30. Еймъс

Движеха се пеш. Облаците не бяха наистина облаци, а дъждът, който ги шибаше, се състоеше повече от пясък и сажди, отколкото от вода. Вонята на разровена земя и гнилоч ги обгръщаше отвсякъде, но студът я потискаше дотам, че като цяло миришеше просто на студ. Съдейки по това как дърветата бяха съборени в една посока — с листата горе-долу на североизток и корените на югозапад, — той се надяваше, че се движат към по-слабо пострадала територия. Поне докато не наближат брега и наводнените области.

Предполагаше, че в Балтимор най-малко проблеми са имали хората в сградата на проваления аркологичен проект по средата на града. Тя бе проектирана да удържи между масивните си стоманено-керамични стени цяла екосистема. Фактът, че не бе свършила никаква работа, не бе толкова важен, колкото че бе висока и предвидена за издръжливост. Дори долните няколко етажа да се озовяха под водата, в горната част щеше да има много хора, които да преживеят най-лошото. Даже Балтимор да потънеше в морето, аркологичната сграда щеше да остане да стърчи като остров.

Освен това кварталът, където се намираше, бе скапан. Ерих и биячите му притежаваха поне част от него. И стига останалото да не попаднеше под контрола от някого от големите играчи — Лока Гриега или „Златният клон“, — те вероятно биха могли да го завладеят с една решителна атака. А и дори Ерих да не бе оцелял, все щеше да намери някого, с когото да преговаря. Само се надяваше да не са „Златният клон“. Тези хора, според неговия опит, бяха шибани гадняри.

Междувременно обаче си имаше по-непосредствени проблеми. Целта им бе да стигнат дотам и ако идеята беше да местят крак след крак от Преизподнята във Витлеем до аркологичната сграда в Балтимор, в плана имаше някои дупки. Големият окръг поставяше около три милиона души между него и мястото, където отиваше, ако поеме по най-прекия път. Гъсто населените градски центрове му се струваха лоша идея. Той се надяваше, че ще могат да останат малко на запад от тях и да ги заобиколят. Бе доста сигурен, че има защитена природна зона, по която да минат. Не че бе прекарвал голяма част от времето си на Земята в къмпингуване. Но с това разполагаше. Вероятно би се справил, ако беше сам.

— Как си, Прасковке, държиш ли се?

Клариса кимна. Затворническият ѝ болничен халат бе окалян от горе до долу, а косата ѝ висеше дълга и сплъстена. Беше прекалено мършава и бледа. Изглеждаше като призрак.

— Добре съм — каза тя. Което бяха глупости, но какво можеше да направи Еймъс? Беше тъпо изобщо да я пита.

И така те вървяха, като се опитваха да си пестят силите, и търсеха места, където може да има прясна вода. Горе край магистралата видяха няколко пункта за първа помощ, мъже и жени с ленти на ръкавите и генератори за осветление. Светлината никога не бе повече от мътен здрач, дори по пладне. Облаците пречеха на част от топлината да излети в космоса, но скриваха и слънцето. Чувството бе за ранна зима, а би трябвало да е лятна жега. От време на време попадаха на нови развалини: изкормена сграда, с избити от стоманено-керамичните подпори стени, скоростен влак, полегнал на една страна като мъртва гъсеница. Труповете, които намериха край пътя, изглеждаха загинали при първоначалния взрив.

Повечето от вцепенените бежанци с мъртви очи по пътищата, изглежда, се насочваха към пунктовете, но Еймъс гледаше да се държи настрани от тях. Първо, бе прекалено очевидно, че Прасковка не би трябвало да се разхожда свободно сред законопослушните земни жители, а на Еймъс хич не му се водеха дълги разговори на тема дали законите още важат в постапокалиптична обстановка. Пък и така или иначе, там не можеха да намерят онова, от което се нуждаеха. Затова той си отваряше очите и вървеше на североизток.

Въпреки това минаха три дни, преди да намери каквото търсеше.

* * *

Палатката бе на около седем метра встрани от пътя. Всъщност не беше истинска палатка, а по-скоро брезент, опънат върху въже между един електрически стълб и бледо дръвче. Отпред обаче гореше огън, а един мъж, надвесен над него, пъхаше клонки в димящите пламъци. На стълба бе облегнат електрически мотоциклет, чийто екран бе тъмен, дали защото пестеше енергия, или просто не работеше. Еймъс се приближи, като гледаше да държи ръцете си така, че другият да ги вижда през цялото време, и спря на около четири метра разстояние. Прасковка се препъваше редом с него. Той реши, че за всеки, който не я познава, тя не изглежда особено опасна.

— Здрасти — поздрави Еймъс.

След дълга пауза другият мъж кимна.

— Здрасти.

— Накъде отиваш? — попита Еймъс.

— На запад — отвърна онзи. — Всичко на изток оттук е съсипано чак до крайбрежието. Може би на юг също. Ще видя дали мога да стигна до някое топло местенце.

— Да, нещата са осрани навсякъде — отбеляза Еймъс, сякаш стояха до някоя будка за кафе и си бъбреха за времето. — Ние отиваме на североизток. Към района на Балтимор.

— Или каквото е останало от него — изсумтя мъжът. — Не се обиждай, но мисля, че планът ти не струва.

— Няма нищо. И аз си мислех същото за твоя.

Мъжът се усмихна и не посегна за пистолет. Ако изобщо имаше. Сред законопослушното земно население нямаше толкова много пистолети, колкото в Пояса. А щом човекът бе склонен да дрънка толкова дълго, без да ескалира напрежението или да предприеме нещо, значи вероятно не бе хищник. Просто още един счетоводител или медицински работник, който тепърва свикваше с мисълта колко малко означава дипломата му сега.

— Бих ти предложил размяна — каза Еймъс, — ама нямаме нищичко.

— Бих ви помогнал, но палатката побира само един.

— Аз съм дребна — пошегува се Прасковка, но само донякъде. Каквато бе мършава, сигурно усещаше по-силно студа, а Еймъс бе принуден да признае — когато му обръщаше внимание, — че е станало доста мразовито.

— Искате ли приятелско предупреждение? Изминете няколко километра на север, преди да продължите на изток — каза мъжът.

— Защо? — попита Еймъс.

— Шибан въоръжен маниак. Табели МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО и всякакви такива. Стреля по мен, когато отидох да помоля за малко вода. От онези скапаняци, дето вероятно се напикават от злорадство, че светът е отишъл на майната си и натрупаните им оръжия и параноя се отплащат.

Еймъс усети как нещо в гърдите му се отпуска и затопля, и си помисли, че може да е облекчение.

— Полезно е да го знаем. Е, всичко хубаво.

— Добър ви път.

— И на теб — обади се Прасковка. Еймъс кимна, обърна се на север и закрачи по пътя. На половин километър по-нататък спря, приклекна до едно дърво и се загледа в посоката, откъдето току-що бяха дошли. Прасковка се сгуши трепереща до него.

— Какво правим?

— Проверяваме дали не ни следва — обясни Еймъс. — Сещаш се. За всеки случай.

— Мислиш ли, че ще го направи?

Еймъс сви рамене.

— Не знам. Хубавото на цивилизацията е, че държи хората цивилизовани. Като премахнеш едното, не можеш да разчиташ на другото.

Тя се усмихна. Наистина не изглеждаше особено добре. Той се зачуди мимоходом какво ли ще прави, ако вземе та умре. Вероятно щеше да измисли нещо друго.

— Говориш, сякаш си го правил и преди — отбеляза тя.

— Мамка му, аз съм израснал така. Всички тия просто си играят на гоненица. Работата е там, че ние сме хора. Племенни същества сме. Колкото по-уредени са нещата, толкова по-голямо е племето ти. Всички хора в твоята банда или в твоята страна. Всички на твоята планета. А после идва хаосът и племето отново се смалява.

Той махна към тъмносивия пейзаж. Тук, толкова далеч от епицентъра, дърветата не бяха съборени, но плевелите и храстите започваха да гинат от мрака и студа.

— В момента — допълни той — смятам, че нашето племе се състои от около двама души.

Тя потрепери, дали от тази мисъл, или защото студът се просмукваше все повече в нея. Той стана и примижа към пътя. Мъжът от палатката не идваше. Това бе хубаво.

— Добре, Прасковке. Да вървим. Ще трябва да се отклоним за малко.

Тя погледна объркано пътя на север.

— Къде отиваме?

— На изток.

— Тоест там, където не бива да ходим, защото имало някакъв скапан маниак, който стреля по хората?

— Аха.

* * *

Миналата седмица градчето явно е било с прилични размери. Евтини къщурки на тесни улици, слънчеви панели на всички покриви, които да поемат слънчевата светлина, когато още имаше такава. Тук-там още имаше хора. Може би в една от всеки пет-шест къщи обитателите ѝ чакаха да дойде помощ или упорито отричаха станалото и мислеха, че да останат тук е вариант. Или пък просто бяха решили, че предпочитат да си умрат вкъщи. В дадената ситуация това решение бе не по-малко рационално от всяко друго.

Вървяха по тротоара, въпреки че нямаше много коли. Полицейска камионетка, която мина на една пресечка пред тях. Седан с възрастна жена, присвита на предната седалка, която грижливо не им обръщаше внимание, докато ги подминаваше. Когато акумулаторите се изтощяха, нямаше електрическа мрежа, от която да се заредят отново, затова всички пътувания бяха или кратки, или еднопосочни. На фасадата на една къща бе написано с боя: ВСИЧКО В ТАЗИ КЪЩА Е СОБСТВЕНОСТ НА СЕМЕЙСТВО ТРАВИС. ГРАБИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ИЗДИРЕНИ И УБИТИ. Това го накара да се смее две пресечки. Супермаркетът в центъра на града бе тъмен, а рафтовете му — опоскани до голо. Значи някой тук бе разбрал сериозността на положението.

Ограденият парцел се намираше в източния край на града. Еймъс се бе притеснявал, че може да го подминат, без да го забележат, но той бе непосредствено до пътя и табелите бяха ясни. ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ВЪОРЪЖЕНА ОХРАНА. Любимата му беше ТУК НЕ Е ПУНКТ ЗА ПОМОЩИ.

Широк равен двор водеше до бяла сглобяема къщичка. Джипът, паркиран отпред, имитираше военна кола. Еймъс достатъчно дълго бе живял в истинска, за да забележи разликата.

Първо, той остави Прасковка в края на собствеността, после обиколи веднъж периметъра, попивайки всичко. Оградата бе увенчана с бодлива тел, но не бе електрифицирана. Еймъс бе около петдесет на петдесет сигурен, че има снайперистко гнездо на тавана, но можеше да е просто птица. Лесно бе да забравиш, че въпреки огромното бреме на човечеството на Земята все още има и диви животни. Самата къща бе предварително изработена или оформена на място. Трудно бе да се каже кое от двете. Той видя също три тръби, излизащи от земята, които приличаха на вентилация. В кората на дърветата по края на заграждението имаше дупки от куршуми, а на едно място и нещо като кръв по листата на умиращите храсти.

Точно това бе мястото, на което искаше да бъде.

Еймъс застана в края на собствеността, сви ръце около устата си и извика:

— Хей! Вие в къщата! Там ли сте?

Изчака една дълга минута, нащрек за признаци на движение. Нещо зад пердетата на предния прозорец. Нищо в снайперисткото гнездо. Значи може би все пак бяха просто врабчета.

— Хей! Вие в къщата! Казвам се Еймъс Бъртън и искам да направя размяна!

Раздаде се мъжки глас, остър и гневен.

— Това е частна собственост!

— Точно затова си дера гърлото тук, вместо да позвъня на шибания звънец. Чух, че си подготвен за тази гадост. Мен ме хвана със свалени гащи. Правя размяна срещу оръжия.

Настъпи дълга тишина. Той се надяваше копелето да не го гръмне, но не бе изключено. Животът представляваше риск.

— Какво предлагаш?

— Воден рециклатор — извика Еймъс. — Намира се отзад в пикапа ми.

— Имам си.

— Може да ти потрябва още един. Не мисля, че в близко време ще произвеждат нови. — Той преброи наум до десет. — Ще дойда до къщата да поговорим.

— Това е частна собственост! Не пресичай линията!

Еймъс отвори вратата и се усмихна с най-широката си глупава усмивка.

— Всичко е наред! Ако бях въоръжен, нямаше да търся оръжие, нали? Не ме застрелвай, дошъл съм само да поговорим.

Той премина линията, като остави вратата зад себе си отворена. Държеше ръце във въздуха, с разперени пръсти. Виждаше как дъхът му излиза като пара пред него. Наистина бе застудяло. Това нямаше да се оправи скоро. Той се зачуди дали не трябваше да каже, че има нагревател.

Предната врата се отвори и мъжът излезе. Беше висок и слаб, с глупаво, жестоко лице и винтовка, насочена в центъра на гърдите на Еймъс. Сигурно беше адски незаконна по правилата за притежаване на оръжие на ООН.

— Здрасти — поздрави Еймъс и махна с ръка. — Името ми е Еймъс.

— Каза го вече.

— Не разбрах твоето.

— Не съм го казвал.

Мъжът мина напред да се прикрие зад фалшивата си военна кола.

— Хубава пушка — отбеляза Еймъс, като продължаваше да държи ръцете си вдигнати.

— Че и работи — отвърна мъжът. — Събличай се.

— Моля?

— Добре ме чу. Ако искаш да правим размяна, докажи, че не криеш никакви оръжия. Събличай се!

Е, това не беше предвидено, но какво пък толкова. Нямаше да е първият срещнат от него човек, който се възбужда от чувството за сила. Еймъс смъкна ризата си и събу обувките една по една, после остави панталоните си да се свлекат и излезе от тях. Студеният въздух хапеше кожата му.

— Добре — рече. — Освен ако не съм си заврял пистолет в задника, можем да се съгласим, че нямам оръжие, нали?

— Добре — кимна мъжът.

— Виж, ако още се притесняваш, можеш да пратиш някого да огледа дрехите. А ти ще ме държиш на мушка, за да си сигурен, че няма да опитам нещо.

— Не ми казвай какво да правя.

Това беше добър признак. Показваше доста голяма вероятност мъжът да е тук съвсем сам. Еймъс хвърли поглед към тавана. Ако имаше втори човек, там би било мястото, където да се разположи. Малки сиво-кафяви крилца изпърхаха като отговор на въпроса му.

— Къде е този рециклатор?

— На около три мили надолу по пътя — каза Еймъс и посочи с палец. — Мога да го докарам тук за час, без проблем.

— Няма нужда — отвърна мъжът, вдигна пушката на рамото си и се прицели в Еймъс. Дулото изглеждаше огромно като пещера. — Мога и сам да си го взема.

Преди да успее да натисне спусъка, нещо се втурна през двора като порив на вятър. Само че този вятър имаше зъби. Мъжът залитна назад, после изквича от объркване и болка. През дните след напускането на Преизподнята блокиращите химически вещества бяха загубили силата си и Прасковка се движеше прекалено бързо, за да може Еймъс да я проследи с поглед. Сякаш се бе превърнала в разярено колибри. Мъжът рухна на колене, пушката му внезапно бе изчезнала, а единият му пръст бе счупен и кървеше. Докато се превиваше да стисне счупената си ръка, винтовката изтрака и отстрани на тялото му зейнаха рани.

А после Прасковка спря неподвижно, с развян на вятъра затворнически халат и опръскана от горе до долу с кръв. В едната си ръка държеше винтовката. Свлече се бавно на земята. Докато Еймъс си обуе пак панталоните и стигне до нея, очите ѝ се бяха подбелили и тя повръщаше. Той я покри с ризата си и зачака пристъпът да отмине. Това отне не повече от пет минути и тъй като никой друг не излезе от къщата да провери какво става или да отмъсти, Еймъс бе доста сигурен, че убитият е бил ерген.

Прасковка потрепери веднъж, замря, а после оцъклените ѝ очи живнаха.

— Хей — каза тя. — Спечелихме ли?

— Първия рунд — кимна Еймъс. — Всеки път ли е така?

— Аха — потвърди тя. — Не е чак толкова велико като замисъл.

— И все пак понякога е полезно.

— Вярно. Ти добре ли си?

— Малко ми е студено — рече Еймъс. — Но няма да умра. Ти остани малко тук, а? Аз ще ида да проверя какво е положението вътре.

— Ще дойда с теб — заяви тя и се опита да седне. Той сложи ръка на рамото ѝ. Не се наложи да я натисне, за да я задържи на земята.

— Аз влизам пръв. Ще се изненадам, ако няма подготвени капанчета.

— Добре — прошепна тя. — Тогава аз ще почакам тук.

— Хубав план.

* * *

На другата сутрин тръгнаха призори. И двамата бяха облечени в професионални термокостюми, макар че неговият бе малко тесен, а Прасковка бе принудена да запретне маншетите си. В бункера под къщата откриха достатъчно провизии за година-две: екипировка, оръжия, муниции, висококалорични дажби, купчина изненадващо скучна порнография и сбирка от красиви, ръчно издялани комплекти за шах. Най-добрата находка обаче не бе в бункера. В гаража имаше шест неизползвани, но добре поддържани велосипеда с чанти към тях. Даже с дългите пушки, преметнати през рамо, и торби, пълни с вода и храна, те прекосиха града и стигнаха до магистралата за половин час. До обяд бяха изминали по-голямо разстояние, отколкото за три дни пеш. От Преизподнята до офиса на Ерих бяха може би седемстотин километра. Пеш бяха успели да извървят по-малко от трийсет. С велосипедите покриваха над два пъти повече. Балтимор беше на около девет дни път, при условие че нищо не се обърка. Което при дадените обстоятелства изглеждаше малко прекалено оптимистично. И все пак.

По обяд спряха да похапнат. Беше толкова мрачно, сякаш е час преди разсъмване. Дъхът на Еймъс излизаше на пара, но при тези физически усилия и с термокостюма не усещаше студ. Прасковка също изглеждаше хилядократно по-добре. Усмихваше се и по бузите ѝ имаше малко цвят. Седяха на стара пейка край пътя, обърната на изток. Гледката се състоеше от кал и разпилени отломки.

И все пак на хоризонта сиянието на нещо голямо — град или пожар — озаряваше облаците отдолу, златисто върху сивото. Така че може би дори краят на света си имаше красиви моменти.

Прасковка отхапа от блокчето си и отпи вода от самопречистващата манерка.

— Това смущава ли те?

— Кое?

— Това, което направихме.

— Не съм сигурен за какво говориш, Прасковке.

Тя го погледна с присвити очи, като че ли се опитваше да реши дали се шегува.

— Нахълтахме в дома на един човек, убихме го и му взехме нещата. Ако ние не бяхме минали, той вероятно щеше да се спаси. Да остане жив, докато слънцето се покаже отново. Да оцелее.

— Той се канеше да ме застреля без друга причина, освен че имах нещо, което искаше.

— Нямаше да го направи, ако не бяхме отишли там. А и ние го излъгахме, че искаме да правим размяна.

— Май искаш да ми кажеш нещо, Прасковке.

— Ако той не бе готов да натисне спусъка, щеше ли да го оставиш? Или пак щяхме да сме тук, с тези оръжия и тази храна?

— О, щяхме да му вземем нещата. Просто изтъквам, че и двете страни в спора имаха еднакъв план.

— Тогава ние не сме точно добрите, нали?

Еймъс се намръщи. Този въпрос изобщо не му бе идвал наум, докато тя не го изрече. Смущаваше го, че това не го смущава повече. Той се почеса по гърдите и се опита да си представи Холдън да направи каквото бяха направили те. Или Наоми. Или Лидия.

— Да — каза той. — Наистина трябва скоро да се върна на кораба.

Загрузка...