Игрите на Немезида

37. Алекс

Летяха през пустотата, а врагът упорито ги следваше. Четири марсиански военни кораба, прехванали с лазерите си двигателя на Алекс, се носеха към него, докато всички заедно летяха към Слънцето. Другите два бяха останали, за да продължат атаката срещу главните сили. Повече от половината нападатели се бяха отделили, за да го последват. Алекс се надяваше, че това е достатъчно, за да даде шанс на капитан Чаудхари. Оттук обаче той не можеше да направи нищо по въпроса, освен да гледа и да се надява.

През първите няколко часа всичко бе само висока тяга и избягване. Щом „Рейзърбек“ взе известна преднина пред нападателите, природата на гонитбата се промени. Вече не ставаше дума да хванеш или да те хванат. Алекс имаше преднина, имаше седемдесет и две ракети, летящи в облак около него, открит път до Луната и подкрепления, които идваха насреща му. Ако нищо не се объркаше, щеше да е в безопасност след по-малко от два дни.

Сега работата на врага бе да се погрижи нещо да се обърка.

— Имаме две нови траектории от отбранителните оръдия, които се приближават — обади се Боби.

— Колко мило — каза Алекс. — Маневрирам да ги избегна. Искаш ли да уведомиш ракетите?

— Вече го направих.

Волфрамовите снаряди на вражеските отбранителни оръдия бяха предназначени да разпердушинват ракети от близко разстояние. При разстоянието, което поддържаха в момента, те бяха нещо средно между покана към екипажа на „Рейзърбек“ да се натресе в тях по погрешка и вдигнат среден пръст. Алекс проследи траекториите на изстрелите и се стегна, докато маневрените двигатели ги изтласкваха надолу и наляво, за да избегнат леко извитите дъги на вражеския огън, а после нагоре и надясно, за да се върнат към първоначалния си курс. Облакът от ракети около него се раздели, за да остави волфрамовите буци да прелетят през ятото им от сопла и бойни глави.

— След тях идват ли вражески ракети? — попита Алекс.

— Не — отговори Боби след секунда.

— Отваряй си очите. Нашите приятели почват да се изнервят.

— Случва се, когато губиш — подхвърли Боби. Даже без да се обръща, Алекс долови усмивката в гласа ѝ.

От каютата в дъното гласът на Смит долиташе на накъсани пъшкания. Даже сравнително скромната тяга от едно g бе три пъти по-голяма от това, с което бе свикнал. Той говореше по тесния лъч от часове. Понякога Алекс чуваше записания глас на Авасарала, друг път топлия провлачен глас на някакъв мъж. Предполагаше, че е някой на Марс.

Някога „Рейзърбек“ е бил играчка и макар че екраните бяха остарели с десетилетия, все още имаха някои екстри. Той нагласи стенните екрани да предават картината от външните камери и обширният звезден пейзаж се разстла около тях. Тук слънцето бе по-голямо и по-ярко, отколкото на Земята, но ограниченията на екрана го държаха на ниво пламтяща белота. Ивиците на Млечния път сияеха по цялата равнина на еклиптиката, милиарди звезди, смекчени от разстоянието. Да си заобиколен от ракети, бе като да плуваш в облак от светулки, а зад тях, ярки като седем Венери в земен здрач, се виждаха реактивните струи на нападателите, които ги искаха мъртви.

А също и Наоми.

Боби въздъхна.

— Знаеш ли, хиляда от онези звезди там сега са наши. Това прави, колко? Три десетохилядни процента от нашата галактика? Ето за какво се бием.

— Мислиш ли?

— А ти не мислиш ли?

— Не — заяви Алекс. — Мисля, че се бием за това кой да получи повече месо от лова и първи достъп до водопоя. Право на чифтосване. Кой в какви богове да вярва. Кой има повече пари. Обикновените приматски неща.

— Деца — допълни Боби.

— Деца?

— Да. Всеки иска да си гарантира, че децата му ще имат по-добър шанс от него. Или от децата на всички други. Нещо такова.

— Да, вероятно — съгласи се Алекс. Превключи личния си екран обратно на тактически изглед и изкара последните данни за „Пела“. Към нея все още бе скачен онзи странен, евтин на вид цивилен съд. Алекс не можеше да познае дали свалят нещо от него, или качват нещо на него. Засега това бе единственият кораб в малката флотилия, който не бе с явно военна направа. Нямаше повече съобщения от Наоми. Той не знаеше дали това е добре или зле, но не можеше да се сдържи да не поглежда кораба на всеки пет минути, все едно човъркаше коричката на някоя рана.

— Ти някога тревожиш ли се за детето си? — попита Боби.

— Нямам дете — отвърна Алекс.

— Нямаш ли? Мислех, че имаш.

— Не — каза Алекс. — Никога не съм бил в подходящата ситуация за това. Или може би съм бил, но то не се е вписвало в нея. Ами ти?

— Никога не съм имала желание — отвърна Боби. — Семейството, което вече имам, ми е предостатъчно.

— Да. Семейство.

Боби помълча за кратко. После подхвърли:

— Мислиш за нея.

— Имаш предвид Наоми?

— Да.

Алекс се завъртя в креслото си. Бронята на Боби опираше в двете стени и сервомоторите бяха застопорени, за да я държат стабилно. Изглеждаше като разпната. Дупката в палубата, откъдето бе изтръгнала противоускорителното кресло, създаваше впечатление, че си е пробила път през дъното на кораба. Изражението ѝ съумяваше да бъде едновременно съчувствено и твърдо.

— Разбира се, че мисля за нея — каза Алекс. — Тя е ей там. И вероятно е в беда. И не мога да проумея как изобщо се е оказала там. Не след дълго кавалерията ще дойде да ни спаси и когато това стане, не знам дали трябва да им помагам да атакуват „Пела“, или да я защитавам.

— Труден въпрос — съгласи се Боби. — Но знаеш, че ние имаме своя мисия. Да откараме Смит на Луната. Трябва да останем на поста си.

— Знам. Но не мога да не мисля за това. Все съставям планове как да използваме останалите ни ракети, за да ги накараме да ни я предадат.

— Сред тях има ли някой поне малко правдоподобен?

— Не — призна Алекс.

— Няма нищо по-лошо от придържането към дълга, когато това означава да оставиш един от своите в опасност.

— Без майтап. — Алекс погледна към показанията на „Пела“. — Знаеш ли, може би…

— Стой на поста си, моряче. И горе главата. Приближават още ОО снаряди.

Алекс вече ги бе видял и бе започнал да чертае промените в курса.

— Оптимистични копеленца са. Трябва да им го признаем.

— Може би мислят, че ще ти се приспи.

Претоварването на скутера бе неловко и странно. Придвижването от пилотското кресло до тоалетната изискваше Алекс и марсианският премиер-министър да се промушват покрай енергийната броня на Боби. А за Боби то означаваше да заточи Смит на празното място, където се намираше креслото ѝ, докато тя използва малката каюта, за да разглоби бронята си и после да се пъхне отново в нея. Никой не предложи да се редуват да спят в каютата.

Самият Смит изглеждаше представителен мъж, вежлив и тактичен. „Безобиден“ бе думата, която идваше наум. Алекс бе престанал да следи марсианската политика някъде по времето, когато бяха в бавната зона, така че нямаше никакви предубеждения относно човека или политиката му. Когато говореха, обикновено беше за дреболии — попкултурата на Марс от младите им години, благодарността на Смит за неговите и на Боби усилия да го опазят жив, някои въпроси за Ил. Алекс имаше чувството, че Смит е даже малко смутен от популярността му. Което бе доста смахнато, като се замислиш.

Въпреки това, когато Смит подаде глава от каютата да каже на Боби, че има съобщение специално за нея от Авасарала, изглеждаше като секретар, който малко притеснено прекъсва шефа си. Алекс почувства странно желание да увери мъжа, че всичко е наред, но не бе сигурен как да го каже, без да стане още по-неловко.

Боби благодари, след което потъна в мълчание за известно време. Алекс продължи да наблюдава врага, слънцето и данните за приближаващите кораби на ООН, които още бяха скрити от слънчевата корона.

— Алекс? — Боби изглеждаше смутена.

— Да.

— Не мога да накарам входящия сигнал на това чудо да комуникира със скафандъра ми. Можеш ли да го пуснеш на някой екран? Бих го направила и сама, обаче…

Той превключи на комуникационната система, отвори един прозорец върху стенния екран и пусна съобщението в него. Появи се Крисджен Авасарала. Изглеждаше по-стара, отколкото я помнеше Алекс. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, а кожата ѝ бе сивкава. Сарито ѝ само я правеше да изглежда по-бледа. Ала когато заговори, гласът ѝ бе уверен както винаги.

— Боби, трябва ми всяка информация, която имаш за липсващите марсиански кораби. Знам, ще ми кажеш, че вече си ми дала всичко, и разбира се, аз вярвам на думите ти, дъра-дъра-дъра. Обаче ми трябва. Сега. Имам потвърждение за дванайсетина марсиански военни съда, които се носят с висока тяга към Пръстена. Всичко от „Баркийт“ до две товарни баржи. Прилича на шибана малка флота. Смит казва, че проверявал нещата, което може да значи всичко — от това, че знае какво става, но не иска да ми каже, до това, че на Марс се извършва преврат и не иска да ми каже. Така или иначе, стиснал се е като миши задник.

— Извинявай за това — извика Боби през рамо.

— Не е нещо, което да не ми е казвала в очите — отвърна Смит.

— Искаш ли да спра записа? — попита Алекс, но Авасарала вече бе продължила нататък.

— Ако това са още кораби, продадени на онзи, който ви гони, трябва да знам. Ако са кораби на МКРФ, това вече е съвсем друга работа. И тъй като те не отговарят, аз съм оставена тук да се мъча да надничам през прозорците. Ако си скрила нещо — нещо щекотливо, нещо, което ти е неудобно да споделиш с мен, — напълно те разбирам. Патриотизмът и верността ти към Марс са ми трън в задника още от деня, когато те срещнах, но ги уважавам. Това говори добре за теб като войник и като човек, но сега е шибаният момент да го преодолееш.

— Освен това, Нейтън, ако ме слушаш, а предполагам, че е така, аз съм най-добрият и единственият ти приятел. Дай ѝ разрешение да сподели каквото знае, иначе кълна се в бога, ще те пратя да се предлагаш на магистралата. Аз тук се опитвам да спася човечеството. Би било страхотно, ако някой вземе да ми помогне.

На последната дума гласът ѝ секна и в очите ѝ се появиха сълзи. Алекс усети някакво стягане в гърдите и в него избуя тъга, която досега бе успявал да потиска. Авасарала си пое дълбоко дъх, усмихна се и насочи пак поглед към камерата. Избърса ядно очи с опакото на дланта си. Сякаш те я бяха предали.

— Край. Никакви издънки повече. Обичам те, обожавам те и нямам търпение ти — и всички вие — да се озовете на място, където ще мога да ви пазя. Бъди внимателна. И ми прати шибаните данни. Веднага.

Съобщението свърши. Боби изпусна дълга, треперлива въздишка. Алекс бе сигурен, че ако се обърне, ще види и нея да плаче. От вратата към каютата се раздаде гласът на Смит.

— Аз ѝ казах всичко, което знам за тях — каза той. — Корабите не са вписани като загубени. Екипажите им до един са потвърдени като марсиански граждани. Но същото важеше и за фалшивия ескорт. Докато не се направи пълна ревизия на базите данни на военния персонал и снабдяването, не знам с какво си имам работа.

Алекс се изкашля да прочисти гърло, преди да заговори.

— Авасарала не е най-доверчивият човек, Нейт. Не си само ти.

— Тя е щателна — изтъкна Смит. — И е в трудно положение. Сержант Дрейпър?

Настъпи дълга тишина. Когато Алекс погледна назад, лицето на Боби бе каменно. Устните ѝ бяха стиснати в тънка линия.

— По своя собствена инициатива и без указания от Авасарала аз… Когато открих доказателства, че нещо е изчезнало, проверих кои командващи офицери са отговаряли за този материал. Не забелязах никакъв модел, но някой друг може да забележи. Ако го види.

Алекс затвори прозореца, в който бе Авасарала. Въздухът му се струваше крехък. Смит си пое рязко дъх и издаде тих, неопределен гърлен звук.

— Моля, погрижете се аз също да получа копие, сержант Дрейпър.

Той затвори вратата на каютата след себе си. Алекс се надигна в креслото.

— Знаеш ли — рече той, — ти имаш наистина странно отношение към измяната. От една страна, мисля, че може да си най-патриотичният човек, когото познавам, а от друга…

— Знам. Аз също се чувствам объркана. От доста време насам.

— Ако някога верността ти към корпуса и верността ти към тази жена влязат в конфликт, ще бъде тежък ден.

— Това няма да стане — заяви Боби. — Тя няма да го допусне.

— Така ли?

— Защото ще загуби — обясни Боби. — А тя мрази да губи.

Съобщението от „Пела“ дойде три часа по-късно. От първия миг стана ясно, че е прессъобщение. Отговорът на въпросите, които всички задаваха: Кой направи всичко това и защо? Мъжът седеше зад бюро, а на стената зад него висяха две знамена с разцепения кръг на СВП. Униформата му беше безукорна и непозната, очите му — чувствителни и меки до степен да са почти извинителни, а гласът му — нисък и звучен като виола.

— Името ми — каза той — е Марко Инарос, командир на Свободния флот. Ние сме законният военен глас на външните планети и сега сме в позиция да обясним както на потисниците от Земята и Марс, така и на освободения народ на Пояса условията, на които се крепи тази нова глава на човешката свобода, достойнство и независимост. Ние признаваме правото на съществуване на Земята и Марс, но тяхната власт свършва до пределите на собствената им атмосфера. Вакуумът е наш. Всички пътувания между планетите на Слънчевата система са право и привилегия на СВП, и те ще бъдат защитени от Свободния флот. Всички такси и тарифи, наложени от Земята и Марс, са незаконни и няма да се спазват. Ще бъдат изискани репарации за щетите, нанесени от вътрешните планети, и отказът те да бъдат платени за доброто на цялата човешка раса ще се смята за престъпен акт.

В гласа на мъжа се бе появил някакъв екот, който обаче не караше думите му да звучат превзето или мелодично. Той се приведе към камерата и това създаде впечатление за интимност и мощ едновременно.

— С отварянето на извънземните портали ние се намираме на кръстопът в човешката история. Вече видяхме колко лесно ще е да пренесем своето наследство от експлоатация, несправедливост, предразсъдъци и потисничество в тези нови светове. Но има и друг начин. Свободният флот и обществото и културата на Пояса са представители на този нов път. Ние ще започнем отначало и ще претворим човечеството без покварата, алчността и омразата, които вътрешните планети не съумяха да надраснат. Ще вземем това, което ни се полага по право, да, но нещо повече, ще поведем Пояса към нова, по-добра форма. По-човешка форма.

— От този момент порталите към другите светове са затворени. Колонизаторските кораби на вътрешните планети ще бъдат пренасочени към съществуващите станции в нашата система, а стоките, които носят, ще бъдат използвани за изграждането на силни външни планети, каквито заслужаваме. Вече няма да признаваме и приемаме игото на вътрешните планети никъде в системата. Луните на Сатурн и Юпитер са наши по право. Станция Палада, станция Церера, всеки въздушен джоб в Пояса с дори един човек в него, всички те са естествена и законна собственост на обитателите си. Ние обричаме живота си да защитаваме тези хора, граждани на човечеството, от историческите и икономическите престъпления и жестокости, които са понесли под дулата на пушките на Земята и Марс.

— Аз съм Марко Инарос. Аз съм командир на Свободния флот. И призовавам всички свободни мъже и жени на Пояса да се надигнат сега с радост и славна решителност. Свободният флот ви гарантира цялата безопасност на нашата закрила. Този ден е наш. Утрешният ден е наш. Бъдещето на човечеството е наше. Днес и завинаги, ние сме свободни.

На екрана Марко Инарос вдигна ръка в поясния жест за поздрав, само че по военному отсечен и съсредоточен. Лицето му бе въплъщение на решителност, сила и мъжествена красота.

— Ние сме вашата десница — изтъкна той. — И ще поразим враговете ви, където и да са. Ние сме Свободният флот. Граждани на Пояса и на новото човечество, ние сме ваши.

Зазвуча усилващ се акорд, който премина в традиционна поясна протестна песен, превърната в нещо военно и въодушевяващо. Новият химн на една измислена нация. Образът избледня до разцепен кръг, а после до бяло. Екипажът на „Рейзърбек“ мълчеше.

— Е — изсумтя Боби. — Красив е. И наистина обаятелен. Но, боже, каква реч.

— В главата му вероятно е звучала добре — отбеляза Алекс. — А и честно казано, когато като прелюдия убиеш няколко милиарда души, каквото и да кажеш, ще звучи малко мегаломанско и зловещо, нали?

Гласът на Смит бе спокоен, но се усещаше ужас в него.

— Той не говореше на нас. — Премиер-министърът стоеше на вратата на каютата, разперил ръце, за да се закрепи в рамката. Дружелюбната му усмивка не се бе променила, но смисълът ѝ беше различен. — Това бе предназначено за поясните. А това, което чуха те в думите му — това, което видяха в негово лице, — е съвсем различно от онова, което видяхме и чухме ние. За тях той току-що обяви победа.