Игрите на Немезида

39. Наоми

Не разполагаше с дни. Само с часове. Може би дори с минути. А в плана още имаше пробойни.

Тя седеше в камбуза, прегърбена над купичка хлебен пудинг. Минаваха хора от каютите на екипажа, някои в марсиански униформи, други в нормалните си дрехи, неколцина в новите униформи на Свободния флот, но другите маси си оставаха празни, с изключение на нея и Син. По-рано тя бе почти член на екипажа. Сега бе пленничка и като пленничка разписанието ѝ се бе променило. Ядеше, когато другите не ядяха; тренираше, когато другите не тренираха; спеше на тъмно със заключена отвън врата.

Беше благодарна за това. В момента имаше нужда от тишината на собствения си ум и колкото и да е странно, се чувстваше уютно там. Нещо бе станало през последните дни. Тя не можеше да определи кога или как, но мрачните ѝ мисли или бяха изчезнали, или бяха станали толкова необятни, че тя не можеше да види хоризонта им. Не смяташе, че е луда. От време на време в живота си бе усещала как разумът ѝ се изплъзва, но онова бе съвсем различно. Разбираше, че може да умре, че Джим може да умре, че Марко може да се носи от успех към успех, че Филип може никога да не ѝ прости, нито дори да я разбере. И знаеше, че всички тези неща имат значение за нея, и то голямо. Но не я обсебваха. Вече не.

Тунелът, свързващ корабите, бе дълъг петдесет метра при пълно разтягане. По-малко от ширината на футболен стадион. Връзката бе осъществена между товарните шлюзове, откъдето бе по-лесно да стигнеш до машинното и да местиш провизии, така че шлюзовете на нивото на екипажа оставаха неизползвани. Там в шкафчетата имаше скафандри. С поялник или щанга тя можеше да се добере до един само за минута-две. Облича скафандъра, излиза през шлюза на „Пела“, разбива шлюза на „Чецемока“, и всичко това във времевия интервал, след като двигателите бъдат спрени и преди „Чецемока“ да задейства маневрените. Нямаше как да го пресметне. Щеше да е много, много напрегнато, но тя мислеше, че е възможно. А след като бе възможно, бе необходимо.

Разбира се, имаше проблеми, които се нуждаеха от решаване. Първо, тя нямаше нито поялник, нито щанга, а след като ескортът ѝ се отнасяше с нея като с неблагонадеждна, вече нямаше шанс да открадне някое от двете, докато прави инвентаризация. Второ, щом Марко видеше, че е взела скафандър и е направила скока, тя нямаше как да му попречи да изстреля ракета към „Чецемока“. Или още по-зле, да намери някакъв начин да обезвреди капана и да дойде да я прибере. Ако обаче успееше да се снабди със скафандър незабелязано, така че инвентарът да показва, че още имат пълен комплект, бе възможно да помислят, че се е самоубила. Ако бе мъртва, не представляваше заплаха. Тя познаваше добре системата за инвентаризация и мислеше, че може да я накара да се опресни. Знаеше, че може, ако разполага с достатъчно време и достъп. Но разполагаше само с часове. Може би часове. А може би по-малко.

Един познат остър глас прозвуча от екрана, където новините още вървяха пред празната стая.

— Генерален секретар Гао бе нещо повече от глава на моето правителство. Тя ми беше също така близка приятелка и компанията ѝ много ще ми липсва.

Изражението на Авасарала бе предпазливо, овладяно. Даже през екрана и няколкостотин хиляди километра разстояние тя излъчваше увереност и спокойствие. Наоми знаеше, че това може да е преструвка, но ако беше, преструваше се добре. Репортерът бе млад мъж с къса тъмна коса, който се бе привел напред и се опитваше да се справи достойно със задачата да я интервюира.

— Другите човешки загуби от войната са…

— Не — прекъсна го Авасарала. — Няма война. Няма загуби. Това са убийства. Това не е война. Марко Инарос може да твърди, че е адмирал, командващ голям флот, ако иска. Аз пък мога да твърдя, че съм ш… Буда. Това не го прави вярно. Той е престъпник с много крадени кораби и повече невинна кръв по ръцете си от всеки друг в човешката история. Той е едно чудовищно малко момченце.

Наоми лапна още един залък от хлебния пудинг. Каквото и да използваха за правене на стафидите, не изглеждаше убедително, но на вкус не беше зле. За момент мислите ѝ се отклониха от поялника и измамите в инвентаризацията.

— Значи не смятате това за акт на война?

— Война с кого? Войната е конфликт между правителства, нали така? Какво правителство представлява той? Кога са го избрали? Кой го е назначил? Сега, постфактум, той бърза да каже, че представлява поясните. Е, и? Всеки дребен разбойник на негово място би искал да го нарече война, защото това го кара да изглежда сериозен.

Репортерът изглеждаше сякаш е глътнал нещо кисело и неочаквано.

— Извинете. Да не би да казвате, че тази атака не е сериозна?

— Тази атака е най-голямата трагедия в човешката история — подчерта Авасарала с дълбок и ехтящ глас. Изпълваше екрана. — Но е извършена от късогледи, самовлюбени престъпници. Те искат война? Много жалко. Защото ще получат арест и справедлив съд с какъвто там адвокат могат да си позволят. Те искат Поясът да се надигне, за да се скрият зад добрите, свестни хора, които живеят там. Поясните не са разбойници и не са убийци. Те са мъже и жени, които обичат децата си също като всички нас. Сред тях има и добри, и лоши, и умни, и глупави, но те са преди всичко хора. И този „Свободен флот“ никога няма да успее да избие достатъчно народ, за да накара Земята да забрави това. Оставете Пояса да се посъветва със собствената си съвест и ще видите как у всички тях разцъфтява състрадание и доброта. Земята е окървавена, но ние няма да се принизим. Не и докато аз съм на шибания си пост.

Старицата се облегна в креслото си с пламтящи от непокорство очи. Репортерът се озърна към камерата, после погледна пак бележките си.

— Хуманитарните помощи за Земята са, разбира се, мащабно начинание.

— Така е — потвърди тя. — Имаме реактори във всеки голям град на планетата, работещи на максимална мощност, за да осигурят енергия за…

Екранът угасна. Син тресна ядосано терминала си на масата. Наоми вдигна очи към него зад косата си.

— Esá кучка трябва да ѝ прережат sa yutak — изруга Син. Лицето му бе потъмняло от гняв. — Урок á totas като нея, а?

— И какво? — сви рамене Наоми. — Убий я и някой друг ще заеме мястото ѝ. Тя си върши добре работата, но дори да ѝ прережеш гърлото, просто някой друг ще седи в същото кресло и ще казва същите неща.

Син поклати глава.

— Не е така.

— Но е достатъчно близко.

— Не — възрази той и издаде челюстта си със сантиметър напред. — Не е така. Alles la за големите социални движения, историческите епохи y sa? Това са истории, които ги измислят по-късно, за да придадат смисъл на станалото. Но то не е същото, не е реално. В действителност някакви хора правят някакви неща. Марко. Филипито. Ти. Аз.

— Ти го казваш — рече Наоми.

— Esá coyo на Марс, който ни продаде всички кораби и ни каза откъде да се снабдим с провизии. Той не е „марсианско икономическо отчаяние“ или „растяща задлъжнялост“ или „неравенство в доходите и достъпа“. — С всеки претенциозен измислен термин Син размахваше пръст като професор, изнасящ лекция на някакъв клас, и това бе толкова смешно, че Наоми се разкикоти. При този звук той премигна, а после се усмихна малко срамежливо. — La coyo la е просто някакъв си coyo. Човек, който сключи сделка с човек, който убеди някои otras и направихме някои работи. Кои са хората, това има значение, нали? Не можеш да ги замениш.

Сега погледът му бе вперен в нея — не професор, изнасящ лекция на клас, а Син, изнасящ лекция на нея. Тя пъхна последната лъжичка пудинг в устата си.

— Имам чувството, че казваш нещо — подхвърли тя, докато дъвчеше. Син сведе поглед, напрегна се. Тя повече виждаше усилието му, отколкото го разбираше.

— Филипито, той има нужда от теб. No sabez la, но има. Ти и Марко сте си ти и Марко, но недей да търсиш изхода на страхливеца.

Сърцето ѝ подскочи леко. Той мислеше, че се е отчаяла, че може да се отдаде на мрачни мисли. Зачуди се кое ли го е подтикнало към това заключение и дали допуска грешка, или съзира в нея нещо, което тя не забелязваше. Преглътна.

— Казваш ми да не се самоубивам?

— Лошо ли ще е да го кажа?

Тя стана с мръсната купичка в ръка. Той се надигна с нея и я последва, когато се отправи към рециклатора. Тежестта на тялото ѝ ѝ действаше успокоително. Още имаше време. Още не бяха спрели двигателите. Още можеше да измисли как да стигне дотам.

— Тогава какво да правя?

Сега беше ред на Син да свие рамене.

— Ела с нас. Бъди от Свободния флот. Ще ходим където имат нужда от нас, ще правим каквото трябва да се направи. Ще помагаме, ако имат нужда от помощ, нали? Вече са набелязани осем колонизаторски кораба.

— Набелязани за какво?

— Redistribué, ясно? Alles la храни и припаси, с които са тръгнали към Пръстена? Más отколкото някой някога е дал на Пояса. Ще ги вземем, ще нахраним Пояса, ще изградим Пояса. Ще видим какво es vide, когато не се борим за въздух и реактивна маса. Градини във вакуума. Градове, пред които станция Тихо ще изглежда като тоалетната на скален скачач. Нов свят, само че без свят, нали? Никакви там извънземни bok. Ще взривим Пръстена. Ще го изгорим. Хората ще си бъдат отново хора, нали?

Минаха две жени, привели глави една към друга в оживен разговор. По-близката вдигна за миг очи, отклони ги, после ги върна към нея. В погледа ѝ имаше отрова. Омраза. Контрастът бе рязък. От една страна, визията на Син за бъдеще, в което поясните са свободни от икономическия гнет на вътрешните планети — от главните аксиоми, формирали всичко в детството на Наоми. В живота ѝ. Цивилизация, построена от тях и за тях, възраждане на човешкия живот. А от друга, истинските поясни, които истински я мразят, защото е дръзнала да действа срещу тях. Защото не бе достатъчно поясна.

— И къде свършва всичко, Син? Къде свършва всичко?

— Не свършва. Не и ако го направим както трябва.

В каютата ѝ нямаше нищо, което да ѝ помогне, но тъй като бе затворена сама там, това бе мястото, където търсеше. Часове. Не дни.

Противоускорителната койка бе завинтена към палубата с пръти от дебела стомана и подсилена керамика, наклонени така, че откъдето и да дойде силата, да предизвика свиване на един или друг крак. Всяка отделна подпора би могла да се използва като щанга, но Наоми нямаше как да ги отвинти или изкърти. Така че това не ставаше. Чекмеджетата бяха от по-тънък метал, горе-долу със същата дебелина като шкафчетата. Тя ги издърпа, докъдето можеха да се вадят, и огледа устройството на ключалките, шевовете, където металът е прегънат, търсейки някаква подсказка или вдъхновение. Нищо не ѝ идваше наум.

Държеше малкия черен палец на комплекта за декомпресия затъкнат на кръста си, готова да тръгне, ако намери начин. Трябваше да намери начин. Щеше да намери начин. „Чецемока“ бе толкова близо и все пак толкова далеч.

Ами ако не се опиташе да стигне, когато издърпат тунела. Ако се промъкнеше там сега и се криеше, докато се разделят… Ако можеше вместо това да се добере до арсенала и евентуално да намери механобот, който да играе ролята на скафандър… или да го използва да среже преградите толкова бързо, че никой да не я застреля в тила…

— Мисли — каза си тя. — Недей да се въртиш и да хленчиш. Мисли.

Но нищо не ѝ идваше наум.

Когато спеше, беше на кратки отрязъци от по няколко минути. Не можеше да си позволи дълбок сън от страх, че ще се събуди и ще открие, че „Чецемока“ е изчезнал. И лежеше на пода, стиснала основата на противоускорителната койка, за да я събуди с дръпване, ако минат в безтегловност.

Какво би направил Алекс? Какво би направил Еймъс? Какво би направил Джим? Какво би направила тя? Нищо не ѝ хрумваше. Чакаше отчаянието, мрака, чувството за смазващ провал и не разбираше защо то не идва. Имаше всяко основание да е опустошена, но не беше. Единственото, което чувстваше, бе увереност, че ако мрачните мисли все пак се върнат, ще я връхлетят с такава сила, та няма да има никакъв шанс срещу тях. Странно, но дори това ѝ действаше успокоително.

Когато почука на вратата да отиде до тоалетната, отвори Сарта. Не че имаше значение. Тя последва Наоми по коридора, после я изчака отвън. Тоалетната също не предлагаше нищо полезно, но Наоми се позабави, за в случай, че ѝ дойде вдъхновение. Огледалото бе от полирана сплав, вградена в стената. Никаква помощ оттук. Ако успееше да разглоби вакуумните вентилатори…

Чу гласове от другата страна на вратата. Сарта и някой друг. Думите бяха прекалено тихи, за да ги различи. Тя довърши миенето на ръцете си, пусна салфетката в рециклатора и излезе в коридора. Филип я погледна. Това бе синът ѝ, а тя не бе познала гласа му.

— Филип — промълви Наоми.

— Син ми предаде, че си искала да говориш с мен — рече Филип и думите му прозвучаха колкото въпросително, толкова и обвинително.

— Нима? Много мило от негова страна.

Тя се поколеба. Ръката я сърбеше от нуждата да намери начин да докопа скафандър, но нещо в дъното на ума ѝ прошепна: „Ако мислят, че си жива, ще дойдат за теб“. Гняв и неувереност се смесваха по лицето на Филип. Син вече мислеше, че тя е склонна към самоубийство. Ето защо бе пратил сина ѝ.

Стомахът ѝ натежа почти преди да разбере защо. Ако Филип си мислеше същото, ако когато тя изчезнеше, синът ѝ отидеше при Марко да свидетелства за самоубийствените ѝ наклонности, щеше да им е по-лесно да повярват. Може би дори нямаше да проверят дали липсва някой скафандър.

— Тук в коридора ли искаш да говорим? — попита тя. Устните ѝ бяха схванати, устата ѝ се движеше бавно. — Имам едно местенце наблизо. Не е просторно, но дава известно уединение.

Филип кимна веднъж и Наоми зави надолу по коридора, а Сарта и младежът я последваха. Репетираше наум репликите си. „Толкова съм уморена, че просто ми се иска всичко да свърши“ и „Това, което правя със себе си, не е по твоя вина“, и „Не издържам повече“. Имаше хиляда начина да го убеди, че е готова да умре. Но под всичко това тежестта в стомаха ѝ се увеличаваше. Такава манипулация бе студена и жестока. Това бе собственото ѝ дете, детето, което загуби, а тя щеше да го използва. Да го излъже толкова добре, че онова, което каже на Марко, да е неразличимо от истината. Така че, когато тя изчезне на „Чецемока“, те да предположат, че се е самоубила, и да не дойдат за нея. Поне докато не стане прекалено късно.

Можеше да го направи. Не можеше да го направи. Можеше.

В каютата си тя седна на койката, подвила крака под себе си. Той се облегна на стената, стиснал устни и с високо вдигната брадичка. Тя се зачуди за какво ли си мисли. Какво ли искаше, от какво се боеше и какво обичаше. Зачуди се дали някой някога го е питал.

„Не издържам повече — помисли си Наоми. — Просто кажи: Не издържам повече.“

— Добре ли си? — попита тя.

— Че защо да не съм?

— Не знам — каза тя. — Тревожа се за теб.

— Не толкова, че да не ме предадеш — отбеляза той и това развърза възела. Да, ако го излъжеше, това щеше да е предателство спрямо него и въпреки всичките си провали тя не би го сторила. Но можеше. Можеше да го направи. Не че беше безсилна пред решението; просто избра да не го прави.

— Говориш за предупреждението, което пратих?

— Аз съм посветил живота си на Пояса, на освобождението на поясните. И след като направихме всичко по силите си да те опазим, ти ни плю в лицата. Обичаш земното си гадже повече от собствените си хора? Така ли е?

Наоми кимна. Все едно слушаше всички неща, които Марко бе прекалено шлифован, за да изрече на глас. Зад думите му имаше истинско чувство, каквото никога не би чула от Марко. И може би никога не бе чувала. Филип бе попил всички реплики на баща си, само че докато душата на Марко бе скрита и недосегаема в дълбокия си пашкул, тази на Филип бе още гола. В очите му блестеше болката, че тя не само го е зарязала, но и го е зарязала заради един землянин. „Предателство“ не бе прекалено силна дума.

— Собствените ми хора — повтори тя. — Нека ти разкажа кои са моите хора. Има две страни в този конфликт, но те не са вътрешните и външните планети. Не са поясните и другите. Нещата не стоят така. Хората се делят на такива, които искат повече насилие, и такива, които искат по-малко. И независимо по какъв друг критерий ги подбираш, винаги ще откриеш по малко и от двата вида.

— Аз бях сурова към теб в деня, когато паднаха скалите. Но мислех всичко, което казах. И сега, и винаги ние с баща ти сме били на различни страни. Никога, никога няма да се помирим. Но мисля, че въпреки всичко ти все още можеш да избереш на коя страна да застанеш. Дори сега, когато изглежда, че си извършил нещо непростимо, можеш да избереш какво означава то за теб.

— Това са глупости — възрази той. — Ти си боклук. Ти си землянска курва и винаги си била. Ти си като проститутките, дето следват армиите и гледат да се напъхат в леглото на всеки, който им се струва важен. Целият ти живот е точно това. Ти си едно нищо!

Тя скръсти ръце. Всичко, което бе казал, бе толкова погрешно, че дори не болеше. Все едно да я нарече териер. Успя да си помисли само: „Това са последните думи, които ще кажеш на майка си. Ще съжаляваш за тях до края на живота си“.

Филип се обърна и отвори вратата.

— Заслужаваш по-добри родители — каза тя, докато той я затръшваше след себе си. Не разбра дали я чу.