Игрите на Немезида

20. Алекс

Когато Алекс пилотираше — независимо какъв кораб, — имаше момент, в който чувството за тялото му се разпростираше и обхващаше целия съд. Да опознае усещането, когато този конкретен кораб маневрира — как изчезва породената от тягата гравитация, когато двигателят бъде изключен, колко дълго отнема обръщането по средата на пътуването, — всичко това създаваше една дълбока интимност. Не беше рационално, но променяше възприятието на Алекс за самия него. За това кой е. Когато се бе прехвърлил от тежката грамада на преоборудвания в ледовлекач колонизаторски кораб „Кентърбъри“ на бързата фрегата, станала по-късно „Росинант“, имаше чувството, че се е подмладил с двайсет години.

Но дори „Роси“ имаше тонове метал и керамика. Можеше да се върти бързо, но в това движение се криеше тежест. Сила. Да пилотираш състезателния скутер „Рейзърбек“ бе като да си привързан към перце в гръмотевична буря. В кораба нямаше нищо друго, освен мехур с размерите на командния център на „Роси“, вързан към ядрен двигател. Даже машинното представляваше запечатан модул, достъпен само за техниците на док. „Рейзърбек“ не бе от корабите, които се поддържат от екипажа; за това си имаше наемни работници. Двете противоускорителни кресла бяха сбутани едно до друго, а отзад имаше само тоалетна, кухненски шкаф и койка, прекалено малка, за да побере Боби. Нямаше дори система за рециклиране на храната, само за водата и въздуха. Един от маневрените двигатели можеше да завърти кораба два пъти за десет секунди, докато същата енергия би завъртяла „Роси“ на пет градуса за дваж по-дълго време.

Ако пилотирането на „Росинант“ изискваше Алекс да мисли за кораба като за рицарски кон, „Рейзърбек“ молеше за внимание като паленце. Екраните се увиваха около креслата и покриваха стените, запълваха цялото му полезрение със звезди, далечното слънце, вектора и относителната скорост на всеки кораб в радиус от четвърт АЕ. Заливаше го информация за поведението на кораба, все едно машината се фукаше. Въпреки излязлото от мода преди десетилетие предпазно вътрешно покритие, мръсотията и признаците на износване по края на креслата, корабът създаваше усещане за младост. Идеалистичен, безотговорен и малко неконтролируем. Алекс знаеше, че ако отдели достатъчно време да свикне с него, „Роси“ ще му се струва муден и скучен, когато се върне. Но само за малко, каза си той. Докато не привикне отново към него. Тази мисъл му пречеше да се чувства нелоялен. Човек лесно би могъл да се влюби в „Рейзърбек“ само заради мощността и пъргавината му.

Но той не бе създаден за уединение.

— … като общност, Марс е свил колективната дупка на задника си толкова здраво, че изкривява светлината — продължаваше зад него Крисджен Авасарала. — Но конвоят на премиер-министъра най-после излетя. Щом стигне до Луната, надявам се да го накараме да каже нещо, което не е било дъвкано вече от сума ти дипломати, играещи си на „вържи си гащите“. Той поне знае, че има проблем. Да осъзнаеш, че имаш лайна по пръстите, е първата стъпка към измиването на ръцете.

Алекс не бе виждал старицата, откакто бяха на Луната, но можеше да си я представи. Бабешкото ѝ лице и пълните с презрение очи. Тя излъчваше умора и веселие като част от своята безжалостност, и той виждаше, че Боби я харесва. Нещо повече, доверява ѝ се.

— Междувременно, не се забърквай в неприятности. Мъртва не си от полза за никого. А щом онзи идиот Холдън чопли друга нишка от същия възел, един господ знае как ще прецака нещата. Та така. Докладвай, когато можеш.

Записът изцъка и млъкна.

— Е — подхвърли Алекс. — Звучи си същата като винаги.

— Това поне трябва да ѝ го признаеш — съгласи се Боби. — Постоянна е.

Алекс завъртя креслото си, за да погледне назад към нея. Боби караше своето собствено кресло да изглежда малко, въпреки че бе със същите размери като неговото. Скутерът се носеше с лека тяга от три четвърти g. Над два пъти по-голяма от марсианската гравитация, но Боби продължаваше да тренира за пълно g, също както когато бе на служба. Той ѝ бе предложил по-ниска тяга, предвид раните ѝ, но тя просто се изсмя. При все това нямаше нужда да бързат.

— Значи, ти каза, че работиш с нея — рече Алекс, като се опитваше думите му да не прозвучат обвинително. — И каква е разликата между това и да работиш за нея?

Смехът на Боби прозвуча като кашлица.

— Не ми плащат, предполагам.

— Освен кораба.

— И други неща — отбеляза Боби. Гласът ѝ звучеше грижливо приповдигнат по начин, който подсказваше, че се е упражнявала да крие смущението си. — Тя има много начини да ми пробутва някое морковче, когато пожелае. Моята работа всъщност е в службата за подпомагане на ветерани. Това другото…

— Звучи сложно.

— Ами то си е сложно — потвърди Боби. — Но трябва да бъде свършено и аз съм в състояние да го свърша. Това ме кара да се чувствам важна, което не е малко. Но все още ми липсва онова, което бях. Преди.

— Амин — промърмори Алекс. Повдигането на веждите ѝ показа, че е разкрил повече, отколкото е възнамерявал. — Не че не обичам „Роси“. Той е страхотен кораб, а екипажът ми е като семейство. Просто… Не знам. Стигнах до него, след като видях как взривяват много хора, които познавах и донякъде харесвах. Можех да живея и без това.

Изражението на Боби стана спокойно, съсредоточено, отнесено.

— Сънуваш ли го още?

— Да — отвърна провлачено Алекс. Звучеше му като признание. — Ами ти?

— По-рядко отпреди. Но понякога. Общо взето съм се примирила с това.

— Наистина ли?

— Ами, да речем, че по-добре приемам идеята, че никога няма да се примиря с него. Което е горе-долу същото.

— Липсва ли ти да си пехотинец?

— Да. Бях добра в тази работа.

— Не можеш ли да се върнеш?

— Не.

— Мда — промърмори Алекс. — Аз също.

— Флота ли имаш предвид?

— Всичко. Нещата се променят и не се връщат назад.

Въздишката на Боби приличаше на съгласие. Огромната пустота между Марс и Пояса, между тях двамата и далечните звезди бе илюзия, създадена от извитите екрани и хубавите външни камери. Начинът, по който космосът ограничаваше гласовете им, бе по-реален. Те двамата бяха миниатюрно мехурче в море, неизмеримо по-голямо от обикновен океан. Това им позволяваше да дискутират небрежно неща, които Алекс при нормални обстоятелства намираше трудни за обсъждане. Самата Боби бе в онова междинно положение между непозната и член на екипажа, което му позволяваше да ѝ се довери, но да не се чувства длъжен да я пази от мислите и чувствата си. Дните, през които пътуваха от Марс към Унгария, бяха като да седиш в бар и да си бъбриш с някого на по бира.

Той ѝ разказа за страховете си относно романа между Холдън и Наоми, и за пристъпите на паника, които бе изпитал на връщане към Земята от Нова Тера. За случаите, в които бе убивал хора, и кошмарите, които в крайна сметка заместваха чувството за вина. За смъртта на баща си и майка си. За кратката връзка, която бе имал, докато бе във флота, и съжаленията, които още изпитваше за нея.

От своя страна Боби му разказа за семейството си. За братята си, които я обичаха, но явно нямаха никаква представа каква е. За опитите си за романтични срещи, след като бе станала цивилна, и колко зле бяха минали. За случая, в който се бе намесила, за да не позволи на племенника си да се забърка в търговия с наркотици.

Вместо да се опитва да се сгъне на койката, Боби спеше в креслото си. От неизречена солидарност Алекс правеше същото. Това означаваше, че спяха по едно и също време. Лошо за смяна на вахтите, хубаво за дълги криволичещи разговори.

Говореха си за пръстените и протомолекулата, за слуховете, които Боби бе чула за новите метални материали, откривани в лабораториите на Ганимед въз основа на наблюдения на Пръстена и анализ на случилото се на Венера, извършен от марсианските сонди. В дългите часове на дружеско мълчание ядяха приготвените дажби и гледаха как други кораби минават, запътили се по собствени задачи: два търсача на полезни изкопаеми, отправили се към незавладян астероид, малката флотилия, ескортираща марсианския премиер към Луната, ледовлекач, връщащ се към Сатурн да събере лед за станция Церера, за да попълни запасите от кислород и водород, изразходвани, докато хората превръщаха това парче камък в най-голямото пристанище на Пояса. Следящата система генерираше малки точици от данните на идентификаторите им; самите кораби бяха прекалено дребни и прекалено далеч, за да се видят без увеличение. Даже високото албедо на групата Унгария означаваше само, че сензорите я улавяха малко по-лесно. Алекс не би могъл да различи този конкретен сантиметър звездно небе от всеки друг, ако компютърът не му го казваше.

Интимността в „Рейзърбек“ и краткостта на пътуването напомняха за любовна забежка през уикенда, само че без секса. На Алекс му се искаше да се бяха сетили да вземат няколко бутилки вино.

Първият признак, че не са сами, се появи, когато бяха още на няколкостотин хиляди километра от Унгария. Външните сензори на „Рейзърбек“ замигаха и засвяткаха, показанията за близост затанцуваха пред очите му. Алекс махна фалшивите звезди и извика на тяхно място тактическите и сензорните данни.

— Какво има? — попита Боби.

— Освен ако не го тълкувам погрешно, това е моментът, в който един военен кораб би ни казал, че някой там навън ни опипва.

— Целеуказващи лазери?

— Аха — потвърди Алекс и тръпка плъзна по гръбнака му. — Което е мъничко по-провокативно, отколкото бих очаквал.

— Значи там навън има тъмен кораб.

Алекс запрехвърля базите данни и съпоставящите програми, но това беше просто стандартна процедура. Не очакваше да намери нещо и не го намери.

— Няма опознавателен код. Мисля, че открихме „По Кант“. Искам да кажа, при условие че можем да го открием. Хайде просто да видим какво виждаме.

Той пусна сензорно сканиране в десетградусова дъга и включи комуникатора на предаване.

— Хей, вие там. Ние сме частният кораб „Рейзърбек“ от Марс. Нямаше как да не забележим, че ни сочите с пръст. Не искаме неприятности. Ако намерите начин да ми отговорите, това ще ме поуспокои.

„Рейзърбек“ бе състезателен кораб. Играчка на богаташко чедо. За времето, което бе нужно на системите му да идентифицират съда, който ги държеше на мушка, „Роси“ вече щеше да е изровил профила и спецификациите на тъмния кораб и на свой ред да го е прехванал с лазерите, просто като предупреждение. „Рейзърбек“ издаде сигнал, че данните за профила са събрани и се търсят съвпадения. За първи път, откакто бяха напуснали Марс, Алекс изпита силен копнеж по пилотското кресло на „Росинант“.

— Не отговарят — каза Боби.

— Но и не стрелят — добави Алекс. — Докато си мислят, че сме само някакви лудетини, тръгнали на увеселително пътуване, сме в безопасност. Вероятно.

Креслото на Боби изсъска на осите си, когато тя премести тежестта си. Тя също не го вярваше. Моментът се проточи. Алекс отвори пак канала.

— Хей, вие там, неидентифицираният кораб. Ще спра тягата, докато не ми се обадите. Казвам ви го просто за да не стресна някого. Наистина ще съм ви благодарен за някакъв отговор, за да знаем, че всичко е точно. Не искам да ви обидя.

Той изключи двигателя; гравитацията изчезна. Гелът на креслото му го оттласна леко към коланите. Алекс усещаше пулса на шията си. Беше ускорен.

— Решават какво да правят с нас — предположи Боби.

— И аз така мисля.

— Доста време им отнема.

„Рейзърбек“ съобщи за визуално съвпадение, но не с някои от данните, пратени им от Холдън. Корабът, който ги държеше на прицел, не бе някой от колонизаторските съдове, изчезнали при порталите. С осемдесет и девет процентна сигурност това бе марсианска бойна корвета, носеща се с изключени светлини. Зад него Боби видя същото и стигна до същия извод.

— Мамка му — изруга тя.

Завършил сравненията на профила, „Рейзърбек“ се върна към сканирането. Още един пасивен контакт. Ако корветата бе „По Кант“, не беше тук сама. А после още два. И още шест. „Рейзърбек“ избра най-близкия и бодро се зае да търси съответствия на профила му. Алекс инстинктивно посегна да включи отбранителните оръдия. Само дето, разбира се, нямаше такива.

— Може би ще поговорят с нас — каза Боби. Алекс усети по тона ѝ, че не очаква подобно нещо. Той също не очакваше. Половин секунда по-късно „Рейзърбек“ съобщи за два бързо приближаващи се обекта откъм корветата.

Алекс извъртя скутера в обратна на ракетите посока и включи двигателя. Креслото го халоса в гърба. Зад него Боби изпъшка. Извинявайки ѝ се мислено, той вдигна тягата до десет g и скутерът се втурна бясно напред.

Нямаше да е достатъчно.

Колкото и лек да бе „Рейзърбек“, ракетите имаха далеч по-малка маса за ускоряване. И не носеха нещо толкова крехко като човешко тяло. Можеха да развият далеч по-голяма тяга и да преодолеят разстоянието до целта си за броени часове. Той нямаше с какво да ги свали, нито зад какво да се скрие. Нямаше даже товар, който да изхвърли зад себе си с надеждата ракетите да се врежат в него.

Полезрението му започна да се стеснява, потъмня по краищата, а в центъра се напука и през него затанцуваха златни петна. Алекс усети как спринцовките на креслото се забиват в бедрата и шията му и „сокчето“ нахлу във вените му като ледена вода. Сърцето му блъскаше и той се мъчеше да вдиша, но зрението му се избистри. Умът също. Трябваше да помисли. Корабът му бе доста бърз като за кораб, но нищо работа в сравнение с ракетите. Нямаше прикритие, до което би могъл да се добере навреме, а и ако ракетите бяха поне наполовина толкова добри като изстрелялия ги съд, щяха да са в състояние да се наврат право в соплата му, колкото и да се опитваше да се скрие.

Би могъл да побегне, да накара нападателите да се наредят в линия зад него, а после да изхвърли реактора. Освободената ядрена реакция вероятно щеше да погуби поне първия. Може би и повече. Но после щяха да останат да се носят свободно, на милостта на втория залп.

Е, един лош план бе по-добре от никакъв. Пръстите му заиграха по контролните уреди. Разположението им му бе непознато и страхът, че въвежда грешна информация, просто защото не е на собствения си проклет кораб, се забиваше като кол в сърцето му.

Боби изпъшка. Той нямаше достатъчно сили да се обърне към нея. Надяваше се да не пъшка от болка. Високото g не бе полезно за човек, който наскоро е получил сума ти дупки по тялото. Той си каза, че е от иглите, които ѝ вкарваха „сокче“.

Върху екрана му изскочи съобщение от конзолата на Боби. ПРЕМИЕР-МИНИСТЪРЪТ. ОХРАНИТЕЛНИТЕ КОРАБИ.

Както бе натъпкан с медикаменти, паникьосан и с недостатъчен приток на кръв в мозъка, на Алекс му трябваха няколко секунди да осъзнае за какво говори тя. „Рейзърбек“ нямаше отбранителни оръдия, нито прехващащи ракети, но пътуващата към Луната флотилия имаше. Алекс изкара данните върху навигационната система. Нямаше начин да се доберат до марсианските кораби, преди ракетите да ги настигнат, но бе възможно — на косъм — да влязат в обсега на противоракетната им защита. Ако сменеше курса веднага. Ако марсианците разберяха какво става и изстреляха своите ракети почти мигновено. И тягата щеше да е на границата на онова, което можеха да понесат двамата с Боби.

Почти без да мисли, той включи маневрените двигатели и противоускорителните кресла прещракаха, за да се нагласят спрямо новия вектор. Ракетите сякаш рязко се приближиха, коригирайки курса си в съответствие с бъдещото местоположение на скутера. Той прати сигнал за помощ по всички стандартни честоти, като се надяваше човекът от флотилията, който го забележи, да съобразява бързо. Двете сфери — времето до сблъсъка и обсегът на марсианската противоракетна защита — не се пресичаха, но между тях имаше само няколкостотин километра. Само миг при сегашните им относителни скорости. Той превключи на системата за медицински контрол и прехвърли Боби от „сокче“ на животоподдържащ протокол.

„Съжалявам, Боби — помисли си. — Бих те предупредил, ако имах време, но ще трябва да подремнеш, ако искаме да не ти изтече кръвта.“ Видя как жизнените ѝ показатели скочиха рязко, а после спаднаха, кръвното ѝ налягане и телесната ѝ температура се сринаха. Той увеличи тягата до петнайсет g.

Главата го болеше. Надяваше се, че не получава удар, но и така да беше, щеше да е справедливо. Поддържането на петнайсет g бе глупаво, истинско самоубийство. Усещаше как натискът на ребрата изтласква въздуха от гърдите му. Дишането му звучеше като задушаване. Но сферите вече се докосваха. Минутите се точеха. После се появиха бързо движещи се обекти откъм марсианската флотилия. Беше им отнело адски дълго време, но ето че защитите влизаха в действие. Той се опита да набере съобщение, за да предупреди марсианците, че там има още кораби, цяла една тъмна флота. Но не можеше да задържи мисълта достатъчно дълго, че да го прати. Съзнанието му премигваше, все едно цялата вселена работеше на пресекулки.

Засвятка предупреждение на медицинската система и той си помисли, че е за Боби, че старите ѝ рани все пак са се отворили. Но беше за него. Нещо във вътрешностите му се беше скъсало. Той отмени алармата и продължи да гледа как смъртта се приближава.

Нямаше да успеят. Водещата ракета бе прекалено близо. Щеше да унищожи „Рейзърбек“ преди пристигането на спасителите. Не беше ли имал някаква идея за този случай? Нещо…

Изобщо не се усети как смени курса. Пръстите му го направиха. Сферите вече не се докосваха, докато не превключи изчислението за сблъсък да следи втората ракета. В такъв случай, може би. Може би.

Той зачака. Водещата ракета се приближаваше. Пет хиляди километра. Четири хиляди. Той освободи реактора.

Двеста километра…

Смазващият натиск на гравитацията изчезна. „Рейзърбек“, все още носещ се през космоса, спря да ускорява. Зад него водещата ракета изчезна в ядрената пещ на бързо разпадащия се реактор. Втората потрепери и изви, за да избегне разширяващия се облак от свръхнажежен газ, а пред него запламтяха четири светлини, които профучаха по екраните му толкова бързо, че той улови само послеобразите им.

Част от секундата по-късно марсианските противоракетни защити унищожиха гонещото го торпедо, но той вече бе загубил съзнание.