Игрите на Немезида

34. Алекс

— Не включвайте реактора, без да презаредите софтуерните драйвери от сигурен източник. Ако чувате това съобщение, моля, предайте го ната…

Съобщението секна.

— Трябва да го разпространим — настоя Алекс. — Трябва да стигне до Холдън.

— Аз ще се погрижа — обеща капитанът. — Вие и премиер-министърът трябва да се евакуирате. Веднага.

Алекс я погледна объркано. Наоми беше на атакуващите кораби. „Роси“ бе саботиран. Това му приличаше на момента на затишие между цапардосването по главата и избухването на болката. Първата му полусвързана, ирационална мисъл беше: „Щом Наоми е с тях, може би не са толкова лоши“.

— Господин Камал?

— Не, добре съм. Само…

Премиер-министърът Смит го изгледа и меките му, невинни очи изглеждаха съвсем не на място.

— Това променя ли нещо за нас?

— Не — заекна Алекс. — Аз само… Не. Не, трябва да вървим. Чакайте. Боби…

— Сержант Дрейпър знае къде отивате — намеси се капитан Чаудхари. — Ще имам грижата да не се загуби.

Тръгнаха към асансьора, с двама пехотинци пред и зад тях. Кабината даде на Алекс ориентация за миг, докато ги тласкаше надолу към сърцето на кораба. Бяха нужни само няколко секунди скоростта да се изравни и да преминат отново към свободно падане, но това бе достатъчно за мозъка му, за да обозначи едната посока като долу, а другата като горе. В кабината имаше място за три пъти повече хора. Пехотинците заеха позиция до вратата, готови да посрещнат евентуална опасност. Премиер-министърът застана отстрани в предната част, където имаше малко прикритие. Никой не коментира. Просто бе нещо, което се случваше. Динамиката на политическата власт като позиции в един асансьор.

Наоми бе тук. Съвсем наблизо. Може би на по-малко от десет хиляди километра. Сякаш Алекс бе завил зад някой ъгъл и тя бе там. Макар че, разбира се, не беше така. Дори близката битка означаваше разстояния, които бяха огромни във всеки друг контекст. Ако корабът бе прозрачен, вражеските съдове щяха да се виждат само по струите на двигателите си — точици светлина в небе, пълно с множество светлини. В момента „Пела“ можеше да е толкова далеч от него, колкото Бостън от Шри Ланка, и това пак щеше да е почти интимна близост за огромните мащаби на Слънчевата система.

— Мислиш за приятелката си — подхвърли Смит.

— Да, сър — призна Алекс.

— Знаеш ли защо е на „Пела“?

— Не знам дори защо не е на „Росинант“. И не се обиждайте, но се чудя защо аз самият напуснах кораба си. Колкото по-дълго съм далеч от него, толкова по-лоша ми се струва идеята да го напусна.

— И аз си мислех същото за къщата си — каза Смит.

Единият от пехотинците — висок, с мек акцент, който Алекс не можеше да определи — кимна.

— Трябва да се прикриете, сър. Ще се наложи да минем през територия, която може да не е под наш контрол.

Имаше предвид, че врагът вече е пресякъл пътя между тях и хангара. Алекс се притисна към стената срещу премиер-министъра и се напрегна. Асансьорът забави ход, долу стана горе, а после дори тази слаба гравитация изчезна пак. Пехотинците отстъпиха назад, вдигнаха оръжията си и вратата се отвори. Безкрайна половин секунда по-късно излязоха в коридора и Алекс и премиерът ги последваха.

Коридорите на кораба бяха празни, екипажът или бе препасан в креслата си за битката, или действаше някъде другаде, за да осигури безопасността на тези коридори, докато те четиримата се движеха по тях. Пехотинците се редуваха да се придвижват напред от врата до кръстопът и до следващата врата. С всеки малък скок разстоянието между тях растеше и Алекс ясно усещаше вратите, покрай които минаваха и които можеха да се отворят изведнъж, без никакъв пазач между него и онзи, който излезе оттам. Пехотинците не изглеждаха разтревожени и той се опита да почерпи спокойствие от тяхната невъзмутимост.

Коридорите имаха същото нечупливо покритие като мостика и столовата, но нашарено с кодове за местоположение и цветни ленти, които да помагат за ориентация из кораба. Една от лентите бе тъмночервена с жълт надпис ХАНГАР на хинди, английски, бенгалски, фарси и китайски. Накъдето водеше червената лента, те я следваха.

Вървяха бързо и тихо и Алекс вече почти си мислеше, че ще стигнат безпрепятствено до хангара, когато врагът ги откри.

Засадата бе професионална. Пехотинецът с мекия глас тъкмо се бе изстрелял напред, когато започна стрелбата. Отначало Алекс не видя откъде идва, но автоматично се закрепи и рискува да хвърли поглед напред. На кръстопътя пред тях зърна проблясъци на оръжейни дула и малък кръг от шлемове. Нападателите стояха на едната стена, взирайки се нагоре по коридора, все едно стреляха в шахта. Дори да имаше оръжие, те бяха прекалено малка мишена.

— Стрелят по нас — каза другият пехотинец и на Алекс му трябваше четвърт секунда да осъзнае, че не говори на тях. — Толивсен е ранен.

— Още съм в битката — извика мекият акцент.

Срещу Алекс премиер-министърът Смит се беше свил зад касата на една врата. Повечето цивилни се опитваха да се притиснат към стената и така се излагаха право на пътя на куршумите. Смит не го беше направил. Така че една точка за обучението.

Покрай тях изсвири нов откос, откъсна дълги черни ивици от стените и палубата, а въздухът се изпълни с мирис на кордит.

— Oyé — извика един от нападателите. — Предайте ни Смит и ще ви пуснем да си вървите, sa sa?

Първият пехотинец изстреля три куршума в бърза последователност и му отвърна смехът на нападателя. Алекс не можеше да е сигурен, но му се стори, че хората, стрелящи по него, носят марсиански военни униформи и лека броня.

— Хей — извика той. — Няма да сме ви от никаква полза мъртви, нали?

Настъпи забавяне, като в момент на изненада.

— Hoy, bist tu Камал?

— Ъъъ — изгъгна Алекс. — Да, казвам се Камал.

— Пилотът на Кокалчето, а?

— Кой е Кокалчето?

— Pinché предател, кой — каза гласът. — Като стигнеш в ада, кажи ѝ, че Сало те праща.

— Граната — обади се пехотинецът с мекия глас, звучеше странно спокоен. — Прилагам контрамерки.

Алекс обърна лице към стената и запуши ушите си с ръце. Ударната вълна го халоса. Той се помъчи да вдиша. Във въздуха се вихреха нещо като снежинки и миризмата на пластмаса и взривен експлозив бе толкова силна, че го давеше. Звуците на стрелба сякаш идваха от много далеч.

— Гранатата е смекчена — извика пехотинецът. — Но малко подкрепления ще ни дойдат добре.

Премиер-министърът имаше яркочервена линия на опакото на дланите си, кръвта се просмукваше в бялото на ръкавелите му и плуваше на малки капчици във въздуха на коридора. Алекс усети как стената потрепери под ръката му, когато нещо на кораба избухна прекалено далеч, за да го чуе. Някой отпред в коридора се смееше и бъбреше нещо на поясен жаргон, прекалено бързо, за да му се разбира. Алекс подаде за миг глава да надзърне и бързо я дръпна обратно. Пукот на изстрели го накара да се свие отново в плиткото си прикритие.

Смехът отпред се превърна в писъци, острите гърмежи станаха по-глухи и застрашителни. Пехотинците откриха огън и в коридора настъпи истински пандемониум. Някакво тяло се запремята покрай тях, отпуснато и безжизнено, с униформа, пропита с кръв от десетки рани. Алекс не можеше да каже на чия страна е бил боецът.

Стрелбата секна. Алекс изчака няколко мига, които му се сториха дълги, после пак надзърна бързо и се дръпна. След това се подаде за по-продължителен оглед. Кръстопътят, където се бе намирал врагът, бе забулен от дим, кръв и противогранатната контрамярка. Две тела плуваха във въздуха, едното бе мъртво, в лека бойна броня, а другото — в пълна пехотинска екипировка. Фигурата в тежката броня вдигна ръка в знак „всичко е чисто“.

— Разчистихме за вас — съобщи Боби. Гласът ѝ сякаш идваше от много далеч и звучеше някак глухо. — Можете да дойдете. Но е за предпочитане да затаите дъх, докато минавате оттук. Има разни частици във въздуха.

Алекс започна се издърпва напред, а премиер-министърът го следваше по петите. Подминаха Боби и четирима нови пехотинци, с които ескортът им набъбваше до шестима. Не бе виждал Боби в броня от битката на Йо. С другите пехотинци около нея и масивната броня, увеличаваща и без това едрата ѝ фигура, тя сякаш се чувстваше като у дома си. Нещо повече, изглеждаше изпълнена с копнеж, защото знаеше, че това е илюзия.

— Добре ти стои, Дрейпър — извика Алекс на минаване. Беше полуоглушен от престрелката и усети думите само като вибрации в гърлото си. Усмивката на Боби обаче показа, че го е чула.

В хангара „Рейзърбек“ висеше в скоби, предназначени да държат далеч по-големи кораби. Беше все едно да видиш промишлен струг с клечка за зъби, захваната в него. Екипажът се държеше за дръжките наоколо и даде знак на Алекс, Боби и премиер-министъра да продължават. Докато Алекс стигне до кораба, грамадните врати на хангара вече бяха започнали да се отварят. Ръководителката на полета буташе вакуумен скафандър към него и крещеше, за да може да я чуе.

— Координираме се с огневия контрол. Отбранителните оръдия ще се опитат да ви отворят път, но все пак внимавайте. Ако се наврете под нашия собствен огън, ще бъде много жалко.

— Разбрано — каза Алекс.

Жената посочи с брадичка към вратите на хангара.

— Няма да губим време да изпразваме хангара от всичкия въздух, но ще го намалим до може би половин атмосфера. Ще се получи рязък скок в налягането, но не би трябвало да получите теч.

— А ако все пак получа?

Тя му протегна отново скафандъра.

— Тук имате малко бутилиран въздух за дишане, докато измислите нещо.

— Планът не е идеален, но поне е някакъв план.

— Обстоятелствата не са идеални — съгласи се ръководителката на полета.

Алекс навлече скафандъра, докато премиер-министърът, вече напъхал се в своя, се вмъкна в скутера и се насочи към койката отзад. „Рейзърбек“ бе яхта. Бърз кораб, направен за фучене насам-натам извън някоя атмосфера, философски наследник на корабите, които не губели брега от погледа си. И нещо повече, бе стар. Момичето, което първо го бе пилотирало, беше мъртво — или нещо още по-странно — от години, а корабът бе стар още преди тя да си отиде. Сега щяха да летят с него през активна бойна зона.

Алекс провери последните шевове на костюма си и тръгна към „Рейзърбек“. Боби стоеше на вратата и надничаше вътре. Когато заговори, гласът ѝ стигна до него по радиото на скафандъра.

— Имаме малък проблем, Алекс.

Той се промуши покрай нея. Дори когато не бе в бойна броня, Боби караше вътрешността на кораба да изглежда малко тясна. Сега, като премести поглед от нея към второто кресло, размерите му се видяха абсурдни. Нямаше начин да се вмести в него.

— Ще им кажа да спрат процедурата по излитане — рече той. — Можем да ти намерим нормален скафандър.

— На кораба има вражески войници. Те търсят нас. Него — изтъкна Боби. — Нямаме време. — Обърна се да го погледне. Лицето ѝ зад стъклото изглеждаше унило. — Виждам само един вариант.

— Не — заяви Алекс. — Няма да останеш тук. Пет пари не давам. Няма да те изоставя.

Боби се размърда, ококорила очи.

— Какво? Не, имах предвид да махнем креслото и да използваме моторите на скафандъра да ме крепят. Да не си помисли, че…

— Добре. Направи го. Веднага — каза Алекс.

Боби се приведе напред и магнитните ѝ ботуши се залепиха за палубата на „Рейзърбек“, а едната ѝ ръка стисна рамата. С другата хвана основата на противоускорителното кресло и дръпна нагоре. Болтовете се откъснаха, сякаш бяха от хартия, и тя изхвърли креслото навън в хангара. Карданите му се въртяха от премятането. Боби се пъхна вътре, опря ръце и крака в стените и палубата и натисна, докато скафандърът се заклини толкова здраво, сякаш е част от рамата.

— Добре — рече тя. — Готова съм.

Алекс се обърна пак към ръководителката на полета. Жената му отдаде чест и той ѝ отвърна, буца бе заседнала в гърлото му. Пехотинците, които ги бяха ескортирали — които бяха рискували живота си да ги доведат дотук, — вече ги нямаше. На Алекс му се прииска да се бе сетил да им благодари.

— Отивам на работното си място и после ще ви измъкнем оттук — обясни ръководителката на полета. — Внимавайте там навън.

— Благодаря — каза Алекс. Издърпа се в кораба, затвори люка и започна да проверява всичко по списък. Реакторът бе загрят, ъпстейновият двигател показваше зелено по цялото табло. Въздухът и водата бяха на максимум, а рециклаторите — в готовност.

— Наместихте ли се там отзад, сър?

— Готов съм, колкото мога да бъда — отвърна премиерът.

— Дръж се здраво — посъветва Алекс Боби. — Може да друса, а ти не си в противоускорително кресло.

— Напротив — възрази тя и той усети дяволитата усмивка в гласа ѝ. — Нося си моето.

— Е — каза Алекс. — Ами добре, тогава.

Светлинките на скобите се смениха от заключено през предупреждение към отворено и ето че „Рейзърбек“ се рееше свободно. Заехтя аларма, приглушена от рядката атмосфера, и гигантската врата на хангара започна да се отваря. Промяната на външното налягане накара скутера да зазвънти като от удар с чук. Алекс се прицели в разширяващата се пролука от мрак и звезди и даде газ. „Рейзърбек“ изскочи във вакуума, жаден и нетърпелив. Дисплеят отбеляза десетина кораба, прекалено малки, за да ги различи невъоръженото му око, и дългите, извити линии на огъня на отбранителните оръдия, досущ пипала, гънещи се сред пустотата.

— Поемам контрол над комуникационния лазер — обади се Боби.

— Разбрано — каза той. — Сега ще друса.

Изстреля „Рейзърбек“ през вратите на хангара с пълна скорост, право в тясната ивица между автоматично стрелящите отбранителни оръдия на кораба. Завъртя скутера между линиите свръхускорен волфрам, надявайки се, че те са достатъчни, за да спрат всяка ракета, която вражеските кораби изстрелят по тях от упор. А после зад тях изригнаха вълна след вълна бързо движещи се обекти. Дисплеят на „Рейзърбек“ бе плътно запълнен с тях, ракетите бяха толкова нагъсто, че екранът не можеше да ги разграничи. Целият арсенал на бойния кораб, изстрелян наведнъж и настроен да се насочва от комуникационния лазер на скутера.

— Ето го и нашия ескорт — съобщи Алекс. — Хайде да се махаме оттук. Колко g можеш да издържиш там отзад, Дрейпър?

— Ако счупя ребро, ще те уведомя.

Алекс се ухили, завъртя скутера към Слънцето и започна да ускорява — две g, три, четири, четири и половина, — докато системата не се заоплаква, че не може да го инжектира с нищо през скафандъра. Той натисна с брадичка грубите контролни уреди в шлема и си инжектира целия запас от амфетамини в малкия авариен комплект. Вражеските кораби изглеждаха несигурни какво е станало току-що, но после започнаха да се извъртат, малки червени триъгълничета на дисплея. Реактивните струи зад него си съперничеха със звездите, докато се носеше към Слънцето, Земята и Луната, и разпокъсаните останки от флотата на ООН. Алекс усети радост да избуява в гърдите му, сякаш бе свалил от плещите си някаква тежест.

— Не можете да хванете „Рейзърбек“ — заяви той на малките червени триъгълничета. — Ние си отидохме, отидохме, отидохме. — Превключи радиото на общ канал. — Как са всички там отзад?

— Добре — изпъшка премиер-министърът. — Но дълго ли още ще ускоряваме така?

— Известно време, сър — каза Алекс. — Когато вече можем да си поемем дъх, ще намаля само на едно g.

— Когато можем да си поемем дъх — повтори с мъка премиер-министърът. — Много смешно.

— Аз се чувствам отлично, Алекс — обади се Боби. — Мога ли вече да си сваля шлема? Предпочитам да не хабя всичкия въздух от бутилката, след като има пресен в кораба.

— Да, няма проблем. Същото важи и за вас, господин премиер.

— Моля ви, наричайте ме Нейтън.

— Дадено, Нейт — отвърна Алекс. Слънцето представляваше бяла топка. Той извади навигационния компютър и се зае да чертае курсове към Луната. Най-бързият щеше да ги преведе през орбитата на Меркурий, но скутерът не бе проектиран да се приближава на повече от половин АЕ от слънчевата корона. Така че щеше да е малко завързано. А Венера не се намираше на удобно място да я използва за прашка. Но щом Авасарала пращаше ескорт да ги посрещне, тя би могла да получи ускорение от планетата. Така че имаше смисъл да поемат в тази посока.

— Алекс? — повика го Боби.

— Тук съм.

— Когато каза, че не искаш да ме изоставиш, говореше сериозно, нали?

— Разбира се.

— Благодаря.

Той усети, че се изчервява въпреки натиска от тягата.

— Няма защо — смотолеви. — Смятам, че вече сме един екипаж, нали? Грижим се един за друг.

— Нито един изоставен войник — подчерта тя. Може да бе от многото g, но тонът ѝ издаваше, че има предвид нещо повече от думите. Сякаш бе дала някакво обещание. Тя изсумтя. — Алекс, приближават се бързо движещи се обекти. Мисля, че лошите ни обстрелват с ракети.

— Готова ли си да ги разочароваш, сержант?

— О, да, мамка му — потвърди Боби. — Колко патрона имаме в този пълнител?

Алекс превключи екрана. Облакът на ескортиращите ги ракети се превърна в номериран списък, всички показани в бяло със серийни номера до всяка от тях. Даже само списъкът им изпълваше целия екран. Той го превключи на обща сводка. — Почти деветдесет.

— Това би трябвало да ни стигне за пътуването ни. Като гледам, май почти всичките им кораби също се носят към нас с висока тяга. Какво ще кажеш да им пуснем няколко ракети за обезкуражаване?

— Ако не друго, поне ще ги държи на разстояние. Предполагам, че отбранителните им оръдия ще ги свалят, преди да нанесат някакви сериозни щети, но като се изключи това, не съм против — каза Алекс. — Само… чакай малко. — Превключи списъка си на вражеската флотилия. Отне му няколко секунди да намери каквото търсеше. Отбеляза „Пела“. — Без този. По този няма да стреляме.

— Разбрано — отвърна Боби.

„Нито един изоставен войник — помисли си Алекс. — Това важи и за теб, Наоми. Не знам какво, по дяволите, правиш там, нито как ще се развият нещата. Но проклет да съм, ако те изоставя.“