски каньони, сгушени под камъка и реголита. Мрежата от мостове и тръби, които ги свързваха, се наричаше Хайже, защото най-западните мостови структури и протягащите се тръби образуваха фигура, наподобяваща рисунка на медуза. Построената по-късно скоростна линия до Лондрес Нова бе като копие в шапката на медузата.

Три вълни китайски и индийски колонисти се бяха заровили дълбоко в сухата почва там и водеха трудно, опасно съществувание, докато разширяваха границите на човешкото обиталище и способности. Неговото семейство бе сред тях. Той беше единствено дете на възрастни родители. Нямаше племенници и племеннички, но пък имаше достатъчно братовчеди Камал в Долината, че да може да се мести от една стая за гости в друга в продължение на месеци, без да злоупотребява с ничие гостоприемство.

Спускателният кораб потрепери, атмосферата отвън бе достатъчно гъста да предизвика турбуленция. Алармата за ускорение изсвири приятно и един записан глас инструктира него и другите пътници да проверят коланите на омекотените с гел кресла и да приберат всички предмети, по-тежки от два килограма, в шкафчетата в стената до тях. Спирачната тяга щеше да започне след трийсет секунди и да достигне максимум от три g. Загрижеността в автоматичния глас навеждаше на мисълта, че това е много, но Алекс предполагаше, че някои хора биха се впечатлили.

Прибра терминала си в шкафчето, затвори го и зачака спирачните ракети да го притиснат към креслото. В някое от другите отделения плачеше бебе. Започна отброяването, музика от сближаващи се интервали, понятни на всеки език. Когато бибипканията преминаха в постоянен и успокоителен тон, се включи тягата и го притисна към гела. Той задряма, докато корабът дрънчеше и трепереше. Марсианската атмосфера не бе достатъчно гъста, за да се използва за забавяне на стремителното им спускане, но въпреки това можеше да генерира голяма топлина. Полубуден, той прехвърли наум математиката на кацането и числата ставаха все по-сюрреалистични, докато го налягаше лекият сън. Ако нещо се бе объркало — промяна в тягата, потреперване на кораба от сблъсък, помръдване в карданите на креслото — той щеше да е буден и нащрек само за миг. Но не стана нищо. Като за прибиране у дома, не беше зле.

Истинският космопорт се намираше на дъното на долината. Шест километра и половина камък се издигаха над летищната площадка, а ивицата небе над тях едва ли обхващаше повече от трийсет градуса от ръб до ръб. Станцията за обработка на пътниците бе една от най-старите сгради в Маринър, грамадният ѝ прозрачен купол бе построен с двойна цел: да спира радиацията и да осигурява гледка, която да впечатлява с мащабите си. Каньоните се протягаха на изток, назъбени, каменисти и красиви. Светлини блестяха по стените им, където кварталите се подаваха от скалите, домове на безумно богати хора, сменили безопасността на дълбокия камък за лукса на външен прозорец. Един транспортен флаер прелетя ниско над земята, където относително гъстият въздух даваше на ефирните му криле малко по-голяма опора.

Едно време, твърдяха данните, Марс е имал собствена биосфера. Тук са падали дъждове. Текли са реки. Може би не през краткия геологичен миг на човешката история, но някога. И тераформистите обещаваха, че това пак ще стане. Не през техния живот, нито през този на децата им, но един ден. Алекс чакаше на опашката на митницата, зяпайки нагоре. Притеглянето на планетата, само около една трета g, му се струваше странно. Каквото и да казваше математиката, предизвиканата от тяга гравитация бе по-различна от това да се намираш на дъното на гравитационен кладенец. От величието на каньоните и непривичността на теглото си Алекс почувства в гърдите му да се надига копнеж.

Беше тук. Беше си у дома.

Мъжът, който обработваше пристигащите, имаше гъсти мустаци, бели, с лек червеникав оттенък. Очите му бяха кървясали, а изражението — навъсено.

— Работа или удоволствие?

— Нито едното, нито другото — провлачи Алекс. — Дошъл съм да видя бившата си жена.

Мъжът му хвърли една бърза усмивка.

— Срещата по работа ли ще е, или за удоволствие?

— Да речем, че няма да е по работа — отвърна Алекс.

Мъжът плъзна ръка по екрана на терминала си и кимна към камерата. Докато системата потвърждаваше, че Алекс е този, за когото се представя, той се зачуди защо го беше казал. Не бе заявил направо, че Тали е проклета жена, не я беше обидил, но го бе намекнал, за да си направи една бърза шега. Имаше чувството, че тя заслужава по-добро отношение. Вероятно така си беше.

— Приятен престой — пожела мъжът и Алекс вече можеше да влезе в света, който бе напуснал.

Братовчедка му Мин стоеше в чакалнята. Беше десет години по-малка, последните белези на младостта се смъкваха от нея и я обхващаше първата успокоителна тежест на средната възраст. Усмивката ѝ бе същата като на момиченцето, което някога познаваше.

— Здрасти, мой човек — приветства го тя. Акцентът ѝ бе може би малко по-силен от нормалното. — Какво те води по тези места?

— По-скоро чувствата, отколкото разумът — отвърна Алекс и разтвори обятия. Прегърнаха се за момент.

— Имаш ли багаж? — попита Мин.

— Не, пътувам леко.

— И така става. Имам кола отпред.

Алекс повдигна вежда.

— Нямаше нужда да го правиш.

— По-евтини са, отколкото навремето. Децата няма да се върнат от колежа още четири часа. Има ли нещо, което искаш да свършим, преди да почнат да ни се мотаят в краката?

— Единствените неща, които чакам с нетърпение, са да видя някои хора и да изям купичка от юфката на Хасан.

По лицето на Мин пробяга смущение за миг.

— Има страхотен магазин за юфка от южната страна. Чеснов сос, който ще ти вземе акъла. Но Хасан затвори преди около четири години.

— О. Няма нищо. Всъщност юфката на Хасан не беше особено хубава.

— Виж, това е вярно.

— Просто си беше неговата.

Колата бе обикновена електрическа, по-широка и по-здрава от онези, които се използваха по станциите. Гумите бяха от прозрачен полимер, така че да не цапат подовете на коридорите. Алекс се настани на пътническата седалка, а Мин зад контролното табло. Говореха си на маловажни домашни теми — кой в семейството се жени, кой се развежда, кой се мести и къде. Изненадващо много от братята и сестрите на Мин бяха на кораби, насочили се към Пръстена, и макар тя да не го попита направо, Алекс имаше чувството, че повече се интересува какво е видял от другата страна, отколкото от самия него.

Минаха по дълъг тунел и прекосиха един от свързващите мостове с Бункерния хълм. В този квартал бе израснал Алекс. Прахът на баща му се намираше в криптата на синагогата, а този на майка му бе разпръснат над каньоните Офир. Първото момиче, което някога бе целунал, живееше през два коридора от мястото, където сега бе настанено семейството на Мин. Най-добрият му приятел от детинство бе етническо китайче на име Джони Жоу, което живееше с по-големите си брат и сестра от другата страна на каньона.

Сега, докато караха по коридорите, спомените го заляха. Завоят, където индийският бар „Самотна звезда“ бе правил състезания по танци и надпиване през уикендите. Как когато беше на девет, го хванаха да краде дъвка от магазинчето на ъгъла на коридорите „Далас“ и „Ну Рен Джи“. Как се беше скъсал да повръща в тоалетната на „Аламо Мол Тол Плаза“. Сигурно хиляда подобни неща се случваха всеки ден. Единственото, което правеше преживяванията на Алекс по-различни, бе фактът, че са си негови.

Известно време не можеше да разбере какво го смущава. Също като разликата между тягата и планетната гравитация, пустотата в коридорите отначало бе почти незабележима. Докато Мин навлизаше по-дълбоко в квартала, той забеляза първо угасените светлини, а после и ключалките. От единия до другия край на коридорите, като шепи разхвърлян пясък, имаше затворени квартири и магазини, с тъмни прозорци. Това само по себе си не означаваше нищо особено, но Алекс забеляза първо един, после няколко, а после — като цветя на поляна — пред него внезапно се ширнаха множество големи катинари, каквито хазяите и службата за сигурност слагаха на вратите, когато помещенията не се използват. Той продължи да бъбри с братовчедка си, но докато караха, започна да брои. От следващите сто врати — жилища, магазини, килери на поддръжката, училища — двайсет и една не се използваха.

Когато Мин спря колата пред собствената си врата, той го спомена.

— Аха — каза тя с небрежност, която изглеждаше насилена. — Призрачен свят.

Някога през годините, докато го нямаше, Талиса се бе преместила. Старият им апартамент беше в Балард, сгушен между флотската база и старата водопреработвателна станция. Според местните справочници сега тя живееше в Галвестън Шалоу. Това не бе кварталът, в който си я представяше, но нещата се бяха променили. Може да бе попаднала на паралия. Той се надяваше да е така. Беше изцяло за всичко, което би подобрило живота ѝ.

Коридорите на Галвестън Шалоу бяха широки. Половината светлина идеше през отвори към повърхността, истинска слънчева светлина, филтрирана от поредица прозрачни екрани, за да сведе радиацията до минимум. Високите, наклонени тавани му придаваха вид на естествено, почти органично място и мирисът на механичните рециклатори на въздух почти се губеше сред упоителния глинест аромат на растения. Широки ивици зеленина изпълваха общите площи с дяволски бръшлян и змийско растение. От онези, които произвеждат много кислород. Влагата във въздуха бе странна и успокоителна. Това, осъзна Алекс, бе осъществената марсианска мечта, макар и в малък мащаб. Процесът на тераформиране щеше един ден да направи цялата планета такава, ако подействаше. Флора и фауна, въздух и вода. Някой ден, векове след като него вече няма да го има, хората може би ще ходят по марсианската повърхност, заобиколени от растения като тези. Може би ще усещат истинско слънце върху кожата си.

Разсейваше се. Той провери положението си спрямо новия адрес на Тали на ръчния си терминал. Сърцето му биеше по-бързо от обичайното и не бе сигурен какво да прави с ръцете си. Зачуди се какво ли ще каже тя, как ли ще го изгледа. И гневът, и радостта биха били оправдани. Все пак той се надяваше да е радост.

Планът му — да намери квартирата, да събере сили и да натисне звънеца — се провали, защото, щом сви зад последния ъгъл, я видя. Беше коленичила сред растенията в общото пространство с лопатка в едната ръка. Носеше дебели ленени работни панталони, оцапани с пръст, и бледокафява риза с множество джобове и примки за градинарски инструменти, повечето празни. Косата ѝ бе наситено кафява, без нито помен от сиво, така че сигурно бе боядисана. Лицето ѝ бе по-широко, по-бузесто. Времето се бе оказало милостиво към нея. Тя не беше красива. Може би никога не бе била, но беше симпатична и беше Талиса.

Алекс усети усмивка да трепва на устните му, по-скоро от нервност, отколкото от радост. Натика ръце в джобовете си и се приближи бавно, като се опитваше да си придаде нехаен вид. Тали вдигна очи от работата си, после ги сведе обратно. Раменете ѝ се напрегнаха и очите ѝ отскочиха пак нагоре, за да се взрат в него. Той вдигна ръка с разперена длан.

— Алекс? — възкликна тя, когато той стигна до края на градинската площ.

— Здрасти, Тали — каза той.

Когато тя заговори, единственото чувство в гласа ѝ бе спокойно неверие.

— Какво правиш тук?

— Имах малко свободно време, докато оправят кораба ми. Хрумна ми да отскоча до старите места. Да се видя с тоя-оня. Сещаш се.

Талиса кимна, а устата ѝ се изви криво, което означаваше, че разсъждава трескаво. Може би трябваше да ѝ прати съобщение, преди да дойде. Обаче му се беше струвало, че тази среща трябва да е очи в очи.

— Е — каза тя. — Ами хубаво.

— Не искам да те прекъсвам. Но може би, когато свършиш, ще приемеш да те черпя чаша чай.

Тали се отпусна на пети и наклони глава.

— Алекс, стига. Какво правиш тук?

— Нищо — отвърна той.

— Не е нищо. Нещо е. Дошъл си за нещо.

— Наистина, не съм. Просто…

— Недей — прекъсна го тя. — Не ме будалкай. Никой не цъфва ей така в дома на бившата си жена, защото си е помислил, че би било хубаво да пият чаша чай.

— Е, добре — каза примирително Алекс. — Но аз мислех…

Тали поклати глава, обърна се и продължи да копае черната пръст.

— Какво си мислил? Че ще пийнем нещо, ще поговорим за старите времена, ще се разчувстваме? Може би ще се катурнем в леглото ей така, от носталгия?

— Какво? Не. Не съм…

— Моля те, не изкарвай мен лошата. Имам си богат, пълноценен, многостранен живот, в който ти избра да не участваш. В момента съм затрупана със сума ти неща, които не желая да споделям с теб, нито да утешавам човек, който ме заряза преди не знам си колко години, защото… Де да знам, ударила го е кризата на средната възраст? Това не ми е приоритет и не е нещо, което имаш основание да очакваш от мен.

— О — изпъшка Алекс. Усещаше тежест в стомаха, все едно е глътнал буца волфрам. Лицето му пламтеше. Тя въздъхна и вдигна очи към него. Изражението ѝ не бе жестоко. Дори не бе нелюбезно. Може би само уморено.

— Извинявай — каза тя. — Ние сме само двама души, които някога са се познавали. А в момента сме може би дори нещо по-малко.

— Ясно. Съжалявам.

— Не аз те поставих в това положение. Ти постави мен. Аз просто си работех по растенията.

— Знам. Не исках да ти създавам неудобства. Нито сега, нито преди.

— Нито преди ли? Преди, когато ме заряза?

— Не съм искал да стане така и не беше заради теб, нито…

Тя поклати рязко глава и направи физиономия.

— Не. Няма да го бъде. Алекс? Говорим за миналото. Това е тъкмо разговорът, който току-що казах, че няма да водим. Ясно?

— Ясно.

— Добре.

— Извинявай, ако съм бил… груб.

— Ще се оправя — каза тя.

Той вдигна пак ръка, същият жест, който бе направил, докато се приближаваше към нея, но този път с различен смисъл. Обърна се и се отдалечи. Унижението тегнеше в гърдите му. Копнежът да се обърне, да хвърли един последен поглед, за в случай, че тя го гледа, бе почти неустоим.

Той му устоя.

Тя беше права. Ето защо се бе появил на прага ѝ без предизвестие. Защото знаеше, че ако тя му откаже, ще трябва да уважи решението ѝ, а някъде в дълбините на ума си мислеше, че ако са един срещу друг, дишат един и същ въздух, ще ѝ е по-трудно да го отпрати. Може пък наистина да бе така. Може би това, което бе направил, само бе влошило нещата за нея.

Първият бар, до който стигна, се казваше „Лос компадрес“ и вътре миришеше на хмел и топено сирене. Младежът зад бара изглеждаше едва надхвърлил възрастта за пиене, жълтеникавата му кожа контрастираше с яркочервена коса и мустаци, които при добро желание биха могли да се нарекат мъжествени. Алекс се настани на един висок стол и си поръча уиски.

— Малко е раничко за празнуване — отбеляза барманът, докато наливаше. — Какъв е поводът?

— Оказва се — отвърна Алекс, подсилвайки малко акцента си за ефект, — че понякога съм задник.

— Трудна за преглъщане истина.

— Така е.

— И очакваш, че като пиеш сам, нещата ще се подобрят?

— Не. Просто спазвам традициите за потискане на мъжката болка.

— Ясно — каза барманът. — Искаш ли нещо за ядене?

— Ще погледна менюто.

Половин час по-късно едва бе преполовил питието си. Барът започваше да се пълни, което ще рече, че имаше двайсетина души в помещение, което побираше седемдесет. Ранчеро музика свиреше от скрити тонколони. Идеята да се върне у братовчедка си и да се преструва на весел бе само малко по-лоша от това да продължи да седи в бара и да чака самосъжалението му да отшуми. Продължаваше да се чуди какво би могъл да каже или направи иначе, за да протекат нещата по различен начин. Засега най-доброто, което му идваше наум, бе „Не зарязвай жена си“, което бе все едно да каже „Бъди някой друг“.

Терминалът му избръмча. Той го извади. Имаше писмено съобщение от Боби Дрейпър.

Адресът ѝ бе в Лондрес Нова. Алекс чукна по него и на екрана се появи карта. Не беше далеч от тунела на метрото. Можеше да стигне за вечеря. Докосна плота на бара с терминала си, плати за пиенето и се протегна. В коридора някаква кола се бе повредила и неколцина работници от поддръжката се бяха струпали около нея. Една жена с млечнобяла кожа се сепна леко, когато Алекс мина покрай тях. Той предположи, че се чуди дали това е пилотът на Джеймс Холдън. Продължи нататък, преди да е успяла да го попита.

Да. Щеше да е хубаво да види Боби.