Игрите на Немезида

33. Холдън

През по-голямата част от човешката история картите са били статични. Даже във времена на промени и хаос, когато цивилизации са рухвали за една нощ, географията си е оставала що-годе същата. Разстоянието между Африка и Южна Америка щеше да си остане каквото е било винаги, поне в течение на човешката еволюция. А и независимо дали го наричаш Франция или Зона на общи европейски интереси, Париж пак беше по-близо до Орлеан от Ница. Едва когато хората заселиха Марс, а после и Пояса, и световете отвъд, разстоянието между големите центрове на човешкия живот стана функция на времето. За станция Тихо Земята и Луната бяха почти от другата страна на Слънцето. Марс бе по-близо, но се отдалечаваше с всеки час. Сатурн бе по-близо и от двете, а луните на Юпитер бяха по-далеч. Фактът, че всичко се сближаваше и раздалечаваше бе даденост в живота на Холдън; некоментирана и обикновена. Само в моменти като този орбиталните цикли започваха да му приличат на метафора за нещо по-дълбоко.

Веднага щом Фред взе решението да отиде на Луната, Холдън бе преместил нещата си на „Росинант“. А после и вещите на останалите от екипажа. Намери дрехите на Еймъс грижливо сгънати и подредени в груба платнена торба. Тези на Алекс бяха нахвърляни хаотично в куфар — половината в мрежа, а половината не, макар че коя част бе чиста и коя за пране, Холдън не можеше да познае. Нещата на Наоми бяха в неговия апартамент. Резервен чифт ботуши, самотен чорап, бельо. Тя бе оставила модел на марсиански боен механобот — в яркочервено и черно, не по-голям от палеца му — на плота в банята. Холдън не знаеше дали той има някакво специално значение за нея, или пък изобщо не би си спомнила откъде го е взела. Все пак се погрижи да го прибере. Уви го внимателно и го сложи в подплатена кутийка. Това бе най-близкото нещо до грижа за неговата собственичка, на което бе способен.

Връщането на „Росинант“ бе като прибиране у дома, само дето корабът бе прекалено празен. Тесните коридори на жилищния отсек му се виждаха твърде широки. Лекото пукане от време на време, когато свръзките се приспособяваха към промените в температурата, му звучеше като почукване на призраци. Когато ремонтният екип бе на място, където можеше да ги чува, Холдън се дразнеше от гласовете и стъпките, които не принадлежаха на неговия екипаж. А пък когато изчезнеха, тишината го потискаше.

Казваше си, че това е временно. Че скоро Алекс ще се върне в пилотската кабина, а Еймъс долу в машинното. Наоми ще е до него и ще му обяснява меко какво е прецакал и как да го направи по-добре. Ще отиде на Луната и те ще са там. Всички. Някак си.

Само че още не бе чул никаква вест от Наоми. Бе получил кратко текстово съобщение от мама Тамара, че родителите му засега са добре, но върху ранчото се сипе пепел като сняг зиме. И нищо от Еймъс.

Понякога хората знаеха кога се сбогуват за последно, но не винаги. Дори не често. В повечето случаи окончателната раздяла на пътищата им бе толкова скромна, че те дори не забелязваха. Сега, в мрака на командната палуба, с плуващ до него половинлитров мехур бърбън и свирещ по аудиосистемата блус, Холдън бе доста сигурен, че той самият си е взел последно сбогом с този-онзи, без да го разбере. Повтаряше всичко в главата си и с всеки следващ път спомените ставаха все по-фалшиви и по-болезнени.

— Само ние останахме — каза той на кораба. — Вече си имам само теб.

В течение на един дълъг момент „Росинант“ не отговори, а после, колкото и да е странно, го направи. Яркожълта светлинка, показваща искане за връзка, цъфна на конзолата му. Холдън избърса с ръкав насълзените си очи и прие обаждането. В едно прозорче се появи Фред Джонсън, сбърчил вежди.

— Холдън?

— Фред?

— Добре ли си?

— Ъъъ. Да?

Фред се приведе напред и главата му изпълни екрана.

— Търся те на ръчния ти терминал от петнайсет минути.

Холдън огледа командната палуба, после кимна.

— Може да съм го оставил в панталоните си. В квартирата. Мисля, че е така.

— Пиян ли си?

— Май да. — Трябваше да се съсредоточи, за да не заваля думите.

— И не носиш панталони?

— Още не съм готов да доведа връзката ни дотам.

— Е, иди в лазарета да ти вкарат нещо за изтрезняване и вземи си покрий задника. Пращам ти екипажа за полета.

Холдън запали лампите и спря музиката.

— Какво става?

— Получаваме доклади. Марсианският премиер-министър е подложен на атака. Корабите, които намери твоят приятел Алекс, са били примамки за отклоняване на ескорта.

— Но новите ескортиращи кораби… — започна Холдън.

— Са тези, които стрелят по него.

Холдън изруга под нос.

— Алекс е на онзи кораб. Имаме ли вести от Алекс?

— Нямаме вести от никого. Държах някои радиотелескопи насочени натам и те ни показват това. Говорих с Дръмър и инженерния екип. Казват, че „Роси“ има чист болничен лист, и все по-малко ми се иска да стоя тук и да чакам този, който стои зад всичко това, да предприеме нов опит срещу мен.

Холдън разкопча коланите на креслото си и се понесе напред. Главата му се мотаеше малко. Огледа командната палуба. Някаква част на мозъка му като че ли още очакваше да види там Алекс, Наоми и Еймъс. Не бе осъзнал, че това му е навик, да се оглежда за хората си, преди „Роси“ да потегли. Сега, осъзна той, те за първи път нямаше да са тук. Струваше му се лоша поличба.

— Добре — каза Холдън. — Ще поразчистя за компанията. Кога искаш да тръгнем?

— Колко скоро е „възможно най-скоро“?

— Реакторът е студен, а и би било добре да попълним запасите от въздух и вода — изтъкна Холдън. Алкохолните пари май вече се разсейваха, но той не бе сигурен дали наистина е така, или просто му се струва. — Освен това получих информация от сигурен източник, че трябва да взема нещо за изтрезняване и да си покрия задника.

— Радвам се, че внимаваш — подхвърли Фред. — Значи два часа?

— Мисля, че можем да се справим.

— Да действаме тогава.

Холдън се издърпа с ръце надолу по шахтата. Нов екипаж идваше на неговия „Росинант“. Това бе нещо очевидно, разбира се. Планът от самото начало си беше такъв, но сега тази перспектива го изпълваше с ужас. Непознати лица на контролните уреди и в каютите на екипажа. Гласове в коридорите, различни от онези, с които е свикнал в годините след „Донагър“. Дори когато возеха пътници, екипажът му винаги бе сърцето на кораба. Но сега щеше да е различно и не му харесваше.

На път за квартирата си се отби в лазарета. Трезвен, символичните проблеми от временен екипаж за пътуването до Луната не му се видяха чак толкова зловещи, но мисълта си остана някъде в дъното на съзнанието му: без Наоми — без целия му екипаж — „Росинант“ нямаше да е същият като преди. Когато провери ръчния си терминал, единствените съобщения бяха от Фред. Мълчанието на Алекс с нищо не му помагаше.

Транспортният тунел се свърза с въздушния шлюз с леко избумтяване, като че ли станция Тихо прочистваше гърло. Холдън беше в шлюза, за да ги пусне да влязат. Осем души — шестима поясни и двама, които изглеждаха като да са от Земята, всички облечени в костюми на станция Тихо и носещи малки лични комплекти — плуваха в пространството между шкафчетата. С тях бе Дръмър, в своята униформа.

— Капитан Холдън? — повика го тя. — Искам да ви запозная с капитан Фостър Сейлс и екипажа му.

Мъжът, който се приближи, изглеждаше прекалено млад за капитан. Късата му черна коса преминаваше в лъскава брада, която се опитваше да придаде на момчешкото му лице някаква тежест, но не успяваше. Запознаха го и с другите — пилотите Арнолд Мфуме и Чава Ломбау, инженерите Сандра Ип и Зак Казандзакис, оръжейните техници Гор Дрога и Сун-и Стайнберг, специалистката по комуникациите Маура Пател. В края на тази малка церемония Холдън бе почти сигурен, че е забравил имената на всички.

Дръмър като че ли забеляза безпокойството му, защото, когато екипажът се пръсна по местата си, тя остана и го дръпна настрани.

— Те са добри хора, капитане. Лично съм ги проучила. Никой от тях не е от лошите.

— Аха — каза Холдън. — Това е хубаво.

Усмивката ѝ бе странно нежна.

— За мен също е странно.

— Така ли? — попита той.

— По време на моя пост те проникнаха в станцията, откраднаха шибаната протомолекула. Опитаха се да убият шефа. Цял ден излъчвам спокойствие и контрол, а като дойде периодът за сън, скърцам със зъби и се взирам в стената. А сега старецът заминава? Мама му стара, направо съм се спекла.

Холдън издиша продължително.

— Благодаря ти за това.

— Пак заповядайте, сър. Всеки, когото срещате, води трудна битка.

— Трябва ли да знам нещо за… — Той кимна към вратата. Дръмър го осведоми с бързи, кратки изречения. Съквартирантката на Ип била от изменничките и тя още се чувствала предадена. Стайнберг и Мфуме приемали тежко накърняването на престижа си и макар че това обикновено не представлявало проблем, ако се сдърлят, някой трябвало да се намеси и да ги успокои. Дрога имал семейство на Земята и изпитвал тревога, гняв и скръб. Холдън си отбеляза да говори с него, ако има възможност. С всяка дреболия, недостатък и уязвимост, силна черта и странна добродетел, Холдън усещаше как нещо в гърдите му се отпуска.

Добре де, тези мъже и жени не бяха неговото семейство, но бяха неговият екипаж. Никога нямаше да означават за него същото като Алекс, Еймъс и Наоми, но за следващите няколко седмици той бе техният капитан. И това бе достатъчно.

Засега бе достатъчно.

Когато Фред влезе през шлюза, Дръмър тъкмо довършваше описанието на проблема на Маура Пател с безсънието. Фред срещна с крака стената и захвана глезените си за дръжките, все едно е роден в Пояса. Стоеше под деветдесет градуса спрямо тях, на лицето му бе изписана груба усмивка, а на гърба му имаше малък личен комплект.

— Е, какво правите вие двамата?

— Дръмър ми обяснява много внимателно как да си обуя панталонките на голямо момче — пошегува се Холдън.

— Наистина ли? — попита Фред.

— Възможно е да съм се разлигавил малко от пиянство.

Фред кимна.

— Понякога се случва и на най-добрите от нас. Какво е положението?

Отговори му Дръмър.

— Екипажът започва процедурата по загряване на двигателя. Досега никой не е докладвал проблем, така че би трябвало да спазим разписанието.

— Отлично — одобри Фред. — Разбира се, те вероятно вече са заели всички свестни койки.

— Всички койки са еднакви — отбеляза Холдън. — Освен моята. Но нея не можеш да я получиш.

— И през ум не ми е минало, капитане — каза Фред. — Марсианският конвой е пратил зов за помощ. Първоначалният ескорт се опитва да стигне до тях, но сега загадъчните кораби са започнали ожесточена битка с него. Като за засада, тази изглежда доста ефективна.

— Съжалявам да го чуя — промърмори Холдън. — Все още няма нищо от Алекс.

— Е, да се надяваме на най-доброто — каза Фред. — Последните данни сочат, че нападателите са прекратили огъня. Така че, изглежда, нещата вървят към абордаж.

Кръвта на Холдън изстина.

— По протокол те трябва да взривят кораба, ако нападателите стигнат близо до завладяване на машинното или командния център.

— Това е за да не компрометира врагът кодовете ти — обади се Дръмър. — Но те са дошли с марсиански военни кораби. Злото вече е сторено.

Тримата замълчаха за момент. Когато Фред заговори, гласът му бе тих и язвителен.

— Е, много ободряващо. Идваш ли да ми помогнеш, капитане?

Холдън погледна към Дръмър. Тя стоеше мирно, като истински професионалист, но на него му се стори, че зърна в очите ѝ искрица безпокойство. Фред Джонсън бе управлявал Тихо близо две десетилетия, а сега заминаваше. И можеше да не се върне. Холдън също.

Всеки, когото срещаш, води трудна битка.

— Да оставим тази част на Фостър — предложи Холдън. — Нека посвикне с кораба. Аз трябва да свърша нещо на станцията, преди да тръгнем.

Моника беше в нов апартамент. Като я гледаше така, седнала на дивана, му се стори, че се виждат за първи път. Месеците, които бяха прекарали в пътуване до Пръстена — нейният екип и неговият екипаж, — отчаяната работа, която бе свършила на „Бегемот“, преди той да се превърне в станция Медина, отвличането и спасяването ѝ. Всичко това сякаш бе изчезнало. Изражението ѝ бе учтиво и затворено.

— Е — каза Холдън. — Аз ще излитам. Не съм сигурен кога и дали ще те видя отново. А имам чувството, че нещата между нас не са наред.

— И защо ще имаш такова чувство?

— Извън протокола ли?

Мълчанието охлади стаята, после Моника извади от джоба си новия си ръчен терминал и чукна два пъти по него.

— Добре. Извън протокола.

— Защото те излъгах и ти го знаеш. И си ядосана. И защото се опита да ме подпитваш за неща, за които не исках да говоря, като ме обстрелваше с въпроси по средата на интервю, и съм ти сърдит за това.

Моника въздъхна, но лицето ѝ омекна. Сега изглеждаше по-стара, отколкото при първата им среща. Все още готова за камерата и съвършена по всяко време, но уморена от вселената.

— Какво стана с теб, Холдън? Ти беше човекът, който не крие нищо. Ти беше единственият глас, на който всеки може да вярва, защото дори да не знаеш всичко, поне казваш истината, която знаеш. Това четене на изявления за пресата — просто не си ти.

— Фред ме помоли да не казвам, че са го взели на мушка.

— Както и че са се измъкнали с протомолекулната проба — допълни Моника, после вдигна ръчния си терминал. — Не записвам. Окажи ми любезността поне сега да не ме лъжеш.

— И че са се измъкнали с протомолекулата — призна Холдън.

Лицето на Моника омекна. Тя се почеса по ръката, ноктите ѝ стържеха по плата на ръкава.

— Това е от извънредна важност. Това е най-страшното нещо, случило се от началото на цялата тази работа. Не мислиш ли, че хората имат право да знаят в каква опасност се намират?

— Фред е наясно. Съобщил е на Авасарала и на Смит. Земята и Марс знаят. СВП знае. Да паникьосваме хората без причина…

— На този етап паникьосването не е неразумно — възрази Моника. — Защо решаваш от името на хората какво трябва да узнаят, за да постъпят както ти мислиш, че трябва? Добрите не действат така и ти си даваш сметка. Това е покровителствено, снизходително държание и не ти приляга. На тях може да им подхожда — на политическите кукловоди. Но не приляга на теб!

Холдън усети в гърдите му да се надига топлина. Гняв или срам, или нещо по-сложно, не можеше да познае. Спомни си как мама Тамара казваше: „Най-много боли, когато в обвинението има нещо вярно“. Искаше му се да отговори нещо гадно. Да отвърне на удара. Сплете пръсти.

— А това, което правиш ти, има ли значение?

— Например?

— Правенето на репортажи. Казването на истината на хората. В това има ли някаква сила?

— Разбира се.

— Тогава начинът, по който използваш тази сила, също е важен. Не казвам, че сме били прави да заметем тази работа с протомолекулата под килима. Но да разкажеш на всички за това — особено пък в момента, докато продължава тази гадост, каквато и да е тя — е още по-зле. Когато бяхме в бавната зона, ти бе гласът, който ни обединяваше. Ти придаде форма на онзи момент на хаос. Това направи хората по-сигурни, спокойни и разумни. По-цивилизовани. Сега пак имаме нужда от същото. Аз имам нужда от същото.

— Как можеш да твърдиш… — започна Моника и в този момент терминалът ѝ избръмча. Тя сведе раздразнено поглед към него и подскочи. Вдигна пръст към Холдън: „Само секунда“.

— Какво има? — попита Холдън, но тя четеше нещо на терминала си и очите ѝ се ококорваха все повече. — Моника? Ако това е някакъв нагледен урок колко е гадно да криеш информация, признавам, че е странно елегантен. Но ако може да престанеш сега…

— Атакуващите кораби. Тези, които са нападнали марсианския премиер-министър. Командният кораб е излъчил съобщение. — Тя вдигна очи към него. — За теб е.

От ръчния терминал гласът на Наоми звучеше тънък и еклив, и му подейства като събуждане от кошмар в действителност, която е още по-ужасна.

— Ако приемате това, моля, предайте го нататък. Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Съобщение за Джеймс Холдън. Софтуерът, контролиращ магнитната бутилка, е саботиран. Не включвайте реактора…

Тя продължи да говори, но Холдън вече бе грабнал терминала си. Кокалчетата го заболяха и той трябваше да се насили да престане да стиска устройството. Прати искане за връзка с Дръмър. Сърцето блъскаше в ребрата му и той имаше чувството, че пада, сякаш е пристъпил от върха на някоя кула във въздуха и не е успял да се улови за корниза по пътя надолу. Моника ругаеше тихо под нос. Звучеше като молитва.

Ако реакторът набереше мощност и бутилката откажеше, „Росинант“ щеше да загине за част от секундата. Станция Тихо можеше и да оцелее. Или поне част от нея.

— Тук е Дръмър — обади се ръчният му терминал. — С какво мога да ви помогна, капитане?

— Пуснахте ли реактора? — попита Холдън.

Дръмър помълча може би за половин секунда. Стори му се като години.

— Да, сър. На шейсет процента сме и всичко изглежда страхотно.

— Спрете го — нареди Холдън. — Спрете го веднага.

Настъпи тишина. „Не ме питай защо — помисли си Холдън. — Не спори и не ми искай обяснения. Моля те, недей.“

— Готово. Ядрото е изключено — докладва Дръмър. — Може ли да попитам за какво беше това?