Игрите на Немезида

1. Холдън

Година след нападенията на Калисто, почти три години след като бе потеглил с екипажа си за Ил и около шест дни след като се бяха върнали, Джеймс Холдън се рееше до кораба си и гледаше как един механобот унищожител го разрязва. Осем изпънати кабела приковаваха „Росинант“ към стените на дока. Това бе само един от многото ремонтни докове на станция Тихо, а ремонтната зона беше само една от многото в гигантската строителна сфера. Около тях, в широката цял километър вътрешност на сферата, се работеше по хиляди други проекти, но Холдън не виждаше нищо, освен своя кораб.

Механоботът довърши рязането и свали голямо парче от външния корпус. Отдолу се показа скелетът на кораба: яки ребра, заобиколени от плетеница кабели и тръбопроводи, а под тях — втората кожа на вътрешния корпус.

— Да — каза реещият се до него Фред Джонсън, — скапали сте го.

Думите на Фред, макар приглушени и изкривени от комуникационната система на скафандрите им, му подействаха като удар в корема. Фактът, че Фред, формален лидер на Съюза на външните планети и една от трите най-могъщи личности в Слънчевата система, проявяваше личен интерес към състоянието на кораба му, би трябвало да го окуражава. Ала Холдън имаше чувството, че баща му проверява домашното му, за да се увери, че не е оплескал нещо.

— Вътрешната рама е огъната — обади се трети глас по радиото. Беше един кисел на вид мъж на име Сакай, новият главен инженер на Тихо след смъртта на Саманта Розенберг по време на онова, което всички вече наричаха Инцидента в бавната зона. Сакай следеше ремонта от офиса си недалеч оттам през камерите и рентгеновите скенери на механобота.

— Как направихте тази поразия? — Фред посочи към кожуха на електромагнитното оръдие на кила на кораба. Цевта му минаваше почти по цялата дължина на „Роси“, а подпорите, свързващи го с рамата, на места бяха видимо изкривени.

— Разказвал ли съм ти — отвърна Холдън — как веднъж с „Роси“ издърпахме тежък товарен кораб на по-висока орбита, като използвахме електромагнитното си оръдие за реактивна тяга?

— Хубав виц — вметна Сакай, но без следа от хумор. — Някои от тия подпори може и да е възможно да се поправят, но бас ловя, че ще намерим в сплавта достатъчно микропукнатини, за да е по-добре да се сменят изцяло.

Фред подсвирна.

— Това няма да е евтино.

Водачът на СВП ту беше, ту не беше покровител и спонсор на екипажа на „Росинант“. Холдън се надяваше в момента да са на етапа „беше“ от тази нестабилна връзка. Без отстъпката за преференциални клиенти поправката на кораба щеше да стане значително по-скъпа. Не че не можеха да си я позволят.

— Има множество зле закърпени дупки по външната обшивка — продължи да изрежда Сакай. — Вътрешната изглежда добре оттук, но ще я минем под лупа, за да се уверим, че е запечатана както трябва.

Холдън понечи да изтъкне, че връщането им от Ил щеше да включва далеч повече задушаване и смърт, ако вътрешната обшивка не бе херметична, но се спря. Нямаше защо да настройва срещу себе си човека, който в момента отговаряше за поддържането на кораба му в летателно състояние. Спомни си за дяволитата усмивка на Сам и навика ѝ да смекчава критиките си с палячовщини, и усети как нещо зад гръдната му кост се свива. Бяха минали години, но скръбта все още успяваше да го издебне.

— Благодаря — каза вместо това.

— Няма да стане бързо — отбеляза Сакай. Механоботът се изстреля с реактивни струи към друга част на кораба, прикрепи се там с магнитните си крака и се зае да реже нова част от външната обшивка сред ярко сияние.

— Да вървим в кабинета ми — предложи Фред. — На моите години човек не може да издържа дълго в скафандър.

Много неща в корабните ремонти се улесняваха от липсата на гравитация и атмосфера. Лошата страна бе, че техниците бяха принудени да носят скафандри по време на работа. Холдън разбра думите на Фред в смисъл, че на стареца му се пикае, а не си е направил труда да си сложи кондом катетър.

— Добре, да вървим.

Кабинетът на Фред бе голям като за космическа станция и миришеше на стара кожа и хубаво кафе. Капитанският сейф на стената бе направен от титан и стомана, напомняше на реквизит от стар филм. Стенният екран зад бюрото му показваше изглед към скелетите на три строящи се кораба. Те бяха големи, тежки и функционални. Като парни чукове. Представляваха началото на военна флота собствено производство за СВП. Холдън знаеше защо Съюзът изпитва нужда да създаде свои отбранителни сили, но предвид всичко случило се в последните години неволно си мислеше, че човечеството все извлича неправилните поуки от травмите си.

— Кафе? — попита Фред. Когато Холдън кимна, той се засуети около кафе-машината на една странична маса и направи две чашки. Върху тази, която протегна на Холдън, имаше избледняла емблема. Разсеченият кръг на СВП, толкова протрит, че едва се забелязваше.

Холдън я взе, махна към екрана и попита:

— Колко още?

— Шест месеца според сегашните предвиждания — отвърна Фред и се отпусна на стола си със старческо изпъшкване. — Това е кажи-речи цяла вечност. След година и половина човешките социални структури в тази галактика ще бъдат неузнаваеми.

— Диаспората.

— Ако предпочиташ да го наричаш така — кимна Фред. — Аз му викам треска за земя. Сума ти преселнически фургони, юрнали се към обетованата земя.

Над хиляда светове за усвояване. Хора от всяка планета, станция и камък в Слънчевата система се бяха втурнали да докопат някое парче. А в родната им система три правителства се надпреварваха в строителството на достатъчно военни кораби, за да контролират всичко.

Някакъв заваръчен апарат запламтя върху корпуса на един от корабите тъй ярко, че мониторът реагира и потъмня.

— Ако не друго, Ил бе предупреждение, че много хора ще умрат — отбеляза Холдън. — Някой вслуша ли се изобщо?

— Не бих казал. Запознат ли си с треската за земя в Северна Америка?

— Да — отвърна Холдън и отпи от кафето на Фред. Беше прекрасно. Отгледано на Земята и ароматно. Привилегиите на ранга. — Схванах прикрития ти намек за фургоните. Знаеш ли, израснал съм в Монтана. Там хората още си разправят истории от времето на границата.

— Значи знаеш, че митологията за предопределеността крие много трагедии. Повечето от онези фургони така и не стигнали до целта си. Пък и немалко от хората, които стигнали, свършили като евтина работна ръка за железниците, мините и богатите фермери.

Холдън отпиваше от кафето и гледаше строежа на корабите.

— Да не говорим за всички онези хора, живели там, преди да се появят фургоните и да им донесат хубава нова чума. Поне нашата версия за галактическа предопределеност не измества нищо по-напреднало от гущер имитатор.

Фред кимна.

— Може би. Поне досега така изглежда. Но все още не са извършени свестни проучвания на всичките хиляда и триста системи. Кой знае какво ще открием?

— Роботи убийци и ядрени реактори с размерите на континент, които само чакат някой да натисне копчето, за да взривят половината планета, ако не ми изневерява паметта.

— Въз основа на наличната извадка от една. Може да стане още по-шантаво обаче.

Холдън сви рамене и допи кафето си. Фред беше прав. Нямаше начин да знаят какво може да ги чака на всички тези светове. Нямаше как да разберат какви опасности може да дебнат кандидат-колонистите, втурнали се да ги усвояват.

— Авасарала не е доволна от мен — подхвърли Холдън.

— Не е — съгласи се Фред. — Но аз съм.

— Моля?

— Виж, старата дама искаше да отидеш там и да покажеш на всички в Слънчевата система колко са зле нещата. Да ги уплашиш и да ги накараш да чакат, докато правителството им каже, че може. Да върнеш контрола в ръцете ѝ.

— Беше си доста страшничко — каза Холдън. — Не бях ли достатъчно ясен по въпроса?

— О, да. Но имаше шанс за оцеляване. А сега Ил се готви да прати товарни кораби, пълни с литиева руда, на тукашните пазари. Ще забогатеят. Може да се окажат изключение, но докато останалите го разберат, хората вече ще са залели всички онези светове в търсене на следващата златна мина.

— Не знам какво бих могъл да направя другояче.

— Нищо — съгласи се Фред. — Но Авасарала, марсианският премиер-министър Смит и останалите политически задръстеняци искат да контролират нещата. А ти се погрижи да не могат.

— Ти защо си доволен в такъв случай?

— Защото — каза Фред с широка усмивка — аз не се опитвам да контролирам нищо. И точно затова накрая ще контролирам всичко. Аз играя в дългосрочен план.

Холдън стана и си наля още една чаша от прекрасното кафе на Фред.

— Мда, това ще трябва да ми го обясниш — рече той и се подпря на стената до кафе-машината.

— Аз държа станция Медина, самоподдържащ се кораб, покрай който трябва да мине всеки, прекосяващ пръстените, и раздавам пакети със семена и аварийни заслони на всеки, който има нужда от тях. Продаваме плодородна почва и водни филтри на изгодни цени. Всяка колония, която оцелее, ще го направи отчасти защото ние сме ѝ помогнали. Така че, когато дойде време да организираме някакво галактическо управително тяло, към кого ще се обърнат? Към хората, които искат да установят хегемония под дулата на пушките? Или към хората, който са били и са на разположение, за да им помогнат в критичен момент?

— Ще се обърнат към теб — каза Холдън. — Ето защо строиш кораби. В началото, когато всички имат нужда от помощ, трябва да изглеждаш услужлив, но когато тръгнат да търсят правителство, искаш да изглеждаш силен.

— Да — потвърди Фред и се облегна назад. — Съюзът на външните планети винаги е означавал всичко оттатък Пояса. Това още е вярно. Просто… се е поразширило малко.

— Не може да е толкова просто. Няма начин Земята и Марс да стоят със скръстени ръце и да ви оставят да управлявате галактиката само защото сте раздавали палатки и торбички с храна.

— Никога не е толкова просто — призна Фред. — Но оттам ще започнем. А докато държа станция Медина, контролирам центъра на дъската.

— Ти прочете ли изобщо доклада ми? — попита Холдън, неспособен да скрие цялото неверие в гласа си.

— Не подценявам опасностите, оставени на тези светове…

— Забрави за онова, което е било оставено — махна с ръка Холдън. Остави полуизпитото си кафе, закрачи през стаята и се надвеси над бюрото на Фред. Старецът се облегна намръщено. — Забрави за роботите и железниците, които още работят, след като са стояли изключени около милиард години. За взривяващите се реактори. Забрави за смъртоносните червеи и микробите, които ти се навират в очите и те ослепяват.

— Колко дълъг е този списък?

Холдън не му обърна внимание.

— Това, което трябва да помниш, е вълшебният куршум, който е спрял всичко.

— Този артефакт бе щастлива находка за теб, като се има предвид…

— Не, не беше. Беше най-страшният шибан отговор на парадокса на Ферми, за който се сещам. Знаеш ли защо няма никакви индианци в тази твоя аналогия със Стария запад? Защото вече са мъртви. Каквито и да са били съществата, създали всичко това, те са имали преднина и са използвали протомолекулния си строител на портали, за да избият всички останали. А това дори не е страшната част. Наистина страшната част е, че се е появило нещо друго, застреляло е първите в тила и е оставило труповете им пръснати из галактиката. И въпросът е кой е изстрелял вълшебния куршум? И дали е съгласен ние да приберем цялата собственост на жертвите?

Фред беше дал на екипажа два апартамента на етажа на управата в жилищния пръстен на станция Тихо. Холдън и Наоми деляха единия, а Алекс и Еймъс живееха в другия, макар на практика това да означаваше, че само спяха там. Когато момчетата не вземаха участие в множеството развлечения на Тихо, те сякаш прекарваха цялото си време в апартамента на Холдън и Наоми.

При влизането на Холдън Наоми седеше в трапезарията и прелистваше нещо сложно на ръчния си терминал. Усмихна му се, без да вдига очи. Алекс се бе изтегнал на дивана в хола. Стенният екран работеше и на него се виждаха графиките и говорителите на някакъв новинарски канал, но звукът бе изключен, а пилотът бе отпуснал глава назад със затворени очи и похъркваше леко.

— Да не би вече и да спят тук? — попита Холдън, като седна срещу Наоми.

— Еймъс отиде да вземе вечеря. Как минаха нещата при теб?

— Коя новина искаш да чуеш — лошата или по-лошата?

Наоми най-после вдигна очи от работата си. Килна глава на една страна и присви очи срещу него.

— Да не си ни изпросил ново уволнение?

— Този път не. „Роси“ е доста очукан. Сакай казва…

— Двайсет и осем седмици — прекъсна го Наоми.

— Да. Да не ми шпионираш терминала?

— Гледам таблиците — уточни тя и посочи към екрана си. — Получих ги преди час. Той… Сакай е доста добър.

„Не колкото Сам“ увисна неизречено във въздуха между тях. Наоми сведе пак поглед към масата, скривайки се зад косата си.

— Та така, това е лошата новина — продължи Холдън. — Половин година сме извън строя и още чакам Фред да каже, че той плаща за ремонта. Или поне за част от него. Каквато и да е част, всъщност.

— Засега сме доста добре финансово. Плащането от ООН пристигна вчера.

Холдън кимна.

— Но ако забравим за момент парите, все още не мога да накарам никого да ме слуша, когато стане дума за артефакта.

Наоми направи поясния жест за свиване на рамене.

— Защо си мислиш, че този път ще е различно? Досега никога не са слушали.

— Иска ми се поне веднъж да бъда възнаграден за оптимистичния си възглед за човечеството.

— Направих кафе — каза тя и кимна към кухнята.

— Фред ме почерпи от своето, което бе толкова хубаво, че отсега нататък едва ли ще се примиря с нещо по-долнопробно. Още един начин, по който срещата ми с него бе неудовлетворителна.

Вратата на апартамента се плъзна встрани и Еймъс нахълта с тропот, понесъл две големи торби. Въздухът около него се изпълни с аромат на къри и лук.

— Чоу — каза той и тръшна торбите на масата пред Холдън. — Хей, капитане, кога ще си получа кораба обратно?

— Това храна ли е? — обади се Алекс със силен, завален глас от хола. Еймъс не отговори; вече вадеше от торбите стиропорови кутии и ги редеше на масата. Холдън си мислеше, че е прекалено раздразнен, за да яде, но пикантният аромат на индийска храна събуди апетита му.

— Няма да е скоро — отговори Наоми на въпроса на Еймъс и напълни уста със соево сирене. — Изкривили сме рамата.

— Мамка му. — Еймъс седна и грабна чифт китайски пръчици. — Оставям ви сами за две седмици и вие прецаквате моето момиче.

— Бяха използвани извънземни супероръжия — намеси се Алекс, влизайки в стаята. Потната му от съня коса стърчеше във всички посоки. — Бяха променени физичните закони, бяха допуснати грешки.

— Същата гадост както винаги — промърмори Еймъс и подаде на пилота кутия ориз с къри. — Я пусни звука. Това ми прилича на Ил.

Наоми включи звука и гласът на някакъв новинар изпълни апартамента.

— … е частично възстановена, но наземни източници твърдят, че тази пречка ще…

— Това истинско пиле ли е? — попита Алекс и грабна една от кутиите. — Пръскаме пари, а?

— Шът — изшътка Еймъс. — Говорят за колонията.

Алекс завъртя очи, но не каза нищо, докато трупаше пикантни пилешки хапки в чинията си.

— … други новини: тази седмица изтече чернова на доклада за разследването на миналогодишното нападение срещу корабостроителниците на Калисто. Макар че текстът не е окончателен, ранните доклади намекват, че е замесена отцепническа фракция на Съюза на външните планети, и хвърлят вината за многото жертви…

Еймъс изключи пак звука с гневен удар по контролното табло на масата.

— Мамка му, исках да чуя повече за ставащото на Ил, не как някакви си тъпи каубои от СВП са се взривили.

— Чудя се дали Фред знае кой стои зад всичко това — рече Холдън. — На твърдите елементи от СВП им е трудно да преодолеят своята теология „ние срещу Слънчевата система“.

— Какво изобщо са търсили там? — учуди се Алекс. — На Калисто няма никакво тежко въоръжение. Няма ядрени бомби. Нищо, което да си струва подобен набег.

— О, значи сега очакваме тая гадост да има смисъл? — вметна Еймъс. — Я ми подай онзи наан.

Холдън въздъхна и се облегна назад.

— Знам, че това ме прави наивен идиот, но след Ил наистина си мислех, че може да получим кратък период на мир и покой. И никой да не взривява никого.

— На мен на такова ми прилича — каза Наоми, потисна едно оригване и остави китайските си пръчици. — Между Земята и Марс има предпазливо разведряване, легитимното крило на СВП управлява вместо да се бие. Колонистите на Ил си сътрудничат с ООН вместо всички да стрелят един по друг. От това по-добре, здраве му кажи. Не можеш да очакваш всички да мислят по един и същи начин. В края на краищата, все още сме хора. Някакъв процент от нас винаги ще бъдат скапаняци.

— Най-верните думи, изричани някога, шефе — отбеляза Еймъс.

Свършиха с яденето и поседяха в дружеско мълчание няколко минути. Еймъс извади бири от малкия хладилник и ги раздаде. Алекс се зае да си чопли зъбите с розовия си нокът. Наоми се върна към своите ремонтни схеми.

— Е — каза тя след няколкоминутно взиране в числата, — добрата новина е, че дори ООН и СВП да решат, че ние сами отговаряме за сметките си по ремонта, ще успеем да ги покрием точно с колкото имаме в резервния фонд на кораба.

— Има много работа за прекарване на колонисти през пръстените — изтъкна Алекс. — Когато полетим пак.

— Да, понеже можем да натъпчем толкова много компост в миниатюрния си трюм — изпръхтя Еймъс. — Освен това „разорени и отчаяни“ може би не е типът клиенти, към който трябва да се стремим.

— Да си говорим честно — намеси се Холдън. — Ако продължава така, може да се окаже доста трудно да намерим работа за частен боен кораб.

Еймъс се засмя.

— Нека вмъкна тук едно предварително „нали ти казвах“. Защото, когато се окаже, че не е вярно, както става винаги, може да не съм наоколо, за да го кажа.